Лин Флюълинг
Куклата близнак (10)

Глава девета

Една студена утрин към края на клесин Тобин и майка му се занимаваха с уроците, когато дочуха приближаването на галопиращ ездач.

Тобин изтича до прозореца, надявайки се най-сетне да зърне баща си. Майка му го последва и постави ръка върху рамото му.

— Този кон не ми е познат — каза Тобин, заслонявайки очи. Ездачът се беше омотал прекалено, за да може да го разпознае. — Може ли да ида да видя кой е?

— Не виждам защо не. Пътьом можеш да погледнеш и дали готвачката няма нещо като за нас. Не бих отказала една ябълка. И не се бави, още не сме приключили за днес.

— Няма! — викна Тобин, стрелвайки се.

Залата беше празна, затова той отиде в кухнята и с радост откри, че ездачът е бил Тарин. Нари и останалите се бяха струпали да го поздравяват. Брадата му бе станала дълга. Ботушите му бяха зацапани с кал и сняг, а около едната си китка носеше превръзка.

— Войната свърши ли? Татко идва ли си? — викна Тобин, скачайки в ръцете му.

Мъжът го повдигна и носовете им се оказаха на едно равнище.

— Два пъти да, малки принце! И води гости със себе си. — Остави момчето на земята. Опитваше се да се усмихва, ала Тобин виждаше нещо друго в бръчките около очите му, когато той погледна към Нари и иконома. — Скоро ще бъдат тук. Върви да си играеш, Тобин. Няма нужда да се пречкаш на готвачката из кухнята. Сега има много работа.

— Но…

— Тарин ще те изведе да яздите по-късно — остро каза Нари. — Сега да те няма!

Не беше свикнал да го отпращат така. Чувствайки се мрачно, Тобин пое обратно към горния етаж, чудейки се кого ли води баща му. Надяваше се да е лорд Нианис или херцог Арчис. Тях харесваше най-много от васалите му.

Бе преполовил залата, когато се сети, че майка му беше поискала да й донесе ябълка. Нямаше да го смъмрят, щом се връщаше с такова поръчение.

Кухненската врата беше отворена и с приближаването си той можа да чуе Нари да казва:

— Какво прави кралят тук след толкова години?

— Дошъл е да ловува, поне така твърди — отговори Тарин. — Вече почти бяхме стигнали Еро, когато Риус спомена какъв добър лов на елени става по тези места. Кралят го взе за покана. Напоследък по-често му хрумват подобни прищевки…

Кралят! Тобин забрави за ябълката и затича обратно, мислейки за малката дървена фигурка в кутията — Вуйчо ти. Възхитено се чудеше дали гостът ще носи златната си корона и дали ще му позволи да подържи меча на Герилейн.

Майка му все още стоеше край прозореца.

— Кой дойде, детето ми?

Тобин изтича до нея, но в далечината още не се виждаха други конници. Той се стовари в стола си, дишайки тежко.

— Татко е изпратил Тарин напред… Кралят… Кралят идва… Той и татко…

— Ериус? — Ариани се сви до стената, стиснала куклата си. — Идва тук? Сигурен ли си?

Студеното, гневно присъствие на демона обгърна Тобин — толкова силно, че му беше трудно да диша. Пергаменти и мастилници отхвърчаха от масата, разпилявайки се по прашния под.

— Мамо, какво има? — попита той, внезапно изплашен от погледа й.

Със сподавен вик тя се стрелна към него и наполовина го изнесе, наполовина го извлече от стаята. Демонът беснееше около тях, завихряйки тръстики и откъсвайки лампи от куките им. В коридора тя спря, оглеждайки се бясно, сякаш търсеше някакъв път за бягство. Тобин се стараеше да не изскимти от болката, причинена му от впилите се в ръката му пръсти.

— Не, не, не! — мърмореше тя. Празното, мръсно лице на куклата надничаше изпод ръката й.

— Мамо, боли ме. Къде отиваме?

Но тя не го слушаше.

— Не отново. Не! — прошепна тя, повеждайки го към стълбището за третия етаж.

Тобин започна да се дърпа.

— Не, мамо, не искам да се качвам горе!

— Трябва да се скрием! — просъска тя, сграбчвайки го за раменете. — Тогава не успях, а трябваше. В името на Квартата, щях, но те не ми позволиха. Моля те, Тобин, ела с мама. Няма време!

Тя го повлече по коридора към стълбището на кулата. Тобин отново понечи да се отскубне, но невидими ръце блъснаха гърба му. Вратата се разтвори пред тях, удряйки се в стената с такава сила, че една от дъските й се нацепи.

Паникьосани птици пърхаха около тях. Принцесата отведе Тобин в стаята на върха. Нейната врата се затръшна сама, а една маса прелетя през стаята, пропускайки рамото на момчето на косъм, за да се притисне до прага, отрязвайки пътя му за бягство. Прашни гоблени отхвърчаха от стените. Прозорците се отвориха широко. От всички страни нахлу слънчева светлина, ала стаята си остана мрачна и мъртвешки студена. Отвън дочуха голяма група ездачи да се задава по пътя.

Ариани пусна Тобин и започна трескаво да крачи из помещението, притиснала ръка към устата си. Момчето трепереше край счупената маса. Това беше майката, която познаваше най-добре — нараняваща и непредсказуема. Всичко останало бе представлявало лъжа.

— Какво ще правим? — виеше тя. — Той ни намери отново! Може да ни намери навсякъде! Трябва да избягаме! Лел, кучко, ти ми обеща…

Звънтенето на сбруи стана по-силно и принцесата се стрелна към прозореца, гледащ към предния двор.

— Твърде късно! Вече е тук! Как е успял? Как е успял?

Тобин се промъкна до нея, за да надникне. Баща му и група непознати с алени наметала точно слизаха от конете. Един от тях носеше златен шлем, който сияеше на слънцето като корона.

— Това ли е кралят, мамо?

Ариани го дръпна назад, притискайки го толкова близо, че лицето му бе притиснато към куклата. Тя миришеше на плесен.

— Запомни го — прошепна майка му, треперейки. — Запомни убиеца! Баща ти го е довел тук. Но този път той не ще те получи.

Принцесата го завлече до срещуположния прозорец, онзи, от който се откриваше гледка на запад към планините. Демонът обърна нова маса, разсипвайки без усти кукли по пода. Майка му рязко се извъртя при звука, при което Тобин си удари главата в ръба на каменния перваз толкова силно, че се замая. Почувства как пада, почувства как майка му отново го повдига, почувства слънце и вятър върху лицето си. Отваряйки очи, той се намери върху перваза, високо над замръзналата река.

Точно като последния път, когато го беше довела тук.

Но този път майка му бе приклекнала на перваза до него, обърнала насълзен лик към планините. Беше сграбчила гърба на туниката му и се мъчеше да го издърпа.

Тобин бясно се дърпаше назад, търсейки да се вкопчи в каквото и да е — рамката на прозореца, ръката на майка си, облеклото й — и чувстваше, че започва да губи равновесие. Виждаше тъмната вода да се движи като мастило под леда. Умът му скочи напред. Дали ледът щеше да се строши, когато паднеше отгоре му?

Тогава майка му изпищя и политна надолу. Роклята и дивната й черна коса се разгърнаха около нея. За частица от мига очите им се срещнаха и на Тобин му се стори, че го разтърсва мълния, съединявайки сърцата им.

Сетне някой го сграбчи за глезена, дръпвайки го рязко назад. Той си удари брадичката във външната част на перваза и потъна в мрак, примесен с вкуса на кръв.

 

 

Риус и кралят точно се канеха да поведат конете си, когато дочуха писък да разкъсва замъка.

— В името на пламъка! Това да не е онзи твой демон? — възкликна Ериус, оглеждайки се разтревожено.

Ала херцогът знаеше, че демонът няма глас. Разбутвайки останалите, той се втурна към портата, вече съзирайки в съзнанието си това, което трябваше да предвиди, което щеше да вижда отново и отново насън през остатъка от живота си: Ариани на най-горния прозорец, който би трябвало отдавна да е запечатан, виждайки сиянието на братовия шлем в поляната, решавайки…

Той тичаше с препъване край реката, прекосявайки последния завой на крепостната стена. Тогава спря и нададе измъчен вой при вида на босите бели крака, стърчащи между два камъка край реката. Риус изтича до нея и дръпна роклята й, отметнала се нагоре от падането. Поглеждайки към извисяващата се пред него кула, видя само един прозорец. Капаците бяха отворени.

При падането бе счупила гърба си, а главата й се беше пукнала от сблъсъка с леда. Черна коса и червена кръв обгръщаха челото й в ужасяваща корона. Красивите й очи бяха отворени, застинали в израз на мъка и бяс. Дори и в смъртта си, тя го винеше.

Потръпвайки от този поглед, Риус отстъпи назад в ръцете на краля.

— В името на пламъка — промълви Ериус, взирайки се в нея. — Бедна ми сестрице, какво си направила?

Херцогът притисна юмруци към слепоочията си, за да сдържи желанието да го удари в лицето.

— Кралю — успя да промълви той, рухвайки до трупа, — сестра ти е мъртва.

 

 

Тобин помнеше как пада. Постепенно идваше в съзнание и установи, че под себе си има под. Инстинктивно се притисна към него, прекалено ужасен, за да помръдне. Някъде наблизо отекващи гласове говореха едновременно, ала не можеше да разбере думите им. Не знаеше къде се намира или как се е озовал тук.

Най-сетне успявайки да отвори тежките си клепачи, той установи, че се намира в кулата. Тук беше тихо.

Демонът беше с него. Никога не беше го усещал толкова силно. Но същевременно в излъчването му имаше и нещо различно, макар Тобин да не можеше да определи какво.

Чувстваше се много странно, сякаш сънува, ала болката в брадичката му показваше, че това не е така. Когато се опита да си припомни как се е озовал тук, умът му се изпълни с объркано жужене, сякаш главата му беше пълна с пчели.

Допряната до студения каменен под буза го болеше. Момчето извърна глава на другата страна и зърна празното лице на майчината кукла, лежаща само на инчове от протегнатата му ръка.

Къде ли можеше да е тя? Майка му никога не оставяше куклата си.

Татко няма да ми позволи да я задържа, помисли си. Ала внезапно я искаше повече от всичко на света. Бе грозна, през целия си живот я беше мразил, ала сега протегна ръка, спомняйки си как майка му казваше привързано: тази е най-красивата, която съм правила. Сякаш бе изрекла думите на глас.

Къде е тя?

Когато се изправи и прегърна куклата, жуженето в главата му стана по-силно. Беше малка, недодялана и прекалено твърда на допир, но въпреки това съумяваше да го успокои. Оглеждайки се замаяно, с изненада се видя приклекнал край една счупена маса в другия край на стаята. Ала този Тобин беше гол, мръсен и ядосан и лицето му беше покрито със сълзи. Този Тобин не държеше кукла. Той все още притискаше ушите се с две ръце, за да не допусне нещо, което и двамата не искаха да си спомнят.

 

 

Нари изпищя и притисна длан към устата си, когато херцогът с олюляване пристъпи в залата, понесъл потрошеното тяло на Ариани в ръцете си. Дойката веднага разбра, че принцесата е мъртва. Кръв се стичаше от ушите и устата на господарката. Отворените й очи бяха неподвижни като камъни.

Тарин и кралят го следваха. Ериус се опитваше да докосне лицето на сестра си, но херцогът не му позволяваше. Риус успя да стигне до камината, преди краката му да се подкосят. Отпускайки се на земята, той я прегърна към себе си и зарови лице в косата й.

Вероятно я прегръщаше за пръв път от раждането на Тобин, помисли си Нари.

Ериус тежко приседна на една от пейките край камината. Погледна към дойката и към останалите от антуража, които го бяха последвали. Лицето му беше посивяло, ръцете трепереха.

— Излезте — нареди той, без да посочва някого конкретно. Не беше и нужно. Всички без Тарин го сториха — той леко се отдръпна, наблюдавайки двамата безизразно.

Нари се намираше на средата на стълбището, когато внезапно се сети, че тази сутрин Тобин бе имал урок с майка си.

Премина оставащите стъпала по две наведнъж и полетя по коридора. Сърцето й болезнено се сви, когато зърна изпотрошените лампи. И спалнята, и стаята за игри на Тобин бяха празни. По пода бяха пръснати пергаменти, един от столовете лежеше повален.

Страхът обгърна сърцето й като пестник.

— О, Илиор, нека детето е добре!

Излизайки обратно в коридора, тя видя, че вратата към третия етаж е отворена.

— Небеса, не! — прошепна тя, ускорявайки ход.

Из горния етаж се търкаляха скъсани гоблени. Те се заплитаха в краката на Нари, докато тя тичаше към стълбището на кулата и нагоре. Не беше добре приета тук, докато Ариани беше жива, дори и сега се чувстваше като нашественица.

Помещението на върха на кулата бе покрито с изпотрошени мебели и разкъсани кукли. Всички четири прозореца бяха отворени, ала стаята беше мрачна и вонеше. Тя познаваше тази миризма.

— Тобин, тук ли си, дете?

Гласът й сякаш не можа да изпълни малкото пространство, но пък чуваше звука на накъсано дишане. Откри, че той идва откъм ъгъла, най-далече от фаталния прозорец. Полускрит под един паднал гоблен, Тобин се бе свил до стената, сключил ръце около коленете си, вперил поглед в нищото.

— Милото ми! — задави се Нари, падайки на колене край него.

Лицето и туниката на момчето бяха покрити с кръв, което за миг я накара да си помисли, че Ариани се е опитала да му пререже гърлото, че той ще умре в ръцете й, че цялата болка, лъжи и чакане са били напразни.

Тя се опита да го повдигне, но Тобин се отдръпна и се сви още повече, все още с празен поглед.

— Тобин, миличък, аз съм. Ела, да те заведем в стаята ти.

Детето не помръдна и с нищо не показа, че е забелязало присъствието й. Нари се доближи до него и го поглади по косата.

— Моля те, чедо. Тук е лошо и студено място. Ела в кухнята за една хубава купа бульон. Тобин? Погледни ме, дете. Добре ли си?

Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Вътре нахлу херцогът, следван от Тарин.

— Виждала… О, слава на светлината! — Риус разбута потрошените мебели, за да коленичи до нея. — Зле ли е ранен?

— Не, само много уплашен, милорд — прошепна Нари, продължавайки да гали Тобин по косата. — Трябва да е видял…

Херцогът се приведе и внимателно хвана брадичката на сина си, опитвайки се да повдигне главата му. Тобин се дръпна.

— Какво стана? Тя защо те доведе тук? — меко попита Риус.

Момчето не отговори.

— Огледайте се, милорд! — Нари отмести черната коса на Тобин, за да огледа синината върху лицето му. Кръвта по лицето и дрехите му идваше от рана с формата на полумесец върху брадичката му. Не беше голяма, но беше дълбока. — Трябва да е видяла краля с вас. За пръв път откакто… Знаете в какво състояние беше тя.

Нари се вгледа по-внимателно в пребледнялото лице на Тобин. Нямаше сълзи, но очите бяха разтворени широко и вперени, сякаш все още виждаха разигралото се тук.

Момчето не се възпротиви, когато баща му го вдигна на ръце и го отнесе в спалнята му. Но и не се отпусна, оставайки свито. Не можеше да става въпрос за свалянето на разрушените му дрехи, затова Нари му свали обувките, изми лицето и го зави с допълнителен юрган. Херцогът коленичи край леглото и взе една от ръцете на Тобин между дланите си, говорейки му тихо, като наблюдаваше безкръвното лице върху възглавницата за някаква реакция.

Нари се обърна и видя Тарин застанал на прага. Мъжът също беше пребледнял. Тя отиде до него и го хвана за ръката.

— Той ще се оправи, Тарин. Просто е много изплашен.

— Хвърлила се е от прозореца на кулата — прошепна Тарин, все така вторачен в Риус и момчето. — Взела е Тобин със себе си… Погледни го, Нари. Мислиш ли, че се е опитала…

— Никоя майка не би сторила подобно нещо!

Ала в сърцето си не беше толкова сигурна.

Двамата останаха още известно време на прага, застинали като жива картина от пантомима. Най-сетне Риус се изправи на крака и разсеяно прокара ръка по окървавената си туника.

— Трябва да ида при краля. Той възнамерява да я отнесе в кралската гробница в Еро.

Нари гневно стисна престилката си в юмруци.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме… заради детето…?

Погледът, който херцогът й хвърли, бе тъй горчив, че думите й замряха върху езика.

— Кралят заповяда.

Бършейки отново ръка, той излезе. Хвърляйки последен поглед към спящото дете, Тарин го последва.

Нари придърпа стол до леглото и потупа рамото на Тобин през завивките.

— Милото ми — въздъхна тя. — Дори няма да ти позволят да я оплачеш.

Тя погали спящото дете по челото и си представи как го отвежда някъде далеч от този дом на мизерия. Как го отглежда като свое дете в някоя проста колиба, далеч от крале, призраци и побъркани жени.

 

 

Тобин чу вой и се сви, защото гласът стана по-гръмък. Постепенно ридаещият глас преля в звука на силния източен вятър, блъскащ се срещу стените на замъка. Момчето усещаше тежестта на завивките, но въпреки това пак му беше студено.

Отваряйки очи, Тобин премигна към малката нощна лампа, мъждукаща край леглото му. Нари беше заспала в един стол край нея.

Беше го сложила да си легне с дрехите. Бавно раздвижвайки схванатото си тяло, той се обърна с лице към стената и извади куклата изпод туниката си.

Не знаеше защо беше у него. Нещо лошо се беше случило, нещо толкова лошо, че той не искаше да мисли за него.

Майка ми е…

Стисна очи и силно притисна куклата към себе си.

Ако куклата е у мен, значи майка ми е…

Не помнеше да я е скривал под дрехите си, всъщност не помнеше нищо, но сега я скри под завивките, избутвайки я в самия край на леглото с крака, отбелязвайки си, че скоро трябва да потърси по-добро скривалище. Знаеше, че е лошо до я пази, че е срамно за едно момче, което щеше да стане воин, да се нуждае от кукла, но въпреки това я скри, изгарящ от срам и копнеж.

Може би в крайна сметка майка му му я беше дала.

Тобин отново се унесе и неспирно засънува как тя му дава куклата. Всеки път се усмихваше, казвайки, че това е най-доброто й произведение.