Ханя Янагихара
Малък живот (1)

1

Единайсети апартамент беше само с един дрешник, затова пък имаше малък балкон с плъзгаща се остъклена врата, откъдето той видя някакъв мъж — седеше от другата страна на улицата и пушеше само по тениска и къс панталон, въпреки че беше октомври. Уилем вдигна ръка и му махна, но той не отговори.

Когато Уилем влезе в спалнята, Джуд си играеше с вратата на дрешника, отваряше я и я затваряше.

— Има само един гардероб — каза той.

— Няма страшно — отвърна Уилем. — Бездруго нямам какво да слагам в него.

— Аз също. — Те се усмихнаха един на друг. След тях в стаята влезе брокерката. — Взимаме го — рече й Джуд.

Но след като се върнаха в кабинета й, им казаха, че все пак няма да могат да вземат жилището.

— Защо? — попита я Джуд.

— Не печелите достатъчно, не можете да покриете наема за половин година, нямате и спестявания — обясни брокерката, изведнъж бе заговорила троснато.

Беше проверила кредитните им карти и банковите им сметки и накрая беше отсъдила, че има нещо гнило двама мъже, които още не са навършили трийсет и не са двойка, да се опитват да наемат жилище само с една спалня в доста забутана (но въпреки това скъпа) част от Двайсет и пета улица.

— Имате ли човек, който да ви стане гарант? Някой началник? Родители?

— Родителите ни са починали — побърза да каже Уилем.

Брокерката въздъхна.

— В такъв случай ви предлагам да нямате чак такива очаквания. При вашите финансови възможности никой няма да ви даде под наем жилище в добре поддържана сграда.

След това тя се изправи с вид на човек, който няма какво повече да каже, и погледна многозначително вратата.

Докато обаче го разказваха на Джей Би и Малкълм, те го обърнаха на шега: навсякъде в жилището имало миши изпражнения, човекът отсреща приличал на ексхибиционист, брокерката се е ядосала, защото е флиртувала с Уилем, а той не й е отвърнал със същото.

— На кого ли му е притрябвало да живее на Двайсет и пета и Второ авеню? — попита Джей Би.

Седяха във „Фо Виет Хуон“ в Китайския град, където се срещаха два пъти месечно, за да вечерят заедно. Кой знае защо, фо^[1] сладнеше, лимоновият сок беше с дъх на сапун и всеки път поне един от тях лягаше болен, но въпреки това те продължаваха да идват тук къде по навик, къде по необходимост. Във „Фо Виет Хуон“ получаваш за пет долара купичка супа или сандвич, можеш да си поръчаш и ядене за осем-десет долара, но порциите бяха много по-големи и човек можеше да задели половината за другия ден или за по-късно вечерта. Само Малкълм никога не дояждаше всичко и не взимаше каквото е останало за вкъщи, а щом приключеше да се храни, слагаше чинията си в средата на масата, та Уилем и Джей Би, които вечно бяха гладни, да доядат каквото е останало.

— Със сигурност не ни е притрябвало да живеем на Двайсет и пета и Второ авеню, Джей Би — каза търпеливо Уилем, — но всъщност нямаме избор. Нямаме пари, забрави ли?

— Не разбирам защо не останете, където сте — заяви Малкълм, който побутваше из чинията гъбите и тофуто — винаги си поръчваше едно и също: кладници и задушено тофу в мазен кафяв сос, — докато Уилем и Джей Би го наблюдаваха.

— Е, аз не мога да остана — отговори Уилем. — Забрави ли? — Последните три месеца сигурно го бе обяснявал поне десетина пъти на Малкълм. — Приятелят на Мерит се нанася, затова аз трябва да се изнеса.

— Но защо да трябва?

— Защото договорът за наема е на името на Мерит, Малкълм — каза Джей Би.

— О! — възкликна Малкълм. После замълча. Често забравяше подробности, които според него не бяха особено важни, но явно не му и пречеше, че другите нервничат от това. — Ами да. — Той премести гъбите в средата на масата. — Но ти, Джуд…

— Не мога да стоя вечно у вас, Малкълм. Все някога майка ти и баща ти ще ме убият.

— Майка ми и баща ми те обичат.

— Много мило, че го казваш. Но ще престанат да ме обичат, ако не се изнеса, и то бързо.

От четиримата само Малкълм още живееше вкъщи и както Джей Би обичаше да повтаря, стига да имаше къщата на Малкълм, и той щеше да живее там. Не че къщата на Малкълм бе кой знае колко величествена, всъщност бе стара и зле поддържана, веднъж Уилем плъзна ръка по перилата и веднага му се заби треска, затова пък беше голяма истинска градска къща в горния край на Ист Сайд. Наскоро сестрата на Малкълм Флора, която беше три години по-голяма от него, се бе изнесла от приземния етаж и като временно решение Джуд бе заел мястото й, но родителите на Малкълм все някога щяха да си го поискат, за да го преоборудват за литературната агенция на майка му, а това означаваше, че Джуд (той бездруго го смяташе за голямо изпитание да слиза по стълбището) трябва да си потърси жилище.

Бе съвсем естествено да се нанесе заедно с Уилем, в колежа двамата бяха живели в една стая. В първи курс четиримата деляха всекидневна, където бяха бюрата и столовете им, а също диванът, който лелите на Джей Би бяха докарали, и още едно помещение, много по-малко, където бяха сложени две двуетажни легла. Вътре беше толкова тясно, че Малкълм и Джуд можеха да се пресегнат и да се хванат за ръце, както лежаха на долните легла. На едното спяха Малкълм и Джей Би, а на другото — Джуд и Уилем.

— Черни срещу бели — все повтаряше Джей Би.

— Джуд не е бял — възразяваше Уилем.

— А аз не съм черен — допълваше Малкълм по-скоро за да се заяде с Джей Би, отколкото, защото го вярваше.

— Е — обади се сега Джей Би, докато придърпваше с вилицата чинията с гъбите, — можете и двамата да дойдете при мен, но едва ли ще ви хареса.

Джей Би живееше в огромно мръсно таванско помещение в Малката Италия с какви ли не странни коридори, водещи към безполезни задънени помещения със странни форми и недовършени полустаи, облицовани до средата с гипсокартон, което принадлежеше на друг техен познат от колежа — Езра. Езра беше художник, лош, но както Джей Би обичаше да напомня, на него не му трябваше да рисува добре, понеже никога през живота нямаше да му се налага да работи. При това не само на него, но и на децата на децата на неговите деца: поколение след поколение те можеха да правят лошо непродаваемо изкуство, което не струва нищо, и пак, стига да поискат, да си купуват най-добрите маслени бои и непрактично големи тавански помещения в центъра на Манхатън, които да съсипват с лошите си архитектурни решения, а щом им втръснеше от артистичния живот — както според Джей Би все някога щеше да му втръсне на Езра, — единственото, което трябваше да направят, бе да звъннат на някого от попечителите на наследството си и той щеше да им предостави тлъста сума в брой, каквато четиримата (е, може би без Малкълм) не можеха и да мечтаят да видят през живота си. Междувременно обаче си беше полезно да познаваш Езра не само защото той пускаше Джей Би и някои други от приятелите си от колежа в жилището — в различни кътчета на таванското помещение постоянно се подслоняваха четирима-петима от тях, — но и защото си беше добродушен и като цяло щедър човек и обичаше да прави шумни купони с огромни количества храна, дрога и алкохол на корем.

— Я чакайте — каза Джей Би и остави пръчиците за хранене. — Чак сега се сетих, че в списанието има една жена, леля й я е помолила да даде под наем едно жилище. Май в самия край на Китайския град.

— За колко? — попита Уилем.

— Вероятно без пари, дори не знае колко да му иска. Пък и държи там да живеят хора, които познава.

— Как мислиш, можеш ли да кажеш някоя и друга добра дума за нас?

— По-добре да ви запозная. Утре можете ли да наминете в редакцията?

Джуд въздъхна.

— Няма да успея да се измъкна.

Той погледна Уилем.

— Не се притеснявай, аз мога. По кое време?

— Вероятно в обедната почивка. В един?

— Става.

Уилем още беше гладен, но даде на Джей Би да дояде гъбите. След това поизчакаха малко: случваше се Малкълм да поръча сладолед от индийско хлебно дърво, единственото в менюто, което винаги беше вкусно, да гребне една-две лъжички и после да спре, а те двамата с Джей Би да доядат каквото беше останало. Този път обаче той не поръча сладолед, затова поискаха сметката, за да я разгледат и да си я поделят.

 

 

На другия ден Уилем се срещна с Джей Би в редакцията в Сохо. Той работеше като секретар в малко, но влиятелно списание за художествения живот в центъра на града. За него това бе стратегическа длъжност: както обясни една вечер на Уилем, Джей Би смяташе да се сприятели с някого от редакторите и после да го убеди да пуснат материал за него. Според него щеше да му отнеме половин година, което означаваше, че му остават още три месеца.

В редакцията Джей Би винаги изглеждаше така, сякаш недоумява как изобщо са го взели на работа и същевременно защо още никой не е забелязал какъв невероятен гений е. Не ставаше за секретар. Телефоните почти не спираха да звънят, пък той вдигаше рядко, а който искаше да се свърже с него (покритието на мобилните връзки в сградата не беше добро), трябваше да прибягва до специален шифър: да звънне два пъти, да затвори и после да звънне още веднъж. Но дори тогава се случваше Джей Би да не успее да вдигне — ръцете му под бюрото бяха заети да решат и да сплитат кичури коса, напъхани в черна торба за отпадъци, която той държеше в краката си.

Както се изразяваше самият той, сега изживяваше „косматия си период“. Наскоро бе решил да си почине от рисуването и да прави скулптури от черна коса. Почивните дни и за тримата бяха изтощителни, те обикаляха заедно с Джей Би по всички бръснарници и фризьорски салони в Куинс, Бруклин, Бронкс и Манхатън и чакаха отвън, докато той молеше собствениците да му дадат отрязаните кичури коса, които им се намират, а после влачеше все по-тежката торба с коса след себе си по улицата. Сред ранните му творби бяха „Боздуганът“, топка за тенис, от която Джей Би беше смъкнал покритието, после я беше разрязал наполовина, беше я напълнил с пясък, а след това я беше намазал с лепило и я беше овъргалял в килима от косми, мърдащи така, че наподобяваха подводни водорасли, и „Делници“ — различни домашни потреби: шпатула, телбод, чаша за чай, покрити с кичурчета коса. Сега работеше върху мащабен проект, който отказваше да обсъжда, освен в най-общи линии, но се подразбираше, че Джей Би смята да разреши и да сплете множество кичури, така че те да се превърнат в наглед безкрайно въже от къдрава черна коса. Предишния петък ги беше прилъгал да отидат при него с обещанието за пица и бира, за да му помогнат да сплита кичурите, но след дългите часове досаден труд се разбра, че така и няма да получат нито пица, нито бира, затова се разотидоха донякъде подразнени, но не много учудени.

Всички бяха отегчени от този проект с косата, макар и Джуд — единствен сред тях — да смяташе, че творбите са прекрасни и някой ден ще бъдат смятани за значими. В знак на благодарност Джей Би беше дал на Джуд покрита с косми четка за коса, после обаче си прибра подаръка, понеже приятелят на бащата на Езра май прояви интерес да я купи (това не се случи, но Джей Би така и не върна четката на Джуд). Проектът с косата се оказа труден в много отношения — друга вечер, когато тримата отново бяха изнудени да отидат в Малката Италия, за да търсят още и още коса, Малкълм беше подметнал, че косата смърди. Което си беше вярно — не че тя миришеше на нещо неприятно, но от нея просто се носеше острия метален мирис на немита глава. Джей Би обаче направо се вбеси и нарече Малкълм негър, който сам не може да се понася, Чичо Том и предател на расата, а Малкълм, който рядко избухваше, но задължително кипваше от такива обвинения, лисна виното си в най-близката торба с коса, стана и излезе с гръм и трясък. Джуд забърза след него, доколкото можеше, а Уилем остана да усмирява Джей Би. След ден двамата се сдобриха, но Уилем и Джуд продължиха да се сърдят (пък било то и несправедливо, както знаеха) на Малкълм, понеже през почивните дни в края на седмицата отново бяха в Куинс и обикаляха от бръснарница на бръснарница в опит да възстановят торбата с коса, съсипана от него.

— Как е животът на черната планета? — попита сега Уилем Джей Би.

— Черен — отвърна Джей Би и натъпка плитката, която се опитваше да разплете, обратно в торбата. — Хайде да тръгваме, казах на Аника, че в един и половина ще сме там.

Телефонът върху бюрото му иззвъня.

— Няма ли да вдигнеш?

— Ще се обадят пак.

Докато прекосяваха центъра, Джей Би почна да се оплаква. Засега се бил насочил да омайва главно един старши редактор на име Дийн, на когото викали Дий Ан. Тримата бяха ходили на купон в жилището на родителите на един от младши редакторите в „Дакота“, където всички стаи бяха направо натъпкани в произведения на изкуството. Докато Джей Би си говореше в кухнята с колегите, Малкълм и Уилем бяха обиколили заедно жилището (къде ли е бил онази вечер Джуд? Сигурно на работа) и бяха разгледали няколкото платна на Едуард Бъртински^[2] в спалнята за гости, поредицата водни кули на Бехер^[3], накачени на четири редици от по пет над писалището в кабинета, огромното платно на Гурски^[4], което сякаш се рееше над лавиците до средата на стената в библиотеката, и стената в главната спалня, покрита от край до край с творби на Диан Арбъс^[5], разположени толкова близо една до друга, че от самата стена се виждаха само по няколко сантиметра горе при тавана и долу при пода. Тъкмо се възхищаваха на снимка на две миловидни момичета със синдром на Даун, които си играеха по прекалено впити и прекалено детски бански костюми пред фотоапарата, когато до тях се приближи Дийн. Беше висок, но лицето му беше малко като на гризач и сипаничаво, от което той изглеждаше някак кръвожаден и ненадежден.

Двамата се представиха и обясниха, че са тук, защото са приятели на Джей Би. Дийн пък им каза, че е старши редактор в списанието и отговаря за изобразителното изкуство.

— Охо! — ахна Уилем, като се постара да не поглежда към Малкълм — не можеше да разчита, че той няма да прихне.

Джей Би им беше споменал, че е избрал за потенциална мишена редактора, отговарящ за изобразителното изкуство, и това очевидно беше той.

— Виждали ли сте някога подобно нещо? — попита ги Дийн и махна с ръка към платната на Арбъс.

— Никога — отвърна Уилем. — Обичам я Диан Арбъс.

Дийн застана нащрек и дребните му черти сякаш се събраха на възел насред острото му лице.

— Дий Ан.

— Моля?

— Дий Ан. Произнася се Дий Ан.

Едва успяха да излязат от стаята, без да се изсмеят.

— Дий Ан! — каза Джей Би след време, когато му разказаха историята. — Майко мила! Какъв позьор.

— Да де, ама си е твоят позьор — натърти Джуд.

И оттогава наричаха Дийн „Дий Ан“.

За съжаление обаче, колкото и неуморно да ухажваше Джей Би Дий Ан, в сравнение с преди три месеца той изобщо не бе напреднал към целта да го включат в екипа на списанието. Дори беше пуснал Дий Ан да му направи свирка в съблекалнята на спортната зала, и пак нищо. Всеки божи ден Джей Би си намираше повод да ходи при редакторите и да спира пред дъската с бели картончета, на които бяха записани идеите за материали за три месеца напред, всеки божи ден той търсеше името си на мястото, заделено за млади художници, и всеки божи ден оставаше разочарован. Все виждаше имената на разни бездарници и самозванци, а също на хора, които си дължаха услуги, и на техни познати.

— Ако видя там някога и Езра, направо ще се гръмна — заявяваше всеки път Джей Би, на което другите отговаряха:

— Няма да се гръмнеш, Джей Би. — Или: — Не се притеснявай, Джей Би, някой ден и ти ще бъдеш там. — Или: — За какво са ти притрябвали тия, Джей Би? Ще пробиеш другаде.

А Джей Би отвръщаше съответно със:

— Сигурен ли си? — И: — Мамка му, съмнявам се. — И: — Мамка му, вложих толкова време… цели три месеца от тъпия си живот, по-добре да кротувам там, иначе ще излезе, че само съм си губил времето — както с всичко останало.

„Всичко останало“ беше — според случая — следването в университета, завръщането в Ню Йорк, серията с косата и животът изобщо, в зависимост от това колко кисел бе Джей Би въпросния ден.

Още се оплакваше, когато стигнаха Лиспенард стрийт. Уилем беше сравнително отскоро в града, живееше тук едва от година, и затова не беше чувал никога улицата, всъщност едва ли не алея с две пресечки на нея, падаше се на една пряка южно от Канал стрийт, но за нея не бе чувал и Джей Би, въпреки че бе израсъл в Бруклин.

Намериха сградата и натиснаха звънеца на апартамент 5В. По домофона се обади момиче с глас, който звучеше дрезгаво и тихо. След като им отвори, двамата се озоваха във входа, тесен, с висок таван, боядисан с блажна боя в лайнянокафяво, и те изпитаха чувството, че са на дъното на кладенец.

Момичето ги чакаше на вратата на жилището.

— Здрасти, Джей Би — поздрави то, сетне погледна Уилем и се изчерви.

— Това, Аника, е приятелят ми Уилем — представи го Джей Би. — Аника работи в отдел „Изобразително изкуство“, Уилем. Страхотна е.

Аника погледна надолу и протегна рязко, с едно движение ръка.

— Радвам се да се запознаем — каза тя на пода.

Джей Би изрита Уилем по крака и му се ухили. Той не му обърна внимание.

— И аз се радвам — отвърна.

— Е, това тук е жилището. На леля ми е. Живяла е тук петдесет години, току-що се премести в старчески дом.

Аника говореше много бързо и явно беше решила, че най-добрата стратегия е да се държи с Уилем така, сякаш е слънчево затъмнение, и изобщо да не го поглежда. Дърдореше все по-бързо и бързо за леля си и как тя все повтаряла, че кварталът се е променил, а също, че самата тя не била чувала за Лиспенард стрийт, докато не се преместила в центъра, и как се извинявала, че още не е боядисано, но леля й се била изнесла буквално преди дни и не успели да направят друго, освен да почистят в края на миналата седмица. Гледаше навсякъде, но не и към Уилем — към тавана (тенекиени щамповани плоскости), към подовете (паркет, макар и напукан), към стените (по които отдавна висели картини бяха оставили призрачни сенки), докато накрая не се наложи Уилем да я прекъсне предпазливо и да попита дали може да види и другите помещения в жилището.

— О, на драго сърце — отвърна Аника. — Ще ви оставя сами.

Въпреки това тръгна след тях, като разказваше бързо на Джей Би за някакъв си Джаспър и как той използвал за всичко шрифт арчър, и не смятал ли Джей Би, че е прекалено заоблен за основен текст. Сега Уилем беше с гръб към нея и тя не сваляше очи от него, а дърдоренето й ставаше все по-несвързано.

Джей Би наблюдаваше как Аника наблюдава Уилем. Никога не я беше виждал такава — толкова притеснена и склонна да кокетничи като малко момиче (обикновено беше намусена и мълчалива, всъщност всички в редакцията се страхуваха малко от нея заради сложната скулптура на сърце, която бе направила над бюрото си само от бръснарски ножчета Х-АКТО), но той беше виждал много жени, които се държаха така в присъствието на Уилем. Всички го бяха виждали. Приятелят им Лайънъл твърдеше, че в предишен живот Уилям очевидно е бил рибар, щом привлича така мацките. Въпреки това през повечето време (макар и невинаги) Уилем сякаш и не усещаше това внимание. Веднъж Джей Би попита Малкълм защо според него се получава така и той отвърна, че Уилем просто не забелязва. В отговор Джей Би само изсумтя, но си каза: Малкълм е най-ненаблюдателният човек, когото познава, и щом дори Малкълм е забелязал как жените реагират на Уилем, значи няма как да не го е забелязал и самият Уилем. След време обаче Джуд изказа по-различно мнение: предположи, че Уилем нарочно не реагира на жените, та другите мъже наоколо да не се чувстват застрашени от него. Звучеше по-логично, всички харесваха Уилем и той се стремеше да не обиди никого, затова бе напълно възможно да се прави — най-малкото подсъзнателно, — че не забелязва нищо. Но пак беше забавно да го наблюдаваш и тримата не се уморяваха да го правят, както и да взимат след това на подбив Уилем, въпреки че той най-често само се усмихваше и не казваше нищо.

— Асансьорът върви ли? — попита внезапно Уилем, след като се обърна.

— Моля? — сепна се Аника. — Да, като цяло може да се разчита на него.

Бледите й устни се разтегнаха в нещо като усмивка и на Джей Би чак му призля от притеснение за нея, след като той си даде сметка, че го е казала с намерението да пофлиртува. „Ох, Аника“ — помисли си.

— Какво смятате да качвате в апартамента на леля?

— Нашият приятел — изпревари той с отговора Уилем. — Трудно му е да се качва по стълби, задължително трябва да има асансьор, който да работи.

— О! — възкликна Аника и за пореден път се изчерви. Отново се втренчи в пода. — Извинявай. Да, работи.

Жилището си беше потискащо. Тясното антре беше с размери почти колкото изтривалка, вдясно от него се падаше кухнята (задушен мазен малък куб), а вляво — трапезарията, в която сигурно щеше да се смести най-много масичка за карти. Тя бе разделена с половин стена от всекидневната с четири прозореца с метална решетка по тях и с южно изложение към мръсната улица, а по късия коридор вдясно се стигаше в банята със стенни лампи от матово стъкло и вана със захабен емайл, отсреща пък беше спалнята, и тя с прозорец, дълга, но тясна, там успоредно едно на друго бяха сложени две еднакви дървени легла, всяко долепено до стената. На едното вече имаше дюшек, безформен, грозен и тежък като мъртъв кон.

— Никой не е спал на него — обясни Аника.

После разказа надълго и нашироко как самата тя смятала да се нанесе тук и дори си купила дюшек, но после отишла да живее с приятеля си Клемънт, който не й бил гадже, само приятел, и, господи, защо изобщо говори като малоумна! Та ако Уилем харесал жилището, тя щяла да му подари и дюшека.

Уилем й благодари.

— Какво мислиш, Джей Би? — попита той.

Какво мисли ли? Мисли, че това тук е смрадлива дупка. Е, и той живееше в смрадлива дупка, но сам си я беше избрал и не се охарчваше за нея, така че сега с парите, които иначе щяха да отиват за наем, можеше да си купува бои, материали и дрога и от време на време да си взима такси. Но ако Езра решеше някога да му иска пари, Джей Би нямаше да стои там и ден. Семейството му може и да не беше богато като на Езра или Малкълм, но в никакъв случай нямаше да допусне той да се охарчва за някаква си смрадлива дупка. Щяха да му намерят нещо по-добро или всеки месец да му отпускат пари, за да му помогнат. Уилем и Джуд обаче нямаха избор — сами покриваха разходите си, не разполагаха с пари и затова бяха осъдени да живеят в смрадлива дупка. Така че тази тук си бе съвсем подходяща: беше евтина, беше в центъра и кандидат — хазяйката вече беше хлътнала по петдесет на сто от наемателите.

Затова Джей Би каза на Уилем нещо от рода на „мисля, че е точно като за вас“ и той се съгласи.

Аника нададе вик. И с един припрян разговор по-късно всичко приключи: тя имаше наематели, Уилем и Джуд имаха покрив над главата и нямаше как Джей Би да не напомни на Уилем, че е в обедна почивка и не възразява той да го черпи за обяд едни спагети.

 

 

Джей Би не си падаше по самоанализите, но онази неделя, докато отиваше с влака у майка си, не се сдържа и усети как поздравява сам себе си и изпита нещо като признателност за живота и семейството, които има.

Баща му, който бе емигрирал от Хаити в Ню Йорк, беше починал, когато Джей Би беше на три години, и макар да се блазнеше от мисълта, че помни лицето му — добро и мило, с тънки мустачки и бузи, издуващи се като сливи, когато баща му се усмихваше, — не бе съвсем сигурен дали наистина го помни, или просто е израсъл със снимката на баща си върху нощното шкафче на майка си, която постоянно е гледал. И все пак това бе единствената тъга в детството му, пък и тя беше по-скоро заучена: Джей Би растеше без баща и знаеше, че децата без бащи скърбят заради тази липса в живота си. Самият той обаче никога не беше тъгувал. След смъртта на баща му майка му, също потомка на хаитяни, но вече второ поколение американка, защити докторат по педагогика, като междувременно преподаваше в държавното училище до тях, което тя прецени като недостойно за Джей Би. По времето, когато той учеше със стипендия в гимназия — скъпо частно училище на около час път от дома им в Бруклин, майка му вече беше директорка на друго училище със специална програма в Манхатън и по съвместителство преподаваше в Бруклинския колеж. В „Ню Йорк Таймс“ й посветиха статия, където разказаха за новаторския й подход в преподаването, и макар пред приятелите си да се правеше, че му е безразлично, Джей Би се гордееше с нея.

Докато той растеше, майка му вечно беше заета, но Джей Би никога не се бе чувствал пренебрегнат, никога не бе смятал, че тя обича учениците повече от него. Баба му си стоеше вкъщи и му готвеше каквото поиска, пееше му на френски и буквално всеки ден му повтаряше, че е съкровище, гений, най-важният мъж в живота й. Освен това лелите му, сестрата на майка му, следователка в Манхатън, и приятелката й, фармацевтка, също второ поколение американка (макар да беше от Пуерто Рико, а не от Хаити), нямаха деца и го смятаха за свой син. Сестрата на майка му беше запалена по спорта и го научи да хваща и да мята топка (нещо, от което дори тогава той почти не се вълнуваше, но което, както се оказа по-късно, бе полезно в общуването умение), приятелката й пък се интересуваше от изкуство — сред най-ранните му спомени бе как са ходили в Музея за съвременно изкуство, как той е разглеждал прехласнат „Едно: номер 31, 1950“ и почти не е слушал обясненията на леля си за Полък и за платното.

В гимназията, където не е зле да прибегнеш до известна доза ревизионизъм, за да се откроиш и най-вече да поставиш намясто богатите си бели съученици, Джей Би поразкраси истината за живота си: превърна се в най-обикновено чернокожо момче без баща и с майка, изучила се, след като се е родил (пропускаше да спомене, че е завършила висше, а не, както решаваха всички, средно образование), а също с леля, която обикаля из улиците (и за нея предполагаха, че като проститутка, и не като полицайка). Любимата му семейна снимка беше правена от най-добрия му приятел в гимназията, момче на име Даниъл, на което бе разкрил истината точно преди да му разреши да им направи семейния портрет. Даниъл работеше върху серия семейни фотографии с името „Периферията“ и се наложи, преди да пусне приятеля си у тях, Джей Би да поправи набързо представата му за лелята като уличница и майка му като почти неграмотна. Даниъл бе зяпнал и от устата му не бе излязъл и звук, точно тогава обаче майката на Джей Би дойде на вратата и им каза да влизат, за да не премръзнат, и Даниъл се бе подчинил.

Все така смаян, ги бе сложил да седнат във всекидневната. Бабата на Джей Би Ивет се разположи на любимия си стол с висока облегалка и около нея от едната страна застанаха леля му Кристин и приятелката й Силвия, а от другата — Джей Би и майка му. После обаче, точно преди Даниъл да щракне снимката, Ивет настоя Джей Би да седнел на нейното място.

— Той е кралят в къщата — обясни на Даниъл, когато дъщерите й започнаха да негодуват. — Жан-Батист! Сядай!

Той се подчини. На снимката стиска здраво страничните облегалки с възпълните си ръце (още тогава бе възпълен), а жените от двете страни го гледат с грейнали очи. Самият той се е вторачил право във фотоапарата и се е усмихнал широко, както седи на стола, където би трябвало да е баба му.

Вярата им в него, в това, че в крайна сметка ще надделее, си остана непоклатима — чак да те побият тръпки. Бяха убедени — въпреки че собственото му убеждение бе подлагано на изпитания толкова често, че накрая Джей Би вече се затрудняваше да го подклажда сам, — че някой ден ще стане велик художник, че платната му ще висят по големите музеи и онези, които още не са му дали път, не са оценили по достойнство неговата дарба. Понякога Джей Би им вярваше и се оставяше да го крепи тази тяхна убеденост. Друг път се съмняваше: мнението им се разминаваше напълно с мнението на всички останали и той се питаше дали те не са прекалено снизходителни или просто луди. Или може би нямаха вкус. Как беше възможно мнението на четири жени да се различава коренно от мнението на другите? Със сигурност бе малко вероятно те да са прави, а останалите — не.

Въпреки това му олекваше всяка неделя, когато поемаше на тези тайни посещения у дома, където масата бе отрупана с какво ли не и той можеше да яде на корем, където баба му щеше да го изпере и всяка дума, която той изречеше, всяка скица, която покажеше, щяха да бъдат обсъждани благоговейно, с одобрителен шепот. Къщата на майка му беше позната територия, място, където винаги ще го боготворят, където всеки обичай и традиция сякаш бяха направени по мярка специално за неговите нужди. По някое време — след вечерята, но преди десерта, докато всички си почиваха във всекидневната, гледаха телевизия и котката на майка му му топлеше коленете — Джей Би щеше да погледне своите жени и да усети как вътре в него се надига нещо. И тогава щеше да се сети за Малкълм с неговия безпощадно умен баща и любвеобилна, но разсеяна майка, а сетне и за Уилем с неговите родители, вече покойници (Джей Би ги беше виждал само веднъж, в първи курс, и бе изненадан колко мълчаливи са, колко сковано се държат — съвсем не като Уилем), и накрая, разбира се, за Джуд, който пък изобщо нямаше родители (това си беше загадка: познаваха Джуд от десетина години, а пак не бяха сигурни кога и дали изобщо е имало родители, знаеха само, че положението е плачевно и по-добре да не говорят за него), и да почувства как го плисват до сълзи топло щастие и признателност, сякаш в гърдите му се надигаше океан. Щастливец съм — си мислеше и понеже беше боец и следеше къде се намира на всяко житейско поприще спрямо останалите, добавяше: „Най-големият щастливец“. Но и през ум не му минаваше, че не го заслужава или че трябва да се потруди повечко, за да изрази признателността си, семейството му беше щастливо, когато той беше щастлив, затова единственото му задължение към тях бе да бъде щастлив, да живее точно както иска, при условията, които сам е пожелал.

— Ние не получаваме семействата, които заслужаваме — бе казал веднъж Уилем, когато бяха много надрусани.

Говореше, разбира се, за Джуд.

— Съгласен съм — бе отвърнал Джей Би.

И наистина беше така. Никой от тях, нито Уилем, нито Джуд, нито дори Малкълм, нямаха семействата, които заслужаваха. Но дълбоко в себе си се смяташе за изключение: той все пак имаше семейството, което заслужаваше. Те бяха прекрасни, наистина прекрасни и Джей Би го знаеше. И не само това: наистина ги заслужаваше.

— Ето го и неотразимото ми момче — провикваше се Ивет още щом той влезеше в къщата.

И той изобщо не се съмняваше, че е именно такъв.

 

 

В деня на преместването асансьорът се повреди.

— Мамка му — каза Уилем. — Попитах я изрично Аника. Имаш ли й телефона, Джей Би?

Но Джей Би го нямаше.

— Както и да е — рече Уилем. И да пратеха съобщение на Аника, какво щеше да им помогне това? — Съжалявам, момчета — обърна се той към всички, — налага се да се качваме по стълбището.

Никой явно не възразяваше. Беше късна есен, денят беше хубав — прохладен, сух и ветровит, бяха се събрали осем души, за да пренесат кашоните, които не бяха чак толкова много, и мебелите, и те малко на брой: Уилем, Джей Би, Джуд, Малкълм, приятелят на Джей Би Ричард, приятелката на Уилем Каролайна и двама общи приятели с еднакви имена: Хенри Йънг, затова, за да ги различават, всички им викаха Хенри Йънг Азиатеца и Хенри Йънг Черния.

Малкълм най-неочаквано се прояви като опитен ръководител и разпредели задачите. Джуд щеше да се качи горе в жилището и да насочва кой кашон къде да бъде занесен. Междувременно щеше да се заеме и с разопаковането на големите вещи и разгъването на кашоните. Каролайна и Хенри Йънг Черния, и двамата набити и ниски, щяха да пренесат кашоните с книгите, понеже бяха с размери като за тях. Уилем, Джей Би и Ричард щяха да качат мебелите. А те двамата с Хенри Йънг щяха да вдигнат всичко останало. На слизане всеки щеше да сваля кашоните, разгънати от Джуд, и да ги струпва на тротоара при кофите за боклук.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита тихо Уилем Джуд, докато другите разпределяха задачите.

— Не — отвърна лаконично Джуд, а Уилем го загледа как се качва бавно, с почивки, по стълбището, което беше много стръмно, с високи стъпала, докато той не се скри.

Пренесоха се бързо и лесно, без перипетии, и след като постояха малко, за да разопаковат някои от книгите и да хапнат пица, другите се отправиха кой на купон, кой на заведение, а Уилем и Джуд останаха най-сетне сами в новото си жилище. Беше много разхвърляно, но той си помисли, че е твърде уморително да подреждат сега. Затова продължиха да седят, изненадани колко бързо се е мръкнало, макар и още да беше следобед, и че имат къде да живеят, и то в Манхатън, и то в жилище, което да им е по джоба. И двамата бяха забелязали каква любезно сдържана почуда се е изписала върху лицата на приятелите им, когато те видяха за пръв път жилището (най-обсъждана беше стаята с двете еднакви тесни легла — „като във викторианска лудница“, ето как Уилем я беше описал на Джуд), но на тях двамата всичко тук им харесваше: жилището вече беше тяхно, те имаха договор за две години и никой не можеше да им го отнеме. Тук дори щяха да спестят малко пари, пък и за какво им беше по-голямо жилище? И двамата, разбира се, обичаха красивото, но нямаше как, това щеше да почака. По-точно те трябваше да почакат.

Говореха си, но очите на Джуд бяха затворени и Уилем разбра — от постоянното движение на клепачите му, които трепкаха като крилца на колибри, и от ръката му, стисната толкова здраво в юмрук, че отгоре подскачаха морскозелените нишки на вените, — че го боли. Джуд беше качил краката си върху един кашон с книги и ги държеше толкова сковано, че Уилем разбра още: болката е свирепа, а той не можеше да му помогне с нищо. Кажеше ли: „Нека ти донеса аспирин, Джуд“, той щеше да отвърне: „Добре съм, Уилем, не ми трябва нищо“, предложеше ли: „Защо не полегнеш, Джуд“, той щеше да заяви: „Уилем. Наистина съм добре. Стига си се притеснявал“. Затова накрая направи онова, което през годините всички се бяха научили да правят, ако Джуд го заболяха краката — измисляха си някаква причина, ставаха и излизаха от стаята, та Джуд да лежи неподвижно и да чака болката да отмине, без да се налага да разговаря и да пилее сили да се преструва, че всичко е наред и той просто е уморен, получил е спазъм или нещо такова — каквото и неубедително обяснение да измислеше.

Уилем намери в спалнята торбата за боклук, в която бяха наслагали спалното бельо, и оправи първо своето легло, а после и леглото на Джуд (предишната седмица му бяха купили почти за без пари дюшек от приятелката на Каролайна, която скоро след това стана бивша). Подреди дрехите си — наслага на отделни купчинки ризите, панталоните и бельото с чорапите, после ги прибра по кашоните (наскоро опразнени от книгите), които пъхна под леглото. Не се зае с дрехите на Джуд, затова пък отиде в банята, която почисти и дезинфектира, сетне нареди пастите за зъби, сапуните, самобръсначките и шампоаните. Един-два пъти спря и се промъкна във всекидневната — Джуд не се беше и помръднал, още седеше със затворени очи и стисната в юмрук ръка, а главата му беше обърната настрани, така че Уилем не успя да види лицето му.

Чувствата му към Джуд бяха сложни. Той го обичаше — тук всичко беше просто — и се страхуваше за него, понякога имаше усещането, че му е не толкова приятел, колкото по-голям брат и закрилник. Знаеше, че Джуд ще бъде и е бил добре и без него, но понякога виждаше в него неща, които го притесняваха и го караха да се чувства и безпомощен и — колкото и да е странно — изпълнен с по-голяма решимост да му помага (въпреки че Джуд рядко молеше за каквато и да е помощ). Всички обичаха Джуд, всички му се възхищаваха, но на Уилем често му се струваше, че Джуд му е позволил да види от него малко повече — съвсем малко, — отколкото беше показал на другите, и не бе съвсем сигурен какво се очаква да направи с тези знания.

Болката в краката например: откакто го познаваха, знаеха, че има проблеми с краката. Беше трудно да не го знаеш, разбира се, в колежа Джуд ходеше с бастун, а като по-млад — когато се запознаха с него, беше съвсем млад, цели две години по-малък от тях и още растеше — се беше придвижвал единствено с ортопедична патерица и беше носил на краката нещо като скоби с вид на шини и с много ремъци, които бяха прихванати отвън с пирони, забити в костта и непозволяващи да си сгъва коленете. Но той изобщо не се оплакваше, нито веднъж не бе казал и дума, с която да се ожали, макар и да не възразяваше, ако някой друг тръгнеше да се оплаква — във втори курс Джей Би се беше подхлъзнал на леда, беше паднал и си беше счупил китката и всички помнеха каква суматоха е настанала след това, как Джей Би е стенел и е вил мелодраматично, как цяла седмица, след като му сложиха гипс, е отказвал да напусне университетската лечебница и на свиждане са му идвали толкова много хора, че във вестника на факултета се е появил материал за него. В общежитието имаше едно момче, футболист, което си беше скъсало менискуса и все повтаряше, че Джей Би не знае какво е това болка, но точно като Уилем и Малкълм, Джуд му беше ходил на свиждане всеки божи ден и го бе обграждал със съчувствието, за което той бленуваше.

Една нощ, скоро след като Джей Би бе благоволил да го изпишат от лечебницата и се бе върнал в общежитието, за да се наслади на поредната доза внимание, Уилем се беше събудил и бе видял, че в помещението няма никого. В това всъщност нямаше нищо чак толкова необичайно: Джей Би беше при приятеля си, а този семестър Малкълм беше записал астрономия в Харвардския университет и беше в лабораторията, където нощуваше всеки вторник и четвъртък. Уилем също отсъстваше често, обикновено ходеше в стаята на приятелката си, но тя се бе разболяла от грип и тази нощ Уилем си бе останал в стаята. А Джуд беше винаги там. Никога не беше имал приятелка или приятел, винаги нощуваше в стаята и присъствието му на долното легло беше точно толкова познато и постоянно, както морето.

Самият Уилем не знаеше какво го е накарало да слезе от горното легло, да постои като в унес една минута насред притихналото помещение и да се озърта така, сякаш Джуд виси като паяк от тавана. После обаче забеляза, че патерицата я няма, и затърси с поглед Джуд, повика го тихо по име в общата стая, а сетне, след като не получи отговор, тръгна по коридора към общата баня. След тъмнината в стаята банята бе осветена отблъскващо ярко, че чак ти се повдигаше, флуоресцентните лампи издаваха обичайния си тих съсък и Уилем бе толкова объркан, че не се изненада чак толкова, когато видя, че кракът на Джуд стърчи под вратата на последната кабинка и до него се подава долният край на патерицата.

— Джуд! — прошепна той и почука на вратата на кабинката, а когато не получи отговор: — Влизам вътре.

Отвори вратата и намери Джуд на пода, единият му крак бе подвит до гърдите му. Беше повърнал, малко от повърнатото се бе събрало на локвичка на земята отпред, а друга част бе полепнала по устните и брадичката му, така че приличаше на нарисувана с пунктир кайсия. Очите му бяха затворени и той бе плувнал в пот, с едната ръка държеше извития край на патерицата толкова здраво, че както Уилем осъзна по-късно, това само издаваше колко му е зле.

По онова време обаче беше уплашен и объркан и започна да обсипва Джуд с въпроси, на които той изобщо не бе в състояние да отговори, и чак когато Уилем се помъчи да го изправи на крака, той изкрещя така, че Уилем разбра колко го боли.

Успя криво-ляво да отведе къде с влачене, къде с носене Джуд в стаята им, да го сложи да легне и доколкото може, да го поизчисти. Но както личеше, болката се беше попритъпила и когато Уилем попита Джуд дали да повика лекар, той поклати глава.

— Но теб те боли, Джуд — промълви тихо той. — Трябва да повикаме някого на помощ.

— Нищо няма да помогне — отсече Джуд и известно време мълча. — Просто трябва да изчакам.

Гласът му приличаше на шепот, бе тих и чужд.

— Какво мога да направя? — попита Уилем.

— Нищо — отговори Джуд. Двамата замълчаха. — Но, Уилем… ще постоиш ли малко с мен?

— Разбира се — отвърна той.

До него Джуд трепереше, сякаш го беше втресло, и след като взе от леглото си завивката, Уилем го омота в нея. По едно време бръкна под одеялото и напипа ръката на Джуд, стисната на юмрук, който той разтвори, за да хване влажната мазолеста длан. Не беше държал мъж за ръката отдавна, от много години, още от времето, когато бяха оперирали брат му, и се изненада колко силна е хватката на Джуд и колко мускулести — пръстите му. Часове наред Джуд трепери и зъбите му тракаха, затова накрая Уилем легна до него и заспа.

На другата сутрин се събуди в леглото на Джуд с изтръпнала ръка и след като я огледа, видя синини там, където Джуд го беше стискал с пръсти. Стана малко неустойчиво и отиде в общата стая, където видя, че Джуд чете на бюрото си, светлината на късната сутрин бе толкова ярка, че не личеше какво се е изписало на лицето му.

Щом Уилем влезе, Джуд вдигна очи и се изправи, известно време двамата само се гледаха, без да казват нищо.

— Извинявай, Уилем — промълви накрая Джуд.

— Няма за какво да се извиняваш, Джуд — увери го той.

И го мислеше. Но:

— Извинявай, Уилем, извинявай — заповтаря Джуд и колкото и да го успокояваше Уилем, той продължаваше да се притеснява. — Само не казвай на Малкълм и на Джей Би, чу ли? — примоли се Джуд.

— Няма — обеща той.

И наистина не им каза, макар че накрая нямаше значение, понеже Малкълм и Джей Би също вече виждаха колко го боли, пък било то и само няколко пъти, при това не толкова силно, както онази вечер.

Уилем не го обсъди нито веднъж с Джуд, но през следващите години го виждаше да се мъчи от всякакви болки, силни и по-притъпени, виждаше го как се смръщва, ако го присвие някъде, а понякога, когато болката ставаше непоносима, да повръща, да се сгърчва на земята или просто да губи съзнание, да припада и да изключва напълно, както сега във всекидневната. Но макар да беше човек, който си държи на думата, дълбоко в себе си Уилям недоумяваше защо така не е повдигнал въпроса пред Джуд, защо не го е накарал да обсъдят какво изпитва, защо не се осмелява да направи каквото инстинктът му е подсказвал стотици пъти: да седне до него и да разтрие краката му, да намачка хубаво непокорните нервни окончания, докато те отново започнат да му се подчиняват. Вместо това се криеше в банята и се чудеше с какво да си запълни времето, докато един от най-скъпите му приятели седеше сам, без никого до себе си, на няколко метра, на онова отвратително канапе и изминаваше бавния, тъжен самотен път обратно към съзнанието, обратно към земята на живите.

— Страхливец — каза Уилем на отражението си в огледалото в банята.

Лицето му го погледна, уморено от погнуса. Откъм всекидневната долиташе само тишина, но Уилем отиде да застане в края й така, че да не се вижда, и зачака Джуд да се върне при него.

 

 

— Това там е смрадлива дупка — бе казал Джей Би на Малкълм и макар да не грешеше — Малкълм настръхна само при вида на входа, — той се прибра тъжен и за пореден път се запита дали наистина е за предпочитане и занапред да живее с родителите си, а не в своя си смрадлива дупка.

Разумно погледнато, би трябвало да си остане, разбира се, там, където е. Изкарваше колкото да не е без хич, работеше като луд, а къщата на родителите му бе толкова голяма, че на теория, стига да решеше, Малкълм можеше да не ги вижда изобщо. Освен че бе заел целия четвърти етаж (който, честно казано, не бе кой знае колко по-уютен от смрадлива дупка, толкова разхвърляно беше — майка му бе престанала да праща прислужницата да чисти горе, след като Малкълм й се беше разкрещял, че Инес е счупила един от макетите му), той имаше достъп до кухнята и пералнята, а също до камарата вестници и списания, за които майка му и баща му бяха абонирани, веднъж в седмицата добавяше и дрехите си в огромната платнена торба, която майка му оставяше на път за работа в химическото чистене, а Инес прибираше на другия ден. То се знае, че не се гордееше особено с начина си на живот, както и с това, че уж беше на двайсет и седем, а майка му и досега му звънеше в службата, преди да поръча продуктите за седмицата, за да го пита дали му се ядат ягоди и какво иска днес за вечеря — пъстърва или костур.

Щеше да бъде по-лесно, ако майка му и баща му спазваха като Малкълм същото разделение на пространството и времето. Освен че очакваха от него да закусва с тях всяка сутрин и да обядва в неделя, често му идваха на нещо като гости: оповестяваха светското събитие, като чукаха на вратата и едновременно натискаха дръжката, а Малкълм им обясняваше отново и отново, че в такъв случай няма никакъв смисъл да чукат. Знаеше, че се вдетинява ужасно и се държи като пръв неблагодарник, но се случваше да го е страх да се прибере заради неизбежните светски разговори, които трябваше да изтърпи, преди да го пуснат да се шмугне като тийнейджър горе. Ужасяваше се от мисълта да остане в къщата без Джуд: докато той живееше у тях на приземния етаж, който уж бе по-обособен от неговия, родителите му си бяха създали блажения навик да се отбиват при него и понякога се случваше Малкълм да слезе, за да се види с Джуд, и да завари там баща си, който му четеше поредната си скучна до смърт лекция. Именно баща му харесваше най-много Джуд и често казваше на Малкълм, че той притежавал наистина интелектуална задълбоченост и широта — за разлика от другите му приятели, които всъщност си били развейпрах, — а в негово отсъствие баща му удостояваше именно Малкълм със заплетените си разкази за пазара, за промените в световните финанси и за разни други неща, които не го вълнуваха особено. Всъщност понякога подозираше, че баща му би предпочел за син Джуд: двамата с него бяха завършили право в един и същ университет. Съдията, при когото Джуд бе карал стажа си, бе наставник и на баща му в първата юридическа кантора. И Джуд беше помощник-прокурор в криминалния отдел на Прокуратурата на САЩ, съвсем същото място, където като млад бе работил и баща му.

— Помни ми думите, това хлапе ще стигне далеч. — Или: — Толкова рядко срещаш човек, който още в началото на кариерата си ще бъде звезда, наистина изгряла сама — оповестяваше често баща му на него и на майка му, след като поговореше с Джуд, при това го правеше със самодоволен вид, сякаш имаше някаква заслуга за гения на Джуд, и в такива мигове Малкълм се виждаше принуден да избягва да гледа майка си в лицето, за да не вижда съчувствието върху него.

Щеше да бъде по-лесно и ако Флора още живееше тук. Докато тя се готвеше да се изнесе, Малкълм се опита да й каже, че не е зле да й стане съквартирант в двустайното жилище на Бътун стрийт, но тя или наистина не схвана многобройните му намеци, или просто предпочете да не ги разбере. Флора уж не възразяваше, че родителите им настояват те да прекарват толкова много време с тях, което означаваше, че Малкълм можеше да стои по-дълго в стаята си и да прави макети на къщи, вместо да кисне долу в кабинета и да гледа поредния филм от някой от безкрайните Озу фестивали^[6]. Като по-млад се обиждаше и се сърдеше, задето баща му предпочита Флора, и то толкова очебийно, че го обсъждаха и семейните приятели. „Флора Фурията“, ето как я наричаше баща им (или в различни периоди от тяхното тийнейджърство Флора Фантастичната, Флора Фамозната, макар и винаги одобрително) и дори днес, когато Флора гонеше трийсетте, се прехласваше по нея.

— Фурията каза най-остроумното нещо днес — заявяваше той на вечеря, все едно Малкълм и майка му не говореха редовно с нея, или пък след ранен обяд в центъра, недалеч от жилището на Флора: — Защо Фурията трябваше да се преселва толкова далеч от нас? — макар и тя да живееше само на петнайсетина минути път с кола от тях.

(За Малкълм това бе особено дразнещо, понеже баща му все разказваше някакви сърцераздирателни истории как като малък се бил преселил от Гренадини в Куинс и как оттогава неизменно се чувствал разкъсван между две държави, а също, че няма да е зле някой ден и Малкълм да разбере какво е да се чувстваш преселник в нова държава, понеже това наистина щяло да го обогати като човек, да му разкрие толкова нужните нови хоризонти и така нататък и така нататък. Но Малкълм не се и съмняваше, че баща му направо ще се разпадне на съставните си части, ако Флора дръзне някога да се изсели от острова^[7], камо ли в друга държава.)

Самият Малкълм си нямаше прякор. Случваше се баща му да се обърне към него с фамилното име на някой друг известен Малкълм: „Екс“^[8], „Макларън“^[9], „Макдауъл“^[10] или „Мъгъридж“^[11], на когото се предполагаше, че е кръстен, но на него това му звучеше не толкова като проява на обич, а по-скоро като упрек, като напомняне какъв би трябвало да е, а определено не е.

Понякога — често — на Малкълм му се струваше, че е смешно още да се притеснява, камо ли пък да страда, задето баща му май не го харесва много-много. Твърдеше го дори майка му.

— Сам знаеш, че тате не влага нищо лошо — току повтаряше тя след поредния хвалебствен монолог в прослава на Флора и нейното превъзходство, а Малкълм се разкъсваше между желанието да й повярва и раздразнението, че майка му и досега нарича баща му „тате“, и само изсумтяваше или промърморваше нещо, за да й покаже, че му е все тая.

Понякога — все по-често — се дразнеше и че посвещава толкова много време да мисли изобщо за родителите си. Беше ли нормално? Нямаше ли нещо жалко в това? Все пак той беше на двайсет и седем! Това ли се случваше, когато живееш с родителите си? Или само при него беше така? Това със сигурност бе възможно най-силният довод да се изнесе: щеше да престане да е такова дете. Вечерно време, докато родителите му долу следваха обичайните си навици: миеха си лицата, при което старите тръби потропваха, а после внезапно се възцаряваше тишина, тъй като бяха спрели отоплението във всекидневната и това по-добре от всеки часовник показваше, че е единайсет, единайсет и половина, полунощ, той съставяше списъци с въпросите, които трябва да реши, и то бързо, догодина: работата (в пълен застой), любовта (несъществуваща), сексуалната ориентация (неизяснена), бъдещето (несигурно). Четирите точки винаги бяха едни и същи, макар че степенуването им по важност се променяше. Също толкова неизменна бе способността му да определи точната диагноза по всяка от точките, съчетана с пълната му неспособност да намери някакво решение.

На другата сутрин се будеше, преизпълнен с решимост: днес ще се изнесе оттук и ще каже на майка си и баща си да го оставят на мира. Но щом слезеше долу, заварваше там майка си, която му правеше закуска (баща му отдавна бе отишъл на работа) и му съобщаваше, че днес ще купува билетите за Сейнт Бартс, където ходеха всяка година, и той да й кажел колко дни смята да прекара заедно с тях. (Родителите му и досега му плащаха почивките. Той за нищо на света не би го споменал пред приятелите си.)

— Да, мамо — й казваше.

А после, след като закусеше, излизаше навън, в широкия свят, където не го познаваше никой и той можеше да бъде всякакъв.