Лин Флюълинг
Куклата близнак (44)

Глава четиридесет и трета

Последвалите седмици се сляха в неясна последователност. Животът в крепостта не беше подготвил никое от момчетата за подобни спътници, макар че в началото и двамата не искаха да тормозят приятеля си със своите съмнения.

Всяка сутрин компаньоните тичаха до храма, за да оставят даровете си, сетне се трудеха здравата почти до края на следобеда под зоркия поглед на Порион.

Поне тук Ки и Тобин блестяха. Порион беше стриктен, но не пестеше не само забележките си, ала и похвалите. Освен да се бият с меч и да стрелят с лък ездешком, той обучаваше поверениците си и как да боравят с копие и брадва, как да се борят невъоръжени и с ножове.

— Вие, благородниците, може и да започвате деня в седлото, но само Сакор знае къде ще го завършите — обичаше да казва наставникът. Измисляше различни изпитания, предназначени да ги повалят от седлото по разтърсващ начин.

След тренировка момчетата бяха свободни до вечеря. Понякога те яздеха из града, за да гледат представления или да посетят любимите си занаятчии. Друг път препускаха из хълмовете, където отиваха на лов, или пък до морето, за да се насладят на последните топли летни дни.

Обикновено ги придружаваха множество млади благородници, както и някои не съвсем млади. Лорд Орун често се присламчваше, заедно с други подобни нему — мъже, които носеха обици и помади и не бяха отишли да воюват. Имаше и жени и момичета.

Ки скоро осъзна, че момичетата като красивата Алия и приятелките й са недостъпни за него, както и че красивото лице не е задължително да означава красиво сърце. Алия беше братовчедка на Олбън и се доказа като не по-малко злобна от роднината си. Но Корин я харесваше. От клюките на оръженосците Ки научи, че тя е една от няколкото любовници, редовно посещаващи леглото на принца, надявайки се да му дарят наследник, за да може престолонаследникът да иде на война. Никой не се осмеляваше да размишлява относно мнението на краля по този въпрос.

Но пак имаше предостатъчно други девойки, които флиртуваха с Ки. Сред тях имаше една, Мекари, която на няколко пъти му бе хвърлила окуражаващи погледи, докато го учеше да танцува. Колкото и да бяха опитни в изкуството на войната двамата с Тобин, никой от тях не умееше да танцува или да свири на музикален инструмент, а въпреки старателните усилия на Аркониел, бяха сладкогласни като гарвани. Враговете им особено злорадстваха от тези им недостатъци и усърдно се стараеха да ги поставят в смущаващи ситуации.

Тобин съумя да компенсира това съвсем случайно по време на вечеря, когато, сполетян от скука, бе оформил една от фигурките си от парче сирене. Скоро момичетата се тълпяха около него с молби да им изработва амулети и играчки, предлагайки целувки в замяна. Тобин скромно отказваше да му бъде платено и скулптираше яростно, очевидно объркан от подобно внимание.

Ки също беше объркан, но от реакцията на приятеля си. Тобин вече бе почти на дванадесет и от историите му бе научил достатъчно за момичетата. Може би още не беше пораснал достатъчно, за да иска някое, но пак изглеждаше странно да проявява подобно поведение. Две от девойките бяха особено настойчиви. Бледата Лилиан, сестра на Урманис, флиртуваше много разгорещено с него, макар Ки да беше убеден, че тя го прави, за да се наслаждава на смущението на Тобин.

Но с другата, стройна брюнетка на име Уна, нещата стояха различно. Тя умееше да ловува и язди. Беше мълчалива по начин, който Ки намираше едновременно за приятен и притеснителен — тя сякаш разчиташе мисли само с погледа си. Но край нея Тобин ставаше още по-спънат. Едва не си отряза пръста, докато й изработваше котка.

— Какво, по дяволите, ти има?! — смъмри го Ки същата вечер, докато промиваше раната му. — Обзалагам се, че Уна ще ти позволи да я целунеш, ако опиташ, а ти се държиш като че е чумава!

— Не искам да я целувам! — тросна се Тобин и отдръпна ръката си, преди Ки да е успял да превърже пръста му. Той се настани в леглото колкото се може по-далеч от него и отказа да му говори до сутринта.

Това беше първият път, в който Тобин му се ядосваше истински. Половината нощ Ки не можа да заспи от притеснение и се зарече никога вече да не тормози приятеля си за това.

Тобин си имаше достатъчно проблеми.

След пристигането им принц Корин бе устроил още няколко банкета — без специален повод, просто по приумица. И когато му се удадеше да избегне неодобрението на Порион. Ки не харесваше гуляите, макар те да означаваха почивка от обичайните задължения на оръженосец. Всички се напиваха, особено Корин. А Ки харесваше престолонаследника много повече, когато последният беше трезвен.

Тобин се бе привързал към братовчед си по обичайния си прям начин, ала в случая Ки не беше сигурен в преценката на приятеля си. Пиян, Корин показваше, че има слаба воля, прекалено склонен да приема цветовете на околните, наместо да засияе със собствен блясък. Губеше чувствителността си — ставаше склонен да дразни другите и не забелязваше грубостта им.

А на пиршествата грубост не липсваше, макар да беше прикрита като шега. Уменията на двамата приятели бяха събудили завистта на останалите компаньони, а странното поведение на Тобин онази нощ в старата тронна зала бе породило известни клюки. Но пък въпросните клюкарстващи езици сигурно се бяха разработили още преди Тобин да пристигне в столицата.

Гледайки Тобин, Ки си спомни колко странен му бе изглеждал при запознанството им. Тобин разговаряше с духове, вещици и магьосници, сякаш са нещо нормално. Умееше да разчита лицата на хората със същата неосъзната лекота, с която други разчитат следи или времето. В известна степен се бе променил, но все още имаше очите на възрастен и все още не правеше разлика между благородник и слуга, а се отнасяше добре към всички. В крепостта Ки постепенно беше свикнал с това. Тук, сред благородниците, бързо беше осъзнал колко неестествено е то. Тобин просто не разбираше.

Но Ки разбираше, останалите компаньони също. Дори и онези, които бяха добре настроени. Тобин не бе разбрал срама, изпитан от Ки, когато пиян принц го беше потупал с меча си, дарявайки го с кухата рицарска титла — съпътствана с боен кон и годишна заплата. Благодарение на уроците на Аркониел Ки умееше да се държи и разговаря като рицар, ала всички тук знаеха кой е баща му и как е заслужил „рицарството“ си.

Не, Тобин не разбираше нищо от това, а Ки спазваше обещанието, което бе дал на Тарин, и не му каза. От гордост Ки не бе споделил с капитана и собствените си проблеми, макар двамата с принца да го посещаваха често.

Все пак не беше толкова зле, напомняше си често Киротиус. Тобин беше като струя свежа вода сред блато. И тук имаше такива, които бяха в състояние да го оценят. Например Корин, когато беше трезвен, а също и по-сносните сред компаньоните: Калиел, Орниъс, Никидес и Лута. Техните оръженосци се отнасяха почтително към Ки, а някои от тях се сприятелиха с него.

На отсрещната страна стояха оръженосецът Маго и неговите съзаклятници. Ки бързо бе разбрал кои са враговете му. Те не пестяха усилия, за да му напомнят, че е измислен рицар и бедняшки син. Всеки път, когато го свареха далеч от принца — в конюшнята, в банята или дори когато се дуелираха, те съскаха обиди насреща му.

Това не беше най-лошото. Мориел, момчето, чието място Ки беше заел, беше приятел на Маго и братовчед на Ариус, оръженосецът на Куирион. Очевидно Мориеловото назначение бе целяло да го включи сред компаньоните.

Тук нещо не беше наред, мислеше си Ки. Корин не изглеждаше особено привързан към някого от компаньоните си, макар да бяха замислени като тясно свързан елит, бъдещите генерали и съветници на бъдещия крал. На Ки му се струваше, че престолонаследникът би сторил добре, ако се отърве от голяма част от тях.

Но това не е мой проблем, напомни си той. Беше оръженосец на Тобин и това му стигаше. Нищо, което останалите оръженосци казваха, не можеше да се отрази на отношенията им.

Поне така си мислеше.

Към края на ритин Ки бе започнал да усвоява задълженията си. Можеше да поднесе дванадесет различни блюда едно след друго, без да разлее и капчица, беше научил всички чинии и прибори и се чувстваше горд със себе си.

Тази вечер вечеряха само компаньоните и Порион. Тобин седеше между последния и Зустра. По-възрастното момче все още бе неразгадаемо. Изглеждаше мрачно, но пък наставникът имаше високо мнение за него и Ки приемаше това като добър знак.

Тобин изглеждаше щастлив, макар и утихнал. Корин пиеше и дърдореше за последния доклад от Мицена. Очевидно кралят бе отблъснал пленимарска атака и всички пиеха в чест на победата. Същевременно ставаха и по-мрачни, защото бяха убедени, че войната ще свърши, преди да им бъде позволено да се присъединят.

Ки отиде за още чинии, а когато се върна, Калиел и Корин спореха разпалено защо кучетата не харесвали Тобин, а соколите го обичали. Ки си помисли, че ще има да си говорят до утре. Дори Аркониел не бе могъл да разясни въпроса с кучетата.

Трябваше да преподарят дарените на Тобин хрътки, но със сокола нямаше проблеми. Калиел прекарваше много време с Тобин, учейки го как да използва качулки, върви и свирки. За отплата Тобин му изработи красив пръстен от восък във формата на сокол с разперени криле и поръча на златар да я изработи. След това принцът бе започнал да се занимава с бижутерство — стаята му бе отрупана с парчета восък и скици. Вече познаваше половината златари в Дворцовия кръг и разглеждаше работата на гравьорите на скъпоценни камъни. Корин го наричаше Принцът артист.

Потънал в тези мисли, Ки отнасяше две полупразни сосиери в кухнята. Почти бе достигнал бюфета, когато Маго и Ариус го притиснаха. Той бързо се огледа, но Бариеус не се виждаше никъде. Готвачите и миячите на чинии бяха потънали в работа.

— Не, само ние тримата сме — каза Ариус, отгатвайки мислите му. Двамата започнаха да блъскат Ки, докато не го избутаха в един ъгъл. Момчето едва успя да остави съдовете върху маса.

— Добре сторено, голтако — озъби се Ариус.

Ки въздъхна и ги зачака да се отдръпнат, след като вече се бяха позабавлявали. Но те не го сториха.

— Да, добра работа като за конекрадски син — каза презрително Маго, без дори да си прави труда да снижава глас.

Ки усети как лицето му почервенява.

— Баща ми не е крадец.

— Не е? — Маго се опули от изненада насреща му. — Значи с теб на негодника са сложили рога. Дъртият Ларент краде конете на чичо ми от години. Всички го знаят. Той щеше да обеси брат ти Ейлън, ако той не беше избягал.

Ки стисна юмруци.

— Той не е крадец! Баща ми също не е.

— В такъв случай не ти е баща — рече Ариус, преструвайки се, че дискутира с него. — Е, негов син ли си, сър Киротиус, или не? И знаеш ли изобщо?

Това няма значение. Ки стисна пестници тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му. Само честта има значение. Не посрамвай Тобин, като си изпуснеш нервите.

— Чудя се какво ли прави принцът с един измислен рицар? — каза Маго.

Ариус се приведе по-близо към приятеля си.

— Ами, знаеш какво се говори за него…

Ки не можеше да повярва на ушите си. Сега Тобин ли щяха да обиждат? И двете момчета се обърнаха и изчезнаха, преди той да е съумял да отговори.

— Какво си се зазяпал? — тросна му се току-що влезлият Чилнир. — Отнеси сливовия пай!

Чест. Ки призова гласа на Тарин в ума си, понасяйки тежкото блюдо. Оръженосецът трябва да съобразява постъпките си с честта на своя повелител. Нека тази мисъл бъде на първо място в сърцето ти — и винаги ще вършиш правилното.

Мисълта за Тарин го успокои. Озовавайки се в трапезарията, той дори не погледна към Маго и Ариус, макар разпалено да желаеше смъртта им.

Наместо това Ки насочи гнева си към тренировките. Когато му се удадеше възможност, изправяше се срещу враговете си в борба или фехтовка и оставяше на мускулите си да говорят. Останалите също бяха добри бойци. Не всеки път Ки се оказваше победител, ала скоро научиха, че е препоръчително да го отбягват.

Двамата с Тобин бяха хвалени, че не отстъпват на нито един от противниците си, с изключение на най-големите момчета. Ки смяташе, че са по-добри и от някои от тях, но Порион не им разрешаваше да премерват сили. Събираха се тълпи да гледат как новият принц се сражава. Някои от момчетата, сред които и Лута, започнаха да носят по-простовати дрехи на тренировките, макар и не толкова захабени, като коженото облекло на Тобин. Ки дори се обедини с лорд Орун и Молай по въпроса, опитвайки се да убеди Тобин да носи дрехи, подобаващи на ранга му, но последният оставаше непреклонен. Обличаше скъпи дрехи за пиршествата и когато излизаха из града, но за този въпрос не желаеше да отстъпи, дори и когато случайно дочу някакви зяпачи да казват, че не можели да го отличат от Ки по време на тренировка. Всъщност това дори го зарадва.

Много по-късно Ки щеше да разбере, че Тобин в действителност също бе разбирал и ненавиждал дребнавата злоба, насочена към тях. И бе избрал свои начини да се бори с нея.