Ханя Янагихара
Малък живот (7)

1

Втората година в общежитието до тях живееха три лесбийки, всички от горните курсове, които участваха в състав с името „Бакфат“ и кой знае защо харесваха много Джей Би (после харесаха и Джуд, а след това и Уилем и накрая — от немай-къде — Малкълм). Сега, петнайсет години след като четиримата се бяха дипломирали, две от лесбийките се бяха събрали в нещо като семейство и живееха в Бруклин. От четиримата само Джей Би общуваше редовно с тях: Марта беше юрисконсултка в профсъюзна организация с идеална цел, а Франческа рисуваше декори.

— Отлична новина! — каза им Джей Би един петък през октомври, докато вечеряха. — Обадиха се Бушуикските кучки^[1], пристигнала е Еди.

Еди беше третата в триото лесбийки, набита темпераментна американка с корейски произход, която непрекъснато сновеше напред-назад между Сан Франциско и Ню Йорк и сякаш все се готвеше за една или друга неправдоподобна професия: последния път, когато я видяха, се канеше да замине за Грас^[2], за да учи за парфюмерка, а само осем месеца преди това бе завършила готварски курсове — афганистанска кухня.

— И какво й е отличното на новината? — попита Малкълм, който и досега не бе простил на трите, че не го харесват особено.

— Ами — подхвана Джей Би и спря, ухилен. — Предприема коренна промяна!

— Мъж ли ще става? — попита Малкълм. — Я стига, Джей Би. Откакто я познавам, никога не е проявявала признаци, че смята да си сменя пола.

Предишната година една бивша колежка на Малкълм се бе решила на такава стъпка и Малкълм се беше самоназначил за пръв спец по въпроса, все им четеше лекции каква нетърпимост и невежество проявяват, докато накрая Джей Би не му беше изкрещял:

— Господи, Малкълм, аз съм много по транс от Доминик.

— Въпреки това тя ще го направи — продължи Джей Би — и в нейна чест Кучките вдигат у тях купон, на който сме поканени.

Те простенаха.

— Джей Би, само след седмица заминавам за Лондон, имам да правя куп неща — възнегодува Уилем. — Не мога цяла вечер да слушам в Бушуик как Еди Ким се оплаква.

— Не можеш да не отидеш! — изписка Джей Би. — Поканиха те изрично! Франческа очаква сред гостите едно момиче, което те познавало не знам откъде си и искало да те види отново. Ако не отидеш, всички ще си помислят, че си придаваш важности. Ще има и куп други хора, които не сме виждали от цяла вечност…

— Ами, да, сигурно си има причина да не сме ги виждали — вметна Джуд.

— Освен това, Уилем, мацката ще те чака, независимо дали ще благоволиш да прекараш един час в Бруклин. Не е като да е накрай света. В Бушуик е. Джуди ще ни закара.

Предишната година Джуд беше купил кола и макар тя да не беше кой знае какво, Джей Би обичаше да се размотава с нея.

— Какво, какво? Няма да ходя никъде — отсече Джуд.

— Защо?

— На инвалидна количка съм, Джей Би, забрави ли? И доколкото си спомням, Марта и Франческа нямат асансьор.

— Не е там — оповести тържествуващо Джей Би. — Виждаш ли колко време е минало? Те се преместиха. На новото място със сигурност има асансьор. И то товарен. — Той се облегна и забарабани с юмрук по масата, докато останалите седяха в примирено мълчание. — Значи, отиваме!

И така, следващата събота се срещнаха в таванското жилище на Джуд на Грийн стрийт и той ги закара в Бушуик, където започна да обикаля из квартала на Марта и Франческа, за да намери къде да паркира.

— Ей там отзад имаше място — каза след десет минути Джей Би.

— Беше само за товарене и разтоварване — отвърна му Джуд.

— Ако сложиш инвалидната карта, можем да паркираме където си поискаме — напомни Джей Би.

— Не обичам да я използвам… знаеш го.

— Щом не искаш да я използваш, за какво изобщо ти е кола?

— Джуд, ей там май има място — намеси се Уилем, без да обръща внимание на Джей Би.

— На седем пресечки — промърмори Джей Би.

— Млъквай, Джей Би — скастри го Малкълм.

След като отидоха на купона, всеки от тях бе издърпан в различен ъгъл. Уилем видя как Марта тегли решително Джуд: „Помагай“ — изрече само с устни Джуд, а той се усмихна и му махна набързо. „Не се давай“ — отговори също само с устни и Джуд завъртя очи. Знаеше, че Джуд изобщо не е искал да идва, да обяснява отново и отново защо е на инвалидна количка, но Уилем му се беше примолил.

— Не ме карай да ходя сам.

— Няма да бъдеш сам. Ще бъдеш с Джей Би и Малкълм.

— Знаеш какво имам предвид. Четирийсет и пет минути, и си тръгваме. Ако искат да стоят по-дълго, Джей Би и Малкълм все ще намерят обратния път.

— Петнайсет минути.

— Трийсет.

— Става.

Междувременно Уилем бе отмъкнат от Еди Ким, която от колежа всъщност не се беше променила на външен вид: малко по-пълна може би, но иначе си беше същата. Той я прегърна.

— Еди — каза, — честито.

— Благодаря, Уилем — отвърна Еди. Усмихна му се. — Изглеждаш страхотно. Наистина. — Джей Би открай време развиваше теорията, че Еди си пада по Уилем, но на него не му се вярваше много-много. — „Лакунските детективи“ ми харесаха много. Играеше страхотно.

— О! — възкликна той. — Благодаря.

Мразеше ги тия „Лакунски детективи“. Беше му неприятно да се снима във филма — научнофантастичен, за двама метафизични детективи, които проникват в съзнанието на хора с амнезия, с режисьор, който се държеше като пръв тиран, затова половин месец след началото на снимките изпълнителката на главната женска роля се отказа, та се наложи да правят нов кастинг, и поне по веднъж на ден някой напускаше разплакан, на бегом снимачната площадка — и всъщност изобщо не го беше гледал.

— И така — рече в опит да пренасочи разговора, — кога…

— Защо Джуд е на инвалидна количка? — попита Еди.

Той въздъхна. Когато преди два месеца — за пръв път от четири години, откакто бе на трийсет и една — Джуд бе започнал да използва редовно инвалидната количка, той ги бе подготвил как да реагират на този въпрос.

— Не е за постоянно — отвърна Уилем. — Просто има инфекция в крака и го боли, ако върви дълго пеш.

— Господи, клетият той — рече Еди. — Марта спомена, че бил напуснал Прокуратурата и сега се бил издигнал, бил в голяма кантора.

Пак открай време Джей Би подозираше, че Еди си пада по Джуд, и това според Уилем бе доста правдоподобно.

— Да, вече от няколко години — потвърди той в желанието си да отклони темата от Джуд, не обичаше да отговаря на въпроси, свързани с него — не че не искаше да разговаря за Джуд, знаеше и какво може и какво не може да казва за него или от негово име, но не му допадаше, че започнеха ли да подпитват, всички говореха някак потайно, съзаклятнически, сякаш Уилем можеше да бъде убеден или излъган да разкрие за Джуд неща, които самият той не би споделил. (Като че ли изобщо споделяше нещо.) — При всички положения, Еди, наистина е страхотно, че ще го направиш. — Той спря. — Извинявай… трябваше да попитам… пак ли ще те наричаме Еди?

Еди се свъси.

— А как иначе да ме наричате?

— Ами… — Той замълча. — Не знаех доколко са напреднали нещата и…

— Кои неща?

— Ами коренната промяна. — Съжали, че не е замълчал, когато е забелязал объркването на Еди. — Джей Би спомена, че ще си сменяш…

— Да, сменям си местожителството, отивам в Хонконг — заяви все така свъсена Еди. — Ще бъда консултант по веган хранене на свободна практика за средни по размери кетъринг фирми. Я чакай… ти какво си помисли, че ще си сменям пола ли?

— О, боже — възкликна той и съзнанието му се запълни от две мисли, отделни, но еднакво пронизителни: „Ще го убия Джей Би“. И: „Изгарям от нетърпение да разкажа на Джуд за този разговор“. — Ужасно съжалявам, Еди.

Помнеше от следването, че на Еди й трябва малко: разстройваше се от дреболии, от детински дреболии (веднъж я видя да ридае, защото горната топка от сладоледа във фунийка й беше паднала върху новите обувки), а посрещаше съвсем невъзмутимо важни неща (смъртта на сестра си, раздялата с приятелката си, когато тя пищеше и мяташе снежни топки на двора, а всички в общежитието се бяха струпали да гледат от прозорците). И той не знаеше в коя категория попада гафът му, самата Еди явно също не можеше да реши и малката й уста се кривеше объркано. Накрая обаче тя прихна и се провикна към една жена в другия край на стаята:

— Хана! Хана! Ела насам! Да ти разкажа нещо!

Той въздъхна тежко, извини се още веднъж, отново я поздрави и се измъкна.

Тръгна през помещението към Джуд. След години — направо след десетилетия такива купони двамата си бяха разработили свой език на жестовете, пантомима, в която всяко движение означаваше едно — помощ! — макар и с различна степен на неотложност. Обикновено беше достатъчно да се погледнат през стаята и да предадат като по телеграф отчаянието си, но на купони като този, когато помещението се осветяваше само от свещи и по време на краткия му разговор с Еди гостите сякаш се бяха умножили, често се налагаше да прибягват до по-изразителен език на тялото. Ако някой от двамата се пипаше отзад по врата, другият трябваше да му звънне незабавно по телефона, ако започнеше да си играе с каишката на часовника, значи му казваше: „Ела тук и ме замени в разговора или поне присъствай“, ако ли пък си дръпнеше рязко надолу лявото ухо, го приканваше: „Измъквай ме незабавно“. Той виждаше с крайчеца на окото, че от десет минути Джуд не спира да си тегли ухото, и забеляза, че при Марта е отишла кисела на вид жена, която помнеше смътно, че е срещал на друг купон (и която още тогава му беше станала антипатична). Двете се бяха надвесили изпитателно над Джуд така, сякаш го бяха взели в плен, и на свещите изглеждаха доста свирепи, сякаш Джуд беше малко дете, току-що заловено да отчупва покрития със сладник ъгъл на къщата им от джинджифилов хляб, и сега умуваха какво да правят с него, дали да го сварят със сини сливи, или да го опекат с пащърнак.

Както щеше да обясни по-късно на Джуд, той се опита наистина да му помогне, но беше в единия край на стаята, а Джуд — в другия, и докато вървеше към него, постоянно го спираха и го въвличаха в разговор хора, които не беше виждал от години, и по-дразнещото, хора, които беше виждал само преди седмици. Докато се промушваше, той махна с ръка на Малкълм и му посочи към Джуд, но Малкълм сви безпомощно рамене и попита само с устни: „Какво?“, при което той махна с ръка: „Както и да е“.

„Трябва да се махна оттук“ — мислеше си, докато се провираше през навалицата, но истината беше, че всъщност нямаше нищо против такива купони и дълбоко в себе си му беше приятно на тях. Подозираше, че същото може би важи и за Джуд, пък било то и в по-малка степен — със сигурност се справяше чудесно по купоните и хората винаги искаха да поговорят с него: въпреки че все роптаеха, задето Джей Би ги мъкне на такива места и колко е скучно на тях, и двамата бяха наясно, че ако наистина го искат, могат просто да откажат, а го правят рядко — така де, къде другаде можеха да пуснат в действие своите семафори, езика, на който говореха само те двамата в целия свят?

През последните години, докато животът го отдалечаваше все повече от колежа и човека, който е бил тогава, той понякога установяваше, че му действа разтоварващо да се среща с хора от следването. Заяждаше се с Джей Би, че така и не е надрасъл общежитието Худ Хол, всъщност обаче му се възхищаваше, че не губи връзка с мнозина свои — и техни — познати от онова време и е успял да впише доста от тях в сегашните обстоятелства. Но колкото и приятели да имаше от едно време, Джей Би възприемаше живота в сегашно време, така го и живееше и в негово присъствие и на най-заклетите носталгици им се отщяваше да се ровят из плявата и лустрото на миналото и се задоволяваха да общуват с човека пред себе си такъв, какъвто е днес. Оценяваше и че хората, с които Джей Би беше избрал да поддържа приятелство, като цяло не се впечатляваха от това какъв е станал (доколкото изобщо можеше да се твърди, че е станал някакъв). Имаше и такива, които се държаха различно с него — особено през последната година-две, — повечето обаче се бяха посветили на живот, на интереси и начинания, толкова специфични и понякога маргинални, че не възприемаха постиженията на Уилем като по-важни или по-маловажни от собствените си успехи. Приятелите на Джей Би бяха все поети, художници — майстори на пърформанса, учени, звезди на модерния балет и философи — както отбеляза веднъж Малкълм, той се бе сприятелил в колежа с всички, които имаха и най-малък шанс да забогатеят — живееха от грантове, безплатни специализации и стипендии. Сред хората, които Джей Би си беше подбрал в общежитието Худ Хол, успехът се измерваше не с постъпленията от продажбите (както го измерваха агентът и мениджърът му), не редом с кои звезди си творил, не с рецензиите (както го измерваха колегите му от магистратурата), той се определяше само и единствено от това колко добра е работата ти и дали се гордееш с нея. (По тези купони имаше хора, които направо го питаха: „О, не съм гледал «Черен живак 3081». Но гордееш ли се с работата си в него?“. Не, не се гордееше. Изпълняваше ролята на мрачен междугалактически учен, който освен това беше и воин, майстор в жиужицото и с двете си ръце бе победил грамадно космическо чудовище. Но беше удовлетворен: беше работил къртовски, бе подходил сериозно към ролята и се надяваше и занапред да е така.) Понякога се питаше дали не го взимат на подбив, дали кръгът около Джей Би не си е организирал пърформанс, където надпреварата, притесненията и амбициите от истинския свят — светът, който се движеше напред, крепеше се само на пари, алчност и завист — са загърбвани в полза на чистата наслада от работата. Понякога всичко това му действаше отрезвяващо в най-добрия смисъл на думата: той възприемаше тези купони, времето, прекарано с хора от общежитието, като нещо пречистващо и живително, като нещо, връщащо го към човека, който някога е бил, който с огромно въодушевление се е включил в студентската постановка на „Шум зад кулисите“^[3] в колежа и е карал приятелите си от стаята всяка вечер да учат с него репликите.

— Кариерна миква^[4] — заяви усмихнат Джуд, когато той му го разказа.

— Студен душ срещу свободния пазар — рече му той.

— Клизма на амбициите.

— О, това си го бива!

Понякога обаче купоните — като днешния — имаха обратно въздействие. Понякога му беше неприятно това застинало пренебрежително отношение на околните, за тях той беше и винаги щеше да си остане Уилем Рагнаршон от осма стая в Худ Хол, когото не го бива в математиката, затова пък е добър с момичетата, несложен и ясен като характер, нарисуван с две бързи мазки на четката. Не че те непременно не бяха прави — имаше нещо потискащо да си в индустрия, където го смятаха за интелектуалец само защото той не четеше някои списания и сайтове и беше учил именно в този колеж, — но от това бездруго малкият му живот изглеждаше още по-малък.

Понякога му се струваше, че някогашните му състуденти нарочно и вироглаво не забелязват успехите му — миналата година бе ходил на купон в Ред Хук^[5] и бе разговарял със свой познат от колежа, който не пропускаше такива сбирки, тип на име Артър, който бе живял в общежитието на лузърите — Дилингам Хол, а сега издаваше списание за дигитална картография, което, макар и с малък тираж, се радваше на уважение.

— Е, Уилем, с какво се занимаваш напоследък? — попита накрая Артър, след като десет минути го беше занимавал с последния брой на „Хистърис“, посветен на триизмерните изображения на пътя на опиума в Индокитай от хиляда осемстотин трийсет и девета до хиляда осемстотин четирийсет и втора година.

В този миг, както понякога се случваше на такива сбирки, той сякаш изгуби ориентация. Случваше се самият въпрос да е зададен на шега, иронично, като поздравление, при което той се усмихваше и се включваше в играта:

— О, нищо особено, още съм в „Ортолан“. Предлагаме страхотно суши с треска.

Понякога обаче хората наистина не знаеха. Напоследък се случваше все по-рядко и такива хора живееха толкова встрани от културните събития, че смятаха за подривна дейност дори четенето на „Ню Йорк Таймс“, или — по-често — се опитваха да изразят неодобрението си — не, отрицателното си отношение — към него, към живота и работата му, като най-категорично не се интересуваха от тях.

Той не познаваше Артър достатъчно добре, за да прецени в коя категория попада (макар и да го познаваше достатъчно, за да не го харесва, да не харесва как Артър нахлува в личното му пространство и направо го притиска до стената), затова отговори просто:

— Актьор съм.

— Виж ти — отвърна недоумяващо Артър. — Къде? Чувал ли съм?

Този въпрос — дори не самият въпрос, а тонът на Артър, нехайството и присмехът в него — го подразниха отново, но той не го показа.

— Ами, най-вече във филми на независими киностудии — каза бавно. — Миналата година участвах в „Царството на тамяна“, другия месец заминавам на снимките на „Непобедимият“ по едноименния роман. — Артър продължи да го гледа неразбиращо. Уилем въздъхна, за „Царството на тамяна“ беше получил награда. — Току-що по екраните излезе и филм, в който съм се снимал преди две години, казва се „Черен живак 3081“.

— Звучи интересно — отвърна Артър, изглеждаше отегчен. — Но май не съм го чувал. Хм. Трябва да погледна. Е, браво на теб, Уилем.

Беше му неприятно да му казват „Браво на теб, Уилем“, сякаш работата му беше някаква фантазия от захарен памук, измислица, с която той залъгваше себе си и другите, а не нещо, което наистина съществува. Особено неприятно му беше днес вечерта, защото на някакви си петдесет метра, точно зад прозореца и главата на Артър, на сградата бяха закрепени осветен с прожектори огромен билборд с неговото лице — вярно, изкривено: той все пак се сражаваше с компютърно генериран огромен морав извънземен — и половинметров надпис „ЧЕРЕН ЖИВАК 3081“: ОЧАКВАЙТЕ СКОРО. В такива мигове той се разочароваше от познатите си от общежитието. „В крайна сметка не са по-добри от всички останали — осъзнаваше. — Като теглим чертата, всъщност са завистливи и само се чудят как да ме обидят. А аз съм глупак, щом наистина се обиждам. — По-късно щеше да се ядосва на самия себе си. — Нали това искаше — щеше да си напомня. — Защо тогава изобщо те вълнува какво мислят другите?“ Но да си актьор, се свеждаше до това да те вълнува какво мислят останалите (понякога му се струваше, че в професията няма друго) и колкото и да си втълпяваше, че е недосегаем за чуждото мнение — че му е все едно, — определено не беше така.

— Знам, че е ужасно дребнаво — каза той на Джуд след купона.

Беше засрамен, че се е ядосал толкова — не би го споделил с никой друг.

— Изобщо не ми звучи дребнаво — увери го Джуд. Прибираха се с колата от Ред Хук в центъра. — Но Артър си е негодник, Уилем. Винаги е бил. И не се е променил, нищо че години наред е изучавал Херодот.

Той се усмихна от немай-къде.

— Не знам — рече. — Понякога ми се струва, че има нещо много… много безсмислено в работата ми.

— Не говори така, Уилем! Ти си изумителен актьор, наистина. И…

— Само не казвай, че радвам хората.

— Не съм и смятал. Филмите ти не са от нещата, които радват някого.

(В амплоа на Уилем се бяха превърнали мрачните сложни герои — често прикрити насилници, обикновено с нравствени прегрешения, — които пораждаха в една или друга степен състрадание. „Рагнаршон Страшилището“, ето как му викаше Харолд.)

— Ако не броим, разбира се, извънземните.

— Точно така, ако не броим извънземните. Макар че и тях ги изтребваш накрая, нали? Но, Уилем, приятно ми е да ги гледам, същото важи за мнозина. И това е нещо, нали? Кой още може да се похвали, че е в състояние да те откъсне от сивото ежедневие? — И когато той не отговори: — Знаеш ли, май не си струва да ходим повече на тези купони, и за двамата те се превръщат в нездравословно упражнение по мазохизъм и самобичуване. — Джуд се извърна към него и се усмихна широко. — Ти поне се занимаваш с изкуство. Докато аз все едно продавам оръжие. Днес вечерта Дороти Уортън ме попита какво е да се будя всяка сутрин с мисълта, че предишния ден съм пожертвал още една частичка от душата си.

Накрая той се засмя.

— Не, не те е питала такова нещо.

— Попита ме, и още как. Сякаш разговарях с Харолд.

— Да, ако Харолд беше бяла жена със сплетена на плитчици коса.

Джуд се усмихна.

— Нали ти казах, сякаш разговарях с Харолд.

Всъщност обаче и двамата бяха наясно защо продължават да ходят по тези купони: защото те се бяха превърнали в една от малкото възможности четиримата да бъдат заедно, а понякога им се струваха и единствената възможност да създават общи спомени, които четиримата да споделят, да поддържат приятелството си живо, като хвърлят наръчи подпалки върху почти изтлялата черна жарава. Това бе техният начин да се преструват, че всичко си е същото.

Това им даваше и повод да се преструват, че с Джей Би всичко е наред, макар и тримата да знаеха, че не е. Уилем не можеше да разбере какво точно става с него — по свой си начин Джей Би можеше да бъде не по-малко уклончив от Джуд, когато подхванеха разговор на определени теми, — но знаеше, че Джей Би е самотен, нещастен и разколебан, все чувства, непознати за него. Долавяше, че Джей Би — на когото му беше харесвало в колежа с неговата структура, йерархии, микрообщества и който се бе ориентирал с такава лекота в тях — се опитва с всеки купон да върне към живот непринуденото, безгрижно общуване от едно време, когато професионалните им перспективи са били съвсем неизбистрени и са ги обединявали амбициите, вместо да ги разединява делничният бит. Затова организираше тези излизания и те както винаги го следваха покорно, проявяваха към него дребната добрина да го оставят именно той да е водачът, именно той да решава винаги за тях.

Искаше му се да се види с Джей Би, да поговорят насаме, но напоследък, когато не беше с приятелите си от колежа, Джей Би се движеше с други хора, повечето свързани със света на изкуството, и тях като че ли не ги вълнуваше друго, освен дрогата в големи количества и безразборният секс, а това не го привличаше. Той се задържаше все по-рядко и по-рядко в Ню Йорк — през последните три години само за осем месеца — и когато си беше у дома, го обземаха в еднаква степен две взаимно изключващи се силни желания — да прекарва смислено времето с приятелите си и да не прави абсолютно нищо.

Сега обаче продължаваше да се провира към Джуд, който поне се бе отскубнал от Марта и киселата й приятелка и разговаряше с приятелката им Каролайна (щом ги видя, той отново бе обзет от угризения на съвестта, понеже не бе говорил от месеци с Каролайна и знаеше, че тя му се сърди), когато Франческа му препречи пътя, за да го представи отново на жена на име Рейчъл, с която той бе работил преди четири години в постановката на „На седмото небе“^[6] — Рейчъл бе помощник — драматург. Зарадва се, че я вижда — по онова време, преди толкова години, му беше харесала, и тогава, и сега я мислеше за красива, — но още докато разговаряше с нея, разбра, че няма да стигнат по-далеч. Наистина не преувеличаваше, след пет седмици отиваше на снимки. Сега не му беше времето да се забърква в нещо ново и сложно, а нямаше сили за еднократен секс, който, както знаеше, имаше странното свойство да е не по-малко изтощителен от постоянните отношения.

Десетина минути след началото на разговора с Рейчъл се чу сигналът за есемес, той се извини и го погледна, беше от Джуд: „Тръгвам. Не искам да прекъсвам разговора ти с бъдещата госпожа Рагнаршон. Ще се видим вкъщи“.

— Мамка му — каза той, а после на Рейчъл: — Извинявай.

Най-неочаквано магията на купона се изпари и на него му се прииска да си тръгне час по-скоро. Участието им в тези купони беше нещо като театър, който четиримата разиграваха по свое желание, но щом някой от актьорите слезеше от сцената, вече нямаше смисъл да продължават. Той се сбогува с Рейчъл — от озадачено изражението й стана враждебно, щом тя осъзна, че той наистина си тръгва, и то без нея, — после и с други, с Марта, Франческа, Джей Би, Малкълм, Еди, Каролайна, и поне половината от тях явно се подразниха страшно. Отне му още половин час да се измъкне от апартамента и докато слизаше долу, отговори обнадежден на есемеса на Джуд: „Още ли си тук? Тръгвам си. — А после, след като Джуд не реагира: — Прибирам се с метрото. Ще купя по пътя нещо… доскоро“.

Стигна с метрото на Осмо авеню и после продължи пеш на юг към жилището си на няколко пресечки. Краят на октомври беше любимото му време в града и той винаги тъгуваше, ако му се налагаше да го пропусне. Живееше на ъгъла на „Пери“ и Четвърто авеню, в жилище на третия етаж с прозорци, до които стигаха върховете на дърветата гинко — преди да се нанесе, си представяше как в почивните дни ще се излежава до късно и ще гледа торнадото от жълти листа, откъснати от вятъра. Но така и не го направи.

Нямаше особени чувства към жилището, освен че то беше негово и че той го беше купил, първата и най-голяма покупка, след като изплати и последния от студентските заеми. Когато преди година и половина се беше заел да си търси жилище, знаеше само, че иска да е в центъра и да има асансьор, така че Джуд да може да му идва на гости.

— Не си ли прекалено зависим? — беше го попитала уж на шега, но всъщност не толкова на шега тогавашната му приятелка Филипа.

— Така ли мислиш? — бе отвърнал той с въпрос — беше наясно какво го пита, но се бе престорил, че не разбира.

— Да, Уилем — бе отвърнала Филипа и се беше засмяла, за да прикрие раздразнението си.

Той бе свил рамене — не се беше засегнал.

— Не мога да живея на място, където той не може да ми идва на гости — беше уточнил.

Тя въздъхна.

— Знам.

Той си даваше сметка, че Филипа няма нищо против Джуд, харесваше го, Джуд също я харесваше и веднъж дори му беше казал, че когато е в града, трябва да прекарва повече време с Филипа. След като бяха започнали да се срещат — Филипа беше художничка по костюмите, главно театрални, — тя се забавляваше, дори бе очарована от приятелствата му. Той знаеше, че според нея те доказват верността му, това, че на него може да се разчита, че е постоянен. Но по-нататък, когато станаха по-зрели, нещо се промени и времето, което той прекарваше с Джей Би, с Малкълм и особено с Джуд, се превърна в доказателство, че дълбоко в себе си още е незрял, че не желае да загърби удобствата на един живот — живота с тях, — в името на друг, несигурен — с Филипа. Тя не го помоли нито веднъж да не се вижда с тях — всъщност едно от нещата, които той харесваше най-много в нея, бе близостта й с нейните приятели и че двамата могат да прекарат една вечер всеки със своята компания, в своите ресторанти, да води своите си разговори, а накрая да се срещнат и двете отделни вечери да се слеят в една, споделена, — но сега искаше той да капитулира, да се посвети повече на нея и на връзката им.

А той не можеше да се насили да го направи. Всъщност му се струваше, че тя не признава колко много й е дал. През последните две години заедно не бе отишъл у Харолд и Джулия за Деня на благодарността, нито у Ървинови за Коледа, за да може да погостува у родителите й във Върмонт, беше пропуснал и ежегодната почивка с Джуд, ходеше с нея на всички купони, сватби, вечери и представления на приятелите й, когато бе в града, бе живял у нея, беше наблюдавал как рисува скици за костюмите в „Бурята“, беше й острил скъпите цветни моливи, докато тя спеше, а той — със съзнание още в друг часови пояс — беше обикалял из апартамента, бе започвал и прекъсвал да чете някоя книга, бе отварял и затварял списания, бе подреждал напосоки опаковките с макарони и овесени ядки в шкафа. Беше го правил щастливо, без неприязън. Но и това се бе оказало недостатъчно и предишната година, след близо четиригодишна връзка, двамата се бяха разделили мирно и кротко и както си мислеше той, с най-добри чувства.

След като разбра, че са скъсали, господин Ървин поклати глава (беше се случило на празненството в чест на Флора, която току-що беше родила).

— Вие, момчета, наистина се превръщате в Питър Пановци — каза той. — Колко години навърши, Уилем? Трийсет и шест ли? Не проумявам какво ви става. Печелите пари. Бележите успехи. Не мислите, че е време вече да не ходите вкопчени един в друг и наистина да пораснете?

Но кога порастваш? Наистина ли само когато си намериш спътник в живота? (Но ако имаше само една възможност, значи всъщност нямаше никаква възможност.)

— Хилядолетия на еволюция и обществено развитие и това е единственият ни избор? — беше попитал той миналото лято в Труро Харолд, който се беше засмял.

— Виж какво, Уилем — беше му казал. — Според мен се справяш прекрасно. Знам, все ти опявам да се задомиш и съм съгласен с бащата на Малкълм, че семейният живот е хубаво нещо, но всъщност единственото, което се иска от теб, е да си добър човек, какъвто вече си, и да се наслаждаваш на живота. Млад си. Разполагаш с много години да решиш какво искаш да правиш и как искаш да живееш.

— Ами ако искам да живея както сега?

— Ами, тогава всичко е наред — каза Харолд. Той се усмихна на Уилем. — Всеки мъж, момчета, мечтае да живее като вас. Вероятно дори Джон Ървин.

Напоследък се питаше дали е толкова лошо да си зависим. Беше му приятно да има приятели, това не вредеше на никого, на никого не му влизаше в работата дали е зависим. Пък и дали в приятелството си по-зависим, отколкото в една връзка? Защо това бе похвално, когато си на двайсет и седем, но не и когато си на трийсет и седем? Нима приятелството отстъпваше по нещо на една връзка? При приятелството двама души остават заедно ден след ден, свързани не от секс или физическо привличане, не от пари, деца и собственост, а само от споделяното съгласие да са заедно и занапред, от взаимната вярност на съюз, който няма как да бъде скрепен със закон. Приятелят става свидетел на злочестините, които се сипят бавно върху теб, на дълги промеждутъци от скука и от време навреме на победи. Приятелят се чувства възнаграден с привилегията да присъства на най-мрачните мигове в живота ти и да знае, че в замяна и той може да не крие, че се е отчаял.

Всъщност умението му да поддържа приятелство за него бе по-важно от предполагаемата му незрялост. Винаги се беше гордял, че е добър приятел, че приятелството винаги е било важно за него. Но наистина ли умееше да е приятел? Например нерешеният проблем на Джей Би — един добър приятел все щеше да измисли нещо. Един добър приятел със сигурност щеше да измисли по-добър начин да се справи с проблемите на Джуд, вместо да си повтаря като мантра, че просто няма по-добър начин и ако има, ако на някого (на Анди? На Харолд? На друг?) му хрумне някакъв план, той на драго сърце ще го последва. Но още докато си го повтаряше, беше наясно, че просто си търси оправдания.

Знаеше го и Анди. Преди пет години Анди му се беше обадил по телефона в София и му беше вдигнал скандал. Това бяха първите му снимки, беше много късно през нощта и когато той вдигна и чу как Анди му казва:

— Уж се кълнеш, че си страхотен приятел, а вечно те няма — веднага премина в защита, понеже знаеше, че Анди е прав.

— Чакай малко — му рече и седна, а гневът и страхът заличиха и последните остатъци от сънливостта.

— Седи вкъщи и се самонаранява, кълца се на парчета, целият е в белези, заприличал е на скелет и къде си ти, Уилем? — попита Анди. — Само не ми казвай: „На снимки съм“! Защо не го проверяваш?

— Звъня му всеки ден — разкрещя се и той.

— Знаеше, че ще му бъде тежко — продължи Анди, като го надвика. — Знаеше, че заради осиновяването ще се почувства по-уязвим. Защо не се погрижи да е в безопасност, Уилем? Защо другите ви така наречени приятели не предприемат нищо?

— Защото той не иска да научават, че се самонаранява, ето защо! И не знаех, Анди, че ще му бъде толкова тежко — отговори той. — Никога не ми казва нищо! Откъде да разбера?

— Как откъде! Длъжен си! Мисли, Уилем!

— Само не ми крещи — ревна той. — Вбесен си, Анди, просто защото ти е пациент, а ти не знаеш как да му помогнеш, и си го изкарваш на мен.

Съжали в мига, в който го изрече, и известно време и двамата мълчаха и само дишаха тежко в телефона.

— Анди — подхвана той.

— Недей — прекъсна го Анди. — Прав си, Уилем. Извинявай. Извинявай.

— Не, ти извинявай — отвърна той.

Чувстваше се ужасно при мисълта за Джуд в ужасната баня на Лиспенард стрийт. Преди да замине, бе търсил навсякъде бръсначите на Джуд: под капака на тоалетното казанче, отзад върху шкафчето с лекарствата, дори под чекмеджетата, беше ги вадил едно по едно и ги беше оглеждал от всички ъгли, но не бе успял да открие ножчетата. Анди обаче беше прав: това бе негово задължение. Трябваше да се постарае повече. А не го беше направил и се бе провалил.

— Недей — каза Анди. — Наистина съжалявам, Уилем, непростимо е. И си прав — не знам какво да правя. — Говореше уморено. — Просто животът му… животът му е бил ужасен, Уилем. И той ти се доверява.

— Знам — изпелтечи той. — Знам, че ми се доверява.

И така, разработиха план и когато се прибра, той започна да следи Джуд по-изкъсо, което не се бе увенчало с нищо. Всъщност месец — месец и нещо след осиновяването Джуд бе различен, преди той не го беше виждал такъв. Не можеше да определи какво се е променило, освен в редки случаи не можеше дори да каже в кои дни Джуд е нещастен и в кои — не. Не беше като той да ходи с каменно лице, а после изведнъж да се променя — като цяло поведението, ритъмът и движенията му си бяха същите. Но нещо все пак се беше променило и за кратко той имаше странното усещане, че Джуд, когото познава, е бил заменен с друг Джуд и този друг Джуд, появил се на негово място, е човек, когото той може да пита всичко, който може да разкаже смешни истории за домашни любимци, за приятели и за случки от детството, който ходи с дълъг ръкав само защото му е студено, а не защото се опитва да скрие нещо. Беше решен да се доверява на онова, което му каже Джуд: в края на краищата не му беше лекар. Беше му приятел. Работата му беше да се държи с него така, както иска той, а не като обект за следене.

И така, с времето бдителността му се попритъпи и накрая онзи, другият Джуд, се прибра в земите на феите и магиите, а Джуд, когото той познаваше, отново зае мястото си. Но пак изникваха притеснителни неща, които му напомняха, че знае за Джуд само колкото Джуд му позволява да знае: ако беше заминал на снимки, му се обаждаше по телефона всеки ден, обикновено в предварително уговорено време — веднъж преди година му бе звъннал и двамата подхванаха съвсем нормален разговор, Джуд не звучеше различно от обикновено, двамата се смееха на една от историите на Уилем, когато той чу безпогрешно някъде в далечината вътрешна уредба, каквито има само в болниците:

— Доктор Несарян, доктор Несарян в трета операционна.

— Джуд? — беше възкликнал той.

— Не се притеснявай, Уилем — бе отвърнал Джуд. — Добре съм. Имам само лека инфекция, мен ако питаш, Анди драматизира излишно.

— Каква инфекция? Боже мой, Джуд!

— На кръвта, но няма страшно. Наистина, Уилем, ако беше сериозно, щях да ти кажа.

— Не, да те вземат мътните, Джуд, нямаше да ми кажеш. Инфекция на кръвта вече си е сериозно.

Известно време той мълча.

— Щях да ти кажа, Уилем.

— Харолд знае ли?

— Не — отговори той рязко. — И няма да му казваш.

От такива разговори той направо се вцепеняваше, толкова притеснен беше, и цяла вечер се мъчеше да си спомни какво са си казали предишната седмица, търсеше думи, които да го наведат на мисълта, че нещо не е било наред и от глупост той просто ги е пропуснал. В по-великодушни мигове си представяше озадачен, че Джуд е фокусник, който знае само един номер — да се крие, но от година на година става все по-добър и сега е достатъчно само да вдигне пред очите си края на копринения си плащ, за да стане невидим дори за най-близките. Случваше се обаче и да се вкисне от този номер, да му докривее, че година след година хвърля всички сили да пази тайните на Джуд, а в замяна не получава друго, освен съвсем откъслечна информация, че не му се дава дори възможността да се опита да му помогне, да се тревожи пред всички за него. В такива мигове си мислеше: не е честно. Това не е никакво приятелство. Всичко друго, но не и приятелство. Имаше чувството, че е въвлечен в съзаклятническа игра, каквато изобщо не е имал намерение да играе. От всяка постъпка на Джуд личеше, че не иска да му помагат. Той обаче не можеше да го приеме. Въпросът беше как, без да си разваляш приятелството, да не обръщаш внимание на човек, който най-категорично отказва да му се помага. Приличаше на тъжен малък коан: как да помогнеш на човек, който отказва да му помагаш, и да осъзнаваш, че ако не се опиташ да му помогнеш, не си никакъв приятел. „Разговаряй с мен — му идеше понякога да изкрещи на Джуд. — Споделяй. Кажи ми какво да направя, за да те накарам да говориш с мен.“

Веднъж на един купон бе чул случайно как Джуд обяснява на някого, че споделял всичко с него, с Уилем, и се бе почувствал и поласкан, и озадачен, защото всъщност: не знаеше нищо. Понякога направо не му се вярваше, че държи толкова на човек, отказващ да сподели с него нещата, които споделят всички приятели — как е живял, преди да се запознаят, от какво се страхува, за какво мечтае, кой го привлича, всекидневните огорчения и тъги. Понеже самият той не разговаряше с Джуд, често му се искаше да поговори за него с Харолд и да разбере какво знае той и дали, ако те двамата — и Анди — обединят каквото знаят, ще намерят решение. Но това бяха само мечти: Джуд нямаше да му прости никога и вместо да намери път към него, той щеше да си отреже всички пътища.

След като се прибра в апартамента, прегледа набързо пощата — рядко получаваше нещо важно: всичко, свързано с работата, отиваше при агента или адвоката му, всичко лично пък отиваше при Джуд, — намери сценария, който беше забравил там предишната седмица, когато след фитнеса се бе отбил за малко и пак беше излязъл; сега дори не си съблече якето.

Откакто бе купил преди една година апартамента, бе живял в него общо месец и половина. В спалнята беше сложил ниско легло, във всекидневната — масичката от Лиспенард стрийт, обезформения стол от фибростъкло, марка „Имс“, който Джей Би беше намерил на улицата, и кашоните с книгите. Малкълм уж смяташе да ремонтира жилището, да превърне тесния кабинет без никакъв въздух до кухнята в ниша за хранене и да се заеме и с други неща, но сякаш бе усетил липсата на интерес у Уилем и все отлагаше. Той понякога недоволстваше, но знаеше, че Малкълм няма никаква вина: не беше отговорил на имейлите на Малкълм за боята, плочките и размерите на вградената библиотека и кушетката — той трябваше да ги одобри, преди Малкълм да ги поръча на дърводелците. Едва наскоро бе помолил от адвокатската кантора да изпратят на Малкълм окончателните документи, без които той не можеше да започне ремонта, и другата седмица най-после щяха да седнат и той да вземе някои решения, така че, когато се прибере в средата на януари, жилището да бъде, както обещаваше Малкълм, ако не напълно преобразено, то поне с много подобрения.

Междувременно живееше, общо взето, при Джуд, в апартамента му на Грийн стрийт веднага след като беше скъсал с Филипа. Използваше, че неговият апартамент още не е готов, както и обещанието, което беше дал на Анди, като повод да се засели сякаш за вечни времена в свободната стая у Джуд, истината обаче беше, че имаше нужда от компанията на Джуд и от постоянното му присъствие. Заминеше ли някъде, в Англия, в Ирландия, Калифорния, Франция, Танжер, Алжир, Индия, Филипините, Канада, имаше нужда от образ на онова, което го чака у дома в Ню Йорк, и този образ никога не включваше Пери стрийт. Негов дом беше Грийн стрийт и когато беше далеч, когато се чувстваше самотен, си мислеше за Грийн стрийт и за стаята си там, мислеше си и как в края на седмицата, щом Джуд приключеше с работата, двамата ще стоят до късно, ще си говорят и на него ще му се струва, че времето е забавило своя ход, че се е разширило и вечерта ще продължава вечно.

И сега най-после се прибираше у дома. Изтича надолу по стълбището и изхвърча от входа на Пери стрийт. Вечерта се беше застудило и той закрачи бързо, почти се затича — както винаги, му беше приятно да върви и да се чувства сам в такъв многолюден град. Това бе едно от нещата, които му липсваха най-силно. На снимачната площадка човек никога не беше сам. Някой от асистент-режисьорите те отвеждаше в караваната и после обратно на снимачната площадка, въпреки че разстоянието между тях беше само петдесетина метра. Докато свикваше на снимачните площадки, в началото той се стресна, после се развесели, а накрая започна да се дразни от налаганата от кинаджиите култура на вдетиняване на актьорите. Понякога му се струваше, че са го вързали прав на някой от снимачните кранове и го разкарват от място на място: водеха го първо в гримьорната, после в гардеробната. След това на снимачната площадка, а оттам пак в караваната, сетне, след час-два, го извеждаха от караваната и го връщаха на снимачната площадка.

— Само не допускай някога да свикна с това — казваше той на Джуд, направо го умоляваше.

Това бяха последните думи от всичките му разкази: как се хранят, разделени по йерархия и касти — актьорите и режисьорите на една маса, операторите на друга, осветителите на трета, сценичните работници на четвърта, костюмерите на пета — как си говорят за тренировки, за ресторанти, в които искат да отидат, за диети, които спазват, за инструктори по фитнес и за цигари (колко им се пуши), за пластични операции (крайно време е да си направят), за снимачния екип, който хем ненавижда актьорите, хем дава мило и драго те да му обърнат поне мъничко внимание, за това какви подляри са гримьорите и перукерите, които знаеха изумително много за живота на всички актьори, понеже се бяха научили да мълчат като риби и да са направо невидими, докато наместваха перуките, нанасяха фондьотена и слушаха как актрисите крещят на гаджетата си, а актьорите си уговарят през шепот по телефона среднощни срещи. Именно на тези снимачни площадки той бе осъзнал, че е по-сдържан, отколкото си е представял, и че е много лесно, много примамливо да си втълпиш, че животът на снимачната площадка — където ти носеха всичко и където съвсем в буквалния смисъл на думата можеха да направят така, че да те огрее слънце — е истински живот.

Веднъж, както стоеше на мястото си на снимачната площадка и операторът правеше последни настройки, той дойде при него, хвана го леко отстрани за главата — „Косата!“ — ревна първият асистент-режисьор, за да не размести нещо — и я наклони два-три сантиметра наляво, после надясно, сетне пак наляво така, сякаш наместваше ваза върху полицата над камината.

— Не мърдай, Уилем — го предупреди и той обеща да стои мирно, въпреки че едвам дишаше, такъв смях го беше напушил.

Изведнъж се сети за родителите си — за които с възрастта си спомняше доста смущаващо все по-често — и за Хеминг и за стотна от секундата ги видя да стоят вляво, точно до снимачната площадка, не виждаше само лицата им с изражения, които така и така не бе в състояние да си представи.

Обичаше да разказва на Джуд всичко това и да описва дните на снимачната площадка като забавни и весели. Не си беше представял актьорството така, но всъщност как изобщо си го беше представял? Винаги беше подготвен, винаги се явяваше навреме, беше любезен с всички, правеше каквото му казва операторът и спореше с режисьора само когато беше неизбежно. Но дори след всички тези филми — дванайсет за последните пет години, осем от които за последните две, — дори след всичките им нелепости най-нереална му се струва минутата, преди да включат камерата. Стои на първото място, стои на второто място, което са му посочили на снимачната площадка, операторът съобщава, че е готов.

— Пудра! — крещи първият асистент-режисьор и перукерът, гримьорът, художникът по костюмите се спускат като лешояди към него, започват да му наместват косата, да му оправят ризата, да го гъделичкат с меките си четки по клепачите.

Отнема само трийсетина секунди, но през тези трийсет секунди, докато е свел мигли, за да не му влиза пудрата в очите, докато чуждите ръце се движат собственически по тялото и главата му, сякаш те не му принадлежат, той изпитва странното усещане, че вече го няма, че е изчезнал и дори животът му е само измислица. В тези секунди през съзнанието му на истинска вихрушка се пренасят образи, толкова бързи и разбъркани, че му е трудно да ги разграничи: сцената, която му предстои да заснеме, разбира се, и сцената, която вече са заснели, но неизбежно и всички неща, които го занимават, нещата, които вижда, които чува и за които си спомня, преди да заспи нощем — Хеминг, Джей Би, Малкълм, Харолд и Джулия. Джуд.

— Щастлив ли си? — беше попитал веднъж той Джуд (сигурно са били пияни).

— Не мисля, че щастието е за мен — бе отвърнал накрая Джуд, сякаш Уилем му бе предложил ястие, каквото не му се яде. — Но то е за теб, Уилем.

Докато гримьорите, перукерите и костюмерите го подръпват и побутват, му хрумва, че е трябвало да пита Джуд какво има предвид: защо щастието е за него, но не и за Джуд. Но щом приключат със снимките на сцената, той вече няма да помни въпроса, нито разговора, който го е вдъхновил.

— Звук! — крещи първият асистент-режисьор и гримьорите, перукерите и костюмерите се пръсват.

— Готово — отвръща звукорежисьорът, което означава, че вече записва.

— Камера — провиква се операторът и напред излиза скриптерката.

След това той отваря очи.