Крис Картър
По следите на злото (31)

31.

Лушън приключи разговора с Хънтър, върна телефона в джоба си и спокойно тръгна към централната станция на метрото на Седма улица, която се намираше само на няколко метра от мястото, където беше стоял. Вървенето му отне четиридесетина секунди и когато стигна до входа на метростанцията, той чу сирени, които се приближаваха някъде от далечината, но вече ги очакваше.

Въпреки че се обади от анонимен мобилен телефон с предплатена карта, без джипиес технология, триангулацията на сигнала пак беше възможна. Стига да останеше на линията достатъчно дълго — и той го направи умишлено — Маршалската служба можеше да засече мястото на обаждането. Беше сигурен, че те вече подслушват мобилния телефон на Робърт Хънтър. Искаше му се да остане и да гледа как полицаи, агенти на ФБР и щатски маршали се щурат безцелно около ъгъла на Флауър стрийт и булевард „Уилшър“ и търсят призрак. Зрелището би си заслужавало, но трябваше да тръгва. Имаше график и места, където трябваше да отиде.

На оживения перон на централната станция на метрото на Седма улица Лушън чака по-малко от трийсет секунди да пристигне следващият влак. Той използва това време, за да отиде чак до отсрещния край, където тълпата от пътници беше най-рехава. Не беше изненадващо, че когато дойде, влакът беше пълен. Във вагона на Лушън бяха останали само две свободни места за сядане. Един възрастен мъж, който се качи заедно с него, седна на най-близкото място до плъзгащите се врати. Лушън се настани на второто място, притиснат между майка с четиригодишно хлапе на коленете и хипстър с рошава брада и прическа „помпадур“, която беше пригладил с толкова много восък, че щеше да стигне за една църковна свещ.

Лушън сложи раницата си на пода между краката си. Когато вратите се затвориха и влакчето потегли, той оправи фалшивите очила на носа си, облегна се назад и огледа пътниците. Обичаше да наблюдава хората. Можеше да научи много за тях само като изучава маниерите, израженията на лицата и движенията им. Колкото повече гледаше, толкова повече научаваше.

Детето се завъртя неспокойно на коленете на майка си, която седеше от дясната страна на Лушън. Той хвърли на момченцето бегъл поглед и после огледа майката. Тя беше млада, най-много на двайсет и пет години, и с особено лице, което не всеки би намерил за привлекателно. Самият Лушън не можеше да прецени дали е хубава, или не. Очите й бяха твърде раздалечени едно от друго, но зеленият им цвят беше поразителен.

Хлапето отново се завъртя и майката сложи ръка на рамото му, за да го успокои. Лакът на повечето й пръсти се беше олющил и се виждаше, че ноктите й са изгризани. Дланите й бяха твърде бледи и нашарени с ивици и това веднага уведоми Лушън, че в хранителния й режим липсва желязо и тя е на ръба на анемията. Очите й бяха леко подути, не поради заболяване, а от липса на сън и слънчева светлина, вероятно защото, като самотна майка — на пръста й нямаше венчален пръстен — жената трябваше да работи на две места, за да свърже двата края, и повечето пари, които изкарваше, отиваха за детето. Лушън разбра това, защото тя беше с най-евтините обувки тип пантофки, които беше виждал и които всеки момент щяха да се разпаднат, но хлапето имаше чисто нови маратонки „Найки“.

Той отмести вниманието си от майката и детето и го насочи към възрастния мъж, който се беше качил на влака заедно с него. Той вероятно беше на седемдесет и няколко години, със спокойно лице, което сякаш се държеше на лабиринт от кръстосани капиляри, бръчките на челото и около очите му бяха дълбоки, несъмнено влошени от прекомерно излагане на слънце. Ръцете му имаха още по-изпъкнали бръчки и бяха осеяни със старчески петна. Пръстите му бяха като кебапчета. Кокалчетата, най-отдалечени от дланите, бяха възлести, а ноктите му — чупливи. Не беше необходимо Лушън да разговаря с него, за да разбере, че е прекарал по-голямата част от живота си работейки навън като общ работник и вероятно затова е развил псориатичен и остеоартрит на ръката. Двете заболявания сигурно му причиняваха значителна болка и ограничаваха движенията на ръката му.

Лушън се усмихна. Каква изумителна случайност. Кой би предположил, че в един и същ вагон ще открие два типа жертви, които все още липсваха в научното му изследване? Затова обичаше големите градове.

Влакът започна да намалява скоростта, докато се приближаваше към следващата спирка, и Лушън се обърна да види картата на линиите на метрото точно над главата му. Приближаваха се към станция „Пършинг Скуеър“. Лушън застана неподвижно и продължи да наблюдава.

Когато влакчето спря и вратите се отвориха, възрастният мъж стана и слезе. Крачките му бяха къси и тялото — приведено. Артритът не се ограничаваше само до ръцете му.

Хлапето до Лушън отново се размърда неспокойно на коленете на майка си и той си помисли, че и те ще слязат на тази спирка, но жената и момченцето останаха.

Решения, решения, помисли си той. Да остана или да сляза?

Погледна наляво и после надясно. Тогава погледът му най-после срещна очите на майката и тя му се усмихна стеснително, но искрено.

И решението беше взето.

Лушън остана във влакчето.