Първия път, когато Уилем го остави — това се случи преди година и осем месеца, — всичко се обърка. Две седмици след като Уилем замина за Тексас, за да започне снимките на „Дуети“, той получи три пристъпа от болка в гърба (включително един в кантората и втори у дома, който продължи цели два часа). Върна се болката в краката. На десния му прасец се отвори рана (и той нямаше представа от какво). И все пак всичко беше наред.

— Нещо си много весел — отбеляза Анди, когато той се видя принуден само за седмица да си запише час за втори преглед. — Май има нещо гнило.

— Е, какво толкова! — отвърна той, макар че едвам говореше, толкова силно го болеше. — Случва се, нали?

Онази нощ обаче, докато лежеше в леглото, благодари на тялото си, че не му е пречело, че той се е владеел толкова дълго. През месеците, когато — както тайно смяташе — бе започнала връзката им с Уилем, нито веднъж не се беше наложило да използва инвалидната количка. Той получаваше пристъпите рядко, за кратко и никога в присъствието на Уилем. Знаеше, че е глупаво — Уилем беше наясно със състоянието му, беше го виждал в най-тежки моменти, — но беше признателен, че именно когато двамата са започнали да гледат един на друг с нови очи, му е бил даден период, през който да се преоткрие, време, когато да се вживее в ролята на човек с пълноценно тяло. Затова, след като се върна в обичайното си състояние, не сподели с Уилем какво се случва с него — темата му беше скучна, не си представяше да не е скучна и на другите — и когато през март Уилем се прибра, той се чувстваше, общо взето, по-добре, отново се придвижваше сам и раната като цяло бе овладяна.

След това Уилем бе отсъствал дълго още четири пъти — два пъти беше на снимки и два на рекламна обиколка — и всеки път, понякога още в деня, когато Уилем заминеше, тялото му някак си се прекършваше. Но ако не друго, той му беше признателен, че избира подходящ момент, проявява великодушие: сякаш още преди ума му тялото решаваше, че той трябва да продължи тази връзка, отстраняваше възможно най-много пречки и спънки.

Сега е средата на септември и Уилем отново се готви да замине. Вече им се е превърнало в ритуал — още от времето на Тайната вечеря, преди цял живот — съботата, преди Уилем да замине, да вечерят в скъп ресторант, а после да си говорят до среднощ. В неделя спят до късно, а следобеда се заемат с по-битови неща: какво трябва да се свърши, докато Уилем го няма, какви важни въпроси трябва да се изчистят, какви важни решения — да се вземат. Откакто отношенията им се измениха, разговорите им бяха и по-задушевни, и по-делнични и този последен уикенд винаги е съвършеното, обобщено отражение на тази промяна: съботата е за страховете, тайните, изповедите и спомените, неделята — за битовите въпроси, за планиране на всекидневните неща, благодарение на което съвместният им живот се движи напред.

Той харесва и едните, и другите разговори с Уилем, но делничните му допадат повече, отколкото е предполагал. Винаги се е чувствал свързан с Уилем в голямото — в любовта, в доверието, — но му харесва да е свързан и в дребното: сметки, данъци, профилактични прегледи при зъболекаря. Все се връща към едно гостуване у Харолд и Джулия отпреди години, когато бе настинал ужасно и прекара почти изцяло почивните дни, омотан в одеяло на канапето във всекидневната, където ту се унасяше, ту се будеше. Онази съботна вечер бяха гледали заедно филм и по едно време Харолд и Джулия бяха заговорили за ремонта в кухнята в къщата в Труро. Той почти задрема, докато слушаше тихия им разговор, толкова скучен, че подробностите му убягваха, но и изпълнен с огромно умиротворение: тогава му се беше сторило, че това е върховният израз на зрелите отношения — да имаш до себе си човек, с когото можеш да обсъждаш механиката на съвместния бит.

— Оставих на онзи човек съобщение за дървото, казах му, че тази седмица ще му се обадиш, ще го направиш, нали? — пита Уилем.

В спалнята са, приключват с опаковането на багажа му.

— Да — потвърждава той. — Записал съм си да му звънна утре.

— Казах на Мал, че другата седмица ще отидеш с него на строежа.

— Знам — отвръща той. — Включил съм го в програмата си.

Докато говори, Уилем пуска в сака купчинки дрехи, но сега спира и го поглежда.

— Гадно ми е — признава. — Зарязвам те тук с толкова много неща за вършене.

— Не се притеснявай — уверява го той. — Не ме затруднява, кълна се.

За повечето делнични задачи в живота им отговарят асистентът на Уилем, секретарките му, но виж, с къщата в провинцията те предпочитат да се занимават сами. Изобщо не са обсъждали как се е получило, той обаче чувства, че и за двамата е важно да наблюдават отблизо, да участват в създаването на общата им къща, първото място, което ще изградят заедно след Лиспенард стрийт.

Уилем въздиша.

— Но ти си толкова зает — казва.

— Няма страшно — отговаря той. — Наистина, Уилем. Ще се справя.

Уилем обаче пак си изглежда притеснен.

Вечерта лежат будни. Откакто познава Уилем, винаги изпитва едно и също в деня, преди той да замине, дори когато още му говори, вече усеща колко ще му липсва. Колкото и да е странно, сега, когато наистина са заедно физически, това чувство се е изострило: сега той е свикнал с присъствието на Уилем дотолкова, че усеща отсъствието му по-остро, то го изважда от релси.

— Знаеш за какво още трябва да поговорим — допълва Уилем и когато той продължава да мълчи, Уилем избутва ръкава му и го хваща полека за китката. — Обещай ми — настоява.

— Заклевам се — казва той. — Наистина.

Уилем пуска ръката му и ляга до него по гръб, после двамата пак мълчат.

— Уморени сме — прозява се Уилем и наистина е така: за по-малко от две години Уилем се е прехвърлил при гейовете, Лушън се е пенсионирал и той е поел отдела му в кантората, сега строят къща в провинцията на север, на час и двайсет минути от града.

Когато в почивните дни са заедно — и Уилем си е у дома, той също се старае да си е вкъщи, дори в делнични дни ходи в кантората по-рано, за да не му се налага да стои до късно в събота, — понякога прекарват ранните вечери в това да лежат един до друг, без да говорят, на канапето във всекидневната, докато светлината наоколо напуска помещението. Понякога и излизат, но много по-рядко отпреди.

— Преходът към лесбоселенията стана много по-бързо, отколкото очаквах — подметна веднъж Джей Би, когато го бяха поканили заедно с новия му приятел Фредрик на вечеря, на която дойдоха и Малкълм със Софи, Ричард с Индия и Анди и Джейн.

— Стига си се заяждал, Джей Би — отвърна меко Ричард, а всички останали се засмяха, но според него Уилем не се засегна, както не се бе засегнал и самият той.

В края на краищата какво друго го вълнуваше, освен Уилем?

Известно време чака дали Уилем няма да каже още нещо. Пита се дали ще му се наложи да прави секс, и досега не може да определи дали Уилем иска — кога прегръдката ще се превърне в нещо по-натрапчиво и нежелано, — но винаги е готов. Колкото и да му е неприятно да го признае, колкото и да му е неприятно да си го мисли — не би го признал никога на глас, — но едно от малкото неща, които очаква с нетърпение, преди Уилем да замине, са седмиците или месеците, когато няма да има секс и той най-после ще може да си поеме въздух.

Правят секс от година и половина (знае, че трябва да спре да брои, сякаш сексуалният живот е затворническа присъда и той изгаря от нетърпение да я излежи), Уилем го беше чакал близо десет месеца. През тези месеци той усещаше болезнено, че някъде има часовник, който отброява минутите, и макар и той да не знаеше колко време му остава, беше сигурен, че колкото и търпелив да е Уилем, и неговото търпение все някога ще се изчерпа. Преди няколко месеца бе чул случайно как Уилем лъже Джей Би, че сексуалният им живот е страхотен, и се бе зарекъл още същата вечер да каже на Уилем, че е готов. Но беше много уплашен и си позволи да изпусне мига. Някъде месец — месец и нещо след това, докато бяха на почивка в Югоизточна Азия, пак си обеща да опита и пак не направи нищо.

После бе дошъл януари, Уилем бе заминал за Тексас, да се снима в „Дуети“, и седмиците, които бе прекарал сам, той все се бе подготвял, а вечерта, когато Уилем се беше прибрал — още се изумяваше, че Уилем изобщо се връща при него, изумяваше се и изпадаше във възторг, чувстваше се толкова щастлив, че му идеше да подаде глава през прозореца и да се разкрещи ей така, без причина, просто защото му се струваше невероятно, — той му беше казал, че е готов.

Уилем го бе погледнал.

— Сигурен ли си? — беше попитал.

Той, разбира се, не беше сигурен. Ала знаеше, че ако иска да е с Уилем, все някога трябва да се престраши.

— Да — каза.

— Наистина ли го искаш? — попита после Уилем, без да сваля очи от него.

„Какво беше това — зачуди си той: — проверка? Или истински въпрос? По-добре да не рискувам“ — помисли си.

— Да — отговори. — Разбира се, че го искам.

И от усмивката на Уилем разбра, че е избрал правилния отговор.

Но първо трябваше да му каже за заболяванията си.

— Когато занапред правите секс, постарайте се да предупредите предварително — го беше посъветвал преди години един от лекарите във Филаделфия. — Едва ли искате да носите отговорност, ако заразите някого.

Лекарят го каза сурово и той още помнеше колко се е засрамил, колко се е уплашил, че може да предаде на друг мръсотията си. Затова си беше написал цяла реч и я беше повтарял, докато я беше запаметил, но се оказа, че да я произнесе, е много по-трудно, отколкото е очаквал, и бе говорил толкова тихо, че се бе наложило да повтаря, от което му стана още по-неприятно. Беше я казвал само веднъж, на Калеб, който известно време беше мълчал, а после бе заявил с гърления си глас:

— Джуд Сейнт Франсис. Какъв мръсник си.

Той се бе насилил да се усмихне в знак на съгласие.

— От колежа — бе успял да изрече, а Калеб се беше подсмихнал.

Уилем също беше мълчал и го беше гледал, а накрая бе попитал: — Кога си ги хванал, Джуд? — И после: — Ужасно съжалявам.

Бяха лежали един до друг, Уилем на една страна, с лице към него, той по гръб.

— В окръг Колумбия изгубих една година — каза накрая, но това, разбира се, не беше вярно.

Ако кажеше обаче истината, щеше да последва по-дълъг разговор, а той не бе готов — поне засега.

— Ужасно съжалявам, Джуд — въздъхна Уилем и се пресегна да го хване. — Ще ми разкажеш ли?

— Не — отсече той вироглаво. — Мисля, че трябва да го направим. Сега.

Вече се беше приготвил. И да почакаше още един ден, това нямаше да промени нищо, той само щеше да се уплаши.

И така, те го направиха. Дълбоко в себе си той се бе надявал, дори беше очаквал с Уилем да бъде различно, на него най-после да му бъде приятно. Но щом започнаха, усети как се завръщат всички ужасни усещания от едно време. Той се помъчи да насочи вниманието си към онова, което наистина беше по-приятно: Уилем беше по-нежен от Калеб, не беше припрян, в края на краищата беше човек, когото той обичаше. Но след като приключиха, пак, както едно време, го досрамя, пак му се догади, пак му се прииска да се наранява, да се изкорми и да запрати вътрешностите си по стената, където те да се свлекат с кърваво жвакане.

— Хубаво ли беше? — попита тихо Уилем, а той се извърна и го погледна в лицето, което толкова обичаше.

— Да — отговори.

Помисли си, че следващия път сигурно ще бъде по-добре. А после, следващия път, когато пак си беше същото, той си каза, че по-следващия път сигурно ще бъде по-добре. Всеки път се надяваше да е различно. Всеки път си повтаряше, че ще бъде различно. Никога в живота си не бе изпитвал мъка като онази, която го обзе, щом той си даде сметка, че дори Уилем не може да го спаси, че за него няма избавление и това изживяване е съсипано завинаги.

Накрая си измисли правила. Първо, никога, по никакъв повод да не отказва на Уилем. Щом Уилем го искаше, значи щеше да го получи и той никога нямаше да му откаже. Уилем бе жертвал толкова много, за да бъде с него, беше му донесъл такова успокоение, че се стремеше да му благодари по всички възможни начини. Второ — както му бе казал навремето брат Лука, — да се опитва да показва някакъв живец, някакво въодушевление. Към края на връзката с Калеб той бе започнал отново да прави онова, което бе правил навремето: Калеб го обръщаше по корем и му смъкваше панталона, а той лежеше и чакаше. Сега с Уилем се опитваше да си спомни указанията на брат Лука, на които винаги се беше подчинявал: „Завърти се, издавай някакви звуци, кажи, че ти е приятно“, и да ги изпълнява, където е възможно, за да прилича на активен участник. Надяваше се обиграността му да поприкрие липсата на желание и докато Уилем спеше, си припомняше уроците на брат Лука, които през целия си съзнателен живот се бе мъчил да забрави. Знаеше, Уилем е изненадан, че е толкова опитен: той винаги бе мълчал, докато другите се хвалеха с креватните си подвизи, настоящи и бъдещи, винаги бе търпял разговорите, които приятелите му водеха по темата, но никога не се беше включвал в тях.

Третото правило беше да иска секс пръв на всеки три пъти, когато го е искал Уилем, за да не изглежда, че се дърпа. И четвърто, да прави всичко, което Уилем поиска от него. „Това е Уилем — напомняше си отново и отново. — Това е човек, който никога няма да те нарани по своя воля. Каквото и да поиска от теб, е разумно.“

После обаче виждаше пред себе си лицето на брат Лука.

„Доверяваше се и на него — заяждаше се вътрешният му глас. — Мислеше си, че и той те пази.“

„Как смееш — опитваше се той да вразуми гласа. — Как смееш да сравняваш Уилем с брат Лука.“

„Разлика никаква — тросваше се в отговор гласът. — И двамата искат едно и също. В крайна сметка ти за тях си същото.“

Накрая страхът му от самия секс се попритъпи, но не и притеснението му. Той знаеше открай време, че Уилем обича секса, но бе изненадан и стреснат, че го харесва толкова много именно с него. Знаеше, че не е честно, но усети, че заради това уважава Уилем по-малко, и се намрази още повече заради тези си чувства.

Опитваше се да насочи вниманието към онова, което се получава по-хубаво, отколкото с Калеб. Пак го болеше, но не толкова, както с останалите, и това със сигурност беше хубаво. Той пак се притесняваше, но не толкова. Пак се срамуваше, макар и с Уилем да се утешаваше с мисълта, че доставя поне някаква наслада на човека, на когото държи най-много, и тази мисъл му помагаше всеки път да изтърпи.

Каза на Уилем, че след произшествието с автомобила е изгубил ерекция, но това не беше вярно. Според Анди (каза му го преди много години) нямало физическа причина да не получава ерекция. Но при всички случаи той не бе получавал от години, още от колежа, и дори тогава му се случваше рядко и неволно. Уилем попита дали може да направи нещо — инжекция, хапчета, — той обаче му отговори, че е алергичен към една от съставките в инжекциите и хапчетата и че на него не му пречи.

Калеб не обръщаше внимание, но Уилем се огорчаваше.

— Има ли нещо, което можем да направим, за да ти помогнем? — питаше отново и отново. — Говорил ли си с Анди? Дали да не опитаме друго?

Накрая той му се тросна да престане да пита, защото така се чувства урод.

— Извинявай, Джуд, не исках да те обидя — рече след малко Уилем. — Просто искам да ти е приятно.

— Приятно ми е — каза той.

Беше му гадно да лъже толкова безогледно Уилем, но нима имаше избор? Иначе щеше да го загуби, иначе щеше цял живот да бъде сам.

Понякога, всъщност често се проклинаше колко е ограничен, друг път обаче беше по-благосклонен: признаваше, че умът му е предпазвал тялото, притъпявал е половия нагон, за да го защити, превърнал е на камък всичко, причинявало му толкова много болка. Обикновено обаче знаеше, че греши. Знаеше, че греши, като се настройва срещу Уилем. Знаеше, че не е прав, когато е толкова припрян с Уилем и предпочитанията му към предварителните ласки — към онзи дълъг притеснителен пролог преди всеки полов акт, когато сякаш се прокашляш, към дребните физически проявления на близост, чрез които, както той знаеше, Уилем проверява дълбочината на възбудата си. Но в неговия опит сексът беше нещо, което той бързаше да приключи по-скоро, обиграно, с рязкост на ръба на грубостта, и усетеше ли, че Уилем се опитва да удължи милувките им, той започваше да го направлява с решимост, която, както осъзна след време, Уилем вероятно е приемал за страст. Освен това чуваше наум ликуващия възглас на брат Лука: „Чувам, че ти е приятно“, от който се свъсваше. „Не ми е приятно“ — все му идеше да отговори, искаше му се да го каже и сега: „Не ми е приятно“. Но не набираше смелост. Те имаха връзка. Хората, които имаха връзка, правеха секс. Ако искаше да задържи Уилем, трябваше да изпълни своята част от уговорката, и това не се променяше само защото на него не му харесваше.

Въпреки това не се отказваше. Обещаваше си да се постарае да се поправи — ако не заради самия себе си, то заради Уилем. Купи — тайно, с лице, което пламна, докато той пишеше поръчката — три книги за секса и ги прочете, докато Уилем беше на рекламна обиколка, а когато Уилем се прибра, се опита да приложи наученото, резултатът обаче си беше все същият. Купуваше и дамски списания със статии как да станем по-добри в леглото и ги проучваше внимателно. Дори си поръча книга как се справят със секса жертвите на сексуално насилие — термин, който ненавиждаше и не употребяваше за себе си — и една вечер я прочете скришно в кабинета си, който заключи, за да не го открие Уилем. Но след около година реши да промени амбициите си: той явно никога нямаше да получи удоволствие от секса, но това не означаваше, че не може да го направи по-приятен за Уилем, и за да покаже колко му е признателен, и — по-егоистично, за да го задържи. Затова се опитваше да превъзмогне чувството на срам — насочваше вниманието си към Уилем.

Сега, когато отново правеше секс, осъзнаваше, че през всичките тези години е бил заобиколен от него и по времето, когато е буден, е успявал да прогони всички мисли за секса. Десетилетия наред беше избягвал да обсъжда секса, сега обаче слушаше такива разговори навсякъде: сред колегите си, от жени в ресторантите, от мъже, които минаваха покрай него на улицата: всички говореха за секс, къде го правят, как искат още и още секс (явно никой не искаше по-малко). Сякаш се беше върнал в колежа и неговите връстници са му неволни учители: той все се ослушваше за информация, за уроци кое как се прави. Гледаше програми по телевизията, много от които явно бяха за двойки, накрая престанали да правят секс, гостите бяха семейни. Той следеше внимателно тези предавания, но нито едно не му даде нужната информация: кога в една връзка хората престават да правят секс? Колко още му оставаше да чака, докато това се случи и при тях с Уилем? Той наблюдаваше двойките: щастливи ли са? (Очевидно не: ходеха по телевизионни предавания, за да разказват на напълно непознати за сексуалния си живот и да молят за помощ.) Но те, този мъж и тази жена, които не бяха правили секс от три години, все пак изглеждаха щастливи, излъчваха поне нещо като щастие: мъжът докосваше ръката на жената, личеше, че още се обичат, че са останали заедно по причини, по-важни от секса. По самолетите гледаше романтични комедии, фарсове за семейни хора, които не правеха секс. Всички филми с младежи бяха за това как те искат секс, всички филми със старци бяха за това как те искат секс. Той ги гледаше и се чувстваше разгромен. Кога все пак преставаш да искаш секс? Понякога тази ирония на съдбата му се струваше забавна: Уилем, идеалният партньор във всяко отношение, още искаше секс, и той, неидеалният партньор във всяко отношение, не искаше. Той, недъгавият, който не искаше, и Уилем, който въпреки това го искаше. Все пак Уилем бе неговата разновидност на щастието, той беше разновидност на щастието, която не си беше и представял, че ще има.

Убеждаваше Уилем да не се сдържа, ако му се прави секс с жени, той не възразявал.

— Аз обаче възразявам — отговори Уилем. — Аз искам секс с теб.

Друг щеше да се разчувства, той също беше трогнат, но и отчаян: кога щеше да свърши всичко това? И после неизбежното: ами ако не свърши никога? Ами ако не му разрешаха никога да спре? Това го върна към годините по мотелските стаи, макар че дори тогава имаше дата, която да чака, пък била тя и измамна: шестнайсет години. Щом навършел шестнайсет, щял да спре. Сега беше на четирийсет и пет, а сякаш отново бе на единайсет и чакаше деня, когато някой — навремето брат Лука, сега (несправедливо, несправедливо) Уилем — да му каже: „Готово. Изпълни дълга си. Стига толкова“. Искаше му се някой да му каже, че въпреки тези чувства е пълноценен човек, че няма нищо лошо в това да е такъв. Със сигурност някъде по света все имаше някой, някой, който да се чувстваше като него? Омразата му към секса със сигурност не бе недостатък, който да се отстрани, просто беше въпрос на предпочитания?

Една нощ двамата с Уилем лежаха в кревата — и двамата бяха уморени от работния ден, — когато най-неочаквано Уилем заговори за своя стара приятелка, с която бил обядвал, жена на име Моли, с която се бил срещал един-два пъти през годините и която, както Уилем обясни, имала тежък период, сега, след десетилетия, тя най-после била казала на майка си, че баща й, починал предишната година, я бил насилвал сексуално.

— Ужас! — възкликна той по инерция. — Клетата Моли.

— Да — съгласи се Уилем, после настъпи мълчание. — Казах й, че няма от какво да се срамува, не е направила нищо лошо.

Той усети как пламва.

— Бил си прав — изрече той накрая и се прозина прекалено широко. — Лека нощ, Уилем.

Минута-две те мълчаха.

— Джуд — подхвана тихо Уилем. — Ще ми кажеш ли някога?

Какво да кажа — помисли си той, както лежеше неподвижно. Защо Уилем го питаше точно сега? Той си мислеше, че се справя много добре в това да е нормален — но може би случаят не беше такъв. Явно трябваше да се старае повече. Никога не бе споделял с Уилем какво му се е случило с брат Лука, но освен че нямаше сили да говори за това, знаеше и че не се налага: през последните две години Уилем се бе опитвал да подходи към темата от различни страни — чрез разкази за приятели и познати, някои посочени с имена, други — не (някои явно бяха измислени, бе невъзможно някой да има чак толкова много приятели, пострадали от сексуално насилие), чрез материали за педофилията, прочетени в списанията, чрез различни мнения за природата на срама и колко често той е безпочвен. След всяка такава реч Уилем спираше и чакаше, сякаш протягаше наум ръка и го канеше на танц. Но той така и не пое ръката на Уилем. Всеки път мълчеше, сменяше темата или се преструваше, че Уилем не е казал нищо. Нямаше представа откъде Уилем е разбрал, а и не искаше да научава. Явно Уилем и Харолд не го възприемаха като човека, за какъвто искаше да се представя.

— Защо питаш? — рече той.

Уилем се намести.

— Защото — каза, после млъкна. — Защото — продължи — трябваше отдавна да съм те накарал да говориш за това. Със сигурност, преди да преспя с теб.

Той затвори очи.

— Не се ли справям добре? — попита тихо и още щом изрече въпроса, съжали: такъв въпрос е могъл да задава навремето на брат Лука, а Уилем не беше брат Лука.

От мълчанието на Уилем разбра, че и той се е постъписал.

— Не — каза. — В смисъл да. Но, Джуд… знам, че ти се е случило нещо. Иска ми се да ми кажеш. Иска ми се да ми разрешиш да ти помогна.

— Стара история, Уилем — отговори накрая той. — Оттогава мина много време. Нямам нужда от помощ.

Отново настъпи мълчание.

— Брат Лука ли те е наранил? — попита Уилем, той обаче пак замълча, а секундите отминаваха една по една. — Обичаш ли да правиш секс, Джуд?

Ако заговореше, щеше да се разплаче, затова продължи да мълчи. Думата „не“, толкова кратка, толкова лесна за изговаряне, детски звук, по-скоро шум, отколкото дума, рязко издишане на въздуха: единственото, което той трябваше да направи, бе да отвори устни, и думата щеше да излезе сама, а после… после какво? Уилем щеше да си тръгне и да вземе всичко със себе си. Все ще изтърпя — мислеше си той, докато правеха секс, — все ще изтърпя. Щеше да го изтърпи, само и само да се буди всяка сутрин до Уилем, да усеща обичта, която Уилем му даваше, утехата от това, че са заедно. Когато Уилем гледаше във всекидневната телевизия и той минеше покрай него, Уилем протягаше ръка, той я хващаше и двамата застиваха така, хванати за ръце: Уилем, както седи и гледа екрана, и той, застанал прав, накрая го пускаше и продължаваше нататък. Имаше нужда от присъствието му, откакто Уилем се беше върнал да живее при него, всеки ден той отново усещаше спокойствието, обзело го онзи път, когато Уилем бе останал при него, преди да замине за снимките на „Властелинът на канелата“. Уилем беше неговата котва и той се бе вкопчил в него, макар и да знаеше колко себично постъпва. Знаеше, че ако наистина обича Уилем, ще се раздели с него. Ще му позволи — ако се налага, ще го принуди — да намери по-добър човек, когото да обича, човек, на когото да му харесва да прави секс с него, човек, който наистина го желае, човек с по-малко проблеми и с повече достойнства. Уилем му действаше добре, той обаче не действаше добре на Уилем.

— А на теб харесва ли ти да правиш секс с мен? — попита той, когато накрая си върна дар словото.

— Да — потвърди на мига Уилем. — Харесва ми. Но на теб харесва ли ти?

Той преглътна, преброи до три.

— Да — промълви тихо — беше бесен на себе си, но и му олекна.

Беше спечелил още време: с присъствието на Уилем, но и със секса с него. Запита се какво ли е щяло да стане, ако е казал „не“?

Така и продължаваха. Но като компенсация за секса го има самонараняването, до което той прибягва все по-често и по-често: за да попритъпи чувството на срам, за да се накаже, задето се е настроил срещу Уилем. Доста дълго е проявявал дисциплина: по веднъж в седмицата, най-много по два пъти. Но от половин година нарушава отново и отново правилата си и сега си нанася рани с бръснарското ножче точно толкова често, както когато е бил с Калеб, точно колкото през седмиците преди осиновяването.

Това стана причина за първата им наистина ужасна караница не само като двойка, но и през всичките двайсет и девет години на приятелството им. Понякога нараняването не влияе на връзката им. А понякога се превръща в самата връзка, всеки техен разговор, онова, което обсъждат дори когато мълчат. Той никога не знае дали, когато отиде да си легне с тениската с дълъг ръкав, Уилем ще си замълчи, или ще започне да го разпитва. Обяснявал му е толкова много пъти, че има нужда от това, че то му помага, че не може да спре, а Уилем не може или не иска да го разбере.

— Толкова ли не проумяваш защо това ме разстройва толкова? — пита го Уилем.

— Не, Уилем — отговаря той. — Знам какво правя. Повярвай.

— Вярвам ти, Джуд — заявява Уилем. — Но тук не става въпрос за вяра. Става въпрос, че се самонараняваш.

И после разговорът навлиза в задънена улица. Или отвежда дотам, че Уилем казва:

— Как щеше да се чувстваш ти, Джуд, ако го правех аз?

А той отговаря:

— Не е същото, Уилем.

При което Уилем пита:

— Защо?

А той оповестява:

— Защото, Уилем, това си ти. Ти не го заслужаваш.

Уилем пита:

— А ти го заслужаваш, така ли?

Тук вече той няма отговор — най-малкото такъв, който да се стори на Уилем убедителен.

Около месец преди разправията двамата пак се бяха скарали. Уилем беше забелязал, разбира се, че той отново е започнал да се наранява с бръснача, но не знаеше защо и една нощ, след като той се увери, че Уилем е заспал, тръгна крадешком към банята, точно тогава обаче Уилем го сграбчи най-неочаквано за китката и той извика от уплаха.

— Господи, Уилем — каза. — Стресна ме.

— Къде отиваш, Джуд? — попита троснато Уилем.

Той се помъчи да се отскубне, но хватката на Уилем бе прекалено здрава.

— Трябва да отида до банята — рече той. — Пусни ме, Уилем, сериозно ти говоря.

Двамата се загледаха в тъмното, докато накрая Уилем го пусна и също стана от леглото.

— В такъв случай да вървим — подкани. — Ще погледам.

Те се изпокараха, засъскаха си, вбесени един от друг, и двамата се чувстваха предадени, той обвиняваше Уилем, че се държи с него като с дете, Уилем пък го обвиняваше, че има тайни от него, още малко, и да си закрещят. Всичко приключи с това, че той се отскубна от хватката на Уилем и се опита да се завтече към кабинета, където да се заключи и да се пореже с ножицата, но в паниката се препъна, падна и си разцепи устната, затова Уилем се втурна към него с кофичка лед и двамата останаха да седят там, на пода във всекидневната, по средата между спалнята и кабинета, да се прегръщат и да се извиняват.

— Не мога да допусна да си го причиняваш — му каза на другия ден Уилем.

— Не мога да не си го причинявам — отвърна той след дълго мълчание.

„Няма да ти хареса да ме виждаш без това — идеше му да каже на Уилем, а също: — Не си представям живота без него.“ Но не каза нищо. Така и не успя да обясни на Уилем какво е за него самонараняването така, че той да разбере: че то е вид наказание, но и пречистване, че чрез него той премахва от себе си всичко отровно и покварено, че то му помага да не се гневи безпричинно на другите, на всеки, помага му да не крещи, да не прибягва до насилие, помага му да има усещането, че тялото му, животът наистина принадлежат на него, а не на друг. Без него със сигурност никога е нямало да намери сили да прави секс. Понякога се питаше: ако брат Лука не му го беше посочил като изход, какъв е щял да стане? Вероятно човек, който наранява другите, който се опитва да накара всички да се чувстват ужасно като него, човек, по-гаден и от човека, който беше сега.

Уилем мълча много дълго.

— Опитай — каза. — Заради мен, Джуди. Опитай.

И той опитваше. Следващите няколко седмици, когато се будеше нощем или след като бяха правили секс, вместо да чака Уилем да заспи и той да отиде в банята, си налагаше да лежи неподвижно, със стиснати юмруци, с потен тил и пресъхнала уста и да брои колко пъти си е поел въздух. Представяше си стълбището на един от мотелите и как се блъска в стената, представяше си какъв глух звук ще се раздаде, колко приятно уморен ще се почувства, колко ще го заболи. Хем му се искаше Уилем да разбере колко усилия хвърля, хем се радваше, че той не знае.

Понякога обаче това не бе достатъчно и в такива вечери той слизаше на първия етаж и плуваше в опит да остане без сили. Сутрин Уилем настояваше да види ръцете му и те се караха и за това, накрая обаче беше по-лесно просто да му ги показва.

— Доволен ли си сега? — тросваше се и си издърпваше ръцете от Уилем, а после, безсилен да го погледне, си смъкваше ръкавите и ги закопчаваше.

— Джуд — подхващаше след малко Уилем, — ела, полежи малко до мен, преди да излезеш.

Той обаче клатеше глава и тръгваше, а после цял ден съжаляваше, пък и Уилем не го помоли повече, от което той се намрази повече. Новият им сутрешен ритуал се състоеше в това Уилем да оглежда ръцете му и всеки път, докато седеше до Уилем и го чакаше да провери за следи от бръснач, се чувстваше все по-разстроен и унизен.

Откакто бе обещал на Уилем да опита, беше минал около месец, когато една вечер той разбра, че не се справя, че няма с какво да притъпи желанието. Денят бе неочаквано богат на спомени, сякаш завесата, отделила минало от настояще, бе съвсем изтъняла. Цяла вечер той бе виждал сякаш с периферното си зрение откъслечни сцени и по време на вечерята се бе мъчил да не се поддава, да не се оставя да се понесе из плашещия познат сенчест свят на спомените. Това бе първата нощ, когато за малко да каже на Уилем, че не иска секс, накрая обаче се бе сдържал и те все пак се любиха.

След това той се почувства изтощен. По време на секс винаги се мъчеше да не се отнася надалеч, да запази присъствие. Когато в детството се бе научил сякаш да напуска тялото си, клиентите се бяха оплаквали на брат Лука:

— Очите му са като мъртви — казваха, това не им харесваше.

Калеб също му го бе заявявал.

— Събуди се — му беше казал веднъж и го бе шляпнал отстрани по лицето. — Къде си?

Затова той правеше всичко възможно да участва, въпреки че от това изживяването ставаше по-мъчително. Онази вечер лежеше и гледаше Уилем, който спеше по корем, с ръце, пъхнати под възглавницата, с лице, по-сурово насън, отколкото в будно състояние. Той зачака, преброи до триста, после още веднъж до триста и така мина един час. Щракна лампата до леглото и се опита да чете, но единственото, което виждаше, беше бръсначът, единственото, което чувстваше, бе как ръцете му са изтръпнали в очакване да го усетят, сякаш в тях имаше не вени, а електрически кабели с пукащ по тях ток.

— Уилем — прошепна той и когато Уилем не му отговори, го хвана за врата, Уилем отново не помръдна, затова той най-после стана от леглото и отиде възможно най-тихо в гардеробната, откъдето извади плика, беше се научил да го държи във вътрешния джоб на едно палто, сетне излезе от стаята, прекоси апартамента и след като се шмугна в банята в другия край, затвори вратата. И тук имаше голяма душкабина, той седна в нея, свали си тениската и се облегна на прохладния камък. По китките му имаше толкова много застъпващи се белези, че от разстояние ръцете му изглеждаха така, сякаш ги е топил в гипс, и почти не личеше къде е правил опит за самоубийство: беше се рязал с бръснача така, че раните да се сливат и да прикриват белезите. Напоследък насочваше вниманието си към ръцете над лактите (не към бицепсите, по които също имаше белези, а към трицепсите, където не му носеше такова удовлетворение, той обичаше да вижда раните, които си нанася, без да се налага да се извръща), сега обаче направи предпазливо дълги разрези по левия си трицепс, като броеше в такт с дъха си секундите, необходими, за да ги нанесе.

Натисна бръснача четири пъти по левия и три по десния и докато правеше с отмалели от сладка слабост ръце четвъртия, вдигна очи и видя на вратата Уилем, който го наблюдаваше. През всичките десетилетия, откакто си нанасяше с бръснач рани, никой не бе присъствал, никой не го беше виждал с очите си, затова той спря внезапно, толкова стъписан беше от това нахълтване в личното му пространство.

Уилем не каза нищо, но докато вървеше към него, той трепна, притисна се към стената на душкабината и вцепенен и ужасен, зачака какво ще се случи оттук нататък. Видя как Уилем прикляква и издърпва внимателно от ръката му бръснача — за миг и двамата застинаха в това положение, и двамата втренчени в бръснача. А после Уилем се изправи и внезапно, без предупреждение си разряза с бръснача гърдите.

Тогава вече той трепна, върна се към живот.

— Не! — извика и се помъчи да се изправи, но нямаше сили и падна. — Недей, Уилем!

— Мамка му — кресна Уилем. — Мамка му.

Но въпреки това си разразя втори път гърдите, точно под раната, останала от първия.

— Престани, Уилем! — развика се той едва ли не разплакан. — Уилем, престани! Нараняваш се!

— О, така ли? — попита Уилем и от блесналите му очи той разбра, че и Уилем е напът да се разплаче. — Виждаш ли какво е, Джуд?

И се разряза трети път, пак с ругатни.

— Уилем — простена той и се метна да го хване за краката, но Уилем се отдръпна. — Моля те, спри. Моля те, Уилем.

Молеше и молеше, но Уилем спря чак след шестата рана, когато се свлече до отсрещната стена.

— Мамка му — простена тихо, като се преви на две и се хвана през тялото. — Мамка му, боли. — Той се спусна с плика, за да помогне на Уилем да промие раните, но Уилем се дръпна. — Остави ме на мира, Джуд — каза.

— Но трябва да ги превържеш — обясни той.

— Ти се превързвай — тросна се Уилем, все така без да го поглежда. — Само това оставаше да го превръщаме в тъп ритуал да си превързваме взаимно раните, които сами сме си нанесли.

Той отскочи назад.

— Не съм го предлагал — увери го, но Уилем не отговори, затова той си проми раните и плъзна плика към Уилем, който, свъсен, също го направи накрая.

Стояха така дълго, много дълго, Уилем все така наведен, а той загледан в него.

— Съжалявам, Уилем — каза му.

— Господи, Джуд — възкликна след малко Уилем. — Наистина боли. — Накрая го погледна. — Как изобщо издържаш?

Той сви рамене.

— Свиква се — обясни, а Уилем поклати глава.

— О, Джуд — пророни Уилем и той видя, че Уилем плаче безмълвно. — Щастлив ли си изобщо с мен?

Той усети как нещо в него се прекършва и се разпада.

— Уилем — подхвана веднъж, после втори път. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив.

Уилем издаде звук, по-късно той си даде сметка, че е било смях.

— Защо тогава се самонараняваш толкова често? — попита Уилем. — Защо нещата загрубяха толкова?

— Не знам — промълви той тихо. После преглътна. — Сигурно ме е страх, че ще си тръгнеш.

Това не бе цялата истина — той не можеше да каже цялата истина, — но все пак бе част от нея.

— Защо пък ще си тръгвам? — попита Уилем, а после, след като той не можа да отговори: — Значи е проверка? Какво се опитваш, да видиш докъде можеш да стигнеш с мен и дали ще остана с теб ли? — Той вдигна очи и си избърса сълзите. — Това ли е?

Той поклати глава.

— Може би — каза на мраморния под. — В смисъл несъзнателно. Но… може би. Не знам.

Уилем въздъхна.

— Не знам как да те убедя, че няма да си тръгна, излишно е да ме проверяваш — рече. Известно време и двамата мълчаха, после Уилем си пое дълбоко въздух. — Джуд — продължи, — не мислиш ли, че може би трябва да се върнеш за кратко в болницата? Колкото да… знам ли… колкото да си изясниш нещата.

— Не — отсече той и от паниката на гърлото му заседна буца. — Не, Уилем… нали няма да ме караш?

Уилем го погледна.

— Не — пророни. — Няма да те карам. — Той замълча. — Но ми се иска.

Нощта някак отмина, някак започна новият ден. Той беше толкова уморен, че чак залиташе, но отиде на работа. Караницата им така и не приключи по някакъв окончателен начин — нямаше изтръгнати насила обещания, нямаше и ултиматуми, — но през следващите няколко дни Уилем не му говореше. Или по-точно: Уилем говореше, но говореше за нищо.

— Приятен ден — пожелаваше на излизане сутрин и: — Как мина денят? — питаше, щом се прибереше вечер.

— Добре — отвръщаше той.

Знаеше, че Уилем се чуди какво да прави и как да възприема положението, затова гледаше да е възможно най-сдържан. Вечерно време лежаха в кревата и вместо, както преди, да си говорят, и двамата мълчаха — мълчанието им беше като трето същество, легнало между тях, огромно, космато и стръвно, ако го закачаш.

На четвъртата вечер той не издържа и след като лежа в мълчание към час — час и нещо, се претърколи през съществото и прегърна Уилем.

— Уилем — прошепна, — обичам те. Прости ми. — Уилем не му отговори, но той продължи: — Старая се — обясни му. — Наистина. Изпуснах се, ще се старая повече. — Уилем пак не каза нищо и той го притисна още по-силно до себе си. — Моля те, Уилем — рече. — Знам, че ти е тежко. Моля те, дай ми още един шанс. Моля те, не ми се сърди.

Той долови, че Уилем въздиша.

— Не ти се сърдя, Джуд — каза му. — И знам, че се стараеш. Просто ми се иска да не се налагаше да се стараеш, иска ми се това да не беше нещо, с което се бориш толкова яростно.

Сега беше негов ред да замълчи.

— И на мен ми се иска — отвърна накрая.

След онази нощ е опитвал различни начини: да плува, разбира се, но и късно нощем да прави нещо от тесто. Следи в кухнята винаги да има брашно, захар, яйца и мая и докато чака да се опече каквото е сложил във фурната, седи на масата в трапезарията и работи, а щом хлябът, сладкишът или курабиите (които дава на асистента на Уилем — да ги занесе на Харолд и Джулия) станат готови, вече почти се зазорява, затова той се пъха обратно в леглото и спи час-два, докато го събуди будилникът. Цял ден очите му парят от изтощение. Знае, че на Уилем не му харесва той да се заседява по цяла нощ, за да пече сладкиши, но знае и че Уилем предпочита все пак това пред другото, така че не казва нищо. Той вече не може да се разсейва с чистене: откакто се е пренесъл на Грийн стрийт, има домашна помощница, госпожа Чжоу, която сега идва по четири пъти в седмицата и е потискащо прилежна, толкова прилежна, че на него понякога му иде съвсем преднамерено да изцапа колкото после да го почисти. Знае обаче, че е глупаво, затова не го прави.

— Хайде да опитаме нещо — казва една вечер Уилем. — Щом се събудиш и ти се прииска да се порежеш, будиш и мен, чу ли? Колкото и да е часът. — Той го гледа. — Хайде да опитаме! Заради мен.

И той го прави най-вече защото му е любопитно какво ще предприеме Уилем. Една нощ, много късно, го побутва по рамото и когато Уилем отваря очи, му се извинява. Но Уилем клати глава, после се премества върху него и го притиска толкова силно, че му е трудно да диша.

— Дръж ме — подканя Уилем. — Все едно падаме и от страх сме се вкопчили един в друг.

Той притиска Уилем толкова силно, че усеща как мускулите от гърба му до върховете на пръстите оживяват, толкова силно, че усеща как сърцето на Уилем бие до неговото, усеща гръдния му кош до своя, усеща как стомахът му се издува от въздуха и после спада.

— По-силно — приканва Уилем и той се подчинява, докато ръцете му се уморяват, а сетне изтръпват, докато тялото му се отпуска от умора, докато той усеща, че наистина пада: първо през матрака, а после през рамката на леглото, през самия под, усеща как преминава бавно през всички етажи в сградата, които поддават и го поглъщат като пихтия. Той се спуска през петия етаж, където семейството на Ричард сега е складирало купчини марокански плочки, през четвъртия етаж, който е празен, през апартамента на Ричард и Индия и през ателието на Ричард, после през първия етаж и басейна, след това надолу и надолу, нататък и нататък, през тунелите на метрото, покрай скали и наноси, през подземни езера и океани нефт, през пластове изкопаеми и шисти, докато започва да се носи из огъня в самото ядро на Земята. И през цялото време Уилем е вкопчен в него, и след като хлътват в огъня, те не изгарят, а се топят, сливат се заедно с краката, гърдите и главите си в едно същество. Когато на другата сутрин се буди, Уилем вече не е върху него, лежи отстрани, но пак двамата са с преплетени крайници и той се чувства леко замаян, олекнало му е, понеже не само не се е рязал с бръснача, но и е спал дълбоко, две неща, които не е правил от месеци. Онази сутрин се чувства пречистен и освежен, сякаш е получил поредната възможност да живее правилно.

Но не може, разбира се, да буди Уилем всеки път, щом има нужда от него: ограничава се с по веднъж на десет дни. През другите шест-седем тежки нощи в тези десетдневни отрязъци се оправя сам: плува, меси нещо, готви. Има нужда от физически труд, за да притъпи желанието — Ричард му е дал ключ от ателието и някои нощи той слиза по пижама долу, там Ричард му е оставил задача, която се повтаря безсмислено, но и му помага и в същото време е съвсем загадъчна: едната седмица той реди по размер гръбнаци на птици, другата — според цвета, кожите на порове, лъскави и леко мазни, струпани на купчинка. Покрай тези задачи си спомня как преди години четиримата са разплитали в почивните дни кичури коса за Джей Би и му се иска да каже на Уилем за тях, но не може, разбира се. Накарал е Ричард да обещае, че и той няма да споменава на Уилем, ала знае, че Ричард също е леко притеснен от нещата — забелязал е, че никога не му е възлагал задачи, за които трябват бръсначи, ножици или ножове, а това е показателно, ако отчетем колко често опира Ричард в работата си до остри предмети.

Една вечер той надзърта в стара кутия от кафе, оставена върху писалището на Ричард, и вижда, че е пълна с остриета: малки, със заострени ъгли, големи с вид на длета, и най-обикновени, правоъгълни, каквито предпочита и той. Бръква внимателно в кутията, загребва в шепата си от остриетата, гледа ги как се сипят от дланта му. Взима едно от правоъгълните и го пъха в джоба на панталона си, но когато накрая се кани да си тръгне — толкова изтощен, че подът под него се клати, — връща бавно острието на мястото му. В часовете, когато будува и се прокрадва из сградата, понякога се чувства демон, предрешен като човек — само нощем не е опасно да смъкне костюма, който от немай-къде носи през деня, и да разкрие истинската си същност.

После идва вторник, ден, когато сякаш е лято, последният на Уилем в града. Сутринта той тръгва рано на работа, но се прибира по обяд, за да се сбогува.

— Ще ми липсваш — казва както винаги на Уилем.

— Ти на мен повече — уверява го както винаги Уилем, а после, пак както винаги: — Нали ще се грижиш за себе си?

— Да — отвръща той, без да го пуска. — Обещавам.

Долавя как Уилем въздиша.

— Не забравяй, можеш да ми звъниш винаги, колкото и да е часът — подканва Уилем и той кима.

— Върви — казва му. — Всичко ще бъде наред.

А Уилем въздиша още веднъж и тръгва.

Неприятно му е, че Уилем заминава, но в същото време е и развълнуван: от егоистични подбуди, а също, защото му е олекнало, защото е щастлив, че Уилем работи толкова много. Миналият януари, след като се прибраха от Виетнам, точно преди да замине за снимките на „Дуети“, Уилем ту нервничеше, ту изпадаше в привидна самоувереност и макар той да се стараеше да не обсъжда с него съмненията му, знаеше колко притеснен е Уилем. Знаеше, че колкото и да твърдеше обратното, Уилем е притеснен, че първият му филм, след като съобщиха за връзката си, е гей филм. Знаеше, че Уилем е притеснен, задето режисьорът на един научнофантастичен трилър, в който той искаше да се снима, не му е върнал обаждането бързо, както е очаквал (въпреки че накрая все пак се беше обадил и всичко беше приключило както искаше Уилем). Знаеше, че Уилем се притеснява от сякаш несекващия поток статии, от неспирните молби за интервюта, от догадките и телевизионните предавания, от клюкарските колонки и материалите на първа страница, с които ги посрещнаха при завръщането им в Щатите и които, както им бе обяснил Кит, те нямаха сили да контролират или да спрат: не можеха да направят друго, освен просто да чакат хората да се отегчат от темата, а дотогава вероятно щели да минат доста месеци. (Като цяло Уилем не четеше какво пишат за него, но материалите ги заливаха отвсякъде: щом включеха телевизора или компютъра, щом отвореха вестника, се натъкваха на нови и нови публикации за Уилем и какво представлявал той сега.) Когато разговаряха по телефона — Уилем от Тексас, той от Грийн стрийт, — се усещаше, че Уилем внимава да не говори много за тревогите си, да не би той да се почувства виновен.

— Кажи ми, Уилем — промълви накрая. — Обещавам ти, няма да виня себе си. Заклевам се.

И след като в продължение на една седмица го повтаря, Уилем все пак му каза накрая и макар че той пак се почувства виновен — ходеше да се наранява след всеки от тези разговори, — не поиска от Уилем някакви уверения, не направи така, че на Уилем да му стане още по-зле, само слушаше и се стремеше, доколкото е възможно, да го утешава. „Браво на теб — хвалеше се той сам себе си, след като затвореха, задето и този път — въпреки страховете — си е държал устата затворена. — Добре се справи.“ По-късно забиваше острието на бръснарското ножче в някой от белезите си и надигаше с ъгълчето тъканта, докато не стигнеше меката плът отдолу.

Смята го за добър знак, че филмът, който сега Уилем снима в Лондон, е, както би се изразил Кит, гей филм.

— При други обстоятелства щях да откажа — обясни Кит на Уилем. — Но сценарият е много добър, няма как да го подмина.

Филмът се казва „Отровената ябълка“ и е за последните години от живота на Алън Тюринг, когато той е задържан за непристойно поведение и кастриран с химикали. Тюринг му беше идол, разбира се — като на всички математици, — и той бе трогнат едва ли не до сълзи от сценария.

— Трябва да участваш, Уилем — му беше казал.

— Не знам — бе отвърнал с усмивка Уилем, — поредният гей филм.

— „Дуети“ наистина пожъна успех — напомни той на Уилем и това си беше самата истина: успехът надмина всички очаквания, но подобен спор нямаше особен смисъл, защото той знаеше, че Уилем вече е решил да се снима във филма, и се гордееше с него, вълнуваше се като малко дете, както за всички филми с Уилем.

В събота след заминаването на Уилем се отбива Малкълм, който го качва на колата и двамата поемат на север, към покрайнините на Гарисън, където строят къща. Преди три години Уилем е купил парцела — двеста и осемдесет декара със свое езеро и гора — и тези три години той е пустеел. Малкълм направи проект и Уилем го одобри, но така и не бяха казали на Малкълм, че може да започва. А една сутрин преди около година и половина той бе заварил Уилем на масата в трапезарията — разглеждаше чертежите на Малкълм.

Без да вдига очи от листовете, Уилем му бе протегнал ръка, той я бе поел и бе оставил Уилем да го притегли при себе си.

— Според мен трябва да го направим — обясни Уилем.

И така, срещнаха се отново с Малкълм и той бе изработил нов план: първата къща бе на два етажа и наподобяваше модернистична солница, а втората беше само на един етаж и бе почти изцяло стъклена. Той предложи да я плати, но Уилем отказа. Впуснаха се да спорят, Уилем изтъкна, че не помага с поддръжката на Грийн стрийт, той пък напомняше, че не е важно.

— Джуд — каза накрая Уилем, — никога не сме се карали за пари. Нека не започваме сега.

И той знаеше, че Уилем е прав: приятелството им никога не се беше измервало с пари. Когато нямаха пукнат грош, никога не говореха за пари — открай време, каквото и да изкараше, той смяташе, че то принадлежи и на Уилем — и сега, когато разполагаха със средства, пак смяташе така.

Преди осем месеца, когато Малкълм направи първата копка, двамата с Уилем бяха отишли на парцела и бяха тръгнали да се разхождат из него. Онзи ден той се чувстваше необичайно добре и дори бе разрешил на Уилем да го държи за ръка, докато се спускаха по полегатия хълм, на който щеше да се намира къщата, и след като завиха наляво, поеха към гората, притиснала в обятията си езерото. Гората бе по-гъста, отколкото си бяха представяли, по земята имаше толкова много борови иглички, че краката им потъваха, сякаш почвата отдолу бе направена от каучук, от нещо податливо, напомпано до средата с въздух. На него му беше трудно да върви по такъв терен и той се хвана не на шега за ръката на Уилем, но когато Уилем го попита иска ли да спре, поклати глава. След двайсетина минути вече почти бяха заобиколили езерото и излязоха на поляна като от приказка: от върхарите на елите небето горе изглеждаше тъмнозелено, земята долу пък бе застлана с килима на игличките. Тогава те спряха и се огледаха, а Уилем пророни тихо:

— Ето тук трябва да я построим.

Той се усмихна, но нещо вътре в него се прекърши, той изпита чувството, че всичките му нерви са издърпани през пъпа, понеже си спомни за онази, другата гора, където навремето мислеше, че някой ден ще живее, и си даде сметка, че най-после има всичко това: къща в гората с вода наблизо и с човек, който го обича. Тогава потрепери, по цялото му тяло премина тръпка и Уилем го погледна.

— Студено ли ти е? — попита.

— Не — отговори той, — но хайде да вървим нататък.

И те продължиха.

Оттогава избягва гората, но обича да идва на строежа и да работи отново с Малкълм. В края на всяка седмица тук идва някой от двамата, той или Уилем, макар да знае, че Малкълм предпочита него, понеже като цяло Уилем не се вълнува от подробностите. Той вярва на Малкълм, но Малкълм не иска да му вярват: иска да има до себе си човек, на когото да покаже сребристия мрамор на жилчици, който е открил в малка каменоломна край Измир, и да поспори колко да сложи, така че да не тежи, човек, когото да накара да подуши кипариса от Гифу, изписан специално за ваната в банята, и да огледа предметите — чукове, гаечни ключове, клещи, — които е вместил като трилобити в циментовите подове. Освен къщата и гаража има открит басейн и в пристройката закрит: къщата щеше да бъде готова след малко повече от три месеца, а басейнът и пристройката — напролет.

Сега той върви из къщата заедно с Малкълм, прокарва длани по повърхностите, слуша как Малкълм дава указания на собственика на строителната фирма кое как да се направи. Както винаги, е възхитен от Малкълм по време на работа: никога не се уморява да гледа приятелите си, докато работят, но преображението на Малкълм е най-вдъхновяващо, по-вдъхновяващо и от ролите на Уилем. В такива мигове той си спомня колко внимателно и прилежно Малкълм е правил въображаемите си къщи, колко сериозно е подхождал, веднъж във втори курс Джей Би се бе надрусал и беше подпалил (както той твърдеше по-късно, без да иска) един такъв макет, а Малкълм се ядоса, обиди се много и за малко да се разплаче. Изхвърча от общежитието, той също хукна навън и поседя заедно с него в студа на стъпалата пред библиотеката.

— Знам, че е глупаво — бе споделил Малкълм, след като се бе поуспокоил. — Но те значат много за мен.

— Разбирам — бе отвърнал той. Винаги бе харесвал къщите на Малкълм, още пазеше първата къщичка, която Малкълм му бе направил преди толкова години за седемнайсетия рожден ден. — Не е глупаво.

Знаеше какво означават за Малкълм къщите: с тях той утвърждаваше властта си, те му напомняха, че колкото и несигурен да е животът, има едно, което е изцяло в негови ръце и което винаги ще изразява всичко, каквото той не може да каже с думи.

— От какво толкова се притеснява пък Малкълм? — питаше Джей Би, ако Малкълм нервничеше за нещо, той обаче знаеше: Малкълм се притесняваше, защото да си жив, означава да се притесняваш. Животът беше плашещ, непознаваем. Дори парите на Малкълм не му даваха пълна защита. Животът щеше да му се случва и той щеше да бъде принуден да се опитва да намира отговори, точно като всички останали. Всички те — Малкълм с неговите къщи, Уилем с неговите приятелки, Джей Би с неговите бои, той с неговите бръсначи — търсеха утеха, нещо, което да си е само тяхно, нещо, за което да се хванат в този ужасяващо огромен неразбираем свят с неумолимостта на минутите, часовете, дните.

Напоследък Малкълм проектира все по-малко жилищни сгради, всъщност го виждат все по-рядко. Сега „Белкаст“ има филиали в Лондон и Хонконг и въпреки че Малкълм се занимава най-вече с проектите в Америка — в момента проектира новото крило на музея в някогашния им колеж, — често отсъства. Но се е заел лично със строежа на къщата им и никога не пропуска и не отменя срещите им. Когато си тръгват от парцела, той хваща Малкълм за рамото.

— Мал — казва, — не знам как да ти благодаря.

А Малкълм се усмихва.

— Това ми е любимият проект, Джуд — отвръща. — За любимите ми хора.

След като се връщат в града, той оставя Малкълм в Кобъл Хил, после се насочва по моста на север, към кантората. Още едно нещо, което в отсъствието на Уилем му доставя удоволствие: когато Уилем го няма, той може да се заседява до по-късно и за по-дълго на работа. Без Лушън в кантората е и по-приятно, и по-неприятно — по-неприятно, защото, макар и още да се вижда с Лушън, който по думите му се е посветил след пенсионирането на това да се преструва, че обича да играе голф в Кънектикът, му липсват всекидневните им разговори, липсват му опитите на Лушън да го предизвика и да го извади от равновесие, по-приятно, защото е установил, че с удоволствие ръководи отдела, участва в работата на комисията по възнагражденията в кантората, всяка година решава как да се разпредели накрая годишната печалба.

— Кой да предположи, че си такъв властолюбец, Джуд! — възкликна Лушън, след като си го призна, а той възрази: не било така, и обясни на Лушън, че просто му е хубаво да вижда какво са постигнали през годината, как часовете и дните в кантората — неговите и на всички останали, — са се превърнали в числа, а тези числа — в пари, а тези пари — в нещата, с които живеят колегите му: къщите, таксите за училищата и университетите, парите за отпуска и за колите. (Тази част не я каза на Лушън. Той щеше да го помисли за романтик и да му дръпне ехидна лекция, че е склонен към сълзливост.)

„Роузън Причард“ открай време беше важен за него, но след Калеб се превърна в нещо, без което не може. В живота в кантората го оценяваха само по делата, които е осигурил, по работата, която е свършил: там той нямаше минало, нямаше недостатъци. Там животът му започваше от Юридическия факултет и постигнатото в него и завършваше с всекидневните постижения, с годишните отчети на отработените часове, с всеки нов клиент, когото е привлякъл. В „Роузън Причард“ нямаше място за брат Лука, за Калеб, доктор Трейлър, манастира и дома: там те бяха несъществени, странични подробности, нямаха нищо общо с човека, в който той се беше превърнал. Там той не беше човекът, който се спотайва в банята, за да си нанася сам рани с бръснача, там всичко се свеждаше до числата: едното показваше колко пари е привлякъл, другото — за колко часа му е било платено, третото — колко души е ръководил, четвъртото — с какви суми ги е възнаградил. Така и не можеше да го обясни на приятелите си, които се изумяваха и го съжаляваха, задето работи толкова много — нямаше как да им каже, че именно в кантората, заобиколен от работа и хора, за които знаеше, че според тях са абсурдно скучни, се чувства в най-голяма степен човек, достоен и неуязвим.

По време на снимките Уилем се прибира на два пъти за дълги уикенди, но първия той е болен, има вирусно разстройство, а втория Уилем има бронхит. Ала и двата пъти — всеки път, когато чува, че Уилем влиза в апартамента и го вика — трябва да си напомня, че това е неговият живот и че в този живот Уилем се прибира при него. В такива моменти му се струва, че с отхвърлянето си на секса се държи като скъперник, че сигурно греши, когато си спомня за него като за нещо отблъскващо, че дори да не е така, просто трябва да опитва повече, да се самосъжалява по-малко. „Я се стегни — ругае се, когато в края на тези уикенди целува на сбогуване Уилем. — Само да си посмял да съсипеш всичко. Само да си посмял да се оплакваш за нещо, което дори не заслужаваш.“

А после една нощ по-малко от месец преди окончателното завръщане на Уилем той се събужда с убеждението, че е в кабина на огромен камион, че лежи на мръсен син юрган, сгънат на две, и че всяка кост в тялото му се клати, докато камионът се движи по магистралата. О, не — мисли си, — о, не, после става, отива бързо при пианото и изсвирва всички клавирни творби на Бах, за които се сеща, безредно, прекалено силно и прекалено бързо. Спомня си за една притча, която брат Лука му е разказвал веднъж, по време на един от уроците по пиано — за старица, която свирела на свирката си у дома все по-бързо и бързо, така че дяволчетата пред вратата й да танцуват вихрен танц, от който накрая да станат на пихтия. Брат Лука му я беше разказал, за да онагледи защо трябва да ускори темпото, но образът му хареса и понякога, усети ли, че някой спомен се е вкопчил в него, за да го прогони, да го отпъди, той пее или свири, а споменът се махна, все едно музиката е щит между тях.

Беше в първи курс в Юридическия факултет, когато животът започна да изниква пред него като спомени. Всеки ден, докато вършеше нещо — готвеше вечеря, описваше книгите в библиотеката, правеше глазурата на някоя торта в „Батър“, търсеше статия за Харолд, — изневиделица изникваше сцена, нямо представление, предназначено единствено за него. В онези години спомените наподобяваха не разкази, а платна и дни наред той виждаше все едно и също: диорама с брат Лука върху него или с някой от възпитателите в дома, сграбчил го, докато той е минавал покрай него, с клиент, който вади от джобовете си дребните монети и ги слага в чинийката, оставена за целта от брат Лука върху нощното шкафче. Случваше се спомените да са още по-кратки и смътни: синият чорап с глави на кончета, с който някой от клиентите е легнал в леглото, първата храна, която доктор Трейлър му е дал във Филаделфия (бъргър, хартиена фунийка с пържени картофи), прасковената на цвят вълнена възглавница в стаята му в къщата на доктор Трейлър, която, погледнеше ли я, му заприличваше на разкъсана плът. Веднага щом тези спомени се появяха, той установяваше, че е загубил ориентация: винаги се искаше малко време, докато осъзнае, че тези сцени са не просто от живота му, че те са самият му живот. В онези дни позволяваше да го прекъснат и имаше периоди, когато той се отърсваше от унеса и виждаше ръката си, застинала с пластмасовия шприц с глазурата над някоя сладка или хванала книгата, изтеглена само до средата от лавицата. Именно тогава започна да осъзнава колко много от живота си се е научил просто да заличава дори броени дни след като се е случило, осъзна и че по някое време е изгубил тази способност. Знаеше, че това е цената на насладата от живота, че ако иска да не пропуска нещата, в които сега намира удоволствие, трябва да плати за тях. Защото колкото и вероломни да бяха спомените, животът, който се връщаше парче по парче при него, той знаеше, че ще ги изтърпи, ако това означаваше да има и приятели, ако и занапред се радваше на възможността да намира утеха в другите.

Възприемаше се като едва забележима пролука между световете, където от преобърнатата пръхкава земя на тънка струйка излиза нещо погребано в нея, за да увисне пред него, да зачака той да го види и да го приеме като свое. Самата им поява си беше истинско предизвикателство. „Ето ни и нас — сякаш му казваха. — Нима наистина си въобразяваше, че ще те оставим да си идеш? Наистина ли си въобразяваше, че няма да се върнем?“ В крайна сметка той бе принуден да признае колко много неща е редактирал — редактирал и пренареждал, променял, за да ги преглътне по-лесно — дори от последните няколко години: филмът, който е гледал в първи курс за двама полицаи, дошли да кажат на един студент в колежа, че мъжът, който го е наранил, е починал в затвора, изобщо не е филм — това е животът му и именно той е студентът, стоял на двора пред общежитието, двамата полицаи са мъжете, които онази вечер са го намерили на полето и са задържали доктор Трейлър, а после са го завели в болницата и са направили всичко по силите си да вкарат доктор Трейлър зад решетките, сетне са го издирили и са дошли да му съобщят лично, че вече няма от какво да се страхува.

— Хубаво местенце — бе казал един от полицаите, докато бе оглеждал красивото университетско градче, старите тухлени сгради, където човек можеше да се разхожда и да бъде в пълна безопасност. — Гордеем се с теб, Джуд.

Той обаче беше замъглил този спомен, беше го променил така, че полицаят казваше само „Гордеем се с теб“, без да се обръща към него по име, точно както бе заличил и паниката, която, както помнеше, бе усетил остро въпреки новината, страха, че по-късно някой ще попита какви са тези мъже, с които е разговарял, гадното усещане колко сбъркан е бил животът му в миналото, което нахълтваше едва ли не физически в настоящето му.

Накрая се бе научил да се справя със спомените. Не можеше да ги спре — след като бяха изникнали, нямаха край, — но вече ги посрещаше по-подготвен. Вече знаеше как да постави диагноза, да определи мига или деня, когато със сигурност нещо ще го навести и той трябва да измисли как да го посрещне: да реши какво иска то, кавга, утеха или просто внимание? Трябваше да долови какъв вид гостоприемство иска и тогава вече можеше да реши и как да го накара да се махне, да се върне в онова, другото място.

Лесно се справя с малките спомени, но дните отминават, той чака Уилем и усеща, че този спомен е като дълга змиорка, хлъзгава и неуловима, която се гъне през него, удря с опашка по органите му, така че той усеща спомена като нещо живо и мърдащо, месесто и мощно, което блъска по вътрешностите му, по сърцето и белите дробове. Понякога спомените бяха такива и те най-трудно се укротяваха и озаптяваха, от ден на ден сякаш растяха вътре в него, докато накрая той имаше чувството, че се състои не от кръв, мускули, вода и кости, а от самия спомен, който се надува като балон и го запълва чак до върховете на пръстите. След Калеб беше осъзнал, че има спомени, които просто няма да успее да овладее, и не му остава друго, освен да чака сами да се изтощят, да отплават обратно в мрака на подсъзнанието му и да го оставят на мира.

И така, той чака, оставя спомена — как е прекарал близо половин месец по камиони в опит да стигне от Монтана в Бостън — да се настани в него, сякаш съзнанието, тялото му са мотел и споменът е единственият гост в тях. През този период най-голямото предизвикателство пред него е да изпълни каквото е обещал на Уилем, да не си нанася рани, затова си създава строга плътна програма за часовете от полунощ до четири сутринта, най-опасните. В събота си съставя списък какво ще прави във всеки от дните през следващите няколко седмици, редува плуването с готвенето, свиренето на пиано, правенето на сладкиши, работата у Ричард, реденето на старите дрехи, неговите и на Уилем, чистенето на библиотеките, шиенето на копчета на ризата на Уилем — смяташе да възложи на госпожа Чжоу, но защо да не го свърши и той, съвсем по силите му е — и подреждането на ненужните дребни неща, натрупали се в чекмеджето при печката: връзки, лепкави ластичета, безопасни игли и кутийки кибрит. Приготвя за завръщането на Уилем пилешки бульон и агнешки кюфтета и ги замразява във фризера, меси тесто за няколко самуна хляб, които Ричард да занесе в благотворителната кухня — двамата са в управителния съвет и той помага със счетоводството. След като оставя тестото да втаса, сяда на масата и чете романи, отдавна любими книги с думи, сюжет и герои, които му вдъхват спокойствие и не се променят и с които той е свикнал. Съжалява, че си няма домашен любимец — безсловесно признателно куче, което пръхти и се усмихва, невъзмутима котка, която го гледа укорно с присвити оранжеви очи, друго дишащо същество в жилището, на което да говори, от чиито тихи прокрадващи се стъпки да идва на себе си. Работи цяла нощ и преди да се свлече и да потъне в сън, си нанася рани — една на лявата ръка и втора на дясната, — а когато се буди, е уморен, но горд, че все пак е невредим.

Но после до завръщането на Уилем остава половин месец, споменът избледнява, изнася се до следващия път, когато ще дойде да го навести, и хиените изникват отново. Или може би „изникват отново“ не е съвсем точно, защото, веднъж доведени от Калеб в живота му, те не са си тръгвали. Сега обаче не го преследват, тъй като знаят, че не им се налага: животът му е необходна савана и той е обкръжен от тях. Те лежат, проснати в жълтата трева, усукват се лениво около долните клони на баобабите, разпрострени от стъблата като пипала, и го гледат втренчено с пронизващите си жълти очи. Винаги са там и след като двамата с Уилем са започнали да правят секс, се множат и в лоши дни, а още повече — в дни, когато той се страхува особено много от тях. В такива дни той усеща мустаците им, докато се движи бавно по техните земи, усеща нехайното им презрение: знае, че няма къде да избяга, знаят го и те.

И макар да чака с нетърпение почивките от секса, осигурявани му от работата на Уилем, той си дава сметка, че не е разумно: повторното навлизане в онзи свят винаги е трудно — така е още откакто е бил дете, когато по-страшни от ритъма на секса са били само промените в този ритъм.

— Изгарям от нетърпение да се прибера и да те видя — казва Уилем при следващия им разговор и макар в гласа му да няма нищо похотливо, макар Уилем да не е споменавал нищо за секс, той знае от досегашния си опит, че вечерта, след като се прибере, Уилем ще поиска секс, през първата седмица у дома ще го иска по-често от обикновено, особено, при положение че и двата пъти, когато си е идвал в почивка, са били болни ту Уилем, ту той.

— Аз също — отвръща той.

— Какво става с раните? — пита Уилем небрежно, сякаш се интересува от кедрите на Джулия или от времето навън.

Пита винаги в края на всеки разговор, сякаш въпросът го вълнува съвсем слабо и Уилем го задава само от любезност.

— Нищо — отвръща както винаги той. — Тази седмица само две — добавя и това е самата истина.

— Браво, Джуди — мълви Уилем. — Слава богу. Знам, че е трудно. Гордея се с теб.

В такива мигове винаги говори така, сякаш му е олекнало, сякаш очаква да чуе — както вероятно и е — съвсем различен отговор: „Положението не е розово, Уилем. Нощес си нанесох с ножчето толкова много рани, че не си усещам ръката. Не се изненадвай, когато ме видиш“. В такива случаи той се чувства истински горд, че Уилем му се доверява толкова много и той може да му каже истината, но в същото време се вбесява, страда с цялото си същество, че изобщо се налага Уилем да го пита такива неща и това е нещо, с което се гордеят. Други се гордеят с дарбите, с външния вид, със спортните постижения на приятелите си, а ето че Уилем е принуден да се гордее с това, че приятелят му е успял да прекара още една нощ, без да се обезобразява с бръснарско ножче.

После накрая идва вечер, когато той е наясно, че усилията, които хвърля, вече не помагат: изпитва потребност да се самонаранява много и свирепо. Хиените вече са започнали да вият тихо, да надават резки звуци, които сякаш идват от друга твар вътре в тях, и той е наясно, че ще се успокоят само от болката му. Мисли как да постъпи: след седмица Уилем ще си бъде у дома. Ако сега той си нанесе рани, до завръщането на Уилем те няма да зараснат и Уилем ще се ядоса. Но ако той не предприеме нещо… тогава не знае. Трябва да направи нещо, трябва. Осъзнава, че е чакал твърде дълго, мислел е, че ще се справи, а се оказа, че се е заблуждавал.

Става от леглото и отива през празния апартамент в тихата кухня. Задачите за тази нощ: да направи сладки за Харолд, да подреди пуловерите на Уилем, да се отбие в ателието на Ричард — светят в бяло от плота, викат го, въпреки че той ги е загърбил, умоляват го да ги изпълни, а спасението, което предлагат, е ненадеждно като хартията, върху която са отпечатани. Той застива за миг, няма сили да се помръдне, после отива бавно, без желание при вратата над стълбището, вдига резето и след още миг колебание я отваря рязко.

Не го е правил от оная нощ с Калеб и сега се навежда през отвора, гледа надолу към чернилката и вкопчен както онази нощ в касата, се пита дали ще намери сили да го направи. Знае, че така ще умилостиви хиените. Но в това има нещо унизително, крайно, мерзко и той знае, че ако го направи, ще прекрачи някакъв вододел и ще се превърне в човек, който трябва да бъде вкаран в болница. Накрая, накрая се откопчва с трепереща ръка от касата, затръшва вратата, слага рязко резето и се отдръпва.

На следващия ден в кантората слиза долу заедно с друг от съдружниците — Санджай, и с един клиент, на клиента му се пуши. Имат неколцина клиенти пушачи и когато те слизат долу, той също отива с тях — така продължават срещата долу на улицата. Лушън си имаше теория, че докато са с цигара в уста, пушачите се чувстват най-добре, най-отпуснати са, а оттам и най-лесно се манипулират, и макар навремето да се беше изсмял, сега знае, че Лушън вероятно е прав.

Онзи ден е в инвалидната количка, защото краката му са отекли, макар и да му е много неприятно клиентите да го виждат обездвижен.

— Повярвай, Джуд — му беше казал Лушън преди години, когато той бе изразил на глас пред него притесненията си, — на клиентите им е все тая дали стоиш прав, или седиш в инвалидна количка, за тях ти винаги ще бъдеш гадняр, който ще им разкаже играта, затова си седи на количката.

Навън е студено и не вали, от което по някаква причина краката го болят по-малко, и докато тримата разговарят, той забелязва, че се е втренчил като хипнотизиран в оранжевото огънче в края на цигарата на клиента, което премигва срещу него и ту гасне, ту пак се разгаря, докато мъжът си дръпва от дима и го издишва. Най-неочаквано той знае какво ще направи, но веднага след тази мисъл идва тъпият удар в стомаха му, понеже си дава сметка, че ще предаде Уилем и не само ще го предаде, но освен това и ще го излъже.

Петък е и докато пътува с колата към Анди, той разработва плана си, развълнуван и успокоен, че е намерил решение. Анди е в едно от веселите си, заядливи настроения и той се оставя да бъде разсеян от него, от необузданата му енергия. По някое време двамата заговарят за краката му така, както говорим за досаден опърничав роднина, когото обаче няма как да изоставим и който постоянно се нуждае от грижи. „Старите копелдаци“ — ето как ги нарича Анди и когато го прави за първи път, той избухва в смях, толкова точно е името с намека за отчаяние, което непрекъснато заплашва да затъмни неизменната неволна обич.

— Как са старите копелдаци? — пита и сега Анди, а той се усмихва и отговаря:

— Мързи ги, както винаги, ми изсмукват всички жизнени сокове.

Но съзнанието му е запълнено и с онова, което смята да направи, и когато Анди го пита:

— И какво има да каже за себе си по-добрата ти половинка?

Той се сопва:

— Какво имаш предвид?

Анди млъква и го гледа с любопитство.

— Нищо — отговаря. — Просто исках да разбера как е Уилем.

„Уилем“ — мисли си той и вече това, че е чул името му, произнесено на глас, го изпълва с болка.

— Страхотно — мълви тихо.

В края на прегледа Анди — както винаги — оглежда ръцете му и този път — както и последните няколко пъти — сумти одобрително.

— Наистина си отрязал този навик — заявява. — Извинявай за каламбура.

— Знаеш си ме — винаги се стремя към съвършенство — казва той уж шеговито, но Анди се взира в очите му.

— Знам — изрича тихо. — Знам, че сигурно е трудно, Джуд. Но се радвам наистина.

Докато вечерят, Анди се оплаква от новия приятел на брат си, когото мрази.

— Анди — подхваща той, — не можеш да мразиш всички приятели на Бекет.

— Знам, знам — отвръща Анди. — Само че този наистина е много загубен, Бекет може да си намери нещо по-добро. Казах ти, че произнася Пруст, както се пише на френски — Проуст, нали?

— Няколко пъти — потвърждава той и се подсмихва. Беше се запознал с омразния нов приятел на Бекет — мил и весел начинаещ ландшафтен архитект — преди три месеца, на един купон у Анди. — Но, Анди, на мен ми се видя свястно момче. И обича Бекет. Пък и наистина ли смяташ да обсъждаш с него Пруст?

Анди въздиша.

— Говориш като Джейн — тросва се кисело.

— Ами сигурно не е зле да послушаш Джейн — усмихна се той отново. После се смее, от седмици не му е било толкова леко, и то не само заради нацупеното лице на Анди. — Има и по-страшни престъпления от това да не си на „ти“ с „На път към Суан“.

Докато се прибира с колата, мисли за плана си, после обаче си дава сметка, че се налага да почака, защото смята да твърди, че се е изгорил, докато е готвел, и ако нещо се обърка, пак ще опре до Анди, който ще го попита как така е готвел, при положение че онзи ден са вечеряли заедно. Значи, утре — мисли си той, — ще го направя утре. А довечера може да прати на Уилем писмо по електронната поща, в което да спомене, че ще се опита да изпържи банани, както ги обича Джей Би: почти спонтанно решение, което ще доведе до ужасни последици.

„Знаеш, че душевноболните обмислят именно така плановете си — напомня студеният му презрителен вътрешен глас. — Знаеш, че такива планове може да прави само болен човек.“

„Стига — прекъсва го той. — Стига. Щом знам, че това е ненормално, значи не съм ненормален.“ При тези думи гласът избухва в гръмогласен смях: на оправданията му, на логиката му като на шестгодишно дете, на погнусата от думата „болен“ и страха, че могат да му я лепнат. Но дори гласът, който присмехулно и нагло изразява отвращението си от него, не е достатъчен, за да го спре.

На другата вечер той си слага тениска с къс ръкав, от онези на Уилем, и отива в кухнята. Подрежда всичко, което му трябва: зехтина, дългата дървена клечка. Пъха лявата си ръка до лакътя в мивката, все едно е птица, която трябва да оскубе, и избира място няколко сантиметра над дланта, после взима хартиената салфетка, която е напоил със зехтин, и с нея прави върху кожата си кръг колкото кайсия. Гледа няколко секунди лъскавото мазно петно и след като си поема въздух, драсва клечката кибрит отстрани на кутията и държи пламъка до кожата си, докато тя не се подпалва.

Болката е… какво е болката? След травмата няма и един-единствен ден, когато да не е изпитвал болка. Понякога тя ту се появява, ту го отпуска или е лека. Но винаги е там.

— Внимавай — все го предупреждава Анди. — Толкова си свикнал с нея, че си изгубил способността да различаваш кога е знак за нещо по-лошо. Дори по десетобалната система да я оценяваш с пет или шест, ако изглежда така — говореха за една от раните по краката му, около която той беше забелязал, че кожата е придобила отровно сивкав, почти черен оттенък, цвета на тлението, — трябва да приемеш, че повечето хора ще я оценят с деветка или десетка, и непременно, непременно трябва да дойдеш при мен. Разбра ли?

Но той не е усещал от десетилетия болка като тази, затова пищи и пищи. Из съзнанието му на вихрушка се носят гласове, лица, откъслечни спомени, странни асоциации: миризмата на пушещ зехтин го отвежда към спомен за ястие с печени funghi^[1], което двамата с Уилем са си поръчали в Перуджа, то пък го отвежда на изложба на Тинторето, на която двамата с Малкълм са ходили във „Фрик“ още преди да навършат трийсет, тя на свой ред го отвежда при момче в дома, на което всички викаха Фрик, но той така и не е разбрал защо, понеже момчето се е казвало Джед, това пък го насочва към нощите в плевнята, а те извикват спомена за балата слама на обвита в мъгла безлюдна ливада край Сонома, до която двамата с брат Лука са правели секс, това пък го отвежда към и към, и към, и към. Той надушва миризмата на изгоряло месо, изтръгнала го от унеса, и поглежда трескаво към печката, сякаш е оставил на нея нещо, стек, който се гъне в тигана, там обаче няма нищо и той си дава сметка, че миризмата идва от него, от собствената му ръка, която се пече отдолу, затова най-сетне посяга към чешмата, облива с плискаща се вода изгореното място, от което се вдига мазен пушек, и се разпищява отново. След това посяга диво с дясната си ръка — лявата още лежи безполезна в мивката, сякаш е ампутирана и е сложена в бъбрековидно легенче, — сграбчва кутията с морска сол от шкафчето над печката и с хлипове разтърква върху изгореното място кристалчетата с остри ръбове, от което болката се събужда с нова сила и се превръща в нещо, по-бяло и от бялото, сякаш той се е вторачил в слънцето и е заслепен.

Когато идва на себе си, лежи на пода с глава, опряна в шкафчето под мивката. Крайниците му треперят, тресе го, но му е студено, затова се притиска към шкафчето, сякаш то е меко, сякаш ще го погълне. Вижда под стиснатите си клепачи хиените, които си ближат муцуните, сякаш наистина са го ръфали. „Доволни? — пита ги. — Доволни ли сте?“ Те, разбира се, не могат да отговорят, но са замаяни и заситени, той вижда как бдителността им е притъпена и големите им очи се затварят доволно.

На другия ден вдига температура. Трябва му час, докато стигне от кухнята до леглото, краката го болят, а той не може да се придърпва на ръце. Унася се, но не спи, по-скоро ту губи съзнание, ту пак идва на себе си, болката се плиска през него като прилив — понякога се оттегля и той се буди, друг път го поглъща със сивите си мръсни талази. Късно вечерта той се надига достатъчно, за да погледне ръката си, на нея има голям сбръчкан кръг, черен и отровен, прилича на парче земя, където той е изпълнявал ужасен окултен ритуал: може би е горил на клада вещици. Правил е жертвоприношения с животни. Викал е духове. Изобщо не прилича на кожа (пък и вече всъщност не е), прилича на нещо, което никога не е било кожа: на дърво, на хартия, на асфалт, които са били изпепелени.

В понеделник вижда, че мястото се инфектира. По обяд тръгва да сменя превръзката, която е сложил предишната вечер, и когато я маха, заедно с нея се откъсва и кожата, затова той захапва кърпичката за горния джоб на сакото, за да не изпищи. Но от ръката му започват да падат разни неща, съсиреци с гъстотата на кръв, ала с цвета на въглища, той сяда на пода в банята и се клати напред-назад, още малко, и ще повърне старата храна и стомашните киселини, докато ръката му изхвърля болестта си, собствените си екскременти.

На другия ден болката се засилва и той си тръгва рано от работа, за да отиде при Анди.

— Боже мой — казва Анди, след като вижда раната, а после както никога мълчи, не продумва, от което той изпада в ужас.

— Можеш ли да я оправиш? — проронва: до този момент не е смятал, че може да се нарани така, че после да не го оправят.

Изневиделица си представя как Анди му обяснява, че ще изгуби ръката си, и първото, което му хрумва, е: какво ще кажа на Уилем?

Но:

— Да — казва Анди. — Ще направя каквото мога, после се налага да влезеш в болница. Лягай.

Той се подчинява и оставя Анди да навлажни раната, да я промие и превърже, оставя Анди да се извини, когато той вика от болка. Остава там един час и когато накрая има сили да седне — Анди му е бил инжекция, за да обезболи мястото, — двамата мълчат.

— Ще ми кажеш ли как си получил това изгаряне трета степен с формата на съвършен кръг? — пита накрая Анди и без да обръща внимание на ледения му сарказъм, той му декламира предварително подготвената история: бананите, подпалената мазнина.

Пак настъпва тишина, различна по начин, който той не може да обясни, но който не му харесва. Точно тогава Анди казва съвсем тихо:

— Лъжеш, Джуд.

— В смисъл? — пита с гърло, което внезапно е пресъхнало въпреки портокаловия сок, който пие.

— Лъжеш — повтаря все така тихо Анди, а той слиза от кушетката за прегледи — шишето със сока се изплъзва и се троши на пода — и продължава нататък към вратата.

— Стой — вика Анди, а той е вцепенен, вбесен. — Мамка ти, Джуд, казвай още сега. Какво си направил?

— Казах ти вече — отвръща той, — казах ти.

— Не си — упорства Анди. — Казвай какво си направил, Джуд. Изречи думите. Кажи ги. Искам да чуя как ги казваш.

— Казах ти вече — крещи той и се чувства ужасно, мозъкът му блъска по черепа, краката му парят, сякаш са пълни с нажежени железни слитъци, ръката му трепери, сякаш долепена до нажежен казан. — Пусни ме да си ида, Анди. Пусни ме да си ида.

— Без тия — казва Анди, вече крещи. — Джуд, ти… ти… — Анди спира, той също спира и двамата чакат какво ще каже Анди. — Ти, Джуд, си болен — отсича Анди с гърлен трескав глас. — Ти си луд. Държиш се като луд. С такова поведение могат да те заключат за години, сигурно ще те заключат. Ти си болен, ти си болен и луд и се нуждаеш от помощ.

— Как смееш да ме наричаш луд — крещи той, — как смееш. Не съм, не съм.

Но Анди не му обръща внимание.

— Уилем се прибира в петък, нали? — пита, макар и вече да знае отговора. — От довечера разполагаш с една седмица да му кажеш, Джуд. С една седмица. След това вече му казвам аз.

— По закон не можеш да го направиш, Анди — крещи той и всичко пред него се върти. — Ще те съдя за сума, от която…

— По-добре си погледни съдебните дела, адвокате — съска му в отговор Анди. — „Родригес срещу Мета“. Отпреди две години. Ако пациент, който е бил настаняван принудително в лечебно заведение, се опита да си нанесе отново тежки рани, лекарят на пациента има правото — не, задължението — да уведоми партньора или най-близките роднини на пациента, независимо дали той е давал съгласие, или не.

Тогава той млъква като онемял, а отвътре му ври и кипи от болка и страх, от онова, което току-що му е казал Анди. Двамата още стоят в кабинета, в кабинета, който той е посещавал толкова много пъти, но сега усеща, че краката му се подкосяват, усеща как притесненията надделяват и гневът отстъпва.

— Анди — казва и долавя молбата в гласа си, — много те моля, не му казвай. Много те моля, недей. Ако му кажеш, ще ме напусне.

Докато го изрича, осъзнава, че е така. Не знае защо точно Уилем ще го изостави — дали заради стореното, или защото го е излъгал, — но знае, че ще го направи. Уилем ще го изостави, макар и той да е направил каквото е направил, само и само да продължи да прави секс, защото, спре ли да прави секс, знае, че тогава вече Уилем ще го напусне.

— Не и този път, Джуд — отвръща Анди и въпреки че вече не крещи, гласът му е мрачен и решителен. — Този път няма да те покривам. Разполагаш с една седмица.

— Но това не е негова работа — казва той отчаян. — Само моя е.

— Точно там е въпросът, Джуд — изтъква Анди. — Че е негова работа. Една връзка е точно това — толкова ли не си го разбрал досега? Толкова ли не си разбрал, че не можеш да правиш каквото си искаш? Толкова ли не си разбрал, че когато нараняваш себе си, нараняваш и него?

— Не — клати той глава и се вкопчва с дясната ръка в масата за прегледи, за да остане прав. — Не. Причинявам си го, за да не нараня него. Правя го, за да го пощадя.

— Не — упорства Анди. — Ако опропастиш всичко, Джуд — ако продължиш да лъжеш човек, който те обича, който наистина те обича, който от самото начало не е искал друго, освен да те вижда такъв, какъвто си, — тогава се сърди само на себе си. Сам ще си бъдеш виновен. И ще бъдеш виновен не защото си такъв или онакъв, не заради онова, което са ти причинили, не заради болестите, от които страдаш, не заради начина, по който си представяш, че изглеждаш, а заради начина, по който се държиш, защото не се доверяваш на Уилем достатъчно, за да поговориш с него откровено, да проявиш към него същата щедрост и вяра, които той винаги, винаги е проявявал към теб. Знам, мислиш, че го щадиш, но не е така. Себичен си. Себичен, вироглав и горд, че ще опропастиш най-доброто, което някога ти се е случвало. Толкова ли не го разбираш?

За втори път онази вечер той е като онемял и чак тогава залита, толкова уморен е, а Анди се пресяга, сграбчва го през кръста и разговорът приключва.

По настояване на Анди прекарва следващите три нощи в болницата. През деня ходи на работа, а вечерта се връща и Анди пак го приема в болницата. Над него се поклащат два прозрачни плика, по един за всяка ръка. В единия, както той знае, има глюкоза. Във втория има нещо друго, нещо, от което болката става някак пухкава и мека, а сънят — мастилен и застинал, като тъмносиньото небе в зимна японска гравюра — по нея няма друго, освен сняг и притихнал пътешественик със сламена шапка.

Петък е. Той се прибира у дома. Уилем ще си дойде някъде около десет същата вечер и макар че госпожа Чжоу вече е почистила, той иска да се убеди, че не са останали издайнически следи, че е скрил всички улики, въпреки че извадени от контекста, тези улики — сол, кибрит, зехтин, хартиени салфетки — не са никакви улики, те олицетворяват съвместния им живот, те са неща, към които двамата посягат всеки ден.

Още не е решил какво ще прави. Разполага с времето до следващата неделя — бе измолил от Анди още девет дни, беше го убедил, че се нуждае от тях заради празниците, защото другата сряда отиват за Деня на благодарността в Бостън, — за да каже на Уилем или (макар да не го изрича) да накара Анди да промени мнението си. И двата сценария изглеждат еднакво невъзможни. Но той пак ще опита. От няколко нощи спеше много и почти не му оставаше време да измисли как да излезе от положението. Чувства, че разиграва спектакъл сам на себе си с всички същества, заселили се вътре в него — съществото с вид на пор, хиените, гласовете, — дебнат да видят как ще постъпи, за да го порицаят, да му се присмеят и да му кажат, че греши.

Сяда на канапето във всекидневната, за да почака, и когато отваря очи, до него седи и Уилем, който му се усмихва и го вика, а той го прегръща, като внимава да не притиска лявата ръка, и за миг всичко изглежда възможно — и неописуемо трудно.

„Как съм карал без това“ — пита се.

И после: „Какво ще правя?“.

„Девет дни — натяква вътрешният му глас. — Девет дни.“ Но той не му обръща внимание.

„Уилем — казва, както се е отпуснал в обятията му. — Прибра се, прибра се. — Въздиша тежко с надеждата Уилем да не чуе колко пресеклива е въздишката му. — Уилем — повтаря отново и отново, като оставя името да запълни устата му. — Уилем, Уилем… само да знаеш колко ми липсваше.“

„Най-хубавото на заминаването е да се прибереш у дома.“ Кой ли го е казал? Не той, но може и да е той — мисли си, докато обикаля из апартамента. Обед е, вторник, утре заминават с колата за Бостън.

Ако си обичаш дома — а и да не го обичаш, — нищо не е така мило, така уютно и прекрасно, както първата седмица вкъщи. През тази седмица дори нещата, които те дразнят — алармата на кола, писнала в три след полунощ, гълъбите, които са се струпали по перваза зад леглото и ситнят напред-назад точно когато се опитваш да спиш, — сякаш ти напомнят за всичко трайно, за това как животът, твоят живот винаги ще ти разреши благодатно да се завърнеш в него, колкото и да си се отдалечил, колкото и дълго да те е нямало.

Пак през тази седмица нещата, които харесваш, ти се струват със самото си съществуване достойни за прослава: продавачът на захаросани орехи на Кросби стрийт, който винаги ти маха в отговор на поздрава, докато тичаш по време на кроса покрай него, фалафелът с допълнителна порция маринована ряпа от фургона по-нататък на пресечката, за който една нощ в Лондон се будиш с мисълта, че ти се е приял, самият апартамент със слънчевата светлина, която през деня се придвижва от единия до другия му край, с твоите вещи, храна, легло, душ и миризми.

Освен това го има и човека, при когото се връщаш: неговото лице, тяло, глас, мирис, допир, начина, по който изчаква да се доизкажеш и колкото и дълго да говориш, не те прекъсва, начина, по който усмивката му засиява бавно по лицето му, сякаш изгрява луна, колко очевидно си му липсвал и колко очевидно е щастлив, че си се върнал. Ако наистина ти е провървяло много, ги има и нещата, които този човек е направил за теб, докато те е нямало: в шкафа, във фризера, в хладилника те чакат храната, която обичаш, уискито, което обичаш. Чака те и пуловерът, за който си смятал, че миналата година си забравил в театъра, чист, сгънат и върнат на рафта. Ризата с разхлабените копчета, но копчетата вече са зашити по местата си. Пощата ти, струпана в единия край на бюрото, договорът ти за рекламната кампания на една австрийска бира в Германия с поле, където той ти е отбелязал какво да обсъдиш с адвоката си. И изобщо няма да спомене за всички тези неща, от което ще разбереш, че ги е направил наистина с удоволствие, ще разбереш, че една от причините — малка, но все пак причина — да харесваш този апартамент и връзка е, че другият човек винаги ти прави дом и ако му го кажеш, няма да се засегне, ще му стане приятно, ти също ще бъдеш доволен, защото си го казал от признателност. И в тези мигове — когато е минала близо седмица от завръщането ти — ще се питаш защо толкова често заминаваш и ще се замислиш дали догодина, след като си изпълниш задълженията, да не останеш по-дълго там, където ти е мястото.

Но ти знаеш — знае го и той, — че постоянно ходиш някъде именно и заради всичко това. След като съобщихте официално за връзката с Джуд, Кит и Емил чакаха какво ще стане оттук нататък и той бе обзет от същата неуверена, спохождала го и на младини: ами ако никога вече не работи? Ако всичко приключи дотук? И макар че, както виждаше сега, нещата си бяха продължили почти без засечки, трябваше да мине година, докато той се убеди, че нищо не се е променило, че положението му е същото, както преди, че и сега едни режисьори го искаха, а други — не („Дрън-дрън — бе заявил Кит и той му беше признателен, — всички ще искат да работят с теб“), че откъдето и да го погледнеш, той си беше същият актьор, нито по-добър, нито по-лош отпреди.

Но ако му беше разрешено да е същият актьор, не му беше разрешено да бъде същият човек и през месеците, след като го обявиха публично за гей — и не го опровергаха, той нямаше мениджър по рекламата, който да пуска такива опровержения и признания, — той осъмна с много лица, каквито не бе имал от дълго. Почти през цялата си зряла възраст се озоваваше в обстоятелства, които изискваха да се отървава от едно или друго свое лице: вече не беше брат, вече не беше син. Но с едно-едничко откровение сега се бе превърнал в мъж гей, в гей актьор, в много известен гей актьор, в много известен гей актьор, който обаче не иска да става активист на движението, и накрая много известен гей актьор, който предава каузата. Преди година — година и нещо бе отишъл на вечеря с режисьор на име Макс, когото познаваше от много години, и докато се хранеха, Макс се опита да го убеди да държи реч на галавечеря в полза на една организация в защита на правата на гейовете, на която да обяви, че е гей. Уилем открай време подкрепяше организацията и каза на Макс, че за него ще бъде удоволствие да връчи награда или да плати част от билетите — както правеше от цяло десетилетие, — но няма да заяви пред всички, че е гей просто защото не се смята за гей.

— Уилем — каза Макс, — ти имаш връзка, сериозна връзка с мъж. Именно това се нарича „гей“.

— Нямам връзка с мъж — възрази той и чу колко нелепо звучат думите му. — Имам връзка с Джуд.

— О, боже — промърмори Макс.

Той въздъхна. Макс беше шестнайсет години по-възрастен от него, беше навлязъл в зрелостта във време, когато отношението към личните предпочитания вече се превръщаше в лично предпочитание, и той разбираше доводите на Макс — и на други, които все го притискаха, молеха го да си признае, че е гей, а после, щом той не го правеше, го обвиняваха, че се мрази, че е страхливец и двуличник, че се отрича сам от себе си, — разбираше, че е започнал да олицетворява нещо, което никога не е искал да олицетворява, разбираше, че няма значение дали иска, или не иска. Но пак не можеше да се реши.

Джуд беше споделил, че те с Калеб не са казвали на никого за връзката си, и макар потайността на Джуд да бе породена от срам (а на Калеб, както се надяваше Уилем, поне донякъде от вина), той също чувстваше, че връзката му с Джуд не съществува за никой друг, освен за тях, тя му се струваше нещо свято, нещо, дълго отстоявано и неповторимо. Това, разбира се, беше нелепо, но той го чувстваше така — да си актьор в неговото положение, в много отношения означаваше да не принадлежи на себе си, другите да го укоряват, да спорят, означаваше да го критикува всеки, решил да се изкаже за способностите му, за външния му вид и играта му. Но връзката му беше друго: в нея той играеше роля само за един човек, този човек беше единствената му публика, това представление не го гледаше никой друг, каквото и да си мислеха останалите.

Връзката му се струваше свята и защото едва наскоро — някъде от половин година — той имаше чувството, че е уловил ритъма й. Беше се оказало, че човекът, когото е смятал, че познава, в някои отношения е съвсем друг, и му бе отнело известно време да прецени колко още негови лица му предстои да види: сякаш фигурата, която през цялото време е смятал за пентаграм, всъщност е додекаедър, многостранен, с много лица, много по-сложен за измерване. Въпреки това и през ум не му беше минавало да си тръгне: той стоеше безусловно, от любов, от вярност, от любопитство. Но не беше лесно. Всъщност понякога бе непоносимо трудно и в някои отношения си оставаше трудно. Когато си бе обещал да не се опитва да променя Джуд, беше забравил, че да разгадаеш някого, означава да искаш да го промениш: да сложиш диагноза на проблема и после да не се опиташ да го решиш, му изглеждаше не само вятърничаво, но и безнравствено.

Най-важният въпрос беше сексът: сексуалният им живот и отношението на Джуд към него. Към края на десетте месеца, през които двамата с Джуд вече бяха заедно и той го чакаше да стане готов (най-дългият целибат, на който се бе подлагал, откакто беше навършил петнайсет години, и който донякъде възприемаше като предизвикателство към самия себе си, точно както други се отказват от хляба или спагетите само защото са ги отказали приятелите или приятелките им), той бе започнал да се притеснява не на шега накъде отива всичко и дали сексът не е нещо, на което Джуд просто не е способен. Той някак си знаеше, открай време знаеше, че Джуд е претърпял насилие, че му се е случило нещо ужасно (или много ужасни неща), но за свой срам все не успяваше да намери думите, с които да го обсъди с него. Внушаваше си, че и да ги намери, Джуд пак ще откаже да го обсъжда, докато не бъде готов, Уилем обаче знаеше, че просто е малодушен, че малодушието му е единствената причина да бездейства. Но после се прибра от Тексас и накрая те правиха секс, от което му олекна, олекна му и че на него също му е било приятно, че не е имало нищо скверно или неестествено, а когато се оказа, че в леглото Джуд е много по-обигран, отколкото Уилем е очаквал, той си позволи да изпита за трети път облекчение. Но все нямаше сили да се запита защо Джуд е толкова опитен: дали Ричард не беше прав, че през цялото време Джуд е водел двоен живот? Такова обяснение му се струваше твърде елементарно. Но другата възможност — че Джуд е натрупал този опит още преди да се запознаят, което ще рече, че това са уроци, усвоени още докато е бил дете — направо го смазваше. И така, колкото и виновен да се чувстваше, той не казваше нищо. Предпочиташе да вярва на предположението, от което животът му не се усложняваше излишно.

Една нощ обаче му се присъни, че двамата с Джуд тъкмо са правили секс (наистина бяха правили) и че Джуд лежи до него и плаче, мъчи се да не вдига шум и не успява, и дори насън Уилем разбра защо Джуд плаче: защото мрази онова, което прави, мрази онова, което Уилем го кара да прави. На другата вечер той попита Джуд без заобикалки: „Харесва ли ти?“. И зачака, без да знае какъв ще бъде отговорът, накрая Джуд бе отговорил с „да“ и на него за пореден път му олекна: илюзията можеше да продължи, равновесието щеше да остане непроменено и на него няма да му се налага да води разговор, който не знае как да започне, камо ли пък как да насочва. Представи си лодка, съвсем малка, която се клати бясно по вълните, но после пак се закрепва и продължава спокойно нататък, макар че водата отдолу е черна, гъмжи от чудовища и по нея плават водорасли, които с всяко течение застрашават да запратят клетата малка лодка под повърхността на океана, където тя ще се изгуби от поглед и ще изчезне завинаги.

Но от време на време, твърде рядко и произволно, за да открие някаква последователност, имаше мигове, когато виждаше лицето на Джуд, докато проникваше в него или след това, чувстваше мълчанието му, непрогледно черно и пълно, сякаш газообразно, и тогава осъзнаваше, че Джуд го е излъгал: че той му е задал въпрос, на който има само един приемлив отговор, и Джуд му е дал този отговор, без обаче да го мисли. Тогава той започваше да спори сам със себе си, да се опитва да оправдае поведението си, а също да се укори за него. Но ако бе пределно откровен, трябваше да признае, че има проблем.

Въпреки че не бе в състояние да определи какъв точно е този проблем: в края на краищата, поискаше ли той секс, Джуд също винаги искаше. (Макар че това само по себе си не беше ли вече подозрително?) Никога обаче той не бе срещал човек, който да отхвърля толкова рязко милувките преди това, който дори не иска да обсъжда секса, който никога не изрича самата дума.

— Притеснявам се, Уилем — отвръщаше Джуд, ако той опиташе. — Хайде просто да го направим.

Често имаше чувството, че се любят по часовник, че задачата му е просто да свърши бързо и прилежно каквото има да върши и после да не отваря дума за него. Притесняваше го не толкова, че Джуд не получава ерекция, колкото странното усещане, което понякога го обземаше — твърде противоречиво и неуловимо, за да бъде изразено с думи, — че с всеки път, когато правят любов, той се чувства по-близък с Джуд, докато Джуд се отдалечава от него. Джуд казваше каквото се казва, издаваше каквито звуци се издават, бе мил и отзивчив и въпреки това Уилем знаеше, че нещо, нещо не е наред. Направо не можеше да се начуди, досега всички бяха много доволни от секса с него — какво ставаше сега? Колкото и да е странно, от това му се правеше още повече секс, искаше му се да намери отговорите, макар и да се страхуваше от тях.

И както знаеше, че има проблем със сексуалния им живот, така знаеше — знаеше, без да знае, знаеше, без да са му казвали, — че самонараняването на Джуд е свързано със секса. При тази мисъл винаги се разтреперваше, както от отколешните му изтъркани оправдания — „Какви ги вършиш, Уилем Рагнаршон? Прекалено глупав си, за да разбереш тези неща“, — с които отказваше да копае по-надълбоко, да бръкне в това кълбо преплетени змии и стоножки — миналото на Джуд, — за да открие в него дебелата книга с жълта найлонова подвързия и тя да му обясни човека, за когото той си е въобразявал, че познава из основи. И тогава си мислеше, че никой — нито той, нито Малкълм, Джей Би, Ричард и дори Харолд, — не се е престрашавал да опита. Те си бяха намерили други причини да си спестят това изживяване и да не си мърсят ръцете. Анди беше единственият човек, който не можеше да бъде упрекнат.

И въпреки това му беше лесно да се преструва, да подминава каквото знае, защото през повечето време преструвките не му струваха нищо, защото те бяха приятели, защото им беше хубаво заедно, защото той обичаше Джуд, защото двамата имаха свой общ живот, защото Джуд го привличаше, защото той го желаеше. Но съществуваше Джуд, когото той познаваше на дневна светлина, на смрачаване и развиделяване, и Джуд, който се вселяваше за няколко часа нощем в приятеля му, и понякога той се опасяваше, че именно този Джуд е истинският Джуд: Джуд, който бродеше сам като призрак из апартамента, когото той бе наблюдавал как прокарва по ръката си бръснача бавно, с очи, разширени от смъртна болка, до когото той така и не намираше път, каквито и уверения да му даваше, каквито и закани да отправяше. От време на време му се струваше, че именно този Джуд всъщност дава насока на връзката им и когато се появява той, никой, дори Уилем, не е в състояние да го отклони. Въпреки това упорстваше: надяваше се да отпрати този Джуд със силата, непреклонността и решителността на любовта си. Знаеше, че се вдетинява, но нима всяко упорство не беше детинщина! Тук разполагаше само с едно оръжие: упоритостта. Търпение, упоритост, любов: беше вярвал, че те са достатъчни. Нямаше друг избор, освен да вярва, че те ще надделеят над всеки от навиците на Джуд, колкото и стар и надлежно отстояван да е той.

Случваше се да получава нещо като отчети за напредъка от Анди и Харолд, и двамата му благодаряха всеки път, щом го видеха, което според него беше излишно, затова пък насърчително, защото означаваше, че в крайна сметка не си въобразява, че вижда промени у Джуд — по-голяма откритост, не толкова изразена срамежливост. Но в същото време се чувстваше много сам, сам с новите си подозрения за Джуд и сериозността на проблемите му, сам с мисълта, че не може или не иска да подходи правилно към тези проблеми. Няколко пъти бе на косъм от това да се свърже с Анди и да го пита как да постъпи, да поиска от него да потвърди, че взима правилните решения. Но не го направи.

Вместо това остави вроденият му оптимизъм да притъпи страховете, да превърне връзката им в нещо, като цяло радостно и слънчево. Често се стъписваше от усещането — обземало го и на Лиспенард стрийт, — че си играят на къща, че изживява някаква момчешка приумица да избяга заедно с най-добрия си приятел от света и неговите правила и да заживее в някакво неподходящо, но затова пък просторно и уютно място (вагон на влак, къща на дърво), което не е предназначено за дом, ала се е превърнало благодарение на споделената убеденост на заселилите се в него. Господин Ървин все пак се е оказал донякъде прав — мислеше си той в такива дни, когато животът му заприличваше на купон с преспиване, продължил близо три десетилетия и дал му вълнуващото усещане, че са си тръгнали с нещо голямо, с нещо, което се е очаквало да изоставят отдавна: ходиш по купони и някой казва нещо смешно, ти поглеждаш през масата, той също те поглежда с безизразно лице и вежда, вдигната едва-едва, та се налага да пийнеш набързо малко вода, защото те е напушил такъв смях, че още малко, и ще изплюеш цялата храна в устата си, а после се прибираш в апартамента си — в нелепо красивия си апартамент: и двамата го харесвате притеснително много по причини, които изобщо не ви се налага да обяснявате един на друг — и си припомняш цялата ужасна вечер, при което се смееш толкова много, че за теб щастието вече е равно на болка. Или всяка вечер обсъждаш проблемите си с някого, който е по-умен, по-досетлив от теб, или говориш за притесненията, за стъписването, които и двамата изпитвате след толкова години, задето разполагате с пари, с нелепо много пари, каквито имат само злодеите по комиксите, или пътуваш с колата към къщата на родителите му и някой от двамата пуска по стереоуредбата шантави парчета, които и двамата пеете с цяло гърло — уж сте зрели хора, а се лигавите на воля, така, както не сте се лигавили като деца. С възрастта осъзнаваш, че всъщност има твърде малко хора, с които наистина ти се иска да си заедно за повече от няколко дни, а ето че си с някого, който е искал да бъде с теб от години, дори в най-мътните и объркващи мигове. И така: щастлив. Да, той беше щастлив. Всъщност не му се налагаше да мисли за това. Както знаеше, беше обикновен човек, от най-обикновените, а накрая се бе събрал с най-сложния от всички хора.

— Единственото, което искам — бе казал на Джуд една нощ в опит да обясни задоволството, което в онзи миг се бе надигнало вътре в него като вода, кипнала в яркосин чайник, — е работа, която ми харесва, място, където да живея, и човек, който ме обича. Виждаш ли? Съвсем просто.

Джуд се бе засмял тъжно.

— Уилем — бе казал, — и аз искам само това.

— Но ти го имаш — бе напомнил той тихо и Джуд бе отговорил също тъй тихо:

— Да — бе казал накрая. — Прав си.

Но в гласа му нямаше убеденост.

Онзи вторник вечерта двамата лежат един до друг и ту си казват нещо, ту мълчат в онези объркани полуразговори, когато и на двамата им се иска да стоят будни, но вече се унасят и Джуд изрича изведнъж името му някак сериозно, от което той отваря очи.

— Какво има? — пита и лицето на Джуд е толкова застинало, толкова сурово, че той се стряска. — Джуд — повтаря. — Казвай.

— Знаеш, Уилем, опитвам се да не се наранявам с ножчето — подхваща той, а Уилем кима и чака. — И занапред ще опитвам — продължава Джуд. — Но понякога… понякога може и да не се сдържа.

— Знам — отговаря той. — Знам, че опитваш. Знам колко ти е тежко.

Тогава Джуд му обръща гръб, а Уилем се претъркулва и го прегръща.

— Просто искам да ме разбереш, ако направя грешка — допълни Джуд и гласът му е приглушен.

— То се знае, че ще те разбера — уверява го той. — То се знае, Джуд.

Настъпва дълго мълчание и той чака дали Джуд ще каже още нещо. Слаб е, с дълги като на маратонец мускули, но през последната половин година е отслабнал още повече, отслабнал е почти както когато го изписаха от болницата и Уилем го притиска още по-силно към себе си.

— Смъкнал си още килограми — казва му.

— Работа — отвръща Джуд и те отново млъкват.

— Според мен трябва да ядеш повече — съветва той. За ролята на Тюринг се е наложило да наддаде малко на тегло и макар вече да е свалил от килограмите, пак се чувства до Джуд огромен, набит и издут като плондер. — Анди ще реши, че не се грижа добре за теб, и ще ми се разкрещи — добавя той и Джуд издава някакъв звук, който му заприличва на смях.

До Деня на благодарността остават два дни и на другата сутрин и двамата са весели — и двамата обичат да пътуват с кола, — натоварват в колата сака, кутиите с курабии и сладкиши и кашоните с хляб, които Джуд е направил за Харолд и Джулия, и потеглят рано на път: автомобилът подскача по паважа в Сохо, а после отпрашва по магистрала „Франк Делано Рузвелт“ и те пеят песните от „Дуети“. Край Устър спират на една бензиностанция и Джуд влиза вътре да купи ментови бонбони и вода. Той чака в колата и тъкмо прелиства вестника, когато телефонът на Джуд иззвънява, затова се пресяга, гледа кой го търси и отговаря.

— Каза ли вече на Уилем? — чува той гласа на Анди още преди да е поздравил. — Без днес разполагаш с още три дни, Джуд, после му казвам аз. Говоря сериозно.

— Анди? — възкликва той и внезапно настъпва тежко мълчание.

— Уилем — отвръща по някое време Анди. — Мамка му.

Някъде отзад той чува детско гласче, което чурулика звънко:

— Чичо Анди каза лоша дума!

После Анди изругава още веднъж и той чува как вратата се плъзга и се затваря.

— Защо вдигаш телефона на Джуд? — пита Анди. — Той къде е?

— Отиваме у Харолд и Джулия — уточнява той. — Джуд отиде да вземе вода. — В другия край се чуваше само мълчание. — Какво да ми каже, Анди? — пита.

— Уилем — подхваща Анди и спира. — Не мога. Обещах му да го оставя да ти каже той.

— Е, не ми е казвал нищо — отвръща той и усеща как пласт по пласт го изпълват какви ли не чувства: страх и над него пласт раздразнение, и пласт страх, и пласт любопитство, и пласт страх. — Кажи ми, Анди — моли се. Започва да изпада в паника. — Нещо лошо ли е? — пита отново. Сетне го удря на молби: — Не постъпвай така с мен, Анди.

Чува как Анди диша бавно.

— Уилем — мълви той тихо. — Питай го от какво му е белегът от изгорено върху ръката. Трябва да вървя.

— Анди! — крещи той. — Анди!

Но Анди е затворил.

Той се извръща рязко, поглежда през прозореца и вижда, че Джуд върви към него. Белегът от изгорено, мисли си: какво изгорено? Джуд се бе изгорил, докато се е опитвал да пържи банани, както ги обича Джей Би.

— Мамка му на тоя Джей Би — бе изругал той при вида на превръзката върху ръката на Джуд. — Винаги прецаква всичко. — А Джуд се беше засмял. — Но без майтап, Джуди — бе добавил, — добре ли си?

И Джуд бе отговорил, че бил добре: бил ходил при Анди и те били направили превръзка с нещо като изкуствена кожа. Тогава вече двамата се бяха скарали, задето Джуд не му е споменал колко тежка е раната — от писмото му в електронната поща той бе останал с впечатлението, че само се е опарил, че не е рана, на която да слагат изкуствена кожа, — скараха се отново и днес сутринта, когато Джуд бе настоял да шофира той, въпреки че ръката очевидно още го болеше: какъв белег от изгорено? И тогава той най-неочаквано проумява, че това е единственият начин да разтълкува думите на Анди, затова свежда бързо глава — вие му се свят, сякаш някой го е ударил.

— Извинявай — казва Джуд, докато сяда зад волана. — Опашката беше безкрайна. — Той изтръсква ментовите бонбони от пакетчето, после се обръща и го вижда. — Уилем? — пита. — Какво има? Изглеждаш ужасно.

— Обади се Анди — обяснява той и наблюдава лицето на Джуд, вижда как то става каменно и уплашено. — Джуд — добавя и гласът му звучи така, сякаш долита отдалеч, сякаш той говори от дъното на дълбоко дере, — как си изгори ръката? — Джуд обаче отказва да отговори, само го гледа. „Това не може да се случва“, мисли си той наум. Но ето че се случва. — Джуд — повтаря, — как си изгори ръката? — Ала Джуд пак само го гледа със стиснати устни и той пита отново и отново. Накрая: — Джуд! — крещи, изненадан от собствения си гняв, а Джуд свежда глава. — Джуд! Кажи ми! Кажи ми още сега! — Тогава Джуд мълви нещо толкова тихо, че той не го чува. — По-силно! — крещи му. — Не чувам.

— Изгорих се — шепне накрая съвсем тихо Джуд.

— Как? — пита той обезумял и отговорът на Джуд и този път е изречен толкова тихо, че той не чува почти нищо, макар и да различава някои думи: зехтин… кибрит… огън. — Защо? — реве отчаяно. — Защо го направи, Джуд?

Бесен е — на себе си, на Джуд — и за пръв път, откакто го познава, му иде да го удари, представя си как пестникът му се стоварва върху носа на Джуд, върху бузата му. Иска му се да види лицето му размазано, и то от него.

— За да не се порязвам — обяснява пискливо Джуд и от това той отново се вбесява.

— Значи виновен съм аз? — пита. — Правиш го, за да ме накажеш ли?

— Не — моли го Джуд, — не, Уилем, не… аз просто…

Но той го прекъсва.

— Защо не ми казваш кой е брат Лука? — чува се да пита.

Вижда, че Джуд се е сепнал.

— Какво? — ахва той.

— Обеща да ми кажеш — напомня той. — Забрави ли? Това ми беше подаръкът за рождения ден. — Последните думи звучат по-ехидно, отколкото е възнамерявал. — Кажи ми — подканя. — Кажи ми още сега.

— Не мога, Уилем — мълви Джуд. — Моля те. Моля те.

Той вижда, че Джуд се измъчва, но пак го притиска.

— Имаше четири години да измислиш как да го направиш — напомня, а когато Джуд се пресяга да вкара ключа, той го сграбчва от него. — Според мен разполагаше с достатъчно дълъг гратисен период. Казвай още сега. — А после, след като пак няма реакция, се разкрещява отново на Джуд: — Казвай.

— Един от братята в манастира — прошепва Джуд.

— И? — реве той.

„Какъв глупак съм — мисли си още докато крещи. — Какъв глупак. Колко съм лековерен. — И в същото време: — Той се страхува от мен. Крещя на човек, когото обичам, и го плаша. — Изведнъж си спомня как преди много години е крещял и на Анди: «Сърдиш се, защото не можеш да измислиш как да направиш така, че да му стане по-добре, и си го изкарваш на мен. — О, боже — мисли си. — О, боже. Защо го правя?»

— И аз избягах заедно с него — отговаря Джуд и сега вече гласът му е толкова тих, че се налага Уилем да се наведе, за да го чуе.

— И? — подканя той, но вижда, че Джуд е напът да се разплаче, и най-неочаквано спира и се обляга, изтощен и отвратен от себе си, най-неочаквано и уплашен: ами ако следващият въпрос, който зададе, накрая отприщи бента и го връхлети всичко, което някога е искал да научи за Джуд, всичко, с което никога не е искал да се сблъсква?

Седят дълго, колата се пълни със задъханото им дишане. Той усеща как върховете на пръстите му изтръпват.

— Да вървим — казва накрая.

— Къде? — пита Джуд и Уилем го поглежда.

— До Бостън остава само час — отвръща. — Чакат ни.

Джуд кима, бърше лицето си с носната кърпа, после взима от него ключовете и подкарва бавно, за да излезе от бензиностанцията.

Докато пътуват по магистралата, той изведнъж си представя какво всъщност е да се подпалиш. Спомня си за лагерните огньове, които е клал като скаут, за купчинката съчки, които редиш около намачкан вестник, за подскачащите пламъци, от които въздухът наоколо е трептял, за ужасната им красота. После си представя и как Джуд го прави със собствената си кожа, вижда как оранжевият пламък ръфа плътта му, и му се повдига.

— Отбий — казва запъхтян на Джуд и след като Джуд изскърцва със спирачките и спира отстрани на пътя, той се навежда през вратата и повръща, докато в стомаха му не остава нищо за изхвърляне.

— Уилем — чува как Джуд му казва и звукът на гласа му го вбесява и същевременно го смазва.

До края на пътуването мълчат, а когато Джуд подкарва по неравната алея на Харолд и Джулия, двамата се поглеждат за миг и на него му се струва, че вижда човек, когото не е срещал никога. Гледа Джуд и вижда красив мъж с дълги ръце и крака и с хубаво лице, от онези лица, на които не можеш да се нагледаш, и ако срещне този човек на някой купон или в ресторант, ще му говори, защото така ще си намери оправдание да продължи да го гледа, и през ум няма да му мине, че този човек си нанася сам такива рани с бръснача, че кожата по ръцете му вече прилича не на кожа, а на хрущял, че е излизал с мъж, който го е пребил така, че за малко той да умре, или че една вечер е намазал кожата си със зехтин, та пламъкът, докоснал тялото му, да лумне по-ярко и по-бързо, че му е хрумнало да си го причинява, понеже навремето, преди години, когато е бил малък, някой го е причинил на него само защото е взел нещо лъскаво и неустоимо от бюрото на един омразен и мразен възпитател.

Той тъкмо отваря уста да каже нещо, когато чува, че Харолд и Джулия ги посрещат с радостни възгласи, при което двамата се обръщат и слизат от автомобила, като си лепват и усмивки на лицето. Докато целува Джулия, той чува как отзад Харолд казва на Джуд:

— Добре ли си? Сигурен ли си? Виждаш ми се малко посърнал — а после и отговора, който Джуд прошепва.

Той отива със сака в стаята, а Джуд се запътва право към кухнята. Той вади четките за зъби и електрическите самобръсначки и ги отнася в банята, после ляга на кревата.

Спи цял следобед: смазан е, няма сили за друго. На вечеря са само четиримата и той се поглежда в огледалото, за да изрепетира смях, после се присъединява към другите в трапезарията. Докато се хранят, Джуд е много смълчан, но Уилем се опитва да говори и да слуша така, сякаш всичко е наред, въпреки че му е трудно, съзнанието му е запълнено с каквото е научил.

Колкото и да е ядосан и отчаян, все пак забелязва, че в чинията на Джуд няма почти нищо, но после Харолд казва:

— Трябва да се храниш повече, Джуд, станал си само кожа и кости. Нали, Уилем? — и го поглежда, очаква подкрепата и насърчението, които обикновено получава от него, той обаче свива рамене.

— Джуд не е дете — казва и гласът му звучи странно. — Знае кое е добро за него.

Вижда с крайчеца на окото как Джулия и Харолд се споглеждат, а Джуд свежда очи към чинията си.

— Ядох много, докато готвих — обяснява той, а всички те знаят, че това не е вярно, защото Джуд никога не опитва ястието, което готви, не дава и на другите.

«Кухненското ЩАЗИ», ето как го нарича Джей Би. Той вижда как Джуд се хваща разсеяно за ръката под ръкава на пуловера, точно на мястото, където се е изгорил, а когато Джуд вдига очи и вижда, че Уилем го наблюдава, маха ръката си и пак свежда поглед.

Избутват някак вечерята и докато двамата с Джулия мият съдовете, той гледа разговорът да е лек и небрежен. После се насочват към всекидневната, Харолд го чака там да изгледат мача от предишната неделя, който е записал. На прага той спира: при други обстоятелства щеше да отиде при Джуд и да се смести до него на огромното тумбесто кресло, сложено до фотьойла, който наричат Престола на Харолд, днес вечерта обаче не може да седне до Джуд — едвам го гледа. Ала ако не го направи, Джулия и Харолд ще разберат, че между тях е възникнало нещо сериозно. Но се двоуми, Джуд става и сякаш за да го отърве от неловкото положение, оповестява, че е уморен и отива да си легне.

— Сигурен ли си? — пита Харолд. — Още е рано.

Джуд обаче отвръща, че е сигурен, целува за лека нощ Джулия и маха по посока на Харолд и Уилем, който отново забелязва как Джулия и Харолд се споглеждат.

Накрая Джулия също се изнася — никога не е разбирала какво толкова намират в тоя американски футбол — и след като излиза и тя, Харолд спира мача и поглежда Уилем.

— Всичко наред ли е между вас двамата? — пита го и той кима.

По-късно, когато и Уилем решава да си легне, Харолд се пресяга, докато той минава покрай него.

— Знаеш, Уилем — подхваща и му стиска ръката, — ние обичаме не само Джуд.

Той кима още веднъж, после пожелава със замъглени очи лека нощ на Харолд и излиза.

В стаята е тихо и за миг той спира и се взира в Джуд под завивката. Вижда, че Джуд всъщност не спи — прекалено застинал е, за да спи, — но се преструва на заспал, и накрая също се съблича и сгъва дрехите върху облегалката на стола при шкафа. Когато си ляга, пак вижда, че Джуд е още буден, и двамата лежат дълго в двата края на леглото — и двамата се страхуват от онова, което Уилем може да каже.

Уилем обаче заспива и когато се събужда, в стаята още е тихо, този път наистина тихо, и по навик той се претъркулва към страната на леглото, която е на Джуд, после отваря очи и вижда, че Джуд го няма и неговата страна на леглото е студена.

Сяда. Става. Чува тих звук, прекалено тих, за да бъде наречен дори звук, после се обръща и вижда вратата на банята — затворена е. Но навсякъде е тъмно. Въпреки всичко той отива при вратата и натиска яростно дръжката, след това я отваря рязко и хавлиената кърпа, подпъхната при прага, за да не се процежда светлина, се влачи след нея като шлейф. Вътре, както той е очаквал, е Джуд, седи, както е с дрехите, с огромни ужасени очи, облегнат на ваната.

— Къде е? — фучи той, въпреки че му иде да стене, иде му да плаче: че се е провалил, че нощ след нощ, след нощ се разиграва тази ужасна гротеска, на която той е единственият самотен зрител, защото, и да няма зрители, пиесата се играе и пред празен салон и единственият изпълнител е толкова прилежен, толкова отдаден, че нищо не може да му попречи да показва майсторлъка си.

— Не съм се порязвал — твърди Джуд, а Уилем знае, че лъже.

— Къде е, Джуд? — пита и след като прикляква пред него, го сграбчва за ръцете: нищо.

Ала знае, че той се е наранявал с бръснача: знае го от големите му очи, от сивите устни, от ръцете му, които треперят.

— Не съм, Уилем, не съм — казва Джуд — говорят през шепот, за да не събудят Джулия и Харолд на горния етаж, — а после, още преди да се е опомнил, той се нахвърля на Джуд, дърпа му дрехите и Джуд се съпротивлява, само че изобщо не може да движи лявата си ръка, пък и не е в най-добрата си форма, затова си крещят без звук.

После той се озовава върху Джуд и забива в раменете му колене, както навремето го е учил един треньор по бойни изкуства — знае, че така го обездвижва и му причинява болка, сетне му смъква дрехите, а Джуд се мята отдолу, заканва се, моли го да спре. Някак между другото той си мисли, че ако някой ги гледа, ще реши, че това е изнасилване, само че, както си напомня, той не се опитва да прави това, опитва се да намери бръснача. Точно тогава го чува: звънтежа на метал по плочки, и стисва между пръстите си острието, после го хвърля зад себе си и пак се заема да съблича Джуд, да мята дрехите му с брутална обиграност, от която сам се изненадва, но вижда раните чак след като смъква и бельото на Джуд: шест равни хоризонтални черти, нанесени една до друга високо върху лявото бедро, затова пуска Джуд и се дръпва рязко от него като от прокажен.

— Ти… си… луд — казва глухо и бавно, след като се поокопитва от първоначалното стъписване. — Ти, Джуд, си луд. Да се режеш не другаде, а по краката. Знаеш какво може да се случи, знаеш, че можеш да получиш инфекция. Какви ги мислиш, да те вземат мътните! — От усилието, от болката едвам си поема дъх. — Ти си болен — казва и сякаш Джуд е непознат, пак забелязва колко е слаб и недоумява защо досега не му е правило впечатление. — Ти си болен. Трябва да идеш в болница. Имаш нужда от…

— Стига си се опитвал да ме промениш, Уилем — крещи му Джуд. — Какъв съм ти аз на теб? Защо изобщо си с мен? Да не съм ти някакво благотворително мероприятие. И без теб си бях добре.

— А, така значи! — възкликва той. — Съжалявам, че не съм оправдал очакванията ти за идеалния приятел, Джуд. Знам, предпочиташ във връзките ти да има повечко садизъм, нали? Може би, ако те бях изритал няколко пъти надолу по стълбите, щях да оправдая очакванията ти?

Той вижда как Джуд се отдръпва от него и се притиска с все сила към ваната, вижда как очите му помръкват и гаснат.

— Аз, Уилем, не съм Хеминг — съска му Джуд. — Нямам намерение да се превръщам в недъгавия, когото ще спасиш, след като не си успял да спасиш другия недъгав.

Сега вече той се люшва на пети, изправя се, отстъпва назад, като пътьом вдига бръснача и го запокитва с все сила по лицето на Джуд, който вдига ръце, за да се предпази, и острието отскача от дланта му.

— Добре тогава — фучи той. — Нарежи се на парчета, щом толкова искаш. Така и така обичаш да се нараняваш повече от мен.

После излиза и гаси осветлението, иде му и да затръшне вратата.

След като се връща в стаята, грабва от леглото възглавниците си и едно от одеялата и се мята на канапето. Стига да можеше, щеше да си тръгне още сега, но го спира присъствието на Харолд и Джулия. Захлупва лице върху възглавниците и пищи, наистина пищи, удря с юмруци и рита като дете, изпаднало в пристъп на гняв, който е примесен с такова разочарование, че той едвам си поема въздух. Мисли си най-различни неща, но не може да ги изрази, не може да ги отличи едно от друго, и в съзнанието му бързо се въртят три последователни картини: как ще се метне на колата, ще избяга и никога вече няма да проговори на Джуд, как ще се върне в банята и ще го прегръща, докато го изцери, как още сега, незабавно ще се обади на Анди, за да приберат на сутринта Джуд. Но той не прави нито едно от тези неща, само удря и рита безполезно, сякаш плува намясто.

Накрая спира и лежи неподвижно, после, както му се струва, след доста време, чува как Джуд се прокрадва в стаята тихо и бавно като нещо, което е пребито, може би като псе, като същество, което никой не обича и което живее колкото за да бъде обиждано, после и как той ляга на леглото и то изскърцва.

Над него е надвиснала дългата грозна нощ и той се унася в неспокоен трескав сън, а когато се събужда, още не се е развиделило, но той се облича, обува маратонките и макар и изтощен, излиза навън, като се опитва да не мисли за нищо. Докато тича, очите му се замъгляват от сълзи, избили дали от студа, дали от случилото се, и той ги търка ядосано, продължава нататък, ускорява крачката, вдъхва като за наказание големи глътки вятър, който го блъсва болезнено в белите дробове. Щом се прибира, се връща в тяхната стая, където Джуд още лежи, свит на кълбо, откъм своята страна на леглото, и ужасен, в миг си мисли, че Джуд е мъртъв, и тъкмо да изрече името му, когато Джуд се намества леко насън, затова той отива в банята да си вземе душ, прибира екипа за тичане в сака, облича се и тръгва към кухнята, като затваря тихо след себе си вратата. В кухнята е Харолд, който както винаги му предлага чаша кафе и пак както винаги, откакто е започнала връзката им с Джуд, той клати глава, макар че точно сега от миризмата на кафе — от топлината му като на дърво, като на дървесна кора — му се допива неудържимо. Харолд не знае защо той е отказал кафето, знае само, че го е отказал, и както твърди, все се опитва да го върне на пътя на изкушението и при обичайни обстоятелства той щеше да го обърне на шега, но днес сутринта не го прави. Дори няма сили да погледне Харолд, толкова го е срам. Освен това му е криво: криво му е от неизреченото, ала непоклатимо очакване на Харолд, че той винаги знае как да постъпи с Джуд, от разочарованието, от презрението, което, както знае, Харолд ще изпита към него, ако разбере какво е казал и е направил през нощта.

— Не изглеждаш много добре — казва му Харолд.

— Така е — потвърждава той. — Извинявай, Харолд. Късно снощи Кит ми изпрати есемес, че режисьорът, с когото мислех да се срещна през седмицата, заминава довечера, налага се още днес да се върна в града.

— О, не, Уилем, наистина ли? — подхваща Харолд и точно тогава влиза Джуд, затова Харолд казва: — Уилем твърди, че днес сутринта трябвало да се връщате в града.

— Ти можеш да останеш — обяснява той на Джуд, но без да вдига очи от филията, която маже с масло. — Ще оставя колата. Но аз трябва да се върна.

— Не — отсича след кратко мълчание Джуд. — И аз трябва да се прибирам.

— И какъв Ден на благодарността ще е това? Бива ли такова нещо, да хапнете набързо и да бягате? Какво ще я правя тази пуйка? — възкликва Харолд, но мелодраматичното му възмущение е вяло и Уилем усеща как той мести поглед ту към единия, ту към другия в опит да разбере какво се случва, какво има.

Докато чака Джуд да се приготви, той разговаря за общи неща с Джулия и се прави, че не забелязва неизречените въпроси на Харолд. Отива пръв при колата, за да покаже, че ще шофира той, и докато се сбогува, Харолд го гледа и отваря уста, после я затваря и само го прегръща.

— Карай внимателно — казва.

В колата не го свърта на едно място, той натиска газта, после си напомня, че трябва да кара по-бавно. Още няма и осем сутринта, днес е Денят на благодарността и магистралата е безлюдна. Както седи до него, Джуд се е обърнал на другата страна, към прозореца, Уилем още не го е погледнал, не знае какво се е изписало на лицето му, не вижда тъмните кръгове под очите му, които, както Анди му е казал в болницата, са сигурен знак, че Джуд прекалява със самонараняването. Ту се вбесява, ту се успокоява, понякога си спомня как Джуд го е лъгал — дава си сметка, че всъщност го лъже постоянно — и гневът го изпълва като нажежено олио. Друг път си мисли какво е казал и как се е държал, мисли си за цялото положение и че човекът, когото обича, е толкова жесток към себе си, и усеща такива угризения на съвестта, че се налага да стисне с все сила волана, за да не отклонява вниманието си. Мисли си: «Прав ли е той? Наистина ли го възприемам като Хеминг?». После пък си казва: «Не». Джуд се заблуждава, понеже не разбира защо някой ще поиска да бъде с него. Истината е друга. Ала обяснението не му носи утеха, обратното, става му още по-зле.

Веднага след Ню Хейвън той спира. Обикновено, минават ли през Ню Хейвън, той се възползва от възможността да разкаже за кой ли път любимите им истории от времето, когато двамата с Джей Би са делели една стая в общежитието: за времето, когато са го накарали да помага на Джей Би и Хенри Йънг Азиатеца с подривната им изложба на одрани животни, окачени пред Медицинския факултет. За времето, когато Джей Би си е отрязал всички плитки и ги е зарязал половин месец в мивката, докато накрая Уилем ги е изхвърлил. За времето, когато двамата с Джей Би са танцували цели четирийсет минути без прекъсване на техно музика, така че приятелят на Джей Би Грейг, видео художник, да ги заснеме с камерата.

— Разкажи ми как Джей Би е напълнил ваната на Ричард с попови лъжички — подканяше Джуд и се усмихваше с очакване. — Разкажи ми как си ходил с оная лесбийка. Разкажи ми как Джей Би се е развихрил на онази феминистка оргия.

Днес обаче и двамата не казват нищо и прекосяват в мълчание Ню Хейвън.

Той слиза от колата да зареди бензин и да отиде до тоалетната.

— Няма да спирам повече — предупреждава той Джуд, който не се е и помръднал и само клати глава, затова Уилем се вбесява отново и затръшва вратата.

Още няма обяд, когато се прибират на Грийн стрийт — слизат в мълчание от колата, качват се в мълчание на асансьора, влизат в мълчание в апартамента. Той отнася сака в спалнята, чува зад себе си как Джуд сяда на пианото и свири нещо: Шуман, «Фантазия в до мажор», доста енергична композиция за човек, който е толкова вял и безпомощен — мисли си той кисело и си дава сметка, че трябва да се махне от апартамента.

Дори не си съблича якето, само се връща с ключовете във всекидневната.

— Излизам — казва, но Джуд не спира да свири. — Чу ли? — крещи той. — Махам се оттук.

Тогава вече Джуд вдига поглед, спира да свири.

— Кога ще си дойдеш — пита тихо и Уилем усеща как решимостта му се изпарява.

После обаче си спомня колко е ядосан.

— Не знам — отговаря. — Не ме чакай.

Натиска с все сила копчето на асансьора. След кратко мълчание Джуд започва да свири отново.

После той вече е навън, в широкия свят, всички магазини са затворени, в Сохо е тихо. Той се запътва към Уестсайдската магистрала и тръгва в тишината по нея, както е с тъмните очила и на врата с кашмирения шал, който е купил в Джайпур (сив за Джуд, син за него) и който е толкова мек, че се закача и на току-що наболата му четина. Върви и върви, по-късно дори няма да си спомня за какво си е мислел, ако изобщо е мислел за нещо. Когато огладнее, свръща на изток, за да си купи парче пица, което яде направо на улицата почти без да усеща вкуса му, а после се връща на магистралата. Това тук е моят свят — казва си, докато стои на реката и гледа към Ню Джърси на другия бряг. Това тук е моят малък свят и аз не знам какво да правя в него. Чувства се хванат в капан, но как може да е хванат в капан, при положение че не може да подреди малкото местенце, което му е отредено? Как да се надява на повече, при положение че не може да осмисли онова, което според него има.

Нощта пада внезапно и бързо, вятърът се усилва, а той продължава да върви. Копнее за топлина, за храна, за стая с хора, които се смеят. Но за нищо на света не би влязъл в ресторант, то оставаше да влезе сам в Деня на благодарността, в такова настроение: веднага ще го познаят, а той няма сили за общи приказки, за добродушното мило отношение, каквото такива срещи предполагат. Приятелите винаги са го взимали на подбив заради твърдението му, че може да става невидим, може сам да определя кога да го забелязват и разпознават, но той наистина вярва в това въпреки доказателствата за обратното. Сега причислява тази вяра към другите доказателства, че лъже сам себе си, че постоянно си внушава как светът ще се нагоди към неговите представи: че Джуд ще се оправи само защото го иска той. Че той го разбира, защото му е приятно да си мисли, че го разбира. Че може да прекоси Сохо и никой няма да го познае. Всъщност обаче е заложник: на работата си, на връзката си и най-вече на преднамереното си лековерие.

Накрая си купува сандвич и спира такси — да го закара на юг, на Пери стрийт, в апартамента му, който вече почти не е негов: след няколко седмици ще стане на Мигел, приятеля му испанец, на когото го е продал и който е решил да поостане още в Щатите. Но днес вечерта жилището още е негово и той влиза предпазливо, сякаш след последния път, когато е идвал тук, апартаментът се е срутил, започнал е да ражда чудовища. Още е рано, но въпреки това той се съблича, маха от кушетката на Мигел дрехите на Мигел, взима от леглото на Мигел одеялото на Мигел и след като ляга на кушетката, се оставя във властта на безсилието и объркването от деня — само един-единствен ден, а колко много се е случило през него! — и се разплаква.

Докато плаче, звъни телефонът, той става с мисълта, че сигурно е Джуд, но не е Джуд, Анди е.

— Анди — хрипти той, — оплесках всичко, наистина, направих нещо ужасно.

— Уилем — подхваща благо Анди. — Сигурен съм, че не е чак толкова страшно, колкото си мислиш. Сигурен съм, че си прекалено суров към себе си.

И така, той разказва задъхан на Анди, обяснява какво е станало и след като приключва, Анди мълчи.

— О, Уилем — въздиша, но явно не е ядосан, само е натъжен. — Добре де. Прав си, наистина лоша работа.

Кой знае защо, той се подсмихва, но после също простенва.

— Какво да правя? — пита, а Анди въздиша отново.

— Ако искаш да останеш с Джуд, на твое място ще се прибера и ще поговоря с него — казва след малко. — А ако не искаш да останеш с Джуд, на твое място пак ще се прибера и ще поговоря с него. — Известно време Анди мълчи. — Наистина съжалявам, Уилем.

— Знам — отвръща той. А после, когато Анди започва да се сбогува, го спира. — Анди — подхваща, — кажи ми честно: той душевноболен ли е?

Настъпва много дълго мълчание, после Анди отговаря:

— Не мисля, Уилем. По-точно: не мисля, че при него е физиологично. Мисля, че е докаран до лудост от хората. — Той мълчи. — Накарай го да говори с теб, Уилем — подканя Анди. — Мисля, че ако поговори с теб… мисля, че ще разбереш защо е такъв.

Изведнъж той изпитва потребност да се прибере, затова се облича и бърза да излезе, после спира такси и се качва, след това слиза от таксито и се мята на асансьора, отваря вратата и влиза в апартамента, където е тихо, смущаващо тихо. Пред него внезапно изниква образ, наподобяващ предчувствие, че Джуд е мъртъв, че е сложил сам край на живота си, затова той хуква през апартамента и го вика по име.

— Уилем! — чува и нахълтва в спалнята с легло, което още е оправено, после вижда Джуд в дъното на гардеробната, свил се е на земята в ъгъла с лице към стената.

Той обаче не се замисля защо Джуд е там, само се свлича до него на пода. Не знае дали му е разрешено да го докосва, но въпреки това го прави, прегръща го.

— Извинявай — мълви на тила му. — Извинявай, извинявай. Не мисля онова, което ти казах — направо не знам какво ще правя, ако се нараниш. — Той въздиша тежко. — И не биваше, наистина не биваше да ти посягам. Извинявай, Джуд.

— И ти извинявай — шепне Джуд, после и двамата мълчат. — Извинявай за онова, което ти казах. Извинявай, че те излъгах, Уилем.

Те мълчат дълго.

— Помниш ли, веднъж ми каза как се опасяваш, че за мен си низ от неприятни изненади? — пита той Джуд, който кима едва доловимо. — Не си — казва му. — Не си. Но когато съм с теб, все едно съм на фантастично място — продължава той бавно. — Мислиш, че е едно, например гора, а после най-неочаквано тя се преобразява, става на поляна, на джунгла, на ледени зъбери. Всички те са красиви, но и странни, а ти нямаш карта и не проумяваш как от едно място си се преместил толкова внезапно на друго, не знаеш кога ще се появи следващото преображение, не разполагаш и с нужното оборудване. Затова продължаваш нататък, опитваш да се приспособиш, а всъщност не знаеш какво правиш и често допускаш грешки, неприятни грешки. Ето как се чувствам понякога.

Известно време двамата мълчат.

— Значи всъщност твърдиш — подхваща накрая Джуд, — твърдиш, че съм Нова Зеландия.

Трябва да мине малко време, докато той осъзнае, че Джуд се шегува, а щом го разбира, прихва неудържимо от облекчение и мъка, извръща към себе си Джуд и го целува.

— Да — потвърждава. — Да, ти си Нова Зеландия.

После млъкват отново, пак са сериозни, но поне се гледат.

— Ще си отидеш ли? — пита Джуд толкова тихо, че Уилем едвам го чува.

Той отваря уста, затваря я. Колкото и да е странно, каквито и мисли да са му минавали и да не са му минавали през последното денонощие, изобщо не му е хрумвало да си тръгва и сега той се замисля върху това.

— Не — казва. А после: — Не, едва ли. — Гледа как Джуд затваря очи, сетне ги отваря и кима. — Джуд — подхваща, думите идват сами в устата му, докато ги изрича, и той знае, че постъпва правилно, — наистина смятам, че се нуждаеш от помощ… помощ, която не знам как да ти дам. — Той си поема въздух. — Искам или сам да постъпиш в болница, или да ходиш два пъти в седмицата при доктор Ломан.

Гледа дълго Джуд, не може да каже какво си мисли той.

— А ако не направя нито едното, нито другото? — пита Джуд. — Ще си тръгнеш ли?

Той клати глава.

— Обичам те, Джуд — казва. — Но няма как… няма как да оправдая подобно поведение. Няма да намеря сили да остана тук и да продължа да гледам какво си причиняваш, ако реша, че тълкуваш присъствието ми като негласно одобрение. Затова. Да. Предполагам, че ще си отида.

Отново мълчат, Джуд се обръща и ляга по гръб.

— Ако ти кажа какво ми се е случило — подхваща плахо, — ако ти кажа всичко, което не мога да обсъждам… ако ти кажа, Уилем, пак ли трябва да отида?

Той го гледа, отново клати глава.

— О, Джуд — казва. — Да. Да, пак трябва да отидеш. Но се надявам да ми кажеш наистина. Каквото и да е то, каквото и да е то.

Отново мълчат и този път мълчанието прераства в сън: двамата са се сгушили един в друг и спят, спят, докато Уилем не чува гласа на Джуд, който му говори, и тогава вече се буди и слуша Джуд. Ще им отнеме часове, защото се случва Джуд да не може да продължи, и Уилем изчаква, притиска го толкова силно до себе си, че Джуд чак не може да диша. На два пъти се опитва да се отскубне, а Уилем го притиска към земята, държи го така, докато той се успокои. Понеже са в гардеробната, нямат представа колко е часът, знаят само, че денят е дошъл и си е отишъл, защото са видели как слънцето се разстила по пода на равен килим през вратата на спалнята, на банята. Той слуша разкази, невъобразими, омерзителни, на три пъти се извинява и ходи в банята, за да се види в огледалото и да си напомни, че от него не се иска друго, освен да намери смелост да слуша, макар че му иде да си запуши ушите, да запуши устата на Джуд — само и само разказите да секнат. Взира се в тила на Джуд, тъй като Джуд няма сили да го гледа в лицето, и си представя как човекът, когото е смятал, че познава, се разпада на купчина камъни, на валма кълбяща се около него прах, а бригадата майстори наблизо се опитват да го възстановят от друг материал, в друга форма, като човек, различен от човека, стоял тук години наред. Разказите се нижат и нижат един след друг и пътят им е застлан с мерзост: с кръв, кости, мръсотия, болести, беди. След като Джуд приключва с разказа за времето, което е прекарал с брат Лука, Уилем го пита отново дали изобщо му е приятно да прави секс — поне малко, поне от време навреме, и чака дълго, докато накрая Джуд отвръща, че не му е приятно, че мрази секса, че винаги го е мразил, а той кима опустошен, но и с облекчение, че е чул истината. Тогава, без дори да знае какъв е въпросът, го пита дали изобщо го привличат мъже и известно време Джуд мълчи, а после отговаря, че не е сигурен, че винаги е правил секс само с мъже и предполага, че и занапред ще бъде така.

— Проявяваш ли интерес към секса с жени? — пита го той и наблюдава Джуд, който след поредното дълго мълчание клати глава.

— Не — казва. — Твърде късно е за мен, Уилем, стига толкова.

Тогава, сякаш някой му е ударил шамар, той проглежда за истината и спира. Двамата заспиват отново и този път сънищата му са ужасни. Присънва му се, че е един от мъжете в мотелските стаи, и той си дава сметка, че се държи като тях, после се буди след кошмара и сега вече не той трябва да успокоява Джуд, а Джуд него. Накрая ще станат от пода — вече ще е събота следобед, а те ще са лежали в гардеробната още от четвъртък вечерта, — ще си вземат душ, ще хапнат набързо нещо топло и успокоително, после ще отидат от кухнята право в кабинета, където той ще слуша как Джуд оставя на телефонния секретар съобщение за доктор Ломан, чиято визитна картичка Уилем е пазил в портфейла си през всичките тези години и сега ще извади като илюзионист за секунди, сетне ще отидат при леглото и след като легнат, ще се гледат, притеснени да заговорят: той — за да помоли Джуд да довърши разказа си, Джуд — да го попита дали ще си отиде, защото сега това изглежда неизбежно, остава само да бъде подготвено.

Ще се гледат дълго и накрая лицето на Джуд ще се обезсмисли: ще се превърне в низ от цветове, от плоскости, от форми, подредени така, че да носят на другите наслада, но да не дават нищо на човека, който ги притежава. Той не знае как да постъпи. Зашеметен е от чутото, от това, че се е заблуждавал толкова дълбоко, от мисълта, че е невъобразимо да разбере случилото се, че всичките му внимателно поддържани конструкции са рухнали и няма как да бъдат възстановени.

Засега обаче са в леглото си, в стаята си, в апартамента си и след като се пресяга, той хваща Джуд за ръката и я държи нежно в своята.

— Разказа ми как си стигнал в Монтана — чува се да казва. — Хайде, разкажи ми: какво стана после?

Той рядко мислеше за бягството във Филаделфия, защото през този период се бе отдалечил толкова много от себе си, че дори когато живееше живота си, имаше чувството, че сънува, че това няма как да е истина — през тези седмици се случваше да отвори очи и да недоумява дали каквото му се е случило наистина се е случило, или само му се е привидяло. Този упорит и непоклатим сомнамбулизъм бе полезно умение, което го бе пазило, но после и то, и способността му да забравя го бяха напуснали и той така и не си ги върна отново.

За пръв път бе почувствал, че сякаш може да увисва извън времето, в дома. Понякога нощем някой от възпитателите го вдигаше от сън и той отиваше заедно с него в кабинета, където винаги имаше дежурен и където той правеше каквото му кажат. После го връщаха в стаята — тясна като килия, с легло на два етажа, което той споделяше с едно умствено изостанало момче, мудно, дебело, с уплашен вид, което често изпадаше в пристъпи на гняв, случваше се възпитателите да извеждат и него понякога нощем — и отново го заключваха. Имаше и други момчета, които възпитателите използваха, но ако не броим момчето от неговата стая, той не знаеше кои точно, знаеше само, че ги има. По време на тези сеанси мълчеше почти през цялото време и след като приклекнеше, след като се наведеше напред или легнеше, си представяше кръгъл циферблат и голямата му стрелка, която се плъзга безстрастно по него, и броеше колко пъти се е завъртяла, докато всичко приключи. Но никога не молеше. Никога не се пазареше, не даваше обещания, не плачеше. Нямаше сили, нямаше убеждението — вече.

Няколко месеца след онези два почивни дни у семейство Лиъри се опита да избяга. В понеделник, вторник, сряда и петък ходеше в часовете на местното училище и в тези дни някой от възпитателите го чакаше с колата на паркинга и го връщаше в дома. Той се страхуваше от края на учебния ден, страхуваше се да се прибере в дома: никога не знаеше кой от възпитателите го чака и щом отидеше на паркинга и видеше кой е, понякога забавяше крачка, но автомобилът го привличаше като магнит, сякаш той бе нещо, направлявано не от волята, а от йони.

Един следобед обаче — беше март, малко преди той да стане на четиринайсет — зави зад ъгъла и видя възпитателя, мъж на име Роджър, най-жестокия, най-несговорчивия, най-проклетия, и спря. За пръв път от много време нещо в него се възпротиви и вместо да продължи към Роджър, той се върна назад, прокрадна се по коридора и след като се убеди, че не го виждат, хукна да бяга.

Не се беше подготвил, нямаше план, но докато съзнанието му тънеше в непробуден сън, омотано в пашкула на бездействието, нещо в него все пак се беше оглеждало и бе наблюдавало, затова той хукна към лабораторията, която ремонтираха, после се пъхна под завесата от плътен син найлон, с която бяха покрили отстрани сградата, и се промуши в половинметровата пролука между порутената вътрешна част и новата бетонна стена, която строяха около нея. Имаше място колкото да се спотаи, след като се провря възможно най-надалеч, той залегна, като се постара краката му да не стърчат.

Докато лежеше там, се опита да реши какво да прави оттук нататък. Роджър щеше да го чака и накрая, след като той не се появеше, щяха да тръгнат да го търсят. Но стига да изчакаше тук да се спусне нощта и всичко наоколо да притихне, той щеше да избяга. Не успя да измисли какво ще прави след това, макар и да беше наясно, че шансовете му да се измъкне не са големи: нямаше храна, нямаше пари и въпреки че беше едва пет следобед, вече беше сковал страшен студ. Той усети как гърбът, краката и дланите му, всички части от тялото му, опрели в камъка, се вцепеняват, усети как нервните му окончания се превръщат в хиляди иглички. Но за пръв път от доста месеци усети и как съзнанието му се пробужда, за пръв път от доста години усети зашеметяващата тръпка да е в положение да взима решения, колкото и лоши, необмислени и неправдоподобни да бяха те. Изведнъж игличките по тялото му се сториха не наказание, а тържество, стотици мънички фойерверки, избухнали вътре в него и в негова чест, сякаш тялото му напомняше кой е и какво още притежава: самия себе си.

Издържа така два часа, после кучето на охраната го откри и го задърпаха за краката, въпреки това той продължи да се вкопчва с изподрани длани за циментовите блокчета — беше толкова премръзнал, че докато вървеше, се препъваше, и не успя да отвори с вледенени пръсти вратата на автомобила, а веднага щом се качи вътре, Роджър се обърна и го зашлеви през лицето, при което от носа му шурна кръв, гъста, топла, вдъхваща успокоение, странно питателна като супа по устните му, сякаш тялото му бе някакво чудо, което само се цери и е решено да се спаси.

Онази вечер го заведоха в плевнята, където се случваше да го водят нощем, и го набиха толкова жестоко, че той припадна още в самото начало. Същата вечер го откараха в болница, после, след няколко седмици, когато раните се инфектираха, пак го пратиха там. През онези седмици го оставиха на мира и макар да казаха в болницата, че е нарушител, че не е наред, че вечно създава главоболия и е лъжец, сестрите се държаха мило с него: имаше една, по-възрастна, която седна до леглото и му поднесе чаша с ябълков сок и сламка, за да пие, без да си вдига главата (бяха му казали да лежи на една страна, за да могат да му промиват гърба и да подсушават раните).

— Изобщо не ме вълнува какво си направил — каза му тя една вечер, след като му смени превръзките. — Никой не заслужава такова нещо. Чуваш ли ме, момче?

«В такъв случай ми помогни — му беше на устата да каже. — Много те моля, помогни ми.» Но той си замълча. Беше го срам.

Сестрата седна отново до него и отпусна длан върху челото му.

— Постарай се да слушаш, чу ли? — рече му, но с мил глас. — Не искам да те виждам пак тук.

«Помогни ми — понечи и този път да каже той, докато сестрата излизаше от стаята. — Много те моля. Много те моля.»

Но не можеше да го каже. Не я видя повече.

По-късно, вече в зряла възраст, се питаше дали не си я е измислил тази медицинска сестра, дали от отчаяние не си е съчинил това подобие на доброта, което толкова приличаше на истинско. Спореше сам със себе си: ако тази жена я е имало, ако наистина я е имало, нима тя е нямало да съобщи на някого за него? Нима е нямало някой да бъде пратен, за да му помогне? Ала спомените му от онова време бяха размътени и ненадеждни и с годините той осъзна, че открай време се опитва да превърне живота, детството си в нещо по-приемливо, по-нормално. Случваше се да се събуди след сън с възпитателите и да се опита да се успокои: «Използваха те само двама от тях — повтаряше си. — Най-много трима. Другите не го правеха. Не всички бяха жестоки с теб.» После дни наред се мъчеше да си спомни колко всъщност са били: двама? Или все пак трима? Години наред не проумяваше защо това е толкова важно за него, защо той му отдава такова значение, защо вечно се стреми да обори собствените си спомени, защо хвърля толкова време да оспорва подробностите от случилото се. После си даде сметка, че ако успее да убеди самия себе си, че не е било чак толкова ужасно, колкото го помни, ще успее да убеди себе си и че не е толкова увреден, че е по-близо до това да е здрав, отколкото се е опасявал.

Накрая го пратиха обратно в дома и първия път, когато видя гърба си, той се стресна, дръпна се от огледалото в банята толкова бързо, че се подхлъзна на мокрите плочки и падна. В онези първи седмици след побоя, когато раните още не бяха заздравели напълно, плътта по гърба му беше издута и по време на обяда, когато той седеше сам, по-големите момчета правеха от салфетките мокри топчета, с които го замерваха, и щом го улучеха, надаваха победоносен вик. До онзи миг той не се беше замислял особено как изглежда. Знаеше, че е грозен. Знаеше, че е обезобразен. Знаеше, че е заразен с какви ли не болести. Но никога не се беше смятал за урод. Ето че сега вече беше. В това, в живота му сякаш имаше някаква неизбежност: от година на година нещата се влошаваха, той ставаше все по-отблъскващ, все по-отвратителен. От година на година имаше все по-малко право да бъде човек. Ала вече му беше безразлично, той не можеше да си позволи да не му е безразлично.

Но му беше трудно да живее с това безразличие и кой знае защо, той все не можеше да забрави обещанието на брат Лука, че щом стане на шестнайсет, старият живот ще се прекрати и ще започне нов. Той знаеше, беше наясно, че брат Лука го е лъгал, но не можеше да прогони тези мисли. Шестнайсет години, мислеше си нощем. Шестнайсет години. Щом стана на шестнайсет, всичко това ще приключи.

Веднъж беше попитал брат Лука какъв ще бъде животът им, щом той навърши шестнайсет.

— Ще идеш в колеж — бе отговорил Лука, без да се замисля, и той се беше развълнувал.

Беше попитал в кой колеж и Лука бе посочил — и той го бил завършил (макар че, когато накрая все пак беше постъпил в този колеж, той бе потърсил някакви следи от брат Лука — от Едгар Уилмот, — но не бе открил името му в архива и беше изпитал облекчение, облекчение, че поне тук няма нищо общо с брата, въпреки че именно Лука го бе насърчил да си представя, че някой ден може да се озове там).

— И аз ще дойда да живея в Бостън — каза Лука. — Ще се оженим и ще живеем в апартамент извън университетското градче.

Понякога обсъждаха това: какви предмети ще запише, какво е правил брат Лука в колежа, местата, които ще посетят, след като той се дипломира.

— Някой ден може да си имаме и син — заяви веднъж Лука и той се вцепени, понеже, и без да му казва Лука, знаеше, че Лука ще прави с този техен призрачен син същото, каквото е правил с него, и след време си спомни как си е помислил, че това няма да се случи никога, че няма да допусне никога това призрачно дете, това дете, което не съществуваше и никога нямаше да съществува, няма да допусне никое дете и да припари до Лука.

Спомни си как си е помислил, че ще пази и закриля този техен син, и за един кратък ужасен миг поиска никога да не навършва шестнайсет, понеже знаеше, че навърши ли ги, Лука ще си потърси някой друг, а той не можеше да го допусне.

Сега обаче Лука беше мъртъв. Призрачното дете беше в безопасност. Той спокойно можеше да стане на шестнайсет. Можеше да стане на шестнайсет и да бъде в безопасност.

Минаха месеци. Гърбът му зарасна. Сега след часовете го чакаше човек от охраната, който го отвеждаше на паркинга — да изчакат дежурния възпитател. Веднъж в края на първия срок учителят по математика го попита след часа: мислил ли е вече да постъпи в колеж? Можел да му помогне, можел да му помогне да постъпи — той можел да се запише в някой от най-добрите, най-престижните висши учебни заведения. И, о, да, той искаше, много искаше да се махне оттук, искаше да учи в колеж. В онези дни се разкъсваше между опитите да се примири с голата истина, че чак до последния му ден животът му ще си остане същият, и надеждата, колкото и слаба, колкото и глупава и упорита да бе тя, че нещо може да се промени. Равновесната точка — между примирението и упованието — се местеше всеки ден, всеки час, понякога всяка минута. Той все умуваше какво да прави, накъде да насочи мислите си — към това да приеме нещата каквито са, или към бягството. В онзи миг погледна учителя и тъкмо да отговори — «Да, да, помогнете ми», — когато нещо го спря. Учителят се държеше добре с него, но дали с тази своя доброта не приличаше малко на брат Лука? Какво ли щеше да му струва предложението на учителя да му помогне? Той спореше сам със себе си, докато учителят чакаше отговора му. «Нищо няма да ти стане от още един път — отсичаше онази част в него, където се бе загнездило отчаянието, частта, която искаше да се махне оттук, частта, която броеше дните, докато той навърши шестнайсет, частта, на която другата част все се подиграваше. — Само още един път. Той е поредният клиент. Сега ли намери да се правиш на горд!»

Накрая обаче не се вслуша в този глас — беше ужасно уморен, болеше го, беше ужасно изтощен от толкова много разочарования — и поклати глава.

— Не съм за колеж — каза на учителя с глас, писклив от напрежението да лъже. — Благодаря ви. Но не се нуждая от помощта ви.

— Според мен, Джуд, допускаш голяма греша — отвърна след малко учителят. — Ще ми обещаеш ли да помислиш още?

После се пресегна и го докосна по ръката, при което той се дръпна като попарен, а учителят го погледна някак странно, затова той се обърна и изхвърча от класната стая в коридора, превърнал се в размазани бежови плоскости.

Онази вечер го заведоха в плевнята. Тя всъщност вече служеше не за плевня, а за склад за часовете по трудово обучение и по автомонтьорство — в някогашните отделения за животните имаше полусглобени карбуратори, полупоправени ремаркета на камиони, полузагладени с шкурка люлеещи се столове, които домът продаваше за пари. Той беше в отделението с люлеещите се столове и когато един от възпитателите му се нахвърли, напусна тялото си и се зарея над отделенията, към гредите горе при тавана на плевнята, където поспря и се загледа надолу, към машинариите и мебелите, наподобяващи извънземна скулптура, към пода с разпилени по него пръст и слама, напомнящи за първоначалния живот на плевнята, който така и не бяха успели да заличат, към двамата души, слели се в странна осмокрака твар, единия смълчан, другия шумен, сумтящ, ръгащ и жив. После излетя от кръглия прозорец високо на стената и се зарея над дома, над нивите му, толкова красиви, толкова зелени и жълти от дивия синап през лятото, все така красиви по свой си начин и сега, през декември, когато се бяха ширнали, проблясващи и луннобели, с непокътнат неотъпкан сняг. Той се понесе над всичко това, над земи, за които беше чел, но които не беше виждал никога, през планини, толкова чисти, че само като ги гледаше, и той се чувстваше чист, над езера, големи като океани, и накрая над Бостън, където закръжи все по-надолу и надолу, към сградите, струпани покрай реката, към широкия обръч постройки, изпъстрени с квадрати зеленина, където той щеше да отиде и да се сътвори наново, където щеше да започне животът му, където той можеше да се прави, че всичко, случило се дотогава, е от нечий чужд живот, низ от грешки, които не бива да се обсъждат, да се осмислят никога.

Когато се върна при себе си, възпитателят спеше върху него. Казваше се Колин и както и тази вечер, често беше пиян — той усещаше по лицето си дъха му с мирис на прокиснало. Беше гол, Колин беше по пуловер, но не носеше нищо, освен него, и известно време, затиснат от тежестта му, той лежа, като си поемаше въздух и чакаше възпитателят да се събуди и да го върне в стаята в общежитието, където той да започне да се самонаранява с ножчето.

По едно време, без дори да се замисля, едва ли не като марионетка размърда крайници и се отскубна изпод Колин, после тихо и бързо се облече, а след това, пак без да се замисля, грабна от куката откъм вътрешната страна на отделението подплатеното яке на Колин и навлече и него. Колин беше много по-едър, по-пълен и мускулест, но на ръст той бе почти колкото него и не изглеждаше чак толкова странно. После вдигна от земята джинсите на Колин, извади портфейла му, а след това и парите вътре — не ги преброи, но пачката не бе дебела, значи не бяха много, — които пъхна в джоба си, и хукна презглава. Открай време беше добър бегач, бърз, безшумен и уверен — докато го гледаше как тича по пистата на стадиона, брат Лука все повтаряше, че в жилите му явно тече и кръв на мохиканите, — и изхвърча от плевнята, като остави вратата отворена в блещукащата притихнала нощ, сетне се огледа и щом не видя никого, се устреми към полето зад общежитието на дома.

Оттам до пътя имаше седемстотин-осемстотин метра и макар че след онова, което се беше случило в плевнята, обикновено го болеше, онази нощ той не усещаше болка, усещаше само въодушевление, свръхбудност, сякаш сътворена именно за тази нощ, за това приключение. В края на участъка към дома се свлече на земята и се претърколи внимателно под бодливата тел, като омота около ръцете си ръкавите на якето на Колин, а после вдигна над себе си усуканата бодлива тел, за да се промуши под нея. След като се прехвърли на сигурно навън, въодушевлението му само се засили и той хукна колкото му крака държат в посоката, за която знаеше, че е изток, към Бостън, далеч от дома, далеч от Запада, от всичко. Беше наясно, че накрая ще се наложи да изостави този път, тесен и почти целия черен, и да се придвижи към магистралата, където щеше да се вижда повече, но щеше да бъде и по-безименен, и забърза надолу по хълма, водещ към черната непроходима гора между пътя и междущатската магистрала. По тревата му беше по-трудно да тича, но въпреки това той го предпочете, като внимаваше да не се отдалечава от края на гората, така че, ако мине автомобил, да се шмугне в нея и да се скрие зад някое дърво.

Като възрастен, като осакатен възрастен, после като осакатен възрастен, който наистина е осакатен, като човек, който вече не може дори да ходи и за когото тичането си е същинска магия, нещо непостижимо като летенето, той щеше да се връща изумен към онази нощ: колко чевръст е бил, колко бърз, колко неуморен, какъв късмет е извадил. Щеше да се пита колко ли е тичал онази нощ — мислеше, че най-малко два, а може би и цели три часа, — въпреки че по онова време изобщо не се замисляше за това, мислеше, че трябва да се отдалечи възможно най-много от дома. Слънцето започна да се появява на небето и той влезе на бегом в гората, извор на толкова много страхове при по-малките момчета, толкова гъста, без светлина, че се уплаши дори той, макар че като цяло не се страхуваше от природата, беше навлязъл обаче възможно най-навътре и защото трябваше да прекоси гората, за да излезе на магистралата, и защото знаеше, че колкото по-навътре се скрие, толкова по-малка е вероятността да го открият, накрая избра едно голямо дърво, от най-големите, сякаш размерите му даваха обещание за безопасност, сякаш то щеше да го пази и закриля, сгуши се сред коренищата и заспа.

Когато се събуди, пак беше тъмно, макар че той не беше сигурен дали е късен следобед, късна вечер, или ранна утрин. Тръгна отново през дърветата, тананикаше си, за да се поуспокои и да оповести присъствието си на каквото го дебнеше, за да покаже, че не го е страх, а щом гората го избълва от другата страна, пак беше тъмно, от което той разбра, че всъщност е нощ, че е спал цял ден, мисъл, от която почувства прилив на сили и бодрост. «Сънят е по-важен от храната — смъмри се, понеже беше прегладнял, а после на краката си: — По-бързо.» И отново тръгна, хукна нагоре по хълма към магистралата.

По едно време в гората беше проумял, че има само един начин да стигне в Бостън, затова застана отстрани на пътя и когато спря първият камион и той се качи на него, беше наясно какво трябва да направи, щом камионът спре, и наистина го направи. Направи го отново и отново, и отново, понякога шофьорите му даваха храна и пари, друг път го отпращаха с празни ръце. Всички си бяха направили малки гнезденца отзад в кабината и те лягаха там, а понякога, щом всичко свършеше, го откарваха нататък, а той спеше и светът се движеше под него като от несекващо земетресение. По бензиностанциите си купуваше нещо за ядене и чакаше, докато накрая някой го избереше — винаги се намираше кой да го избере, — след което той се качваше на камиона.

— Накъде си тръгнал? — питаха го.

— Към Бостън — отвръщаше той. — Там е чичо ми.

Случваше се да го досрамее от онова, което прави, толкова много, че чак му се гадеше: беше наясно как никога няма да успее да си внуши, че е бил принуден, правеше секс с тези мъже по своя воля, оставяше ги да вършат каквото им хрумне, представяше се добре, с ентусиазъм. Понякога не му беше до чувства: правеше каквото му се налагаше. Друг начин нямаше. Умееше само това, умееше го добре и впрягаше уменията си, за да стигне на по-добро място. Използваше себе си, за да спаси себе си.

Понякога мъжете го искаха за по-дълго и взимаха стая в някой мотел, а той си представяше, че брат Лука го чака в банята. Понякога му и говореха — така и така, имам син на твоята възраст, казваха, имам дъщеря на твоята възраст, — а той лежеше и слушаше. Понякога гледаха телевизия, докато бъдат готови да поемат отново на път. Някои бяха жестоки с него, с някои го беше страх, че ще го убият или ще го наранят толкова тежко, че той няма да може да избяга, и в такива мигове изпадаше в ужас и му се приискваше неудържимо да е с брат Лука, да е в манастира, да е с медицинската сестра, държала се толкова мило с него. Но повечето не бяха нито жестоки, нито добри. Бяха клиенти и той им даваше каквото искаха.

След години, когато щеше да е в състояние да се върне към тези седмици по-безпристрастно, щеше да се изуми колко глупав е бил, колко недалновиден: защо просто не е избягал? Защо не е взел спечелените пари и не си е купил с тях билет за автобуса? Мъчеше се отново и отново да си спомни колко е изкарал и макар да знаеше, че не е било много, си мислеше, че парите все са щели да стигнат за билет ако не до Бостън, то донякъде, все едно докъде. Но просто не му беше хрумнало. Сякаш бе вложил цялата си изобретателност, цялата си смелост в бягството от дома и след като беше останал сам, просто бе оставил животът му да бъде направляван от други, просто беше следвал ту един, ту друг мъж, както беше научен. И във всичко, в което се бе променил като зрял човек, именно това, именно мисълта, че е в състояние поне отчасти да е творец на собственото си бъдеще, бе най-трудният за усвояване урок, но и най-благодатният.

Веднъж се появи човек, който смърдеше ужасно и бе толкова потно едър, че той бе напът да се откаже, но макар сексът да бе отвратителен, след това мъжът беше мил с него, беше му купил сандвич и безалкохолно, беше му задавал истински въпроси за него и бе слушал внимателно отговорите, които той си изсмукваше от пръстите. Остана с мъжа две нощи и докато шофираше, човекът слушаше блуграс музика и припяваше: имаше красив глас, плътен и звънлив, и го бе научил на текста на една от песните, затова най-неочаквано той запя заедно с него, докато се носеха по равния път.

— Господи, имаш красив глас, Джоуи — възкликна мъжът и той — колко малодушен беше, колко жалък! — си позволи да се трогне от тази забележка, да се вкопчи в тази проява на привързаност, както плъх се вкопчва в мухлясал хляб. На втория ден мъжът го попита дали иска да остане с него: бяха в Охайо и за съжаление, човекът нямало да продължи на изток, щял да се насочи на юг, но щял да се радва, ако той решел да продължи с него, щял да се грижи за него. Той отклони предложението и мъжът кимна, сякаш го беше очаквал, после му даде цяла пачка банкноти и го целуна, първият, който го правеше.

— Успех, Джоуи — каза му и по-късно, след като си тръгна, той преброи парите и видя, че са повече, отколкото е мислел, повече, отколкото е изкарал предишните десет дни, взети заедно.

По-късно, когато следващият мъж се държа грубо, когато му посегна, той съжали, че не е тръгнал с онзи човек: най-неочаквано Бостън му се стори не толкова важен, колкото нежността, колкото човека, който ще го закриля и ще се държи добре с него. Съжали, че все взима неправилни решения и явно не може да оцени хората, които наистина се отнасят мило с него: отново се сети за брат Лука, как Лука никога не го е удрял и не му е крещял, никога не го е наричал такъв и онакъв.

Някъде бе пипнал някаква зараза, но не знаеше дали докато е обикалял по пътищата, или още в дома. Караше мъжете да слагат презервативи, но малцина се съгласяваха, а когато не се съгласяха, той се съпротивляваше и викаше, ала не можеше да направи нищо. Знаеше от опит, че трябва да иде на лекар. Вонеше, болеше го толкова силно, че едвам вървеше. В предградията на Филаделфия реши да си почине — нямаше друг избор. Беше направил в ръкава на якето на Колин малка дупка, беше намотал на руло парите и ги беше пъхнал вътре, а после беше прихванал дупката с безопасна игла, която беше намерил в една от мотелските стаи. Слезе от последния камион, макар и по онова време да нямаше представа, че е последният, по онова време си беше помислил: още един. Още един, и ще се добера до Бостън. Беше му неприятно, че трябва да спре точно когато е толкова близо, ала знаеше, че има нужда от помощ, беше изчаквал до последно.

Шофьорът спря на една бензиностанция край Филаделфия — не искаше да влиза с камиона в града. Там той отиде бавно в тоалетната, помъчи се да се поизчисти. От заразата се чувстваше уморен, бе вдигнал температура. Последното, което помнеше от онзи ден — помисли си, че е краят на януари, още беше студено, в лицето го шибаше влажен щипещ вятър, — бе, че е отишъл в края на бензиностанцията, където имаше малко дърво, голо, необичано и самотно, и е седнал до него, като се е облегнал с вече мръсното яке на Колин върху хилавото му, несигурно стъбло, а после е затворил очи с надеждата, че ако поспи, вероятно ще се почувства поне малко по-силен.

Когато се събуди, видя, че е на задната седалка на автомобил и че автомобилът се движи, свиреха Шуберт и той се поуспокои, понеже му звучеше познато в този непознат свят, в чуждата кола, шофирана от чужд човек, чужд човек, когото той нямаше сили да се понадигне и да огледа, в чужди земи и в неизвестна посока. Когато се събуди отново, се намираше в стая, в хол, и се огледа: погледна канапето, на което седеше, масичката отпред, двата фотьойла, каменната камина, всичките в различни оттенъци на кафявото. Изправи се, пак му се виеше свят, но не толкова, и докато се изправяше, забеляза, че на вратата стои мъж, който го наблюдава, мъж, малко по-нисък от него, слаб, но с увиснало шкембе и широк като на жена ханш. Беше с очила с черна пластмасова рамка, но само отгоре, отдолу имаше стъкло, и с коса, подстригана като тонзура, много къса и мека, като козината на норка.

— Ела да хапнеш в кухнята — каза мъжът тихо и беззвучно и той се подчини, тръгна бавно след него към кухнята, там, ако не броим плочките и стените, всичко също беше кафяво: кафява маса, кафяви шкафчета, кафяви столове. Той седна на стола в долния край на масата и мъжът сложи пред него чиния с хамбургер и пържени картофи, чаша, пълна с прясно мляко.

— Обикновено не държа нездравословна храна — обясни мъжът и го погледна.

Той не знаеше какво да отговори.

— Благодаря ви — каза и мъжът кимна.

— Яж — подкани и той започна да се храни, а мъжът седна на челното място и го загледа.

При други обстоятелства той щеше да се засрами, но сега беше прегладнял и му беше все едно. След като се нахрани, се облегна и благодари още веднъж, а мъжът кимна отново и настъпи мълчание.

— Ти проституираш — заяви мъжът и той се изчерви до мораво, после сведе поглед към масата, към лъснатото кафяво дърво.

— Да — призна.

Мъжът издаде тих звук, тихо сумтене.

— Откога проституираш? — попита, но той не можеше да му отговори и продължи да мълчи. — Е? — подкани мъжът. — От две години? От пет? От десет? Цял живот?

Беше подразнен, нещо такова, но говореше тихо, не крещеше.

— От пет години — отвърна той и мъжът пак издаде тихия звук.

— Заразил си се с венерическо заболяване — обясни мъжът, — надушвам го. — Той трепна, наведе глава и кимна. Мъжът въздъхна. — Е — продължи, — пак ти е провървяло, защото съм лекар и по една случайност имам вкъщи антибиотик. — Той стана и отиде с лека стъпка при едно от шкафчетата, после се върна с пластмасово оранжево шишенце, откъдето извади едно хапче. — Глътни го — каза му и той се подчини. — Допий си млякото — подкани и след като той го направи, мъжът излезе от стаята, а той го зачака да се върне. — Е? — рече човекът. — Ела с мен.

Той тръгна с отмалели крака след него към вратата в дъното на хола, която мъжът отключи и отвори. Той се поколеба дали да влезе и мъжът пак изцъка нетърпеливо.

— Върви де — рече. — Там има стая.

Той затвори очи и изтръпнал, ги отвори отново. Започна да се подготвя за жестокостта на мъжа, кротките винаги бяха жестоки.

Щом отиде при вратата, видя, че тя води към сутерен, имаше дървени стъпала, стръмни като на дървена стълба, той трябваше да слезе по тях и пак спря притеснен, а мъжът отново издаде странния звук като от насекомо и го побутна — не силно — отзад по кръста, след което той заслиза с несигурна крачка.

Очакваше зандан, хлъзгав, с вода по стените, усоен, а наистина се озова в стая с матрак, застлан с чаршафи и одеяло, и със син кръгъл килим под него, на лявата стена имаше библиотека от същото необработено дърво, както стълбата, с книги в нея. Помещението беше осветено ярко, агресивно, безпощадно, както той помнеше, такава бе светлината в болниците и полицейските участъци, и високо върху отсрещната стена беше изрязано прозорче с размерите на речник.

— Оставил съм ти дрехи — обясни мъжът и той видя върху матрака сгъната риза и анцуг, а също хавлиена кърпа и четка за зъби. — Банята е там — посочи мъжът ъгъла в дъното, вдясно.

Сетне понечи да си тръгне.

— Чакайте — провикна се той след него и мъжът спря и го погледна, а той започна да разкопчава под погледа му ризата си.

Нещо в лицето на мъжа се промени и той се качи още няколко стъпала.

— Болен си — каза му. — Първо оздравей.

После излезе от стаята и вратата щракна след него.

Онази нощ той спа, защото нямаше какво друго да прави, а и от изтощение. На другата сутрин се събуди и долови миризмата на храна, затова се изправи с пъшкане и се качи бавно по стъпалата, където в горния им край намери пластмасов поднос с чиния яйца на очи и два резена бекон, хлебче, чаша прясно мляко, един банан и още едно от белите хапчета. Чувстваше се неустойчив, едва ли щеше да успее да го свали долу, без да падне, затова седна на едно от недовършените стъпала, изяде си храната и изпи хапчето. След като си почина, се изправи, за да отвори вратата и да занесе подноса в кухнята, но ръчката не поддаде, защото вратата беше заключена. В долния край имаше изрязан малък квадрат, както предположи той, за котка, въпреки че не беше видял котки — отмести гумената преграда и промуши глава.

— Ехо! — провикна се. Сети се, че не знае как се казва мъжът, което не беше необичайно — никога не знаеше как се казват. — Господине! Ехо!

Ала отговор не последва и от тишината в къщата той разбра, че е сам.

Би трябвало да усети паника, би трябвало да усети страх, но той не усети нито едното, нито другото, само смазваща умора, затова остави подноса в горния край на стълбата, слезе бавно и пак заспа.

Цял ден прекара в дрямка, а когато се събуди, мъжът стоеше над него и го гледаше, затова той седна рязко в леглото.

— Вечеря — оповести мъжът и той отиде с него горе, както беше в чуждите дрехи, прекалено широки в кръста и прекалено къси в ръкавите и крачолите, защото потърси своите, но не ги намери.

Парите ми — помисли си, ала сега не му беше до тях, съзнанието му беше размътено.

Седна отново в кафявата кухня и мъжът му донесе хапчето, както и чиния кафяво руло стефани с купчинка картофено пюре и броколи, а също втора чиния за себе си и двамата започнаха да се хранят в мълчание. Мълчанието не го притесняваше — обикновено беше само добре дошло, — мълчанието на този човек обаче наподобяваше по-скоро дебнене, както котката мълчи и наблюдава, наблюдава, наблюдава толкова втренчено, че чак не знаеш какво толкова вижда, а после най-неочаквано скача и сграбчва с лапа нещо.

— Какъв лекар сте? — попита той плахо и мъжът го погледна.

— Психиатър — отговори. — Знаеш ли какво е това?

— Да — потвърди той.

Мъжът пак издаде онзи звук.

— Харесва ли ти да си проститутка? — поинтересува се и кой знае защо, той усети как в очите му избиват сълзи, после обаче премига и те изчезнаха.

— Не — рече.

— Защо тогава го правиш? — попита мъжът и той поклати глава. — Говори — отсече човекът.

— Не знам — отвърна той и мъжът изсумтя. — Умея това — рече накрая.

— Добър ли си? — поинтересува се мъжът, а той и този път усети как му пари в очите и мълча дълго.

— Да — каза и това бе най-страшното признание, което бе правил някога, думата, която изрече най-трудно.

След като приключиха, лекарят отново го придружи до вратата и пак го побутна леко.

— Чакайте — спря го той, докато човекът затваряше вратата. — Аз се казвам Джоуи. — Мъжът не каза нищо, само го изгледа. — А вие?

Човекът продължаваше да го гледа, но сега, както си помисли той, почти се усмихваше или най-малкото бе напът да изрази нещо с лицето си. После обаче не го направи.

— Доктор Трейлър — каза и сетне побърза да затвори вратата, сякаш тази информация е птица, която може да отлети, ако той не я хване като в капан вътре в себе си.

На другия ден го болеше по-малко, температурата му беше поспаднала. Когато обаче се изправи, видя, че още е омаломощен, залитна, замахна с ръце и все пак накрая не падна. Тръгна към библиотеката, огледа книгите, все евтини издания с меки корици, издути и шупнали от горещината и влагата, с лек приятен дъх на мухъл. Намери «Ема», която бе чел в часовете в училището, преди да избяга, и я занесе бавно в горния край на стълбището — там, докато закусваше и си пиеше хапчето, намери докъде е стигнал и продължи да чете нататък. Този път имаше и сандвич, увит в хартиена салфетка с думата «обяд», написана със ситни букви. След като се нахрани, той слезе заедно с книгата и сандвича долу и легна, при което си припомни колко му е липсвало четенето, колко признателен е за възможността да забрави за малко за живота си.

Отново поспа, отново се събуди. Вечерта вече бе много уморен, болката отчасти се беше върнала и когато доктор Трейлър му отвори вратата, мина доста време, докато той се качи по стъпалата. По време на вечерята не каза нищо, доктор Трейлър също, ала когато му предложи да му помогне със съдовете или с готвенето, доктор Трейлър го изгледа.

— Болен си — рече му.

— Вече съм по-добре — възрази той. — Ако искате, мога да помогна в кухнята.

— Не, казах ти вече — болен си — отсече доктор Трейлър. — Заразен си. Само това оставаше някой заразен да ми пипа храната. — Той сведе поглед, почувства се унизен. Настъпи мълчание. — Къде са родителите ти? — попита доктор Трейлър и той отново поклати глава. — Говори — нареди доктор Трейлър и този път беше подразнен, макар че и сега не повиши тон.

— Не знам — изпелтечи той. — Никога не съм имал родители.

— Как си станал проститутка? — поинтересува се доктор Трейлър. — Сам ли започна, или някой ти помогна?

Той преглътна, усетил как храната в стомаха му става на пихтия.

— Някой ми помогна — прошепна.

Настъпи мълчание.

— Не ти харесва да те наричам проститутка — продължи мъжът и този път той успя да вдигне глава и да го погледне.

— Не — потвърди.

— Разбирам — каза мъжът. — Но си такъв, нали? Въпреки че, ако предпочиташ, мога да те наричам и по друг начин, може би курва. — Той продължи да мълчи. — Така по-добре ли е?

— Не — пророни отново.

— Значи проститутка, нали? — допълни мъжът и го загледа, затова накрая той кимна.

Онази вечер в стаята затърси с какво да се пореже, но в помещението нямаше нищо остро, нищичко, дори страниците на книгите бяха размекнати и нагънати. Затова той заби възможно най-силно нокти в прасците си, сгърбен и смръщен от усилието и от това че му е неудобно, и накрая разкъса кожата, сетне прокара нокътя си напред-назад по раната, за да я разшири. Успя да направи само три разреза върху десния си крак, после вече бе много уморен и отново заспа.

На третата сутрин се чувстваше значително по-добре: по-силен, по-бърз. Закуси, почете, после отмести подноса, пъхна глава в отвора на вратата и се замъчи как ли не да провре и раменете си. Но под какъвто и ъгъл да опитваше, просто бе прекалено голям, а отворът — прекалено малък, затова накрая се видя принуден да спре.

Почина си малко и пак пъхна глава през дупката. Виждаше отляво хола и отдясно кухнята и затърси някакви следи. В къщата беше много подредено, от което той се досети, че доктор Трейлър живее сам. Извиеше ли врат, виждаше в дъното вляво стълбището за горния етаж и точно зад него входната врата, не можеше обаче да различи колко ключалки има на нея. Но най-същественото в къщата беше тишината: тук не тиктакаха часовници, отвън не се чуваха автомобили или хора. Къщата сякаш се рееше в открития Космос, толкова тихо беше в нея. Единственият звук идваше от хладилника, който ту мъркаше, ту притихваше, но притихнеше ли, тишината не се нарушаваше от нищо.

Но колкото и безлика да беше къщата, той бе и запленен от нея: това бе едва третата къща, в която някога бе влизал. Втората беше на Лиърови. А първата на един клиент, на много важен клиент, както го бе предупредил брат Лука, живееше в предградията на Солт Лейк Сити и плащаше допълнително, понеже не искал да ходи по мотели. Къщата му беше огромна, цялата от кафяв пясъчник и стъкло, брат Лука беше дошъл заедно с него и се бе спотаил в банята — с размерите на някоя от мотелските им стаи — при спалнята, където той и клиентът правиха секс. След време, вече като зрял човек, той щеше да превърне в свой фетиш къщите, особено собствената си, макар че още преди да купи жилището на Грийн стрийт, Къщата Фенер и апартамента в Лондон, на няколко месеца си купуваше списания за къщи, за хора, които прекарваха живота си в това да правят красивите места още по-красиви, разлистваше ги бавно и проучваше всяка картинка. Приятелите му го взимаха на подбив, но той нехаеше: мечтаеше за деня, когато ще има свой дом с вещи, които да са само и единствено негови.

Онази вечер доктор Трейлър го пусна отново и той отново отиде в кухнята, където двамата седнаха да се хранят в мълчание.

— Сега се чувствам по-добре — престраши се той да каже, а после, след като доктор Трейлър не отговори: — Ако искате нещо.

Гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да знае, че няма да го пуснат да си тръгне, без да се е отплатил по един или друг начин на доктор Трейлър — надяваше се все пак да го пуснат да си тръгне. Но доктор Трейлър поклати глава.

— Може и да се чувстваш по-добре, но пак си болен — рече му. — Трябва да минат десет дни, докато антибиотиците отстранят инфекцията. — Той извади от устата си една кост на риба, толкова тънка, че чак прозрачна, и я сложи отстрани на чинията. — Само не ми казвай, че това е първото венерическо заболяване, което си пипнал — допълни и го погледна, а той отново се изчерви до мораво.

Онази вечер започна да умува какво да прави. Помисли си, че вече е достатъчно силен, за да избяга. При следващата вечеря щеше да тръгне след доктор Трейлър и когато той се обърнеше с гръб към него, щеше да хукне към вратата, да изскочи навън и да потърси помощ. Имаше известни спънки с този план — дрехите му още не бяха при него, той нямаше обувки, — но беше сигурен, че в тази къща има нещо гнило, че в този доктор Трейлър има нещо гнило и той трябва на всяка цена да се махне оттук.

На другия ден се постара да си пести силите. Не го свърташе на едно място и не му беше до четене, но все пак се сдържа и не тръгна да снове напред-назад из стаята. Запази сандвича за деня и го пъхна в джоба на чуждото долнище от анцуг, за да има какво да яде, ако се наложи да се крие дълго. В другия джоб прибра найлоновия плик от кошчето за отпадъци в банята — реши, че може да го разкъса на две и веднага щом излезе от обсега на доктор Трейлър, да си направи от него обувки. После зачака.

Онази вечер обаче изобщо не го пуснаха от стаята. От мястото, където седеше недалеч от отвора, той видя как осветлението в хола се включва, замириса му и на готвено.

— Доктор Трейлър! — извика той. — Ехо! — Но не последва друго, освен тишина, нарушавана само от звука на месото, което се пържеше в тигана, и вечерните новини по телевизията. — Доктор Трейлър! — извика той пак. — Много ви моля, много ви моля!

Ала не се случи нищо и след като крещя дълго, той се почувства омаломощен и слезе долу.

Онази нощ му се присъни сън, че на горния етаж в къщата има наредени една до друга стаи, всички с ниски легла и с кръгли мъхести килими под тях, и че на всяко легло има по едно момче: някои от момчетата бяха по-големи, защото бяха отдавна в къщата, други бяха по-малки. Никое не знаеше за съществуването на другите, те не се чуваха помежду си. Той си даде сметка, че не е наясно с физическите измерения на къщата и в съня му тя се превърна в небостъргач със стотици стаи, със стотици килии — във всяка имаше по едно момче и всяко момче чакаше доктор Трейлър да го пусне навън. Тогава той се събуди задъхан и изтича в горния край на стълбата, но когато бутна преградата върху дупката, тя не помръдна. Понадигна я и видя, че отворът е запечатан с парче сива пластмаса, и колкото и да го буташе, то не се отместваше.

Той не знаеше какво да прави. Опита се да стои буден през цялата нощ, но по едно време заспа и когато се събуди, го чакаше подносът със закуската и обяда и с две хапчета: едно за сутринта и едно за вечерта. Стисна между пръстите си хапчетата и ги огледа — ако не ги глътнеше, нямаше да оздравее, а доктор Трейлър нямаше да го докосне, ако не е здрав. Но ако не ги вземеше, нямаше да оздравее и знаеше от опит колко ужасно ще се чувства, колко невъобразимо мръсен ще бъде, сякаш целият, и отвън, и отвътре, е напръскан с изпражнения. Тогава започна да се клати напред-назад. «Какво да правя? — попита. — Какво да правя? — Сети се за дебелия шофьор на камион, онзи, който се бе държал добре с него. — Помогни ми — примоли му се, — помогни ми.»

«Братко Лука — примоли се, — помогни ми, помогни ми.»

За кой ли път си помисли: «Пак взех погрешното решение. Напуснах място, където ако не друго, поне можех да излизам навън, да ходя на училище, където знаех какво ще ми се случи. А сега нямам нищо от тези неща».

«Какъв глупак си — каза вътрешният му глас, — какъв глупак.»

Всичко това продължи още шест дни: храната му се появяваше, докато той спеше. Взимаше си хапчетата, не можеше да не ги взима.

На десетия ден вратата се отвори — на нея стоеше доктор Трейлър. Той беше толкова уплашен, толкова изненадан, че не бе подготвен, но още преди да се е изправил, доктор Трейлър затвори вратата и тръгна към него. Носеше на рамо желязна маша, държеше я нехайно, както се държи бейзболна бухалка, и когато се приближи, той се ужаси: какво означаваше това? Какво щяха да му направят?

— Събличай се — каза доктор Трейлър със същия беззвучен глас и той се подчини, а доктор Трейлър свали от рамото си машата и той инстинктивно се наведе с ръце над главата.

Чу как лекарят издава тихия влажен звук. После доктор Трейлър си разкопча панталона и застана пред него.

— Смъкни го — нареди и той се подчини, но още преди да е започнал, доктор Трейлър го сръга с машата по врата. — А си опитал нещо — рече му, — а си ме ухапал или нещо друго, ще те удрям по главата, докато станеш на пихтия, ясно ли е?

Той кимна, беше толкова стъписан, че бе изгубил дар слово.

— Говори — кресна доктор Трейлър и той трепна.

— Да — изпелтечи. — Да, ясно.

Страхуваше се, разбира се, от доктор Трейлър, страхуваше се от всички тях. Но и през ум не му беше минавало да се съпротивлява на клиентите, и през ум не му беше минавало да се опълчва срещу тях. Те бяха силни, а той — не. А и брат Лука го беше обучил добре. Той бе прекалено покорен. Както доктор Трейлър го бе накарал да признае, той беше добра проститутка.

Всеки ден протичаше така и макар че сексът не беше по-неприятен от друг път, той беше убеден, че това е само началото, че накрая всичко ще стане много страшно, много странно. Беше чувал от брат Лука — беше гледал на видео неща, каквито хората си причиняват един на друг: предмети, които използват, инструменти и оръжие. На няколко пъти ги беше изживявал лично. Но знаеше, че в много отношения му е провървяло: бил е пощаден. Ужасът пред неизвестността бе в много отношения по-страшен от ужаса от самия секс. Нощем си представяше неща, каквито не можеше да си представи, задъхваше се от паника и дрехите му — вече други, но пак не неговите — ставаха лепкави от потта.

В края на един от сеансите той попита доктор Трейлър дали може да си тръгне.

— Много ви моля — рече му. — Много ви моля.

Но доктор Трейлър отвърна, че му бил предоставил десет дни на гостоприемство и той трябвало да му се отплати за тях.

— А после мога ли да си тръгна? — попита той, но лекарят вече се бе запътил към вратата.

На шестия ден, през който се отплащаше, измисли план. За секунда-две — не повече — доктор Трейлър пъхаше машата под лявата си ръка и с дясната разкопчаваше колана на панталона си. Ако той си преценеше добре времето, можеше да удари лекаря по лицето с някоя книга и да се опита да избяга. Трябваше да действа бързо, трябваше да бъде много чевръст.

Огледа една по една книгите по лавиците и съжали, че сред тези дебели тухли с меки корици няма и няколко с твърди корици. Ако замахнеше с някоя по-тънка, щеше да се получи само нещо като плесница, но на него щеше да му е по-удобно, затова избра «Дъблинчани»: беше достатъчно тънка, за да я хване здраво, огъваше се лесно, за да удря с нея по лицето. Пъхна я под матрака, а после си даде сметка, че дори не се налага да се крие, можеше просто да я остави до себе си. Така и направи и зачака.

Когато доктор Трейлър се появи с машата и започна да разкопчава колана на панталона си, той скочи и го фрасна с все сила по лицето, после чу как мъжът пищи и машата пада с дрънчене върху циментовия под, лекарят се опита да го сграбчи за глезена, той обаче му се изплъзна, качи се с препъване по стълбата, отвори рязко вратата и хукна. Видя върху входната врата какви ли не ключалки и за малко да се разплаче, докато мърдаше насам-натам със сковани пръсти резетата, накрая обаче излезе навън и се завтече колкото му държат крака. «Можеш го, можеш го» — крещеше гласът в главата му, та както никога да го насърчи, а после: — По-бързо, по-бързо, по-бързо!“ След като той бе започнал да се възстановява, храната на доктор Трейлър ставаше все по-малко, което означаваше, че той постоянно бе омаломощен, постоянно бе уморен, сега обаче не можеше да го спре нищо, той тичаше и викаше за помощ. Но докато тичаше и крещеше, виждаше, че няма да го чуе никой: наоколо нямаше къщи и макар той да беше очаквал дървета, дървета също нямаше, имаше само равни голи полета и той нямаше къде да се скрие. Усети и колко е студено, усети как в ходилата му се забива нещо, но продължи да тича.

После чу зад себе си други стъпки, които кънтяха по асфалта, и познатото потракване и разбра, че е доктор Трейлър. Мъжът дори не му изкрещя, не му се закани, но когато се обърна да види дали е наблизо — а той беше съвсем наблизо, само на няколко метра от него, — се препъна, падна и си удари бузата в пътя.

След падането силите го напуснаха, едно ято птици се вдигна шумно и побърза да отлети и той видя, че подрънква разкопчаният колан, който доктор Трейлър вадеше от панталона и с който започна да го бие и бие, докато той лежеше, свит на кълбо. През цялото време мъжът мълчеше и той не чуваше друго, освен как доктор Трейлър диша, как пъхти от усилието, докато го млати все по-силно и силно с колана по гърба, краката, врата.

В къщата побоят продължи и през следващите дни, през следващите седмици го биеха отново и отново. Не редовно — той никога не знаеше какво го чака оттук нататък, — но достатъчно често и от това, както и от липсата на храна, постоянно му се виеше свят, той постоянно се чувстваше омаломощен: усещаше, че никога вече няма да има сили да избяга повторно. Както се опасяваше, сексът също стана по-гаден и го караха да прави неща, за които после не бе в състояние да говори с никого, дори със самия себе си, и макар че невинаги беше ужасно, той живееше в постоянната рехава мараня на страха, убеден, че ще умре в къщата на доктор Трейлър. Веднъж сънува, че е мъж, истински голям мъж, а още е в сутерена и чака доктор Трейлър, и разбра в съня, че нещо му се е случило, че си е изгубил разсъдъка и е като момчето, с което живееше в една стая в дома, а щом се събуди, се замоли да умре по-скоро. През деня, заспеше ли, сънуваше брат Лука и след като се събудеше, осъзнаваше колко го е пазил брат Лука, колко добре се е държал с него, колко мил е бил. Веднъж се качи с куцукане горе на стълбата и се хвърли оттам, пак се качи и се хвърли още веднъж долу.

После един ден (след три? След четири месеца? По-късно Ана щеше да му каже, че според доктор Трейлър са минали три месеца, откакто го е намерил на бензиностанцията) доктор Трейлър каза:

— Писна ми от теб. Ти си мръсен, отвращаваш ме, върви си.

Той направо не повярва. Но после си върна дар словото.

— Добре — рече, — добре. Тръгвам си още сега.

— Не — спря го доктор Трейлър, — ще си тръгнеш както искам аз.

Няколко дни не се случи нищо и той реши, че и това е било лъжа, пак добре че не се беше обнадеждил много и най-после бе успял да усети кога го лъжат. Доктор Трейлър бе започнал да му носи храната върху няколко страници от днешния вестник и веднъж той погледна датата и видя, че е рожденият му ден.

— На петнайсет години съм — оповести на тихата стая и чак му се повдигна, щом чу думите — надеждите, фантазиите, небивалиците, за които само той знаеше, че се крият зад тези думи.

Но не се разплака: умението да не плаче бе единственото му постижение, единственото, с което той можеше да се гордее.

После една вечер доктор Трейлър слезе долу с машата.

— Ставай — каза и го сръга отзад, докато той се качваше неустойчиво по стълбата, падаше на колене, пак се изправяше, препъваше се отново и отново се изправяше.

Както го побутваше с машата, доктор Трейлър го отведе чак при входната врата, която беше отворена, леко открехната, а после и навън в нощта. Още беше студено, още беше влажно, но и през страха той долови, че времето се променя, че макар за него да е застинало, за останалия свят не е и там сезоните се редуват без оглед на нищо — той усети мириса на въздуха, който вече ставаше зелен. До него имаше гол храст с черен клон, но точно на върха му се мержелееха няколко светлолилави пъпки и той ги загледа трескаво, опита да запечата образа и да го задържи в паметта си, докато не са го побутнали отново с машата да върви нататък.

При автомобила доктор Трейлър отвори багажника и пак го сръга с машата, а той се чу, че издава звуци като хлипане, но не плачеше, само се качи вътре, макар че беше омаломощен и се наложи доктор Трейлър да му помага, като го държи с пръсти за ръкава на ризата, за да не трябва да го докосва.

Потеглиха. Багажникът беше чист и голям и той се претърколи в него — чувстваше как завиват, как се изкачват и се спускат по хълмове, как после минават по гладкия път покрай дълги равнини. След това колата зави рязко наляво и той заподскача от неравната земя, докато накрая автомобилът спря.

Багажникът се отвори и доктор Трейлър му помогна да слезе, като го подръпна за ризата, сетне го изтика с машата пред колата.

— Стой там — каза му, а той се подчини разтреперан и загледа как лекарят се качва отново на колата, смъква прозореца, навежда се към него. — Бягай — подкани, а когато той продължи да стои там като вцепенен: — Нали обичаш много да бягаш? Хайде, бягай.

Доктор Трейлър запали двигателя и най-сетне той се окопити и хукна. Намираха се на поле, на голям гол квадрат пръст, където до няколко седмици щеше да поникне трева, но сега нямаше нищо, само тук-там имаше замръзнали плитки локви с лед, който се трошеше като порцелан под голите му крака, и ситни бели камъчета, които светеха като звезди. В средата на полето имаше падинка, съвсем малка, и отдясно беше пътят. Той не виждаше дали е голям, виждаше само, че е път, но по него не минаваха коли. Отляво полето беше оградено с бодлива тел, но оградата беше далеч и той не различаваше какво има зад нея.

Тичаше, а автомобилът го следваше по петите. В началото всъщност му беше приятно, че тича, че е под открито небе, далеч от къщата: дори това, дори ледът вместо трева под краката му, дори вятърът, който го шибаше в лицето, дори калникът, който го побутваше отзад по краката, дори всичко това бе за предпочитане пред онази къща, пред стаята със стени от сгурия и прозорец, толкова малък, че не беше никакъв прозорец.

Той тичаше. Доктор Трейлър го следваше и понякога натискаше газта, след което той хукваше по-бързо. Но сега не можеше да тича както навремето и падаше отново и отново. Паднеше ли, автомобилът намаляваше скоростта и доктор Трейлър викаше — не ядосано, дори не силно:

— Ставай. Ставай и тичай, става и тичай, иначе се връщаме в къщата.

И той намираше сили да стане и да хукне отново.

Тичаше. Тогава не знаеше, че тича за последен път в живота си, и много по-късно щеше да се пита: ако съм го знаел, дали съм щял да тичам по-бързо? Но това, разбира се, беше невъзможен въпрос, не-въпрос, аксиома без решение. Той падаше отново и отново и на дванайсетия път замърда уста в опит да каже нещо, но от нея не излизаше нищо.

— Ставай — чу той как му казва мъжът. — Ставай. Паднеш ли още веднъж, ще ти е за последно.

И той отново стана.

Този път обаче не се затича, само вървеше и се препъваше, пълзеше, за да се отдалечи от колата, а колата го блъскаше все по-силно и силно. Направи така, че всичко това да спре — помисли си той, — направи така, че да спре. Спомни си — кой ли му я беше разказвал? Някой от братята, но кой? — една история за благочестиво момченце, момченце, озовало се в далеч по-тежки обстоятелства от него, което много дълго било послушно (още нещо, по което двамата с момченцето се различаваха) и после една нощ отправило към Бога молитва да го прибере: готов съм, рекло момченцето от историята, готов съм, и се явил ангел, ужасен, златокрил, с очи като огън, който го притиснал между крилете си — момченцето станало на пепел и си отишло, избавило се от света.

„Готов съм — каза той, — готов съм“, и зачака да дойде да го спаси ангелът със страховитата си ужасна хубост.

Последния път, когато падна, вече не успя да се изправи.

— Ставай! — чу как му крещи доктор Трейлър. — Ставай!

Но той не можеше. После чу как двигателят се включва отново и усети, че фаровете се насочват към него — два огнени снопа като очите на ангела, затова извърна глава настрани и зачака, а автомобилът се приближи, прегази го и всичко приключи.

Това беше краят. След това той стана зрял човек. Докато лежеше в болницата с Ана, седнала до него, си даваше обещания. Връщаше се към грешките, които е правил. Все не преценяваше на кого да се довери: беше тръгвал след всеки, проявил към него някаква доброта. После обаче реши да промени това. Никога вече нямаше да се доверява толкова лесно. Никога вече нямаше да прави секс. Никога вече нямаше да очаква да го спасят.

— Никога вече няма да бъде толкова страшно — все му повтаряше Ана в болницата. — Никога вече нещата няма да бъдат толкова страшни.

И макар той да знаеше, че Ана има предвид болката, му беше приятно да си мисли, че тя говори за живота му изобщо: че от година на година нещата ще се подобряват. И Ана се оказа права: нещата наистина се подобриха. Прав се оказа и брат Лука, защото, когато той стана на шестнайсет години, животът му се преобрази. Една година след доктор Трейлър вече учеше в колежа, за който беше мечтал, ден след ден не правеше секс, ставаше все по-чист. От година на година животът му ставаше все по-невероятен. От година на година му вървеше все повече и самият той се изумяваше отново и отново с какви неща и с каква щедрост е възнаграждаван, изумяваше се от хората, които се появяваха в живота му, хора, толкова различни от онези, които познаваше, че сякаш бяха от друг вид: как изобщо беше възможно доктор Трейлър и Уилем да спадат към един и същ вид? Отец Гавриил и Анди? Брат Лука и Харолд? Дали онова, което съществуваше в първата група, се срещаше и във втората и ако се срещаше, как така тази втора група е взела друго решение, как хората в нея са избрали какви да станат? Нещата не само се бяха поправили, те се бяха преобърнали изцяло, в почти невъзможна степен. В началото той нямаше нищо, а после получи от всичко неприлично много. Помнеше твърдението на Харолд, че животът го е възмездил за загубите, и си даваше сметка, че в него има някаква истина, макар и понякога да му се струваше, че животът не просто го е възмездил за самия себе си, но го е направил разточително, сякаш го молеше да му прости, обсипал го е с богатства, отрупал го е с всякакви прекрасни красиви неща, за които той е копнял, така че да не му се сърди и да го остави да го тласка нататък. И така с годините той престъпваше отново и отново обещанията, които сам си беше дал. Накрая пак тръгваше след хората, които се държаха добре с него. Пак се доверяваше. Пак правеше секс. Пак се надяваше да го спасят. И беше прав да постъпва така: невинаги, разбира се, но през повечето време. Загърбваше уроците на миналото и по-често, отколкото бе редно, биваше възнаграждаван за това. Не съжаляваше за нищо, дори за секса, защото го правеше с надежда, та да ощастливи някого, някого, който му бе дал всичко.

Една вечер малко след като двамата с Уилем станаха двойка, бяха на купон у Ричард, импровизиран, подготвен набързо, надве-натри, с хора, които обичаха и харесваха: Джей Би, Малкълм, Хенри Йънг Черния и Хенри Йънг Азиатеца, Фейдра и Али и всичките им приятели и приятелки, съпрузи и съпруги. Той беше отишъл в кухнята да помогне на Ричард с десерта и при тях дойде Джей Би — беше пийнал, — който го прегърна през врата и го целуна по бузата.

— Е, Джуди — каза му, — накрая получи всичко, а? Кариера, пари, апартамент, мъж. Откъде такъв късмет?

Джей Би му се ухили и той също му отговори с усмивка. Радваше се, че Уилем не е с тях и не е чул подмятането, понеже знаеше, че ще се вкисне и ще го изтълкува като поредната проява на завист от страна на Джей Би, убеден е, че животът на всички е бил и продължава да бъде по-лесен от неговия и че той, Джуд, е благословен по начин, на какъвто не се радва никой друг.

Той обаче не го разглеждаше така. Знаеше, че Джей Би има особено чувство за хумор, че така го поздравява за късмет, който, да, и двамата знаеха, че е прекален, но и високо оценяван. И ако трябваше да бъде откровен, той бе и поласкан от завистта на Джей Би: за Джей Би не беше недъгав, възнаграден от Космоса за своите несрети, той му беше равен, човек, у когото Джей Би виждаше само онова, заради което да му завижда, и никога онова, заради което да го съжалява. Пък и Джей Би беше прав: откъде наистина такъв късмет? Как наистина бе получил всичко, каквото притежаваше? Нямаше да разбере никога, винаги щеше да недоумява.

— Не знам, Джей Би — каза му и му подаде с усмивка първото парче торта точно когато откъм трапезарията чу гласа на Уилем, който каза нещо, и после всеобщия смях — звук на чиста наслада. — Но знаеш ли, откакто се помня, ми е вървяло.

Бележки

[1] Гъби (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханя Янагихара Малък живот (14)

Метаданни

Данни

Малък живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Ханя Янагихара
Малък живот (14)