Ханя Янагихара
Малък живот (18)

3

Не го е започнал съзнателно, наистина, но когато си дава сметка какво прави, не се и спира. Средата на ноември е, той излиза от басейна след сутрешното плуване и докато се хваща за металните пръчки, които Ричард е поръчал да сложат около басейна, за да му е по-лесно да става и да сяда на инвалидната количка, светът изчезва.

Когато идва на себе си, са минали само десет минути. Докато излизаше от басейна, беше седем без петнайсет, сега е седем без пет и той се е проснал на черния гумен под с ръце, протегнати към инвалидната количка, под тялото му на земята е останало мокро петно. Той сяда с пъшкане и изчаква помещението да заеме отново обичайното си положение, после се опитва — този път успешно — да се издърпа.

Втория път му се случва след няколко дни. Тъкмо се е прибрал от кантората, късно е. Все по-често му се струва, че „Роузън Причард“ му дава сили и още щом си тръгне оттам, го напускат и силите: заспива в мига, когато господин Ахмед затвори задната врата на автомобила, и се буди чак когато той го закара на Грийн стрийт. Но онази вечер, докато върви през тъмния притихнал апартамент, го връхлита чувството, че нещо се измества, затова спира, премигва объркан и се насочва към канапето във всекидневната, където ляга. Смята само да си почине малко, няколко минути, колкото да има сили да се изправи, но когато отваря очи, вече е ден и стаята е посивяла от светлината.

Третия път се случва в понеделник сутринта. Той се буди преди будилника и макар да лежи, има чувството, че всичко вътре в него и наоколо се движи, сякаш той е в пълна до средата с вода бутилка и се носи напосоки из океан от облаци. От няколко седмици не му се налага да гълта в неделя приспивателни: в събота се прибира от вечерята с Джей Би и си ляга, за да се събуди чак когато на другия ден Ричард идва да го потърси. Ако Ричард не дойде — както стана тази неделя, двамата с Индия са на гости на родителите й в Ню Мексико, — той спи през целия ден, спи през цялата нощ. Не сънува нищо, нищо не го буди.

Знае, разбира се, какво се случва: не се храни достатъчно. От месеци. Някои дни хапва по малко — парче плод, филия хляб, — други не слага и залък в уста. Не че е решил да престане да се храни — просто това вече не го вълнува, просто не може да яде. Не е гладен, затова и не се храни.

Онзи понеделник обаче решава да хапне. Става от сън, слиза долу. Плува, но лошо, бавно. После пак се качва горе и си прави закуска. Сяда и започва да се храни, като гледа апартамента, вестниците, сгънати на масата до него. Отваря уста, загребва с вилицата от храната, дъвче, гълта. Движенията му са машинални, но изведнъж той си мисли колко гротескно е всичко това — да слага нещо в устата си, да го мести с език, да го гълта, както е размекнато от слюнката, и спира. Въпреки това си обещава: ще се храня, дори и да не ми се яде, защото съм жив и трябва да го правя. Но забравя веднъж, после още веднъж.

Сетне, след два дни, се случва нещо. Той тъкмо се е прибрал и е толкова изтощен, че още малко, и ще се разпадне, ще се изпари във въздуха, сякаш не е от плът и кост, а от изпарения и мъгла, и точно тогава вижда пред себе си Уилем. Понечва да му каже нещо, но след като премигва, Уилем вече го няма и той залита с протегнати напред ръце.

— Уилем — казва на глас в празния апартамент. — Уилем.

Затваря очи, сякаш така ще го призове да се появи отново, но Уилем го няма и няма.

На другия ден обаче се появява. Той отново си е у дома. Отново е вечер. Отново не е ял нищо. Лежи на леглото и се взира в мрака в стаята. Точно тогава изневиделица изниква Уилем, който се гъне като холограма с трепкащи очертания от светлина, и макар че Уилем не го гледа — гледа другаде, гледа към вратата, гледа толкова съсредоточено, че на него му се иска да проследи погледа му, за да разбере какво вижда Уилем, знае обаче, че не бива да премигва, не бива да се обръща, понеже Уилем ще си тръгне, — на него му стига да го види, да усети, че по някакъв начин Уилем още съществува, че в крайна сметка може да не е изчезнал завинаги. Накрая обаче все пак премигва и Уилем отново се стопява.

Той обаче не се разстройва много, защото сега вече знае: ако не се храни, ако издържи до мига, преди да изгуби съзнание, ще получи халюцинации и тези халюцинации може би ще бъдат с Уилем. Онази вечер заспива удовлетворен, за пръв път от близо година и три месеца изпитва такова удовлетворение, понеже сега знае как да повика Уилем, сега знае, че е в негова власт да го прави.

Отменя прегледа при Анди, за да си остане у дома и да експериментира. Вече трети пореден петък не се е виждал с Анди. След онази вечер в ресторанта двамата се държат любезно един с друг и Анди не е отварял повече дума за Линъс, а и за други лекари, макар и да е споменал, че след половин година отново ще повдигне въпроса.

— Не че искам да се отърва от теб, Джуд — каза му. — Извинявай, извинявай много, ако е прозвучало така. Просто се притеснявам. Просто искам да съм сигурен, че ще намерим човек, когото харесваш, за когото да съм сигурен, че не те притеснява.

— Знам, Анди — отвърна той. — И съм ти признателен наистина. Държа се лошо, изкарвам си го на теб.

Ала е наясно, че трябва да внимава: изпитал е гняв и осъзнава, че трябва да го овладее. Усеща, че той напира да излезе, да блъвне от устата му като рояк жилещи черни мухи. Чуди се къде се е спотайвала досега тази ярост. Как да направи така, че тя да изчезне? Напоследък сънищата му са пълни с насилие, с ужасни неща, сполитащи хората, които мрази, хората, които обича: вижда как напъхват брат Лука в чувал, пълен с прегладнели цвърчащи плъхове, вижда как разбиват о стената главата на Джей Би и мозъкът му се изсипва на сива пихтия. В сънищата той присъства винаги, винаги наблюдава безстрастно и след като става свидетел на изтреблението им, се обръща и си тръгва. Буди се с нос, от който шурти кръв, както когато е бил малък и е потискал пристъп на гняв, с разтреперани ръце, с лице, изкривено и озъбено.

Онзи петък Уилем така и не идва при него. Но на другата вечер, когато той си тръгва от кантората, за да отиде на вечеря с Джей Би, се извръща надясно и вижда, че в колата до него седи Уилем. Този път му се струва, че Уилем е по-плътен, очертан е по-ясно, и се взира и взира в него, докато накрая премигва и Уилем отново се разтваря.

След тези случки е смазан, а светът наоколо избледнява, сякаш цялата му мощ и електричество са отишли да създадат Уилем. Той казва на господин Ахмед да го закара у дома, а не в ресторанта, и докато пътуват на юг, праща на Джей Би есемес, че не се чувства добре и няма да успее да отиде. Прави го все по-често и често: отменя планове с хора — спънато и обикновено непростимо късно — един час преди уредена с много усилия резервация за ресторант, минути преди уговорена среща в галерия, секунди преди завесата да се вдигне на сцената. Ричард, Джей Би, Анди, Харолд и Джулия: това са последните хора, които още го търсят упорито, седмица след седмица. Той не помни кога за последно се е чувал със Ситизън, Роудс, Хенри Йънговците, Елайджа, Фейдра — най-малко от няколко седмици. И макар да знае, че би трябвало да се притесни, му е все тая. Източниците му на надежда, на сили вече не се възстановяват, запасите му са ограничени и той иска да ги изразходва за това да намери Уилем, колкото и измамно да е това търсачество, колкото и голяма да е вероятността да се провали.

И така, прибира се и чака, чака Уилем да се появи. Уилем обаче не идва и накрая той заспива.

На другия ден чака в леглото, мъчи се да се закрепи между унеса и будното състояние, защото (както си мисли) именно в такова състояние е най-вероятно да повика при себе си Уилем.

В понеделник се буди с усещането, че е пълен глупак. „Това трябва да се прекрати — казва си. — Трябва да се върнеш при живите. Държиш се като безумец. Видения ли? Знаеш ли как звучиш?“

Мисли си за манастира, където брат Павел обичаше да му разказва за една монахиня от единайсети век — Хилдегард. Тя получавала видения, затваряла очи и пред нея изниквали светещи предмети, дните й били озарени от светлина. Но брат Павел се интересуваше не толкова от Хилдегард, колкото от наставницата й Юта, загърбила света на материалното, за да живее аскетично в тясна килия — да е мъртва за грижите на живите, уж да е жива, а всъщност да не е.

— Ето какво ще се случи с теб, ако не слушаш — все повтаряше Павел и той изпадаше в ужас.

В парка на манастира имаше барачка, тъмна, мразовита и натъпкана със страховити на вид железни предмети, всеки завършващ с пика, с копие, със сърп, и когато братът му разказа за Юта, той си представи, че ще го затворят в бараката с инструментите, ще му дават храна колкото да не умре и той ще живее така, почти забравен, но не съвсем, почти мъртъв, но не съвсем. Но дори Юта е имала за компания Хилдегард. А той нямаше да си има никого. Колко уплашен беше, колко сигурен, че все някой ден това ще го сполети.

Сега, докато лежи в кревата, чува как старата песен му нашепва:

— „Залутах се в света — напява тихо, — а колко време пропилял съм в него.“

Но макар и да знае колко глупаво се държи, пак не може да се насили да хапне. Храната го отблъсква. Иска му се да е над такива потребности. Представя си, че животът му е като сапун, който от многото употреба съвсем е изтънял, заприличал е на затъпен връх на стрела, който от ден на ден се износва все повече.

Освен това, макар и да не му е приятно да си го признае, все се връща към една мисъл. Не може да не спази обещанието, което е дал на Харолд — няма да го престъпи. Но ако спре да се храни, ако спре да се опитва, краят пак ще бъде същият.

Не е като да не осъзнава, че се държи като нарцис, че съвсем се е откъснал от живота, и поне по веднъж на ден се мъмри. Истината е, че му е все по-трудно да си спомни конкретни неща за Уилем, ако не си помогне с нещо: не може да си спомни гласа на Уилем, ако не си пусне някое от гласовите съобщения, които е запазил. Не може да си спомни миризмата на Уилем, ако не подуши някоя от ризите му. Затова се опасява, че скърби не толкова за Уилем, колкото за собствения си живот: за неговата нищожност, за безполезността му.

Никога не се е притеснявал за наследството си, никога не е мислил за него. И пак добре, защото нямаше да остави след себе си нищо: нито сгради и картини, нито филми и скулптури. Нито книги. Нито научни трудове. Нито хора: жена, деца, вероятно родители, и ако продължава да се държи така, няма да остави и приятели. Дори нов закон. Не е създал нищо. Не е направил нищо, нищо, освен пари: парите, които е спечелил, парите, които е получил като обезщетение, задето Уилем му е бил отнет. Апартаментът му ще се върне при Ричард. Другите му вещи ще бъдат раздадени или разпродадени, а парите ще отидат за благотворителни цели. Произведенията на изкуството ще отидат в музеи, книгите му — в библиотеки, мебелите — при който ги поиска. Все едно не е живял изобщо. Колкото и нещастен да е бил, има чувството, че е бил най-ценен по онези мотелски стаи, където поне е значел нещо, бил е единствен за някого, макар че онова, което е имал да предложи, е било взимано насила от него, вместо да бъде давано доброволно. Но ако не друго, поне е бил истински за друг човек — там са го възприемали за такъв, какъвто всъщност е. Там той е лъгал най-малко другите.

Така и не бе успял да повярва на Уилем, който го смяташе за смел, за находчив, за човек, достоен за възхита. Уилем му ги казваше тези неща, а той се срамуваше, сякаш го е измамил: кой всъщност беше човекът, описван от Уилем? Дори след изповедта му Уилем продължи да го възприема по същия начин, всъщност заради нея започна да го уважава повече, а не по-малко, което той не разбираше, но в което му бе разрешено да намира утеха. И въпреки че това не го убеди, все пак го крепеше мисълта, че някой го смята за ценен, че някой смята живота му за смислен.

Пролетта преди Уилем да загине, бяха поканили няколко души на вечеря — те четиримата, а също Ричард и Хенри Йънг Азиатеца — и в един от редките пристъпи на угризения, задето двамата със Софи са решили да нямат деца (макар че, както всички му напомниха, не са искали деца още от самото начало), Малкълм възкликна:

— Питам се какъв изобщо е смисълът на всичко, ако нямаш деца? Не се ли притеснявате от това бе, хора? Как всички ние разбираме, че животът ни има смисъл?

— Извинявай, Мал — отвърна Ричард, после му наля в чашата каквото бе останало от виното в бутилката, докато Уилем отваряше нова, — но ми звучи обидно. Нима твърдиш, че животът ни е по-безсмислен, защото нямаме деца?

— Не — рече Малкълм. След това се позамисли. — Е, може би да.

— Аз пък знам, че моят живот е смислен — намеси се най-неочаквано Уилем и Ричард му се усмихна.

— Разбира се, че твоят е смислен — обади се Джей Би. — Ти правиш неща, които хората наистина искат да виждат — за разлика от мен, Малкълм, Ричард и Хенри.

— Хората искат да виждат и нашите неща — включи се и Хенри Йънг Азиатеца, явно се бе докачил.

— Говоря за хората извън Ню Йорк, Лондон, Токио и Берлин.

— А, за тях ли? Че на кого му пука за тия хора?

— Не — отсече Уилем, след като спряха да се смеят. — Знам, че животът ми има смисъл, защото… — Той замълча, явно смутен, и след малко продължи: — Защото съм добър приятел. Обичам приятелите си, държа на тях и мисля, че ги правя щастливи.

Всички в стаята замълчаха, а те двамата с Уилем се спогледаха за миг над масата и другите в помещението, самият апартамент сякаш изчезнаха: те бяха двама души на два стола и около тях нямаше нищо.

— За Уилем — каза той накрая и вдигна чашата си, останалите го последваха.

— За Уилем! — повториха като ехо, а Уилем му се усмихна.

По-късно същата вечер, след като всички си тръгнаха и те си легнаха, той каза на Уилем, че е прав.

— Радвам се, задето знаеш, че животът ти има смисъл — рече му. — Радвам се, че не се налага да те убеждавам. Радвам се, задето осъзнаваш какъв прекрасен човек си.

— Но и твоят живот има смисъл не по-малко от моя — отвърна Уилем. — Ти също си прекрасен човек. Не го ли знаеш, Джуд?

Той смотолеви нещо, нещо, което Уилем да разтълкува като съгласие, и остана буден и след като Уилем заспа. Винаги бе смятал, че си е лукс, направо привилегия да се питаш дали животът има смисъл. Той не смяташе, че в неговия има смисъл. Това обаче не го тревожеше особено.

И макар да не се бе питал притеснен дали си струва да живееш такъв живот, винаги беше недоумявал защо той, защо толкова много други хора изобщо продължават да живеят, понякога му беше трудно да убеди сам себе си и в същото време толкова много хора, толкова милиони, милиарди хора живееха в нищета, каквато дори не можеше да си представи, в лишения и болести, неприлични в своята крайност. И въпреки всичко продължаваха и продължаваха нататък. В такъв случай дали решимостта да продължиш да живееш всъщност беше не осъзнат избор, а просто защото така е решила еволюцията? Дали в самото съзнание нямаше нещо, някакво съзвездие от неврони, загрубели като сухожилие, които пречеха на хората да постъпят така, както толкова често им подсказваше логиката? И все пак този инстинкт не беше непреодолим — той вече се бе преборил веднъж с него. Но какво беше станало с него след това? Какъв беше станал, по-слаб или по-издръжлив? Дали животът му наистина му принадлежеше, та той да решава дали да го живее и занапред?

Още от болницата знаеше, че е невъзможно да убедиш някого да живее заради самия себе си. Ала често си мислеше, че като терапия ще помогне повече, ако накараш хората да усетят по-остро потребността да живеят заради другите: за него това открай време беше най-убедителният довод. Истината беше, че той бе длъжник на Харолд. Бе длъжник на Уилем. И ако те искаха да остане жив, той щеше да ги послуша. По онова време съзнанието му дни наред беше размътено, подбудите — неясни, сега обаче той можеше спокойно да признае, че го е направил заради тях и в крайна сметка трябва да се гордее с тази рядка проява на себеотрицание. Тогава не проумяваше за какво им е да остане жив, разбираше само, че го искат, и го бе направил. Накрая се бе научил как да преоткрие наново удовлетворението, дори радостта. Но в началото не беше така.

Сега отново му се струва все по-трудно и трудно да живее и всеки ден му се вижда по-непоносим от предишния. Във всеки негов ден се извисява дърво, черно и загиващо, с един-единствен клон, щръкнал отдясно като протеза на еднокрако плашило, и от този клон виси той. Над него не спира да ръми, от което клонът е хлъзгав. И колкото и да е уморен, той се е вкопчил в този клон, защото под него зее дупка, прокопана в земята толкова надълбоко, че не се вижда дъното й. Той е вцепенен от ужас, че ако се пусне, ще падне в дупката, макар и да е наясно, че накрая все пак ще падне, няма как да не падне: толкова е уморен. От седмица на седмица хватката му става малко по-хлабава, съвсем малко.

Затова с чувство на вина и съжаление, но и с усещането, че е неизбежно, той мами Харолд, не спазва обещанието си. Мами го, когато му казва, че го пращат в командировка в Джакарта и ще пропусне Деня на благодарността. Мами, когато си пуска брада с надеждата тя да поприкрие колко изпито е лицето му. Мами, когато казва на Санджай, че е добре, само е прекарал грип, който го е ударил в стомаха. Мами секретарката, когато й казва да не му носи нищо за обяд, понеже на път за кантората си е взел храна. Мами, когато отменя срещите за месец напред с Ричард, Джей Би, понеже, видите ли, бил затънал до гуша в работа. Мами всеки път, когато оставя гласът да му нашепва неканен: „Малко остана, малко остана“. Не е толкова заблуден да си въобразява, че ще успее буквално да се умори от глад — но наистина мисли, че все някога — сега по-скоро от всеки друг път — ще дойде ден, когато той ще е толкова изнемощял, че ще се препъне, ще падне и ще си удари главата в циментовия под във входа на Грийн стрийт, при което ще пипне някой вирус и няма да има сили да го преодолее.

Поне една от лъжите му е вярна: наистина е затънал до гуша в работа. След месец едно от делата му ще се гледа в Апелативния съд и на него му олеква, че може да прекарва толкова време в „Роузън Причард“, където никога не го е сполетявало нищо лошо, където дори Уилем знае, че не бива да го безпокои с някоя от непредсказуемите си появи. Една вечер чува, че Санджай си мърмори, докато минава бързо покрай кабинета му:

— Ужас, тя ще ме убие!

Вдига очи и вижда, че всъщност вече не е никаква вечер, че е ден и река Хъдсън е започнала да се обагря в мътнооранжево. Забелязва го, а не усеща нищо. Тук животът му е застинал, тук той може да бъде всеки, навсякъде. Може да се заседява до късно, колкото пожелае. Никой не го чака, никой няма да се разочарова, ако не позвъни, никой няма да се разсърди, ако не се прибере.

В петък преди делото в Апелативния съд е останал да поработи до късно, когато една от секретарките надниква в кабинета и му казва, че има посетител, някой си господин Контрактър, да го пуснат ли горе? Той застива, двоуми се как да постъпи, Анди все му звъни по телефона, а той не вдига, а знае, че Анди няма да си тръгне току-така.

— Да — отговаря на секретарката. — Поканете го в югоизточната заседателна зала.

Чака в залата, която е без прозорци и е най-усамотената, и вижда как при влизането си Анди стисва устни, но се ръкуват като непознати и чак след като секретарката си тръгва, Анди става и идва при него.

— Изправи се — нарежда му.

— Не мога — отвръща той.

— Защо?

— Болят ме краката — уточнява той, но това не е вярно.

Не може да се изправи, защото протезите вече не му стават.

— Хубавото на такива протези е, че са много леки и чувствителни — му беше обяснил протезистът, докато му взимаше мярка. — Лошото е, че гнездата са за строго ограничено тегло. Ако напълнеете или отслабнете с повече от десет на сто от теглото си — при вас това са шест-седем килограма нагоре или надолу, — трябва или да възстановите предишното си тегло, или да си вземете нови протези. Затова е важно да поддържате теглото си.

От три седмици той се придвижва с инвалидната количка, въпреки че не е свалил протезите, но те са само за фасада, колкото да запълват крачолите, вече не му стават и той не може да ги носи, ала е прекалено уморен, за да ходи при протезиста, прекалено уморен, за да провежда с него разговора, който, както знае, е неизбежен, прекалено уморен, за да измисля обяснения.

— Според мен лъжеш — отсича Анди. — Според мен си отслабнал толкова, че протезите се изплъзват, прав ли съм? — Той обаче не отговаря. — Колко си отслабнал, Джуд? — пита Анди. — Последния път, когато те видях, беше смъкнал пет килограма. А сега колко са? Десет? Повече? — Отново настъпва мълчание. — Какви ги вършиш, да те вземат мътните? — пита пак Анди, след като снишава още повече глас. — Какво си причиняваш, Джуд? Изглеждаш кошмарно — продължава Анди. — Изглеждаш ужасно. — Той млъква. — Кажи нещо — подканя. — Кажи нещо, да те вземат мътните, Джуд.

Той знае как би трябвало да протече този разговор: Анди му крещи. Той на свой ред също му крещи. Постигнато примирие, което в крайна сметка няма да промени нищо, примирие като пантомима: той ще склони на нещо, което не е решение, но от което на Анди ще му поолекне. После ще се случи нещо по-неприятно и ще стане ясно, че пантомимата си е пантомима и нищо повече, и той ще се съгласи на лечение, което не иска. Ще бъде повикан и Харолд. Ще му четат отново и отново, и отново лекции, а той ще лъже отново и отново, и отново. Същият цикъл, същият кръг отново и отново, и отново, кръговрат, предвидим като мъжете, които влизат в мотелските стаи, разстилат чаршафите си на леглото, правят секс с него, тръгват си. И после следващият, по-следващият. И на следващия ден: пак същото. Животът му е низ от страховити повторения: секс, самонараняване, това, онова. Прегледи при Анди, прегледи в болницата. „Този път не“ — мисли си той. Този път ще направи нещо различно, този път ще се изплъзне.

— Прав си, Анди — казва възможно най-спокойно и безстрастно, както говори в съдебната зала. — Отслабнал съм. Съжалявам, че не дойдох по-рано. Не го направих, защото знаех, че ще се разстроиш. Но пипнах наистина тежък грип, дълго се лекувах, накрая се оправих. Храня се наистина. Знам, че изглеждам ужасно. Но наистина съм се заел с проблема.

По ирония на съдбата наистина от половин месец се храни повече: трябва да избута делото. Само това оставаше — да припадне в съдебната зала.

След всичко това какво може да каже Анди? Той пак не му вярва. Но какво може да направи?

— Ако другата седмица не дойдеш на преглед, ще дойда аз — заявява Анди, преди секретарката да го изпрати до изхода.

— Добре — отвръща той все така любезно. — По-другия вторник. Дотогава делото ще свърши.

След като Анди си тръгва, той веднага започва да ликува, сякаш е герой от приказка, който току-що е разгромил опасен враг. Но Анди, разбира се, не е никакъв враг и той се държи нелепо, затова усещането за победа е изместено от отчаяние. Все повече му се струва, че животът е нещо, което му се случва, и той няма никаква роля в създаването му. Никога не е бил в състояние да си представи какъв би могъл да бъде животът му — дори като дете, дори когато е мечтаел за други места, за друг живот, винаги е вярвал на всичко, което са му казвали, докато са му обяснявали що за човек е и какво ще стане с него. Ала приятелите му, Ана, Лушън, Харолд и Джулия: те са си представили вместо него живота му. Видели са го като човек, за какъвто той не се е смятал никога, разрешили са му да повярва във възможности, които никога не биха му хрумнали. Той виждаше живота си като аксиома на равенството, докато те го възприемаха като поредната математическа задача, задача без име: Джуд = х и бяха вложили в това „х“ величина, каквато брат Лука, възпитателите в дома, доктор Трейлър никога не бяха влагали, никога не го бяха насърчавали да влага и той. Иска му се да повярва в доказателствата им така, както вярват те, иска му се да му покажат как са стигнали до такова решение. Мисли си, че ако знае по какъв път са стигнали до доказателствата, ще разбере и защо да живее нататък. Единственото, което му трябва, е един отговор. Единственото, което му трябва, е да бъде убеден веднъж. Не е наложително доказателството да е изискано, достатъчно е и да се поддава на обяснение.

Делото влиза в съда. Той се представя добре. След като се прибира в петък, отива с инвалидната количка в спалнята, ляга си. Прекарва почивните дни в края на седмицата в сън, който е необичаен и зловещ, не толкова сън, колкото плъзгане, безтегловно реене между царствата на паметта и на въображението, унеса и будуването, тревогата и надеждата. Мисли си, че това не е светът на сънищата, че е нещо друго, и макар че в миговете, когато буден, осъзнава всичко — вижда полилея горе, чаршафите наоколо, канапето с дамаска на папратови листа, — не може да каже кое се е разиграло във виденията му и кое — в действителността. Вижда как доближава до ръката си бръснача и го забива в плътта, но отвътре излизат метални пружини, пълнеж и росер и той си дава сметка, че е мутирал, че вече дори не е човек, от което му олеква: все пак няма да му се налага да престъпва обещанието, което е дал на Харолд, омагьосан е, вината му е изчезнала ведно с човешката му същност.

„Истина ли е? — пита го гласецът, писклив и обнадежден. — Наистина ли сега вече сме неодушевени?“

Но не може да отговори и самият той.

Отново и отново вижда брат Лука, доктор Трейлър. Откакто е омаломощен, откакто е започнал да се отдалечава от самия себе си, ги вижда все по-често и въпреки че Уилем и Малкълм са избледнели, брат Лука и доктор Трейлър са си все така ярки. Той има чувството, че миналото му е рак, който е трябвало да лекува отдавна, а не го е направил. И сега брат Лука и доктор Трейлър са дали метастази, сега вече са твърде големи и всепоглъщащи, за да бъдат отстранени. Сега, появят ли се, не говорят, мълчат: стоят пред него, седят един до друг на канапето в спалнята, гледат го втренчено и това е по-страшно, отколкото ако говореха, защото той знае, че умуват какво да правят с него, знае, че каквото и да решат, то ще е по-страшно, отколкото си представя, по-страшно от онова, което му се е случвало дотогава. По едно време ги вижда, че си шушукат, и знае, че говорят за него.

— Спрете — крещи им, — спрете, спрете! — Но те не му обръщат внимание и той се опитва да стане и да ги отпрати, ала не успява. — Уилем — чува се да вика, — защити ме, помогни ми, накарай ги да си тръгнат, накарай ги да се махнат оттук.

Но Уилем не се появява, той осъзнава, че е сам, и го обзема страх, затова се скрива под завивката и замира под нея, убеден, че времето се връща назад и ще го накарат да изживее наново живота си.

„Накрая ще се оправя — обещава си. — Трябва да помня, след лошите години идват добри.“ Ала не може да го направи отново, не може да изживее още веднъж онези петнайсет години, онези петнайсет години на полуживот, оказал се толкова дълъг и толкова решаващ, полуживот, предопределил какъв ще стане и какво ще направи.

Когато накрая се буди в понеделник сутрин напълно, знае, че е прекрачил някакъв вододел. Знае, че е наблизо, че се движи от един към друг свят. Причернява му на два пъти, докато се опитва просто да седне в инвалидната количка. Губи съзнание по пътя към банята. Но някак си остава невредим, някак си остава жив. Облича костюма и ризата, които пак му висят, въпреки че преди месец ги е давал да ги стеснят, пъха чуканите на краката си в протезите и слиза долу, за да се срещне с господин Ахмед. В кантората всичко си е постарому. Началото на новата година е, хората се връщат от почивка. По време на заседанието на управителния съвет той се щипе по бедрото, за да не задреме. Усеща как се държи по-хлабаво за облегалката.

Вечерта Санджай си тръгва рано, той също. Днес Харолд и Джулия се местят да живеят в града и той е обещал да им иде на гости. Не ги е виждал повече от месец и макар вече да не може да прецени как точно изглежда, днес се е облякъл по-дебело — сложил си е потник, риза, пуловер, жилетка, сако, палто, — за да не изглежда толкова слаб. Портиерът в блока на Харолд му маха с ръка и той се приближава, като внимава да не мига, за да не му се завие отново свят. Пред входната им врата спира и се хваща за главата, за да се почувства малко по-силен, после натиска ръчката на вратата, влиза вътре и не може да повярва на очите си.

Там са всички: Харолд и Джулия, разбира се, но и Анди, Джей Би, Ричард с Индия, Хенри Йънговците, Роудс, Елайджа, Санджай, Ървинови, всички са насядали или са се закрепили на една или друга мебел — като за снимка, и за миг него го дострашава, че ще прихне. После се пита: дали сънувам? Дали съм буден? Спомня си как се е видял като изтърбушен матрак и си мисли: още ли ме има? Още ли съм в съзнание?

— Господи — казва, когато накрая си връща дар словото. — Какво, да го вземат мътните, е това?

— Точно каквото мислиш — чува да му казва Анди.

„Няма да остана на такова нещо“ — опитва се да каже, а не може.

Не може да се помръдне. Не може да ги погледне: вместо това си гледа ръцете — лявата, цялата в белези, дясната, която си е нормална, — докато Анди говори над него. От седмици го държали под око — Санджай броял дните в кантората, когато го е виждал да се храни, Ричард пък влизал в апартамента, за да провери има ли в хладилника нещо за ядене.

— Измерваме загубата на тегло в степени — чува той как Анди обяснява. — Ако загубиш от едно до десет на сто от телесното си тегло, това е първа степен. Ако загубиш от единайсет до двайсет на сто — втора степен. При втора степен вече обсъждаме дали да те сложим на системи. Знаеш го, Джуд, понеже ти се е случвало и преди. И само като те гледам, мога да определя, че си втора степен — в най-добрия случай.

Анди говори и говори, а на него му се струва, че е напът да се разплаче, но вече не може да произведе и сълзи. Мисли си, че всичко се е объркало, как така всичко се е объркало? Как така той е забравил напълно какъв е бил, докато са били заедно с Уилем? Онзи човек сякаш е загинал заедно с Уилем и не е останало друго, освен първичното му ядро, човек, когото той никога не е харесвал, човек, напълно неспособен да се вмести в живота, който той води, в живота, който някак си е създал въпреки самия себе си.

Накрая вдига глава и вижда, че Харолд го гледа вторачено, вижда, че Харолд всъщност плаче безмълвно и продължава да го гледа и гледа.

— Харолд — подхваща той, въпреки че Анди още говори, — освободи ме. Освободи ме от обещанието, което ти дадох. Не ме карай да го правя и занапред. Не ме карай да продължавам нататък.

Но никой не го освобождава: нито Харолд, нито някой друг. Вместо това го хващат и го отвеждат в болницата, а там, в болницата, той започва да се съпротивлява. „Последната ми съпротива“ — мисли си и се съпротивлява по-свирепо от всякога, както се е съпротивлявал като малък в манастир, когато са му казвали, че се е превърнал в чудовище, пищи и заплюва в лицето Харолд и Анди, изтръгва от ръката си тръбичката на системата, мята се в леглото, опитва се да издере по ръцете Ричард, докато накрая една от сестрите му забива с ругатни иглата на спринцовката и му слага успокоително.

Буди се с китки, завързани за леглото, протезите ги няма, няма ги и дрехите му, върху ключицата му е прихванато парче памук и той знае, че под него има катетър. Все същото отново и отново — мисли си, — все същото, все същото, все същото.

Този път обаче не е същото. Този път не му оставят избор. Този път му слагат система, вкарват тръбичката в стомаха. Този път го карат да се върне при доктор Ломан. Този път ще го държат под око по време на хранене: Ричард ще го следи на закуска, Санджай — на обяд и ако е останал в кантората, и на вечеря. Харолд ще го наблюдава в почивните дни. Пускат го да ходи до тоалетната цял час след като е приключил да се храни. В петък трябва да ходи задължително при Анди. В събота трябва да се вижда задължително с Джей Би. В неделя — с Ричард. Трябва да се вижда задължително с Харолд всеки път, когато Харолд го поиска. Хванат ли го да пропуска хранене или сеанс при психотерапевта, хванат ли го да изхвърля по един или друг начин храната, пак ще го вкарат в болница и този път не за седмици, а за месеци. Трябва да качи поне петнайсетина килограма и ще му разрешат да спре едва след като задържи в продължение на половин година това тегло.

Така той започва новия си живот, живот, в който е загърбил унижението, загърбил е скръбта, загърбил е надеждата. Това е живот, в който изтощените му приятели наблюдават с изтощени лица как той яде омлет, сандвичи, салати. Седят срещу него и наблюдават как той усуква около вилицата спагетите, как заорава с лъжицата из качамака, как маха месото от костта. Гледат чинията му, купичката му и или кимат — да, може да върви, — или клатят глава: „Не, Джуд, трябва да ядеш повече“. В кантората той взима решения и хората ги изпълняват, после обаче, в един следобед му носят в кабинета обяда и през следващия половин час решенията му не значат нищо, защото Санджай разполага с абсолютна власт и той трябва да му се подчинява безусловно. Само с един есемес до Анди Санджай може да го прати в болницата, където отново ще го вържат и ще го хранят насила. Всички могат да го направят. Явно никой не се вълнува какво точно иска той.

„Всички ли забравихте? — копнее той да ги попита. — Всички ли го забравихте? Забравихте ли колко се нуждая от него? Забравихте ли, че не знам как да съм жив без него? Кой може да ме научи? Кой може да ми каже какво да правя сега?“

Първия път го пратиха при доктор Ломан с ултиматум, сега отново го връщат при него с ултиматум. Той винаги се е държал с доктор Ломан сърдечно и сдържано, сега обаче е настроен враждебно и опърничаво.

— Не искам да съм тук — заявява, когато лекарят му казва, че се радва да го види отново, и го пита какво иска да обсъдят. — И хич не ме лъжете: изобщо не се радвате, че ме виждате, аз също не се радвам, че съм тук. Само си губим времето — вашето и моето. Тук съм по принуда.

— Не е наложително да обсъждаме защо сте тук, Джуд, в случай че не искате — уточнява доктор Ломан. — За какво предпочитате да поговорим?

— За нищо — тросва се той и настъпва мълчание.

— Разкажете ми за Харолд — подканва доктор Ломан и той въздиша нетърпеливо.

— Няма нищо за разказване — отсича.

Ходи при доктор Ломан всеки понеделник и четвъртък. В понеделник след сеанса се връща в кантората. Но в четвъртък го карат да се вижда с Харолд и Джулия и с тях той също се държи ужасно грубо: и не просто грубо, а гадно, злобно. Държи се по начин, който изумява самия него, така, както не се е осмелявал да се държи никога дотогава, дори като малък, по начин, заради който всеки друг би го скъсал от бой. Но не и Харолд и Джулия. Те не го упрекват никога, никога не се опитват да го превъзпитават.

— Отвратително е — заявява той онази вечер и изтиква задушеното пиле, сготвено от Харолд. — Няма да го ям.

— Ще ти донеса нещо друго — бърза да каже Джулия и става от стола. — Какво искаш, Джуд? Искаш ли сандвич? Яйца?

— Какво да е, само не това — отвръща той. — Това тук е с вкус на кучешка храна.

Той обаче говори на Харолд, гледа го втренчено, предизвиква го да трепне, да се прекърши. Сърцето му бие като обезумяло от очакване: той вече си представя как Харолд скача от стола и го удря по лицето. Вижда как Харолд рухва и се разплаква. Вижда как Харолд го гони от къщата си.

— Махай се оттук, Джуд — ще му каже Харолд. — Махай се от живота ни и не се връщай никога вече.

— Добре тогава — ще отговори той. — Добре, добре. Притрябвали сте ми, Харолд. Притрябвали сте ми всичките.

Колко ще му олекне, ако научи, че в крайна сметка Харолд всъщност не го е искал никога, че го е осиновил по приумица, че постъпката му е безумна и вече му е втръснало от него.

Но Харолд не прави нищо такова, само го гледа.

— Джуд — казва накрая много тихо.

— Джуд, Джуд — имитира го той подигравателно, с писклив като на сойка глас. — Джуд, Джуд.

Разгневен е, направо е побеснял: няма дума, с която да го изрази. В жилите му съска омраза. Харолд иска от него да живее и сега желанието на Харолд се изпълнява. Сега Харолд го вижда такъв, какъвто е.

„Знаеш ли колко лошо мога да те нараня? — иде му да попита Харолд. — Знаеш ли, че мога да ти кажа неща, които няма да забравиш никога и няма никога да ми простиш? Знаеш ли, че е по силите ми? Знаеш ли, че откакто ме познаваш, няма ден да не съм те лъгал? Знаеш ли какъв всъщност съм? Знаеш ли с колко мъже съм преспал, какво съм им позволявал да правят с мен, нещата, които са пъхали вътре в мен, звуците, които съм издавал?“ Животът, единственото, което има, не му принадлежи: той принадлежи на Харолд, който иска да го запази жив, на бесовете, които дращят вътре в тялото му, висят от ребрата му, пробиват с остри нокти белите му дробове. Принадлежи на брат Лука, на доктор Трейлър. „За какво служи животът? — пита се той. — За какво служи моят живот?“

„О — мисли си, — никога ли няма да забравя? Наистина ли съм такъв след всичко, след всички тези години?“

Усеща, че от носа му е потекла кръв, и избутва стола.

— Тръгвам си — казва им точно когато Джулия влиза със сандвич.

Вижда, че е изрязала коричките и е направила от филиите триъгълници, както се поднасят на дете, и за миг се разколебава, още малко и да ревне, после обаче се окопитва и пак гледа на кръв Харолд.

— Не, не си тръгваш — отвръща Харолд, но не ядосано, а решително. Изправя се, сочи го с пръст. — Ще стоиш тук и ще се нахраниш.

— Няма пък — оповестява той. — Обади се на Анди, все ми е тая. Пак ще се самоубия, Харолд, пак ще се самоубия, каквото и да правиш, няма да успееш да ме спреш.

— Джуд — чува той как нашепва Джулия. — Джуд, моля те.

Харолд отива при него, като пътьом взима чинията от Джулия, а той си мисли: почна се. Вдига брадичка, чака Харолд да го удари с чинията по лицето, той обаче не го прави, само я оставя пред него.

— Яж — казва напрегнато. — Сега ще го изядеш това тук.

Най-неочаквано той си спомня деня, когато за пръв път е получил пристъп, докато е бил у Харолд и Джулия. Джулия беше отишла на пазар, Харолд беше горе, разпечатваше притеснително сложна рецепта за суфле, което твърдеше, че щял да приготви. А той лежеше в килера и се мъчеше да не рита от болка, заслушан как Харолд слиза шумно по стълбите и отива в кухнята.

— Джуд! — провикна се Харолд, понеже не го видя, и колкото и да се опитваше той да не шуми, все пак бе издал някакъв звук, а Харолд отвори вратата и го намери.

По онова време познаваше Харолд от шест години, но винаги внимаваше с него, страхуваше се и очакваше деня, когато Харолд ще научи какъв всъщност е той.

— Съжалявам — опита се да каже на Харолд, но се чу само нещо като трак.

— Джуд — уплаши се Харолд, — чуваш ли ме?

Той кимна, а Харолд също влезе в килера, като внимаваше да не събори накамарените рула тоалетна хартия и бутилките миещи препарати, после се наведе и положи предпазливо главата му в скута си, а той си помисли за секунда, че е дошъл мигът, който е очаквал със свито сърце още от самото начало, че ей сега Харолд ще смъкне ципа на панталона си и той ще бъде принуден да направи каквото е правил винаги. Но Харолд не си разкопча панталона, само го погали по главата и след малко, докато се гърчеше и стенеше с тяло, сковано от болка, от която ставите му бяха пламнали, той чу, че Харолд му пее. Беше песен, която не бе чувал никога, ала веднага разбра, че е детска, приспивна, а Харолд продължи да му пее, докато той съскаше, докато се мяташе и тракаше със зъби, докато ту отваряше, ту затваряше в юмрук лявата си ръка и стискаше с дясната гърлото на бутилка зехтин. Лежеше там, отчаяно унизен, и осъзнаваше, че след тази случка Харолд или ще се отчужди от него, или двамата ще се сближат още повече. И тъй като не знаеше кое от двете ще последва, усети как се изпълва с надежда — каквато не бе изпитвал никога дотогава и никога след това, — че този пристъп няма да свърши никога, че песента на Харолд няма да заглъхне никога, че на него няма да му се налага да научава какво е станало после.

А сега той е много по-възрастен, Харолд е много по-възрастен, Джулия е много по-възрастна, те са трима възрастни хора, а на него му дават сандвич, предназначен за дете, и указание — яж! — също предназначено за дете. „Възрастни сме, а пак станахме деца“ — мисли си, после взима чинията и я мята към стената отсреща, където тя се троши зрелищно на парчета. Той вижда, че сандвичът е бил със запечено сирене, вижда как една от триъгълните филийки се удря в стената и бялото сирене започва да се стича на лепкави буци.

„Ето сега — мисли си той замаян, когато Харолд тръгва отново към него, — ето сега, сега, сега.“ Харолд вдига ръка, той чака да го удари толкова силно, че тази вечер да приключи, той да се събуди в собственото си легло и за малко да забрави този миг, да забрави какво е направил.

Но вместо това усеща, че Харолд го прегръща, и се опитва да го избута, Джулия обаче също го държи, надвесена над инвалидната количка, и той е хванат като в капан между двамата.

— Оставете ме на мира — реве, ала силите го напускат, омаломощен и гладен е. — Оставете ме на мира — опитва още веднъж, ала думите са безформени и безполезни като ръцете, като краката му и след малко той прекратява с опитите.

— Джуд — казва му тихо Харолд. — Клетият ми Джуд. Клетият скъп Джуд.

Тук вече той се разплаква, защото никой, дори брат Лука, не го е наричал „скъп“. Беше се случвало Уилем да опитва — скъпи, опитваше се да го нарича Уилем, любими, — а той го караше да спре, такива мили обръщения бяха за него нещо мръснишко, нещо унизително и покварено.

— Скъпи — повтаря още веднъж Харолд и на него му се иска Харолд да спре, на него му се иска Харолд да не спира никога. — Детето ми.

А той плаче и плаче, плаче за това какъв е бил, за това какъв е могъл да бъде, за всяка стара обида, за всяко старо щастие, плаче от срам и радост, че най-после може да е дете с всички прищевки, желания и страхове на детето, плаче от привилегията да се държи лошо и да му прощават, плаче от лукса да получава нежност и обич, да му носят храна и да го карат да я яде, от това, че най-после, най-после може да повярва в уверенията на един родител, от вярата, че за някого е по-особен въпреки всичките си грешки и омраза, заради всичките си грешки и омраза.

Всичко свършва с това, че накрая Джулия отива в кухнята и прави друг сандвич, свършва с това, че той го изяжда, наистина гладен за пръв път от месеци, свършва с това, че си ляга да спи в стаята за гости, а Харолд и Джулия го целуват за лека нощ, свършва с това, че той се пита дали времето наистина няма да се обърне и да потече назад, така че този път да има още от самото начало за родители Джулия и Харолд и да не се знае какъв ще бъде, да се знае само, че ще бъде по-добър, ще бъде по-здрав, ще бъде по-сърдечен, че няма да изпитва нуждата да се съпротивлява толкова настървено срещу собствения си живот. Представя си, че е на петнайсет години и връхлита на бегом в къщата в Кеймбридж с възгласите: „Мамо! Тате!“, които не е изричал никога дотогава, и макар да няма представа защо е толкова развълнуван в мечтата си (колкото и да е изучавал нормалните деца, интересите и поведението им, знае съвсем малко конкретни неща), разбира, че е щастлив. Облечен е може би във футболен екип и е с голи ръце и крака, може би е довел със себе си приятелка, момичето, с което излиза. Сигурно никога дотогава не е правил секс и не пропуска възможност да пробва. Понякога ще се пита какъв ли ще стане, когато порасне, но и през ум няма да му минава, че до него няма да има човек, когото да обича, с когото да прави секс, и докато тича, ще усеща под краката си меката като килим трева. Всички онези часове, всички онези часове, които е пропилял, за да се самонаранява с бръснача и после да крие раните, да се съпротивлява на спомените, какво ли ще направи с всички тези часове? Ще бъде по-добър човек, знае го. Ще обича повече.

„Но сигурно — мисли си, — сигурно не е твърде късно.“ Сигурно може да се престори още веднъж и този последен пристъп на преструвки ще промени всичко за него, ще го превърне в човека, какъвто е могъл да стане. Сега е на петдесет и една години, стар е. Но може би има още време. Може би не всичко е загубено.

Още си мисли за това в понеделник, когато отива при доктор Ломан — извинява му се за ужасното си поведение предишната седмица, а и седмиците преди нея.

И този път — за пръв път — наистина се опитва да разговаря с доктор Ломан. Опитва се да отговори на въпросите му, и то честно. Опитва се да започне да разказва история, която е разказвал само веднъж досега. Но е много трудно не само защото едва намира сили да отвори дума за нея, но и защото няма как да го направи, без да си спомни Уилем и как последния път, когато я е разказвал, е бил с човек, който го е видял както никой друг след Ана, с човек, успял да види отвъд него, но и самия него в цялата му пълнота. Разстройва се, едва си поема въздух и обръща рязко инвалидната количка — трябва да качи още два-три килограма, за да може отново да използва протезите и да върви с тях, — после се извинява и след като излиза от кабинета на доктор Ломан, се отправя с количката по коридора към тоалетната, където се заключва, диша дълбоко и прокарва длан по гърдите си — да успокои сърцето си. И тук, в тоалетната, където е студено и тихо, играе сам със себе си старата игра на „ако“: ако не бях тръгнал с брат Лука. Ако не бях допуснал доктор Трейлър да ме отведе в дома си. Ако не бях пуснал вътре Калеб. Ако бях слушал повече Ана.

Продължава тази игра, а обвиненията туптят и туптят в главата му. После обаче си мисли и друго: ако не бях срещнал никога Уилем. Ако не бях срещнал никога Харолд. Ако не бях срещнал никога Джулия, Анди, Малкълм, Джей Би, Ричард, Лушън, мнозина други — Роудс, Ситизън, Фейдра, Елайджа. Хенри Йънговците. Санджай. Най-ужасните „ако“ се отнасят за хора. Най-прекрасните — също.

Накрая успява да се успокои и излиза с инвалидната количка от тоалетната. Знае, може да си тръгне. Асансьорът е тук, може да прати господин Ахмед да се качи да му вземе палтото.

Но не го прави. Вместо това поема в обратната посока и се връща в кабинета, където доктор Ломан още седи на стола и го чака.

— Джуд — казва доктор Ломан. — Върнахте се.

Той си поема въздух.

— Да — изрича. — Реших да остана.