Лин Флюълинг
Куклата близнак (42)

Глава четиридесет и първа

Ки се радваше, че на втората им нощ в Еро нямаше пиршество. Наместо това той започна задълженията си в компаньонската столова. Вечерята по нищо не се отличаваше от типичната благородническа трапеза. Неколцина музиканти ги развличаха. Пратеници от краля четяха депеши и описания на последните битки.

Всеки оръженосец имаше отредена роля. Танил се грижеше за месата, а оръженосецът на Калиел, Милирин, отговаряше за хляба — имаше си четири различни ножа за всеки вид хляб. Това бяха най-почетните длъжности.

Гарол изпълняваше алхимическата роля на иконом, смесвайки вината и подправките с вода. Това можеше да е опасна задача. Икономът винаги трябваше да „докаже с уста“ качеството на виното и съответно биваше първият отровен, ако някой решеше да убие домакина. Но според оръженосеца Руан, по-вероятно беше Гарол да ги убие с прекалено силното си вино.

Оръженосецът на Орниъс, тихо момче, чието прозвище бе Риско, беше виночерпец. Негова отговорност беше да държи чашите винаги пълни. Руан събираше остатъците, които биваха предоставяни на просяците край вратите на Дворцовия кръг. На Ки и останалите се падаше да разнасят храна от кухнята. Оръженосецът на Зустра, Чилнир, ги надзираваше. Уви, това поставяше Ки в компанията на най-неприятните му люде.

Бариеус му помагаше, ала Ки вечно бе една стъпка назад или забравяше нещо. Останалите, Маго и Ариус, бяха прекалено заети да го гледат отвисоко. Чилнир не проявяваше към тях никакво снизхождение.

На Ки му беше неприятно, че излага Тобин по такъв начин. В първата вечер той събори две купи със сос и едва не изсипа горещ лебедов пудинг върху главата на Корин, когато Маго го бутна по рамото. Накрая той се оказа омацан със сос и мазнина и трябваше да търпи подигравателните усмивки през остатъка от вечерта. Корин добронамерено се пошегува, а Тобин не забелязваше нищо и въобще не се чувстваше посрамен. Ки стоеше извън светлината на огнището, чувствайки се унил.

 

 

Тобин виждаше, че нещо тормози Ки, но нямаше представа какво е. Бе се гордял с него на масата. Принц Корин дори го беше похвалил.

Настроението на Ки не се промени и когато Порион и по-големите започнаха да разказват истории за дворцовите призраци, обсъждайки къде се навъртали различните привидения. Споменаваха ридаещи девици и безглави любовници. От историите им излизаше, че на всяка крачка има призраци. Но най-страшен бил духът на лудата Агналейн.

— Баба ни обикаля тези коридори — каза Корин, разположен близо до Тобин. — Носи златна корона на главата си, а по лицето й се стича кръв, цапаща роклята й — кръвта на всички невинни, които е изпратила в подземията, клетките и бесилките. Носи окървавен меч и златен пояс, на който висят мъжките гордости на всичките й съпрузи и любовници.

— А колко са на брой? — попита някой. Очевидно това беше репетиран въпрос.

— Стотици! — отвърнаха всички в хор.

Съдейки по усмивките, които си разменяха по-малките момчета, Тобин прецени, че това е тест, целящ да покаже доколко новите компаньони изпитват страх. През живота си принцът бе посещавал достатъчно обитавани от духове места, за да може да ги разпознава. До този момент не беше усетил нищо такова в двореца. Дори в гробницата бе спокойно.

Той хвърли друг поглед към Ки, настанил се върху тръстиките на ръба на светлината на огъня. Бе си наложил отегчено изражение, ала на Тобин му се стори, че вижда неспокойство в очите му. Може би дори животът сред духа не бе съумял да го излекува напълно от страховете му.

Продължиха да се носят истории за летящи глави, призрачни ръце и невидими устни, угасяващи лампи през нощта. Тобин откри, че самият той не се чувства особено храбър. Когато се върнаха в огромната си, сенчеста стая, той се радваше на присъствието на Ки и дори това на младия Балдус, разположен на сламеника си край вратата.

— Някога виждал ли си призрак? — попита го Тобин, когато останалите слуги се оттеглиха. Молай спеше пред вратата им, за да ги пази.

— О, да! Много — жизнерадостно отвърна момчето.

Тобин придърпа завесите на леглото и се спогледа притеснено с Ки. Креватът бе достатъчно голям за цяло семейство, ала двамата легнаха толкова близо, че раменете им се докосваха.

 

 

По някое време бяха събудени от заплашително тътрузене и трополене, което идваше от всички посоки едновременно.

— Балдус, какво става? — викна Тобин. Някой беше угасил всички лампи. Нищо не се виждаше.

Шумотевицата се усили и обгради леглото. Двете момчета скочиха на колене, опрели гърбове.

Обгърна ги неестественото сияние на светещи камъни. Мъртвешки ръце отметнаха завесите назад.

Тобин сподави тревожния си вик. Стаята бе изпълнена с парцаливи приведени фигури, които стенеха и тропаха с дълги бели кости, които държаха в ръце, марширувайки край леглото.

Викът бързо се превърна в потиснат смях. Дори и на тази светлина можа да различи Корин и Калиел под черно-бялата боя, покриваща лицата им. Бяха си нахлузили дълги тъмни наметала и някакви перуки от разкъсано въже. Светлината идваше от светещи камъни, които неколцина други носеха на дълги пръти. Бяха прекалено много, за да са само компаньони. Вглеждайки се по-внимателно, Тобин различи някои от младите момчета и момичета, които се навъртаха около местата за тренировки. Усещаше и виното. Балдус бе приклекнал на сламеника си, притиснал ръце над устата си, но по-скоро се тресеше от смях, отколкото от ужас.

— Вие призраци ли сте? — попита Тобин, стараейки се да остане сериозен.

— Ние сме призраците на Стария дворец! — заяви Калиел. — Трябва да се покажеш достоен, нови компаньоне. Ти и оръженосецът ти трябва да влезете в забранената стая и да седнете на трона на лудата кралица.

— Много добре. Ела, Ки. — Тобин се изсули от леглото и започна да обува панталоните си.

Призрачният ескорт завърза очите им и ги понесе. След сторилото им се дълго обикаляне, двамата бяха отведени до тихо, студено място, което миришеше на море и гнило.

Когато Тобин бе оставен на земята и превръзката свалена от очите му, той се озова редом с Ки в коридор, който много приличаше на онези от Стария дворец, само че беше много по-западнал. Езерцето в средата му беше без вода и пълно със сухи листа. През дупките в тавана надничаха звезди. Дъждът почти беше отмил стенописите, а където бяха останали, последните се ронеха. Пред тях се издигаха врати, подобно на тези пред двореца, ала тези бяха позлатени и запечатани с олово.

В тази атмосфера спътниците им не изглеждаха съвсем глупаво.

— Това е старата забранена тронна зала — изрече Корин. — Тук лудата Агналейн екзекутирала сто предатели в едничък ден и изпила кръвта им. Тук тя си взела дузина съпрузи, чиято гибел докарала. От този трон е издала заповедта петстотин клетки да бъдат издигнати по пътя до Илани — и напълнени. Тя все още крачи между тези стени, все още седи на трона. — Той повдигна бяла ръка и посочи към Тобин. — Тук, пред тези свидетели, ти и твоят оръженосец трябва да се присъедините към нея. Трябва да влезете в залата и да седнете в скута на лудата кралица или вие не сте едни от нас, никакви воини!

Призраците ги повлякоха през една странична врата в дълга стая, където един тесен прозорец беше отворен. От това място им се наложи да пропълзят по широк перваз високо над градините и през един счупен капак се покатериха в залата.

Сякаш попаднаха в някакво небитие. В началото не можеха да виждат нищо, а ехото на всеки техен шепот и всяка стъпка биваше погълнато от черната празнота.

Тобин чуваше останалите отвън и знаеше, че ги слушат. Някой хвърли вътре един от светещите камъни — дребно парче, което осветяваше малка площ около себе си. Но и това беше по-добре от нищо.

— Тобин, сине Риусов! — прошепна женски глас от тъмнината.

Тобин подскочи, когато Ки го сграбчи за ръката.

— Чу ли това? — прошепна оръженосецът.

— Да.

— Мислиш ли, че е тя? Кралица Агналейн?

— Не зная. — Опитваше се да разбере дали изпитва усещането, придружаващо присъствието на брат му, ала мястото бе изоставено и ветровито. — Но мисля, че ни погаждат номер. Ако на това място наистина имаше призрак, който да ни убие, нямаше да ни изпратят тук.

— Наистина ли мислиш така? — промърмори Ки, но последва приятеля си, когато Тобин му подаде светещия камък и закрачи напред.

В началото му се струваше, че пристъпва в пропаст, но на светлината на камъка зад него и звездите, които надничаха през запечатаните прозорци от дясната му страна, Тобин скоро можа да различи редиците колони, обграждащи залата.

Тук кралица Агналейн бе провеждала аудиенциите си. Тук се бе намирала тройната й зала. Тронът беше разположен срещу вратите. Входът трябваше да се намира от дясната му страна, значи престолът беше наляво.

— Принц Тобин! — повика призрачният глас. Идваше от дясната му страна.

Той спря отново, припомняйки си модела на замъка, който баща му беше направил — проста кутия с повдигащ се покрив, но пък вътре се намираше тройната зала. Тази зала. Тронът се беше в средата, не в края, заедно със златната плочка на Оракула. Присвивайки очи, той различи тъмна форма, която можеше да е подиум. Внезапно много му се прииска да докосне златната плочка лично. Дори и ако там имаше призрак, тя беше негова роднина.

Тобин се обърна и се блъсна в Ки, който подскочи и го сграбчи.

— Какво има? Видя ли нещо?

Тобин докосна рамото на приятеля си — Ки действително трепереше.

Доближавайки устните си до ухото му, принцът прошепна:

— Тук няма никакви призраци. Корин и останалите просто се опитваха да ни изплашат с историите си, за да ни подготвят за това. Не ги ли видя как са се намацали? Кой по-добре от мен знае как изглежда един истински призрак?

Ки се ухили. За момент Тобин си помисли да пусне брат си, за да им покаже на какво е способен един истински дух. Но не го стори, а нарочно повиши гласа си:

— Ела, Ки, тронът е ето там. Да посетим баба ми.

Стъпките им храбро отекнаха към невидимия таван, подплашвайки някакви създания, които запляскаха с меките си криле. Може би това бяха духове на мъртъвци, но дори и да беше така, те се задържаха встрани.

Точно както принцът очакваше, тронът се издигаше върху широка платформа в средата на помещението. Към него отвеждаха две стълбища. Беше покрит с някакво тъмно платнище.

— Трябва да седнем на престола — напомни му Ки. — След вас, Ваше Височество.

Тобин отвърна на подигравателния му поклон с жест, за който Нари би го напердашила, сетне се закатери по стълбите. Той посегна да дръпне платнището, покриващо го, но в този миг платът се отметна, разкривайки фигура с бяло лице, която скочи към него, размахала меч, крещейки:

— Предател, предател, убийте го!

По-скоро сепнат, отколкото изплашен, Тобин щеше да полети назад по стълбите, ако Ки не го беше задържал. И двамата разпознаха гласа, макар и престорен.

— Добър вечер, бабо! — рече той. Призраците дотичаха със светещите си камъни, за да се присъединят към тях. Той се опита да вземе ръката й и да я целуне, но тя се дръпна.

— Той никак не е забавен! — изфуча Алия, тропайки ядосано с крак.

— Казах ти, че няма да се стресне! — Корин повдигна Тобин от земята в прегръдка. — Дължиш ми десет златни, Олбън. Небеса, сред роднините ми страхливци няма. Ти също се справи добре, Ки, макар да те видях, че трепереше в началото. Не се тревожи. Да беше видял Гарол. — Престолонаследникът протегна ръка и свали перуката на въпросния. — Падна по стълбите и едва не си пукна главата.

— Подхлъзнах се — изръмжа Гарол.

— Аз също за малко да падна — призна Тобин. — Но само защото Алия ме изненада. Тя се крие по-добре, отколкото плаши.

— А нима ти знаеш как изглеждат призраците? — тросна се тя.

— Да. Корин, може ли да видя златната плочка?

Престолонаследникът наклони глава.

— Кое?

— Златната плочка с пророчеството от Афра. Някъде край трона…

— Тук няма нищо такова. — Корин го хвана за ръка и го отведе зад престола. Както беше казал, нямаше и следа от плочката. — Елате, трябва да празнуваме тазвечерния ви триумф.

Макар да беше доволен, че е издържал изпитанието, Тобин беше разочарован да не намери плочката. Как можеше Корин да не знае за нея, след като беше отраснал тук? Дали баща му, херцогът, не се беше объркал?

Те се отправиха към прозореца и Тобин се обърна за последно. Тогава се отскубна от престолонаследника и възкликна:

— Вижте! Корин, погледни!

Все пак там имаше призрак. Тронът беше непокрит и отгоре му седеше жена. Смехът и шегите на другите компаньони сякаш заглъхнаха около Тобин. Той не я разпозна, но знаеше коя е: една от Онези, които са били преди — вече не просто фигурка в кутия, име от урок или някой от глупавите трикове на Корин. Това беше истински призрак, като духа на брат му.

Тя носеше златна корона и остарял тип броня. Взираше се в него с черни и немигащи очи, изправи се и извади меча си, протягайки го към него с две ръце.

А в подножието на подиума стоеше златната плочка, висока колкото самия Тобин. Тя улавяше светлината като огледало, а редиците букви блестяха и трепкаха, сякаш изписани с огън. Не можеше да ги разчете, ала знаеше наизуст какво съобщаваха.

Искаше да се върне и да говори с кралицата, да научи името й и да докосне меча, който тя бе положила върху дланите си, но не можеше да помръдне. Тобин се огледа и видя, че всички го наблюдават много внимателно. Когато погледна отново към трона, видя само мрак. Нямаше престол, нямаше кралица, нямаше плочка. Намираше се прекалено далеч, за да види каквото и да било.

Тогава Ки се ухили и рече:

— Добре ги заблуди, принце! Дори аз се хванах!

Корин избухна в смях.

— В името на Квартата, братовчеде, умът ти е бърз! Използва собствената ни шега срещу нас.

— Малък хитрец!

Алия грабна Тобин и го целуна по устата.

— Ах ти, ужасно дете! Дори мен изплаши!

Тобин не можа да се сдържи да не хвърли още един поглед към трона. Не беше единствен.

 

 

Честването на представянето му се проведе в градината и бе придружено с вино и сладкиши, които компаньоните бяха задигнали от кухнята.

Старата тронна зала действително беше забранена, макар никой да не знаеше защо. Корин и Калиел бяха измислили тази игра преди години и я продължаваха тайно от краля и наставник Порион.

Корин и мародерите му отведоха Тобин и Ки до едно закътано място, скрито сред розови храсти. Легнали на меката, влажна трева, те си подаваха десерти и мехове.

— Значи въобще не си се уплашил? — присмя се Олбън.

— А ти уплаши ли се, когато направиха номера на теб? — не му остана длъжен Тобин.

— Разбира се! Не му вярвай, ако тръгне да те убеждава в обратното! — каза Алия.

Всички се засмяха — без Олбън, който изсумтя и отметна дългата си коса през рамо, изглеждайки обиден.

— Защото вече си виждал духове, нали? — попита Риско, одръзновен от виното. — Не искам да звуча обидно, принце, но всички знаем историята. Казват, че сестра ти се родила с отворени очи или загуглена и се превърнала в демон, затова семейството ти трябвало да напусне града. Казват, че призракът ви последвал чак в планините. Истина ли е? Наистина ли имате близнак, станал демон?

Тобин сви рамене:

— Обикновен дух.

Ки понечи да се намеси, но Тобин го сръчка.

— Баща ми казва, че за това са виновни магьосниците — каза Зустра. — Занимаваш ли се с магия, ще се озовеш сред всякакви гнусни създания.

— Убеден съм, че не би искал лорд Нирин да чуе това мнение — каза някой. Тобин осъзна, че готвеният за негов оръженосец Мориел също бе сред тях. Просто не го бе разпознал под перуката и боята. — Лорд Нирин вярва, че магьосниците могат да заякчат престола. Ти какво ще кажеш, Корин? Познаваш го достатъчно?

Корин отпи голяма глътка от меха и отпусна глава в скута на Алия.

— Очите му са като два камъка, загладени от морето. Нямам представа какво се крие зад тях. Докато ни дава светещи камъни, нямам нищо против него. Обаче, когато аз стана крал, няма да се нуждая от магьосници, които да печелят войните ми или да ми пазят трона. Трябват ми само такива като вас! — Той размаха меха, заливайки онези около себе си. — Скаланска стомана и храбри скаланци, които да я размахват!

Този тост бе последван от песни, а от песните се ожаднява. Дори Тобин се замая леко, преди Ки отвратен да го завлече в кревата.