Ханя Янагихара
Малък живот (5)

2

Веднъж ме попита кога съм разбрал, че той е мой, и аз ти отговорих, че съм знаел винаги. Но не беше вярно и го разбирах още докато го изричах — казах го, защото звучеше красиво, защото така говорят по книгите и филмите, защото и двамата се чувствахме толкова нещастни, толкова безпомощни, защото си помислих, че ако го кажа, и на двамата ще ни олекне за ситуацията пред нас, ситуация, която вероятно сме могли да предотвратим — а вероятно не, — но при всички положения не го бяхме направили. Беше в болницата: бих казал, още първия път. Сигурно помниш: същата сутрин бе долетял от Коломбо, бе прескочил няколко града, държави, часови пояси, за да се приземиш цяло денонощие преди да излетиш.

Но сега искам да съм точен. Искам да съм точен и защото няма причина да не съм, и защото е хубаво да бъда — винаги съм се стремял, винаги се стремя към това.

Не знам откъде да започна.

Може би с няколко любезности, въпреки че те са самата истина: хареса ми веднага. Когато се запознахме, ти беше на двайсет и четири, значи аз съм бил на четирийсет и седем. (Господи!) Помислих си, че си необикновен: след време той щеше да ми говори колко си добър, но изобщо не се налагаше да ми го обяснява, вече го знаех. Беше първото лято, когато ни дойдохте на гости, и за мен този уикенд беше толкова странен, за него също — за мен, защото покрай вас четиримата виждах какъв е щял да стане Джейкъб, а за него — защото ме познаваше само като свой преподавател, а изведнъж ме виждаше по къс панталон и престилка да махам от скарата мидите и да споря с вас тримата за всичко. Но след като лицето на Джейкъб престана да ми се привижда във всички вас, вече можех да се порадвам на уикенда главно защото му се радвахте вие тримата. Не виждахте нищо странно в случващото се: бяхте хлапаци и очаквахте хората да ви харесват не защото бяхте безочливи, а защото ви бяха харесвали винаги и нямахте причини да смятате, че ако сте любезни и приятелски настроени, другите няма да ви отвърнат със същото.

Той, разбира се, имаше всички причини да не смята така, макар че го разбрах едва след време. Тогава го наблюдавах, докато се хранехме, и ми правеше впечатление, че при особено ожесточени спорове се обляга назад, сякаш физически се отдръпваше от кръга, и гледа с каква лекота ми отправяхте предизвикателства, без да се страхувате, че ще се ядосам, как, без изобщо да се замисляте, се пресягате през масата, за да си вземете още от картофите, още от тиквичките, още от месото, как си искате каквото ви е харесало и го получавате.

 

 

Онова, което помня най-ярко от онези почивни дни, е съвсем дребно. Ние — ти, той, Джулия и аз — се разхождахме по пътечката с брези отстрани, която води към панорамната площадка. (По онова време беше съвсем тясна, помниш ли? Чак след време около нея се появи гъстата гора.) Аз вървях с него, вие с Джулия бяхте отзад. Говорехте за, о, знам ли — за насекоми? За полски цветя? Вие двамата все си намирахте какво да обсъждате, вие двамата обичахте да сте на открито, и двамата обичахте животните: това у вас ми харесваше, макар и да не го споделях. А после ти го докосна по рамото, мина пред него, приклекна и завърза връзката на обувката му, която се беше развързала, сетне се върна при Джулия. То, това дребно движение, бе толкова естествено: крачка напред, приклякване с единия крак, крачка назад, за да застанеш отново до Джулия. За теб не беше нищо, ти дори не се замисли, изобщо не прекъсна разговора. Постоянно го държеше под око (всъщност го правехте всички), грижехте се за него по десетки дребни начини, онези няколко дни видях всичко това — но се съмнявам да си спомниш точно тази случка.

Ала докато му завързваше обувката, той ме погледна и само какво се изписа на лицето му — и досега не мога да го изразя, мога само да кажа, че в онзи миг усетих как вътре в мен рухва нещо като кула от влажен пясък, направена твърде висока: за него, за теб, за мен също. И знаех, че и моето лице ще се отрази като в огледало върху неговото. Невъзможно е да намериш човек, който да го направи за друг, без дори да се замисля, толкова непринудено! Щом го погледнах, проумях за пръв път след смъртта на Джейкъб какво имат предвид хората, когато казват, че някой е съкрушен, че нещо може да ти разбие сърцето. Винаги съм го смятал за сълзливо, ала в онзи миг си дадох сметка, че си е самата истина.

И предполагам, тогава разбрах.

 

 

Никога не съм мислил, че и аз ще стана баща, и не защото съм имал лоши родители. Всъщност бяха прекрасни: майка ми почина от рак на гърдата, когато бях съвсем малък, и следващите пет години бяхме само двамата с баща ми. Беше лекар, общопрактикуващ, харесваше му да си мисли обнадежден, че ще остарее заедно с пациентите си.

Живеехме в Уест Енд, на Осемдесет и втора улица, кабинетът му беше в същата сграда, на първия етаж, и след училище имах навика да се отбивам при него. Всичките му пациенти ме познаваха, гордеех се, че съм синът на доктора, че поздравявам всички, че наблюдавам как бебетата, които баща ми е изродил, порастват и ме гледат заинтригувано, защото родителите им бяха казали, че съм синът на доктор Стайн, че уча в добра гимназия, една от най-добрите в града, и ако те се учат прилежно, може би ще ги приемат там и тях.

— Скъпи — викаше ме баща ми и щом ме видеше при тези посещения след часовете, отпускаше длан отзад на тила ми дори когато станах по-висок от него, после ме целуваше отстрани по главата. — Скъпи — казваше, — как беше в училище?

Когато бях на осем, се ожени за секретарката си Адел. Няма момент в детството ми, когато да не съм усещал присъствието на Адел: именно тя ме водеше да купим нови дрехи, идваше и в Деня на благодарността, именно тя опаковаше подаръците за рождения ми ден. Не че Адел ми е била като майка, по-скоро за мен майката беше Адел.

Не беше млада, беше по-възрастна от баща ми, беше от жените, които мъжете харесват и се чувстват добре в компанията им, но и през ум не им минава да се оженят за тях, което е елегантен начин да кажа, че Адел не беше първа красавица. Но на кого му е притрябвало майката да е красива? Веднъж я попитах дали иска свои деца и тя отговори, че аз съм бил нейното дете, че не можела да си представи да има по-добро, и всичко, което ви трябва да знаете за баща ми и Адел, за това какво съм изпитвал към тях и как те са се държали с мен, е вместено във факта, че и за миг не съм се усъмнявал в думите й, докато вече не бях прехвърлил трийсетте и ние с тогавашната ми жена спорехме дали да имаме друго дете, дете, което да замени Джейкъб.

Тя беше единствено дете, аз бях единствено дете, баща ми също беше единствено дете: семейство от единствени деца. Но родителите на Адел си бяха живи — родителите на баща ми не — и в почивните дни им ходехме на гости в Бруклин, онази част, която сега е погълната от Парк Слоуп. Живееха в Америка от близо пет десетилетия, а още не знаеха добре английски: бащата го говореше спънато, майката — въодушевено. Като Адел бяха набити, пак като нея бяха добродушни — Адел им говореше на руски, а баща й, на когото по подразбиране виках дядо, разтваряше месест юмрук и ми показваше какво е скрил там: дървена свирка или яркорозова дъвка. Дори когато вече бях голям и следвах право, все ми даваше по нещичко, въпреки че вече не държеше бакалията, което означава, че явно ги е купувал от другаде. Но откъде? Все си представях, че има таен магазин, който е пълен с играчки, излезли от мода преди няколко поколения, и въпреки това е посещаван от верни възрастни имигранти и имигрантки, които — само и само да не се разори — купуват оттам запасите си от шарени матрьошки, оловни войничета и комплекти кегли с гумени топки, които, още преди да махнеш найлоновата опаковка, вече лепнеха.

Открай време си имах теория — и аз не знам откъде се е взела, — че мъже, пораснали достатъчно, за да станат свидетели на втория брак на баща си (а оттам и достатъчно зрели, за да преценяват нещата), избират жени не като майка си, а като мащехата си. Но аз не избрах жена като Адел. Жена ми, първата ми жена беше страхотна, умееше да се владее. Лизъл не беше като другите момичета, които познавах и които все скромничеха — гледаха да не се правят на много умни, разбира се, не даваха воля и на желанията, гнева и страховете си. На третата ни среща излизахме от едно кафене на Макдугъл стрийт, когато от един тъмен вход излезе някакъв тип, който повърна върху Лизъл. Цялата й жилетка стана на ярки като тиква петна бълвоч, помня най-вече как едно парче се бе закачило на диамантеното пръстенче върху дясната й ръка, сякаш на самия диамант се бе появил тумор. Хората наоколо ахнаха или се разпищяха, а Лизъл само затвори очи. Друга щеше да се разкрещи, да изписка (лично аз бих се разкрещял или разпискал), а тя, помня, само сви рязко рамене, сякаш тялото й също изразява погнусата, но и се отдръпва от нея, и когато Лизъл отвори очи, вече се владееше напълно. Смъкна жилетката, метна я в най-близката боклукчийска кофа.

— Хайде — каза ми.

По време на цялата случка мълчах стъписан, ала в онзи миг я желаех и отидох с нея, където ме заведе, както се оказа, в жилището си, ужасна дупка на Съливан стрийт. Непрекъснато държеше дясната си ръка малко встрани от тялото си, парчето бълвоч още си стоеше на пръстена й.

И баща ми, и Адел не я харесваха особено, макар и да не са ми го казвали никога, бяха учтиви, уважаваха избора ми. В замяна никога не съм искал от тях да лъжат, никога не съм ги карал. Не мисля, че е, защото не е еврейка — и двамата ми родители не бяха кой знае колко религиозни, — според мен беше, защото смятаха, че съм хлътнал прекалено много по нея. Или може би така съм решил по-късно в живота. Може би защото онова, което аз приемах за оправност и му се възхищавах, за тях беше студенина, безчувственост. Не само те бяха на това мнение. Винаги бяха учтиви с Лизи, тя също в разумни граници, но според мен предпочитаха снаха, която поне малко да кокетничи, на която да разказват притеснителни случки от детството ми, която да обядва с Адел и да играе шах с баща ми. Всъщност като теб. Но Лизъл не беше такава, никога нямаше да бъде и щом го осъзнаха, и те започнаха да се държат леко хладно, да не изразяват недоволството си, но по-скоро като самоналожена дисциплина, като напомняне към самите тях, че има граници, нейните граници, които е редно да се опитват да зачитат. Когато бях с нея, кой знае защо ми беше едно такова спокойно, сякаш нямаше несрети на света, които пред лицето на такава непоклатима оправност да дръзнат да ни се изпречат на пътя.

Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато аз следвах право, а тя — медицина, и след като се дипломирахме, аз отидох на стаж в Бостън, а тя (беше една година по-голяма от мен) започна специализация. Учеше за онколог. Възхищавах й се, разбира се, заради нещата, които това предполагаше: няма нищо по-успокояващо от жена, която иска да лекува, която си представяш как се е навела майчински над някой пациент, а лекарската й престилка е бяла като облаци. Но Лизъл не искаше да й се възхищават: интересуваше се от онкология, защото бе от трудните специалности и изискваше повече умствени усилия. Тя и колегите й, които също специализираха онкология, презираха рентгенолозите (прекалени сметкаджии), кардиолозите (прекалено надути и самодоволни), педиатрите (прекалено сантиментални) и най-вече хирурзите (неизразимо нагли) и дерматолозите (изобщо не си струва да се говори за тях, макар че често работеха заедно). Харесваха анестезиолозите (големи чешити, леко скучни и придирчиви, склонни към пристрастяване), патолозите (още по-умозрителни и от тях) и… е, всъщност с това се изчерпваше всичко. Случваше се да дойдат у нас и след вечеря да останат да обсъждат случаи и изследвания, без изобщо да обръщат внимание на партньорите си — юристи, историци, писатели и учени от по-пренебрежими дисциплини, — докато не се изсипехме във всекидневната, за да си поговорим за най-различни не толкова интересни дребни нещица, с каквито си запълвахме дните.

Двамата с нея бяхме възрастни хора и живеехме доста щастливо. Никой, нито аз, нито тя мрънкахме, че не прекарваме достатъчно време заедно. Останахме за стажа й в Бостън, после тя се върна в Ню Йорк, за да продължи с научната работа. Аз останах. По онова време вече работех в една кантора и бях асистент в Юридическия факултет. Виждахме се в края на седмицата, редувахме Бостън и Ню Йорк. После тя си взе специалността и се върна в Бостън, оженихме се, купихме къща, малка, не тази, която имам сега, точно при Кеймбридж.

Баща ми и Адел (както и родителите на Лизъл, колкото и да е необяснимо, те бяха много по-емоционални от нея и при нечестите ни гостувания в Санта Барбара, докато баща й пускаше шеги, а майка й слагаше пред мен чинии с нарязани на ивички краставици и поръсени с пипер домати от градината си, Лизъл наблюдаваше с непроницаемо лице, сякаш смутена или най-малкото озадачена от относителната им сърдечност) нито веднъж не ни попитаха дали мислим за деца, според мен смятаха, че докато не повдигат въпроса, все съществува вероятност да имаме. Истината е, че всъщност не изпитвах потребност от това, изобщо не си представях да имам дете, не изпитвах към децата нищо — нито добро, нито лошо. И това ми се струваше достатъчна причина да нямам: мислех, че трябва определено да искаш, дори да бленуваш за дете. Тази работа не бе за разколебаните и безстрастните. Лизъл беше на същото мнение, поне така ни се струваше.

Но после една вечер — аз бях на трийсет и една, тя на трийсет и две, бяхме млади — се прибрах и Лизъл вече беше в кухнята, чакаше ме. Беше необичайно, тя работеше до по-късно от мен и обикновено я виждах чак към осем-девет вечерта.

— Трябва да поговорим — подхвана угрижено и аз изведнъж се изплаших.

Лизъл го забеляза и се усмихна — не беше жесток човек и не искам да оставям впечатлението, че е била лишена от доброта, от нежност, защото носеше в себе си и двете, беше способна на тях.

— Няма нищо страшно, Харолд. — Сетне се позасмя. — Така мисля.

Аз седнах. Тя си пое въздух.

— Бременна съм. Не знам как е станало. Явно съм пропуснала да взема едно-две хапчета и съм забравила. Почти осем седмици. Днес при Сали потвърдиха. — (Сали й беше съквартирантка от следването, най-добрата й приятелка и нейна гинеколожка.) Каза го много бързо и отсечено, на лесно смилаеми изречения. После замълча. — От хапчетата нямам мензис, затова не съм разбрала. — А после, след като си замълчах: — Кажи нещо де.

В началото не можех.

— Как се чувстваш? — попитах.

Тя сви рамене.

— Чувствам се добре.

— Чудесно — отвърнах тъпо.

— Харолд — подхвана отново тя и седна срещу мен, — какво искаш да направим?

— Ти какво искаш?

Тя сви отново рамене.

— Аз знам какво искам. Искам да знам какво искаш ти.

— Не искаш да го задържиш.

Тя не го опроверга.

— Искам да чуя какво искаш ти.

— Ами ако кажа, че искам да го задържим?

Тя беше готова.

— В такъв случай ще го обмисля сериозно.

Не очаквах и това.

— Лийз — рекох, — ще направим каквото поискаш.

Не беше точно великодушно, бе породено най-вече от страх. В този, както и в много други случаи, с радост й преотстъпвах решението.

Тя въздъхна.

— Не се налага да решаваме точно днес вечерта. Разполагаме с малко време.

С четири седмици, не се налагаше да го казва.

В леглото ме налегнаха мисли. Мисли, каквито минават през ума на всички мъже, ако някоя жена им каже, че е бременна: как ще изглежда детето? Дали ще ми хареса? Дали ще го обичам? А после и по-смазващото: бащинството. С всичките му отговорности, задачи, скука и възможности да се провалиш.

На другата сутрин не отворихме дума за това, на следващия ден също. В петък, докато си лягахме, тя рече сънено:

— Утре трябва да го обсъдим.

А аз отвърнах:

— На всяка цена.

Но не го направихме, не го направихме, после мина деветата седмица, минаха и десетата, после и единайсетата и дванайсетата, после пък вече бе късно, щеше да бъде трудно и неетично да предприемем нещо и според мен и на двамата ни олекна. Решението беше взето вместо нас, по-точно, нашата нерешителност бе взела вместо нас решението да имаме дете. За пръв път, откакто бяхме женени, и двамата бяхме толкова нерешителни.

Представяхме си, че ще бъде момиче и че ако е момиче, ще го наречем Адел — на майка ми, и Сара — на Сали. Но не беше момиче и затова предоставихме на Адел (която бе толкова щастлива, че чак се разплака, един от малкото пъти, когато съм я виждала да плаче) да избере първото име, а на Сали — второто: Джейкъб Мор. (Защо Мор, попитахме Сали, а тя отвърна — на Томас Мор.)

Никога не съм бил от хората — знам, че и ти не си от тях, — които смятат, че любовта към едно дете е по-висша, по-важна, по-изпълнена със смисъл и величава от всяка друга. Не съм го смятал преди Джейкъб, не съм го смятал и след това. Но тази любов наистина е особена, понеже се крепи не на физическото привличане, на насладата или интелекта, а на страха. Не си изпитвал истински страх, докато не ти се роди дете, и вероятно това ни подлъгва да откриваме по-голямо величие — в страха ни има по-голямо величие. Всеки ден първата ни мисъл е не „Обичам го“, а: „Как е?“. За една нощ светът се преобразява в писта, минирана с ужасни опасности. Притискам детето в обятията си и докато чакам да прекося улицата, си мисля колко абсурдно е да разчитам моето дете, всяко дете да оцелее в този живот. Вижда ми се невероятно, както е невероятно да оцелее някоя от онези пеперуди от края на пролетта — нали се сещаш, дребни такива, бели, — които се случва да виждам как прелитат само на милиметри от предното стъкло на автомобила, без да се размажат в него.

И нека ти кажа още две неща, които научих. Първото е, че няма никакво значение на каква възраст е детето ти и кога и как е станало твое. Решиш ли веднъж да възприемаш някого като свое дете, нещо се променя и на каквото и да си се радвал дотогава, каквото и да си чувствал дотогава към него, то е изместено от страха, който излиза на преден план. Това не е биология, това е нещо извън биологията, не толкова решимост да осигуриш оцеляването на генетичния код, колкото желание да докажеш, че си неуязвим за предизвикателствата и капаните на Вселената, да победиш силите, които се домогват да унищожат каквото ти принадлежи.

И второто: когато детето ти умре, чувстваш каквото си очаквал да чувстваш, чувства, документирани толкова добре от толкова много други, че дори няма да си правя труда да ги изброявам тук, само ще кажа, че всичко, написано за скръбта, е еднакво, и не току-така — наистина няма съществено отклонение от текста. Понякога чувстваш по-силно едно и по-слабо — друго, понякога емоциите ти са разбъркани, случва се и да ги изпитваш за по-дълго или за по-кратко. Но те винаги са еднакви.

Има обаче нещо, което никой не казва: когато се случва с твоето дете, някаква част от теб, съвсем мъничка част, която обаче няма как да пренебрегнеш, чувства и облекчение. Защото накрая е настъпил мигът, който си очаквал, мигът, от който си се страхувал и за който си се подготвял от деня, когато си станал родител.

„Ох — казваш си, — настъпи. Ето го.“

И след това вече няма от какво да се страхуваш.

 

 

Преди години, след като излезе третата ми книга, един журналист ме попита веднъж можеш ли да определиш веднага дали даден студент мисли като юрист и отговорът е: понякога. Но често грешиш — студентът, който в първата половина на курса ти се е струвал блестящ, се представя все по-зле, а студент, който не се е откроявал с нищо, започва да изпъква с постиженията си и на теб ти е приятно да го слушаш как разсъждава.

Често в първи курс им е най-трудно на природно най-умните: първи курс в Юридическия факултет, особено в Юридическия факултет, всъщност не е място, където се възнаграждават съзидателното начало, абстрактното мислене и въображението. Въз основа на онова, което съм чувал, а не от непосредствени наблюдения, често си мисля, че в това отношение в Юридическия факултет е малко като в художествените академии.

Джулия имаше приятел, казваше се Денис, като дете рисувал невероятно талантливо. Били приятели от съвсем малки и веднъж тя ми показа някои от нещата, които е рисувал на десетина-дванайсет години: малки скици на птици, които кълват нещо по земята, на лицето му, кръгло и безизразно, на баща му, местния ветеринар, докато той гали по козината озъбен териер. Бащата на Денис обаче не виждал смисъл от уроците по рисуване и никой не го обучавал. Но когато пораснали и Джулия се записала да следва, Денис тръгнал на художествена школа, за да се научи да рисува. Разказал, че първата седмица ги оставили да рисуват кой каквото иска и преподавателят избирал все рисунките на Денис, за да ги закачи на стената — за похвала и обсъждане.

После обаче започнали да ги учат как да рисуват, всъщност да прерисуват. Втората седмица рисували само елипси. Широки елипси, дебели елипси, тънки елипси. Третата седмица рисували кръгове: триизмерни кръгове, двуизмерни кръгове. После цвете. След това ваза. Сетне ръка. Глава. Тяло. И с всяка седмица професионално обучение Денис рисувал все по-зле и по-зле. В края на семестъра рисунките му вече изобщо не били окачвани на стената. Вече се смущавал да рисува. Видел ли куче с козина, провиснала до земята, си представял не куче, а кръг в квадрат, а щом се опитал да го нарисува, се притеснявал за пропорциите, а не за самото изображение на куче.

Решил да поговори с преподавателя. „От нас се очаква да ви прекършим, Денис — отвърнал преподавателят. — Ще го преодолеят само наистина талантливите.“

— Предполагам, че не съм бил от наистина талантливите — все повтаряше Денис.

Беше станал адвокат, живееше със съдружника си в Лондон.

— Клетият Денис — казваше Джулия.

— О, всичко е наред — въздишаше Денис, но никой от нас не му вярваше.

По същия начин Юридическият факултет прекършва ума. Белетристите, поетите и художниците често не се справят в Юридическия факултет (освен ако не са слаби белетристи, поети и художници), но не е задължително математиците, логиците и учените да се справят по-добре от тях. Първите се провалят, защото си имат своя логика, вторите — защото логиката е всичко, което имат.

Той обаче още от началото беше добър студент — отличен студент, — но величието му често бе прикрито зад агресивно безличие. Докато го слушах как отговаря в аудиторията, знаех, че притежава всичко необходимо, за да стане отличен юрист: не току-така правото е определяно като занаят и като всички занаяти за него се иска най-вече добра памет, каквато той имаше. Освен това, както при много занаяти, за него се иска и умението да виждаш проблема, пред който си изправен… и непосредствено след това другите проблеми, които той може да породи. Точно както за строителния предприемач една къща не е просто постройка — тя е плетеница от тръби, покрити през зимата с лед, от дъски, които през лятото се изметват от влагата, от улуци, които през пролетта бълват цели фонтани от вода, от цимент, който се напуква от първия есенен студ, за юриста една къща е нещо друго. Една къща е заключен сейф, пълен с договори, с ипотеки, бъдещи съдебни искове, възможни нарушения: тя се свежда до потенциалните посегателства срещу имуществото ви, движимо и недвижимо, срещу личността и личния ви живот.

Не можеш, разбира се, да мислиш така през цялото време, иначе ще полудееш. И за повечето юристи къщата в крайна сметка си е просто къща, която да обзаведеш, да постегнеш, да боядисаш и да опразниш, ако се местиш. Но има период, в който всеки студент по право — всеки добър студент по право — установява, че представите му някак си се променят, и си дава сметка, че няма как да се скриеш от закона, че няма взаимодействие, страна в делничния живот, до които да не стигат дългите му вкопчващи се пръсти. Улицата се превръща в смразяващо бедствие, в кълбо от нарушения и потенциални граждански съдебни искове. Сватбата прилича на развод. Светът става временно непоносим.

Той го умееше. Можеше да вземе даден съдебен иск и да види как ще приключи делото, а това е много трудно, понеже трябва да отчетеш всички вероятности, всички възможни последствия, а после да отсееш за кои да се притесняваш и кои да подминеш. Но правеше — не можеше да се спре и да не прави още нещо: да се пита за нравствената страна на всеки съдебен иск. А това не помага, ако следваш право. Имах колеги, които не позволяваха на студентите си дори да изричат думите „справедлив“ и „несправедлив“. „Справедливостта няма нищо общо с това — ни крещеше един от преподавателите. — Какъв е законът? Какво казва законът?“ (Преподавателите по право обичат да драматизират, всички го обичаме.) Друг пък, споменеше ли някой тези думи, не казваше нищо, само отиваше при провинилия се и му връчваше малко листче, каквито държеше на цяло тесте във вътрешния джоб на сакото си — на него пишеше: „“Дрейман" 241". На „Дрейман“ 241 беше Катедрата по философия.

Да вземем например следната хипотеза: на един отбор по американски футбол му предстои да гостува за следващия си мач, но един от микробусите се поврежда. Затова от отбора питат майката на един от футболистите дали ще им услужи с микробуса си, за да се превозят. Разбира се — отвръща тя, — само че няма да шофирам аз. После моли помощник-треньора да я смени зад волана и да откара отбора. По пътя се случва нещо ужасно, микробусът се подхлъзва и се преобръща, всички в него загиват.

Тук няма углавно дело. Пътят е бил хлъзгав, мъжът зад волана не е употребил алкохол. Станала е злополука. Въпреки това родителите на играчите, майките и бащите на загиналите футболисти съдят собственицата на микробуса. Изтъкват, че микробусът е неин и още по-важно, че именно тя е посочила кой да седне зад волана. Той само е изпълнил указанията й, затова отговорност носи собственицата. И така: какво се случва? Трябва ли ищците да спечелят делото?

Студентите не обичат този случай. Аз не го посочвам често като пример — той е толкова краен, че, струва ми се, е по-скоро стряскащ, отколкото поучителен, — но посоча ли го, задължително чувам как някой в аудиторията казва: „Но не е справедливо!“. И колкото и да е дразнеща тази дума — справедливо, — е важно студентите да не забравят никога това понятие. Казвах им, че „справедливо“ никога не е отговор. Но винаги трябва да се взима предвид.

Той обаче нито веднъж не е говорил за справедливост. Понятието явно го интересуваше слабо, което направо ме очароваше, защото хората, особено младежите, се интересуват много от справедливостта. Това е представа, на която учат добрите деца: това е ръководното начало в детските градини, летните лагери, детските площадки и футболните игрища. Навремето, когато тръгна на училище, когато започна да научава разни неща, да разсъждава и да говори, Джейкъб знаеше какво е „справедливо“, знаеше и че то е важно, че трябва да се цени. Справедливостта е за щастливите хора, за хора, на които им е провървяло да имат живот, предопределян от сигурни неща, а не от неясноти.

Правилно и погрешно обаче са за — е, не точно за нещастните, а може би за хората с белези, със страхове.

Или си го мисля само сега?

— И така, спечелили ли са ищците? — попитах.

Онази година, годината, когато той беше в първи курс, всъщност дадох на лекциите си точно примера с този случай.

— Да — отговори той и обясни защо: знаеше инстинктивно защо би трябвало да са спечелили.

И точно тогава като по знак чух от дъното на аудиторията тихото: „Не е справедливо!“, и още преди да съм започнал първата си лекция за годината — „справедливо“ никога не е отговор и така нататък, и така нататък, — той каза едва чуто:

— Затова пък е правилно.

Така и не успях да го попитам какво е имал предвид. Лекцията свърши, всички веднага се изправиха и едва ли не хукнаха към вратата, сякаш в помещението имаше пожар. Помня, казах си, че трябва да го попитам на следващата лекция по-нататък през седмицата, но забравих. Сетне забравих още веднъж и още веднъж. През годините се сещах от време на време за този разговор и всеки път си казвах: трябва да го питам какво е имал предвид. А после така и не го правех. И аз не знам защо.

И така това се превърна в негова запазена марка: той познаваше правото. Чувстваше го. Но тъкмо когато ми се искаше да спре да говори, той вмъкваше някой нравствен довод, споменаваше етиката. Много те моля — казвах си наум, — много те моля, не го прави. Законите са просто нещо. Те позволяват по-малко нюанси, отколкото си мислиш. Всъщност етиката и нравствеността имат място в правото — но не и в юриспруденцията. Именно нравствеността ни помага да ковем законите, но нравствеността не ни помага да ги прилагаме.

Притеснявах се, че само ще си създаде трудности, че — колкото и да ми е неприятно да го казвам за професията си — ще усложни с мислене истинската си дарба. „Спри!“ — идеше ми да му кажа. Но така и не го направих, защото в крайна сметка осъзнах, че ми е приятно да го слушам как мисли.

Накрая се оказа, разбира се, че е било излишно да се тревожа: той се научи да се сдържа, научи се да спре да говори за правилно и погрешно. А както знаем, тази негова склонност не му попречи да стане голям юрист. След време обаче често ми домъчняваше за него и за самия мен. Съжалявах, че не съм го накарал да се махне от Юридическия факултет, съжалявах, че не съм му казал да отиде, условно казано, на „Дрейман“ 241. Уменията, които му дадох, се оказаха ненужни. Съжалявах, че не съм го насочил към нещо, където умът му да бъде все така пъргав и на него да не му се налага да го озаптява така, че да мисли скучно. Имах чувството, че съм взел човек, който навремето е знаел да рисува куче, и съм го превърнал в човек, който не умее да рисува друго, освен геометрични фигури.

По отношение на него съм виновен за много неща. Но понякога, колкото и да е нелогично, изпитвам най-голяма вина именно за това. Бях отворил вратата на микробуса, бях го поканил да се качи. И макар да не се бях отклонил от пътя, го бях откарал на място, където е мрачно, студено и безцветно, и го бях оставил да стои там, а там, откъдето го бях взел да стои изумен, прехласнат, всичко преливаше от багри и небето бе озарено от фойерверки.