Лин Флюълинг
Куклата близнак (15)

Глава четиринадесета

На следващия ден Тобин седеше край модела си, оставил куклата в скута си. Нари беше отишла до града заедно с Минир, а готвачката нямаше да се качи горе при него.

От куклата се носеше силен аромат на пресни билки. Момчето се взираше в празното лице, чудейки се какво ли бе съзирала там майка му. Дали и тя беше виждала брат му? Той мушна пръст под кордата от коса около врата на куклата и разсеяно подръпна. Моята коса. Моята кръв.

И негова отговорност, бе казала Лел, обаче той не я искаше. И с нея едва бе се сдържал, когато бе призовал брат си. Но да го вика сега? Тук? Сърцето му затупа бясно само при мисълта за това.

Момчето извади мастилница и перо от сандъка и отнесе куклата до прозореца, където светлината беше най-силна. Потапяйки перото, той се опита да очертае кръгло око върху празния овал. Но мастилото се разля из муселина, оставяйки черно петно. Въздъхвайки, Тобин прокара върха на перото по ръба на мастилницата, за да го отцеди, сетне опита отново. Сега вече се получаваше по-добре и той очерта кръг около окото, който след това запълни, превръщайки го в черен ирис. С две закривени линии оформи клепачите. Начерта второто око по същия начин. Когато беше готов, насреща му гледаха две очи, които много приличаха на тези на брат му. Сетне идваше ред на носа и веждите. Но когато стигна до устата, нея нарисува усмихната. Резултатът изглеждаше странно, защото погледът бе гневен. Лицето не беше особено добро, но пак беше за предпочитане пред празнотата.

Сега куклата изглеждаше повече като негова собственост, но призоваването на брат му си оставаше все тъй плашещо. Тобин я отнесе в най-далечния от вратата ъгъл и приседна, опрял гръб в стената. Ами ако брат му го нападнеше? Ако отново разрушеше града или отидеше да нападне някого?

Но в крайна сметка думите на Лел, която бе казала, че брат му е гладен, накараха Тобин да се престраши. Той присви очи и прошепна:

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Вчера в дъба духът бе приклекнал като див звяр в самите му крака. Но този път Тобин трябваше да се огледа, за да го види.

Брат му стоеше край вратата, сякаш бе влязъл току-що. Все още беше слаб и мръсен, но носеше семпла, чиста туника като тази на Тобин. Освен това днес не изглеждаше толкова гневен. Просто стоеше на прага, взирайки се в Тобин без никакво изражение, сякаш чакаше нещо.

Момчето бавно се изправи, без да сваля очи от призрака.

— Искаш… искаш ли да дойдеш тук?

Брат му не прекоси стаята. Просто в следващия миг се озова край него, вторачен с немигащите си черни очи. Лел бе казала да го храни, като му дава да гледа неща. Затова Тобин му показа куклата.

— Виж. Нарисувах лице.

Брат му не показа да проявява интерес или разбиране. Тобин напрегнато изучаваше странното лице. Брат му имаше същите черти — без белега във формата на полумесец на брадичката — а същевременно не приличаше на него.

— Гладен ли си?

Брат му не каза нищо.

— Ела. Ще ти покажа неща. Тогава можеш да си ходиш.

Тобин се чувстваше малко глупаво, докато вървеше из стаята, показвайки любимите си принадлежности на мълчалив дух. Вземаше малките си фигурки от восък и дърво, а също и нещата, изпратени от баща му. Дали брат му щеше да изпита завист? Той взе един пленимарски умбон и му го подаде.

— Искаш ли го?

Брат му го прие с ръка, която изглеждаше солидна, но допирът на пръстите представляваше единствено хладен въздух.

Тобин приклекна край града. Брат му стори същото, все така държащ парчето щит.

— Все още поправям нещата, които счупи тогава — каза Тобин с лек укор в гласа. Взе един кораб и показа на брат си поправената мачта. — Нари мисли, че аз съм го счупил.

Брат му все така не казваше нищо.

— Е, всичко е наред. Тогава се страхуваше, че ще покажа куклата на Нари, нали?

Трябва да я пазиш.

Тобин така се сепна, че изтърва кораба. Гласът на брат му беше слаб и безизразен, устните не бяха помръднали, но нямаше съмнение, че е продумал.

— Можеш да говориш?!

Брат му се взираше в него. Трябва да я пазиш.

— Ще я пазя, обещавам. Но ти говориш! Можеш ли да казваш и друго?

Братът се взираше.

За момент Тобин не знаеше какво би могъл да каже на един дух. Но внезапно въпросът изникна.

— Виждаш ли мама в кулата?

Брат му кимна.

— Посещаваш ли я?

Ново кимване.

— Тя… тя иска ли да ме нарани?

Понякога.

Мъка и страх се сгърчиха в гърдите на Тобин. Обвивайки ръце около себе си, той се загледа в лицето на духа. Наистина ли съзираше и частица удовлетворение?

— Но защо?

Брат му или не можеше, или не искаше да отговори.

— Махай се тогава! Не те искам тук! — извика Тобин.

Духът изчезна и месинговият умбон издрънча на пода. За момент момчето се взря в него, сетне го захвърли в другия край на стаята.

Минаха няколко дни, преди Тобин отново да събере смелостта да повика брат си. Но когато най-сетне го стори, откри, че не се страхува от него.

Любопитно му беше дали Нари ще може да види духа, затова му нареди да го последва в спалнята, където дойката сменяше чаршафите. Погледът на жената преминаваше право през брат му.

Вечерта също никой не го видя, когато Тобин го заведе за малко в кухнята, решавайки, че видът на храната ще помогне на брат му да не изглежда толкова гладен.

По-късно в спалнята си Тобин призова брат си отново, за да види дали има някаква промяна. Но нямаше. Духът изглеждаше все така изгладнял.

— Не ядеш ли храната с очите си? — попита момчето застаналия край таблата на леглото брат.

Духът леко наклони глава, сякаш преценяваше въпроса.

Ям всичко с очите си.

Тобин потръпна от погледа му.

— Мразиш ли ме, братко?

Дълга пауза. Не.

— Тогава защо си толкова злобен?

Брат му не отговори. Тобин не беше сигурен дали духът е разбрал въпроса му.

— Приятно ли ти е, когато те викам?

Отново не последва разбиране.

— Ще се държиш ли добре с мен, ако те викам всеки ден? Ще ме слушаш ли?

Брат му бавно премигна насреща, като бухал на дневна светлина.

Тобин реши, че засега това е достатъчно.

— Вече не трябва да чупиш неща или да нападаш хора. Това е много лошо. Татко не би ти позволил да правиш такива неща, ако ти беше жив.

Татко…

Студеният, съскав шепот накара Тобин да настръхне. Прогонвайки брат си, Тобин се омота с юргана като качулка и гледа премигващата нощна лампа, докато Нари не си легна. След това вече призоваваше брат си само денем.