Лин Флюълинг
Куклата близнак (45)

Глава четиридесет и четвърта

Есента пристигна с поредица страховити гръмотевични бури, долетели откъм морето. Проблясваха мълнии, покосяващи сгради и нерядко хора. Порои се изливаха над столицата, отнасяйки отпадъците.

Мрачното време принуждаваше компаньоните да стоят затворени с дни. Фехтуваха се в залата и играеха на лудешка гоненица из коридорите — за голямо неудоволствие на онези благородници, имали нещастието да ги срещат. Неколцина от въпросните често се озоваваха в езерцето.

Корин събираше в залата жонгльори и менестрели. Канеше актьорски трупи и разпитваше хералдите за новини на всеки няколко часа. И пиеше.

Ки и Тобин проливаха пот в далеч по-тежките за тях уроци по танци, когато някакъв паж, облечен в жълтата ливрея на лорд Орун под капещото си наметало, се приближи към престолонаследника.

— Братовчеде! — викна Корин към Тобин. — Опекунът ти иска да се срещне с нас днес следобед. Смятам, че трябва да идем. Ти също, Калиел. Убеден съм, че на трапезата му ще се намери място и за теб.

— По дяволите — въздъхна Ки.

— Ти ще си по-добре от мен — изръмжа Тобин. — Какво иска пък сега? Нали бях при него преди три дни.

По-късно същия ден дойдоха и други пратеници, призовавайки още от момчетата. Канцлер Хайлус викаше внука си, Никидес, който взе Руан със себе си. Лута имаше треска и Бариеус се грижеше за него. Тъй като оставаше с намален брой съюзници срещу Маго, Ки реши да се спотаи, докато Тобин се върне.

Той отиде в стаята им и се огледа, дирейки нещо за вършене, ала Молай бе привел всичко в ред. Дори работната маса на Тобин беше подредена. Решавайки да иде да поязди, въпреки времето, той нахлузи стари обувки и дебело наметало и пое към конюшнята.

— Да заръчам ли да приготвят коня ви, сър Ки? — викна зад него Балдус.

— Не — отвърна оръженосецът, тъй като му се искаше да се разтъпче.

Дъждът беше отслабнал, но духаше все така силен вятър, задърпал наметалото му. Обувките му съвсем скоро подгизнаха, но това не го интересуваше. Ударите на вихъра и острия, студен аромат на морето раздвижиха кръвта му. Ки повдигна лице към стихията. Оставаше още много от деня. Може би щеше да убеди Тарин да пояздят заедно край брега.

Конюшните бяха празни — с изключение на неколцина коняри. Те го познаха и му се поклониха, когато пристъпи в сумрака. От двете му страни се издигаха отделения. Тези на Дракон и Госи се намираха някъде в средата на лявата страна.

Ки не беше прекосил голямо разстояние, когато долови, че не е сам. Обръщайки се, той зърна Маго и Ариус почти досами себе си. Шумът на бурята бе заглушил стъпките им. И собствената му разсеяност, помисли си той със свито сърце. Наоколо не се виждаше жива душа. Нищо чудно двамата да бяха подкупили конярчетата.

— Каква среща, голтако — възкликна оживено Маго. — Как си в този прекрасен ден?

— Мога да се оплача единствено от компанията — отвърна Ки. Този път нямаше да го оставят, това беше ясно. В края на конюшнята имаше врата, но за да я достигне, трябваше да се обърне и да се затича, а Ки нямаше никакво намерение да прави подобно нещо. Предпочиташе да бъде пребит. Но пък може би дори те нямаше да бъдат толкова глупави.

— Не очаквах да си тъй взискателен към компанията си — рече Ариус, играейки си с масивен пръстен на ръката си. — Предвид престоя ти в онази мухлясала крепост с демон и мърлявата сган на Тарин. Освен това съм любопитен… — Ариус продължаваше да върти пръстена. — Истина ли е това, което разказват за Тарин и лорд Риус? След като си оръженосец на сина на херцога, сметнах, че все ще знаеш нещо.

Ушите на Ки започнаха да се изпълват с кръв. Нямаше представа за какво говори Ариус, но и начинът, по който го каза, беше достатъчна обида.

— Може би им е семейна черта, като лудостта — ухили се Маго. — Вие с Тобин също ли го правите?

Ки започна да подозира за какво намеква Маго и застина от гняв. Не заради загатнатото дело, а заради мисълта как тези пъпчиви негодници унижават с мръсните си езици люде като Тарин и херцога.

— Вземи си думите назад — изръмжа той, приближавайки се към Маго.

— И защо? Все пак спите в едно легло, нали? Всички видяхме в нощта, когато ходихме в старата тронна зала.

— Там, откъдето идвам, всички го правят — каза Ки.

— Знаем откъде идваш, голтако — рече Ариус.

— Двама в едно легло — дразнеше го Маго. — Лорд Орун ми каза, че Тарин много обичал да се хваща за палците. Ами ти? Или Тоб…

Ки го удари, без дори да взема такова решение. Просто не искаше да слуша тези думи. Мигът, в който пестникът му блъсна носа на другия, беше приятен. Маго рухна, сипейки проклятия. Ариус сграбчи Ки за ръката и се развика за помощ, но последният го блъсна и се отдалечи.

Задоволството на Ки трая малко. На излизане от конюшнята вече осъзнаваше, че е направил сериозна грешка. Той започна да тича, знаейки, че има само едно място, където може да отиде. Никой не го последва.

Разочаровах го! — беснееше той на себе си, защото осъзнаваше мащабността на ситуацията. Бе провалил Тобин и Тарин. И себе си. Корин беше прав, всички тук бяха прогнили. Гнусни, разнежени, лицемерни мазници като Маго не биха изкарали и ден сред истински воини. Но това не променяше факта, че бе опозорил Тобин. Тепърва предстояха още лоши неща.

Облаците се разтвориха, заваля дъжд, а Ки тичаше.

 

 

Тобин мразеше посещенията си в дома на лорд Орун. Стаите бяха прекалено топли, храната беше прекалено сладка, а слугите — двама гологърди младежи — прекалено внимателни. Орун винаги настояваше Тобин да сяда до него и да споделя блюдото му. Гледката на мазни, сбръчкани пръсти не се оказваше благотворна за апетита му.

Днес беше дори по-лошо. Още от сутринта главоболие бе измъчвало Тобин, а някаква тъпа болка в корема му го караше да се чувства уморен и замаян. Бе се надявал да си отспи следобеда, но поканата беше развалила плановете му.

Орун неизменно канеше и Мориел. Макар това още да беше неприятно на Тобин, принцът трябваше да признае, че бледото момче полагаше усилия да се държи приветливо. Но пък почти всеки би изглеждал по-добра компания, в сравнение с Орун.

Днес на трапезата се бяха разположили тридесетима благородници. Кралският магьосник, Нирин, заемаше почетното място от лявата страна на Тобин. Между гозбите той развличаше пируващите с глупави илюзии и трикове — караше пълнен петел да танцува по масата или повдигаше във въздуха супници, за да плават. Тобин зърна Корин и Калиел да подбелват очи.

Той се отпусна с въздишка. Магията на Нирин беше дори по-безполезна от тази на Аркониел.

 

 

Ки съумя да запази спокойствие, докато Улиес го отвеждаше към залата. Тарин седеше край камината по риза. Кони и неколцина от останалите войници бяха при него. Някои играеха комар, а други поправяха такъми. Те отправиха обичайните си поздрави към Ки, но капитанът се намръщи, когато го видя.

— Какво има? — попита той.

— Можем ли да говорим насаме?

Тарин кимна и го отведе в стаята си. Затваряйки вратата след себе си, той се обърна и попита:

— Какво е станало?

Ки бе подготвял половин дузина обяснения, но сега езикът му сякаш беше залепнал за небцето. В стаята беше студено, нямаше огън. Потръпвайки, момчето заслуша как от наметалото му се стичат капки по пода.

— Разкажи ми.

Ки свали наметалото си на земята и коленичи в краката на Тарин.

— Опозорих Тобин и себе си — промълви накрая той, борейки се със сълзите си на срам. — Ударих друг оръженосец. В конюшните. Току-що.

Бледите очи на Тарин се бяха вторачили в него.

— Кого?

— Маго.

— Защо?

— Говореше ми разни неща.

— Обиди?

— Да.

— Имаше ли свидетели?

— Само Ариус.

Тарин изсумтя презрително.

— Арогантен глупак. Е, казвай. Какво толкова ти каза той, та не можеше просто да му обърнеш гръб?

Ки се наежи:

— Много пъти им обръщах гръб! Още откакто пристигнах, те ме обиждат. Наричат ме голтак и син на конекрадец. И всеки път просто ги подминавах. Но този път те ме намериха сам в конюшнята и… и…

Той потръпна при мисълта да повтори думите им.

— Те обидиха Тобин. И херцог Риус. И теб. Изричаха мръсни лъжи и тогава си изпуснах нервите и ударих Маго. После дотичах тук. — Той сведе глава, желаейки просто да умре. — Какво ще правя, Тарин?

— Ще си понесеш наказанието утре, както всички оръженосци преди теб. Но точно сега искам да чуя защо казаното от тях те е ядосало толкова. И защо останалите им обиди не са го сторили. Да започнем с това.

Тарин издърпа Ки за раменете и го сложи да седне на леглото. Наля му малка чаша вино. Ки я изпи и потръпна, когато алкохолът изгори стомаха му.

— Не зная. Може би защото повечето от нещата, които казват за мен и рода ми са истина. Аз наистина съм беден и рицарското ми звание е празно. Но Тобин не го е грижа, теб също, и Порион. Зная кой е баща ми. Може наистина да е крадец на коне, но пък Тобин и от това не се интересува, стига аз да не съм крадец… А аз не съм! Така че тези обиди мога да понасям.

— А какво не можа?

Ки стисна чашата с две ръце.

— Маго каза, че лорд Орун му бил казал, че ти и херцог Риус…

Не можеше да го каже.

— Че сме били любовници като млади?

Ки мъчително се взираше в чашата си.

— Каза, че според него Тобин и аз също сме били. Но не го каза по твоя начин…

Тарин въздъхна, но Ки можеше да види, че е ядосан.

— Не, предполагам.

— Но ние не…!

— Не съм казал нищо подобно. Но сред младите воини това не е нищо необичайно, пък и не само сред тях. Бих могъл да кажа на Маго някои неща за собствения му баща, които да му затворят устата. При някои то е само временно. Други продължават цял живот. Риус беше от първите.

Той повдигна главата на Ки.

— Щях да ти кажа сам, ако ме беше попитал. Няма нищо срамно в това между приятели, Ки, иначе половин Еро щеше да е в немилост, а също и някои от компаньоните.

Ки стоеше безмълвен.

— Значи са те тормозили непрекъснато, докато накрая не си могъл да издържиш?

Момчето кимна.

— Търсили са слабо място. И ето те тук. Най ме интересуват думите на Маго, че го бил научил от лорд Орун, който е опекун на Тобин. Не мисля, че Орун ще остане доволен от бъбривостта му.

— Но тогава защо ще го казва?

— Мисли, момче. Кой искаше Мориел да бъде оръженосец на Тобин? Кой не може да те търпи от първия ден, в който те е видял? Кой щеше да се пръсне от гняв, когато Порион предпочете теб пред Мориел?

— Орун.

— Кому гостува Тобин в този миг?

Ки изтърва чашата и скочи на крака.

— Небеса! Може да ме отстрани? Всичко свърши, нали? Желираното черво ще ме пропъди!

— Не може да те отпрати, поне не директно. Но може би си мисли, че Тобин няма да е в състояние да те дисциплинира. Може би това възнамерява да пише в следващия си доклад на краля.

— Но защо? Защо го е грижа кой е оръженосецът на Тобин?

— Кой е по-близък с Тобин от теб? Кой би бил от по-голяма полза на Орун да шпионира принца, ако не оръженосецът?

— Мислиш, че Орун иска да го нарани?

— Не, иска да го контролира. А кой според теб контролира Орун?

— Кралят? — прошепна Ки.

— Да. Все още си твърде малък за това, Ки, но след като са те взели на прицел, трябва да знаеш. Всичко това е огромна игрална дъска, а залогът е Атион и всички останали земи и богатства, които Тобин притежава. Двамата с теб защитаваме Тобин от атаките им и затова им пречим.

— Но Тобин е верен на краля. Той иска само да се бие за него. Защо Ериус не го остави на мира?

— Това и аз самият не разбирам. Но не на нас се пада да разрешим това. Ние трябва само да го подкрепяме и защитаваме. За да сториш това, трябва да убедиш Тобин утре да те набие без преструвка. И ще трябва да му кажем за казаното от Маго.

— Не. — Ки стисна зъби. — Зная, че казаното от теб е истина, но не искам Тобин да узнава, че някакъв оръженосец е говорил за него и рода му по такъв начин.

— Ще трябва, Ки. Ще се явиш пред Порион, който да отсъди, а той ще попита.

— Но това означава да го кажа пред всички. Тогава те всички ще чуят какво е казал, нали?

— Вероятно.

— Няма да го направя, Тарин. Някои вече започнаха да му се присмиват заради мен и призраците. Не зная какво ще направи Тобин, ако научи за това. Той не е като другите. Ти също знаеш това. — Ки отново трепереше. — Аз също не искам да бъде. Харесвам го такъв, какъвто е. Позволи ми да го направя по моя начин. Обещавам ти, че няма да предоставям на лорд Орун повече причини да пише на краля. Ще кажа, че е било заради обиди към баща ми. Ще си понеса боя. За да ме изкара лъжец, Маго ще трябва да повтори думите си, а се съмнявам, че ще го стори. Не и пред Порион.

Той напрегнато очакваше решението на Тарин, готов да спори цяла нощ, ако се наложи.

Но Тарин кимна.

— Добре тогава. Но бъди внимателен, момчето ми. Някои грешки остават без последствия. Но други са необратими. Чест, Ки. Помни. Искам и двамата да бъдете в безопасност.

Момчето благодарно стисна ръката му.

— Няма да забравя отново, кълна се.

 

 

След приключването на гощавката дойдоха актьори, но изложената постановка беше някакъв романс, неразбираем за Тобин. Той дремеше, отпуснал глава върху юмрука си, опитвайки се да не обръща внимание на болката. В този момент влезе вестоносец, прошепнал нещо в ухото на Орун.

Лордът цъкна с език и се приведе към Тобин:

— Небеса, изглежда оръженосецът ви се е забъркал в някакви неприятности!

Най-близките около тях се обърнаха. Корин беше чул, Калиел също.

Тобин се изправи и бързо се поклони.

— С ваше позволение, разрешавате ли да се оттегля, лорд Орун?

— Щом трябва. Но на ваше място аз не бих си правил труда.

— Все пак бих искал да отида.

Забързал навън, Тобин усещаше върху себе си погледите на всички поканени. Бузата го болеше още по-силно.

 

 

Балдус го чакаше на вратата на двореца и избухна в сълзи при вида му.

— Побързайте, принце! Учителят Порион и останалите вече са в залата на компаньоните! Ки удари Маго!

— Богове! Защо? — попита разтревожено Тобин. Двамата поеха по коридора.

— Не зная, но се надявам да му е избил зъбите! — през сълзи отвърна момчето. — Той винаги се отнася зле с пажовете.

Няколко лампи в единия край осветяваха залата. Ки, с предизвикателно изражение, седеше на пейка. Порион мрачно стоеше до него.

На друга пейка седяха Олбън и Маго. Оръженосецът не изглеждаше особено щастлив. Носът му беше подут, а устната му беше сцепена. Куирион и Ариус бяха при тях. Останалите компаньони стояха из залата.

— Той е сторил това! — кресна Олбън към Тобин, сочейки обвинително към Ки.

— Достатъчно! — троснато каза Порион.

— Какво е станало? — попита Тобин, който не можеше да повярва на очите си.

Ки сви рамене.

— Маго ме обиди.

— Но защо не ми каза? Щяхме да ви изправим на дуел, както повеляват правилата! — каза Тобин.

— Той ме изненада, принце, и аз си изпуснах нервите. Много съжалявам, че те посрамих. Готов съм да понеса наказанието си от твоята ръка.

Порион въздъхна.

— Само това повтаря, принце. Дори не иска да каже с какво го е обидил Маго.

— Няма значение — промърмори Ки.

— Има — сопна се наставникът. — Едно е, ако само ти си бил обиден. Ако е казал нещо по адрес на твоя лорд или друг — хвърли заплашителен поглед към Маго, — тогава е съвсем друго. Принце, заповядайте му да говори.

— Ки, моля те.

Ки изгледа Маго с презрение.

— Мен нарече голтак, обяви баща ми за конекрадец и дори изразяваше съмнение относно потеклото ми.

Порион невярващо се взираше в него.

— И ти го удари?

— Не ми хареса начинът, по който го каза.

Тобин отново погледна останалите, чудейки се защо Ки изглежда най-спокоен от всички.

Наставникът прикова Маго и Ариус с тежък поглед.

— Така ли е?

Двете момчета трепереха.

— Да, наставнико. Така е.

Лъжат, помисли си Тобин. Но защо Ки би ги защитавал?

Порион вдигна ръце.

— Много добре. Принце, предавам Ки във вашите ръце. Олбън, предоставям Маго на вас. Утре преди даровете принц Тобин ще накаже Ки на стълбите на Сакор. Първото провинение се наказва с десет удара с бич и денонощие бдение и пост. Последното ще се отрази добре на езика ти, Маго, така че ти ще изтърпиш същото. Сега ми се махайте от очите.

 

 

Когато двамата се върнаха в стаята си, Тобин отпрати слугите и се нахвърли върху Ки:

— Какво стана? Как можа да сториш подобно нещо?

— Сигурно… защото съм рицар голтак.

Тобин го сграбчи за влажната туника и гневно го разтърси.

— Да не си посмял да говориш така за себе си!

Ки покри ръцете му със своите и ги отдръпна.

— Наистина сторих, каквото казват те, Тоб. Изпуснах си нервите като глупак. Но те искаха да избухна. Мисля, че го направиха нарочно, за да те посрамят. Не им доставяй това удоволствие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тобин. — И как бих могъл да ти причиня това? Ако аз се бях намирал там, лично щях да го ударя. Тогава трябваше да бият и двама ни!

— Да, сигурен съм, че щеше. Но не бива. Те ме изиграха, накараха ме да направя нещо, което не исках, а сега си мислят, че ще се смеят последни.

Той отиде до леглото и седна.

— Не казах на Порион цялата истина. Това не се случва за пръв път, освен това Маго не беше единственият, който ме наскърбяваше. Мисля, че не е нужно да казвам кой друг. За тях аз съм просто голтак, отраснал сред мръсотия. — Той повдигна глава и се насили да се усмихне уморено. — Това е истина, но пък те прави силен. По-силен от тях. Руан ми каза, че Ариус плакал, когато го били. Ти нямаш достатъчно сила, за да ме накараш да цивря.

Тобин го зяпна.

— Няма да те нараня!

Ки поклати глава.

— Но ще трябва да опиташ. Ще трябва да им изнесем добро представление, както винаги. Ако сметнат, че си прекалено мек, за да ме държиш изкъсо, кралят може да не позволи да остана твой оръженосец. Това каза Тарин. Вече говорих с него. Така че утре се постарай. Ще им покажем, че сме корави като планински дъб.

Тобин трепереше. Ки се изправи и го хвана за раменете.

— Това е заради нас, Тобин, за да можем да останем заедно. Не искаш Мориел тук вместо мен, нали?

— Не — отвърна принцът, полагайки усилия да не заплаче. Ако Тарин бе казал, че е възможно да отпратят Ки, значи наистина беше така. — Но, Ки, аз не искам…

— Зная. Вината е моя. — Той коленичи пред него, както бе сторил с Тарин. — Ще ми простиш ли?

Принцът не можеше да издържа повече. Заплака и прегърна Ки.

Другото момче отвърна на прегръдката му, но продължи с непреклонен глас:

— Чуй ме, Тобин, утре не бива да се държиш така. Негодниците искат точно това. Не им доставяй удоволствие!

Тобин се отдръпна назад и погледна Ки: същите топли очи, златиста кожа и леко издадени зъби под устната, но приятелят му внезапно изглеждаше зрял.

— Не те е страх?

Ки се изправи и му се ухили.

— Казах ти, че ти няма да ме нараниш. Да беше видял какъв пердах ни хвърляше татко! Сигурно ще заспя, преди да си приключил. Пък и си струваше най-сетне да затворя устата на Маго.

Тобин се опитваше да отвърне на усмивката му, но не успяваше.