Крис Картър
По следите на злото (76)

76.

По това време на вечерта пътуването от Алхамбра до Дауни би трябвало да отнеме на Хънтър и Трейси приблизително двайсет и пет минути, може би малко повече в зависимост от това колко натоварено е движението, но разсеяността на Трейси я накара да направи три погрешни завоя, включително един към погрешна магистрала. Несъсредоточеното й шофиране добави най-малко още осемнайсет минути към пътуването, но за Хънтър това не беше лошо.

Той не искаше да бъде човекът, който щеше да й попречи да нахлуе в дома на родителите си, но щеше да направи именно това, ако пристигнеха там твърде скоро, преди да бъде обявено местопрестъпление и да бъде установен полицейски периметър.

Въпреки че всички знаеха самоличността на извършителя, детектив Хънтър не можеше да позволи местопрестъплението да бъде замърсено.

Освен това знаеше на какво е способен Лушън и най-страшното предчувствие му казваше, че този път той е преминал всякакви граници. За Лушън това вече не беше научно изследване, а отмъщение, и искаше да даде урок на Хънтър.

За да предпази Трейси да не види най-гротескната и кошмарна сцена, която със сигурност щеше да остави неизличими белези в душата й, да я съсипе психически и да я преследва до края на дните й, Хънтър би направил всичко по силите си да й попречи да влезе в къщата, дори ако това означаваше тя да го намрази завинаги.

Когато наближиха адреса, Хънтър се обади на Гарсия.

— Карлос — каза той, когато Гарсия отговори на обаждането. — Там ли си вече?

— На пет минути съм — отговори Гарсия. — Аз живея в северен Холивуд, забрави ли? — Последва кратко, изпълнено с размисъл мълчание. — Чакай малко… Дали вече съм там? Ти не си ли на местопрестъплението?

— Не. И аз съм на толкова път като теб, може би по-малко.

— Мислех, че ще ходиш на вечеря с Трейси някъде в Алхамбра.

— Ходих.

— Но на мен ми се обадиха преди четиридесет минути. — В тона на Гарсия прозвуча озадаченост. — От Алхамбра до Дауни… трябваше да си там преди мен. Какво става?

Преди да отговори, Хънтър си пое дълбоко дъх. В гърлото му отново се стегна задушаващ възел.

— Жертвите — каза той. — Те са родителите на Трейси.

— Какво? — Недоумението на Гарсия се превърна в шок.

— Жертвите са родителите на Трейси — повтори Хънтър, като се мъчеше да говори спокойно. — За да ми отмъсти, Лушън е убил майката и бащата на Трейси.

— Аз… — Гарсия се бореше да намери думи. — Сигурен ли си?

— Лушън се обади на Трейси. Бяхме в ресторанта. Току-що получих потвърждение от диспечера, че на адреса на родителите на Трейси са намерени два трупа.

— Лушън се е обадил на Трейси? Мамка му, как е успял да… — Гарсия размисли и се отказа да довърши въпроса си. — По дяволите! Тя с теб ли е?

— Не. Трейси е в колата пред мен. Затова още не съм пристигнал там. Дълга история. Ами Уест и Холбрук? Те на местопрестъплението ли са?

— Може би, не съм сигурен. Не съм ги чувал.

— Добре. Слушай, каквото и да се случи, не можем да позволим на Трейси да влезе в къщата. Не знам какво е направил Лушън, но… — Хънтър не можа да довърши изречението.

— Да, това е ясно — съгласи се Гарсия. — Ще бъда там след малко повече от две минути.

— Ако не направим още един погрешен завой, би трябвало да стигнем дотам за същото време.

Те прекратиха разговора.