Ханя Янагихара
Малък живот (9)

3

Последния път, когато Джей Би се опита — наистина се опита — да откаже дрогата, беше на празниците около Четвърти юли. В града не бе останал никой. Малкълм беше заминал със Софи на гости у родителите й в Хамбург. Джуд беше с Харолд и Джулия в Копенхаген. Уилем беше на снимки в Кападокия. Ричард беше в Уайоминг, в селище за художници. Хенри Йънг Азиатеца беше в Рейкявик. Беше останал само той и ако не бе изпълнен с такава решимост, също щеше да замине. Щеше да отиде в Бийкън, където Ричард имаше къща, или в Куог, където беше къщата на Езра, или в Удсток, където пък беше къщата на Али, или… Напоследък нямаше много хора, готови да му предоставят къщата си, освен това той не общуваше с повечето, понеже го изнервяха. Но мразеше лятото в Ню Йорк. Всички дебели хора мразеха лятото в Ню Йорк: всичко залепваше за всичко, плът за плът, плът за плат. Никога не се чувстваш наистина сух. Но ето че сега той отключи ателието на третия етаж в бялата тухлена сграда в Кензингтън и преди да влезе вътре, хвърли неволно един поглед към дъното на коридора, където беше ателието на Джаксън.

Джей Би не беше наркоман. Да, посягаше към дрогата. Да, посягаше доста често. Но не беше наркоман. Виж, други бяха. Джаксън. А също Зейн и Хера. Масимо и Тофър: и те наркомани. Понякога му се струваше, че само той засега се държи и не е паднал в пропастта.

И въпреки това знаеше, че за мнозина е наркоман, и затова беше останал в града, не беше отишъл в провинцията: четири дни никаква дрога, само работа — и тогава вече никой нямаше да може да му каже и копче.

Днес, петък, бе ден първи. Климатикът в ателието му беше повреден, затова първото, което направи, бе да отвори всички прозорци, а след като почука леко на вратата на Джаксън, за да се увери, че него го няма вътре, остави отворена и вратата. Обикновено избягваше да го прави и заради Джаксън, и заради шума. Освен ателието му на третия етаж в пететажната сграда имаше още тринайсет помещения. Бяха предназначени само за ателиета, но той подозираше, че една пета от обитателите всъщност живеят там нелегално. В редките случаи, когато идваше в ателието преди десет сутринта, виждаше хора, които притичваха по долни гащи из коридора, а ако отидеше в тоалетната в дъното, все заварваше някого, който се търкаше с гъба на мивката, бръснеше се или си миеше зъбите — кимаше им, един вид „Как е, мой човек“, и те също му кимаха в отговор. За съжаление обаче, обстановката бе по-скоро учрежденска, отколкото задушевна. Това го потискаше. Джей Би можеше да си намери ателие и на друго място, по-добро, не толкова пренаселено, но бе предпочел това, защото (колкото и да го беше срам да си признае) сградата приличаше на общежитие и той се надяваше отново да се почувства както в колежа. А не се получаваше.

Поне на хартия сградата се водеше място с „ниска шумова плътност“, каквото и да означаваше това, но освен художниците тук помещения бяха наели и музиканти — нашумели траш банди, нашумели фолк групи, нашумели акустични състави, а това означаваше, че коридорът вечно бе огласян от какви ли не звуци — инструментите на всички състави се сливаха, за да създадат нещо като китарен риф, дълъг като стон. Музикантите не би трябвало да са там и веднъж на няколко месеца, когато собственикът на сградата, някой си господин Чен, се отбиваше на внезапна проверка, той чуваше дори през затворената врата как коридорите се огласят от викове, как всеки крещи тревожно, за да предупреди съседа, и той похваща възгласа, докато и петте етажа не екнеха от това: „Чен!“, „Чен!“, „Чен!“, така че, щом господин Чен прекрачеше прага на входната врата, вече бе тихо, неестествено тихо — до степен да му се струва, че чува как съседът му от едната страна нанася туша по литографския камък, а спирографът на съседа от другата дращи по платното. После господин Чен се качваше на колата и си тръгваше, при което звънтящите викове сменяха посоката: „Чисто!“, „Чисто!“, „Чисто!“, и отново се надигаше какофония — точно като рояк разцвърчали се цикади.

След като се убеди, че е сам на етажа (Господи, къде бяха всички? Наистина ли бе последният човек, останал на земята?), той си съблече ризата, а после, след малко, и панталона и се запретна да чисти ателието — не го беше правил от месеци. Сновеше напред-назад до кофите за отпадъци при товарния асансьор и тъпчеше в тях стари кутии от пица и празни кутийки от бира, листове хартия с драсканици по тях, четки с косми, заприличали на слама, понеже не ги беше почистил, палитри с водни бои, станали на прах, защото не ги беше навлажнявал.

Беше отегчително да чисти, особено пък на трезва глава. Както понякога правеше, и този път се впусна да размишлява, че не му се е случвало никое от хубавите неща, които би трябвало да изпитваш, докато си на метамфетамин. Имаше познати, които ставаха стройни като фиданки или правеха нонстоп секс с непознати, или пък ги прихващаше нещо и с часове чистеха и подреждаха жилищата и ателиетата си. А той си стоеше дебел. Всякакво желание за секс се бе изпарило. Ателието и апартаментът му си оставаха същата кочина. Е, да, работеше удивително много — по дванайсет, по четиринайсет часа наведнъж, — но едва ли беше от метамфетамина: открай време беше работяга. Започнеше ли да рисува и да скицира, можеше да го прави дълго, без да се разсейва.

След час — час и нещо чистене ателието си изглеждаше по същия начин и на него му се пушеше, а нямаше цигари, пиеше му се, а нямаше и нищо за пиене, пък и къде ще пие по това време, още беше обяд. Знаеше, че в джоба на джинсите има дъвка, бръкна и я намери — от жегата беше омекнала, — после я лапна и я задъвка, както лежеше със затворени очи, усещаше под гърба и бедрата си прохладния циментов под и си представяше, че е не в Бруклин през юли, на трийсетградусовия пек, а някъде другаде.

— Как се чувствам? — попита сам себе си.

— Добре — отговори си.

Психотерапевтът, при когото бе започнал да ходи, му беше казал да си задава този въпрос.

— Като проверка на звука — беше обяснил. — Начин да провериш сам себе си: как се чувствам? Искам ли дрога? И ако наистина искам дрога, защо? Това е начин да общуваш сам със себе си, да разгледаш подтиците си, вместо просто да им се отдадеш.

Какъв тъпанар, си беше помислил Джей Би. И още го мислеше. Но както с много други тъпотии, не можеше да си я избие от главата. От време на време, колкото и да му беше неприятно, се питаше как се чувства. Понякога отговорът беше: „Май искам да се надрусам“, а после го правеше ако не за друго, то за да покаже на психотерапевта си колко тъп е подходът му. „Видя ли сега? — питаше наум Джайлс, Джайлс, който дори нямаше докторска степен, имаше само магистърска. — Толкоз за теорията ти как да се самопреглеждаме. Какво друго, Джайлс? Какво още?“

Не на Джей Би му беше хрумнало да ходи при Джайлс. Преди половин година, през януари, майка му и лелите му бяха спретнали мини интервенция, започнала с това, че майка му се бе впуснала да си спомня какво будно и развито за възрастта си момче е бил, а вижте го сега, после леля му Кристин, която в съвсем буквалния смисъл на думата играеше ролята на лошото ченге, му се разкрещя, че пропилявал на вятъра всички възможности, предоставени от сестра й, и как само им създавал главоболия, след това леля му Силвия, която открай време беше най-мила от трите, му напомни, че бил толкова талантлив, че всички те искали да го видят предишния и дали той да не се полекува? На него не му беше до такива намеси, пък били те и меки и уютни като тяхната (майка му се бе постарала да приготви любимия му чийзкейк, от който похапваха, докато обсъждаха недостатъците му), защото освен другото той още им беше сърдит. Баба му беше починала предишния месец, а майка му му беше съобщила чак след един ден. Не била успяла, видите ли, да го открие, той не си бил вдигал телефона, той обаче знаеше, че онзи ден е бил трезв и че телефонът му е бил включен през цялото време, направо не разбираше защо майка му го лъже.

— Джей Би, щеше да разбиеш сърцето на баба си, ако тя разбереше отнякъде в какво си се превърнал — каза майка му.

— Боже мой, мамо, разкарай ми се от главата — беше отвърнал той уморено, беше му дошло до гуша от нейното циврене и треперене, а Кристин беше скочила на крака и го беше зашлевила през лицето.

След това той се съгласи да отиде на преглед при Джайлс (приятел на приятел на Силвия) като начин да се извини на Кристин и разбира се, на майка си. За беда, Джайлс наистина се оказа идиот и по време на сеансите (плащани от майка му: самият той нямаше никакво намерение да се охарчва за терапии, особено пък лоши) отговаряше на въпросите на Джайлс, лишени от всякаква находчивост: „Защо според теб, Джей Би, наркотиците те привличат толкова? Какво според теб ти дават? Защо според теб през последните няколко години ги употребяваш все по-често? Защо според теб не общуваш толкова често с Малкълм, Джуд и Уилем?“ — по начин, за който знаеше, че ще го зарадва. Уж между другото ще спомене покойния си баща, огромната празнота и усещането за загуба, породени от отсъствието му, колко повърхностен е артистичният свят, опасенията си, че няма да оправдае очакванията, ще погледа как химикалката на Джайлс подскача въодушевено по бележника и ще изпита и презрение към този глупак Джайлс и отвращение към собствената си незрелост. Да се гъбаркаш с терапевта си — дори и психотерапевтът наистина да си го е изпросил, — е нещо, което правиш на деветнайсет, а не на трийсет и девет години.

Но макар и Джайлс наистина да си беше идиот, Джей Би се хвана, че мисли върху неговите въпроси, понеже сам си ги беше задавал. И въпреки че Джайлс не ги беше свързвал един с друг, Джей Би беше наясно, че всъщност тези въпроси вървят заедно, че са неотделими и ако от езикова и граматическа гледна точка бе възможно да ги зададеш вкупом като един голям въпрос, той щеше да изрази най-точно защо Джей Би се е озовал, където се е озовал.

Първо щеше да каже на Джайлс, че в началото не е смятал да се пристрастява към наркотиците. Звучеше очевидно и дори смешно, но Джей Би всъщност познаваше хора — предимно богати, предимно бели, предимно отегчителни, предимно необичани от родителите си, — посегнали към наркотиците колкото да се правят на интересни, на страшни, колкото да привлекат вниманието или да убият времето. Сред тези хора например беше приятелят му Джаксън. Той обаче не беше сред тях. Като всички останали, разбира се, и той отдавна посягаше към дрогата, но в колежа, преди да навърши трийсет, я бе възприемал като десертите, които също обичаше: като храна, която в детството са му забранявали, а сега е съвсем достъпна. Подобно на овесените ядки, които похапваше след вечеря и които бяха толкова сладки, че чак му засядаха на гърлото и млякото, останало в купичката, се точеше гъсто, на конци, като сок от захарна тръстика, и наркотиците бяха привилегия на зрялата възраст, от която той нямаше намерение да се лишава.

Вторият и третият въпрос: кога и защо наркотиците бяха станали толкова важни за него? Той знаеше и тези отговори. Когато беше на трийсет и две, се състоя първата му изложба. След тази изложба се бяха случили две неща: първо, той наистина се беше превърнал в звезда. В арт печата се появиха статии, написани за него, статии за него излизаха в списания и вестници, четени от хора, които не можеха да различат кое е нарисувано от Сю Уилямс^[1] и кое — от Сю Коу^[2]. И второ, приятелството му с Джуд и Уилем беше опропастено.

Думата „опропастено“ може би беше прекалено силна. Но приятелството им се бе променило. Джей Би бе постъпил лошо — беше готов да си го признае — и Уилем беше застанал на страната на Джуд (защо ли изобщо Джей Би се изненадваше, беше достатъчно да си припомни цялото им приятелство, за да се види очевидното: Уилем отново и отново, и отново заставаше все на страната на Джуд), после и двамата заявиха, че му прощавали, но нещо в приятелството им се промени. Двамата, Джуд и Уилем, се бяха сплотили, бяха се обединили срещу всички, бяха се обединили срещу него (защо не го беше забелязвал никога дотогава: „Двама сме целият род на земята“^[3]. А Джей Би винаги бе смятал, че ако някой се е обединил с Уилем, то това е именно той.

Е, не беше точно така. И с кого беше останал той? Не с Малкълм, защото накрая Малкълм бе започнал да излиза със Софи и се бе обединил с нея. И така, с кого щеше да бъде той, с кого щеше да се обедини? Често му се струваше, че с никого. Бяха го изоставили.

От година на година го изоставяха все повече. Още от началото знаеше, че ще е първият от четиримата, който ще постигне успех. Това не беше самонадеяност: той просто го знаеше. Работеше повече от Малкълм, бе по-амбициозен от Уилем. (В тази надпревара не включваше Джуд, понеже в професията на Джуд боравеха със съвсем други мерки, които не го вълнуваха особено.) Беше готов именно той да е богатият, известният, уважаваният и още докато мечтаеше за своето богатство, известност и уважение, знаеше, че ще си остане приятел с всички тях, че няма да ги жертва в името на нищо, колкото и силно да е изкушението. Обичаше ги, те бяха негови.

Но не бе предвиждал да го изоставят те, да го надраснат с постиженията си. Малкълм си имаше своя фирма. Джуд явно преуспяваше в каквото вършеше: миналата пролет представляваше Джей Би в глупав спор с колекционер, когото Джей Би се опитваше да осъди, за да получи обратно една своя ранна картина, която колекционерът бе обещал да му продаде, а после се бе отметнал, и адвокатът на колекционера бе вдигнал вежди, щом Джей Би му каза да се свърже с адвоката му Джуд Сейнт Франсис.

— Сейнт Франсис ли? — възкликна адвокатът на другата страна. — Как сте успели да се вредите при него?

Той го разказа на Хенри Йънг Черния, който не се изненада.

— О, да — рече. — Джуд се слави като жесток и безчувствен. Хич няма да си поплюва, Джей Би, не се безпокой.

Той трепна: неговият Джуд? Човекът, който до последния курс не смееше да вдигне глава и да го погледне в очите? Жесток? Той просто не си го представяше.

— Знам — отвърна Хенри Йънг Черния, след като Джей Би изрази недоумението си. — Но в работата, Джей Би, той се превръща в друг човек. Веднъж го видях в съдебната зала, направо си беше безпощаден, неумолим. Ако не го познавах, щях да реша, че е ужасен гадняр.

Но Хенри Йънг Черния се оказа прав — той си получи обратно картината и не само това, получи от колекционера и писмо, в което онзи се извиняваше.

Освен това Уилем. Нямаше как, ужасната, дребнава жилка в Джей Би трябваше да признае, че той изобщо не е очаквал Уилем да постигне такъв успех. Не че не го беше искал, просто не бе смятал, че ще го доживее. Уилем, който не беше боец, Уилем, който вечно се колебаеше, Уилем, който в колежа беше отказал звездна роля в „Обърни се с гняв назад“, за да отиде да се грижи за болния си брат. От една страна, той го разбираше, от друга — не: брат му не беше на смъртно легло, най-малкото тогава, и дори майка му му беше казала да не ходи. Навремето приятелите му имаха нужда от него — за цвят, за тръпка, — а сега вече не беше така. Не му беше приятно да се възприема като човек, който иска приятелите му да се провалят или поне да не са в главните роли, но май беше точно такъв.

Преди не бе осъзнавал, че от успеха хората стават скучни. От провала също, но по друг начин: който се проваля, постоянно се стреми към едно — към успех. Но и успелите се стремят към едно — да запазят успеха си. То е като разликата между това да тичаш и да тичаш намясто и макар тичането да беше скучна работа при всички положения, който тича, поне се движи, поне минава през различни местности и покрай различни гледки. А Джуд и Уилем сякаш притежаваха нещо, което на него му липсваше, нещо, което ги предпазваше от задушаващата скука на успеха, от досадата да се будиш, да си спомняш, че си успял и всеки ден си длъжен да продължиш да правиш каквото те е довело до успеха, понеже, спреш ли веднъж, успехът ще ти се изплъзне и ще се провалиш. Понякога си мислеше, че онова, което всъщност отличава тях двамата с Малкълм от Джуд и Уилем, не е расовата принадлежност или богатството, а неизчерпаемата способност на Джуд и Уилем да се изумяват: в сравнение с неговото детство тяхното бе толкова сиво и скучно, че вече като зрели хора те сякаш се изумяваха от всичко. След като се дипломираха, Ървинови им подариха на всички билети до Париж, където, както се оказа, имали в Седми район апартамент — „съвсем мъничък“, както уточни Малкълм така, сякаш се оправдаваше. Той беше ходил в Париж заедно с майка си още в прогимназията, после с класа в гимназията и в колежа, но чак след като видя лицата на Джуд и Уилем, си даде ясна сметка, че градът не само е красив, но и обещава да те омагьоса. Завидя им за способността и досега да се възхищават (макар и да осъзнаваше, че най-малкото в случая с Джуд това е награда за белязаното с наказания тежко детство), за вярата, че животът, зрелите години ще им носят нови и нови смайващи изживявания, че най-хубавото не е останало в миналото. Помнеше и как ги е наблюдавал да опитват за пръв път хайвер от морски таралеж и от реакцията им — все едно бяха Хелън Келър^[4] и тъкмо бяха осъзнали, че прохладната течност, плиснала се по ръцете им, си има име, което могат да научат — е станал припрян и им е завидял още повече. Какво ли беше да си вече на зряла възраст, а още да откриваш насладите на живота?

Понякога му се струваше, че точно заради това обича дрогата: не защото, както си мислеха мнозина, за да избяга от всекидневния живот, а защото всекидневният живот изглеждаше не толкова всекидневен. За кратко — от седмица на седмица за все по-кратко — светът беше великолепен и непознат.

Друг път се питаше кой е изгубил цвета си, дали светът, или приятелите му. Кога всички бяха станали толкова еднакви? Прекалено често му се струваше, че след колежа, след магистратурата не е срещал интересни хора. Че бавно, но неминуемо всички са си заприличали. Например членовете на „Бакфат“ — в колежа бяха марширували чак до река Чарлс голи до кръста — три дебели, сочни, поклащащи се тела — в знак на протест срещу орязаните средства за Програмата за планирано родителство (никой не знаеше защо се налага да се разсъбличат до кръста, но карай) и свиреха в сутерена на общежитието Худ Хол страхотни сетове, освен това запалиха насред двора чучело на щатски сенатор антифеминист. А сега Франческа и Марта обсъждаха как искали да имат деца и дали да не се преместят от таванския апартамент в Бушуик в своя си къща от кафяв пясъчник в Боръм Хила, Еди пък наистина, този път наистина започваше свой бизнес и миналата година, когато той предложи трите от „Бакфат“ да се съберат отново, всички се изсмяха, макар че изобщо не беше шега. Постоянната носталгия го потискаше, но не го напускаше и усещането, че вече са отминали най-славните години, годините, когато всичко сякаш е било нарисувано във флуоресцентни цветове. По онова време всички бяха къде-къде по-забавни. Какво се беше случило?

Възрастта — предполагаше той. А заедно с нея: работата. Парите. Децата. Нещата, с която отсрочваш смъртта, нещата, с които си осигуряваш важност, нещата, които носят утеха и дават рамки и съдържание. Походът напред, наложен от биологията и условностите, на който не можеше да устои и най-непокорният ум.

А всички бяха негови връстници. Онова, което всъщност го вълнуваше, бе кога приятелите му са станали като всички останали и защо той не го е забелязал. Малкълм, разбира се, открай време си беше като всички останали, но той все пак беше очаквал повече от Уилем и Джуд. Знаеше колко ужасно звучи (и затова никога не го беше изричал на глас), но често си мислеше, че щастливото му детство е истинско проклятие. Какво щеше да стане, ако вместо това му се беше случило нещо наистина интересно? Единственото интересно, което му се бе случило, бе, че беше учил в частно училище главно с бели деца, а то дори не бе и интересно. Слава богу, че не беше писател — нямаше да има за какво да пише. А ето че човек като Джуд, който не бе расъл като всички останали и не изглеждаше като всички останали, все се опитваше да бъде като всички останали и Джей Би го виждаше. Нямаше да се откаже от външния вид на Уилем, разбира се, но бе готов да убие някоя малка мила твар, само и само да изглежда като Джуд, да накуцва тайнствено като него, сякаш се плъзга, да има неговото лице и тяло. А Джуд прекарваше почти цялото си време в опити да стои на едно място и да гледа надолу, сякаш така никой нямаше да го забележи. Това бе тъжно и все пак някак си разбираемо в колежа, където Джуд беше безпомощен като дете, само кожа и кости — Джей Би чак го болеше да го гледа такъв, — но напоследък, когато Джуд вече изглеждаше прекрасно, Джей Би направо се вбесяваше, особено пък ако стеснителността на Джуд осуетяваше плановете му.

— Нима искаш да прекараш живота си като всеки друг, като скучен средностатистически човек? — бе попитал той веднъж Джуд (беше при втората им голяма кавга, когато той се опитваше да убеди Джуд да му позира гол, спор, който, още преди да е подхванал, знаеше, че няма как да спечели).

— Да, Джей Би — бе потвърдил Джуд и го бе изгледал с онзи свой поглед, изцъклен и безизразен, с който понякога го плашеше. — Всъщност искам точно това.

Понякога той подозираше, че Джуд всъщност не иска от живота друго, освен да седи с Харолд и Джулия в Кеймбридж и да се прави заедно с тях на пръв домошар. Предишната година например Джей Би бе поканен на круиз от един колекционер, баснословно богат, покровител, с яхта, кръстосваща между гръцките острови със съвременни шедьоври по стените си, на които би завидял всеки музей — с тази малка подробност, че те бяха окачени в тоалетната на плавателен съд.

Малкълм работеше по проекта си в Доха или някъде другаде, но Уилем и Джуд бяха в града, затова той бе звъннал на Джуд и го беше попитал дали иска да дойде с него: колекционерът щеше да поеме пътя. Щеше да им прати самолета си. Щяха да прекарат на яхтата пет дни. Недоумяваше защо изобщо трябва да води този разговор. „Чакаме се на летище «Тийтърборо», носи си защитен крем“ — ето такъв есемес трябваше да му пусне, и готово.

Но не, той бе попитал и Джуд му беше благодарил. А после Джуд беше казал:

— Но тогава е Денят на благодарността.

— И какво от това? — бе възкликнал той.

— Джей Би, много ти благодаря за поканата — беше отвърнал Джуд и той направо не повярва на ушите си, щом чу следващите му думи: — Звучи страхотно. Но трябва да отида у Харолд и Джулия.

Той се стъписа. Също бе много привързан към Харолд и Джулия, също виждаше колко благотворно действат те на Джуд и как той вече не се притеснява толкова от приятелството им, но чак пък да стига дотам! Все пак ставаше дума за Бостън. Джуд можеше да ги види винаги. Но Джуд каза „не“, и точка. (А след това, понеже Джуд бе казал „не“, и Уилем, разбира се, каза „не“ и накрая той се озова с тях двамата и с Малкълм в Бостън, където около масата направо не го свърташе от яд: хора, които се правят на родители, приятели на хората, които се правят на родители, камари храна, която не е нищо особено, либерали, които спорят помежду си за политиката на демократите и си подвикват за неща, за които всички са на едно мнение — всичко това бе толкова изтъркано и банално, че на него му идеше да закрещи, но виж, Джуд и Уилем бяха в див възторг.)

И така, кое се бе случило първо: дали първо се бе сближил с Джаксън и чак тогава бе осъзнал колко отегчителни са приятелите му? Беше се запознал с Джаксън след откриването на втората си изложба, състояла се близо пет години след първата. Беше озаглавена „Всички, които някога съм познавал, всички, които някога съм обичал, всички, които някога съм мразил, всички, които някога съм чукал“ и се свеждаше именно до това: сто и петдесет картини трийсет и осем на петдесет и шест сантиметра върху тънък кадастрон с лицата на всички, които някога беше познавал. Серията беше вдъхновена от един портрет на Джуд, който бе подарил на Харолд и Джулия в деня на осиновяването му. (Боже, обичаше я тази картина. Защо не я задържа! Защо не я смени с друга! Харолд и Джулия щяха да се зарадват и на не толкова върховна творба, стига на нея да бе нарисуван Джуд. Последния път, когато ходи в Кеймбридж, той съвсем сериозно се замисли дали да не я задигне, да я свали от кукичката в антрето и преди да си тръгне, да я пъхне в платнения сак.) И „Всички, които съм познавал някога“ се увенча с успех, макар че не това бе поредицата, която той искаше да създаде, поредицата, която искаше да създаде, бе поредицата, по която работеше сега.

Джаксън излагаше творбите си в същата галерия и макар Джей Би да беше чувал за него, всъщност не го беше срещал никога и се изненада, когато на вечерята след откриването ги запознаха и той го хареса много — Джаксън беше неочаквано забавен, въпреки че не беше от хората, които обикновено го привличаха. Първо, ненавиждаше, наистина ненавиждаше работите на Джаксън: той правеше скулптури от предмети, оказали се случайно подръка, но от най-очевидните, най-баналните, например крака на кукла Барби, залепени отдолу за консерва от риба тон. О, Господи, беше си помислил първия път, когато ги бе видял на сайта на галерията. И този тук излага в същата галерия, както аз? Дори не го смяташе за изкуство. Смяташе го за провокация, макар че само един гимназист — не, само един ученик от прогимназията — щеше да го сметне за провокация. Джаксън си въобразяваше, че нещата му са в стила на Кийнхолц^[5], което обиждаше Джей Би, а той дори не харесваше Кийнхолц.

Второ, Джаксън беше богат: толкова богат, че не беше работил и един-единствен ден през живота си. Толкова богат, че галеристът му се бе съгласил да излага нещата му колкото, за да направи услуга на бащата на Джаксън. Толкова богат, че изложбите му се разпродаваха, защото, ако се вярва на мълвата, майка му — която, още когато Джаксън е бил малък, се бе развела с баща му, производител на някаква изключително важна джаджа за самолети, и се бе омъжила за изобретателя на някаква изключително важна джаджа при операциите за трансплантация на сърце — изкупувала всичко на изложбите му, а после продавала отделните експонати на търг, като вдигала цените, след това пак ги изкупувала и така надувала приходите от продажбите на Джаксън. За разлика от други богати хора, които познаваше — включително Малкълм, Ричард и Езра — Джаксън рядко се правеше, че не е богат. Джей Би винаги бе смятал скромниченето на другите за дразнещо и престорено, но веднъж в три след полунощ, когато и двамата бяха надрусани и прегладнели и се превиваха от смях, бе видял как за две шоколадчета Джаксън мята на касиера стодоларова банкнота и после му казва да задържи рестото и тутакси бе изтрезнял. Имаше нещо неприлично в нехайството, с което Джаксън харчеше пари, нещо, което напомняше на Джей Би, че колкото и Джаксън да си въобразява, че е различен, и той е отегчителен като всички останали — мамино синче.

Трето, Джаксън дори не беше красив. Вероятно не беше обратен — при всички положения около него постоянно се навъртаха момичета, момичета, с които Джаксън се държеше презрително, а въпреки това те го следваха с гладки безизразни лица като шлейф по петите, — но той бе най-несексапилният човек, когото Джей Би беше срещал някога. Джаксън беше с много светла, почти бяла коса, със сипаничаво лице и зъби, за които някога със сигурност се беше охарчил, но сега бяха придобили пепеляв цвят, а между тях се жълтееше нещо като масло и от това на Джей Би направо му се повдигаше.

Приятелите му не понасяха Джаксън и след като се разбра, че Джаксън и неговият приятелски кръг — самотни богати момичета като Хира, хора като Масимо, които уж минаваха за художници, и като Зейн, които се правеха на критици: повечето бяха съученици на Джаксън от училището за некадърници, където го бяха записали, след като той не бе успял да влезе в никое друго частно училище в Ню Йорк, включително в училището на Джей Би — са навлезли трайно в живота му, всички се опитаха да го убедят да не се занимава с Джаксън.

— Все повтаряш какъв двуличник е Езра — му беше казал Уилем. — Но с какво точно Джаксън е по-различен от Езра, освен с това, че е пълен гадняр.

И Джаксън наистина си беше гадняр и когато бяха заедно, Джей Би не падаше по-долу от него. Един ден преди няколко месеца, след четвъртия — петия опит да спре дрогата, той се бе обадил по телефона на Джуд. Беше пет следобед, тъкмо се беше събудил и се чувстваше толкова ужасно, толкова невероятно стар, изтощен и просто съсипан — с мазна кожа, с немити зъби, с очи, сухи като дърво, — че за пръв път му се прииска да е мъртъв, просто да не му се налага да продължава и продължава нататък. „Нещо трябва да се промени — си беше казал. — Трябва да прекратя да общувам с Джаксън. Трябва да прекратя. Всичко трябва да прекрати.“ Липсваха му приятелите, липсваха му тяхната невинност и чистота, липсваше му да е най-интересният сред тях, липсваше му това да не му се налага да се прави на някакъв пред тях.

Затова се беше обадил на Джуд (Уилем, да го вземат мътните, го нямаше, естествено, в града, а на Малкълм не можеше да разчита, че няма да се уплаши) и го бе повикал, беше го помолил да намине след работа. Обясни му къде точно е дрогата (под разхлабената дъска отдясно на леглото), къде е и лулата и го помоли да изсипе прахта в тоалетната и да пусне водата.

— Джей Би — бе отвърнал Джуд. — Чуй ме. Иди в онова кафене на „Клинтън“, разбра ли? Вземи си скицника. Поръчай си нещо за ядене. Идвам при първа възможност, веднага щом приключи заседанието. А щом приключа, ще ти пратя есемес, за да се прибереш, чу ли?

— Добре — бе отвърнал той.

След това стана, взе си много дълъг душ, почти без да се търка, само стоя под водата, сетне направи точно каквото му беше казал Джуд: взе скицника и моливите. Отиде в кафенето. Хапна сандвич с пилешко и пийна кафе. И зачака.

И докато чакаше, видя, че пред прозореца, точно като мангуста, подскачаща на задни крака, минава Джаксън с мръсната си коса и смачканата брадичка. Вървеше със самодоволната си походка на момче богаташче, с едва загатната блажена усмивка върху лицето, от която на Джей Би му идеше да го зашлеви съвсем спокойно, сякаш Джаксън е грозник, когото е видял случайно на улицата, а не грозник, когото вижда почти всеки ден. А после, точно преди да отмине, Джаксън се обърна и погледна през прозореца право към него, усмихна се с гадната си усмивка, обърна се кръгом, тръгна към кафенето и влезе вътре, сякаш през цялото време е знаел, че Джей Би е там и е изникнал колкото да напомни на Джей Би, че Джей Би вече е негов, че няма как да му се изплъзне, че Джей Би е там да прави каквото Джаксън иска, когато Джаксън иска и животът му никога вече няма да му принадлежи. За пръв път се беше изплашил от Джаксън и бе изпаднал в паника. „Какво става?“ — запита се. Именно той, Жан-Батист Марион, решаваше сам, хората слушаха него, а не обратното. Даде си сметка, че Джаксън няма да го пусне никога, и се изплаши. Вече принадлежеше на друг, не на себе си. Как изобщо можеше да се отскубне и да принадлежи на себе си? Как можеше да стане отново какъвто е бил преди?

— Здрасти — каза Джаксън, неизненадан, че го вижда, толкова неизненадан, сякаш сам го бе сътворил.

Какво можеше да отговори Джей Би?

— Здрасти — рече той.

Точно тогава иззвъня телефонът му: Джуд, съобщаваше му, че вече било чисто и можел да се прибира.

— Трябва да тръгвам — заяви Джей Би, после се изправи и се запъти към изхода, а Джаксън го последва.

Видя как изражението на Джуд се променя, щом той видя до него Джаксън.

— Джей Би — подхвана. — Радвам се да те видя. Готов ли си да тръгваш?

— Къде? — попита той глупаво.

— При мен — отговори Джуд. — Нали обеща да ми помогнеш с кашона, не мога да го сваля.

Но той бе много объркан, много стъписан и не разбра.

— Какъв кашон?

— На рафта в дрешника, не мога да го стигна — поясни Джуд, все така без да обръща внимание на Джаксън. — Имам нужда от помощта ти, трудно ми е да се кача сам на стълбата.

В този миг трябваше да се досети — Джуд никога не говореше за нещата, които не може да направи. Всъщност му разчистваше пътя, а той, глупакът, да не се усети.

Затова пък се усети Джаксън.

— Според мен приятелят ти иска да ме разкара — каза той ухилен на Джей Би.

Именно така ги наричаше Джаксън, въпреки че вече ги познаваше всички: „Приятелите ти. Приятелите на Джей Би“.

Джуд го погледна.

— Прав си — рече той все така спокойно, с глас, който и не трепна. — Това искам. — А сетне, след като отново се обърна към него: — Джей Би… няма ли да дойдеш с мен?

Ох, искаше да го направи. Но в онзи миг не можеше. Не знаеше защо и никога нямаше да узнае, но не можеше. Беше безсилен, толкова безсилен, че дори не можеше да се престори, че не е така.

— Не мога — прошепна на Джуд.

— Джей Би — каза Джуд и след като го хвана за ръката, го затегли към бордюра, а Джаксън ги загледа с тъпата си подигравателна усмивка. — Ела с мен. Не си длъжен да стоиш тук. Ела с мен, Джей Би.

Тогава той се разплака — не на глас, не силно, но все пак се разплака.

— Джей Би — повтори с тих глас Джуд. — Ела с мен. Не си длъжен да се връщаш там.

Но:

— Не мога — чу се той да казва. — Не мога. Искам да се кача горе. Искам да се прибера.

— В такъв случай ще дойда с теб.

— Не. Не, Джуд. Искам да съм сам. Благодаря ти. Но си върви.

— Джей Би — подхвана пак Джуд, той обаче му обърна гръб и хукна, пъхна ключа във входната врата и се завтече нагоре по стълбите — знаеше, че Джуд няма да може да го последва, затова пък Джаксън беше точно зад него, хилеше се злобно, а виковете на Джуд: „Джей Би! Джей Би!“, продължиха да кънтят подире му, докато той не влезе в апартамента (Джуд беше почистил, след като бе дошъл: мивката беше празна, съдовете бяха наредени да се сушат на поставката), където вече не ги чуваше. Изключи телефона, по който Джуд му звънеше, изключи и звънеца на домофона, който Джуд натискаше и натискаше.

След това Джаксън насипа на линийки коката, която беше донесъл, и те се нашмъркаха: вечерта стана същата като стотиците вечери преди това: същият ритъм, същото отчаяние, същото ужасно очакване.

— Той, твоят приятел, си е красавец — чу той как му казва Джаксън по някое време късно същата вечер. — Но е много кофти, че…

Джаксън се изправи и започна да имитира походката на Джуд, да се криви гротескно и неправдоподобно, с уста, увиснала като на кретен, с ръце, които подскачаха пред него. Той бе прекалено надрусан, за да се възмути, прекалено надрусан, за да каже каквото и да било, затова само премига с парещи от избилите сълзи очи и продължи да гледа как Джаксън куцука из стаята и да се опитва да защити някак с думи Джуд.

На другия ден се събуди късно, лежеше по корем на пода при кухнята. Заобиколи Джаксън, който също спеше на пода, при библиотеката, отиде в стаята си, където видя, че Джуд му е оправил и леглото, и пак му се доплака. Вдигна предпазливо дъската вдясно от леглото и бръкна отдолу: там нямаше нищо. Затова легна върху одеялото и се заметна с единия край, зави се целият презглава, както бе правил като малък.

Докато се мъчеше да заспи, се замисли защо се е хванал с Джаксън. Не че не знаеше, но го беше срам да си спомни. Беше се хванал с Джаксън, за да докаже, че не зависи от приятелите си, че не е хванат в капана на живота си, че може да взима и сам решения, пък били те и лоши, и ще го прави. На негова възраст човек вече е срещнал всички приятели, които вероятно ще има някога. Срещнал е приятелите на приятелите. Животът се смаляваше все повече и повече. Джаксън беше тъп, коравосърдечен и жесток, не беше от хората, които той би трябвало да цени, на които би трябвало да посвещава от времето си. Знаеше го. И именно заради това продължаваше: за да направи напук на приятелите си, за да им покаже, че не е роб на онова, което очакват от него. Това бе тъпо, тъпо, тъпо. Високомерно. И от него страдаше само той.

— Всъщност няма как тоя тип да ти харесва — му беше казал веднъж Уилем.

И макар да бе наясно какво точно има предвид Уилем, се бе направил, че не му е ясно — колкото да се заяде.

— Как така да няма как, Уилем? — беше попитал. — Страшно забавен е. Всъщност е човек на действието. Всъщност е до мен, когато имам нужда да не съм сам. Защо да няма как? А?

Същото беше и с дрогата. Той посягаше към нея не заради силните усещания, не за да се прави на врял и кипял, не за да се изкара по-интересен. Просто от него не се очакваше да го прави. Напоследък, който гледаше сериозно на изкуството, не посягаше към наркотиците. Всепозволеността, самата представа за нея бяха изчезнали заедно с битниците, с абстрактните експресионизми, с оп арта и попарта. Напоследък може би не бе чак такова престъпление да изпушиш един джойнт. Може би от време на време, ако изпаднеш в особено иронично настроение, ще шмръкнеш и линийка кока. Но толкоз. Сега беше времето на дисциплината, на ограниченията, не на вдъхновението — ако не друго, вдъхновението вече не беше свързано с дрогата. Никой от хората, които той уважаваше — Ричард, Али, Хенри Йънг Азиатеца, — не посягаше към наркотиците, захарта, кофеина, солта, месото, глутена, никотина. Те бяха творци аскети. В мигове, когато решеше да си търси оправдания, той се опитваше да си втълпи, че да се дрогираш, е толкова демоде, толкова изтъркано, че пак е излязло на мода. Знаеше обаче, че не е така. Както знаеше и че всъщност не му е чак толкова приятно по секс купоните, организирани понякога в кънтящия апартамент на Джаксън в Уилямсбърг, където групи с променлив състав от кльощави меки хора се опипваха слепешком и първия път направо го напуши смях, когато едно хлапе, прекалено хилаво, младичко и без косми, за да му хареса, му каза, че искало Джей Би да погледа как си смуче кръвта от рана, която само ще си нанесе. Джей Би обаче не се засмя, докато наблюдаваше как хлапакът си порязва бицепса, а после извива врат, за да оближе кръвта като коте, което се чисти, обратното, усети как го плисва печал.

— О, Джей Би, не искам друго, освен добро бяло момче — му се бе оплакал веднъж неговият бивш — Тоби, който вече му беше само приятел, и сега той се подсмихна при спомена за него.

И при него беше така. Не искаше друго, освен добро бяло момче, а не тази тъжна твар с вид на саламандър, която бе толкова бледа, че чак прозираше, и си лижеше кръвта с възможно най-нееротичните движения на света.

Но сред всички въпроси, на които можеше да отговори, имаше един без отговор: как да се измъкне от всичко това? Как да престане? Ето го — в буквалния смисъл на думата хванат в капана на ателието, в буквалния смисъл на думата надзъртащ иззад ъгъла, за да се увери, че Джаксън не се приближава по коридора. Как да избяга от Джаксън? Как да спаси живота си?

Вечерта, след като бе накарал Джуд да унищожи запасите му, накрая му се беше обадил по телефона и Джуд го покани при себе си, а щом той отказа, Джуд се вдигна и дойде тук. Джей Би седеше и гледаше втренчено стената, докато Джуд му приготвяше вечеря, ризото със скариди, което му поднесе в чиния и се надвеси над плота, за да го погледа как се храни.

— Може ли още малко? — попита той, след като излапа първата порция, и Джуд му сипа.

Не бе усетил, че е толкова гладен, ръката му трепереше, докато той поднасяше лъжицата към устата си. Сети се за неделните вечери у майка си, на които не бе ходил, откакто бе починала баба му.

— Няма ли да ми дръпнеш едно конско? — попита най-сетне, но Джуд поклати глава.

След като хапна, седна на канапето и загледа телевизия на изключен звук, всъщност не виждаше нищо, но проблясващите размазани образи му действаха успокояващо, а щом изми съдовете, Джуд седна до него да пише някакъв документ.

По телевизията даваха един от филмите с Уилем — онзи, в който Уилем играеше измамник с лява буза, цялата в белези, в малко ирландско градче — и той избра този канал, но не за да види филма, а за да погледа лицето на Уилем с беззвучно мърдащи устни.

— Уилем ми липсва — каза, а после усети колко неблагодарно звучи.

Но Джуд беше оставил химикалката и също погледна екрана.

— И на мен ми липсва — промълви и двамата продължиха да се взират в приятеля си, толкова далеч от тях.

— Не си отивай — каза той на Джуд, докато се унасяше. — Не ме оставяй.

— Няма — отвърна Джуд и той разбра, че Джуд наистина няма да го остави.

Когато рано на другата сутрин се събуди, още лежеше завит на канапето, а телевизорът беше изключен. Джуд беше там, беше се сгушил между възглавниците в другия край на канапето и спеше. Дълбоко в себе си той чувстваше обида, че Джуд не желае да им разкрива нищо за себе си, че е толкова потаен и уклончив, в този миг обаче му беше признателен и се възхити от него — седна на стола и се загледа в лицето му, което обичаше толкова много да рисува, в косата с неопределен цвят, покрай която, зърнеше ли я, си спомняше колко дълго е смесвал боите, колко много оттенъци е опитвал, докато я изобрази точно.

„Мога да го направя — каза той безмълвно на Джуд. — Мога.“

С тази малка подробност, че очевидно не можеше. Намираше се в ателието си, още беше един часът следобед, а му се пушеше толкова много, толкова много, че не си представяше друго, освен лулата и стъклото й с полепнали по него остатъци от белия прах, това бе едва ден първи от опитите му да не се дрогира, а той вече ставаше — сам се правеше — за посмешище. Бе заобиколен от единствените неща, на които държеше, картините от следващата му серия „Секунди, минути, часове, дни“, за която в продължение на цял един ден бе следвал по петите Малкълм, Джуд и Уилем, за да снима всичко, каквото правят, а после бе избрал осем-десет образа от всеки техен ден, които да нарисува. Беше решил да пресъздаде по един от обичайните им делнични дни, всичките от един и същи месец на една и съща година, и бе озаглавил всяка картина с името, мястото и времето, когато е заснел изображението.

За серията с Уилем бе хвърлил най-много усилия: беше се вдигнал и бе отишъл чак в Лондон, където Уилем снимаше филм със заглавието „Закъснелите“, и изображенията, които беше подбрал, бяха и от снимачната площадка, и извън нея. От снимките, които беше направил на всеки, си имаше любими: за Уилем това беше „Уилем, Лондон, 8 октомври, 9:08 сутринта“, на нея Уилем седеше в гримьорната и гледаше отражението си в огледалото, а гримьорката го държеше за брадичката с върховете на пръстите на лявата си ръка и с дясната нанасяше с четка по бузите му пудра. Уилем беше свел очи, но пак беше ясно, че се гледа, освен това стискаше дървените странични облегалки на креслото така, сякаш се вози на влакче на ужасите и го е страх, че ако се пусне, ще падне. Плотът пред него беше отрупан с усукани на масури стружки — някой беше острил наскоро моливите за вежди, — които приличаха на парчета опърпана дантела, и с отворени кутии със сенки за очи във всевъзможни оттенъци на червеното, с всички негови разновидности, и с хартиени салфетки с размазани като кръв червени петна по тях. Колкото до Малкълм, той го беше снимал да седи късно вечерта вкъщи, на кухненския плот и да прави от квадрати оризова хартия една от въображаемите си сгради. Харесваше „Малкълм, Бруклин, 23 октомври, 11:17 вечерта“ не толкова заради композицията или цветовете, а по-скоро от лични подбуди: в колежа винаги бе взимал Малкълм на подбив заради макетчетата, които правеше и редеше по перваза на прозореца, но всъщност им се възхищаваше и обичаше да гледа как Малкълм ги създава — той започваше да диша по-бавно и потъваше в мълчание, а постоянната му припряност, която понякога се усещаше едва ли не физически, се стопяваше, изчезваше като ненужна закърняла част на тялото, като опашка.

Той работеше по картините без строга последователност, но за серията с Джуд все не можеше да докара цветовете, каквито ги искаше, затова платната в нея бяха най-малко и най-недовършени. Докато бе прехвърлял снимките, бе забелязал, че дните на всеки от приятелите му е вместен от определена тоналност, която и ги определя: беше фотографирал Уилем в дните, когато го снимаха в павилион — уж в голямо жилище в Белгрейвия, и светлината бе подчертано златиста, като пчелен восък. По-късно, след като се прибраха в апартамента в Нотинг Хил, който Уилем бе взел под наем, той го беше снимал как чете седнал и светлината отново бе жълтеникава, но вече не толкова като сироп, а по-свежа, като кората на късна ябълка. Светът на Малкълм пък беше синкав: стерилното му ателие с плотове от бял мрамор на Двайсет и втора улица, къщата, която двамата със Софи бяха купили на Кобъл Хил, след като се бяха оженили. А светът на Джуд беше сивкав, но сребристосивкав, с оттенък, който се среща при фототипните отпечатъци и който се оказа твърде труден за пресъздаване с акрилни бои, въпреки че в случая с Джуд той бе разредил значително цветовете в опит да улови трепкащата светлина. Преди да започне, първо трябваше да намери начин да накара сивото да изглежда ярко и чисто, а това го хвърляше в униние, понеже единственото, което искаше, бе да рисува, а не да си играе с цветовете.

Но да изпада в униние заради картините си — а бе невъзможно да не възприема работата си като свой съратник и съучастник, сякаш тя бе нещо, което понякога решава да е мило и отзивчиво с теб, а друг път си наумява да е своенравно и опърничаво като кисело малко дете, — ето какво всъщност ставаше. Просто трябваше да продължи да работи и работи, докато накрая един прекрасен ден се получи.

Но точно както обещанието, което сам си беше дал — „Няма да успееш! — пищеше колкото да се заяде дяволчето, което подскачаше в главата му. — Няма да успееш!“, — картините също му се подиграваха. Беше решил, че за поредицата ще нарисува и един свой ден, а ето че вече три години не откриваше ден, който да си заслужава да изобрази. Беше опитал — в продължение на десетки дни си беше направил стотици снимки. Но седнеше ли да ги разглежда, всичко завършваше по един и същ начин: той се надрусваше. Или изображенията спираха надвечер и той разбираше, че това е станало, защото се е надрусал, надрусал се е така, че не бил в състояние да снима още. Във фотографиите имаше и други неща, които не му харесваха: не искаше да включва в хрониката на живота си и Джаксън, а Джаксън пак си беше там. Не харесваше глупавата усмивка върху лицето си, когато бе на дрога, не му харесваше и как, докато денят потъва в нощта, лицето му става от дебело и обнадеждено на дебело и ненаситно. Не искаше да се рисува такъв. Но все по-често си мислеше, че трябва да нарисува именно тази своя версия: в края на краищата това бе животът му. Сега той бе именно такъв. Случваше се да се събуди, да е тъмно и той да не знае къде е, колко е часът, кой ден е. Дни: дори самата представа за ден се бе превърнала в подигравка. Той вече не бе в състояние да прецени точно кога започва или завършва даден ден. „Помогнете ми — казваше в такива мигове на глас. — Помогнете ми.“ Ала не знаеше към кого отправя тази молба и какво очаква да се случи.

И сега беше уморен. Беше опитал. Беше един и половина следобед, петък, петъкът от седмицата, когато беше Четвърти юли. Той се облече. Затвори прозорците в ателието, заключи и тръгна да слиза по стълбището в тихата сграда.

— Чен — каза с глас, прокънтял по стълбището, сякаш предупреждаваше колегите си, другите художници, или общуваше с човек, който може би се нуждае от помощ. — Чен, Чен, Чен.

Отиваше си вкъщи, отиваше да се напуши.

Събуди се от ужасен шум, от шума на машина, на метал, който стърже по метал, и понечи да изкрещи във възглавницата, за да го заглуши, после обаче си даде сметка, че е домофонът, затова се изправи бавно и се затътри към вратата.

— Джаксън? — попита, както натискаше копчето на домофона, и се чу колко уплашено, колко плахо говори.

Последва мълчание.

— Не, ние сме — каза след малко Малкълм. — Пусни ни.

Той го направи. Изсипаха се всички: Малкълм, Джуд, Уилем, сякаш бяха дошли на представление.

— Уилем — подхвана той. — Нали уж беше в Кападокия.

— Прибрах се вчера.

— Но нали нямаше да те има до… — Това го помнеше. — До шести юли! Каза, че се прибираш тогава.

— Днес е седми юли — отвърна тихо Уилем.

Тогава той се разплака, но без сълзи, беше се обезводнил, издаваше само звуци. Седми юли: беше изгубил толкова дни. Не помнеше нищо.

— Джей Би — подхвана Джуд и се приближи, — ще те измъкнем. Ела с нас. Ще ти помогнем.

— Добре — отговори той, още плачеше. — Добре, добре.

Още стоеше омотан в одеялото, беше му студено, но остави Малкълм да го заведе при канапето, а когато Уилем донесе пуловер, протегна покорно ръце, както бе правил като малък и го обличаше майка му.

— Къде е Джаксън? — попита той Уилем.

— Джаксън няма да те притеснява — чу той Джуд, говореше му някъде отгоре. — Няма страшно, Джей Би.

— Уилем — допълни той, — кога престана да си ми приятел?

— Никога не съм преставал да съм ти приятел, Джей Би — възрази Уилем и седна до него. — Знаеш, че те обичам.

Той се облегна на канапето и затвори очи — чу как Джуд и Малкълм си говорят тихо, после Малкълм отиде в другия край на апартамента, където беше спалнята, чу и как дъската на пода се вдига и после пада обратно на мястото си и някой пуска казанчето в тоалетната.

— Готови сме — чу той Джуд и стана, Уилем също се изправи, а Малкълм дойде при него, прегърна го и всички вкупом тръгнаха бавно към вратата, където го скова ужас: знаеше, че излезе ли навън, ще види Джаксън, изникнал сякаш от дън земя, както онзи ден при кафенето.

— Не мога да изляза — отсече той и спря. — Не искам, не ме карайте.

— Джей Би — подхвана Уилем и кой знае защо в онзи миг той се вбеси от нещо в гласа му, от нещо в самото му присъствие, затова махна от себе си ръката на Малкълм и преизпълнен внезапно със сили, се извърна с лице към тях.

— Няма да ми казваш, Уилем, какво да правя — заяви той. — Никога не си тук, никога не си ме подкрепял, никога не си ми се обаждал, няма да ми идваш тук, за да ми се подиграваш само защото ти е хрумнало — клетият глупав прецакан Джей Би, аз съм Уилем Героя, дошъл съм като спасител. Остави ме на мира.

— Знам, че си разстроен, Джей Би — отвърна Уилем, — но не ти се подиграва никой, най-малкото пък аз.

Но още преди Уилем да е заговорил, Джей Би забеляза как той поглежда припряно и май съзаклятнически нагоре към Джуд, от което се вбеси още повече. Къде бяха дните, когато всички се бяха разбирали помежду си, когато те с Уилем бяха излизали през уикенда, а на другия ден се бяха връщали, за да споделят среднощните си приключения с Малкълм и Джуд, с Джуд, който не ходеше никъде, който не споделяше с никого за никакви приключения. Как се бе получило така, че именно той бе останал съвсем сам? Защо го бяха зарязали на Джаксън, който да посегне към него и да го унищожи? Защо не се бяха борили по-дълго за него? Защо той бе опропастил всичко? Защо те му бяха позволили? Идеше му да ги смаже, искаше му се и те да се почувстват нечовеци като него.

— Ами ти — рече той, след като се обърна към Джуд. — Искаш ли да разбереш колко съм се скапал? Харесва ли ти все ти да си човекът, който научава тайните на всички, без да каже и грам за себе си? Какво според теб е това, Джуд? Нима си въобразяваш, че можеш да си част от клуба, а никога да не казваш нищо, никога да не споделяш с нас нищо? Е, тия работи не стават така, до гуша ни е дошло от теб.

— Стига, Джей Би — спря го рязко Уилем и го сграбчи за рамото, но той изведнъж усети изблик на сили, отскубна се от хватката на Уилем и заподскача като боксьор към библиотеката с крака, които най-неочаквано бяха станали чевръсти и пъргави.

Погледна Джуд, който стоеше, без да казва нищо, със застинало лице и разширени очи, сякаш Джуд чакаше Джей Би да продължи, чака Джей Би да му причини още болка. Първия път, когато се бе заел да рисува очите на Джуд, бе отишъл в магазин за домашни любимци, за да снима един зелен смок, защото цветовете бяха съвсем сходни. В онзи миг обаче очите му бяха по-тъмни, почти с цвета на жълтоуха водна змия и чак го досмеша от желанието си да има подръка бои — знаеше, че ако са тук, ще успее да уцели цвета дори без да пробва.

— Тия работи не стават така — повтори той отново на Джуд.

И после, още преди да се усети, започна да имитира точно като Джаксън Джуд, да повтаря омерзителната пародия, да куцука като Джаксън с увиснала уста, да сумти като бавноразвиващ се, да влачи след себе си десния си крак, сякаш е от камък.

— Аз съм Джуд — смотолеви. — Аз съм Джуд Сейнт Франсис.

Няколко секунди в помещението се чуваше само неговият глас, виждаха се само неговите движения и в онези секунди той искаше да спре, а не можеше. Точно тогава Уилем дотича при него и последното, което той видя, бе как Уилем замахва назад с юмрук, последното, което чу, бе пукането на кост.

Събуди се, не знаеше къде е. Беше му трудно да диша. Усети, че има нещо на носа си. Опита да вдигне ръка и да провери какво е, но не успя. Тогава погледна надолу и видя, че китките му са завързани, значи беше в болница. Затвори очи и си спомни: Уилем го беше ударил. След това си спомни и защо го е ударил, стисна очи и изрева беззвучно.

Мигът отмина и той отвори отново очи. Обърна глава наляво, където имаше грозна синя завеса, закрила вратата. После обърна глава и надясно, към изгревната светлина, и видя Джуд, спеше на стола до леглото. Столът беше тесен, затова Джуд се бе свил в поза, която изглеждаше ужасно неудобна: бе вдигнал колене към гърдите си, бе отпуснал върху тях буза и бе обвил с ръце глезените си.

„Знаеш, Джуд, че не е хубаво да спиш така — каза му той наум. — Когато се събудиш, ще те боли гърбът.“ Но и да можеше да се пресегне и да го събуди, нямаше да го направи.

„О, боже — помисли си. — О, боже. Какво направих?“

„Извинявай, Джуд — продължи наум и този път успя да се разплаче истински — в устата му се застичаха сълзи, а също сополи, които нямаше как да избърше. Но мълчеше, не издаваше никакви звуци. — Извинявай, извинявай много“ — повтори наум, а сетне прошепна думите и на глас, но тихо, толкова тихо, че чу само как устните му се отварят и се затварят, нищо повече.

— Прости ми Джуд. Прости ми.

Прости ми.

Прости ми.

Прости ми.