Лин Флюълинг
Куклата близнак (25)

Глава двадесет и четвърта

След като всички си легнаха, Аркониел изведе Айя на разходка из поляната, точно както двамата с херцога бяха сторили преди два месеца. Тогава наоколо прехвърчаха светулки и прилепи, а жабите пееха.

Тази нощ поляната и гората бяха тихи. Само бухали се обаждаха, поели на лов. Беше много студено. Сенките на магьосниците падаха като насечени върху заскрежената трева. Двамата слизаха към реката по една от пътеките, която бяха оставили работниците. Лесът и върховете блестяха в бяло около тях. В далечината, в дъното на полянката, край палатките още премигваха огньове. Вече почти всички работници си бяха заминали. Останалите също скоро щяха да си идат, нетърпеливи да се върнат в града преди първите снегове.

Срещата с Лел по-рано днес още тормозеше ума на Аркониел. Опитваше се да намери подходящите думи, за да обясни случилото се.

— Какво мислиш за новото си призвание? — попита го тя, преди ученикът й да е успял да зачекне темата.

— Не мисля, че ставам за наставник. Тобин не се интересува от уроците ми. Интересува се единствено от битки и лов. Не спира да говори как ще стане боец.

Дори и сами, двамата продължаваха да говорят за Тобин като за момче.

— Значи ти е неприятен?

— Точно обратното! — възкликна Аркониел. — Той е интелигентен, буден и много талантлив. Трябва да видиш какви фигурки изработва. Най-приятно ни е заедно, когато наблюдаваме работниците и майсторите.

Айя се подсмихна.

— Значи не всичко е „битки и лов“? Един умен наставник би намерил начин да се възползва от тези интереси. Има много изчисления в построяването на стабилна арка или в планирането на стенопис. Смесването на цветовете на практика си е алхимия. А за да може да пресъздава формите на живите същества, човек трябва да ги познава.

Аркониел вдигна ръце:

— Да, да, виждам, че съм абсолютен некадърник в това отношение. Ще се постарая да опитам отново.

— Не бъди прекалено строг към себе си, момчето ми. В крайна сметка не обучаваш млад магьосник, а благородник. Дори и като властник, Тобин не ще се нуждае от нашия тип обучение. Половината дворцов кръг не знаят как да напишат имената си. Трябва да кажа, че се възхищавам на Риусовото виждане. В днешно време ще чуеш множество благородници, които обявяват грамотността за писарщина. Научат ли се да четат и пишат, половината търговски дъщери ще останат без работа. Не, продължавай в същия дух. Преподай му всичко, което според теб после ще му е от полза. География и история — тях познаваш добре. Трябва да поназнайва музика и танци, преди да е призован в двора…

— Да си чула нещо? Знаеш ли дали ще бъде призован скоро?

— Не, но рано или късно и това ще стане, освен ако Риус не е склонен да представи сина си като идиот. Което ще направи задачата ни още по-трудна, когато времето настъпи. Не, смятам, че трябва да го приемем като нещо неизбежно. Сега той е на десет. Три години е максимумът, на който можем да се надяваме. А може би по-малко. — Тя поспря, намръщвайки се. — Моля се само да има достатъчно време да приеме ролята си, преди да трябва да встъпи в нея. Но това няма как да знаем.

Аркониел поклати глава.

— Той е толкова млад, толкова… — Затърси думата. — Отнесен. Трудно е да си представя съдбата, която лежи на тези тесни раменца.

— Приеми изпратеното от Светлоносителя — отвърна Айя. — Каквото и да стане, трябва да се постараем да използваме максимално онова, с което разполагаме. Засега задачата ти е да го държиш в безопасност и щастлив. От този момент нататък ти ще бъдеш моите очи и уши. И ако нещо… злощастно се случи с Ки… Съветвам те да не се привързваш към него.

— Зная. Това беше едно от условията, които постави херцогът. Бедният Ки е като агънцето, което бива угоявано за слънцестоенето.

— Той е тук по твое настояване, Аркониел. Никога не позволявай мекото ти сърце да ти пречи да съзираш сериозността на ситуацията ни.

— Почувствал съм докосването на бога, Айя. Никога няма да забравя това.

Тя го потупа по ръката.

— Зная. Кажи ми сега за Тобин.

— Страхът му към магия ме притеснява.

— Страхува се от теб?

— Не точно от мен, но… Много е странен! Когато дойдох, например, опитах се да го развеселя с няколко пъстри магии. Знаеш, илюзиите, с които се разсмиват децата на домакина.

— И той не се развесели?

— Ще речеш, че съм си отрязал главата и съм го замерил с нея! А когато все пак успях да му доставя удоволствие, показвайки му образа на Еро, демонът едва не опустоши стаята. Оттогава не съм се осмелявал да опитвам друго.

Айя повдигна вежда.

— Трябва да бъде изцелен от това, ако възнамеряваме да постигнем целта си. Ки може да ти е от полза в случая. Той много хареса дребните неща, които му показах по пътя за насам. — Тя се усмихна. — Още не си казал какво смяташ за избора ми.

— Съдейки по видяното тази вечер, избрала си отлично. Гледах го, когато демонът нападна. Той беше ужасен, но отиде при Тобин, вместо да избяга. Вече разбираше дълга си, дори и още да не познаваше своя повелител.

— Което е нещо рядко срещано за толкова млад човек. А случилото се с демона…? Това нещо необичайно ли е?

— Не точно, макар да беше по-яростно от всичките му прояви, които съм виждал от пристигането си. Аз също бях посрещнат по подобен начин. Той каза, че ме помнел, значи и теб трябва да е познал. Но това не обяснява нападението му над Ки. Той притежава ли някаква магия?

— Не, което е жалко, защото от него би излязъл много интересен магьосник. Ще бъде чудесен другар за Тобин. Сега, след като видях принца, трябва да призная, че беше прав. Болезнено му е нужна нормална компания. — Айя се обърна към кулата и сбърчи чело. — Само се надявам Ки да му повлияе, а не обратното. Очаквах Риус да стори нещо повече.

— Не му е лесно с демона и лудостта на Ариани. Никой от нас не предвиди това.

— Илиор донася и лудост, не само прозрение. — В студената, бледа светлина Айя внезапно заприлича на желязна статуя. Изображението вдъхна тъга на Аркониел. За пръв път, откакто я познаваше, той призна пред себе си колко хладна можеше да бъде наставницата му, колко откъсната от обичайната човечност. Беше виждал това и в другите магьосници — отдалеченост от това, което нему изглеждаше нормално чувство. Това произтичаше от дългия живот, бе му казала веднъж тя, ала Аркониел силно се стараеше да не вижда тази й черта.

Тогава тя се обърна към него с тъжна усмивка и мрачността изчезна. Айя отново се превърна в търпеливата му наставница, жената, която обичаше като втора майка.

— Видя ли нещо, когато демонът дойде? — попита той.

— Не, но го почувствах. Наистина ме помни и няма намерение да прощава. От писмото ти разбирам, че ти си го виждал.

— Само веднъж, обаче беше също толкова ясно, както виждам теб сега. Беше в деня, когато пристигнах. Той ме чакаше долу, където пътят излиза от дърветата. Изглеждаше точно като Тобин, с изключение на очите…

— Тук грешиш. — Айя откъсна стръкче мъртва трева и започна да го върти между пръстите си. — Не прилича на Тобин. Тобин прилича на него — или поне на това, което мъртвото дете щеше да представлява, ако беше останало живо. Това беше целта на магията на Лел — да даде на момичето вида на брат му. Само Илиор знае как изглежда Тобин в действителност. — Тя поспря, докосвайки брадичката си със стръкчето. — Чудя се какво ли име ще си избере след промяната?

Мисълта беше донякъде не ориентираща, но същевременно го върна към темата, която възнамеряваше да повдигне.

— Днес видях Лел. От това, което разбрах, тя е била тук през цялото време.

— Вещицата е тук? В името на светлината, защо Нари или Риус не са ми казали нищо?

— Не знаят. Никой не знае. Нямам представа как, Айя, но тя е последвала детето и сега живее някъде наблизо.

— Разбирам. — Айя погледна към околната гора. — А каза ли защо?

Аркониел се поколеба, сетне бавно обясни за случилото се между тях. Но когато достигна до момента, в който Лел го беше притиснала към земята, замълча. Изкушението го измъчваше много. Дори споменът за него породи вина. Лел беше спряла преди съешаването, не той.

— Тя… Тя искаше да наруша целомъдрието си като отплата за това, на което можела да ме научи. И като отплата за бденето над Тобин.

— Разбирам. — Аркониел отново зърна желязото. — Смяташ ли, че ще изостави детето, ако не се съгласиш?

— Не, по някакъв начин тя трябва да се помири с боговете си, задето е създала демона. Не мисля, че би се отказала от това. Освен ако не я убием, не виждам как бихме могли да я прогоним.

— Нито трябва да го вършим. — Замислена, Айя се беше загледала в реката. — Никому не съм казвала това преди, но моят наставник изучаваше старата магия. Тя е изключително могъща.

— Но е забранена!

Айя изсумтя.

— Както и това, което се опитваме да сторим, мило момче. Защо мислиш, че я потърсих? Може би магьосниците сме орисани да престъпваме забраната, когато се налага. Може би точно това е предвидил за теб Илиор.

— Искаш да кажеш, че трябва да се уча от нея?

— Вярвам, че мога да разваля магиите, които тя е направила върху Тобин. Но ако се лъжа? Ами ако умра, преди да е настъпил моментът, както се случи с Агазар? Да, най-добре ще бъде, ако я оставиш да те научи.

— Ами цената, която изисква? — Сърцето на Аркониел се сви при мисълта. Той се опита да си внуши, че е от отвращение.

Айя присви устни в неодобрение.

— Предложи й нещо друго.

— Ами ако откаже?

— Аркониел, научих те на това, което моят наставник бе казал на мен: целомъдрието запазва силата ни. Аз самата го практикувам, откакто започнах да се занимавам с магия. Има и такива, които се отклоняват. Не всички са били отслабени.

Струваше му се, че земята се разтваря под краката му.

— Защо никога преди не си ми казвала това?

— Защо да го правя? Като дете не ти трябваше да знаеш. А като младеж беше прекалено опасно, изкушенията — прекалено силни. Самата аз бях почти на твоята сегашна възраст, когато започнах обучението си — и не бях девица. Желанията на плътта са силни, всички усещаме влиянието им понякога. След като магьосникът преживее първото си столетие, става по-лесно да им се противопоставя. Чувствените наслади бледнеят, гарантирам ти.

— Ще й откажа, Айя.

— Ще сториш, каквото е нужно, момчето ми. — Айя взе ръцете му и се вгледа в лицето му. Кожата й беше хладна като слонова кост. — Има още толкова много неща, на които се надявах да те науча. Преди Афра си въобразявах, че ще те обучавам до края на живота си. Ти си мой наследник, Аркониел, най-добрият ми ученик. Аз и Илиор знаехме това. — Тя потупа чантата си, която сега беше провесила на рамо. — Но той има други планове за теб, както и двамата видяхме. Засега трябва да приемаш всякакви уроци и да извличаш максималното от тях. Ако Лел може да те научи, учи се от нея. Освен това ще можеш да я следиш отблизо и да научиш дали тя не таи някакви зли помисли към детето.

— Ти въобще не ми отговори! — простена Аркониел, по-объркан от когато и да било.

Тя сви рамене.

— Вече не си дете или чирак. Настъпва момент, когато магьосникът трябва да се научи да се доверява на сърцето си. От известно време ти правиш точно това, макар и още да не си го проумял. — Усмихвайки се, тя го потупа по бузата. — Вслушвай се в него. То е истински водач.

Аркониел внезапно почувства хлад.

— Това ми звучи като сбогуване.

Айя тъжно се усмихна:

— Сбогуване е, но само с момчето, което беше мой ученик. Мъжът, който е заел мястото му, не трябва да се страхува да ме изгуби. Прекалено много го харесвам, за да допусна това, а освен това ни предстои още много работа.

— Но… — Аркониел се мъчеше да намери точните думи. — Как ще зная кое е правилно да сторя, да помогна на Тобин и да го защитавам?

— Смяташ ли, че Илиор би те пратил тук, ако не беше достоен за задачата? — Тя помълча. — Е, цяла нощ ли възнамеряваш да държиш старата жена навън, или вече можем да влизаме?

— Старата жена? Това пък откога? — попита той, прегръщайки я през рамо, докато се изкачваха обратно към замъка.

— Аз самата се питам същото.

— Колко дълго ще останеш?

— Не много, ако съдя по посрещането на демона. Как се отнася той с теб, след като ти счупи ръката?

— Изненадващо добре. На моменти троши мебели, но Тобин изглежда притежава известен контрол над него. Според Нари след смъртта на Ариани нещата се успокоили.

— Което е странно. Човек би си помислил, че трябва да е обратното. Чудя се…

— Да?

— Дали ще ни изненада отново, когато се опитаме да прекъснем връзката му с Тобин.

 

 

Върнаха се в крепостта, възнамерявайки за тази нощ Айя да остане в одаята на Аркониел. Щом двамата пристъпиха в залата, усетиха злонамереното присъствие на демона да ги обгръща. Въздухът осезаемо се сгъсти, а огънят в камината отслабна и избледня.

Нари и останалите, събрани около камината, погледнаха разтревожено.

— Бъди внимателна, Айя. Не се знае какво може да стори — предупреди Тарин.

Заплашителната тежина на мълчанието продължи, сетне нещо изтрака гръмко на пода в другия край на стаята край масата. Последва нов трясък и Айя призова светлина, за да се види как сребърна чиния полита към земята. Една след друга чаши и чинии рухваха с различен звук върху тръстиките. Всеки предмет се движеше сам, ала Аркониел лесно можеше да си представи дивото, мрачно дете, да ги поглежда през рамо, докато се пресяга към следващата чиния.

Странното изпълнение продължи. Всяка следваща чиния отлиташе по-далеч от предишната — и по-близо до тях.

— Достатъчно! — промърмори магьосницата. Прекосявайки помещението, тя спря край рафта и очерта кръг бяла светлина с кристала на жезъла си.

— Какво прави тя? — попита дойката.

— Не съм сигурен — отговори Аркониел, опитвайки се да разчете символите, които наставницата му изчертаваше в кръга. Приличаше на прогонващото заклинание, на което един дризиан се бе опитал да ги научи, ала образуващите се вътре знаци не му бяха познати.

Може би Айя беше допуснала грешка, защото точно в този миг една голяма сребърна чиния полетя към кръга и се сблъска с него. Очертанията и жезълът избухнаха в изблик синьо-бял пламък. Айя извика, сграбчила ръката си.

Премигвайки, Аркониел изтича до нея и я издърпа встрани, а демонът събори останалата посуда и започна да обръща пейки. Магьосникът я прегърна и наведе главата й, за да я предпази. Тогава изникна Тарин, предпазвайки и двамата.

— Навън! — промълви Айя, опитвайки се да ги поведе в изречената посока.

Изникнаха на двора редом с останалите ужасени слуги. През отворената врата видяха как гоблени хвърчат из въздуха. Един падна върху камината.

— Носете вода! — кресна Минир. — Възнамерява да опожари къщата!

— Вървете в казармата. Можете да спите там — нареди Тарин и се втурна в къщата да помага на останалите.

Аркониел отведе Айя до въпросната постройка. Точно до вратата имаше мангал и той щракна с пръсти над него, призовавайки малък пламък. Край стените имаше тесни сламеници. Магьосницата приседна в най-близкия от тях. Ученикът й внимателно взе ранената й ръка и я огледа. Дълъг червен белег показваше мястото, където жезълът се бе допирал до дланта й. Малки белези от порязано и късове кристал покриваха пръстите и кокалчетата й.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — каза тя, докато Аркониел вадеше късчетата.

— Напротив. Легни. Ще ида да донеса някои неща. Веднага се връщам.

Той притича обратно в къщата. Слугите удряха димящия гоблен и сритваха подпалените тръстики обратно в камината.

— Угасни! — нареди Аркониел, рязко притискайки длани, за да ги разпери над пода. Искрите тутакси угаснаха, вдигайки облак дим. — Айя е ранена. Трябват ми лекарства за изгаряне и чисти парцали за превръзка.

Готвачката му донесе исканото. Тарин го последва към казармата, за да помогне.

— Какво стана? — попита я капитанът. — Какво се опитваше да направиш?

Айя потръпна, когато Аркониел потопи ръката й в купа с билкова отвара.

— Изглежда нещо неразумно.

Тарин зачака по-изчерпателни обяснения. Когато такива не последваха, той кимна и рече:

— Най-добре остани тук тази нощ. Аз ще спя в залата.

— Благодаря. — Тя повдигна очи към него. — А впрочем, защо си тук, Тарин? Риус е в Атион, нали?

— Обучавам принц Тобин.

— Наистина?

Нещо в начина й на изговор накара Аркониел да спре и да я погледне.

— Познавам те, откакто ти и Риус бяхте момчета. Разкажи ми как е той. Толкова дълго ме нямаше, че се чувствам като непозната.

Тарин поглади късата си брада.

— Трудно му е, както можеш да си представиш. И преди не му беше лесно, а след като изгуби Ариани по такъв начин… Нямам предвид само смъртта й. Във всички онези години на лудост тя сякаш беше друг човек. — Поклати глава. — Никога няма да разбера защо тя обвиняваше него за смъртта на онова дете, както и защо понесе загубата толкова тежко. Не искам да говоря зле за мъртвите, Айя, но ми се струва, че тя се беше метнала на майка си в по-голяма степен, отколкото останалите подозираха. Някои казват, че затова мъртвото дете тормозело живото, макар че аз не вярвам.

— Какво друго се говори?

— О, какво ли не.

— Заради детето, кажи ми. Знаеш, че с Аркониел не сме от приказливите.

Тарин се загледа в белязаните си ръце.

— Намират се такива, които твърдят, че Риус открил, че не е бащата и убил едно от бебетата, преди някой да е съумял да го спре. Затова мъртвото дете станало демон, а живото се държи далеч от кралския двор.

— Ама че нелепици! А как се справя херцогът в двора?

— Кралят го държи близо до себе си, както винаги. Нарича го „братко“, но… След смъртта й нещата между тях са пообтегнати, макар до голяма степен това да е по вина на Риус. Той се изнесе от Новия дворец и се върна в Атион. Вече не понася да бъде тук.

— Това не е справедливо спрямо детето.

Тарин ги погледна. За пръв път Аркониел видя сянка на болка и вина.

— Зная. И аз самият му го казах. Това е част от причината, поради която бях изпратен. Не съм казвал на никого, за да не би и Тобин да чуе. Това ще разбие сърцето му. Моето почти разкъса.

Айя взе ръката му в здравата си такава.

— Винаги си говорел за Риус като за брат, Тарин. Трудно ми е да си представя, че той ще се отвърне от теб. Ще говоря с него, когато се срещнем.

Тарин се изправи.

— Няма да е необходимо. И това ще мине. А сега лека нощ.

Айя го съпроводи с поглед и поклати глава.

— Често изпитвам съжаление, че не му казахме.

— Изпитвам същото, колкото по-дълго стоя тук — кимна Аркониел.

— Нека засега оставим нещата както са си. — Айя помръдна превързаната си ръка и потръпна. — Ще мога да яздя и така. Утре поемам. Искам отново да видя Еро и да поговоря с Риус.

— Еро? Така отиваш директно в леговището на вълка. Несъмнено ще се натъкнеш на Гоначи.

— Да, но трябва да ги погледна по-отблизо. Ще ми се Илиор да ми ги беше показал, когато всичко това започна. Не се паникьосвай, Аркониел, ще бъда внимателна.

— По-внимателна от случилото се преди малко, надявам се. Какво стана всъщност?

— И аз самата не зная точно. Когато пристигнах и той нападна, усетих защитния кръг, който създадох, да се огъва като стена на палатка под вихър. А сега си помислих, че е наложително нещо по-силно. Опитах се да го прогоня от помещението и да го запечатам до сутринта.

— Сбърка някой символ?

— Не, магията беше построена правилно. Но, както видя, не проработи. Казах ти и преди — този дух не прилича на нищо, което съм срещала досега. Ще ми се да имах повече време да го изследвам, но сегашните условия са прекалено вредни за децата. Дори не смея да се върна в къщата. Обаче бих искала да видя Тобин отново, преди да тръгна. Ще ми го доведеш ли сутринта? Сам.

— Разбира се. Но на твое място не бих очаквал дълъг разговор. Той не е от бъбривите.

Айя легна върху сламеника и се засмя.

— Видях. В името на светлината, тежка работа ти предстои.