В пет часа следобед всеки делничен ден и в единайсет сутринта в събота и неделя Джей Би се качваше на метрото и се отправяше към ателието си в Лонг Айланд Сити. Особено обичаше да пътува в делник: качваше се на „Канал“ и гледаше как на всяка спирка влакът се изпразва и се пълни с постоянно променяща се смесица от какви ли не народности и етноси: на всеки десет пресечки населението във вагона се разпадаше и се пренареждаше в предизвикателни и невероятни съзвездия от поляци, китайци, корейци, сенегалци, доминиканци, индийци, пакистанци, ирландци, салвадорци, мексиканци, нигерийци, тибетци, хора от Шри Ланка — единственото, което ги обединяваше, бе, че са нови в Америка, и еднаквото изражение върху лицата им, по които се четеше изтощение, примесено с решимостта и примирението, каквито притежават само имигрантите.

В такива мигове Джей Би бе признателен за късмета си и разнежен от своя град, неща, които не изпитваше много често. Не беше от хората, които прославят родния си град като приказна мозайка, и взимаше на подбив всеки, който го правеше. Но се възхищаваше — как можеш да не се възхищаваш? — на колективното количество труд, истински труд, безспорно положен този ден от спътниците му в метрото. Ала вместо да се засрами от относителното си безделие, той изпитваше облекчение.

Единственият човек, с когото бе обсъждал някога това усещане, пък било то и съвсем бегло, бе Хенри Йънг Азиатеца. Двамата пътуваха заедно към Лонг Айланд Сити — именно Хенри му бе намерил ателието, — когато във вагона се качи един китаец, слаб и жилест, който носеше морав на цвят найлонов плик, увиснал тежко на последната фаланга на десния му показалец така, сякаш на мъжа не му бяха останали нито сили, нито воля да го вдигне по-декларативно — след като се свлече на седалката отсреща, китаецът кръстоса крака и ръце и тутакси потъна в сън. Хенри, когото Джей Би познаваше от гимназията и който като него се беше изучил със стипендия, понеже беше син на най-обикновена шивачка от Китайския град, го погледна и изрече само с устни:

— Опазил ни господ!

А Джей Би разбираше прекрасно угризенията на съвестта, които той изпитваше заедно с удовлетворението.

Другото, което обичаше в тези вечерни делнични пътувания, беше самата светлина, как, докато вагоните потракват по моста, тя запълва като жива твар влака, как смъква умората от лицата на спътниците му и ги показва, каквито са били, когато те за пръв път са дошли в страната, когато са били млади и им се е струвало, че Америка може да бъде завоювана. Джей Би наблюдаваше как тази светлина се просмуква като сироп във вагона, наблюдаваше как тя заглажда бръчките по челата, как превръща белите коси в злато, как омекотява войнствения блясък по евтиния плат и го прави да изглежда изискан и лъскав. После слънцето ще се измести, вагонът ще се отдалечи с нехаен тропот и светът ще се завърне към обичайните си тъжни форми и цветове, хората — към обичайното си тъжно състояние, промяна, жестока и внезапна, сякаш сътворена от вълшебна пръчица на магьосник.

На Джей Би му харесваше да се преструва, че е един от тези хора, ала знаеше, че не е. Понякога във влака имаше хаитяни и той — слухът му внезапно се изостряше като на вълк и долавяше сред шепота наоколо напевните завалени звуци на креолския — се хващаше, че ги търси с поглед, че се взира в двамата мъже с валчести като на баща му лица, в двете жени с меки сплескани носове като на майка му. Все се надяваше да получи като подарък някой уместен повод да ги заговори — те да започнат да спорят в коя посока да тръгнат, а той да се включи и да им даде отговора, — но такава причина така и не се появи. Случваше се те да оглеждат седалките отсреща, без да спират да си говорят, и Джей Би заставаше нащрек, готов да се усмихне, те обаче така и не го разпознаха нито веднъж като един от своите.

Джей Би не беше, разбира се, от техните. Дори той знаеше, че има повече допирни точки с Хенри Йънг Азиатеца, с Малкълм, с Уилем и дори с Джуд, отколкото с тях. Вижте го само: на Корт Скуеър той слезе от влака и се запъти към бившия завод за бутилки на три пресечки от спирката, където сега делеше с още трима едно ателие. Нима истинските хаитяни си имат ателиета? Нима на истинските хаитяни изобщо ще им хрумне да напуснат просторното си жилище, за което не плащат наем и в което преспокойно биха могли да намерят кътче, където да рисуват и да си драскат, за да се качат на метрото и да пътуват половин час (помислете само колко много работа може да бъде отхвърлена за тези трийсет минути!), колкото да стигнат в някакво окъпано в слънце мръсно помещение? Не, няма да им хрумне. За да си представиш такъв лукс, трябва да мислиш като американец.

Таванското помещение, което се намираше на третия етаж и до което се стигаше по метална стълба — стъпиш ли на нея, звънти като камбана, — беше с бели стени и бели подове, макар че подовете бяха целите нацепени и на места сякаш бяха покрити с мъхнат килим. От всички страни имаше високи старовремски прозорци и поне тях четиримата поддържаха чисти — всяка от стените бе прикрепена към някого от четиримата наематели и те носеха за нея лична отговорност, — защото светлината бе прекалено добра, та да бъде размътвана от мръсотия, и всъщност бе най-ценното в това пространство. Имаше и баня (невъобразима) и кухня (малко по-прилична), а точно в средата на помещението се издигаше цяла грамада във вид на маса от парче евтин мрамор, сложено върху три дърводелски магарета. Това място бе общо, всеки можеше да го използва, за да работи по проект, изискващ допълнително пространство, и през месеците мраморът бе нашарен с виолетови и оранжеви черти и бе накапан с капки скъпоценен кадмий. Днес масата беше покрита с различни на цвят дълги ивици ръчно боядисана органза, които бяха затиснати от двете страни с книги и чиито краища се вееха при всяко движение на вентилатора върху тавана. В средата беше сложено цветно картонче:

СЪХНЕ. НЕ МЕСТИ. ОЩЕ ЩОМ ДОЙДА УТРЕ СЛЕДОБЕД, ЩЕ ПОЧИСТЯ. БЛАГОД. ЗА ТЪРПЕНИЕТО.

Х. Й.

В помещението нямаше вътрешни стени, но то бе разделено на четири еднакви части от по петдесет квадратни метра, очертани с изолирбанд: сините линии минаваха не само по пода, но и по стените и тавана над пространството, отредено на всеки от художниците. Всички внимаваха много да не навлизат в чужда територия и се преструваха, че не чуват какво се случва в другите четвъртини, дори и някой да съскаше по телефона на приятелката си така, че се чуваше всичко до последната дума, а когато някой решеше да прекоси чуждото пространство, той заставаше току до синята лента, викаше тихо по име колегата си и само ако видеше, че той не е погълнат от работата, искаше разрешение да се приближи.

В пет и половина светлината беше идеална: маслена, плътна, някак си мазна, и точно както във влака на метрото, превръщаше помещението в нещо внушително и вдъхващо надежда. Джей Би беше сам в него. Вечерно време Ричард, чието пространство беше до неговото, работеше като барман и идваше в ателието сутрин, както и Али с четвъртината срещу неговата. Оставаше Хенри, чието пространство се падаше по диагонал от неговото и който обикновено се появяваше в седем, след като си тръгнеше от работа в галерията. Джей Би съблече якето, което метна в ъгъла, махна покривалото от картината, която рисуваше, и седна с въздишка на табуретката отпред.

Това бе петият му месец в ателието и на него му харесваше, харесваше му повече, отколкото бе очаквал. Допадаше му, че хората, с които го е наел, са истински, сериозни художници: за нищо на света не би могъл да работи у Езра не само защото бе убеден в онова, което навремето му беше казал любимият му преподавател — никога да не рисува там, където чука, — но и защото да работиш у Езра, означаваше постоянно да си заобиколен и разсейван от дилетанти. Там изкуството не бе нищо повече от аксесоар към начина на живот. Там рисуваш картини и правиш скулптури и кофти инсталации колкото да оправдаеш гардероба си от протрити тениски, мръсни джинси и хранителен режим, състоящ се от култова евтина американска бира и култови, ръчно свити скъпи американски цигари. Тук обаче правиш изкуство, защото това е единственото, за което някога те е бивало, защото е единственото, за което всъщност си мислил между по-късите пристъпи на размисъл за неща, каквито си мисли всеки: секс, храна, сън, приятели, пари, слава. Каквото и да правиш, и да се целуваш като невидял с някого в някое заведение, и да вечеряш с приятели, носиш дълбоко в себе си картината, а формите и възможностите й се реят в зародиш зад зениците ти. В създаването на всяко платно и проект има периоди — или поне се надяваш да ги има, — когато животът им става за теб по-истински от всекидневния живот, когато седиш някъде и единственото, за което мислиш, е как да се върнеш час по-скоро в ателието, когато и не забелязваш, че си изсипал на масата с вечерята цяло хълмче сол, по което рисуваш темите, мотивите и плановете си, а белите зрънца мърдат като наноси под върха на пръста ти.

Харесваше му и неочакваната особена съпричастност в ателието. В събота и неделя се случваше всички да са там едновременно и в някои мигове Джей Би се отскубваше от мъглата на картината и усещаше, че всички дишат в един ритъм, едва ли не се задъхват от усилието да се съсредоточат. И тогава долавяше как колективната енергия, която излъчваха, запълва въздуха като газ, лесно възпламеним и сладостен, и му се приискаше да го затвори в бутилка, та да черпи от него, когато не се чувства вдъхновен, в дните, когато ще седи буквално часове наред пред платното така, сякаш, ако го гледа достатъчно дълго, то ще се пръсне и ще се превърне в нещо бляскаво и гениално. Харесваше му тази церемония — да чака току до синята лента и да се прокашля по посока на Ричард, а после да прекрачи вододела, за да погледне творбата му — двамата стояха безмълвно пред нея, не им трябваше да разменят много думи, за да се разберат. Прекарваме толкова много време да обясняваме на другите себе си, работата си — какво означава тя, какво се опитваме да постигнем, защо се опитваме да го постигнем, защо сме предпочели именно тези цветове, именно тази тема, материали, подход и техника, — че си беше истинско облекчение просто да стоиш с човека, на когото не се налага да обясняваш нищо: можеш просто да гледаш и гледаш, а и да го питаш нещо, обикновено го правиш без недомлъвки и задаваш буквални, технически въпроси. Все едно обсъждаш двигателите с вътрешно горене или водопровода: неща механични и ясни, за които са възможни само един-два отговора.

Всички работеха с различни изразни средства, затова нямаше надпревара, конкуренция, нямаше го страха, че единият визуален художник ще бъде представен с изложба преди колегата си по ателие, още по-малко, че ще намине някой уредник на музей, дошъл да види работите ти и влюбил се в творбите на съседа. И все пак — и това беше важно — той уважаваше и творчеството на останалите. Хенри създаваше нещо, което наричаше разглобени скулптури, странни сложни икебани с цветя и клонки от различни видове коприна. Щом приключеше обаче, той махаше телчетата, които ги крепяха, и скулптурата падаше на земята като нещо плоско, като абстрактно езерце от багри — единствен Хенри знаеше как е изглеждала като триизмерен предмет.

Али беше фотограф и работеше по поредица със заглавието „История на азиатците в Щатите“, за която създаваше снимки, олицетворяващи всяко десетилетие на азиатците в САЩ от 1890 година насам. За всяко изображение правеше различна диорама с епохално събитие или тема, вместваше я в едно от чамовите сандъчета метър на метър, които Ричард му беше сковал и които той населяваше с пластмасови фигурки, купени от магазина за художници и оцветени, и с дървета и пътища, изработени от гледжосана грънчарска глина — фона рисуваше с четка с косъмчета, толкова тънки, че приличаха на мигли. След това снимаше диорамите и ги проявяваше в цвят. От четиримата само Али си беше намерил галерист и след седем месеца щеше да открие изложба, за която другите трима благоразумно не отваряха дума, понеже при всяко споменаване за нея той направо си умираше от притеснение. Али не се придържаше към хронологичната последователност, вече бе направил първото десетилетие на двайсет и първи век (част от долния край на „Бродуей“ с множество двойки по улицата: все бели мъже и азиатки, които вървят на няколко крачки след тях) и осемдесетте години на двайсети век (мъничък китаец, налаган с гаечни ключове от двама мънички бели главорези, долният край на сандъчето беше покрит с лак, за да прилича на лъскав от дъжда асфалт на паркинг) и сега работеше върху четирийсетте години, за които рисуваше петдесет мъже, жени и деца — затворници в концентрационния лагер в Тулилейк^[1]. От всички проекти работата на Али бе най-трудоемка, случваше се те да влязат в неговия ъгъл, да седнат до него, а той, почти без да вдига глава от огромната лупа, под която държеше осемсантиметрова фигурка, за да й нарисува пола от плат рибена кост и двуцветни обувки без ток, им връчваше домакинска тел за съдове, от която трябваше да измъкнат няколко метални жички, за да направи Али от тях подобие на тръни, или тънка тел, която искаше тук-там да навържат, за да прилича на бодлива.

Но Джей Би се възхищаваше най-много на работата на Ричард. И той беше скулптор, но твореше само с нетрайни материали. Рисуваше върху кадастрон невъзможни форми, а после ги изрязваше от лед, масло, шоколад, мас и ги снимаше как се топят. Направо ликуваше, докато наблюдаваше как произведенията му изчезват, а само преди месец на Джей Би направо му се доплака, щом видя как изработената от Ричард масивна фигура с височина два и половина метра — нещо като прилепово крило, като издуто платно на лодка от замразен гроздов сок, наподобяващ съсирена кръв — започна да капе, а после се разтопи и изчезна, — макар и да не знаеше защо, дали защото се е разрушило нещо толкова красиво, или просто от делничния смисъл на такова разрушение. Сега Ричард се интересуваше не толкова от материали, които се топят, колкото от неща, които привличат унищожителите си, най-вече нощните пеперуди, които, както се оказа, обичаха мед. Той сподели с Джей Би как си представял скулптура с повърхност, която гъмжи от толкова много пеперуди, че дори не се вижда формата на онова, което те поглъщат. По первазите на прозорците бяха наредени буркани с мед, из които восъчните пити плаваха като зародиши, застинали във формалдехид.

От тях само Джей Би използваше класически изразни средства. Той рисуваше с бои. И още по-лошо, беше представител на фигуративната живопис. Докато следваше, никой не се интересуваше от фигуративните творби, всичко друго: видеоартът, пърформансът, фотографията, бяха по-вълнуващи от рисуването и направо всичко бе за предпочитане пред фигуративната живопис.

— Така е от средата на двайсети век — въздъхна един от преподавателите, когато Джей Би му се оплака. — Нали знаеш девиза на морските пехотинци: „Малцина храбреци…“. Това сме ние, самотните несретници.

Не че през годините не бе опитвал и други неща, други изразни средства (онзи идиотски безсмислен проект с косата, пълно подражание на Мерет Опенхайм^[2]! Да падне толкова ниско! Двамата с Малкълм се бяха изпокарали лошо — по-лошо нямаше накъде, — когато Малкълм бе нарекъл поредицата „ерзац Лорна Симпсън“^[3], и най-неприятното, разбира се, бе, че Малкълм беше напълно прав), но макар да нямаше да признае пред никого, че според него в това да си фигуративен художник, има нещо изнежено, едва ли не момичешко и със сигурност немъжкарско, наскоро се бе видял принуден да приеме, че е именно такъв: обичаше боите, обичаше портретите и смяташе да се занимава именно с това.

И така: сега накъде? Той бе срещал — и продължаваше да среща — хора, които, технически погледнато, бяха много по-добри художници от него. Скицираха по-добре, имаха по-добър усет за композицията и цветовете, бяха по-дисциплинирани. Но нямаха идеи. Художникът, точно като писателя и композитора, има нужда от теми, има нужда от идеи. А той дълго нямаше. Опитваше се да рисува само чернокожи, но мнозина рисуваха чернокожи и Джей Би не виждаше какво ново може да добави. Известно време рисува проститутки, но и това му доскуча. Зае се да рисува жените в рода си, ала установи, че пак се връща към проблема с чернокожите. Започна поредица от сцени, заимствани от книгите за Тинтин, само че с герои, изобразени реалистично, като хора, не след дълго обаче му се стори твърде смехотворно и кухо и той се отказа. Затова сега се прехвърляше лениво от платно на платно, рисуваше хора от улиците, а също хора от метрото, от множеството купони на Езра (те бяха най-неуспешни, по тези сбирки идваха все типове, които се обличаха и се движеха така, сякаш постоянно са на сцена, и в крайна сметка се получаваха страници и страници със скици на позиращи момичета и надути мъжкари с очи, старателно извърнати от погледа му), докато една вечер не седна в потискащото жилище на Джуд и Уилем, на потискащото им канапе и не ги загледа как двамата готвят вечеря и се промушват досущ опипващи се лесбийки в мъничката си кухня. Беше една от малкото неделни вечери, когато не беше у майка си, защото тя заедно с баба му и лелите му бяха на скъпарски круиз из Средиземно море, на който той бе отказал да отиде. Ала беше свикнал в неделя да вижда хора и да вечеря истинска, приготвена специално за него храна, затова се беше самопоканил у Джуд и Уилем — знаеше, че и двамата ще си бъдат вкъщи, понеже и двамата нямаха пари за заведения.

Както винаги, носеше със себе си скицника и когато Джуд седна да реже кромид лук на тясната масичка (бяха принудени да вършат на нея цялата подготвителна работа, понеже в кухнята нямаше място за плотове), започна почти несъзнателно да го рисува. Откъм кухнята се чу силен трясък и замириса на пушещ зехтин, а когато той отиде да провери какво става, завари Уилем да начуква с дъното на тиган за омлет разрязано наполовина пиле — беше вдигнал ръка над месото така, сякаш се канеше да го удари още веднъж, а лицето му бе странно спокойно и Джей Би нарисува и него.

По онова време не бе сигурен, че наистина е напипал някаква жила, но в края на другата седмица, когато всички отидоха във „Фо Виет Хуон“, взе със себе си един от старите фотоапарати и ги снима тримата, докато се хранят, а по-късно вървят по заснежената улица. Заради Джуд се движеха особено бавно, тротоарите бяха хлъзгави. Джей Би ги видя през обектива наредени един до друг: Малкълм, Джуд и Уилем, Малкълм и Уилем от двете страни на Джуд, съвсем близо до него (Джей Би го знаеше, защото и той бе заставал така), за да го хванат, ако се подхлъзне, но не и чак толкова близо, че Джуд да заподозре как очакват да падне. Даде си сметка, че никога не са го обсъждали, просто са започнали да го правят.

Джей Би ги снима.

— Какво правиш, Джей Би? — попита Джуд и в същото време възропта и Малкълм:

— Стига, Джей Би.

Онази вечер купонът беше на Сентър стрийт, в таванското жилище на тяхна позната, казваше се Мирасол и имаше близначка — Фейдра, с която бяха следвали заедно. След като влязоха, всички се пръснаха по различните групички, а Джей Би махна с ръка през стаята на Ричард и забеляза подразнен, че Мирасол е приготвила цяла маса с храна, което означаваше, че се е охарчил излишно с четиринайсет долара във „Фо Виет Хуон“, при положение че е могъл да вечеря и без пари, и после се насочи разсеяно към мястото, където Джуд разговаряше с Фейдра и някакъв дебелак, сигурно гаджето й, а също с брадат изпит тип, негов приятел от службата. Джуд бе приседнал върху облегалката на едно от канапетата, Фейдра беше до него и двамата гледаха нагоре към дебелака и към изпития мъж — всички се смееха: той ги снима.

По купони обикновено грабваше някого или пък го грабваха него и той прекарваше вечерта в ядрото на групички от по трима-четирима, местеше се от едни при други, събираше клюки, пускаше безобидни слухове, преструваше се, че споделя тайни, разкриваше кого мрази, за да накара и те да му кажат на свой ред за своите омрази. Онази вечер обаче обикаляше помещението целенасочено — беше нащрек и като цяло бе трезвен: снимаше тримата си приятели, докато те описваха своите си маршрути, без да забелязват, че им върви по петите. По едно време, някъде два часа след като бяха дошли, ги откри при прозореца, бяха само тримата, Джуд говореше нещо, а другите двама се бяха надвесили, за да го чуват, сетне, след миг, и тримата отметнаха глави и се засмяха и макар че за малко Джей Би се понатъжи и изревнува леко, той също ликуваше, понеже беше уловил и двата кадъра. „Днес вечерта съм фотоапарат — каза си, — а утре отново ще бъда Джей Би.“

В известен смисъл никога не се беше забавлявал така на купон и май никой и не забеляза, че нарочно кръстосва напред-назад, освен Ричард — когато след един час четиримата си тръгнаха, за да отидат у Малкълмови (майка му и баща му бяха някъде в провинцията и Малкълм смяташе, че знае къде майка му си е скрила тревата), той най-неочаквано го потупа мило, като стар познат, по рамото:

— Работиш ли по нещо?

— Мисля, че да.

— Браво на теб.

На другия ден седна на компютъра и загледа върху екрана изображенията от предишната вечер. Фотоапаратът не беше особено добър, беше замъглил всички снимки с опушена жълта светлина, която заедно с неумението му да нагажда обектива на фокус бе направила всички някак топли, леко размазани, с богата текстура, сякаш бяха снимани през чаша с уиски. Спря на една фотография в едър план на Уилем, на втора, където той се усмихваше на някого (със сигурност на момиче), без да знае, че го снимат, и на фотографията на Джуд и Фейдра на канапето: Джуд беше облечен в яркосин пуловер, Джей Би не знаеше чий е, дали негов, или на Уилем, и двамата го носеха толкова често, Фейдра пък беше във вълнена рокля с цвят на портвайн, бе наклонила глава към Джуд, до тъмната й коса неговата изглеждаше по-светла, а от мъхестата дамаска на канапето отдолу и двамата сякаш сияеха като скъпоценни камъни в обков, а кожата им бе невероятна. Всеки би поискал да рисува такива цветове, затова и Джей Би го направи — първо скицира с молив сцената, после я пренесе върху по-твърд кадастрон с акварели, а накрая и върху платно с акрилни бои.

Това се случи преди четири месеца, а сега Джей Би вече завършваше единайсетата картина — изумителна за него продуктивност — все със сцени от живота на приятелите си. На тях бяха Уилем, който чака за прослушване и учи за последно сценария с подметка на ботуша, опряна на лепкавата червена стена отзад, Джуд по време на театрално представление с лице, скрито до половината в сумрака точно в мига, когато той се усмихва (заради тази снимка за малко да изхвърлят Джей Би от салона), Малкълм, седнал сковано на няколко крачки от баща си с изправен гръб и ръце, стиснали коленете, докато двамата гледат безучастно по телевизията филм на Бунюел. След няколко експеримента Джей Би се спря на платна с размерите на стандартна цветна фотография — петдесет на шейсет сантиметра, всичките хоризонтални — представяше си как някой ден ще ги изложи в дълга редица, нагъната като змия по стените на галерия, и как всяко изображение следва предишното плавно като кинокадър. Платната бяха реалистични, както са реалистични фотографските снимки, Джей Би така и не смени апарата на Али с по-добър и се постара всяка картина да съхрани едва загатнатата замъгленост, която фотоапаратът придаваше на всичко, сякаш някой бе смъкнал горния пласт на яснотата и бе оставил нещо по-меко от онова, което вижда невъоръженото око.

В мигове на съмнения понякога се притесняваше, че проектът е твърде отвлечен, обърнат навътре — именно тук бе особено полезно да имаш агент ако не за друго, то за да ти напомня, че все някой харесва творбите ти, смята ги за важни или поне за красиви, — но нямаше как да отрече, че тази работа му носи наслада, усещането, че всичко това му принадлежи, и удовлетворение. Понякога съжаляваше, че самият той не е част от платната — в тях се съдържаше цял разказ за живота на приятелите му и отсъствието му бе огромна липсваща брънка, в същото време обаче му допадаше богоподобната роля, която играеше. Бе започнал да възприема приятелите си по различен начин, не просто като притурка към живота си, а като отделни герои, населяващи своите си сюжети — понякога му се струваше, че макар да ги познава от години, ги вижда за пръв път.

Някъде около месец след като се бе заел с проекта, когато вече бе разбрал, че ще се съсредоточи именно върху него, си даде сметка, че ще се наложи, разбира се, да им обясни защо ги преследва с фотоапарат и снима делничните мигове от живота им и защо е толкова важно да му позволят да го прави и да му осигурят възможно най-голям достъп. Бяха отишли да вечерят в един виетнамски ресторант на Орчард стрийт, за който се надяваха да наследи „Фо Виет Хуон“, и след като с неприсъща за себе си припряност им изложи за какво става въпрос, всички се усетиха, че гледат към Джуд — Джей Би знаеше предварително, че именно той ще е препъникамъкът. Другите двама вероятно щяха да се съгласят, но това не му помагаше особено. Всички трябваше да дадат съгласие, иначе нямаше да стане, а Джуд определено бе най-стеснителният от тях: в колежа, опиташе ли се някой да го снима, той се извръщаше или си криеше лицето, а когато се усмихваше или се смееше, инстинктивно слагаше ръка на устата си, тик, който, както установиха останалите, си беше притеснителен и от който той се бе отучил едва преди няколко години.

Както и се опасяваше Джей Би, Джуд веднага застана нащрек.

— Какво предполага това? — все питаше, а Джей Би трябваше да впрегне цялото си търпение и да го уверява отново и отново, че целта му, разбира се, е не да го унижава или да го използва, а само да запечати в картини хода на живота им.

Другите не казваха нищо, оставиха го да работи и накрая Джуд склони, макар и да не изглеждаше особено щастлив.

— Докога ще продължи? — питаше.

— Надявам се, винаги.

И наистина беше така. Само съжаляваше, че не е започнал по-рано, още навремето, когато всички те са били млади.

Тръгнаха да излизат и Джей Би закрачи до Джуд.

— Джуд — подхвана тихо, та другите да не го чуят. — Всичко, което включва и теб — ще ти го показвам предварително. Ако забраниш, няма да го показвам никога.

Джуд го погледна.

— Обещаваш ли?

— Кълна се в Бога.

Съжали, че го е предложил, още в мига, когато го изрече, понеже всъщност от тримата обичаше да рисува най-много Джуд: той беше най-красивият, с най-интересното лице, с най-необичайния цвят на кожата, пък и бе най-срамежливият, затова неговите снимки винаги изглеждаха по-ценни, отколкото на другите.

Следващата неделя, когато отиде у майка си, Джей Би порови в някои от кашоните от колежа, които беше струпал в някогашната си стая — търсеше една снимка, за която знаеше, че е там. Накрая я намери: фотография на Джуд от първи курс, която някой бе направил и която накрая се бе озовала у него. На нея Джуд стоеше в общото помещение в общежитието, извърнат леко към фотоапарата. Беше обхванал с лявата ръка гърдите си, така че се виждаше лъскавият белег като избухнала звезда отгоре върху дланта, а с дясната държеше неумело незапалена цигара. Беше облечен в раирана синьо-бяла тениска с дълъг ръкав, явно не беше негова, толкова голяма му беше (макар че можеше и да е негова, по онова време всички дрехи на Джуд му бяха големи, понеже, както се разбра по-късно, той нарочно си купувал по-големи номера, за да може да ги носи следващите няколко години, когато израсне), а косата му, която тогава той носеше по-дълга, за да се крие зад нея, се бе накъдрила в долния край. Ала онова, което Джей Би помнеше най-ясно от тази снимка, беше лицето на Джуд: върху него в ония години неизменно се четеше предпазливост. Джей Би не беше гледал снимката от години, а сега се почувства някак опустошен, и той не можеше да каже защо.

Сега работеше именно върху тази картина и за нея бе сменил формата, бе предпочел квадрат метър на метър. Беше си играл дни наред, докато получи за ирисите на Джуд точно този рядък оттенък змийско зелено, и бе променял отново и отново цвета на косата му, докато накрая остана доволен. Картината стана страхотна и Джей Би го знаеше, бе повече от сигурен, както понякога сме сигурни в някои неща, и нямаше никакво намерение да я показва на Джуд, докато тя не се появеше върху стената на някоя галерия и Джуд вече щеше да бъде безсилен да направи нещо. Знаеше, че на Джуд няма да му хареса колко крехък, колко женствен, колко уязвим, колко млад изглежда на нея, знаеше и че той ще намери и куп други въображаеми неща, които да не хареса, неща, за които Джей Би и не предполага, понеже, за разлика от него не бе психар, който се ненавижда. За него обаче картината изразяваше всичко, което, както се надяваше, тази поредица въплъщава: тя бе любовно писмо, тя бе документ, тя бе сага, тя бе всичко, до което той се свеждаше. Докато работеше върху нея, понякога му се струваше, че лети и светът на галериите, купоните, другите художници и амбициите се е свил до размерите на карфица някъде долу, станал е толкова мъничък, че Джей Би можеше да го изрита като футболна топка и да загледа как той се върти в далечна орбита, която няма нищо общо с него.

Беше почти шест часът. Скоро светлината щеше да се промени. Засега в ателието наоколо беше тихо, макар и той да чуваше в далечината как влакът трака по релсите. Платното отпред чакаше. Затова той взе четката и започна да рисува.

В метрото имаше поезия. Над редиците долепени една до друга пластмасови седалки, в празните пространства между рекламите на дерматолози и на университетски дипломи с дистанционно обучение имаше дълги ламинирани листове с напечатани върху тях стихове: второразредни на Стивънс^[4], треторазредни на Рьотке^[5], четвърторазредни на Лоуъл^[6], стихове, предназначени да не вълнуват никого, с гняв и хубост, сведени до кухи афоризми.

Поне така твърдеше Джей Би. Беше против стиховете. Бяха се появили, когато той бе в малките класове на гимназията, и роптаеше срещу тях вече петнайсет години.

— Вместо да дават пари за истинско изкуство и истински творци, те ги прахосват за библиотекарки стари моми и вмирисани на нафталин старчета, които да подбират тези тъпотии — крещеше той на Уилем така, че да надвика спирачките на влака по Линия Еф. — Тъпотии в стил Една Сейнт Винсънт Милей^[7]. Може пък да са кастрирали добри хора. И всичките са бели, забелязал ли си? Пълни дивотии.

На следващата седмица Уилем видя ламиниран лист с Лангстън Хюз^[8] и звънна на Джей Би да му каже.

— Лангстън Хюз ли? — простена Джей Би. — Я да видим дали ще се досетя… „Несбъдната мечта“, нали? Така си и знаех. Тази тъпня не се брои. Пък и ако нещо наистина се взриви^[9], тази тъпотия ще отхвърчи точно за две секунди.

Днес следобед срещу Уилем е едно стихотворение на Том Гън^[10]: „Връзката им състоеше се в това, да обсъждат има ли я“. Отдолу някой беше написал с черен маркер: „Споко, мой човек, и аз отдавна не съм чукал“. Той затвори очи.

Не е никак обещаващо, че е толкова уморен, а е само четири часът, смяната му дори не е започнала. Не биваше да ходи снощи с Джей Би в Бруклин, но нямаше кой да отиде с него и Джей Би твърдеше, че му бил задължен, нали само преди месец Джей Би го бил придружил на онзи ужасен моноспектакъл на неговия приятел?

Затова той, разбира се, отиде.

— На кого е гупата? — попита, докато чакаха на перона.

Якето на Уилем беше много тънко, той си беше изгубил едната ръкавица и сега, наложеше ли се да стои на едно място в студа, заставаше така, че да си пази топло: беше се прегърнал през гърдите, беше пъхнал ръце под мишниците и се клатеше на пети.

— На Джоузеф — отвърна Джей Би.

— О! — рече той.

Нямаше представа кой е тоя Джоузеф. Възхищаваше се на Джей Би, който с лекотата на Фелини общуваше с огромния си кръг от познати, където всеки, колкото и ярък да беше, все пак бе костюмиран член на масовката, а те с Малкълм и Джуд бяха съществени, но въпреки това скромни винтчета в цялостната му представа за нещата: ключови играчи в екипа или асистент-режисьори, които Джей Би смяташе негласно за отговорни цялото начинание да продължи нататък.

— Хардкор — обясни доволен Джей Би, сякаш това щеше да му помогне да се сети кой е този Джоузеф.

— Как се казва групата?

— О, ти да видиш! — ухили се Джей Би. — Казва се „Смегма Кейк^[11] две“.

— Какво, какво? — прихна той. — „Смегма Кейк две“ ли? Защо? Какво се е случило със „Смегма Кейк едно“?

— Хвана стафилококова инфекция — кресна Джей Би, за да надвика тракането на влака, който навлизаше в станцията.

Възрастната жена до тях ги изгледа на кръв.

Както би могло да се очаква, „Смегма Кейк две“ бяха средна хубост. Дори не бяха хардкор, по-скоро биеха на ска, свиреха някак на пресекулки, неравно. („Нещо е станало със звука им!“ — викна Джей Би в ухото му по време на едно по-дълго парче — „Отвличане на призраци 3000“. „Да — отвърна той също през крясък, — пълна скръб!“) Някъде по средата на концерта (всяко от парчетата сякаш се точеше по двайсетина минути) вече му се виеше свят, толкова слаби бяха музикантите и толкова претъпкано беше в залата, затова той побутна Джей Би и двамата започнаха да се блъскат в съседите и застаналите до тях, докато накрая всички залитаха и се бутаха весело като тумба пийнали хлапета, които току-що са проходили — Джей Би го хващаше за раменете и двамата се скъсваха да се смеят, както стояха един срещу друг. Именно в такива мигове той обичаше безусловно Джей Би за умението му да се отпусне докрай и да се забавлява до припадък, нещо, което не можеше да се случи никога с Малкълм и Джуд: с Малкълм, защото, колкото и да говореше обратното, той се вълнуваше най-вече от благоприличието, а с Джуд, защото той беше сериозен.

Днес сутринта си плати, естествено. Събуди се в ъгъла на Джей Би в таванското помещение на Езра, на неоправения матрак на Джей Би (на хвърлей от него Джей Би хъркаше сочно — сочно сред купчина вмирисани мръсни дрехи) — не беше съвсем сигурен как са се прибрали по моста. Обикновено Уилем не се напиваше и напушваше, но когато беше с Джей Би, се случваше и това. Беше истинско облекчение да се върне на Лиспенард стрийт, в тишината и чистотата й, слънчевата светлина, която между единайсет сутринта и един следобед напичаше мощно страната с неговото легло, вече падаше косо през прозореца, а Джуд отдавна бе отишъл на работа. Уилем нави будилника и тутакси потъна в сън, а когато се събуди, имаше време само колкото да си вземе душ и да глътне аспирин, сетне забърза към влака.

Ресторантът, където работеше, бе прочут с кухнята си — изтънчена, без да е отблъскващо непозната — и с отзивчивия постоянен персонал. В „Ортолан“ ги учеха да са сърдечни, но без да се държат свойски, да откликват на исканията на посетителите, но да не се държат с тях като първи приятели.

— Това тук не е „Френдлис“^[12] — обичаше да повтаря шефът му Финдли, управител на ресторанта. — Усмихвайте се, но не си казвайте името.

В „Ортолан“ имаше много такива правила: служителките можеха да носят венчалните си халки, но не и други бижута. Мъжете не можеха да ходят с коса, по-дълга от долния край на ухото. Никакъв лак за нокти. Никакви бради на повече от два дни. При мустаците и татуировките всеки случай се разглеждаше поотделно.

Уилем беше сервитьор в „Ортолан“ от близо две години. Преди „Ортолан“ беше работил пак като келнер за късната закуска в неприсъствени дни и за обяда в делнични дни в шумен и много посещаван ресторант в Челси на име „Диджитс“, където посетителите (почти винаги мъже, почти винаги по-възрастни, най-малко на четирийсет) го питаха дали е включен в менюто, а после се смееха мръснишки, доволни от себе си, сякаш бяха първите, попитали го такова нещо, а не единайсет дванайсетите само за тази смяна. Въпреки това той винаги се усмихваше и отвръщаше:

— Само като мезе…

На което те казваха:

— Аз обаче искам нещо по-засищащо.

Той отново се усмихваше и накрая те му даваха щедър бакшиш.

На Финдли го препоръча един приятел от университета, също актьор на име Роман, след като го одобриха за второстепенна роля в един сапунен сериал и се наложи да напусне. (Сподели с Уилем, че много се двоумял за тази мижава роля, но къде ще ходи! Кой отказва такива пари!) Уилем му беше признателен за препоръката, защото освен с кухнята и обслужването „Ортолан“ се славеше — пък било то и сред значително по-малка група от хора — с още нещо: с гъвкавото си работно време, особено ако Финдли те харесва. Финдли харесваше плоски миньончета брюнетки и всякакви мъже, стига да са високи, слаби и — както се мълвеше — да не са азиатци. Случваше се Уилем да застане при входа на кухнята и да гледа несъразмерните двойки от дребни тъмнокоси сервитьорки и високи кльощави мъже, които се въртяха в кръг в основния салон и се плъзгаха един покрай друг в странна поредица от менуети.

Не всички сервитьори в „Ортолан“ бяха актьори. Или по-точно, не всички в „Ортолан“ бяха все още актьори. В Ню Йорк имаше ресторанти, където от актьор, който си докарва пари като сервитьор, някак си се превръщаш в сервитьор, който навремето е бил актьор. А ако ресторантът бе достатъчно добър, достатъчно уважаван, тази смяна на професията бе не само напълно приемлива, но и предпочитана. Един келнер в ресторант с добро име можеше да уреди приятелите си с толкова бленуваната резервация, можеше и да обае кухненския персонал да изпрати на същите тези приятели безплатна храна (макар че, както Уилем научи, да обаеш кухненския персонал, не бе така лесно, както си беше мислил той). А какво можеше да уреди за приятелите си един актьор, който си докарва пари като сервитьор? Билети за поредната театрална постановка на оф-оф — Бродуей^[13], за която трябва да си носиш костюм от вкъщи, понеже играеш брокер, който може да е зомби, а може и да не е, а няма пари за театрални костюми? (Наложи се да го прави преди година и тъй като си нямаше костюми, се видя принуден да вземе назаем от Джуд. Краката на Джуд бяха с два-три сантиметра по-дълги от неговите, затова, докато играеха постановката, Уилем подви крачолите и ги залепи с тиксо.)

Беше лесно да кажеш кой в „Ортолан“ е бил навремето актьор и сега е сервитьор от кариерата. Като начало вторите бяха по-възрастни, стараеха се педантично да наложат правилата на Финдли, а на вечерите на персонала най-демонстративно завъртаха в чашата виното, налято им от помощник — сомелиера — да го опитат, и казваха неща от рода на:

— Прилича малко на пивката сира „Лине Калодо“, която ни поднесе миналата седмица, нали, Хосе?

Или:

— С дъх на минерали е, нали? Новозеландско ли е?

От само себе си се подразбираше, че не ги каниш на представленията си — каниш само колегите си актьори сервитьори, а ако поканеха теб, се смяташе за любезно поне да опиташ да отидеш, и със сигурност не обсъждаш с тях кастинги, агенти, неща от този род. Актьорството беше като война и имаше ветерани: на тях не им се мислеше за войната и със сигурност не им се говореше за нея с лековерници, които все още напираха да отидат в окопите и се вълнуваха, задето са в играта.

Самият Финдли беше бивш актьор, но за разлика от другите бивши актьори обичаше — всъщност може би не бе точно да се каже „обичаше“, той просто говореше за предишния си живот или в най-лошия случай за някаква негова версия. Според Финдли навремето бил на косъм, направо на косъм от това да го вземат за поддържащата роля в една постановка на Пъблик Тиътър — „Ярка стая, наречена ден“ (по-късно една от келнерките им каза, че всички сериозни роли в пиесата били за жени). На Бродуей бил научил една роля, в случай че го поканят за дубльор (така и не се изясни за коя постановка). Финдли си беше ходещо memento mori^[14] за актьорската професия, предупреждение със сив вълнен костюм и актьорите келнери или го избягваха, сякаш тегнещото над него проклятие е заразно, или го изследваха отблизо, сякаш, ако поддържат връзка с него, ще бъдат имунизирани срещу съдбата му.

Но кога точно Финдли беше решил да се откаже от актьорството и как се беше случило това? Дали беше само от възрастта? В края на краищата той си беше стар: на четирийсет и пет — петдесет, някъде там. Как разбираш, че е време да се откажеш? Дали, когато си на трийсет и осем, а още не си си намерил агент (както подозираха, че се е случило с Джоуел)? Или когато си на четирийсет, още живееш със съквартирант и изкарваш повече като сервитьор на половин работен ден, отколкото предишната година, когато си решил да бъдеш актьор на пълен работен ден (както знаеха, че е станало с Кевин)? Дали, когато надебелееш и оплешивееш и ти направят нескопосна пластична операция, която не може да прикрие, че си дебел и плешив? Кога да следваш мечтите, от храброст се превръща в глупост? Откъде разбираш, че е време да спреш? В предишни, по-строги, не толкова насърчителни (а оттам в крайна сметка и по-полезни) десетилетия нещата са били много по-ясни: спираш, щом навършиш четирийсет или когато се ожениш, когато ти се родят деца, или след пет, след десет, след петнайсет години. И тогава вече си намираш истинска работа, а актьорството, мечтите ти за кариера на това поприще помръкват и се превръщат в история, стопяват се като кубче лед, плъзнало се в топла вана.

Но сега беше времето на сбъдналите се мечти, когато се смяташе за малодушно и позорно да се примириш с нещо, което не е първият ти житейски избор. По някое време да се подчиниш на съдбата си, вече бе започнало да се смята не за проява на достойнство, а за знак за страхливост. Понякога натискът да си щастлив направо те смазваше, сякаш щастието беше нещо, което всеки може и би трябвало да постигне и всеки компромис по пътя към него е плод единствено на твои грешки. Дали Уилем щеше да работи година след година в „Ортолан“, да хваща същите влакове, за да ходи по кастинги и прослушвания, да чете още и още, и още реплики и за година да отбележи напредък от някакъв си сантиметър-два, толкова незначителен, че изобщо да не се брои за напредък? Дали някой ден щеше да има смелостта да се откаже, дали щеше да бъде в състояние да улучи мига, или някой ден щеше да се събуди, да се погледне в огледалото и да види в него старец, който все още упорства да се нарича актьор, понеже го е страх да признае, че може би не е и никога няма да бъде?

Според Джей Би причината Уилем да не е пробил досега бе в самия Уилем. Една от любимите лекции, които му четеше, започваше с:

— Ако имах, Уилем, твоята външност… — И завършваше с: — Разглезен си, че ти се получава толкова лесно, въобразяваш си, че и занапред ще бъде така. Знаеш ли, Уилем? Красив си, но тук всички са красиви и просто ще се наложи да се постараеш повече.

Макар и да смяташе за смехотворно да го чуе точно от Джей Би (разглезен ли? Ами роднините на Джей Би, дето му треперят като на писано яйце, преследват го с каквото обича да яде и с току-що изгладените му ризи, обгръщат го в облак от похвали и обич: веднъж той чу как Джей Би казва на майка си по телефона, че трябва да му приготви още бельо и че той щял да го вземе, когато отидел на вечеря в неделя, за която, между другото, искал ребърца), Уилем разбираше какво иска да му каже. Знаеше, че не е мързелив, но истината бе и че не притежава амбицията на Джей Би и Джуд, онази мрачна непреклонна решимост, която ги държеше в ателието и работния кабинет по-дълго от всички останали и им даваше онзи леко отнесен поглед, сякаш частица от тях вече живееше в някакво въображаемо бъдеще, чиито очертания са се избистрили само за тях. Амбициите на Джей Би се подклаждаха от жаждата за това бъдеще, за бързото му настъпване, а Джуд според него се ръководеше повече от страха, че ако не се движи напред, ще се плъзне назад към миналото си, към живота, с който се беше разделил и за който отказваше да им говори. И не само Джуд и Джей Би притежаваха това качество: Ню Йорк беше населен от амбициозните. Често това бе единственото общо между всички нюйоркчани.

Амбициите и атеизмът:

— Амбициите са единствената ми религия — бе споделил Джей Би късно една вечер, докато пиеха бира, и макар на Уилем тези думи да му прозвучаха прекалено заучено, сякаш Джей Би ги беше репетирал в опит да ги изрича нехайно, небрежно, докато някой ден наистина ги каже така в интервю, Уилем знаеше и че той е искрен. Само тук човек се чувстваше длъжен да се оправдава за всичко, освен за бесния кариеризъм, само тук трябваше да се извинява, че вярва и в нещо друго, освен в себе си.

Градът често го караше да чувства, че пропуска нещо съществено и че това незнание ще го обрече до живот на „Ортолан“. (Беше го усещал и в колежа, където бе повече от сигурен, че е най-тъпият в курса и са го приели колкото да запълнят негласната квота за тези редки птици, бедните бели провинциалисти, и да утвърдят положителното начало.) Смяташе, че го усещат и другите, въпреки че то явно притесняваше само Джей Би.

— Понякога ти се чудя, Уилем — каза му веднъж Джей с тон, от който се подразбираше, че онова, за което му се чуди, не е добро.

Беше към края на миналата година, малко след като Мерит, предишният съквартирант на Уилем, бе получил една от двете главни роли в новата постановка на „Истинският Запад“^[15] на оф — Бродуей^[16]. Другата главна роля се изпълняваше от актьор, който наскоро бе участвал с голям успех в посрещнат с овации филм на независима киностудия и сега се наслаждаваше на краткия миг, когато му вярваха и в театрален Ню Йорк, и той можеше да се надява на още успехи в традиционното кино. Режисьорът (човек, с когото Уилем мечтаеше да работи) беше обещал да повери на неизвестен актьор втората главна роля. И го беше направил: просто неизвестният актьор беше Мерит, а не Уилем. След отсяването двамата бяха останали последните кандидати за ролята.

Приятелите му бяха възмутени.

— Но Мерит дори не знае да играе! — беше простенал Джей Би. — Просто стърчи на сцената, грее и смята, че това е достатъчно!

Тримата бяха заговорили за последната постановка, в която бяха гледали Мерит: оф-оф-бродуеуйски спектакъл на „Травиата“, в която участваха само мъже и действието беше пренесено на Файър Айланд^[17] от осемдесетте години на двайсети век (изпълнявана от Мерит, Виолета беше преименувана на Виктор, който умира от СПИН, а не от туберкулоза), и всички бяха единодушни, че почти не става за гледане.

— Е, наистина е красив — беше казал Уилем в неубедителен опит да защити предишния си съквартирант, който не присъстваше.

— Изобщо не може да се мери с теб — възрази Малкълм разпалено, с което изненада всички.

— Ще стане, Уилем — утешаваше го Джуд, докато се прибираха след вечеря. — Ако на тоя свят има справедливост, ще стане. Режисьорът е малоумник.

Но Джуд никога не винеше Уилем за провалите му, а Джей Би го правеше постоянно. Уилем не беше сигурен кое му помага по-малко.

Беше им признателен, естествено, за гнева, но истината беше, че за разлика от тях не смяташе Мерит чак за такъв некадърник. Със сигурност не играеше по-лошо от самия Уилем, всъщност вероятно бе по-добър. По-късно Уилем щеше да го каже на Джей Би, който отвърна с дълго неодобрително мълчание, а после се впусна да чете лекция на Уилем:

— Понякога ти се чудя, Уилем — подхвана. — Понякога имам чувството, че всъщност дори не искаш да си актьор.

— Не е вярно — беше възразил той. — Просто не смятам, че всеки отказ е безсмислен, не смятам, че когато за някоя работа предпочетат друг, а не мен, на него просто му е провървяло.

Отново настъпи мълчание.

— Прекалено добър си, Уилем — рече мрачно Джей Би. — Така няма да стигнеш доникъде.

— Благодаря, Джей Би — отговори той.

Рядко се засягаше от мнението на Джей Би — той често пъти беше прав, — но точно тогава не му се слушаше какво мисли Джей Би за недостатъците му, не му се слушаха тъжните предсказания за бъдещето му, ако той не се променял из корен. Беше затворил телефона и беше лежал дълго в леглото, обзет от самосъжаление и от усещането, че е в задънена улица.

Струваше му се, че няма как да се промени като човек — не беше ли твърде късно? В края на краищата, преди да стане добър човек, Уилем е бил добро момче. Бяха го забелязали всички: учителите, съучениците му, родителите на съучениците. „Уилем е много състрадателно дете“ — пишеха учителите в характеристиките му, характеристики, които майка му и баща му поглеждаха веднъж — набързо и безмълвно — и ги прибавяха към купчините вестници и празни пликове за вторични суровини. Когато поотрасна, започна да си дава сметка, че хората са изненадани, дори огорчени от родителите му: веднъж един учител в гимназията смотолеви пред Уилем, че при неговия темперамент е очаквал майка му и баща му да са други.

— Какви? — бе попитал той.

— По-дружелюбни — бе отвърнал учителят.

Не се смяташе за особено щедър или необичайно добродушен. Повечето неща му идеха отръки: спортът, училището, той бързо намираше приятели, нямаше проблеми с момичетата. Не беше непременно мил: не се стремеше да се сприятелява с всички и не понасяше грубост, дребнавост и лошотия. Беше скромен и трудолюбив, както знаеше, по-скоро прилежен, отколкото гениален.

— Знай си мястото — често повтаряше баща му.

И баща му си знаеше своето място. Уилем помнеше как веднъж в края на пролетта бе сковал студ, погубил доста от новородените агнета в района, и при баща му да го интервюира дойде репортерка от някакъв вестник — подготвяше материал как това е засегнало местните ферми.

— Като фермер — подхвана репортерката, но бащата на Уилем я спря.

— Не фермер — заяви с акцент, от който тези думи, както и всички останали, звучаха по-рязко, отколкото се очакваше, — а наемен работник.

Беше прав, разбира се: да си фермер, означаваше да притежаваш земя и по това определение той не бе фермер. В окръга имаше куп други хора, които също нямаха право да се наричат фермери, но пак го правеха. Уилем не бе чувал никога баща му да ги осъжда — той не се вълнуваше особено какво правят или не правят другите, — но не приемаше за себе си и за жена си, майката на Уилем, такова разкрасяване на нещата.

Вероятно заради това му се струваше, че винаги е знаел кой и какъв е, и по тази причина, докато се отдалечаваше във времето и пространството от фермата и детството, почти не усещаше желание да се променя или да става друг човек. Беше гост в колежа, гост в университета, сега беше гост в Ню Йорк, гост в живота на красивите и богатите. За нищо на света не би и опитал да се преструва, че е роден за такива неща, понеже знаеше, че не е, беше син на наемен работник във ферма от Западен Уайоминг и това, че се е вдигнал и е заминал, съвсем не означаваше, че миналото е било изтрито, било е заличено от времето, новия опит и близостта на парите.

Беше четвъртото дете в семейството и единственото, което още беше живо. Първо се беше родило момиче, Брите, починало от левкемия на две години, много преди да се появи Уилем. Това се бе случило в Швеция, където баща му, исландец, бил рибар — именно там се запознал с майка му, датчанка. После двамата се преселили в Америка, където се родил Хеминг, който страдаше по рождение от церебрална парализа. След три години се родил още един син, Аксел, който съвсем невръстен издъхнал без видима причина в съня си.

Хеминг е бил на осем години, когато се е родил Уилем. Не можеше да ходи и да говори, но Уилем си го обичаше и открай време го възприемаше единствено като свой по-голям брат. Затова Хеминг обаче можеше да се усмихва и докато го правеше, вдигаше към лицето си ръка с пръсти като лапичка на птицечовка и с устни, които се отдръпваха и оголваха яркорозовите венци. Уилем се научи да пълзи, после да ходи и да тича, а Хеминг година след година бе прикован към инвалидната количка и когато той порасна и заякна достатъчно, започна да бута тежката количка на Хеминг с дебели неподатливи колела (количката бе предвидена за седене, а не да я тикаш през тревата и надолу по черните пътища) из фермата, където живееха в дървена къщурка заедно с родителите си. Горе на хълма беше господарската къща, дълга и ниска, с веранда от всички страни, а в подножието му бяха конюшните, където работеха майка им и баща им. Именно Уилем се грижеше най-вече за Хеминг, именно той по време на гимназията го придружаваше, сутрин се събуждаше пръв, за да направи кафе на родителите си и стопли вода за овесената каша на Хеминг, а вечер чакаше отстрани на шосето микробуса, с който докарваха брат му от дневния център за инвалиди на един час път с автомобил от тях. Открай време Уилем смяташе, че те с брат му определено си приличат: и двамата бяха със светлата лъскава коса на родителите си и със сивите очи на баща си, и двамата имаха бръчка като дълга скоба отляво на устата, с която изглеждаха така, сякаш лесно се развеселяват и се усмихват, но явно никой друг не забелязваше тази прилика. Виждаха само, че Хеминг е на инвалидна количка, че устата му — влажна червена елипса — си стои отворена и че очите му най-често се насочват нагоре към небето и се вторачват в облак, който забелязваше само той.

— Какво виждаш, Хеминг? — питаше го той понякога, по време на вечерните им разходки, но Хеминг, разбира се, не му отговори нито веднъж.

Родителите им се справяха с грижите около Хеминг, но както забелязваше Уилем, не проявяваха особена обич към него. Ако Уилем се забавеше в училище заради някоя среща по американски футбол или лекоатлетическо състезание, или защото му се е наложило да поеме още една смяна в бакалията, майка им отиваше да чака Хеминг в края на пътя, пак тя го вдигаше, за да го премести във ваната, а после да го извади, даваше му на вечеря каша от пиле с ориз и му сменяше памперса, преди да го сложи да спи. Но не му четеше, не му говореше, не го разхождаше като Уилем. Той се притесняваше от отношението на родителите си към Хеминг, нямаше в какво да ги упрекне, но си личеше, че го възприемат като свое задължение и нищо повече. След време щеше да си втълпява, че повече не е и могло да се очаква от тях — всичко останало е било само въпрос на късмет. И псе пак. Искаше му се да обичат повече Хеминг, поне малко повече.

(Въпреки че може би искаше прекалено много от родителите си с това очакване за любов. Бяха изгубили толкова много деца, че сега просто не искаха или не можеха да се отдадат напълно на онези, които им бяха останали. Накрая и те двамата с Хеминг щяха да ги напуснат — кой по свой избор, кой не, и тогава вече загубата им щеше да бъде пълна. Но трябваше да минат десетилетия, докато той види нещата в такава светлина.)

Когато Уилем беше втори курс в колежа, се наложи да оперират спешно Хеминг от апандисит.

— Казаха, че са го хванали точно навреме — обясни майка му по телефона.

Говореше безучастно, много делово, в гласа й нямаше облекчение, болка, нямаше обаче и — както неволно отбеляза той, макар и да не искаше, макар да се страхуваше — разочарование. Жената, която се грижеше за Хеминг (беше от местните, след като Уилем беше заминал, я бяха наели да го наглежда нощем), забелязала, че той все се пипа по стомаха и стене, и успяла да определи каква точно е твърдата грапава бучка под ребрата. Докато оперирали Хеминг, лекарите открили в дебелото му черво израстък с дължина няколко сантиметра и му направили биопсия. От рентгеновата снимка се видяло, че има още израстъци, щели да махнат и тях.

— Ще се прибера — каза той.

— Недей — отвърна майка му. — Тук не можеш да направиш нищо. Ще ти кажем, ако е сериозно.

Тя и баща му най-вече се изненадаха, когато го приеха в колежа и двамата не знаеха, че е кандидатствал, — но сега, след като той вече беше там, бяха решени да завърши и час по-скоро да забрави за фермата.

Нощем обаче Уилем си мислеше за Хеминг, как е съвсем сам на болничното легло, колко е уплашен и как плаче и се ослушва с надеждата да чуе гласа му. Когато Хеминг беше на двайсет и една, му правиха операция от херния и той спря да ридае едва когато Уилем го хвана за ръката. Уилем знаеше, че трябва да се прибере.

Самолетните билети бяха скъпи, много по-скъпи, отколкото очакваше. Той потърси автобус, но се оказа, че дотам се пътува три дни и още три на връщане, а имаше изпити, които трябваше да вземе, при това добре, ако искаше да запази стипендията, работеше и на няколко места и не можеше да не се яви на работа. Накрая един петък вечерта се напи и сподели с Малкълм, който извади чековата си книжка и му написа чек.

— Не мога — рече той веднага.

— Защо? — попита Малкълм.

Спориха дълго и накрая Уилем взе чека.

— Ще ти върна парите, знаеш го, нали?

Малкълм сви рамене.

— Кофти е да го казвам — отвърна той, — но аз няма и да забележа, Уилем.

Въпреки това за него бе важно да върне някак парите на Малкълм, макар и да знаеше, че той няма да ги приеме. На Джуд му хрумна да ги пъха направо в портфейла му, затова, на половин месец, вземеше ли заплатата от ресторанта, където работеше в почивните дни, Уилем слагаше две-три банкноти от по двайсет долара в портфейла на Малкълм, докато той спеше. Така и не разбра дали Малкълм е забелязал — той ги харчеше толкова бързо, често за тях тримата, — но въпреки това бе удовлетворен и горд, че го е направил.

Междувременно обаче трябваше да види какво става с Хеминг. Радваше се, че се е върнал у дома (майка му само въздъхна, когато й съобщи, че се прибира), радваше се да види Хеминг, макар и да се разтревожи колко е отслабнал, как стене и вика, докато сестрите промиват мястото около шевовете, и се наложи да стисне стола, за да не им се разкрещи. В края на деня вечеряха с майка му и баща му в пълно мълчание и той едва ли не чувстваше как те се отдалечават, сякаш се отлюспват от живота си на родители на две деца и се готвят да се понесат към съвсем нова самоличност някъде другаде.

На третата вечер той взе ключовете от камионетката, за да отиде с нея в болницата. На изток вече се беше запролетило, но тук тъмният въздух сякаш искреше от скреж и сутрин тревата бе обгърната от тънката ципа на кристалите.

Докато Уилем слизаше по стълбите, баща му излезе на верандата.

— Той вече спи — каза му.

— Мисля само да отскоча дотам — отвърна Уилем.

Баща му го погледна.

— Уилем — рече му, — той така и няма да разбере дали си там, или не.

Той усети как лицето му пламва.

— Знам, че изобщо не ви пука за него — тросна се на баща си, — но на мен ми е скъп.

За пръв път държеше такъв език на баща си и за миг не бе в състояние да се помръдне от страх и донякъде от притеснение, че баща му може да реагира, че двамата ще се скарат. Баща му обаче само отпи от кафето, после се обърна и влезе вътре, а входната врата се затръшна тихо след него.

До края на посещението му си бяха същите, както винаги: редуваха се да дежурят при Хеминг, а когато не беше в болницата, Уилем помагаше на майка си със счетоводните книги или на баща си, отишъл да нагледа как сменят подковите на конете. Вечер се връщаше в болницата и учеше. Четеше „Декамерон“ на глас на Хеминг, който гледаше тавана и примигваше, и се мъчеше да реши задачите, накрая бе повече от сигурен, че ги е сгрешил всичките. Тримата бяха свикнали да им ги решава Джуд, който го правеше бързо, все едно изпълняваше арпеджо. В първи курс Уилем искрено искаше да разбере как да ги решава и няколко вечери Джуд седя с него — обясняваше отново и отново, но Уилем пак не проумя нищо.

— Прекалено глупав съм, за да схвана — заяви.

Струваше му се, че са седели часове наред, и му идеше да излезе навън и да тича километри, не го свърташе от припряност и безсилие.

Джуд го погледна.

— Не си глупав — каза тихо. — Просто не обяснявам добре.

Ходеше на семинари по висша математика, на които човек можеше да се запише само ако го поканят, а останалите направо не можеха да проумеят какво точно прави там.

Сега, като се връщаше назад, Уилем бе изненадан само че се е изненадал, когато след три месеца майка му се обади да му каже, че Хеминг е на системи. Беше краят на май, Уилем тъкмо се явяваше на последните изпити.

— Не си идвай — каза майка му, направо му заповяда. — Недей, Уилем.

Той говореше с родителите си на шведски и чак години по-късно, когато един режисьор швед, с когото работеше, отбеляза колко бездушен става гласът му, щом премине на този език, Уилем си даде сметка, че подсъзнателно се е научил да говори с родителите си със строго определен тон, безчувствен и глух — като техния.

Следващите няколко дни беше много притеснен, представи се зле на изпитите: френският, сравнителната литература, якобинската драматургия, исландските саги, омразната математика се сляха в едно. Скара се с приятелката си, която беше по-горен курс и вече се дипломираше. Тя се разплака и Уилем се почувства гузен, но не знаеше как да оправи нещата. Все си мислеше за Уайоминг, за апаратурата, която влива живот в белите дробове на Хеминг. Дали да се прибере? Беше длъжен да го направи. Не можеше да остане дълго: на петнайсети юни двамата с Джуд се изнасяха от общежитието, през лятото щяха да живеят на квартира, и двамата си бяха намерили работа в града, в делнични дни Джуд щеше да се труди като секретар на преподавател по класическа литература, а в почивните дни — в сладкарницата, където работеше и през учебната година, а Уилем се беше хванал за помощник-учител на деца инвалиди, първо обаче четиримата щяха да погостуват у родителите на Малкълм, в къщата им в Акуина на Мартас Винярд, след което Малкълм и Джей Би щяха да се върнат с кола в Ню Йорк. Вечер се обаждаше на Хеминг по телефона в болницата, молеше родителите си или някоя от сестрите да подържат слушалката до ухото на брат му и започваше да му говори, макар и да знаеше, че той едва ли го чува. Но как можеше поне да не опита?

А после, след седмица, една сутрин се обади майка му: Хеминг е починал. Той не можеше да каже нищо. Не можеше да попита защо не му е съобщила колко тежко е положението, понеже дълбоко в себе си знаеше, че не е искала. Не можеше да каже колко съжалява, че не е бил там, защото тя нямаше какво да му отговори. Не можеше да я попита как се чувства, защото, каквото и да отвърнеше тя, нямаше да е достатъчно. Идеше му да се разкрещи на родителите си, да ги удари, да изтръгне от тях нещо — да се размекнат до скръб, да изгубят поне малко самообладание, да признаят поне донякъде, че се е случило нещо важно, че със смъртта на Хеминг са изгубили нещо важно и необходимо за живота си. Беше му все едно дали наистина се чувстват така: просто изпитваше потребност да го кажат, изпитваше потребност да усети, че зад невъзмутимото им спокойствие все има нещо, че някъде дълбоко в тях тече тънко ручейче бърза прохладна вода, която гъмжи от мънички същества, от рибки, треви и бели цветчета, нежни, раними и толкова уязвими, че не можеш да ги гледаш, без да те заболи за тях.

Тогава не каза на приятелите си за Хеминг. Отидоха у Малкълмови — красиво място, най-красивото, което Уилем беше виждал някога, камо ли пък да бе живял — и късно вечер, след като другите си легнеха всеки в леглото си, всеки в стаята си със собствена баня (толкова голяма беше къщата), той се промъкваше тихо навън и с часове се разхождаше по плетеницата от пътеки около къщата, а луната бе огромна и ярка, сякаш бе направена от замръзнала течност. По време на тези разходки правеше всичко възможно да не мисли за нищо. Вместо това насочваше вниманието си към нещата, които виждаше отпред, и забелязваше в мрака онова, което му беше убягнало през деня: че прахта е ситна почти като пясък и докато той стъпва по нея, се вдига на облачета, че в храстите, покрай които минава, се стрелкат като тънки върви с цвят на дървесна кора змийчета. Стигаше при океана и луната горе изчезваше, скрита зад опърпаните дрипи на облаците, и няколко мига той само чуваше водата, без да я вижда, а небето бе натежало и топло от влага, сякаш самият въздух тук бе по-плътен, по-съществен.

Мислеше си, че сигурно се чувстваш така, когато си мъртъв, даваше си сметка, че всъщност не е толкова лошо, и му поолекваше.

Очакваше, че е ужасно да прекара лятото сред деца, които да му напомнят за Хеминг, но всъщност се оказа приятно, дори му подейства добре. В класа му имаше седем ученици, всичките някъде на осем години, всичките с тежки недъзи и не особено подвижни, и макар част от деня да бе посветена уж на това да се опитва да ги учи на цветовете и формите, той прекарваше почти цялото време в игри с тях: четеше им, тикаше ги с количките из парка, гъделичкаше ги с пера. През междучасията всички класни стаи разтваряха вратите си към централния училищен двор и всичко наоколо се изпълваше с деца на най-различни приспособления на колелца и превозни средства до степен понякога да ти се струва, че пространството е населено с механични насекоми, които се надпреварват да цвърчат и писукат в един глас. Имаше деца на инвалидни колички, деца на пригодени към ръста им малки мотопеди, които пърпореха и тракаха по плочника със скоростта на костенурка, деца, които бяха привързани върху гладки дъски, наподобяващи скъсени сърфове на колела, и които се придвижваха из парка, като се оттласкваха с недоразвитите си ръце с вид на чукани, имаше и няколко деца без всякакви средства за придвижване, хората, които се грижеха за тях, ги държаха в скута си и крепяха с длани главите им отзад при тила. Тези деца му напомняха най-силно за Хеминг.

Някои от децата върху мотопедите и дъските на колелца можеха да говорят и той им подхвърляше съвсем леко топки от стиропор или им правеше надбягвания из двора. Винаги хукваше пръв, уж бавно, с тежка крачка (но не прекалено бавно, макар и отстрани да беше смешно — искаше децата да си мислят, че наистина се опитва да се включи в надбягването), но по някое време, обикновено на една трета от разстоянието в квадратния двор, уж се препъваше в нещо и падаше зрелищно на земята, а всички деца го подминаваха и се смееха:

— Ставай, Уилем, ставай! — викаха и той наистина се изправяше, те обаче вече бяха направили обиколката и Уилем завършваше последен.

Понякога се питаше дали не му завиждат, че е толкова подвижен и може да пада и после да се изправя, и ако му завиждат, дали да не престане да го прави, но когато попита наставника си, той само го погледна и отговори, че малчуганите го намират за смешен и да продължавал да пада. И така, падаше ден след ден и всеки следобед, докато чакаше с учениците родителите им да дойдат да ги приберат, децата, които можеха да говорят, го питаха дали ще падне и на другия ден.

— В никакъв случай — отвръщаше убедено той, докато те се превиваха от смях. — Вие шегувате ли се? За толкова спънат ли ме мислите?

В много отношения лятото беше прекрасно. Квартирата беше на хвърлей от Масачузетския технологичен институт и беше на преподавателя по математика на Джуд, който беше заминал за през лятото в Лайпциг и им взимаше такъв нищожен наем, че двамата се запретнаха да правят малки ремонти, за да покажат признателността си: Джуд подреди книгите, накамарени върху всички повърхности на климнали люлеещи се небостъргачи, махна с шпаклата боята, шупнала от теч на стената, Уилем затегна дръжките на бравите, замени клапана на казанчето и кранчето в тоалетната. Започна да прекарва доста време с една от помощничките в училището, момиче, което следваше в Харвард и понякога отскачаше вечер при тях — тримата готвеха цели тенджери спагети alle vongole^[18] и Джуд им разказваше за дните си с преподавателя, решил да общува с него само на латински или на старогръцки дори когато указанията му се свеждат до неща като „Трябват ми още кламери“ или „Утре сутринта се постарай да сложиш в капучиното повечко соево мляко“. През август приятелите и познатите им от колежа (а също от Харвардския университет, Масачузетския технологичен институт, „Уелзли“ и „Тъфтс“) започнаха малко по малко да се прибират в града и оставаха да нощуват два-три дни при тях, докато се нанесат в своите квартири или общежития. Една вечер към края на престоя им в жилището поканиха на покрива петдесет души и помогнаха на Малкълм да приготви на грила огромни количества миди, задушени заедно с царевица под купчина навлажнени бананови листа, а на другата сутрин четиримата се заеха да събират от пода черупките и не можеха да се нарадват — докато ги трупаха в торбите за отпадъци, те потракваха като кастанети.

Но пак това лято Уилем си даде сметка, че повече няма да се прибере у дома, че без Хеминг е безсмислено те с родителите му да се преструват, че изпитват потребност да са заедно. Подозираше, че и те са на това мнение, не че го бяха обсъждали, но той така и не почувства особена нужда да ги види отново, а те така и не го повикаха. Разговаряха често по телефона, както винаги, любезно и мило. Той ги разпитваше за фермата, те пък за следването. В последния курс Уилем получи роля в студентска постановка на „Стъклената менажерия“ (на доброжелателния младеж, разбира се), но изобщо не им спомена, а когато им каза да не си правят труда да бият толкова път на изток за дипломирането му, те не му възразиха: така и така наближаваше краят на сезона, когато кобилите се жребеха, и Уилем не бе сигурен, че те са щели да намерят време да дойдат, дори и да не им бе предложил сам. В почивните дни двамата с Джуд биваха „подслонявани“ от роднините на Малкълм и Джей Би, а когато тях ги нямаше, се намираха куп други хора, които се надпреварваха да ги канят на празнични обеди, вечери и излизания.

— Но те са ти родители — казваше му един-два пъти в годината Малкълм. — Не можеш просто да спреш да общуваш с тях.

Оказа се обаче, че може: той беше живото доказателство. Чувстваше, че е като при всички взаимоотношения: искаха се постоянно напасване, отдаденост, внимание и ако и двете страни не желаеха да правят усилия, защо тези взаимоотношения да не отмрат? Единственото, което му липсваше — освен Хеминг, — беше самият Уайоминг с неговите безкрайни простори и дървета, толкова наситено зелени, че чак изглеждаха сини, с конете, които, разчешеш ли ги вечер, миришат на захар и фъшкии, на ябълки и торф.

Когато Уилем вече правеше магистратура, и двамата починаха в една и съща година: баща му през януари от инфаркт, майка му през октомври от инсулт. Тогава вече Уилем се прибра — родителите му бяха възрастни, но той беше забравил колко жизнени, колко неуморни са били винаги, докато не видя колко са се смалили. Бяха му завещали всичко, но след като плати дълговете — и тогава наново изпадна в смут, защото през цялото време беше смятал, че грижите и лечението на Хеминг са били покрити от осигуровката, а се оказа, че четири години след смъртта му всеки божи месец майка му и баща му са изплащали на болницата огромни суми, — не остана почти нищо: малко пари в брой, малко облигации, сребърна чаша с тежко дъно, принадлежала на дядо му по бащина линия, отдавна покойник, огънатата венчална халка на баща му, изгладена, лъсната и бледа, и черно-бяла портретна снимка на Хеминг и Аксел, която не беше виждал никога дотогава. Запази тях и още няколко вещи. Собственикът на фермата, наел на работа родителите му, също бе починал отдавна, но синът му, който сега я притежаваше, винаги се бе държал с тях добре и ги бе оставил на работа много след времето, когато би било разумно да ги освободи — именно той плати и погребенията.

Покрай смъртта им Уилем си спомни, че все пак ги е обичал, че те са го научили на неща, които за него е ценно да знае, и никога не са го молили за нещо, което не е бил в състояние да им даде или осигури. В не толкова състрадателни мигове (мигове само отпреди няколко години) си беше обяснявал вялостта им, това, че безусловно приемат всичко, което прави или не прави, с липса на интерес: кой родител — беше го попитал Малкълм къде със завист, къде със състрадание — не казва нищо, когато единственото му дете (после се беше извинил) му заявява, че иска да става актьор? Но сега, когато бе по-зрял, можеше да оцени, че никога не са и намеквали, че им дължи нещо — нито успех, нито преданост, нито обич, нито дори вярност. Знаеше, че в Стокхолм баща му се е забъркал в нещо — така и не разбра в какво, — и това донякъде е тласнало родителите му да се преселят в Щатите. За нищо на света не биха настоявали да бъде като тях — самите те не искаха да са такива.

Така той навлезе в зрелостта: последните три години бе прекарал да се лута от бряг на бряг на езеро със заблатено дъно и с дървета, които бяха надвиснали отгоре и отстрани и затулваха светлината — бе прекалено тъмно, та той да види дали езерото се влива в река, или е вместено в собствената си вселенка, където Уилем можеше да прекара години, десетилетия — целия си живот — в трескаво търсене на изход, който не съществува, който не е съществувал никога.

Ако имаше агент, човек, който да го направлява, той може би щеше да му покаже как да се спаси, как да намери път надолу по течението. Но той нямаше — поне засега (оптимистично смяташе, че така е само „засега“), затова беше оставен в компанията на други, тръгнали да търсят същия вечно изплъзващ се приток, откъдето малцина напускаха езерото и по който не искаше да се връща никой.

Беше готов да чака. Беше чакал. Напоследък обаче му се струваше, че търпението му секва, разпада се на сухи остри трески.

Всъщност не беше човек, склонен да се тревожи за всичко и да се самосъжалява. Обратното, случваше се да се прибере с чувство на удовлетворение от „Ортолан“ или от репетиции на пиеса, за които — за цяла седмица работа — щяха да му платят колкото да не е без никак, толкова малко, че нямаше да стигне и за евтин обяд. Само те двамата с Джуд можеха да възприемат Лиспенард стрийт като постижение, защото въпреки труда, който той бе хвърлил, въпреки усилията на Джуд да почисти жилището пак си оставаше някак тъжно, унило, сякаш се притесняваше да се нарече истинско жилище. В такива мигове обаче той се хващаше, че си мисли: „Това е достатъчно. Това е повече, отколкото се надявах“. Да живееш в Ню Йорк, да бъдеш зрял човек, да стоиш на висока дъсчена площадка и да изричаш чужди думи! — това беше нелеп живот, не-живот, живот, за какъвто родителите и брат му не биха мечтали никога, и въпреки това той мечтаеше ден след ден за него.

После обаче това чувство се разсейваше и той оставаше насаме с културните страници на вестника — четеше за други хора, вършещи неща, за каквито той дори не притежаваше размаха, наглостта и въображението да мечтае, в такива часове светът му се струваше много голям, езерото — много празно, а нощта — много тъмна, и на него му се приискваше отново да е в Уайоминг, да чака Хеминг в края на шосето, където имаше само един път — пътят назад към родителската къща, където осветлението на верандата къпеше в мед вечерта.

Първо го имаше видимия живот на фирмата: четирийсет души в общото помещение, всеки със свое бюро, остъкления кабинет на Рауш в единия край, най-близо до Малкълм, и остъкления кабинет на Томасън в другия. Между тях: две стени с прозорци от край до край, от едната страна гледаха към Пето авеню и парка на Медисън Скуеър, а от другата — към „Бродуей“ и нашарения със стъпкани дъвки мрачен сив тротоар. Този живот съществуваше официално от десет сутринта до седем вечерта, от понеделник до петък. В този живот те вършеха каквото им наредят: правеха макети, чертаеха и преначертаваха, впускаха се да разчитат тайнствените драсканици на Рауш и написаните с печатни букви недвусмислени указания на Томасън. Не говореха. Не се събираха на едно място. Когато идваха клиенти да се срещнат с Рауш и Томасън на дългата стъклена маса в средата на централното помещение, не вдигаха очи. Ако клиентът беше известен, както се случваше все по-често, се навеждаха съвсем ниско над бюрата и седяха толкова тихо, че дори Рауш започваше да шепне с глас, както никога съобразен с тишината в помещението.

Но фирмата имаше и друг — истински живот. Томасън се появяваше все по-рядко и затова те чакаха — понякога дълго — да си тръгне Рауш: колкото и да обичаше купоните и пътешествията, колкото и да ухажваше пресата, той всъщност се скъсваше да работи и дори да отидеше на някое събитие (на откриване, на лекция), можеше и да се върне и тогава всичко трябваше да бъде възстановено набързо в първоначалния си вид, така че офисът, в който той се е върнал, да прилича на офиса, от който е излязъл. Беше за предпочитане да изчакат вечерите, когато той изчезваше окончателно, пък дори и това да означаваше да чакат до девет-десет. Бяха ухажвали дълго секретарката на Рауш, бяха я черпили кафе и кроасани и знаеха, че могат да разчитат на разузнавателните й сведения кога точно Рауш ще се появи или ще си тръгне.

Но щом Рауш си тръгнеше окончателно за деня, офисът се преобразяваше от тиква на карета. Зазвучаваше музика (петнайсет души се редуваха да я подбират), изникваха листове с менюто на ресторанти с доставка на храна, работата за проектантско бюро „Ратстар Аркитектс“ се озоваваше обратно по папките на компютрите и биваше слагана да спи, недолюбвана и забравена за през нощта. Позволяваха си един час да имитират зловещия тевтонски тътнещ глас на Рауш (някои смятаха, че той всъщност е от Парамъс^[19] и си е измислил името — как някой може изобщо да се казва Йоп Рауш? — и ексцентричния акцент, за да скрие истината, че е скучен до смърт, родом е от Джърси и вероятно се казва Джеси Розенбърг) и начина, по който Томасън се въси и кръстосва напред-назад из офиса, когато иска да покаже колко е загрижен за фирмата, като от време на време подвиква напосоки (или както те предполагаха, на тях):

— Всичко е в бачкането, господа! Всичко е в бачкането!

Взимаха на подбив и най-възрастния шеф Доминик Чан, талантлив, но все по-кисел архитект (беше ясно за всички, освен за него, че колкото и да му обещават Рауш и Томасън, никога няма да стане съдружник), и дори проектите, по които работеха: непостроената неокоптска църква от травертин в Кападокия, къщата с невидима носеща конструкция в Каруидзава, която сега ронеше ръждиви сълзи по безликите си стъклени повърхности, музея на храните в Севиля, за който се очакваше да спечели награда, но не спечели нищо, музея на куклите в Санта Катарина, който изобщо не би трябвало да получава награда, а взе, че получи. Шегуваха се с учебните заведения, където се бяха дипломирали: Масачузетския технологичен институт, Школата по дизайн в Роуд Айланд, Йейлския, Колумбийския и Харвардския университет, и как, макар и да са били предупреждавани, че години наред животът им ще бъде пълна скръб, всички са вярвали, че ще бъдат изключение (и как всички до един и досега вярваха тайно в това). Правеха си шеги колко малко изкарват, как са на двайсет и седем, на трийсет, на трийсет и две, а още живеят с родителите си, със съквартирант, с приятелка банкерка, с приятел на работа в издателство (какъв ужас: да живееш за сметка на гаджето си, което печели в издателството повече от теб). Надпреварваха се да разказват какво са щели да правят, ако не са се хванали с тая тъпа архитектура: щели са да станат музейни уредници (вероятно единствената професия, където печелиш по-малко и отсега), сомелиери (е, професиите станаха две), собственици на галерии (добре де, нека са три), писатели (професиите вече станаха четири — никой от тях очевидно не е годен да печели пари, с каквото и да се заеме). Спореха за сгради, които харесваха, и за сгради, които не харесваха. Спореха за фотографската изложба в еди-коя си галерия, за видеоарта в друга. Обсъждаха гръмогласно критици, ресторанти, философски течения и материали. Одумваха свои връстници, които бяха пробили, и злорадстваха за други свои връстници, които се бяха отказали окончателно от архитектурата, за да отглеждат лами по ферми в Мендоса, социални работници в Ан Арбър, учители по математика в Чънду.

През деня си играеха на архитекти. Често се случваше някой клиент да плъзне бавно поглед из помещението и да го спре на някого, най-често на Маргарет или на Едуард, най-красивите от всички, а Рауш тутакси усещаше, че вече не е център на вниманието, и викаше избрания така, сякаш кани дете на вечеря за възрастни:

— А, да, това тук е Маргарет — казваше, докато клиентът я оглеждаше оценяващо, точно както допреди минути проекта на Рауш (проект, всъщност завършен от Маргарет). — Някой ден, много скоро тя ще ме измести оттук, сигурен съм. — А после надаваше тъжния си насилен смях като кашлица на морж: — Ах! Ха-ха-ха!

Маргарет се усмихваше и поздравяваше, после, в мига, в който се обърнеше на другата страна, въртеше очи. Те обаче знаеха, че мисли каквото мислеха всички: Мамка ти, Рауш. И: Кога? Кога ще ти седна на стола? Кога ще дойде и моят ред?

Междувременно единственото, което имаха, беше играта: след споровете, крясъците и храненето настъпваше тишина и офисът се изпълваше с кухото потракване на мишките, с които те кликаха, влачеха от папките възложената им работа и я отваряха, и дращенето на моливите, плъзгани по грапавата хартия. Уж всички работеха едновременно, уж впрягаха ресурсите на една и съща фирма, а никой не искаше да види работата на другите, сякаш дружно бяха решили да се преструват, че тя не съществува. И така, трудеха се до полунощ, чертаеха съоръженията на мечтите си, огъваха параболи във формите на мечтите си, а после се разотиваха винаги с една и съща тъпа шега:

— Ще се видим след десет часа.

Или след девет, след осем, ако наистина ти провърви, ако наистина отхвърлиш през нощта повечко работа.

Днес бе една от вечерите, когато Малкълм си тръгна сам, при това рано. Дори и да излезеше с другите, пак нямаше да се качи с тях на метрото: всички живееха кой в центъра, кой в Бруклин, само той поемаше към жилищните квартали. Предимството да си тръгне сам бе, че никой нямаше да стане свидетел как хваща такси. Не само той в офиса имаше богати родители — богати бяха и родителите на Катарин, а също — той бе почти сигурен, — на Маргарет и на Фредерик, ала единствен той живееше с тези богати родители.

Спря такси.

— Седемдесет и първа и „Лекс“ — даде указания на шофьора.

Ако шофьорът беше чернокож, винаги казваше „Лексингтън“. А когато не беше, бе по-откровен: „Между «Лекс» и «Парк», по-близо до «Парк»“.

Според Джей Би това в най-добрия случай беше смехотворно, а в най-лошия — обидно.

— Въобразяваш си, че ще те вземат за по-голям гангстер, ако си мислят, че живееш на „Лекс“, а не на „Парк?“ — беше му казвал. — Голям тъпанар си, Малкълм.

Тези спорове за такситата бяха един от многото, които през годините водеха с Джей Би за черния цвят на кожата и по-точно, че неговата не е достатъчно черна. Пак се скараха за такситата, когато Малкълм (глупаво; бе осъзнал грешката си още щом отвори уста) беше отбелязал, че никога не се е затруднявал да си намери такси в Ню Йорк и не разбира защо другите се оплакват. Това беше в първи курс, първия и последен път, когато двамата с Джей Би отидоха на седмичната сбирка на Съюза на чернокожите студенти. Очите на Джей Би направо щяха да изскочат от възмущение и злорадство, но когато едно момче, самодоволен келеш от Атланта, заяви на Малкълм, че, първо, той едва ли може да се нарече чернокож, второ, и да е чернокож, по душа е бял и предава расата си, и трето, тъй като майка му е бяла, не е в състояние да проумее докрай трудностите на наистина чернокожите, го защити не друг, а именно Джей Би — Джей Би вечно му натякваше, че не е докрай чернокож, но не одобряваше, когато го правеше друг, особено пък в смесена компания, каквато за Джей Би бяха всички, с изключение на Джуд и Уилем, и най-вече пред други чернокожи.

След като се прибра в дома на родителите си на Седемдесет и първа улица (по-близо до Парк Авеню), той изтърпя вечерния родителски разпит, долетял от втория етаж („Ти ли си, Малкълм?“ „Да!“ „Ял ли си?“ „Да!“, „Може би още си гладен?“ „Не!“), и се качи унило в леговището си, за да поразсъждава за пореден път върху основните затруднения в живота си.

Джей Би го нямаше, за да чуе днешния разговор с таксиметровия шофьор от тази вечер, но въпреки това гузната съвест на Малкълм и омразата към самия него изтласкаха расовата принадлежност на първо място в днешния списък. Расовата принадлежност открай време си беше препъникамък за Малкълм, но във втори курс той стигна до формулировка, която според него го оправдаваше напълно: той не беше черен, той бе пост — черен. (Постмодернизмът се появи в полезрението на Малкълм много по-късно, отколкото при останалите, понеже в нещо като негласен бунт срещу майка си той избягваше литературата като предмет.) За съжаление, не убеди с това обяснение никого, най-малко пък Джей Би, когото Малкълм бе започнал да възприема не толкова като черен, колкото като пред — черен, сякаш черният цвят на кожата е нещо като нирвана, идеално състояние, в което Джей Би постоянно се опитва да проникне с взлом.

При всички положения Джей Би бе намерил друг начин да надцака Малкълм — докато Малкълм изграждаше постмодернистичната си идентичност, Джей Би откри пърформанса като изкуство (курсът, на който се беше записал: „Идентичността като изкуство. Трансформациите в пърформанса и съвременното тяло“, бе любим на определен тип мустакати лесбийки, които хвърляха в ужас Малкълм, но кой знае защо налитаха като мухи на мед на Джей Би). Толкова развълнуван беше той от творчеството на Лий Лозано^[20], че в нейна чест се зае с „Реших да бойкотирам белите (по Лий Лозано)“^[21], проект, предполагащ той да спре да разговаря с бели. Една събота им изложи донякъде като извинение, но най-вече гордо плана си — от полунощ същата вечер да не говори повече с Уилем и да съкрати наполовина разговорите с Малкълм. Тъй като расовата принадлежност на Джуд била неопределена, щял да продължи да общува с него, но само с главоблъсканици или с дзен коани — така щял да наблегне върху това, че етническият му произход е неизвестен.

Доколкото Малкълм видя, Джуд и Уилем се спогледаха, макар и набързо, без да се усмихват, затова пък, както той забеляза подразнен, многозначително (открай време подозираше, че двамата имат отделно приятелство, от което той е изключен), и разбра, че се забавляват и са готови да подкрепят Джей Би. Като цяло би трябвало да е благодарен, че може би ще си отдъхне за кратко от Джей Би, но не изпитваше признателност или умиление: беше ядосан, че Джей Би си прави с такава лекота шеги с расовата принадлежност и чрез този тъп, едва ли не издевателски проект (за който може би щеше да получи отлична оценка) изказва мнение за идентичността на Малкълм, която изобщо не му влизаше в работа.

Животът с Джей Би в условията на този проект (всъщност кога ли животът им не се бе въртял около прищевките и приумиците на Джей Би?) не се различаваше кой знае колко от живота с Джей Би при нормални обстоятелства. Колкото и да намали разговорите с Малкълм, Джей Би пак го молеше да му вземе нещо от магазина, да му зареди картата за обществената пералня, понеже така и така щял да излиза, или да му даде за занятията по испански своя екземпляр на „Дон Кихот“, защото той бил забравил своя в мъжката тоалетна в приземието на библиотеката. Това, че не говореше с Малкълм, не означаваше, че и не общува с него безмълвно, включително с есемеси и бележки, които драсваше набързо (в „Рекс“ дават „Кръстникът“, ще дойдеш ли?) и му връчваше, и Малкълм беше сигурен, че не това е имала предвид Лозано. И пестеливото му общуване в стил Йонеско^[22] с Джуд внезапно се изпаряваше, ако Джей Би опреше до него да му реши задачите за университета — тогава вече Йонеско рязко се превръщаше в Мусолини, особено след като Йонеско се сетеше, че има още цял куп задачи, с които не се е и захващал, понеже е бил зает в мъжката тоалетна в библиотеката, а занятията започват след четирийсет и три минути („Но ти ще успееш, нали, Джуди?“).

И понеже Джей Би нямаше да е Джей Би, ако не привлечеше с малкия си експеримент техните връстници, лесна плячка за всичко лустросано и лъскаво, за него веднага писа университетският вестник, а после и едно ново литературно списание за чернокожи — „Деър из Контришън“^[23], и за кратък, но досаден период от време всички в студентското градче говореха за експеримента. Вниманието съживи позатихналия ентусиазъм на Джей Би — той живееше по новите правила едва от осем дни, а Малкълм виждаше, че направо ще се пръсне, толкова му се говореше с Уилем — и той издържа още два дни, а после оповести високопарно, че експериментът се е увенчал с успех и е доказал каквото е имал да доказва.

— Какво по-точно? — попита Малкълм. — Че можеш да дразниш белите, когато не им говориш, точно толкова, както когато им говориш ли?

— О, я си гледай работата, Мал — отвърна Джей Би, но лениво, тържествуваше и не му се занимаваше с него. — Ти не можеш да разбереш.

И после отиде на среща с гаджето си, бял тип с лице като на благочестива богомолка, вечно зяпаше прехласнат Джей Би, на Малкълм чак му се гадеше.

По онова време Малкълм беше убеден, че притесненията, които изпитва за расовата си принадлежност, са нещо временно, предопределено от обстоятелствата усещане, което обзема всеки в колежа, но после, колкото повече се отдалечаваш от него, се изпарява. Никога не се беше вълнувал или гордял особено, че е чернокож — освен косвено, знаеше, че от него се очаква да се отнася по строго определен начин към някои неща в живота (например към таксиметровите шофьори), но това познание бе чисто теоретично и не бе подкрепено с личен опит. Въпреки това черният цвят на кожата бе съществена част от историята на семейството му, разказвана и преразказвана до втръсване: как баща му е третият чернокож директор в инвеститорската фирма, третият чернокож попечител в подготвителното училище за много бели, където бе учил Малкълм, вторият чернокож финансов директор в голяма търговска банка. (Бащата на Малкълм се беше родил прекалено късно, за да бъде първият чернокож, където и да било, но по местата, където се движеше — южно от Деветдесет и шеста улица и северно от Петдесет и седма, източно от Пето авеню и западно от „Лексингтън“, — си беше рядка птица точно като червеноопашатия мишелов, който понякога гнездеше по корнизите на сградите срещу тях на Парк Авеню). Докато растеше, това, че баща му (а вероятно и той) е чернокож, бе измествано на заден план от други, по-важни неща, от фактори, които в техните нюйоркски среди имаха по-голяма тежест от расовата принадлежност на баща му: например че жена му е сред светилата на литературната сцена в Манхатън, и най-вече неговото богатство. Ню Йорк на Малкълм и семейството му беше разделен не според расовата принадлежност, а по-скоро според данъчната ставка, и Малкълм беше израсъл, защитен от всичко, от което парите могат да те предпазят, включително от расовата дискриминация — поне така му се струваше със задна дата. Всъщност чак в колежа той наистина се натъкна на различните начини, по които други изживяваха черния цвят на кожата, и вероятно още по-изненадващо осъзна колко са го откъснали парите на родителите му от останалите хора в страната (макар и това да предполагаше, че можем да смятаме колегите му за представителна извадка за цялата страна, каквато те, разбира се, не бяха). Дори днес, десет години след като се бе запознал с Джуд, му беше трудно да си представи бедността, в която той е расъл — направо не повярва, когато накрая осъзна, че в раницата, с която Джуд е дошъл в колежа, е сложено буквално всичко, каквото той притежава на този свят, и дори го спомена пред баща си, а той нямаше навика да разкрива пред баща си доказателства, че е толкова наивен, от страх, че ще отприщи поредната лекция за своята наивност. Но дори баща му, който бе израсъл в бедност в Куинс — макар и с двама работещи родители и нов комплект дрехи всяка година, — беше стъписан, Малкълм го беше усетил, въпреки че баща му се бе постарал да го прикрие с разказ за лишенията от детството му (нещо за някакво коледно дърво, купено вече в деня след Коледа), сякаш липсата на привилегии беше надпревара, която той и досега си е наумил да спечели дори пред недвусмислената и неоспорима победа на съперника.

Но когато си завършил колежа преди цели шест години, ти се струва, че расовата принадлежност все по-малко определя що за човек си — онези, които и досега я отстояваха като ядро на идентичността си, изглеждаха инфантилни и някак жалки, сякаш още не искаха да се разделят с младежкото си прехласване по Амнести Интернешънъл и по тубата: остаряло и притеснително вторачване в нещо, достигнало връхната си точка още преди постъпването в колежа. На неговите години единствените важни проявления на идентичността бяха сексуалните подвизи, професионалните достижения и парите. А Малкълм се проваляше и в трите.

За пари не мислеше. Някой ден щеше да наследи огромно състояние. Не знаеше колко огромно, но и никога не бе смятал за нужно да се интересува, както и никой не бе смятал за нужно да му казва, от което той всъщност разбираше, че наистина е огромно. Е, не като при Езра, разбира се, но знае ли човек, може пък да беше като при Езра. Родителите на Малкълм живееха много по-скромно от възможностите си, защото майка му не понасяше просташкото перчене с богатство, и затова Малкълм не знаеше дали живеят между „Лексингтън“ и „Парк“, защото не им е по джоба да живеят между „Медисън“ и Пето авеню, или живеят между „Лексингтън“ и „Парк“, тъй като майка му смята за лош тон да живеят между „Медисън“ и Пето авеню. Искаше му се и той да печели добре и някой ден щеше да го постигне. Но не беше от децата на богаташите, които се терзаеха по въпроса. Щеше да се постарае да изкарва добри пари, това обаче не зависеше само от него.

Виж, за секса и сексуалната удовлетвореност трябваше да поеме отговорност сам. За липсата на полов живот не можеше да вини избора си на работа с ниско заплащане, както и родителите си. (Или пък можеше? Като малък Малкълм трябваше да търпи дългите милувки на родителите си, които често се прегръщаха направо пред него и Флора, и сега се питаше дали тази показна обиграност не е притъпила в него духа на надпреварата.) Последната му истинска връзка беше отпреди повече от три години с жена на име Имоджин, която го заряза, за да стане лесбийка. Дори сега той не бе наясно дали наистина е бил физически привлечен от Имоджин, или просто му е олекнало, че има до себе си човек, който да взима вместо него решенията. Наскоро бе срещнал Имоджин (също архитектка, макар и в обществена организация, която проектираше експериментални жилища за хора с ниски доходи — тъкмо работата, към която, както чувстваше Малкълм, той би трябвало да се стреми, въпреки че дълбоко в себе си знаеше колко му е чужда) и й беше подметнал заядливо — само на шега! — че неволно я е тласнал към лесбийството. Но Имоджин скочи като ужилена и му заяви, че открай време била лесбийка и се е хванала с него, защото изглеждал ужасно объркан сексуално и тя се е надявала да му помогне да се поограмоти.

След Имоджин обаче нямаше никого. Ох, какво ли му беше сбърканото? Сексът, сексуалността: и това бяха неща, които би трябвало да си е изяснил в колежа, последното място, където подобна несигурност не само се смяташе за приемлива, но и се насърчаваше. След като навърши двайсет, се опита да се влюбва и да разлюбва различни хора: приятелки на Флора, състудентки, една от клиентките на майка му, писателка с дебютен снобски роман за сексуално объркан пожарникар, и пак не разбра кой точно го привлича. Често си мислеше, че не е толкова лошо да си обратен (колкото и да му бе непоносима тази мисъл, това, както и расовата принадлежност, му се струваше някак си свързано с живота в колежа, с идентичност, в която се вживяваш за кратко, докато съзрееш за по-благоприлични и практични дни) най-вече заради съпътстващите го политически възгледи и каузи и естетически вкусове. Явно му липсваше усещането за жертвеност, уязвимост и постоянен гняв, което носеше в себе си всеки чернокож, но беше сигурен, че споделя интересите, присъщи на гейовете.

Представяше си, че е почти влюбен в Уилем, а понякога и в Джуд, и в работата се улавяше, че не може да откъсне очи от Едуард. Понякога забелязваше, че и Доминик Чан се е загледал в него, и това го спираше, защото последният човек, на когото искаше да прилича, бе тъжният четирийсет и пет годишен Доминик, зяпнал свой подчинен във фирма, където никога нямаше да го направят съдружник. Преди няколко седмици бе отишъл в почивните дни у Уилем и Джуд, за да вземе мерки за библиотека, която да проектира, Уилем се бе навел пред него, за да вземе от канапето метъра, и изведнъж на Малкълм му стана непоносимо да е толкова близо до него, затова се бе извинил, бе казал, че трябва да отскочи до службата, и си бе тръгнал толкова неочаквано, че Уилем бе извикал след него.

Наистина бе отишъл в офиса и без да обръща внимание на есемесите на Уилем, бе седнал пред компютъра, беше се загледал невиждащо във файла отпред и за пореден път се бе запитал защо изобщо се е хванал да работи в „Ратстар“. Най-лошото бе, че отговорът бе съвсем очевиден и не се налагаше той да пита: беше дошъл тук, за да смае родителите си. В последния курс архитектура Малкълм трябваше да избира: можеше да се обедини с двама свои колеги, Джейсън Ким и Сонал Рамс, които си бяха направили фирма с пари от бабата и дядото на Сонал, или да започне работа в „Ратстар“.

— Сигурно се шегуваш — каза Джейсън, когато Малкълм му съобщи какво е решил. — Нали си даваш сметка какъв ще бъде животът ти на най-обикновен сътрудник архитект там?

— Фирмата е страхотна — възрази той сковано, с интонацията на майка си, и Джейсън завъртя очи. — В смисъл чудесно е да я имаш в автобиографията си.

Но още докато го изричаше, знаеше (и се опасяваше, че знае и Джейсън) какво всъщност има предвид: чудесно е родителите ти да я споменават по коктейли. И родителите му наистина обичаха да я споменават.

— Две деца — бе чул Малкълм как баща му казва на някого на вечеря в чест на един от клиентите на майка му. — Дъщерята е редактор във „Фарар, Страус и Жиру“, а синът е архитект в проектантското бюро „Ратстар“.

Жената беше издала одобрителен звук, а Малкълм, който всъщност търсеше начин да съобщи на баща си, че иска да напусне, усети как нещо вътре в него се прекършва.

В такива мигове завиждаше на приятелите си точно за онова, за което навремето ги беше съжалявал: че никой не очаква нищо от тях, че семействата им (ако изобщо имат семейства) са най-обикновени, че направляват живота си, водени единствено от своите стремежи.

А сега? Сега за два от проектите на Джейсън и Сонал беше писал „Ню Йорк“ и за един — в „Ню Йорк Таймс“, а той още вършеше каквото бе вършил и в първи курс архитектура и работеше за двама претенциозни мъже във фирма, която те претенциозно бяха нарекли със заглавието на едно претенциозно стихотворение на Ан Секстън^[24], и не му плащаха почти нищо за това.

Беше записал архитектура по възможно най-лошата причина: защото обичаше сградите. Страстта му бе съвсем благоприлична и като малък, където и да пътуваха, родителите му го бяха глезили с обиколки из къщи и архитектурни паметници. Още от съвсем невръстен той все рисуваше въображаеми сгради, строеше въображаеми съоръжения: те му бяха утеха, пристан — имаше чувството, че може да реши чрез сградите всичко, което не бе в състояние да изрази, всичко, което не бе в състояние да прецени.

Дълбоко в себе си се срамуваше най-вече от това: не че не му върви със секса, не че в расово отношение е склонен към предателство, не че няма сили да се отдели от родителите си, сам да печели пари или да се държи като независим човек. А че когато седеше вечер с колегите си, погълнати изцяло от амбициозните съоръжения на своите мечти, всички чертаещи и проектиращи невъзможните си сгради, той не правеше нищо. Въображението му бе изгубило способността да ражда каквото и да било. Затова всяка вечер, докато другите творяха, той копираше: рисуваше сгради, които е видял по време на пътешествията си, сгради, за които други бяха мечтали и които бяха построили, сгради, където е живял или е минавал. Отново и отново правеше каквото вече е било правено от друг, дори не си даваше труда да го подобри, само го копираше. Беше на двайсет и осем, въображението го беше изоставило, той беше подражател.

Това го плашеше. Джей Би имаше своите картини. Джуд — своята работа, Уилем — своята. Ами ако Малкълм никога вече не създадеше нищо? Копнееше за годините, когато е било достатъчно просто да си е в стаята и ръката му да се движи по листа милиметрова хартия, за времето преди годините на решения и идентичности, когато родителите му решаваха вместо него и единственото, към което се искаше да насочи вниманието си, бяха равната, прокарана като с конец черта и съвършеният, остър като нож ръб на линията.

Бележки

[1] Един от десетте концентрационни лагера, изградени в САЩ през Втората световна война главно за японци, живеещи в страната и заподозрени в антиамериканска дейност. — Б.пр. ↑

[2] Мерет Опенхайм (1913–1985), швейцарска художничка сюрреалистка, съмишленица на Андре Бретон, Макс Ернст и Луис Бунюел, една от музите на фотографа Ман Рей. — Б.пр. ↑

[3] Лорна Симпсън (род. 1960), една от най-известните американски фотографки и мултимедийни художници. — Б.пр. ↑

[4] Уолас Стивънс (1879–1955), американки поет модернист, носител на Пулицърова награда. — Б. пр. ↑

[5] Тиодор Рьотке (1908–1963), американски поет, един от най-влиятелните творци на своето време, носител на Пулицърова награда и на Националната литературна награда. — Б. пр. ↑

[6] Робърт Лоуъл (1917–1977), американски поет, потомък на първите заселници от Европа, които възпява и идеализира. — Б.пр. ↑

[7] Една Сейнт Винсънт Милей (1892–1950), американска поетеса и драматург, третата жена, получила „Пулицър“ за поезия. — Б.пр. ↑

[8] Лангстън Хюз (1902–1967), американски чернокож поет, водач на т.нар. Харлемско възраждане, борец за граждански права. — Б.пр. ↑

[9] Препратка към последния стих на творбата на Хюз, в който се казва, че несбъднатата мечта може би накрая се „взривява“. — Б.пр. ↑

[10] Том Гън (1929–2004), английски поет, който по-късно отива да живее в Щатите, известен най-вече с белите си стихове за гей движението, секса и бохемския живот. — Б.пр. ↑

[11] Букв. „Сладкиш със секрет“ (англ.). — Б.пр. ↑

[12] Верига американски заведения, известни най-вече със сладоледа си, букв. „Приятели“. — Б.пр. ↑

[13] Така се наричат театрите в Ню Йорк с по-малко от 100 места, думата обикновено е синоним на авангарден, експериментален театър. — Б.пр. ↑

[14] Помни, че си смъртен (лат.). — Б.пр. ↑

[15] Пиеса (1980) на Сам Шепърд. — Б.пр. ↑

[16] Театри в Ню Йорк с места за 100–499 души. — Б.пр. ↑

[17] Остров край Лонг Айланд. — Б.пр. ↑

[18] С миди (ит.). — Б.пр. ↑

[19] Градче в щат Ню Джърси. — Б.пр. ↑

[20] Лий Лозано (1930–1999), американска художничка, концептуалистка. — Б.пр. ↑

[21] Препратка към „Реших да бойкотирам жените“ на Лий Лозано, замислен като едномесечен експеримент, целящ да подобри отношенията между жените, но продължил 27 години, през които художничката изобщо не разговаря и не общува с представителки на своя пол. — Б.пр. ↑

[22] Йожен Йонеско (1909–1994), френски драматург от румънски произход, един от най-ярките представители на театъра на абсурда. — Б.пр. ↑

[23] Букв. „Има покаяние“ (англ.). — Б.пр. ↑

[24] Ан Секстън (1928–1974), американска поетеса, известна с много личните си творби. Започва да пише в опит да се излекува от тежката депресия, от която страда цял живот. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханя Янагихара Малък живот (2)

Метаданни

Данни

Малък живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Ханя Янагихара
Малък живот (2)