Лин Флюълинг
Куклата близнак (26)

Глава двадесет и пета

Когато на следващото утро Тобин се събуди, Ки стоеше на прозореца. Бе подпрял брадичка на едната си ръка, а с другата разсеяно чоплеше някакви лишеи с дългите си, неспокойни пръсти. На дневна светлина изглеждаше по-малък и същевременно тъжен.

— Семейството ли ти липсва?

Ки рязко вдигна глава.

— Ти също трябва да си магьосник, защото четеш мисли. — Но го изрече усмихнат. — Тук е ужасно тихо, нали?

Тобин приседна и се протегна.

— Хората на татко вдигат много шум. Но сега са в Атион.

— Бил съм там. — Ки приседна на прозореца, клатейки боси крака. — Или поне съм минавал край него на път за града. Твоят замък е най-голям в Скала, ако не броим Еро. Колко стаи има?

— Не зная. Никога не съм го посещавал. — Виждайки как другото момче повдига вежди, принцът добави: — Никога не съм бил другаде, освен в Алистън. Роден съм в двореца, но не го помня.

— Не ходиш на гости? Ние имаме роднини къде ли не и непрекъснато им гостуваме. Ако моят вуйчо беше крал, непрекъснато щях да стоя в Еро. Там има музика, танци, улични музиканти и… — Той замлъкна. — Заради демона ли?

— Не зная. Мама не обичаше да ходи никъде. А татко казва, че из градовете върлува чума. — На Тобин му хрумна, че Ки беше преживял пътуването си невредим. Сви рамене. — Винаги съм си бил тук.

Ки се обърна, за да погледне през отворения прозорец.

— А как си прекарваш времето? Обзалагам се, че не ти се налага да поправяш огради или да пасеш свине!

Тобин се ухили.

— Не. Татко си има наематели, които правят тези неща. Тренирам с Тарин и ходя на лов в гората. И имам модел на Еро, който татко ми направи, обаче в момента Аркониел живее в стаята, където е той. Така че ще ти го покажа по-късно.

— Тогава да вървим на лов. — Ки скочи от перваза и започна да търси дрехите си под леглото. — Колко кучета имаш? Снощи не видях нито едно в залата.

— Само онези старите в градината. Обаче не ходя с тях. Кучетата не ме обичат. Но Тарин казва, че съм добър стрелец. Ще го питам дали ще ни заведе на лов.

Откъм ръба на леглото надникнаха чифт кафяви очи.

— Заведе? Искаш да кажеш, че не отиваш сам?

— Не ми е позволено да напускам замъка сам.

Ки отново изчезна и Тобин чу въздишка.

— Добре. Не е много студено и можем да плуваме. А може и да ловим риба. На дъното на поляната видях чудно местенце за риболов.

— Никога не съм ловил риба — призна Тобин, чувствайки се неловко. — Освен това не мога да плувам.

Другото момче се надигна и опря лакти на кревата, оглеждайки принца.

— На колко си години?

— В дванадесетия ден на ерасин ще стана на десет.

— А не ти позволяват да се забавляваш сам? Защо?

— Нямам представа.

— Знаеш ли…

Тобин го погледна очаквателно.

— Преди да тръгна, след като Айя ме откупи от татко, сестра ми каза, че е чувала за теб.

Сърцето на Тобин се превърна в камък.

— Каза, че според някои от благородниците си бил прокълнат или побъркан, затова живееш тук, а не в Еро или Атион. А знаеш ли какво мисля аз?

Значи това беше. Снощи нямаше никакво значение. Нещата щяха да се развият точно така, както се беше опасявал. Все пак Тобин съумя да запази брадичката си вдигната и да се насили да погледне Ки в очите.

— Не. Какво мислиш?

— Мисля, че онези, които разправят подобни неща, имат лайна между ушите. И че също така хората, които те отглеждат, са побъркани, щом не те пускат да си играеш сам — при цялото ми уважение към херцог Риус, разбира се. — Ки му метна усмивка, която прогони страха. — И още мисля, че излизането в ден като този си заслужава боя.

— Така ли? — попита Аркониел, облегнал се на рамката на вратата. Ки се изчерви гузно, но магьосникът се изсмя. — Аз също смятам така. Говорих с Нари и Тарин. Те са съгласни, че е време принц Тобин да започне да се занимава с делата, подобаващи на младо момче. След като ти си тук, за да го придружаваш, не мисля, че разумните молби биха били отхвърлени. Стига да не се отдалечавате прекалено много.

Тобин се взираше в него. Знаеше, че трябва да е благодарен за тази внезапна промяна в правилата на домакинството, но не му харесваше, че бе дошла от магьосника. Кой беше Аркониел да прави подобни решения? Да не би той да командваше в този дом?

— Но преди да се отправиш на приключения, принце, Айя би искала да разговаря с теб — продължи младият мъж. — Тя е в казармата. Ки, защо не идеш да провериш какво е спретнала готвачката? Ще те чакам в залата, Тобин.

Принцът хвърли гневен поглед към затворилата се врата и започна да нахлузва дрехите си.

— За какви се мислят тези магьосници, че да ме командват така?

— Не мисля, че прави подобно нещо — отвърна Ки. — И не се тревожи за Айя. Тя не е толкова страшна, колкото изглежда.

Тобин нахлузи обувките си.

— Не ме е страх от нея.

 

 

Айя се наслаждаваше на закуската си в един слънчев ъгъл на казармата, когато Аркониел пристигна с Тобин.

Дневната светлина потвърди впечатлението, което бе започнала да си изгражда вчера. Детето беше слабо и доста бледо заради прекаленото време, прекарано на закрито, но инак изцяло приличаше на момче. Никаква магия, позната на ореските, не можеше да постигне подобно нещо. Жестоките бодове на Лел бяха свършили отлична работа и държаха, придавайки непогрешима солидност на формата.

Уви, Тобин не беше наследил красивите черти на родителите си — с изключение на майчините си очи и добре оформената уста, ала в момента дори и те бяха погрознели от изражението му на предпазливост. Очевидно не се радваше да я види, но пак се поклони учтиво. Както Аркониел бе отбелязал, малко детински неща имаше у това дете.

— Добро утро, принце. Как намираш новия си спътник?

Тобин малко се оживи.

— Много го харесвам, госпожо Айя. Благодаря ти, че го доведе.

— Днес си заминавам, но исках да говоря с теб, преди да отида да посетя баща ти.

— Ще посетиш татко? — Върху лицето му изникна така нескрит копнеж, че сърцето я заболя.

— Да, принце. Да му предам ли поздравите ти?

— Ще бъдеш ли така добра да го запиташ кога ще се прибере?

— Възнамерявах да говоря с него за това. Ела да седнеш до мен, за да те опозная.

За момент й се стори, че той ще откаже, но възпитанието надви. Той се настани на табуретката, която бе поставила до стола си, любопитно поглеждайки към превързаната й ръка.

— Наранила ли си се?

— Снощи демонът ти ми беше много сърдит. Изгори ръката ми.

— Точно както накара коня ми да ме хвърли от седлото — додаде Аркониел.

— Не е трябвало да прави това. — Бузите на Тобин запламтяха, сякаш самият той бе извършил тези неща.

— Аркониел, бих желала да говоря с принца насаме. Ще ни извиниш ли?

— Разбира се.

— Вината не е била твоя, миличък — поде Айя, когато младият мъж излезе. Тя се чудеше как да подходи към странното дете. Когато Тобин не каза нищо, тя взе тънката му ръка в своята и се вгледа в очите му. — Вече си видял много тъга и уплах в младия си живот. Не мога да ти кажа, че не ти предстоят още, но се надявам животът ти да стане по-лек.

Все така задържала ръката му, в началото тя го питаше за обикновени неща: за коня му, фигурките и уроците с Тарин и Аркониел. Не прочете мислите му, просто остави впечатленията му да идват при нея през допира им. Тобин отговаряше на всеки от въпросите й, но не проявяваше самоинициатива.

— Страхувал си се много, нали? — каза накрая тя. — От майка си и от демона?

Тобин размърда крака, очертавайки малки кръгчета в земята с върховете на обувките си.

— Тя липсва ли ти?

Тобин погледна към нея. Между тях премина тръпка и тя зърна облика на Ариани, който принцът трябва да бе видял в онзи ужасен ден — образ тъй ясен, сякаш Айя се намираше в кулата с тях. Значи ужас бе накарал принцесата да се изкачи в кулата, а не омраза към детето. Ала с това изображение дойде и още нещо — бегъл намек за нещо друго, свързано с кулата. Него детето беше изтласкало по-далеч от ума си, отколкото тя смяташе за възможно за дете на неговата възраст. Видя го да поглежда към него.

— Защо те е толкова страх от кулата?

Тобин издърпа ръката си и я остави при другата в скута си, без да поглежда към магьосницата.

— Не ме е страх.

— Не трябва да ме лъжеш, Тобин. Страх те е до смърт.

Принцът мълчеше упорито, ала зад сините очи се зараждаше поток емоция.

— Призракът на мама е там — каза накрая той, изглеждайки странно посрамен. — Тя още се сърди.

— Съжалявам, че е била толкова нещастна. Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш за нея? Можеш да го сториш. На теб ти изглеждам непозната, ала съм служила на семейството ти дълги години. Познавала съм баща ти през целия му живот, а също така и майка му и дядо му. Бях тяхна приятелка. Искам да бъда и твоя приятелка и да ти служа. Аркониел също. Той каза ли ти това?

— Нари ми каза — промърмори Тобин.

— Негова идея беше да дойде тук и да стане твой учител, а също и идването на Ки. Притесняваше се, че растеш самотен, без връстници, с които да си играеш. Също така ми каза, че не си го харесвал.

Това й спечели единствено кос поглед и още мълчание.

— Демонът ли ти каза да не го харесваш?

— Той не е демон. Той е призрак — тихо каза Тобин. — Той и теб не харесва. Затова те е наранил снощи.

— Разбирам. — Тя реши да рискува, знаейки, че няма какво да губи откъм доверието му. — Лел ли ти каза, че призракът не ме харесва?

Тобин поклати глава, сетне се усети и я погледна сепнато. Една тайна беше разкрита.

— Не се страхувай, Тобин. Зная, че тя е тук. Аркониел също знае. Тя каза ли ти за нас?

— Не.

— Как я срещна?

Тобин се намести на табуретката.

— В горите, след като мама умря.

— Отишъл си в гората самичък?

Той кимна.

— Ще ме издадеш ли?

— Не, ако не искаш. Но трябва да ми кажеш истината. Защо си отишъл в гората, Тобин? Тя ли те повика?

— В сънищата. Тогава не знаех, че е тя. Трябваше да разбера, затова един ден се промъкнах. Изгубих се, но тя ме намери и ми помогна да се прибера.

— И какво друго направи?

— Даде ми да подържа зайче и ми каза как да викам брат си.

— Брат си?

Тобин въздъхна:

— Обещаваш ли, че няма да кажеш?

— Ще се постарая, освен ако не реша, че баща ти трябва да знае, за да може да те пази.

За пръв път момчето я погледна открито. В ъгълчето на устата му се криеше усмивка.

— Можеше да излъжеш, но не го стори.

За миг Айя се почувства изложена пред него. Ако вече не знаеше, в този момент би потърсила магия у него. Опитвайки се да прикрие изненадата си, тя отвърна:

— Предпочитам да бъдем честни.

— Лел ми каза да наричам духа брат. Каза, че на мъртвите не можело да се дава име, ако те не са имали, преди да са умрели. Това истина ли е?

— Тя разбира от тези неща, значи трябва да е истина.

— Защо татко или Нари не са ми казали за това?

Айя сви рамене.

— Какво мислиш за него, след като знаеш?

— Все още върши лоши неща, но вече не ме е толкова страх от него.

— Защо Лел те е научила да го викаш?

Той отвърна поглед, отново предпазлив.

— Тя каза, че трябва да се грижа за него.

— Ти го накара да спре да хвърля неща из залата снощи, нали? Винаги ли прави това, което му кажеш?

— Не. Но мога да го спирам да наранява хора. — Отново погледна към ръката й. — По принцип.

— Това е много мило от твоя страна. — Друго дете съвсем лесно би сторило обратното. Щеше да говори с Аркониел за това, преди да замине. Извън крепостта на Тобин можеше да му хрумне да си послужи по различен начин с тази си сила. — Ще ми покажеш ли на какво те е научила?

— Да повикам брат си тук? — Тобин не изглеждаше особено ентусиазиран.

— Да. Вярвам, че ти ще ме защитиш.

Принцът продължаваше да се колебае.

— Ако си затворя очите и запуша уши, докато ти правиш нужното, ще го сториш ли? Само ме докосни по коляното, когато е готово.

— Обещаваш ли да не поглеждаш?

— Кълна се в ръцете, сърцето и очите си. Това е най-тържествената и ненарушима клетва, която един магьосник може да даде.

И тя стисна очи и запуши ушите си, като дори се обърна.

Спази обещанието си да не поглежда или слуша. Не й се наложи, защото ясно усети надиплилото въздуха заклинание. Беше призоваващо, но не приличаше на нито едно от познатите й. Обгърна я мъртвешка студенина. Почувства потупване по коляното и се обърна, за да види две момчета пред себе си. Може би заради близостта на Тобин, а може би самият дух бе решил да се покаже по такъв начин, но братът изглеждаше точно като близнака си, със същата плътност, само дето не хвърляше сянка. Но двамата пак не можеха да бъдат сбъркани.

Братът стоеше напълно застинал, ала Айя усещаше черната му ярост. Устата му не помръдна, но тя чу думите: Не ще влезеш — толкова ясно, сякаш бе приближил бледите си устни до ухото й. Косата й настръхна, защото думите му носеха горчилката на проклятие.

Тогава той изчезна.

— Видя ли? — каза Тобин. — Понякога той просто си прави, каквото си иска.

— Заради теб той не ме нападна. Щеше да го стори, ако те нямаше. Благодаря ти, принце.

Тобин успя да се усмихне, а магьосницата се чувстваше изключително притеснена. Малко дете, особено такова без магия, не би трябвало да е в състояние да върши подобни неща.

Тя едва не се изсмя на глас, когато храбрият духоукротител отвърна:

— Няма да кажеш, нали?

— Да сключим сделка. Няма да кажа на никого, ако ми позволиш да разкажа на Аркониел. И ако обещаеш да се опиташ да му бъдеш приятел и да му позволиш да ти помага. — Тя се поколеба, преценявайки думите си. — Трябва да му кажеш, ако Лел поиска нещо от теб, което те плаши. Каквото и да е. Обещаваш ли?

Тобин сви рамене.

— Не ме е страх от нея.

— Кийса няма от какво се плаши, магьоснице — изрече познат глас откъм вратата на казармата. — Аз й помага. — Айя се обърна и видя Лел да я гледа с презрителна усмивка. — Помага на теб. Помага и на твое момче магьосник. — Повдигна лявата си ръка и показа татуирания полумесец. — Кълна се в Богиня, няма ме прогони този път. Където брат отиде, аз отиде. Ти върши своя работа, магьоснице, да помага на детето и духа.

— Какво гледаш? — попита Тобин.

Айя погледна към него, сетне обратно към прага. Лел я нямаше.

— Нищо. Сянка — разсеяно каза магьосницата. Дори и гледайки право в жената, не бе могла да усети какъв тип магия бе използвала тя. — Сега ми дай ръката си, принце, и ми обещай, че ще се опиташ да бъдеш приятел на Аркониел. Много ще му е мъчно, ако откажеш.

— Ще опитам — промърмори Тобин. Издърпвайки ръката си, той се отдалечи, но не и преди тя да види погледа на предателство в очите му. Може и да не беше видял Лел, но бе видял лъжата на Айя.

Магьосницата отпусна лице в здравата си ръка, знаейки, че заради изненадата на вещицата бе допуснала грешка. Може би Лел целеше точно това.

Преценяваше я погрешно през всички онези години. Сега съдбите им бяха прекалено силно сплетени, за да рискува някакво прибързано действие.

Мъртвешката студенина отново се разстла край нея. Братът клечеше в краката й, взирайки се в нея със злоради, изпълнени с омраза очи.

Не ще влезеш, прошепна отново той.

— Къде няма да вляза? — каза тя.

Но братът запази тайните си и ги отнесе със себе си.

Известно време Айя седя неподвижно, размишлявайки над заплашителните му думи.

 

 

След като Тобин излезе с магьосника, Ки слезе в залата. Все още не можеше да повярва, че това величествено място щеше да бъде негов дом. Можеше да е обитавано от духове, но пък животът сред висши благородници и магьосници оправдаваше риска.

Но макар да беше малък, бе видял достатъчно свят, за да може да разбере, че този дом беше странен. Мястото на един принц беше в прекрасните палати, които Ки бе зърнал в Еро, а не в изпаднала дупка като тази. Освен това самият принц Тобин беше странен. Дребно мрачно същество с очи, които повече биха подхождали на някой старец. Ки се беше поизплашил, когато го зърна за пръв път. Но след като бяха започнали да се смеят, бе видял и нещо друго. Тобин наистина беше различен, но не по начина, за който говореха хората. Ки си спомни как по-малкото момче не беше трепнало пред яростта на демона и сърцето му се изпълни с гордост. Нима жив враг би могъл да изплаши подобен човек?

Долу срещна капитан Тарин, влязъл в залата от друга врата. Високият русолявец бе облякъл груба риза и туника като обикновен войник. Освен това спеше в казармата, макар Ки да знаеше от Айя, че капитанът е син на богат атионски рицар. Още един човек, който му бе направил добро впечатление, и то само от един поглед.

— Добро утро, момче. Тръгнал си да закусиш? Ела, кухнята е тук.

Тарин го въведе през друга врата. Озоваха се в голяма топла кухня, където готвачката се суетеше над някакъв казан.

— Как ти се струва мястото? — попита Тарин, настанявайки се до огнището, за да поправи ножницата си.

— Много ми харесва, сър. Надявам се, че принцът и херцог Риус ще останат доволни от службата ми.

— Не се съмнявам. Айя не би те избрала иначе.

Готвачката им донесе бульон и стар хляб. Ки седна на пейката и загледа как Тарин работи с шилото и навосъчения си конец. Капитанът имаше ръце на благородник, но умението на занаятчия.

— Херцогът скоро ли ще се върне?

— Трудно е да се каже. В последно време кралят му намира работа в града. — Той приключи и остави инструментите си.

Ки потопи хляба си и отхапа.

— А ти защо не си с него?

Тарин повдигна вежда, но изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен.

— Херцог Риус ми повери военното обучение на Тобин. Докато отново не влезем в битка, аз трябва да отговарям за тренировките му. От това, което видях снощи, ти ще ми бъдеш от голяма полза. Принцът се нуждае от подходящ партньор за упражненията. — Посегна към купата си и отпи. — Това, което стори, снощи, беше много хубаво.

— Какво съм сторил?

— Застана пред Тобин, за да го защитиш, когато демонът се появи — каза Тарин небрежно, сякаш обсъждаха времето или предстоящата жътва. — Не мисля, че дори го направи съзнателно. Просто го направи, а току-що го беше срещнал. Виждал съм много оръженосци — заедно с Риус бях сред царските спътници — и мога да ти кажа, че малко са онези, които биха постъпили така при подобни обстоятелства. Много добре, Ки.

Тарин остави купата си и му разроши косата.

— По-късно Тобин и аз ще те вземем на лов. Готвачката прави превъзходен пай с фазанско.

Поразен от неочакваната хвалба, Ки можа само да кимне, а мъжът излезе. Както самият Тарин бе казал, той бе реагирал, без да мисли — дори не мислеше, че е сторил нещо особено. Баща му рядко забелязваше, когато Ки полагаше усилия, а само когато се провалеше.

За момент остана замислен, сетне хвърли остатъка от хляба в огъня и отправи молитва към Сакор винаги да бъде достоен за почитта на този мъж.

 

 

Докато Аркониел се върне в двора на казармата, Айя вече бе взела нелеко решение.

— Тръгваш ли? — попита я той.

— Да, но трябва да обсъдим още нещо, преди да потегля.

Тя се изправи, хвана го за ръката и го отведе вътре.

— Вероятно ще сме разделени дълго време. — Посягайки зад тесния сламеник, на който бе спала, тя извади торбата и я положи в ръцете му. — Смятам, че е време да ти предам това.

Аркониел разтревожено се взираше в нея:

— То се предава, когато старият Пазител умре!

— Не бързай още да ми разпръскваш пепелта! — Тя направи огромно усилие да звучи раздразнена. — Размишлявах над думите ти. Гоначите ще бъдат по-бдителни в Еро и съответно вероятността да забележат подобно нещо е по-голяма. За момента е по-безопасно с теб. — Когато Аркониел продължи да изглежда усъмнен, тя го стисна за ръката. — Чуй ме, Аркониел. Знаеш какво се е случило с Агазар. Какво мислиш правех през всички тези години, ако не да те подготвям? Сега ти си Пазител не по-малко от мен. Знаеш всички магии, за да я скриваш. Знаеш историята, колкото и оскъдна да е тя. Не ми е останало нищо, на което да те науча. Кажи, че ще сториш това за мен. Готова съм да се освободя от нея. Сега трябва да се съсредоточа над Тобин.

Магьосникът стисна торбата с две ръце.

— Естествено, че ще го сторя. Знаеш това. Но… Ще се върнеш, нали?

Айя въздъхна, решена да не допуска и с него същата грешка, която бе направила преди малко с Тобин.

— Определено възнамерявам, но времената са опасни. Ако единият от нас падне, другият трябва да е готов да продължи с делото, на което ни е обрекъл Илиор. Купата е в по-голяма безопасност тук, точно както и Тобин.

Айя се изправи, а той я прегърна — нещо, което не бе правил от малък. Сега бузата й стигаше до рамото му. Тя отвърна на прегръдката му. Какъв прекрасен мъж си станал.