Ханя Янагихара
Малък живот (19)

1

На втората годишнина от смъртта ти отидохме в Рим. Отчасти беше съвпадение, но не само: той знаеше, знаехме го и ние, че ще се наложи да се махне от града, да замине далеч от щат Ню Йорк. Ървинови вероятно са чувствали същото, защото бяха насрочили церемонията точно за тогава — за края на август, когато цяла Европа се е изнесла някъде, въпреки това обаче ние се отправихме натам, към този континент, останал без шумните си тълпи и местната фауна.

Церемонията беше в Американската академия, където Софи и Малкълм бяха карали навремето специализация и където Ървинови бяха отпуснали стипендия за млад архитект. Бяха помогнали в избора на първия стипендиант, върлинеста, мило притеснителна млада лондончанка, която правеше предимно временни съоръжения, сложни на вид сгради от пръст, чимове и хартия, които с времето би трябвало да се разпаднат, и обявиха учредяването на стипендията, към която имаше и допълнителен награден фонд, имаше и прием, на който говори Флора. Освен нас и съдружниците на Софи и Малкълм присъстваха Ричард и Джей Би, които също бяха правили специализации в Рим, а след церемонията отидохме в малък ресторант наблизо, и двамата го харесваха от времето, когато бяха живели тук, и Ричард ни показа кои от стените в сградата са се запазили от етруските и кои — от римляните. Но колкото и уютно и задушевно да беше там, всички избягвахме да говорим много, помня, че по едно време вдигнах очи и видях, че никой не се храни, всички гледаме нанякъде — кой към тавана, кой към чиниите, кой към другите — и мисли всеки своите мисли, но както знаех, и същото като останалите.

На другия ден следобед Джулия легна да подремне, а ние отидохме на разходка. Бяхме отседнали от другата страна на реката, на хвърлей от Испанското стълбище, но помолихме да ни прекарат с колата по моста в Трастевере, после тръгнахме по улички, толкова тесни и тъмни, че приличаха на входове, и накрая излязохме на площад, малък, китен, украсен единствено със слънчева светлина, където седнахме на една каменна пейка. В другия й край се разположи белобрад старец в ленен костюм, който ни кимна, ние също му кимнахме.

Дълго мълчахме заедно, както седяхме в жегата, после старецът най-неочаквано каза, че помнел площада, че навремето е бил тук заедно с теб и само на две пресечки продавали страхотен сладолед.

— Да отида ли? — попита той и се усмихна.

— Мисля, че знаеш отговора — отвърнах и той стана.

— Връщам се ей сега — рече ми.

— Страчатела — казах му и той кимна.

— Знам — отговори.

Двамата с мъжа го изпратихме с поглед, после той ми се усмихна, аз също се усмихнах. Видях, че всъщност не е чак толкова стар, да беше най-много няколко години по-възрастен от мен. Но така и не се възприемах (не се възприемам и досега) като стар. Говорех, все едно осъзнавах, че съм на години, окайвах се за възрастта си. Но беше колкото да се позабавляваме, колкото да накарам другите да се чувстват млади.

— Lui e tuo figlio^[1]? — попита мъжът и аз кимнах.

Винаги се изненадвах и се радвах, ако някой разпознаеше какви сме, макар че двамата с него изобщо не си приличахме, въпреки това си мислех — надявах се, — че нещо в нас, когато сме заедно, е по-убедително доказателство за отношенията ни от чисто физическата прилика.

— А! — възкликна мъжът и пак погледна към него малко преди той да завие зад ъгъла и да се скрие. — Molto bello^[2].

— Si^[3] — отвърнах и изведнъж се натъжих.

Мъжът погледна лукаво и попита, по-скоро заяви:

— Tua moglie deve essere molto bella, no^[4]?

После грейна в усмивка — да покаже, че се шегува, че е комплимент, че и дори да не се откроявам с кой знае каква външност, съм късметлия, задето имам за жена такава красавица, дарила ме с такъв хубав син, и да не се обидя. Аз също се усмихнах.

— Красива е — потвърдих и той пак се усмихна, не беше изненадан.

Вече си беше тръгнал — кимаше ми, докато вървеше и се подпираше на бастуна, — когато той се върна с фунийка за мен и кутийка сладолед за Джулия. Искаше ми се да е купил нещо и за себе си, но той не си беше взел нищо.

— Не е зле да тръгваме — подкани, след което се запътихме към хотела и вечерта той си легна рано, а на другия ден — деня, в който загина ти — не го видяхме изобщо: беше ни оставил на рецепцията бележка, че отива да се поразходи и ще се видим на следващия ден, че се извинявал, затова цял ден ние също се разхождахме и макар да си мислех, че има вероятност да го видим — Рим все пак не е чак толкова голям, — не го срещнахме и вечерта, докато се готвехме да си лягаме, си дадох сметка, че съм го търсил на всяка улица, във всяка тълпа.

На другия ден слязохме на закуска и го заварихме да чете вестник, беше блед, но ни се усмихна, не го попитахме какво е правил предишния ден, а и той не отвори дума за това. През деня просто се разхождахме из града, тримата вървяхме неудобно на малка група — тротоарите бяха прекалено тесни, затова се движехме в индийска нишка и се редувахме кой да е отпред, — но обиколихме само познати места, места, на които имаше много хора, места, които не навяваха тайни спомени, не пазеха съкровени мигове. Недалеч от Виа Кондоти Джулия се загледа във витрината на малко бижутерийно магазинче и след като влязохме вътре, тримата направо го запълнихме, после един по един подържахме обиците, които тя си бе харесала на витрината. Бяха много нежни: от чисто злато, плътно, тежко, във формата на птици с кръгли рубинчета за очи и златни клонки в клюновете, и той й ги купи, а Джулия се притесни и се зарадва — никога не бе носила много накити, — той обаче беше щастлив, че може да й ги подари, аз пък бях щастлив, че е щастлив той, че тя също е щастлива. Вечерта се срещнахме с Джей Би и Ричард за прощална вечеря, а на другата сутрин се отправихме на север, към Флоренция, той пък щеше да се прибере у дома.

— Ще се видим след пет дни — казах му и той кимна.

— Приятно прекарване — ни пожела. — Доскоро!

Махна ни с ръка, докато потегляхме с колата, обърнахме се на седалките и също му махнахме. Надявах се така да му предам като с телеграф каквото не можех да изрека: „Само да си посмял!“. Предишната вечер, докато те двамата разговаряха с Джей Би, попитах Ричард дали е удобно, докато ни няма, да ми съобщава какво става и получих обещанието му да го прави. Той почти си беше върнал теглото, с каквото искаше да го види Анди, но на два пъти — през май и през юли — пак бе отслабнал и затова продължавахме да го държим под око.

Понякога имах чувството, че отношенията ни се развиват на обратно и вместо да се притеснявам за него по-малко, се притеснявах повече, от година на година осъзнавах все по-ясно колко уязвим е той и се съмнявах все повече доколко подготвен съм аз. След като Джейкъб се роди, от месец на месец набирах увереност, сякаш колкото по-дълго го имаше на този свят, толкова по-закотвен беше той в него, сякаш с това, че беше жив, ставаше господар на живота. Самата представа беше нелепа, разбира се, и това се доказа по най-ужасния начин. Но не можех да спра, все си мислех, че животът привързва към себе си живите. Въпреки това в един момент от живота му — ако трябва да съм точен, след Калеб — имах усещането, че той е във въздушен балон, който е привързан към земята с дълго усукано въже, но че от година на година балонът опъва все повече и повече въжето, дърпа се, мъчи се да се понесе към небето. А долу ние се опитваме всички вкупом да издърпаме балона обратно на земята, обратно на сигурно място. И така, вечно се страхувах за него, вечно се страхувах и от него.

Можеш ли да имаш истински отношения с човек, от когото се страхуваш? Разбира се, че можеш. Но той пак ме плашеше, защото именно той, а не аз беше силният: знаех, че ако посегне на живота си, ако ме остави без него, все ще оцелея някак, знаех обаче и че това оцеляване ще бъде жива мъка, знаех, че след това все ще търся обяснения, все ще пресявам миналото и ще търся къде съм сбъркал. Знаех, разбира се, и колко ще ми липсва, защото, макар и да имаше обстоятелства, подготвящи ме за времето, когато той ще си отиде, така и не свикнах, не можех да го преглътна.

Но когато се прибрахме, всичко си беше същото: господин Ахмед ни посрещна на летището и ни откара в апартамента, при портиера ни чакаха пазарски пликове с храна, за да не се налага да ходим до магазина. На другия ден беше четвъртък, той дойде у нас да вечеряме заедно и ни попита какво сме видели и правили, а ние му разказахме. Вечерта, докато пълнехме миялната машина със съдовете, той ми подаде една купа — да я сложа в машината, но тя се изплъзна от пръстите му и се счупи на пода.

— Ужас! — изкрещя той. — Извинявай, Харолд. Какъв глупак съм, с две леви ръце.

Казахме му, че не се е случило кой знае какво, че всичко е наред, но въпреки това той се разстрои много, толкова, че ръцете му се разтрепериха и от носа му потече кръв.

— Всичко е наред, Джуд — повторих. — Случва се.

Но той поклати глава.

— Не — промълви, — всичко е заради мен. Оплесквам всичко. До каквото и да се докосна, го съсипвам.

Двамата с Джулия се спогледахме над главата му, докато той събираше парчетата — не знаехме какво да кажем и да направим, той бе реагирал толкова остро на нещо съвсем дребно. Но през последните месеци, след като той бе метнал чинията към другия край на стаята, имаше още няколко случая, покрай които за пръв път през живота си с него осъзнах колко силен е гневът му и колко му е трудно да се владее ден след ден.

След първото избухване с чинията имаше второ, разиграло се няколко седмици по-късно. Случи се в Къщата Фенер, където той не беше ходил от месеци. Сутринта веднага след закуска двамата с Джулия решихме да отидем до магазина и аз го потърсих, за да го попитам какво иска. Беше в стаята си, вратата беше леко открехната и когато го видях какво прави, кой знае защо, не го повиках, не се отдалечих, застанах зад вратата и притихнал, го загледах. Вече бе наместил едната протеза, слагаше си втората — никога не го бях виждал без тях — и аз загледах как пъха чукана на левия си крак в гнездото, как вдига ластичния чорап така, че да обхваща коляното и бедрото, а после смъква крачола на панталона си. Както знаеш, в долния си край тези протези приличат на ходила с пета и пръсти и аз видях как той си обува чорапите, а после и обувките. След това си пое въздух и се изправи, а аз загледах как прави една, сетне втора стъпка. Но дори аз забелязвах, че нещо не е наред — протезите пак му бяха големи, той пак бе много слаб, — и още преди да съм извикал, той изгуби равновесие и се свлече на леглото, където остана да лежи за миг.

После се пресегна и изтръгна и двата крака, първо единия, сетне и другия — те още бяха с чорапите и обувките, — а на мен ми се стори, че са истински, че той просто е откъснал част от себе си, и зачаках едва ли не да рукне кръв. Вместо това обаче той грабна запъхтян единия крак и започна да удря с него по леглото отново и отново, и отново, после го запокити на пода и след като седна в края на леглото, се хвана за лицето, подпря се с лакти на бедрата си и без да издава и звук, се заклати напред-назад.

— Моля те — промълви, — моля те.

Но не каза нищо повече и аз за свой срам се изнизах, отидох в спалнята, където седнах точно като него и зачаках — и аз не знам какво.

През онези месеци често си мислех какво се опитвам да направя, колко е трудно да държиш жив човек, който не иска да остане жив. Първо прибягваш до логиката („Имаш толкова много неща, заради които да живееш“), после до чувството за вина („Задължен си ми“), сетне до гнева, заплахите, молбите („Стар човек съм, не ми го причинявай“). Но след като той се съгласи, ти, който се молиш, нямаш друг избор, освен да навлезеш в царството на самозаблудите, понеже виждаш колко висока е за него цената, виждаш колко не му се иска да е тук, виждаш, че самият акт на съществуване го изтощава, та се налага да си повтаряш ден след ден: постъпвам правилно. Оставя ли го да направи каквото е намислил, тръгвам срещу законите на природата, срещу законите на любовта. Вкопчваш се в щастливите мигове, сочиш ги като доказателство — „Виждаш ли? Ето защо си заслужава да живееш. Ето защо го карам да опитва“, — въпреки че този единствен миг няма как да компенсира всички други мигове, повечето мигове. Мислиш, както си мислех навремето с Джейкъб, за какво е детето? За да ми носи утеха ли? Или за да го утешавам аз? И ако едно дете вече не може да бъде утешено, моя работа ли е да му дам разрешение да си тръгне? После си мислиш отново: но това е отвратително. Не мога.

Та затова опитвах, разбира се. Опитвах и опитвах. Но усещах как месец след месец той се отдалечава. Не толкова физически: през ноември си беше върнал предишното тегло, най-малкото долната му граница, и изглеждаше по-добре от всякога. Но бе по-мълчалив, много по-мълчалив, той по принцип си беше мълчалив. Сега обаче говореше съвсем малко и когато бяхме заедно, се случваше да забележа, че гледа нещо, което не виждам, а после мърда съвсем леко глава, както конете мърдат уши, и идва на себе си.

Веднъж се срещнахме за вечерята ни в четвъртък и той имаше синини по лицето и врата, само от едната страна, сякаш стоеше надвечер край сграда и слънцето хвърляше сянка върху него. Петната бяха тъмно, ръждивокафяви, като спечена кръв, и аз ахнах.

— Какво се е случило? — попитах.

— Паднах — отговори той лаконично. — Не се притеснявай — допълни, но аз, разбира се, се притесних.

А когато го видях за втори път със синини, се опитах да го прегърна.

— Кажи ми — подканих, а той се отскубна.

— Няма нищо за казване — отсече.

И досега не знам какво е станало: дали се беше наранил сам? Или бе позволил на друг? Не знаех кое е по-страшно, не знаех какво да правя.

Ти му липсваше. Липсваше ми и на мен. Липсваше на всички. Мисля, че трябва да го знаеш — липсваше ми не защото с теб му беше по-лесно, липсваше ми самият ти. Липсваше ми да гледам с какво удоволствие вършиш нещата, които харесваш, било то да се храниш, да гониш топка за тенис или да се мяташ в басейна. Липсваха ми разговорите с теб, липсваше ми да наблюдавам как прекосяваш стаята, как падаш на моравата, покосен от внуците на Лорънс, които ти се хвърляха на гърба, а ти се преструваше, че не можеш да се измъкнеш под тежестта им. (Същия ден най-малката внучка на Лорънс, която направо си беше изгубила ума по теб, ти сплете гривна от жълтурчета, ти й благодари и после я носи цял ден, а видеше ли я върху китката ти, момиченцето хукваше и заравяше личице в гърба на баща си, липсваше ми и това.) Но най-много ми липсваше да ви гледам заедно, липсваше ми да те наблюдавам как го наблюдаваш, а той наблюдава теб, липсваше ми да гледам колко внимателни сте един с друг, колко безусловно и искрено го обичаше ти, липсваше ми да гледам как се слушате напрегнато един друг. Картината, която Джей Би нарисува — „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“, — бе толкова правдоподобна, толкова изразителна: знаех какво става на платното още преди да прочета заглавието.

И не си мисли, че след като си отиде, не е имало и щастливи мигове, щастливи дни. Бяха по-малко, разбира се. Намираха се, създаваха се по-трудно. Но ги имаше. След като се прибрахме от Италия, аз започнах да водя семинар в Колумбийския университет, предназначен и за студенти по право, и за хора от други специалности. Курсът се казваше „Философията на закона, законът на философията“, водехме го заедно с един мой стар приятел и на него обсъждахме доколко справедливи са законите, доколко нравствена е правната система и как понякога тя влиза в разрез с представите за нравственост на нацията: „Дрейман“ 241. След толкова години! Следобед се виждах с приятели. Джулия се записа на курс по рисуване. Сътрудничехме като доброволци на неправителствена организация, която помагаше на специалисти (лекари, юристи, преподаватели) от чужди страни (Судан, Афганистан, Непал) да си намерят работа в своята област, пък било и такава, която само смътно прилича на предишната: медицински сестри ставаха санитарки, съдии ставаха помощник-нотариуси. Помогнах на неколцина да кандидатстват право и срещнехме ли се, обсъждахме какво учат и по какво се различава правото тук от онова, което познават.

— Според мен трябва да се заемем заедно с нещо — казах му онази есен (той още сътрудничеше на неправителствената организация, която помагаше на доброволни начала на творци, когато се включих и аз, и се оказа, че е по-вълнуващо, отколкото бях очаквал: мислех, че ще заваря сбирщина некадърници, които се опитват да живеят като творци, когато и на слепите е ясно, че това няма да се случи никога, и макар че наистина се оказа така, усетих, че им се възхищавам не по-малко от него за упорството, за сляпата безразсъдна вяра. Това бяха хора, които никой и нищо не можеше да откаже от живота, от твърденията, че той им принадлежи).

— С какво например? — попита той.

— Можеш да ме научиш да готвя — отвърнах и той ме погледна с онази своя усмивка, която не е съвсем усмивка, развеселен, но не и готов да го покаже. — Сериозно говоря. Да готвя наистина. Шест-седем неща, които да имам в арсенала си.

Речено-сторено. В събота следобед, след като той приключеше в кантората или с посещенията при Лушън и Ървинови, отивахме с колата в Гарисън понякога сами, понякога с Ричард и Индия, друг път с Джей Би или с някого от Хенри Йънговците и жените им и в неделя готвехме. Оказа се, че основният препъникамък при мен били припряността и че не търпя да ми е скучно. Отивах да видя нещо или да почета и забравях да погледна ризотото, което ставаше на лепкава пихтия, или да обърна морковите в локвичката зехтин, а когато се върнех, те вече бяха загорели на дъното на тигана. (Готвенето явно се свеждаше главно до това да проверяваш, да плакнеш, да наглеждаш, да обръщаш, да наместваш: изисквания, които свързвах с грижите за пеленачетата.) Както ми обясниха, другият препъникамък бил, че вироглаво съм искал да прибягвам до нововъведения, което ти гарантирало провал при печенето.

— Това, Харолд, е химия, а не философия — повтаряше ми той с все същата едва загатната усмивка. — Няма как да измамиш строго определените пропорции и да се надяваш да се получи нещо.

— Ами ако се получи по-добре — заявявах най-вече за да го развеселя — на драго сърце се правех на глупак, стига да знаех, че ще му стане приятно — и този път той се усмихна, наистина се усмихна.

— Няма да се получи по-добре — заяви.

Накрая обаче наистина се научих да готвя някои неща: научих се да правя печено пиле, яйца на очи и печена камбала. Научих се да правя морковен сладкиш и хляб с най-различни ядки, навремето купувах същия от сладкарницата в Кеймбридж, където той работеше: неговият беше невероятен и седмици наред печах самун след самун.

— Браво на теб, Харолд — похвали ме един ден, след като опита от хляба. — Видя ли? Сега ще можеш да си готвиш сам и на сто години.

— Как така ще си готвя сам? — попитах. — Хич не си прави оглушки, ще ми готвиш ти.

А той ми се усмихна някак странно, тъжно и не каза нищо, затова побързах да сменя темата, да не би да изрече нещо, което ще се наложи да се правя, че не съм чул. Все гледах да намекна за бъдещето, да правя планове за години напред, така че той да се чувства свързан с тях и аз да го карам да спазва задълженията си. Но той внимаваше много: не даваше никакви обещания.

— Хайде да се запишем двамата на уроци по музика! — предложих му, макар и да не знаех какво точно имам предвид.

Той се подсмихна.

— Може — рече. — Разбира се. Ще го обсъдим.

Но повече не добави.

След готварските уроци излизахме да се разходим. Когато бяхме в къщата в провинцията, тръгвахме по пътеката, прокарана от Малкълм: покрай мястото в гората, където навремето се бе наложило да го подпра на едно дърво, докато той се гърчеше от болка, покрай първата пейка, покрай втората, покрай третата. На втората винаги сядахме да си починем. За разлика отпреди не му се налагаше да почива, вървяхме бавно, затова и на мен не ми се налагаше. Но сякаш това бе някаква церемония, винаги спирахме, защото оттук, нали помниш, къщата отзад се виждаше най-добре. Малкълм бе отсякъл някои от дърветата, така че на пейката седиш с лице точно към къщата, а на задната веранда в къщата седиш с лице точно към пейката.

— Колко е красива къщата — казах както всеки път и пак както всеки път се надявах да долови в гласа ми, че се гордея с него: заради къщата, която е изградил, и заради живота, който е изградил вътре в нея.

Около месец след като всички се прибрахме от Италия, седяхме веднъж на тази пейка и той ми каза:

— Как мислиш, той беше ли щастлив с мен?

Изрече го съвсем тихо, дори помислих, че ми се е счуло, после обаче той ме погледна и аз разбрах, че наистина ме е попитал.

— Разбира се — отвърнах. — Знам, че беше щастлив.

Той поклати глава.

— Имаше толкова много неща, които не направих — пророни накрая.

Не знаех какво има предвид, но това не ме отказа.

— За каквото и да говориш, знам, че не е било важно — уверих го. — Знам, че беше щастлив с теб. Казвал ми е. — Тогава той ме погледна. — Знам го — повторих. — Знам го.

(Никога не си ми го казвал направо, но знам, че ще ми простиш, сигурен съм. Знам, че си щял да поискаш да го кажа.)

Друг път ми рече:

— Доктор Ломан смята, че трябва да ти кажа някои неща.

— Какви неща? — попитах, като се постарах да не го поглеждам.

— Неща за това какво съм — отвърна той, после известно време мълча. — Кой съм — поправи се сам.

— Е, ще бъде чудесно — заявих накрая. — Ще бъде чудесно да науча повече за теб.

Тогава той се усмихна.

— Звучи странно, нали? — попита. — „Повече за теб.“ Познаваме се от толкова години.

По време на тези разговори все ми се струваше, че може и да няма един-единствен верен отговор, затова пък има един-единствен неверен, след който той вече няма да каже нищо повече, затова все се опитвах да изчисля какъв е този отговор, за да не го изричам никога.

— Така е — съгласих се. — Но когато става дума за теб, винаги искам да знам повече.

Той ме погледна бързо, после извърна очи отново към къщата.

— Ами — подхвана. — Може и да опитам. Може да напиша нещо.

— Ще бъде страхотно — уверих го. — Когато си готов.

— Може да отнеме известно време — уточни той.

— Няма страшно — казах. — Колкото трябва, ако ще, и да е дълго.

Мина ми през ума, че ще бъде хубаво да мисли дълго: това означаваше той да се опитва години наред да реши какво иска да каже и колкото и трудни, колкото и мъчителни да бяха тези години, той поне щеше да бъде жив. Ето какво ми мина през ума: че предпочитам да страда и да е жив, отколкото мъртъв.

В крайна сметка обаче не му отне чак толкова много време. Беше февруари, около година след нашата намеса. Ако задържеше теглото си до май, щяхме да спрем да го държим под око и ако иска, той можеше да прекрати посещенията си при доктор Ломан, макар и двамата с Анди да бяхме на мнение, че е за предпочитане да продължи. Но вече не ние щяхме да вземем решението. Онази неделя бяхме останали в града и след готварския урок на Грийн стрийт (задушени аспержи и ангинари) излязохме да се поразходим.

Беше мразовито, но нямаше вятър и тръгнахме на юг по „Грийн“ до „Чърч“, сетне продължихме нататък през Трайбека и Уолстрийт и стигнахме почти до самия връх на острова, където застанахме и загледахме реката с плискащата се сива вода. После се обърнахме и се отправихме на север по същия път: от „Тринити“ към „Чърч“, от „Чърч“ към „Грийн“. През целия ден той бе притихнал и мълчалив, а аз дърдорех като навит за един мъж на средна възраст, с когото се бях запознал в Центъра за трудоустрояване, бежанец от Тибет, който бе година-две по-голям от него, лекар, който кандидатстваше в американските медицински университети.

— Достоен за възхищение — отбеляза той. — Трудно е да започнеш отначало.

— Така е — съгласих се аз. — Но и ти, Джуд, си започвал отначало. Ти също си достоен за възхищение. — Той ме погледна, после се извърна. — Говоря сериозно — допълних.

Покрай това си спомних за онзи ден отпреди година — година и нещо, когато го изписаха след опита за самоубийство от болницата и той беше при нас в Труро. И тогава бяхме излезли на разходка.

— Посочи ми три неща, които правиш по-добре от всеки друг — бях подканил, докато седяхме на пясъка и той издуваше бузи, после издишваше с уморено пуфтене въздуха.

— Хайде да не е сега, Харолд — отговори ми.

— Кажи де — продължих да упорствам. — Три неща. Три неща, които правиш по-добре от всеки друг, и после няма да те притеснявам. — Той обаче мисли дълго, а пак не измисли нищо и когато чух мълчанието му, започнах да изпадам в паника. — Тогава три неща, които правиш добре — поправих се аз. — Три неща, които харесваш в себе си. — Вече едва ли не го молех. — Каквото и да е — казах. — Каквото и да е.

— Висок съм — отвърна той накрая. — При всички положения по-висок от средното.

— Хубаво е да си висок — рекох, макар и да се бях надявал на нещо друго, на нещо, което да е по-свързано с качествата. Но реших да го приема за отговор: беше му отнело толкова време да посочи дори това. — Още две.

Той обаче не се сети нищо. Виждах, че е все по-притеснен и разстроен, и накрая изоставих темата.

Сега, докато вървяхме през Трайбека, той спомена доста нехайно, че са му предложили да оглави юридическата кантора.

— Боже мой — казах, — страхотно, Джуд. Боже мой. Поздравления.

Той кимна веднъж.

— Но аз няма да приема — уточни и аз останах да го гледам като гръмнат.

В края на краищата бе посветил на проклетия „Роузън Причард“ толкова часове, толкова години, а сега нямало да приеме? Той ме погледна.

— Мислех, че ще се зарадваш — каза ми и аз поклатих глава.

— Не — отговорих. — Знам какво… какво удовлетворение получаваш от работата си. Не искам да си помислиш, че не те одобрявам, че не се гордея с теб. — Той не каза нищо. — Защо няма да приемеш? — попитах го. — Ще се справиш блестящо. Роден си за това.

Тогава той трепна — и аз не знам защо — и извърна поглед.

— Не — каза. — Не мисля, че ще се справя. При всички положения, доколкото разбирам, решението не е било единодушно. Пък и — допълни, после замълча. Бяхме спрели, сякаш говорът и движението се изключваха взаимно, и постояхме известно време на студа. — Пък и мисля до година — година и нещо да напусна кантората — продължи той. Погледна ме, сякаш за да види как ще го посрещна, после извърна очи нагоре, към небето. — Мислех да попътувам — уточни, но гласът му беше глух и безрадостен, сякаш изтръгнат от далечен живот, който той не желае особено. — Мога да замина — изрече едва ли не на себе си. — Има места, които не е зле да видя.

Не знаех какво да кажа. Гледах го дълго.

— Мога да дойда с теб — прошепнах, а той дойде на себе си и ме погледна.

— Да — изрече толкова решително, че ми олекна. — Да, можеш да дойдеш с мен. Или може да дойдете двамата и да се срещнем някъде.

Тръгнахме отново.

— Не че искам да отлагам излишно втория ти етап като пътешественик, тръгнал да обикаля света — казах аз, — но наистина мисля, че не е зле да помислиш още малко за предложението на „Роузън Причард“. Поработи още няколко години и после можеш да се отправиш към Балеарските острови, към Мозамбик, където искаш. — Знаех, че ако приеме да оглави кантората, няма да посегне на живота си, беше отговорен човек, който не би зарязал работата недовършена. — Чу ли? — подканих.

Тогава той се усмихна както преди — лъчезарно, красиво.

— Чух, Харолд — отговори. — Обещавам да помисля още.

Вече бяхме само на няколко пресечки от нас и тогава си дадох сметка, че наближаваме Лиспенард стрийт.

— О, боже — възкликнах, искаше ми се да се възползвам от доброто ни настроение, да задържа и двамата на повърхността. — Ето ни на мястото на всичките ми кошмари: най-ужасния апартамент на света. — Той се засмя, после завихме рязко от „Чърч“ към Лиспенард стрийт и след малко вече стояхме пред старата ви кооперация. Подърдорих още малко колко е ужасно всичко тук, нарочно сгъстявах краските — да е по-въздействено, за да го чуя да се смее и да ме опровергава. — Вечно се притеснявах да не избухне пожар и вие двамата да не загинете — казах. — Нощем сънувах как ми звънят да ми съобщят, че са ви намерили и двамата, изгризани до смърт от пълчища плъхове.

— Не беше чак толкова страшно, Харолд — усмихна се той. — Всъщност имам скъпи спомени от това място.

После пак се вкиснахме — стояхме, гледахме втренчено сградата и си мислехме за теб, за него, за всички години между този миг и времето, когато съм се запознал с него и когато той беше млад, ужасно млад, поредният студент, ужасно умен, с невероятно пъргав мозък, но нищо повече, тогава и през ум не ми беше минавало, че ще ми стане толкова скъп.

И тогава той каза — също се опитваше да ми оправи настроението, и двамата се стараехме да си повдигнем един на друг духа:

— Споменавал ли съм ти някога как скочихме от покрива върху площадката на аварийното стълбище пред прозореца на спалнята?

— Моля? — възкликнах, наистина се поуплаших. — Не, не си. Все щях да запомня такова нещо.

Но макар и да не ми беше минавало през ум, че ще ми стане толкова скъп, знаех как ще си тръгне от мен: знаех въпреки всичките си надежди, молби, намеци, заплахи и заклинания. И след пет месеца — на дванайсети юни, ден, който не е свързан с някакви годишнини, никакъв ден — той го направи. Телефонът ми иззвъня и въпреки че не беше зловеща нощ, въпреки че преди това не се беше случило нищо, което да го предвещава, знаех, знаех. Обаждаше се Джей Би, дишаше странно, отривисто и запъхтяно и още преди да е казал и дума, вече знаех. Той беше на петдесет и три, на петдесет и три без месец и малко. Беше си вкарал в артерията въздух и беше предизвикал инсулт, и макар и Анди да ми каза, че вероятно е починал бързо и безболезнено, после погледнах в интернет и видях, че ме е излъгал: такава смърт предполага да се е дупчил поне два пъти с игла, дебела като човката на колибри, сигурно се е мъчил много.

Когато накрая отидох в апартамента му, беше подредено като в аптека, всичко в кабинета му бе прибрано по папките, хладилникът беше изпразнен и всичко — завещанието, писмата — бяха наслагани по масата в трапезарията като картончета на сватба, на които са написани имената. Ричард, Джей Би, Анди, всичките приятели, твои и негови: всички бяхме там постоянно, обикаляхме из стаите и един около друг, стъписани и нестъписани, изненадани, само че сме толкова изненадани, смазани, сломени и най-вече безпомощни. Дали не сме пропуснали нещо? Дали не сме могли да направим нещо по друг начин? След опелото — което беше многолюдно, дойдоха неговите и твоите приятели, родителите и семействата им, съкурсниците от Юридическия факултет, клиентите му, хората от благотворителната организация за подпомагане на творци, управата на кухнята, огромното население на „Роузън Причард“ с неговите служители, бивши и настоящи, включително Мередит, довела и Лушън, който бе съвсем объркан (и колкото и да е жестоко, е жив и до ден-днешен, но е в старчески дом в Кънектикът), приятелите ни, хора, които не очаквахме: Кит с Емил и Филипа с Робин — Анди дойде разплакан при мен и сподели, че според него всичко е започнало да се обърква за него, когато Анди му е казал, че излиза в пенсия, и че цялата вина е негова. Дори не знаех, че Анди се пенсионира — изобщо не ми беше споменавал, — но се постарах да го утеша, казах, че няма никаква вина, че винаги е бил добър към него и той винаги му се е доверявал.

— Пак добре, че го няма Уилем — казахме си един на друг. — Пак добре, че Уилем го няма да види това.

Въпреки че и да беше тук, разбира се, дали и той нямаше да бъде тук?

Но ако не мога да кажа, че не съм знаел как ще умре, мога да кажа, че не съм знаел много неща — изобщо не съм ги знаел, в крайна сметка не съм ги знаел. Не знаех, че след три години Анди ще почине от инфаркт, а Ричард — след две години от рак на мозъка. Всички си отидохте толкова млади: ти, Малкълм, той, Елайджа от инсулт на шейсет, Ситизън, също на шейсет от пневмония. Накрая остана — и остава — само Джей Би, на когото той завеща къщата в Гарисън, виждаме се често с него там, в града, в Кеймбридж. Сега Джей Би си има сериозен приятел, душа човек, казва се Томаш, специалист по средновековно японско изкуство в „Сотбис“, когото харесваме много, знам, че и вие двамата щяхте да го харесате. И макар че ми е мъчно за самия себе си, за нас — разбира се, — най-често ми е най-мъчно за Джей Би, осиротял без всички вас, оставен да изживее началото на старостта сам-самичък, с нови приятели, естествено, но без повечето приятели, които е познавал от дете. Най-малкото аз го познавам от двайсет и две годишен, невинаги сме поддържали отношения, но и двамата не броим пропуснатите години.

Сега Джей Би е на шейсет и една, аз съм на осемдесет и четири, той е мъртъв от шест години, а ти — от девет. Последната изложба на Джей Би бе озаглавена „Джуд, сам“ и се състоеше от петнайсет картини само с него, с въображаеми мигове от времето, след като ти загина, от онези близо три години, които той успя да изживее без теб. Опитвал съм, но нямам сили да ги гледам: опитвам и опитвам, а не мога.

Имаше и други неща, които не знаех. Той беше прав: дойдохме да живеем в Ню Йорк единствено заради него и след като уредихме завещанието му — негов изпълнител бе Ричард, но аз му помагах, — се прибрахме в Кеймбридж, за да бъдем близо до хора, познавали ни от толкова време. Доста се уморих да чистя и да подреждам — заедно с Ричард, Джей Би и Анди прегледахме всичките му лични книжа (не бяха много) и дрехи (направо ти се къса сърцето, като гледаш как костюмите му стават все по-тесни и тесни), а също твоите дрехи, прегледахме заедно и папките ти в Къщата Фенер, което ни отне доста дни, защото все спирахме, за да поплачем, да възкликнем или да си предадем снимка, която никой от нас не бе виждал дотогава, — но след като се прибрахме, след като се върнахме в Кеймбридж, вече по инерция се запретнахме да подреждаме — една събота седнах да чистя библиотеките, амбициозно начинание, от което бързо се отегчих, и тъкмо бях започнал да губя интерес, когато намерих, пъхнати между две книги, два плика с имената ни, написани с неговия почерк, отворих с разтуптяно сърце моя, видях името си — „Скъпи Харолд“ — и прочетох писмото му отпреди години, от деня на осиновяването, след което се разплаках, разхлипах се истински, после сложих и диска в компютъра и чух гласа му, толкова красив, че да ти се доплаче, а аз си поплаках, защото беше неговият. След това Джулия се прибра, завари ме така, прочете и своето писмо и отново се разплакахме, вече заедно.

Едва няколко седмици по-късно намерих сили да отворя писмото, което ни беше оставил на масата. Дотогава не бях в състояние, не бях сигурен, че съм в състояние и сега. Но го направих. Беше дълго осем страници, бе написано на машина и бе изповед: за брат Лука, за доктор Трейлър и какво му се е случило. Отне ни няколко дни да го прочетем, защото, макар и кратко, то бе и безкрайно и трябваше да оставяме страниците и да се отдалечаваме, а после да се насърчаваме взаимно — „Готов ли си? Готова ли си?“, — за да седнем отново и да прочетем още малко.

„Съжалявам — бе написал той. — Много ви моля, простете ми. Изобщо не съм искал да ви мамя.“

И досега не знам какво да кажа, и досега нямам сили да мисля за него. Всички онези отговори, които исках да получа на въпросите кой е той и защо, сега само ме терзаят. Нямам сили да си мисля как той умря толкова сам, още по-непоносимо ми е да си мисля как е смятал, че ни дължи извинение, как е издъхнал, все така вироглаво убеден в нещата, които му бяха втълпили за самия него — след теб, след мен, след всички нас, които го обичахме, — та затова ми се струва, че в крайна сметка съм се провалил в живота, провалил съм се в единственото, което е било от значение. Именно в такива мигове ти говоря най-често, слизам късно вечерта долу и заставам пред „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“, която сега е окачена над масата в трапезарията.

— Уилем — питам те, — и ти ли се чувстваш като мен? Как мислиш, бил ли е щастлив с мен?

Защото той заслужаваше да е щастлив. Никой от нас няма гаранции, че ще бъде щастлив, но той го заслужаваше. Ти обаче само се усмихваш — не на мен, а на нещо отзад, — и никога нямаш отговор. Пак в такива мигове ми се приисква да вярвам в някакъв живот след живота, приисква ми се да вярвам, че в друга вселена, може би на някоя малка червена планета, където вместо с крака сме с опашки и се поклащаме като тюлени през атмосферата, където самият въздух е храна, състояща се от трилиони молекули белтъчини и захар и е достатъчно да отворим уста и да вдишаме от въздуха, за да сме живи и здрави, вие двамата може би сте заедно и се носите през атмосферата. Или той може би е още по-близо: може би е сивата котка, която напоследък седи пред съседите и мърка всеки път, щом протегна ръка, може би е новото кученце, което виждам да дърпа края на каишката на съседката, може би е невръстното дете, което преди няколко месеца видях да бяга по площада и да пищи от радост, а родителите му да подтичват след него, може би е цветчето, внезапно разцъфтяло на рододендрона, който мислех за отдавна изсъхнал, може би е онзи облак, онази вълна, онзи дъжд, онази мъгла. Не е само заради това че е умрял, не е само заради това как е починал, но и заради онова, в което е вярвал, преди да почине. Затова се стремя да съм добър с всичко, което виждам, и във всичко, което виждам, виждам него.

Ала онзи път на Лиспенард стрийт не знаех много от тези неща. Тогава просто стояхме и гледахме нагоре към сградата от червени тухли, аз се преструвах, че никога не ми се е налагало да се страхувам за него, а той ме оставяше да се преструвам: че всички опасни неща, които е могъл да направи, всички начини, по които е могъл да ми разбие сърцето, са останали в миналото, превърнали са се в истории, които си разказваме, че времето зад нас е страшно, а времето пред нас — не.

— Скочил си от покрива ли? — повторих аз. — Защо, да го вземат мътните, си направил такова нещо.

— Историята си я бива — отвърна той. Дори ми се усмихна. — Чакай да ти я разкажа.

— Хайде — рекох аз.

И тогава той ми я разказа.