Три седмици преди да замине за Бостън, където щеше да празнува Деня на благодарността, в службата му се получи пратка: голяма плоска неподатлива дървена кутия с името и адреса му, написани от всички страни с черен маркер, която стоя при бюрото му цял ден, чак до късно вечерта, когато той вече имаше възможност да я отвори.

От адреса на подателя бе разбрал какво е, но пак го глождеше вроденото любопитство, обземащо ни, когато разопаковаме нещо, пък било то и нежелано. Вътре в кутията имаше пластове амбалажна хартия, сетне пластове опаковъчна хартия с въздушни мехурчета и накрая листове бяла хартия, с които бе увита самата картина.

Той я обърна. „На Джуд с любов и извинения, Джей Би“, беше драснал Джей Би направо върху платното, точно над подписа „Жан-Батист Марион“. Отзад за рамката с лепенка бе прихванат плик с писмо от галерията на Джей Би, удостоверяващо с подписа на секретаря, че картината и датата са оригинални.

Той звънна на Уилем — знаеше, че вече е излязъл от театъра и вероятно се прибира.

— Познай какво получих днес.

Настъпи съвсем кратка пауза, сетне Уилем отговори:

— Картината.

— Точно така — потвърди той и въздъхна. — Май излиза, че ти стоиш зад всичко това?

Уилем се изкашля.

— Само му казах, че вече няма друг избор, ако иска някога да започнеш да му говориш. — Уилем замълча и той чу как вятърът фучи край него. — Трябва ли ти помощ, за да я пренесеш вкъщи?

— Благодаря — отвърна той. — Засега ще я оставя тук, ще я прибера по-нататък.

Той върна картината в пластовете опаковъчна хартия и я прибра в кутията, която пъхна под писалището си. Преди да изключи компютъра, седна да пише на Джей Би, но после спря, изтри написаното и си тръгна.

Беше донякъде изненадан, и не много, че Джей Би все пак му е изпратил картината (и изобщо не бе изненадан да научи, че го е убедил Уилем). Преди година и половина, точно след първите представления на „Теоремата на Маламуд“ с участието на Уилем, една галерия в Долен Ист Сайд бе предложила на Джей Би да го представлява и предишната пролет той бе организирал там първата си самостоятелна изложба. „Момчетата“, поредица от двайсет и четири картини, рисувани въз основа на снимките, които той бе правил на тях тримата. Както бе обещал преди години, Джей Би му даде да види кои негови фотографии смята да превърне в платна и макар той да одобри много от тях (от немай-къде: беше му неприятно, но знаеше колко важна е за Джей Би поредицата), накрая Джей Би прояви по-голям интерес не към одобрените от него снимки, а към фотографиите, които бе отхвърлил, някои от които притеснително не помнеше кога Джей Би е правил — включително една, на която се бе свил върху леглото с отворени, но невиждащи очи и с лява длан, разтворена неестествено широко, като ръчище на върколак. Това бе първата караница: Джей Би го увещаваше как ли не, после се цупеше, след това заплашваше и накрая крещеше, а сетне, щом видя, че няма да го разубеди, се опита да привлече на своя страна Уилем.

— Знаеш, че всъщност не ти дължа нищо — беше му казал Джей Би, след като бе осъзнал, че преговорите с Уилем не напредват. — В смисъл мога и да не ти искам разрешение. Мога да си рисувам каквото поискам. Правя ти услуга, така да знаеш.

Той можеше да засипе с доводи Джей Би, но беше много ядосан.

— Обеща ми, Джей Би — каза. — Не е ли достатъчно?

Можеше да добави: „И ми го дължиш като приятел“, но преди няколко години беше осъзнал, че определението, което Джей Би дава на приятелството и на свързаните с него задължения, е различно от неговото и няма смисъл да спори: или го приемаш, или не го приемаш, той бе решил да го приеме, въпреки че напоследък усилията да приема Джей Би и особнячествата му му се струваха по-вбесяващи, уморителни и тежки, отколкото той смяташе за необходимо.

Накрая Джей Би се видя принуден да признае поражението си, макар че в месеците преди откриването на изложбата току подмяташе за така наречените си изгубени картини, велики творби, които е щял да създаде, ако той, Джуд, не е бил толкова непреклонен, толкова свит и затворен, а също (любимия му от доводите на Джей Би) чак такъв филистер. След време обаче щеше да се притесни от собственото си лековерие, от това, че се е предоверил и е решил, че желанията му ще бъдат уважени.

Откриването се състоя един четвъртък вечерта в края на април, малко след трийсетия му рожден ден, беше необичайно студено за това време на годината и първите листа на чинарите бяха замръзнали и се бяха напукали, той зави зад ъгъла и на Норфък стрийт спря да се полюбува на гледката — на фона на непрогледния нощен мрак галерията приличаше на ярка златна кутия от светлина и потрепваща топлина. Вътре веднага се натъкна на Хенри Йънг Черния и на един техен приятел от Юридическия факултет, а след това и на много други познати — от колежа, от купоните на Лиспенард стрийт, от обедите у лелите на Джей Би и у родителите на Малкълм, на приятели на Джей Би от едно време, които не беше виждал от години, — затова му трябваше известно време, докато се промуши през навалицата и види самите картини.

Открай време знаеше, че Джей Би е талантлив. Всички, всеки го знаеше: каквито и забележки да имаха понякога към Джей Би като човек, в работите му имаше нещо, което можеше да те убеди, че грешиш, че каквито и недостатъци да приписваш на характера му, те всъщност доказват колко дребнав и злобен си и прикриват колко състрадателен, задълбочен и разбиращ е Джей Би. Онази вечер на него изобщо не му беше трудно да усети красотата и мощта на картините, от които почувства само простичка гордост и признателност към Джей Би: за постиженията му като художник, разбира се, но също и за умението му да сътворява багри и образи, в сравнение с които всички изглеждат бледи и блудкави, за способността му да те кара да видиш света в нова светлина. Картините бяха наслагани в една-единствена редица, която се разгъваше на дъга по стените, и тоновете, които Джей Би беше създал: наситено сини и жълтеникави като бърбън — бяха наистина неповторими, сякаш Джей Би беше изобретил свой си цветови език.

Той спря да се полюбува на „Уилем и момичето“, една от картините, които вече беше виждал и всъщност бе откупил — на нея Джей Би беше нарисувал Уилем така, че той бе с гръб към фотоапарата и се виждаха само очите му, които сякаш гледаха право в теб, макар че всъщност бяха извърнати вероятно към момиче, застанало точно в полезрението на Уилем. Хареса му изражението на Уилем, макар и да го познаваше до болка — Уилем гледаше така, когато се канеше да се усмихне и устата му още бе мека и някак нерешителна, но мускулите около очите му вече се повдигаха нагоре. Платната не бяха подредени хронологично, затова след тази имаше картина с негов портрет само отпреди няколко месеца (той бързаше да подмине своите изображения), а после бе портретът на Малкълм и сестра му — от обзавеждането той разбра, че двамата са рисувани в първото жилище на Флора в Западен Вилидж, откъдето тя се бе изнесла отдавна („Малкълм и Флора“, Бътун стрийт).

Затърси с очи Джей Би и го видя да разговаря с директора на галерията — точно в този миг Джей Би проточи врат, срещна погледа му и му махна.

— Гений — каза му той само с устни над главите на хората, а Джей Би грейна в усмивка и отвърна също само с устни:

— Благодаря.

После обаче той се премести при третата, последна стена и ги видя: две картини, и двете с него, които Джей Би изобщо не му беше показвал. На първата той бе съвсем млад и държеше цигара, а на втората — според него някъде отпреди две години — седеше свит на леглото с чело, опряно в стената, със скръстени ръце и крака и със затворени очи — положението, което заемаше винаги след пристъп, когато събираше сили, за да опита да се изправи. Не помнеше Джей Би да е правил такава снимка, пък и ако се съдеше от ъгъла — фотоапаратът надзърташе иззад рамката на вратата — Джей Би явно не е искал не само той да не я запомни, а изобщо да знае за съществуването й. За миг шумът в помещението сякаш утихна около него и той не бе в състояние да прави друго, освен да гледа и гледа картините: колкото и да бе разстроен, се владееше достатъчно, за да осъзнава, че реагира не на самите образи, а на спомените и усещанията, към които те го връщат, и възмущението му, задето и други виждат тези свидетелства за два от нещастните мигове в живота му, е лична реакция, присъща само на него. За всички останали двете картини не бяха вмесени в никакъв контекст и бяха съвсем безсмислени, освен ако той не решеше да ги разясни. Но колко трудно му беше да ги гледа и най-неочаквано му се прииска остро да е сам.

Издържа някак вечерята по случай откриването, която сякаш нямаше край и на която Уилем му липсваше много — но онази вечер Уилем имаше представление и не бе успял да дойде. Поне не му се наложи да разговаря с Джей Би, който бе зает с гостите, и намери някак сили да се усмихне на хората, сред които и галеристът на Джей Би, които дойдоха да му кажат, че последните две картини, онези, на които е изобразен той, са най-добрите в изложбата (сякаш имаше някаква заслуга), и да се съгласи с тях, че Джей Би е изключителен талант.

Ала по-късно, след като се прибра и си върна самообладанието, най-сетне се почувства свободен да сподели пред Уилем, че се чувства предаден. А Уилем застана толкова непоколебимо на негова страна, ядоса се толкова, че на него тутакси му олекна — и той си даде сметка, че двуличието на Джей Би е изненадало и Уилем.

Това бе началото на втората караница, започнала със сблъсък с Джей Би в едно кафене до жилището му, по време на който Джей Би се показа влудяващо неспособен да се извини — вместо това говореше и говореше колко прекрасни били картините и как някой ден, след като се преборел с комплексите си, той щял да ги оцени, как всичко това всъщност било дреболия и той наистина трябвало да застане лице в лице с неувереността си, която бездруго си била безпочвена, как това може би щяло да му помогне, как всички, освен него знаели колко невероятно изглежда и това не го ли навеждало на мисълта, че може би — не, със сигурност именно той греши за себе си, пък и картините вече били нарисувани, били готови и какво очаквал той да стане с тях? Щял ли да се почувства по-щастлив, ако бъдат унищожени? Какво трябвало да направи Джей Би, да ги смъкне от стената и да ги подпали ли? Хората вече ги били видели, нямало как да се върнат назад и защо той просто не го приемел и не го преглътнел?

— Не искам от теб, Джей Би, да ги унищожиш — отвърна той, толкова вбесен и замаян от странната логика и почти обидната непреклонност на Джей Би, че направо му идеше да закрещи. — Искам от теб да се извиниш.

Но Джей Би не можеше или не искаше да се извинява и накрая той стана и си тръгна, а Джей Би не се опита да го спре.

След това просто спря да говори на Джей Би. Уилем също се бе заел с въпроса и двамата (както му каза Уилем) започнали да си крещят направо на улицата, след което и Уилем престана да разговаря с Джей Би и те трябваше да разчитат за новини от Джей Би главно на Малкълм. Малкълм, който съвсем в свой стил не взе страна, призна пред тях, че според него Джей Би изобщо не е прав, но в същото време подметна, че двамата искат невъзможното.

— Знаеш, Джуди, че той няма да се извини — рече му. — Говорим не за друг, а за Джей Би. Губиш си времето.

— Наистина ли искам невъзможното? — попита той Уилем след този разговор.

— Не — отвърна на мига Уилем. — Постъпил е ужасно, Джуд. Постъпил е ужасно и трябва да се извини.

Изложбата се разпродаде. „Уилем и момичето“ му бе доставена в службата, както и „Уилем и Джуд, Лиспенард стрийт II“, която Уилем бе купил. „Джуд след заболяване“ (щом научи заглавието, той отново се ядоса и се почувства унижен дотолкова, че за миг разбра от собствен опит какво означава да си „заслепен от ярост“) беше продадена на колекционер, чиито покупки се смятаха за добра поличба и предвещаваха бъдещи успехи: той купуваше картини само на първи самостоятелни изложби на художници и после почти всички, от които бе купил нещо, правеха страхотна кариера. Само централното платно на изложбата — „Джуд с цигара“, остана без нов дом и това се дължеше на поразително аматьорска грешка — директорът на галерията го беше продал на важен колекционер от Великобритания, а собственикът — на Музея за съвременно изкуство.

— Чудесно — заяви Уилем на Малкълм, понеже знаеше, че Малкълм ще предаде думите му на Джей Би. — Нека Джей Би каже на галерията, че ще задържи картината, а после я даде на Джуд.

— Не може да го направи — отсече възмутен Малкълм, сякаш Уилем беше предложил просто да изхвърлят платното в боклукчийската кофа. — Това е Музеят за съвременно изкуство.

— Чудо голямо! — възкликна Уилем. — Щом е толкова добър, от Музея ще откупят друго. Но ти казвам, Малкълм, това наистина е единственото решение, което му остава, ако иска да запази Джуд като приятел. — Известно време той мълча. — Мен също.

И така, Малкълм го предаде на Джей Би и мисълта да изгуби Уилем като приятел бе достатъчна Джей Би да му се обади и да настоява за среща, на която се разкрещя и обвини Уилем, че го предава, че вечно взима страната на Джуд и изобщо не му пука за неговата, на Джей Би, кариера, докато той, Джей Би, винаги е подкрепял Уилем.

Всичко това се бе разигравало в продължение на няколко месеца, през които пролетта се смени с лято, те двамата с Уилем заминаха за Труро без Джей Би (и без Малкълм, който им каза, че се страхувал да оставя сам Джей Би), Джей Би пък отиде за Деня на паметта у Ървинови в Акуина, този път не празнуваха заедно Четвърти юли и те с Уилем заминаха за Хърватия и Турция, пътуване, което подготвяха отдавна.

После пък дойде есента и по времето, когато се състоя втората среща на Уилем и Джей Би, Уилем изневиделица, най-неочаквано получи първата си филмова роля — на краля в киноадаптацията на „Момичето със сребърните ръце“, — през януари заминаваше на снимки в София, самият той пък бе повишен в службата, потърси го един от съдружниците в „Кромуел, Търман, Грейсън и Рос“, една от най-добрите юридически кантори в града, освен това му се налагаше по-често да се придвижва с инвалидната количка, която Анди му бе набавил през май, Уилем скъса с приятелката си, с която ходеше от година, и започна да излиза с една художничка по костюмите на име Филипа, бившият му колега от Прокуратурата Кериган разпрати до всички, с които бе работил някога, писмо по електронната поща, в което признаваше нетрадиционната си сексуална ориентация и същевременно заклеймяваше консерватизма, Харолд го попита кой тази година ще идва заедно с него за Деня на благодарността и дали можел да остане един ден след другите, които е поканил, защото те с Джулия искали да поговорят с него, двамата с Малкълм ходиха няколко пъти на театър, а с Уилем — на изложби, той прочете и няколко романа, за които при други обстоятелства щеше да спори с Джей Би, защото в групата именно те двамата си падаха по четенето на романи: дълъг-предълъг списък с неща, които навремето четиримата щяха да правят заедно, а сега обсъждаха по двама, по трима. В началото това ги объркваше, години наред четиримата бяха неразделни, но той посвикна и макар Джей Би да му липсваше — с остроумната си погълнатост от самия себе си, с това как виждаше всичко, което можеше да предложи светът, само доколкото то го засягаше лично него, — той установи, че не може да му прости и в същото време може да си представи живота си без него.

Сега сблъсъкът явно беше приключил и картината беше негова. В събота Уилем дойде заедно с него в службата, разопакова я, подпря я на стената и двамата я загледаха в мълчание, сякаш е рядък неподвижен звяр от зоологическата градина. Именно тази картина бе поместена към рецензията в „Таймс“ и по-късно в „Артфорум“, но едва сега, в безопасното пространство на служебния кабинет, той успя да я оцени истински — стига да забравеше, че на нея е самият той, виждаше колко хубав е образът и защо Джей Би е бил привлечен от него: от странния човек върху платното, който изглеждаше толкова уплашен и притеснен, за когото бе трудно да определиш дали е мъж, или жена, който бе с дрехи, явно взети от друг, който повтаряше движенията и позите на възрастните, макар и очевидно да не разбираше нищо от тях. Вече не изпитваше нищо към този човек, но това бе осъзнато волево действие, както загърбваш на улицата някого, макар и да го виждаш постоянно, и ден след ден се преструваш, че не го забелязваш, докато накрая наистина вече не го забелязваш — или поне си внушаваш.

— Не знам какво ще правя с нея — призна той със съжаление пред Уилем, понеже не искаше картината, а се чувстваше гузен, че Уилем е изгонил от живота си Джей Би заради него и заради предмет, който той нямаше да погледне никога отново.

— Ами — подхвана Уилем и настъпи мълчание. — Винаги можеш да я дадеш на Харолд, сигурен съм, че ще му хареса.

И тогава той разбра, че Уилем вероятно е знаел от самото начало: той не иска картината, тя не е важна за него, Уилем не съжалява, задето е предпочел него пред Джей Би, и не му прехвърля вината.

— Защо не — отвърна бавно, макар и да осъзнаваше, че няма да я подари: Харолд наистина щеше да я хареса (беше я харесал, когато я бе видял на изложбата) и щеше да я окачи на видно място, така че, идеше ли му на гости, щеше да му се налага да я гледа.

— Извинявай, Уилем — каза накрая. — Извинявай, че те домъкнах тук. Мисля да я оставя в службата, докато реша какво да правя с нея.

— Добре тогава — отвърна Уилем и двамата я опаковаха отново и я върнаха под бюрото.

След като Уилем си тръгна, той включи телефона и този път все пак написа писмо на Джей Би: „Джей Би — започна, — благодаря много за картината и извинението, и двете значат много. — Спря и се замисли какво още да напише. — Липсваше ми, искам да чуя какво се случва в живота ти — продължи той. — Звънни ми, когато имаш малко време — да се видим“. Всичко беше самата истина.

Изведнъж той разбра какво да направи с картината. Намери адреса на секретарката на галерията и й написа писмо, с което й благодари, че му е изпратила „Джуд с цигара“, и й съобщи, че иска да я дари на Музея за съвременно изкуство, така че дали е възможно тя да му помогне с прехвърлянето?

След време щеше да разглежда случката като своеобразна повратна точка, като вододел във взаимоотношения, които са били едно и са се превърнали в друго: приятелството му с Джей Би, разбира се, но и приятелството му с Уилем. Преди да навърши трийсет, имаше периоди, когато той гледаше приятелите си и изпитваше такова чисто и дълбоко задоволство, че му се искаше светът наоколо просто да спре, никой от тях да не трябва да напуска този миг, когато всичко е в равновесие и обичта му към тях е съвършена. Но това, разбира се, нямаше да се случи никога: един удар на сърцето, и всичко се променяше, мигът изчезваше неусетно.

Щеше да бъде твърде мелодраматично, твърде окончателно той да каже, че Джей Би завинаги му е паднал в очите. Но си беше истина и че за пръв път той проумя: хора, на които с времето е започнал да се доверява, пак могат да го предадат и колкото и да е тъжно, това е неизбежно, а животът ще продължи да го тласка неотклонно напред, защото на всеки, който ще го подведе, се пада най-малкото по един човек, който няма да го направи никога.

Той беше на мнение (споделяно от Джулия), че Харолд е склонен да усложнява излишно Деня на благодарността. Всяка година, откакто Харолд и Джулия го поканиха за пръв път да кара у тях празника, Харолд му обещаваше — обикновено в началото на ноември, когато още преливаше от въодушевление за начинанието, — че тази година направо ще го шашне, като осъвремени и най-баналните американски кулинарни традиции. Винаги започваше с размах: на първия им Ден на благодарността, прекаран заедно преди девет години, когато той беше втори курс в Юридическия факултет, Харолд бе оповестил, че ще прави патица a l’orange^[1], само че ще замени портокалите с кумкуати.

Но когато отиде у Харолдови с ореховия сладкиш, който беше направил предишната вечер, Джулия го посрещна сама на вратата.

— Не споменавай патицата — му пошушна, докато го целуваше за добре дошъл.

В кухнята Харолд вадеше с изтерзан вид от фурната голяма пуйка.

— Не казвай и дума — предупреди го Харолд.

— А какво трябва да кажа? — попита той.

Тази година Харолд се поинтересува какво мисли за пъстървата.

— Пъстърва, пълнена с разни други неща — допълни той.

— Обичам пъстърва — отговори той предпазливо. — Но знаеш ли, Харолд, всъщност обичам и пуйка.

Всяка година провеждаха този разговор в различни вариации и Харолд предлагаше като подобрение на пуйката какви ли не животни и белтъчини — задушена чернокрака кокошка копринка, филе миньон, тофу с юдино ухо, салата от пушена бяла риба върху домашен ръжен хляб.

— Никой, Джуд, не обича пуйка — отвърна припряно Харолд. — Знам какво правиш. Не ме обиждай, като се преструваш, че обичаш пуйка, защото според теб всъщност не мога да приготвя нищо друго. Ще ядем пъстърва, точка по въпроса. А можеш ли да направиш сладкиш като миналата година? Мисля, че ще върви добре с виното, което съм взел. Само ми прати списък с нещата, които трябва да взема.

Както си мислеше той, озадачаващото бе, че като цяло Харолд бе равнодушен към храната (и виното). Всъщност имаше ужасен вкус и често го водеше по ресторанти, които бяха прекалено скъпи, но посредствени и където Харолд с наслада поглъщаше големи порции изгоряло месо с невъобразимо скашкани спагети за гарнитура. Всяка година двамата с Джулия (която също не се вълнуваше особено от храната) обсъждаха странната мания на Харолд: той имаше много обсебености, някои от които необясними, но тази изглеждаше особено странна не на последно място, защото беше трайна.

Уилем смяташе, че експериментите на Харолд за Деня на благодарността са започнали отчасти на шега, но с годините са се изродили в нещо по-сериозно и сега той наистина не може да спре, макар и да е наясно, че никога няма да се получи.

— Но така да знаеш, всъщност го прави заради теб — отбеляза Уилем.

— В смисъл? — попита той.

— Старае се заради теб — уточни Уилем. — По този начин ти казва без думи, че държи на теб и се опитва да те смае.

Той го отхвърли веднага.

— Едва ли, Уилем.

Понякога обаче си внушаваше, че Уилем може и да е прав, и се чувстваше смешен и жалък, понеже тази мисъл го правеше щастлив.

Тази година на Деня на благодарността щеше да дойде само Уилем: по времето, когато двамата с Джей Би се помириха, Джей Би вече бе решил да отиде с Малкълм у лелите си и когато се опита да го отмени, те явно се бяха подразнили много и той бе решил да не ги настройва повече срещу себе си.

— Какво ли ще бъде тази година? — попита Уилем. В сряда, вечерта преди Деня на благодарността, се бяха качили на влака. — Печен лос? Елен? Костенурка?

— Пъстърва — рече той.

— Пъстърва! — възкликна Уилем. — Е, пъстървата е лесна работа. Нищо чудно тази година наистина да ядем пъстърва.

— Но щял да я пълни с нещо.

— Охо! Взимам си думите назад.

На вечерята бяха осем души: Харолд и Джулия, Лорънс и Джилиан, приятелят на Джулия Джеймс и гаджето му Кеъри и те двамата с Уилем.

— Пъстърва за чудо и приказ, Харолд — каза Уилем, докато си режеше второ парче от пуйката, и всички се засмяха.

В кой точно момент — запита се той — е престанал да се притеснява и да се чувства не намясто на вечерите у Харолд? Със сигурност приятелите му бяха помогнали. Харолд обичаше да спори с тях, обичаше да се опитва да предизвика Джей Би така, че той да прави възмутителни расистки изявления на границата на приемливото, обичаше да подпитва Уилем кога ще се задоми, обичаше да обсъжда с Малкълм структурните и естетическите насоки. Знаеше, че на Харолд му е приятно да общува с тях, на тях също им беше приятно и това му позволяваше просто да ги слуша такива, каквито са, без да изпитва потребност да участва: бяха като ято папагали, които разперваха един срещу друг яркоцветните си пера и се пъчеха без страх и срам сред себеподобните си.

По време на вечерята говореха главно за дъщерята на Джеймс, която през лятото щяла да се омъжва.

— Стар човек съм аз — простена Джеймс, а Лорънс и Джилиан, чиито дъщери още учеха в колеж и караха празника у една приятелка в Кармел, нададоха състрадателни звуци.

— Покрай това се сетих — подхвана Харолд, като погледна към него и Уилем, — кога и вие двамата ще се задомите?

— Мисля, че говори за теб — усмихна се той на Уилем.

— Харолд, аз съм на трийсет и две години! — възмути се Уилем и всички се засмяха отново, а Харолд избоботи:

— Какво е това, Уилем? Обяснение? Оправдание? Не е като да си на шестнайсет!

Но колкото и приятно да прекарваха онази вечер, дълбоко в себе си той не можеше да се отпусне и да се успокои — притесняваше се за разговора, който Харолд и Джулия искаха да проведат с него на следващия ден. Накрая бе споменал за него пред Уилем, докато пътуваха с влака, а също после, докато се трудеха заедно (пълнеха пуйката, бланшираха картофите, подреждаха масата), двамата да се опитват да отгатнат какво толкова има да му казва Харолд. След вечерята си облякоха якетата, излязоха в задната градина и отново се заеха да умуват.

Ако не друго, той поне знаеше, че с тях всичко е наред — това бе първото, което ги попита, и Харолд го увери, че двамата с Джулия се чувстват добре. Но какво ли тогава беше?

— Може би си мисли, че се застоявам прекалено често у тях — предположи той пред Уилем.

Може би на Харолд просто му беше втръснало от него.

— Изключено — отсече Уилем толкова бързо и настойчиво, че на него му олекна. Известно време мълчаха. — Може би на някого от двамата са предложили работа и те отиват да живеят другаде.

— И на мен ми хрумна това. Но според мен Харолд за нищо на света няма да напусне Бостън. Джулия също.

В крайна сметка нямаше чак толкова много възможности, най-малкото такива, които да налагат разговор с него: може би продаваха къщата в Труро (но колкото и да я обичаше той, защо смятаха за нужно да го обсъждат с него?). Може би Харолд и Джулия щяха да се разделят (но се държаха един с друг както винаги досега). Може би продаваха апартамента в Ню Йорк и искаха да разберат дали той няма да го купи от тях (малко вероятно: той беше сигурен, че няма да продадат никога апартамента). Може би ремонтираха апартамента и се налагаше да го молят да наглежда майсторите.

После догадките им станаха по-конкретни и неправдоподобни: Джулия може би щеше да съобщи, че е сменила сексуалната си ориентация (или може би щеше да го съобщи Харолд). Може би Харолд е станал сектант (или пък Джулия). Може би напускаха работа, за да се преместят в ашрам в северната част на щат Ню Йорк. Може би смятаха да стават аскети и да живеят в откъсната от света долина в Кашмир. Може би той или тя щяха да си правят пластична операция. Може би Харолд щеше да стане републиканец. Може би Джулия бе станала набожна. Може би Харолд бе предложен за министър на правосъдието. Може би тибетското правителство в изгнание бе разпознало в Джулия преродения Панчен Лама и тя отиваше да живее в Дарамсала. Може би Харолд щеше да се кандидатира от името на социалистите за президент. Може би щяха да отворят на площада ресторант само за пуйка, пълнена с други меса. На това място и двамата вече се превиваха от смях и от нелепите предположения, и от притеснителната, самоуспокоителна безпомощност на незнанието, и след като се наведоха на столовете, си запушиха устата с яките на якетата — да не се чува как се кикотят, после усетиха как избилите в очите им сълзи замръзват и ги пощипват по бузите.

След като си легна обаче, той се върна към мисълта, която като пипало бе изпълзяла от някакво тъмно място в ума му и се бе промъкнала като тънко зелено пълзящо растение в съзнанието му: ами ако някой от тях бе открил нещо, свързано с миналото му. Може би щяха да му представят улики — лекарска справка, снимка, кадър от филм (най-кошмарният сценарий). Той вече беше решил да не отрича, да не спори, да не се оправдава. Да признае, че всичко е вярно, да се извини, да обясни, че не е искал да ги мами, да обещае никога повече да не ги търси, а после да си тръгне. Щеше само да ги помоли да не разгласяват тайната му, да не казват на никого. Репетираше как ще каже: „Извинявай, Харолд. Извинявай, Джулия. Не съм искал да ви притеснявам“. Но такива извинения, разбира се, бяха безполезни. Може и да не е искал, но това нямаше никакво значение: наистина ги беше притеснил.

На другата сутрин Уилем си тръгна, вечерта имаше представление.

— Обади ми се веднага щом разбереш, чу ли? — помоли Уилем и той кимна. — Всичко ще бъде наред, Джуд — обеща му. — Каквото и да е, все ще измислим нещо. Не се притеснявай!

— Знаеш, че няма как да не се притеснявам — отвърна той и се опита също да се усмихне на Уилем.

— Да, знам — потвърди Уилем. — Но ти опитай. И ми се обади.

През деня той се зае да чисти — в къщата имаше много за чистене, защото и Харолд, и Джулия не обичаха да подреждат — и когато седнаха да вечерят рано задушената пуйка и салатата от цвекло, които бе приготвил, той направо щеше да умре от притеснение и само се преструваше, че се храни: местеше като стрелка на компас яденето из чинията с надеждата, че Харолд и Джулия няма да забележат. След това се зае да трупа чиниите една върху друга, за да ги занесе в кухнята, но Харолд го спря.

— Остави ги, Джуд — каза. — Дали да не поговорим сега?

Той усети как му призлява, такава паника го обзе.

— Всъщност не е зле да ги изплакна, иначе всичко ще засъхне — възрази нескопосано и чу колко глупаво звучи.

— Майната им на чиниите — каза Харолд и макар той да знаеше, че на Харолд наистина му е все едно какво засъхва или не засъхва по чиниите, за миг се запита дали това нехайство не е прекалено нехайно, дали не е само преструвка.

Накрая обаче не му оставаше друго, освен да зареже чиниите и да отиде спънато след Харолд във всекидневната, където Джулия наливаше кафе на себе си и на Харолд, а на него вече бе сипала чай.

Той седна на канапето, Харолд се настани на креслото вляво, а Джулия — на заметнатата с пъстро покривало широка табуретка отсреща: местата, където винаги сядаха, с ниската масичка между тях, и на него му се прииска този миг да спре, защото нищо чудно той да беше последният, когато той седи тук, в тази топла тъмна стая с нейните книги, с тръпчиво-сладкия мирис на мътен ябълков сок и персийския килим в морскосиньо и алено, нагънат под масичката, с протритото място върху възглавницата на канапето, където платът се беше износил и отдолу се виждаше бялата муселинова подплата — с всички неща, които бе допуснал да му станат скъпи, понеже бяха на Харолд и Джулия и понеже си бе позволил да възприема дома им като свой.

Известно време всички отпиваха от чашите, без да се поглеждат, и той се опита да си представи, че това е вечер като всички останали, макар че, ако беше като всички останали, едва ли тримата щяха да са толкова мълчаливи.

— И така — подхвана накрая Харолд, а той остави чашата на масата и се приготви.

„Каквото и да каже — напомни си, — не започвай да се извиняваш. Каквото и да каже, приеми го и му благодари за всичко.“

Отново настъпи дълго мълчание.

— Трудно ми е да говоря — продължи Харолд и премести чашата в ръката си, а той трябваше да изчака следващата му пауза. — Всъщност си бях подготвил сценарий, нали така? — попита Харолд Джулия и тя кимна. — Но съм по-притеснен, отколкото очаквах.

— Знам — рече Джулия. — Но се справяш чудесно.

— Ха! — отвърна Харолд. — Лъжеш много мило.

И й се усмихна, а той изпита чувството, че в стаята са само те двамата и за миг са забравили за присъствието му. После обаче Харолд замълча отново в опит да подбере думите.

— Джуд… аз… ние те познаваме вече близо десет години — изрече накрая Харолд, а той забеляза как Харолд го поглежда и сетне извръща очи някъде над главата на Джулия. — И за тези години ти ни стана много скъп и на двамата. Приятел си ни, разбира се, но ние те възприемаме като нещо повече от приятел, като човек, към когото имаме по-особено отношение. — Харолд погледна Джулия и тя кимна отново. — Затова се надявам да не го сметнеш за много… нахално, но се питахме дали би допуснал да… да те осиновим. — Сега вече Харолд се извърна към него и се усмихна. — Да станеш наш законен син, наш законен наследник и някой ден всичко това — показа той с широко движение на свободната си ръка — ще бъде твое, стига да го искаш.

Той мълчеше. Не можеше да говори, не можеше да реагира, дори не чувстваше лицето си и нямаше представа какво се е изписало върху него, затова Джулия го подкани.

— Джуд — рече тя, — ако не искаш по някаква причина, ще те разберем напълно. Искаме много. Ако откажеш, това няма да промени чувствата ни към теб, нали, Харолд? Винаги, винаги ще бъдеш добре дошъл тук и се надяваме винаги да бъдеш част от живота ни. Честно ти казвам, Джуд — няма да се разсърдим, не се притеснявай. — Тя го погледна. — Искаш ли малко време да го обмислиш?

И тогава той усети как вцепенението изчезва, макар че, сякаш в замяна на него, ръцете му се разтрепериха и за да ги скрие, той грабна една от възглавничките и я прегърна. Направи няколко опита, докато си върне дар словото, после обаче не намери сили да ги погледне.

— Не ми трябва да го обмислям — каза и му се стори, че гласът му е чужд и писклив. — Харолд, Джулия… вие да не се шегувате? Няма нещо, което да съм искал повече. През целия си живот. Не ми е минавало и през ум, че… — Той спря — говореше накъсано. За миг всички замълчаха, накрая той намери сили да погледне и двамата. — Мислех си, ще ми кажете, че не искате повече да сме приятели.

— О, Джуд — рече Джулия, Харолд изглеждаше озадачен.

— Защо изобщо си си мислел такива неща? — попита той.

Но той поклати глава, не бе в състояние да им обясни.

Пак замълчаха, а после всички се усмихнаха: Джулия на Харолд, Харолд на него, той във възглавницата — не знаеха как да приключат мига, не знаеха как да продължат нататък. Накрая Джулия плесна с ръце и се изправи.

— Шампанско! — каза и излезе от стаята.

Двамата с Харолд също станаха и се погледнаха.

— Сигурен ли си? — попита го тихо Харолд.

— Не по-малко от теб — увери го той също тихо.

Можеше да каже поредната банална шега, че прилича на предложение за брак, но сърце не му даде.

— Осъзнаваш, че ще бъдеш обвързан с нас до живот — усмихна се Харолд и го хвана за рамото, а той кимна.

Надяваше се Харолд да не казва и дума повече, защото, кажеше ли, той щеше да се разплаче, да повърне, да припадне, да се разкрещи, да избухне. Изведнъж усети колко изтощен, напълно изнемощял е и от последните няколко седмици на тревога, и от последните трийсет години на въжделения, на желания, на копнежи, толкова силни дори когато си внушаваше, че му е безразлично, така че след като вдигнаха наздравици и първо Джулия, а след това и Харолд го прегърнаха — усещането да е в обятията на Харолд бе тъй непознато и съкровено, че той за малко да се отскубне, — му олекна, щом Харолд му каза да остави проклетите чинии и да отива да спи.

След като се прибра в стаята си, лежа половин час и чак тогава се сети за телефона. Имаше нужда да почувства устойчивото легло под себе си, мекото като свила памучно одеяло до бузата си, познатата податливост на матрака, докато той се наместваше на него. Имаше нужда да се увери, че това е неговият свят и той още е в него, че онова, което е изживял, наистина се е случило. Изведнъж си спомни за един свой разговор с брат Петър, в който бе попитал брата дали според него някога ще го осиновят, а братът се беше засмял. „Не“ — беше отсякъл толкова решително, че той не попита отново. Вероятно е бил съвсем невръстен, но въпреки това помнеше ясно, че категоричността на брата само е втвърдила решимостта му, макар и изходът изобщо да не бе в неговата власт.

Бе много объркан и беше забравил, че Уилем вече е на сцената, когато му звънна, а щом Уилем му върна в антракта обаждането, още беше на същото място върху леглото, свит на кълбо, с телефона в дланта си.

— Джуд — ахна Уилем, когато той му каза и после чу колко неописуемо щастлив е Уилем за него.

Само Уилем — и Анди, и в известна степен Харолд — знаеха в най-общи линии за детството му: за манастира, дома, времето, което е прекарал у Дъгласови. С всички останали той се опитваше да е уклончив възможно най-дълго, а накрая казваше, че родителите му са починали, когато е бил малък, и че е израсъл в приемно семейство — това обикновено слагаше край на въпросите. Но Уилем знаеше малко повече, Уилем знаеше, че това е най-невъзможната, най-пламенната му мечта.

— Изумително, Джуд. Как се чувстваш?

Той се опита да се засмее.

— Чувствам, че ще оплескам всичко.

— Няма. — Известно време и двамата мълчаха. — Дори не знаех, че можеш да осиновиш пълнолетен.

— Не се прави често, но можеш. Стига и двете страни да са съгласни. Прави се най-вече заради наследството. — Той пак се опита да се засмее. („Стига с тези опити за смях“ — скастри се наум.) — Учил съм го по семейно право, не помня много, но все пак знам, че получаваш нов акт за раждане с техните имена в него.

— Охо! — възкликна Уилем.

— Да, да.

Чу как някой вика властно отдалеч Уилем.

— Трябва да вървиш — каза му.

— Мамка му — рече Уилем. — Но, Джуд? Честито. Никой не го заслужава повече. — Той отговори на човека, който го викаше. — Трябва да тръгвам — обясни. — Нали не възразяваш да пиша на Харолд и Джулия?

— Не, разбира се. Но, Уилем, не казвай на другите, чу ли. Просто искам първо да посвикна.

— Няма да кажа и дума. До утре. И, Джуд…

Но Уилем не продължи, сигурно не можеше.

— Знам — рече той. — Знам, Уилем. И аз го чувствам.

— Обичам те — промълви Уилем и още преди той да му е отговорил, затвори.

Никога не знаеше какво да отвърне, когато Уилем му говореше така, но въпреки това постоянно копнееше да го чуе. Това бе вечер на невъзможните неща и той се помъчи да стои буден, да не се унася и да не заспива възможно най-дълго, да се порадва и да си повтаря всичко, което му се беше случило — цял живот бе копнял за него, а то се бе сбъднало за броени часове.

На другия ден, когато се прибра вкъщи, намери бележка от Уилем да го изчакал и когато Уилем си дойде, носеше сладолед и морковен сладкиш, които двамата изядоха, макар и да не си падаха особено по сладкото, и шампанско, което изпиха, въпреки че на другата сутрин той трябваше да става рано. Следващите няколко седмици се изнизаха бързо: Харолд придвижваше документите и му пращаше формуляри за подпис — молбата за осиновяване, пълномощното за нов акт за раждане и за свидетелството за съдимост, — които в обедната почивка отнесе в банката, за нотариална заверка, не искаше в службата да научава никой, освен шепата хора, на които каза: Маршал, Ситизън и Роудс. Каза и на Джей Би и Малкълм, които, от една страна, реагираха точно както беше очаквал — Джей Би започна да пуска цял водопад несмешни шеги със скорост почти като при тик, сякаш се надяваше все някоя да е сполучлива, Малкълм пък го засипа с въпроси, кой от кой по-нетактичен, за най-различни хипотези, на които той не можеше да отговори, а от друга — наистина се зарадваха. Каза и на Хенри Йънг Черния, който в Юридическия факултет бе изучавал при Харолд два предмета и му се възхищаваше, а също на приятеля на Джей Би Ричард, с когото се беше сближил преди година на един изключително дълъг и скучен купон у Езра, когато двамата проведоха разговор първо за осигурителната система във Франция, а после и на други теми, бяха единствените не съвсем пияни в помещението. Каза на Фейдра, която се разпищя, и на друг стар приятел от колежа — Елайджа, който също се разпищя. Каза, разбира се, и на Анди, който първо само го изгледа, после кимна, сякаш той го е попитал дали има излишни бинтове, които да му даде, преди да си тръгне вечерта. След това обаче Анди започна да издава някакви странни звуци като на тюлен, нещо като лай, нещо като кихане, и той си даде сметка, че Анди плаче. Щом го видя, се ужаси и изпадна в лека истерия, не знаеше какво да прави.

— Махай се — нареди Анди между звуците. — Сериозно ти говоря, Джуд, махай се оттук.

И той си тръгна. На другия ден получи в службата букет рози с размерите на храст гардения и бележка, написана с гневния разкривен почерк на Анди:

ДЖУД, ТОЛКОВА СЪМ СМУТЕН, ЧЕ НАПРАВО НЕ МОГА ДА ПИША. МНОГО ТЕ МОЛЯ, ПРОСТИ МИ ЗА ВЧЕРА. НЕОПИСУЕМО ЩАСТЛИВ СЪМ ЗА ТЕБ И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО СЕ ПИТАМ, Е ЗАЩО ХАРОЛД ГО Е НАПРАВИЛ ЧАК СЕГА. ДАНО ГО ИЗТЪЛКУВАШ КАТО ЗНАК, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖИШ ПОВЕЧЕ ЗА СЕБЕ СИ, ТА НЯКОЙ ДЕН ДА ИМАШ СИЛИ ДА СМЕНЯШ ПАМПЕРСИТЕ НА ХАРОЛД, КОГАТО ТОЙ СТАНЕ НА ХИЛЯДА ГОДИНИ И ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ИЗПУСКА, ЗАЩОТО СИ НАЯСНО, ЧЕ НЯМА ДА ТИ УЛЕСНИ ЖИВОТА И НЯМА ДА УМРЕ КАТО ВСИЧКИ НА ПОЧТЕНА ВЪЗРАСТ. ПОВЯРВАЙ, В ТОВА ОТНОШЕНИЕ РОДИТЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ ДОСАДНИЦИ. (НО И СА СТРАХОТНИ, РАЗБИРА СЕ.)

С ЛЮБОВ, АНДИ.

Двамата с Уилем бяха единодушни, че това е едно от най-хубавите писма, които някога са чели.

После обаче месецът на въодушевление отмина и дойде януари, Уилем замина на снимки в България и старите страхове се завърнаха в компанията на нови. Харолд му съобщи, че делото е насрочено за петнайсети февруари и че с леки промени са уредили да се гледа при Лорънс. Сега, с наближаването на датата, той усещаше остро и неминуемо, че може да провали всичко, и в началото несъзнателно, а сетне усърдно започна да избягва Харолд и Джулия, убеден, че ще се откажат, ако им се напомня прекалено често и дейно какво всъщност получават. Затова, когато втората седмица на януари те дойдоха в града, за да отидат на театър, той се скри, уж е заминал в командировка във Вашингтон, а при седмичните им обаждания се стараеше да говори съвсем малко и да не допуска разговорът да се проточи. От ден на ден ситуацията му се струваше все по-невероятна — призляваше му всеки път, щом зърнеше отстрани на някоя сграда отражението си — как накуцва грозно като зомби. На кого всъщност му е притрябвало това? Мисълта, че може да се сроди с друг, му се струваше все по-нелепа: как Харолд нямаше да стигне до същия извод, ако го видеше още веднъж? Знаеше, че не трябва да отдава чак такова значение — все пак беше зрял човек, знаеше, че осиновяването е по-скоро ритуал и не е от особена важност за обществото, — но го желаеше с неотклонен плам, който не се поддаваше на логиката, и за него щеше да бъде непоносимо да му го отнемат точно сега, когато всички, на които държеше, се радваха толкова за него, и той бе само на крачка.

И друг път се беше доближавал. Когато беше на тринайсет, в годината, след като пристигна в Монтана, домът бе участвал в панаир на осиновителите, стекли се от три щата. Ноември беше обявен за Месец на осиновяването и една студена сутрин им казаха да се облекат спретнато и ги натовариха припряно на два ученически автобуса, а след два часа ги докараха в Мизула, където ги разтовариха от автобусите и ги отведоха в заседателната зала на един хотел. Техните автобуси пристигнаха последни и залата вече бе пълна с деца, момчетата от едната страна, момичетата от другата. В средата на залата имаше дълга редица маси и докато вървеше към посоченото място, той видя, че по тях има дебели папки с надписи: Момчета, новородени; Момчета, току-що проходили; Момчета, 4–6 години; Момчета, 7–9 години; Момчета, 10–12 години; Момчета, 13–15 години; Момчета 15+ години. Обясниха им, че вътре имало листове с техните снимки, имена и данни: откъде са родом, от кой етнос са, информация как се учат и какво спортуват, какви дарби и интереси имат. Той се запита какво ли пише на неговия лист? Какви дарби са му измислили, каква етническа принадлежност, какъв произход?

По-големите момчета, онези с имена и лица в папката 15+, знаеха, че няма да ги осиновят никога, и още щом учителите се обърнаха, се изнизаха през задния вход, та както знаеха всички, да се надрусат. На новородените и току-що проходилите не им се налагаше да бъдат друго, освен новородени и току-що проходили, те щяха да бъдат първите избрани, а дори не го знаеха. Но докато наблюдаваше от ъгъла, където се бе спотаил, той видя, че някои от момчетата — достатъчно големи, за да са преживели вече някой от тези панаири, но все още достатъчно малки, за да хранят надежди — си имат стратегия. Той загледа как намръщените стават усмихнати, как грубияните и побойниците стават весели и закачливи, как момчета, които между стените на дома се мразеха, си играят и се закачат по убедително приятелски начин. Видя как момчетата, които се държаха грубо с учителите, които се ругаеха по коридорите, се усмихват и си говорят с възрастните, с потенциалните си родители, влизащи един по един в залата. Видя как най-злобното, най-гадното от всички момчета, четиринайсетгодишният Шон, който веднъж го беше повалил в тоалетната и бе забил колене в плешките му, посочи името си, закачено върху дрехите му, на един мъж и жена, с които разговаряше и които се насочиха към папките.

— Шон! — провикна се след тях. — Шон Грейди!

И от нещо в обнадеждения му дрезгав глас, в който се долавяха усилието, напрежението, желанието на Шон да не проличи колко е обнадежден, за пръв път му домъчня за него, а после се ядоса на мъжа и жената, които, както забеляза, всъщност прелистваха папката „Момчета, 7–9 години“. Ала тези чувства отминаха бързо, понеже в онези дни той се опитваше да не чувства нищо: нито глад, нито болка, нито гняв, нито тъга.

Не знаеше хитрости, не притежаваше умения, не го биваше да очарова. Когато дойде в дома, бе толкова скован, че предишния ноември не го бяха взели на панаира и сега, една година по-късно, той не бе сигурен, че се чувства по-добре. Да, наистина мислеше все по-рядко и рядко за брат Лука, но дните извън класната стая се размазваха в едно, през повечето време му се струваше, че се носи по течението, опитваше се да си внуши, че не живее в собствения си живот, искаше да стане невидим, желаеше само едно — да не го забелязва никой. Случваха му се разни неща и за разлика отпреди той не се съпротивляваше, понякога, нараняха ли го, дълбоко в себе си се питаше какво ще си помислят сега братята за него, вече ги нямаше пристъпите на гняв, нямаше ги изблиците, нямаше го боричкането. Сега беше момчето, каквото те открай време искаха да стане. Сега той се надяваше да се рее незабелязан, да е с присъствие, толкова тънко, леко и безтегловно, че да не размества изобщо въздуха.

Затова се изненада — както се изненадаха и възпитателите, — щом вечерта научи, че е сред момчетата, избрани от едно семейство: Лиъри. Дали беше забелязал някои от жените и мъжете да го гледат, може би дори да му се усмихват? Вероятно. Но следобедът мина като в унес и още докато се прибираха с автобуса, той вече полагаше усилия да забрави всичко.

Щеше да прекара пробно почивните дни — почивните дни преди Деня на благодарността — у Лиъри, за да видят дали ще си допаднат. В четвъртък у тях го откара един от възпитателите на име Бойд, който ги обучаваше за водопроводчици и когото той не познаваше много добре. Знаеше, че Бойд е наясно какво са правили с него някои от другите възпитатели, и макар да не ги спря нито веднъж, не бе и участвал никога.

Но докато той слизаше от колата пред входната врата на семейство Лиъри — те живееха в едноетажна тухлена къща, заобиколена от всички страни от тъмна угар — Бойд го стресна, като го сграбчи за китката и го придърпа към себе си:

— Гледай да не сгафиш нещо, Сейнт Франсис — каза му. — Това е твоят шанс, чу ли?

— Да, господине — отвърна той.

— Е, върви — подкани Бойд и го пусна, а той тръгна към госпожа Лиъри, която стоеше на прага.

Беше дебела, но мъжът й беше просто едър, с големи червени ръце, които приличаха на бухалки. Имаха две дъщери, и двете прехвърлили двайсетте и вече задомени, и смятали, че няма да е зле да имат при себе си момче, което да помага на господин Лиъри — той поправяше едрогабаритна селскостопанска техника и освен това обработваше сам земята. Обясниха, че са го избрали, понеже изглеждал кротък и учтив, не искали пакостници, искали трудолюбиво момче, което ще оцени какво е да имаш дом и покрив над главата. Били прочели в папката, че знаел да се труди, знаел да чисти и се представял добре във фермата на дома.

— Виж, името ти е необичайно — каза госпожа Лиъри.

Той никога не го беше възприемал като необичайно, но отвърна:

— Да, госпожо.

— Дали да не ти дадем друго? — попита госпожа Лиъри. — Може би Коуди? Винаги съм харесвала името Коуди. Не е чак толкова… ами, всъщност по̀ приляга на хора като нас.

— Коуди ми допада — отвърна той, макар че всъщност нямаше мнение по въпроса: Джуд, Коуди, за него беше все едно как го наричат.

— Добре тогава — рече госпожа Лиъри.

Вечерта изрече насаме името: Коуди Лиъри. Коуди Лиъри. Беше ли възможно да влезе в къщата като един човек, а после, сякаш мястото бе омагьосано, да се преобрази на друг? Наистина ли беше толкова просто, толкова бързо? Джуд Сейнт Франсис щеше да изчезне, а заедно с него брат Лука, брат Петър и отец Гавриил, манастирът, възпитателите в дома, срамът, страховете и мръсотията и на негово място щеше да дойде Коуди Лиъри, който ще си има родители и може да стане какъвто пожелае.

Остатъкът от почивните дни мина без произшествия, толкова спокойно, че ден след ден, час след час той усещаше как отделни частици от него се пробуждат, как облаците, струпали се наоколо, се разкъсват и изчезват, усещаше как вижда в бъдещето и си представяше мястото, което може да заеме. Хвърли всички усилия да е любезен, да прояви трудолюбие и не му беше сложно: сутринта стана рано и приготви закуска за семейство Лиъри (госпожа Лиъри се впусна да го хвали толкова гръмогласно и щедро, че той се усмихна смутен на пода), изми чиниите, помогна на господин Лиъри да почисти инструментите и да смени фитила на лампата и макар да имаше неща, които не му допаднаха особено — скучната неделна служба, на която отидоха в църквата, молитвите, които семейство Лиъри провери дали е казал преди сън, — те едва ли бяха по-страшни от нещата, които не харесваше в дома, бяха неща, за които знаеше, че може да свърши, без да изглежда недоволен или неблагодарен. Усещаше, че семейство Лиъри не са от хората, които ще се държат като родителите по книгите, като родителите, за които копнееше, ала той знаеше как да бъде прилежен, знаеше как да направи така, че да са доволни. Още се страхуваше от големите червени ръце на господин Лиъри и когато остана насаме с него в плевнята, се разтрепери и застана нащрек, но ако не друго, сега имаше да се страхува само от господин Лиъри, а не от цял взвод господин Лиъровци, както беше преди, както беше и в дома.

Когато в неделя вечерта Бойд дойде да го вземе, той бе доволен как се е справил, дори бе уверен в себе си.

— Как мина? — попита го Бойд и той отговори, без да си криви душата:

— Добре.

Заради последните думи, които госпожа Лиъри му каза: „Имам чувството, Коуди, че съвсем скоро ще се виждаме много по-често“, беше сигурен, че те ще се обадят в понеделник и скоро, може би още в петък, той ще бъде Коуди Лиъри, а домът ще е поредното място, което ще остави зад себе си. Но понеделник мина, минаха и вторник, и сряда, после дойде нова седмица, а него все не го викаха в кабинета на директора, писмото му до семейство Лиъри си остана без отговор и ден след ден пътят за спалните помещения си оставаше все така дълъг и празен и не идваше да го вземе никой.

Накрая две седмици след посещението той отиде при Бойд в работилницата, знаеше, че в четвъртък вечер възпитателят се заседява до късно там. Изчака цялата вечеря отвън на студа и снега, който поскърцваше под краката му, и най-сетне видя, че Бойд излиза.

— Господи — възкликна възпитателят, щом го забеляза — за малко да се блъсне в него, когато се обърна. — Не трябва ли да си в спалните помещения, Сейнт Франсис?

— Много ви моля — пророни той. — Много ви моля, кажете ми, семейство Лиъри ще дойдат ли да ме вземат?

Ала знаеше отговора още преди да е видял лицето на Бойд.

— Размислили са — отвърна Бойд и макар да не се славеше сред възпитателите и момчетата като много добър, го изрече почти нежно. — Всичко приключи, Сейнт Франсис. Няма да стане.

Пресегна се към него, но той се наведе, затова Бойд поклати глава и си тръгна.

— Почакайте — извика той, след като се поокопити и се затича, доколкото можеше, през снега след Бойд. — Нека опитам още веднъж — примоли се. — Кажете ми къде съм сбъркал и ще опитам още веднъж.

Усети как старата истерия го връхлита отново, усети и вътре в себе си остатъците от момчето, което изпадаше в пристъпи и крещеше, от чиито писъци помещението притихваше.

Но Бойд поклати още веднъж глава.

— То не става така, Сейнт Франсис — рече, после спря и погледна право в него. — Виж какво — допълни, — след няколко години ще се махнеш оттук. Знам, струва ти се много време, но не е. Тогава вече ще бъдеш голям и ще правиш каквото искаш. Просто трябва да издържиш тези години.

После се обърна решително и си тръгна.

— Как? — извика той след него. — Бойд, кажете ми как! Как, Бойд, как?

Беше забравил да добави „господин“.

Онази вечер изпадна в първия пристъп от години и макар тук наказанието да беше, общо взето, същото, както в манастира, облекчението, усещането за лекота, които навремето такива пристъпи му носеха, вече ги нямаше: сега вече бе натрупал опит и знаеше, че с писъците няма да промени нищо, че като крещи, само се връща при себе си и усеща още по-остро и силно, още по-лепкаво всичко, всяка обида и болка.

Нямаше да разбере никога, никога къде е сбъркал онези почивни дни у семейство Лиъри. Нямаше да разбере никога какво е направил, дали нещо, над което има власт, или нещо, над което е безсилен. И от всички неща от манастира, от дома, които хвърляше толкова усилия да заличи, искаше най-силно да забрави онези почивни дни, да забрави особения срам, че е допуснал да повярва как може да бъде човек, какъвто знаеше, че не е.

Но, разбира се, сега, когато до съдебното дело оставаха шест, пет, четири седмици, той мислеше постоянно за тях. Уилем беше заминал, нямаше кой да бди над часовете и делата му, затова той будуваше, докато небето изсветлее от слънцето: чистеше, търкаше с четка за зъби пода под хладилника, миеше с белина всяка тъничка фуга между плочките на ваната в банята. Чистеше, за да няма възможност да се самонаранява, понеже се самонараняваше толкова много, че дори той знаеше колко налудничаво, колко разрушително се държи: дори той се уплаши от самия себе си и от онова, което върши, от неспособността да се владее. Бе започнал да закрепва по нов начин острието на бръснача върху кожата си и после да натиска надолу, възможно най-надълбоко, така че, щом изтеглеше бръснача — заседнал като брадва в пън, — разполагаше с половин секунда, когато можеше да раздалечи двете страни на плътта и да не види друго, освен чиста бяла цепнатина като в парче сланина, после в раната рукваше кръв, която се събираше на локвичка. Замайваше му се главата, сякаш тялото му беше напомпано с хелий, храната ставаше с вкус на гнилоч и той спря да се храни, освен ако не се налагаше. Заседаваше се в службата, докато по коридорите не започнеха да сноват чистачките от нощната смяна, шумни като мишки, после у дома будуваше, а щом станеше от сън, сърцето му бумтеше толкова бързо, та се налагаше той да си поеме въздух, за да се успокои. Към нормалността го връщаха само работата и обажданията на Уилем, иначе той изобщо нямаше да излиза от къщи и щеше да се самонаранява, докато смъкне от ръцете си цели пирамиди от плът, които щеше да пусне в канализацията. Получи видение как си смъква плътта — първо по ръцете, после по краката, след това гърдите, врата и лицето, — накрая от него не остана друго, освен кости, скелет, който се движеше, въздишаше, дишаше и куцукаше през живота на порестите си чупливи кокили.

Отново ходеше при Анди веднъж на месец и половина и бе отлагал два пъти последното посещение, притеснен какво ще каже той. Но накрая, когато до съдебното заседание оставаха по-малко от четири седмици, отиде при Анди и седя в един от кабинетите, докато той не надзърна да каже, че закъснява.

— Не се притеснявай — рече му.

Анди го огледа с леко присвити очи.

— Няма да се бавя много — каза накрая, после излезе.

След няколко минути дойде медицинската му сестра Кали.

— Здравей, Джуд — поздрави тя. — Докторът ме прати да те премеря, би ли стъпил на кантара?

Той не искаше да го прави, ала знаеше, че Кали няма никаква вина и не тя го е решила, затова се смъкна тежко от писалището и стъпи на кантара — не погледна цифрите, които Кали вписа в картона му, после тя му благодари и излезе.

— И така — подхвана Анди, след като се върна и разгледа картона. — За какво да поговорим първо, за това, че си отслабнал много, или че си си нанесъл толкова много рани?

Той не знаеше какво да отговори.

— Защо реши, че съм си нанесъл много рани?

— Винаги го разбирам — обясни Анди. — Под очите ти се появяват… тъмни кръгове. Вероятно дори не го осъзнаваш. И си сложил отгоре пуловер. Правиш го само когато се почувстваш зле.

— О! — възкликна той.

Не беше забелязвал. Известно време мълчаха, Анди придърпа табуретката към масата и попита:

— За кога?

— За петнайсети февруари.

— Така значи! — каза Анди. — Скоро.

— Да.

— Защо си притеснен?

— Притеснен съм… — подхвана той, после спря и опита отново: — Притеснен съм, че ако Харолд научи какъв всъщност съм, няма да поиска да… — Замълча отново. — И аз не знам кое е по-лошо: да научи предварително, което означава, че със сигурност ще се откаже, или вече след това и така да разбере, че съм го мамил.

Той въздъхна, за пръв път намираше сили да го изрече, но след като го направи, осъзна, че се страхува именно от това.

— Джуд — започна предпазливо Анди, — какво толкова лошо мислиш, че има в теб, та Харолд да не поиска да те осинови?

— Анди — примоли се той, — не ме карай да говоря за това.

— Но аз не знам, честно.

— Нещата, които съм правил — отвърна той, — болестите, които съм хванал. — Препъна се, мразеше се. — Отвратително е, отвратителен съм.

— Джуд — подхвана Анди и докато говореше, спираше през няколко думи, а той усещаше, че Анди внимава къде стъпва, сякаш напредваше бавно през минно поле. — Бил си малко дете, новородено. Тези неща са ти ги причинили други. Няма, няма нищо, за което да се виниш, нищо, в никоя вселена. — Анди го погледна. — Дори и да не си бил дете, дори да си бил някакъв развратен тип, решил да чука всичко наред и пипнал цял букет венерически болести, пак няма от какво да се срамуваш. — Анди въздъхна. — Опитай да ми повярваш, чу ли?

Той поклати глава.

— Не знам.

— А аз знам — рече Анди. Известно време мълчаха. — Не е зле да идеш на психотерапевт, Джуд — добави и гласът му беше тъжен. Той нямаше сили да отговори и след няколко минути Анди се изправи. — И така — отсече решително, — дай да ги видя — след което му съблече пуловера и издърпа ръцете му.

От лицето на Анди той разбра, че този път е по-зле от очакваното, а когато извърна очи надолу и се опита да се види като нещо, което не познава, съзря онова, което се бе открило и пред Анди: бинтът, наслаган ту тук, ту там по пресните рани, полузарасналите рани с крехките шевове на белезите, които още не се бяха образували докрай, инфектираната рана, покрита с грапава коричка засъхнала гной.

— И така — рече Анди след дълго мълчание, почти беше приключил с дясната му ръка, бе промил инфектираната рана и бе нанесъл антибактериален мехлем по другите, — защо си отслабнал толкова много?

— Не мисля, че е много.

— Джуд — възрази Анди, — пет и половина килограма за по-малко от два месеца е много, пък и не тежиш чак толкова, че да се лишиш от пет килограма.

— Просто не ми се яде — обясни накрая той.

Анди не каза нищо друго, докато не приключи и с двете му ръце, после въздъхна, отново седна и се зае да пише нещо в бележника си.

— Искам, Джуд, да се храниш пълноценно по три пъти на ден — подхвана, — освен това ще ядеш едно от нещата в списъка тук. Всеки ден. Това е добавка към обичайната храна, разбра ли? В противен случай ще се обадя на колегите ти и ще ги накарам да седят с теб, докато се храниш, а това, повярвай, не ти трябва. — Той откъсна страницата от бележника и му я подаде. — И пак тук следващата седмица. Без оправдания.

Той погледна списъка — САНДВИЧ С ФЪСТЪЧЕНО МАСЛО. САНДВИЧ СЪС СИРЕНЕ. САНДВИЧ С АВОКАДО. 3 ЯЙЦА (С ЖЪЛТЪЦИТЕ!!!!). СМУТИ ОТ БАНАН — и го пъхна в джоба на панталона си.

— Ето какво още искам да направиш — продължи Анди. — Когато посред нощ се събудиш и посегнеш да си нанасяш рани, искам да ми се обадиш. Обаждаш ми се, колкото и да е часът, чу ли? — Той кимна. — Сериозно говоря, Джуд.

— Съжалявам, Анди — пророни той.

— Знам, че съжаляваш — увери го Анди. — Но е излишно да се извиняваш… най-малкото на мен.

— На Харолд.

— Не — поправи го Анди. — И на Харолд не е нужно да се извиняваш. Само на себе си.

Той се прибра и започна да яде от един банан, докато той се превърна на пръст в устата му, после се преоблече и продължи да мие прозорците във всекидневната, беше започнал предишната вечер. Избута канапето по-близо, за да стъпи на страничните облегалки, и затърка стъклата, без да обръща внимание, че гърбът го наболява, докато ту се качва, ту слиза, за да излее бавно във ваната мръсната сива вода в кофата. Щом приключи с всекидневната и със стаята на Уилем, го болеше толкова много, че се наложи да пълзи до банята, и след като се поряза, седна да си почине с вдигнати над главата ръце и изтривалката, омотана около него. Когато телефонът иззвъня, той изправи гръб — да се ориентира, после тръгна със стенания към стаята си — където часовникът показваше три след полунощ — и заслуша много киселия (но съвсем буден) Анди.

— Закъснях — предположи Анди. Той не каза нищо. — Слушай, Джуд — продължи Анди, — ако не престанеш с това, наистина ще ми се наложи да те прибера в болница. И да се обадя на Харолд, за да му кажа защо. Не се съмнявай. — Известно време той мълча. — Освен това — допълни — не си ли уморен, Джуд? Не се налага да си причиняваш това. Не е нужно.

И той не знаеше защо — може би заради спокойния глас на Анди, заради решителността в предупреждението му, от които осъзна, че този път Анди не се шегува за разлика отпреди, или може би защото си даде сметка, че да, уморен е, толкова е уморен, че най-после е готов да приеме чужди заповеди, — но през следващата седмица изпълняваше каквото му бяха казали. Хранеше се редовно, нищо че по някаква странна алхимия храната се превръщаше в кал, в огризки: налагаше си да дъвче и да гълта, да дъвче и да гълта. Не ядеше много, но все пак ядеше. Анди му се обаждаше всеки ден в полунощ, Уилем — всяка сутрин в шест (той така и не намери сили да попита, а Уилем така и не спомена дали Анди се е свързал с него). Най-тежки бяха часовете между тези обаждания и макар да не бе в състояние да спре изцяло да си нанася рани с бръснача, той усети, че го влече към по-ранни наказания — преди да го научат да се самонаранява, имаше време, когато се блъскаше отново и отново в стената отвън на мотела, където живееше с брат Лука, докато не се свлечеше изтощен на земята, и отляво тялото му постоянно бе в синини, морави и кафяви. Сега не го правеше, но помнеше усещането, задоволството да чувства как тялото му се удря в стената, ужасната наслада да се хвърля върху нещо, което не помръдва.

В петък отиде при Анди, който не одобри състоянието му (той не бе наддал изобщо на килограми), но не му се и скара (не бе и отслабнал), а на другия ден той взе самолета за Бостън. Не каза на никого, че отива там, дори на Харолд. Знаеше, че Джулия е на конференция в Коста Рика, знаеше обаче и че Харолд си е вкъщи.

Преди шест години щеше да им гостува за Деня на благодарността и трябваше да пристигне точно когато по една случайност и Джулия, и Харолд имаха академичен съвет в катедрите си, затова Джулия му бе дала ключове и сега той влезе в къщата, наля си чаша вода и докато я пиеше, се загледа в задния двор. Беше точно преди пладне, Харолд още беше на тенис, затова той отиде да го чака във всекидневната. Но заспа и когато се събуди, Харолд го разтърсваше за рамото и повтаряше името му.

— Харолд — каза той и седна. — Извинявай, извинявай, трябваше да звънна.

— Господи — каза задъхан Харолд, миришеше остро на студ. — Добре ли си, Джуд? Какво има?

— Нищо, нищо — отвърна и още преди да го е изрекъл докрай, чу колко нелепо звучи обяснението му, — просто реших да намина.

— Така ли — каза Харолд и за миг замълча. — Радвам се да те видя. — Седна на стола и го погледна. — От няколко седмици се държиш, сякаш не се познаваме.

— Знам — призна той. — Извинявай.

Харолд сви рамене.

— Не е нужно да се извиняваш. Просто се радвам, че си добре.

— Да — потвърди той. — Добре съм.

Харолд понаклони глава.

— Не изглеждаш много добре.

Той се усмихна.

— Изкарах грип. — Вторачи се в тавана, сякаш репликите му бяха написани там. — Форзицията ще падне, така да знаеш.

— Знам. Тази зима духа много.

— Ако искаш, ще ти помогна да я закрепим.

След това Харолд го гледа дълго с уста, която помръдваше леко, сякаш хем се опитваше, хем не се опитваше да каже нещо. Накрая изрече:

— Да. Хайде.

Навън беше неочаквано, непоносимо студено и двамата започнаха да подсмърчат. Той намести подпората, а Харолд я заби с чука в земята, макар че пръстта беше замръзнала и се напука като грънец. След като я вкараха достатъчно дълбоко, Харолд му подаде нарязан на парчета канап и той завърза за подпората храста в средата достатъчно здраво, за да не пада, но и не много стегнато, за да не го прекърши. Работеше бавно, проверяваше възлите да са затегнати добре, кършеше клоните, огънати прекалено много.

— Харолд — каза, когато стигна средата на долната половина. — Исках да поговорим за нещо, но… не знам откъде да започна.

„Глупаво — помисли си. — Глупаво е да го правиш. Беше прекалено глупав да смяташ, че такова нещо изобщо може да се случи.“ Отвори уста, за да продължи, и пак я затвори, сетне я отвори още веднъж: беше риба, която пуска тъпо мехурчета, и съжали, че изобщо е дошъл, че е започнал да говори.

— Джуд — подкани Харолд, — кажи ми. Каквото и да е. — Той замълча. — Да не си се отказал?

— Не съм — увери го той. — Няма такова нещо. — Двамата замълчаха. — А ти?

— Не, разбира се, че не.

Завърза последното парче канап и се изправи, а Харолд нарочно не му помогна.

— Не искам да ти го казвам — подхвана пак и погледна надолу към форзицията, към клонестата й грозота. — Но съм длъжен, защото… защото не искам да те мамя. Харолд… мислиш ме за човек, какъвто не съм.

Харолд продължаваше да мълчи.

— За какъв човек те мисля?

— За добър — отвърна той. — Почтен.

— Ами, прав си — потвърди Харолд. — За такъв те смятам.

— Но… аз не съм такъв — рече той и усети, че въпреки студа очите му започват да парят. — Вършил съм неща, каквито… каквито добрите хора не правят — продължи спънато. — И си мисля, че не е зле да го знаеш. Вършил съм ужасни неща, неща, от които ме е срам, и ако ги научиш, ще те бъде срам, че ме познаваш, камо ли да съм свързан по някакъв начин с теб.

— Джуд — каза накрая Харолд. — Не си представям да си правил нещо, което да промени чувствата ми към теб. Не ме вълнува какво си вършил преди. Всъщност… вълнува ме, иска ми се да чуя за живота ти, преди да се запознаем. Но винаги съм имал чувството, силното чувство, че не искаш да го обсъждаме. — Той замълча и зачака. — Искаш ли да го обсъдим сега? Искаш ли да ми разкажеш?

Той поклати глава. Искаше и не искаше едновременно.

— Не мога — рече.

Усети под кръста си как притесненията започват да надигат глава, как почернялото семе разпростира бодливи клони. „Не сега — замоли той сам себе си, — не сега. — Молба невъзможна, както молбата, която всъщност имаше предвид. — Не сега, никога.“

— Е — въздъхна Харолд, — не ми казваш нищо конкретно, затова няма как да те успокоя по-конкретно, само ще те уверя с думи, които да обхванат всичките ти съмнения и в които, надявам се, ще повярваш. Джуд: за каквото и да става въпрос, каквото и да си извършил, ти обещавам, че и да ми кажеш, и да не ми кажеш, това никога няма да ме накара да съжалявам, че съм пожелал да си член на семейството ми, че си станал член на семейството ми. — Харолд си пое дълбоко въздух, вдигна пред себе си дясната си ръка. — Джуд Сейнт Франсис, като твой бъдещ родител ти опрощавам всичко, за което търсиш опрощение.

Дали наистина искаше това? Опрощение? Той погледна Харолд в лицето, толкова познато, че затвореше ли очи, си спомняше всяка бръчица по него — Харолд беше сериозен и не се усмихваше, колкото и витиевато и сковано да бяха прозвучали думите му. Можеше ли да повярва на Харолд? „Най-трудно е не да намериш познание — беше му казал веднъж брат Лука, след като той му бе признал, че му е трудно да повярва в Бога. — Най-трудно е да повярваш в това познание.“ Чувстваше, че отново се е провалил: че не е успял да се покае, не е успял да определи предварително какво иска да чуе в отговор. Нима в известен смисъл нямаше да бъде по-лесно, ако Харолд му беше казал, че е прав и вероятно трябва да обмислят още веднъж дали да го осиновява? Той, разбира се, щеше да бъде смазан, но това щеше да бъде познато усещане, нещо, което разбираше. В отказа на Харолд да го пусне да си иде бе заложено бъдеще, което той не можеше да си представи, бъдеще, в което някой можеше да иска да бъде с него завинаги, а той не бе изживявал никога дотогава такова нещо, нямаше подготовка, жалони. Харолд щеше да го води, той щеше да го следва, докато един прекрасен ден Харолд си отидеше и той останеше сам, беззащитен, залутан в чужда земя, без никого, който да го отведе у дома.

Харолд чакаше отговора му, сега обаче болката вече не беше поносима и той знаеше, че трябва да си почине.

— Харолд — каза. — Извинявай. Но ми се струва… струва ми се, че е по-добре да полегна малко.

— Върви — подкани Харолд, без да се засяга, — върви.

В стаята си той лежи направо върху покривалото и затваря очи, но дори след края на пристъпа е изтощен и си казва, че ще подремне само няколко минути, после ще стане и ще провери какво има Харолд в къщата: ако му се намира кафява захар, той ще направи нещо — в кухнята имаше купа сливи, дали да не направи с тях кекс?

Но той не се буди. Не се буди, когато след час Харолд идва да провери какво прави и допира ръка до бузата му, после го завива с одеяло, не се буди, когато Харолд пак влиза да провери точно преди вечеря. Спи и когато телефонът звъни в дванайсет и после в шест сутринта, спи и докато Харолд разговаря първо с Анди, а после с Уилем. Спи цяла сутрин, спи и на обяд и се буди чак когато усеща, че Харолд го държи за рамото, чак когато чува, че Харолд го вика по име и казва, че до полета му остават няколко часа.

Преди да се събуди, сънува мъж, застанал на полето. Не вижда лицето на мъжа, но той е висок и слаб и помага на друг, по-възрастен мъж да закачи отзад на камиона ремарке. Разбира, че е в Монтана от извитото като купа побеляло ширнало се небе и от особения студ там, съвсем сух и някак по-чист от студа, който е чувствал навсякъде другаде.

Още не вижда лицето на мъжа, но му се струва, че знае кой е, познава го по широката крачка и по това, че докато слуша другия мъж, кръстосва пред себе си ръце.

— Коуди — вика той насън и мъжът се обръща, но е много далеч и от козирката на бейзболната му шапка той не може да определи дали двамата са с еднакво лице.

Петнайсети се пада в петък, той си е взел почивен ден. Някой спомена да си направели в четвъртък празнична вечеря, но накрая решиха в деня на церемонията (както го нарича Джей Би) да се съберат на ранен обяд. Съдебното заседание е насрочено за десет и след като приключи, всички ще се върнат в къщата, за да хапнат.

Харолд искаше да наеме кетъринг, той обаче настоя да сготви сам и прекарва вечерта в четвъртък в кухнята. Пече сладкишите — шоколадовия кекс с орехи, който Харолд обича, кекса с карамелизирани плодове, който Джулия обича, хляба, който и двамата обичат, — чисти четирите килограма раци и смесва месото им с яйца, кромид лук, магданоз и галета, за да направи крокети. Бели картофите, остъргва набързо морковите, маха стъблата на брюкселското зеле, така че на другия ден да му остане само да го поръси със зехтин и да го пъхне във фурната. Изтръсква фурмите от опаковката в купа, за да ги опече и после да ги поднесе заедно със сладоледа с мед и балсамовия винегрет. Всички тези ястия са сред любимите на Харолд и Джулия и той се радва, че ги приготвя, радва се, че има нещо, което да им даде, пък било то и дребно. Цяла вечер Харолд и Джулия ту влизат, ту излизат и макар той да ги спира, мият чиниите и тенджерите, които е изцапал, наливат му вино и вода и питат дали могат да помогнат, въпреки че той ги праща да си почиват. Накрая отиват да си легнат и макар да им обещава, че и той няма да се заседява до късно, остава в ярко осветената притихнала кухня, където си тананика тихо и гледа ръцете му да се движат — да не ги връхлети манията.

Последните няколко дни бяха много тежки, от най-тежките, които помни, толкова тежки, че една нощ той дори се обади на Анди след среднощната проверка и когато Анди предложи в два след полунощ да се срещнат в една закусвалня, той прие и отиде, толкова отчаяно искаше да се махне от жилището, което изведнъж му се стори пълно с неустоими изкушения: с бръсначи, разбира се, но също с ножове, ножици и кибрит, а също със стълбища, от които да се хвърли. Знае, че ако сега отиде в стаята си, няма да може да се спре и ще се насочи право към банята, където отдавна държи, залепена със скоч отдолу на мивката, чантичка със съдържание, същото, както на Лиспенард стрийт: ръцете чак го болят, толкова му се иска да го направи, но той е решен да не се поддава. Останало му е тесто и той решава да направи сладкиш с борови ядки и червени боровинки, а също може би кръгла торта с парченца портокал и мед отгоре: докато се опекат, почти ще се е съмнало, той ще е прескочил опасността и ще се е спасил.

На другия ден Малкълм и Джей Би също ще дойдат в съда, ще пристигнат със сутрешния полет. Уилем, който също трябваше да присъства, няма да дойде, предишната седмица се беше обадил да каже, че снимките се отлагат и ще се прибере на осемнайсети, а не на четиринайсети. Той знае, че не може да се направи нищо, но пак направо не може да го преглътне, че Уилем няма да е тук: такъв ден без Уилем няма да е никакъв ден.

— Обади ми се в мига, в който всичко приключи — беше помолил Уилем. — Ужасно е, че не мога да присъствам.

Но все пак той покани Анди по време на един от среднощните им разговори, които с времето започна да харесва: докато си приказваха, обсъждаха всекидневни неща, успокоителни неща, обичайни неща — съдията, издигнат за нов член на Върховния съд, най-новия проектозакон за здравеопазването (той го одобряваше, Анди — не), биографията на Розалинд Франклин, която и двамата бяха чели (на него му харесваше, на Анди — не), жилището, което Анди и Джейн ремонтираха. Прозвуча му като нещо ново, хареса му, когато Анди възкликна с неподправено възмущение:

— Ти, Джуд, със сигурност се шегуваш!

Беше свикнал да го чува, когато Анди му се нахвърляше заради раните, които си нанасяше, или аматьорските му превръзки, а не за мнението му за филми, за кмета, за книги и дори за цвета на латекса. Щом разбра, че Анди няма да се възползва от разговорите, за да го упреква или поучава, той се отпусна и дори успя да научи едно — друго за самия Анди: Анди говореше за своя брат близнак Бекет, и той лекар, кардиохирург, живеел в Сан Франциско, Анди не понасял приятеля му и смятал да прави, да струва, но да накара Бекет да го зареже, за къщата на остров Шелтър, която родителите на Джейн им подарявали, за това, че в гимназията Анди е играл в отбора по американски футбол и родителите му са изтръпвали при мисълта за тази „американщина“, как в първи курс е бил на курсове в чужбина, в Сиена, където се е срещал с момиче от Лука и е качил девет килограма. Не че двамата не обсъждаха личния живот на Анди — след всеки преглед го правеха до известна степен, — но по телефона той говореше повече и можеше да се преструва, че Анди му е само приятел, а не негов лекар, макар че тази мисъл вече се оборваше от самата причина за обаждането.

— Не се чувствай задължен да идваш — добави той припряно, след като покани Анди на делото в съда.

— Иска ми се да дойда — отвърна Анди. — Питах се кога ще бъда поканен.

На него му докривя.

— Просто не исках да смяташ, че си принуден да прекарваш още повече време с шантавия си пациент, който и без това ти вгорчава живота — рече му.

— Ти си не просто мой шантав пациент — възрази Анди. — Освен това си и мой шантав приятел. — Известно време Анди мълча. — Поне се надявам да е така.

Той се усмихна на телефона.

— Разбира се — каза. — Имам честта да съм твой шантав приятел.

И така, щеше да дойде и Анди: щеше да се прибере със самолета още същия следобед, но Малкълм и Джей Би щяха да останат да пренощуват и щяха да си тръгнат заедно в събота.

След като пристигна, беше изненадан, а после и развълнуван колко старателно Харолд и Джулия са почистили къщата и колко се гордеят от свършената работа.

— Виж! — все повтаряха един през друг и сочеха победоносно някоя повърхност — маса, фотьойл, ъгъл на пода, — които обикновено бяха задръстени с купчини книги или списания, а сега бяха разчистени.

Навсякъде имаше цветя — зимни цветя: букети декоративно зеле, отрупан с бели пъпки кучешки дрян и бели като хартия луковици с възсладкия им мирис като на тор, — книгите по лавиците бяха изравнени и дори дамаската на канапето беше зашита.

— Погледни това тук, Джуд — бе казала Джулия, като бе преплела ръка с неговата и му беше показала зеленикавосивата гледжосана чиния на масата в антрето, счупена още от времето, когато се бяха запознали — парчетата, откършени отстрани на чинията, си седяха, постоянно сгушени на покритото с прах дъно. Сега обаче тя бе залепена, измита и лъсната.

— Охо! — възкликна той, след като му показаха това ново нещо, и се ухили тъпо, щастлив, защото те бяха щастливи.

Не се вълнуваше особено — никога не се бе вълнувал дали у тях е чисто, или не — можеха да живеят, заобиколени от йонийски колони стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, от цели пълчища тлъсти плъхове, които ти цвърчат в краката, — знаеше обаче, че според тях държи на чистотата и погрешно бяха изтълкували неуморното му досадно чистене навсякъде като упрек, колкото и да се опитваше той отново и отново да ги увери, че не ги укорява за нищо. Сега чистеше, за да се спре, да се разсее и да не прави други неща, в колежа обаче беше чистил на другите, за да изрази благодарността си: това бе нещо, което можеше и винаги бе могъл да върши, те му даваха толкова много, а той на тях — тъй малко. Джей Би, на когото му беше приятно да живее в кочина, изобщо и не забелязваше. Малкълм, който беше израсъл с прислужница, винаги забелязваше и винаги му благодареше. Не му харесваше само на Уилем.

— Престани, Джуд — му беше казал веднъж и го беше сграбчил за китката, докато той събираше от пода мръсните ризи на Джей Би, — не си ни слугиня.

Но той не успяваше да спре — нито тогава, нито сега.

Вече наближава четири и половина, когато той бърше за последно плотовете, после отива уморено в стаята си, праща на Уилем есемес да не му звъни и потъва в кратък брутален сън. След като се буди, си оправя леглото, взима си душ, облича се и се връща в кухнята, където, застанал при плота, Харолд си пие кафето и чете вестник.

— Е — казва Харолд, докато го оглежда от глава до пети. — Колко си хубав!

Той клати по инерция глава, но истината е, че си е купил нова вратовръзка, предишния ден е ходил да се подстриже и се чувства ако не хубав, то спретнат, какъвто се опитва да бъде винаги. Рядко вижда Харолд в официални дрехи, той обаче също си е облякъл костюм и изведнъж него го досрамява, толкова тържествен е случаят.

Харолд му се усмихва.

— Явно нощес не си подвил крак. Спал ли си изобщо?

Той отвръща на усмивката му.

— Достатъчно.

— Джулия още не е готова — обяснява Харолд, — а аз имам нещо за теб.

— За мен?

— Да — потвърждава Харолд и взима кожена кутийка с размерите на бейзболна топка, която е оставил до чашата с кафето, после му я подава.

Той я отваря, вътре е часовникът на Харолд с кръглия бял циферблат и строгите класически цифри. Каишката е сменена с нова, черна, от крокодилска кожа.

— Подарък от баща ми за трийсетгодишнината — споделя Харолд, понеже той не казва нищо. — Беше негов. А ти си още на трийсет, ако не друго, поне не съм нарушил симетрията. — Взима от него кутийката, вади часовника и го обръща, та той да види инициалите, гравирани отзад: СС, ХС, ДСФ: — Сол Стайн — казва Харолд. — Баща ми. После аз — ХС, и ти — ДСФ.

Връща му часовника. Той прокарва леко върха на палеца си по инициалите.

— Не мога да го приема, Харолд — изрича накрая.

— Можеш, и още как — отсича Харолд. — Твой е, Джуд. Вече си купих нов, няма как да ми го върнеш.

Той усеща, че Харолд го гледа.

— Благодаря ти — мълви накрая. — Благодаря.

Явно не е в състояние да каже друго.

— За мен е удоволствие — натъртва Харолд и няколко секунди и двамата мълчат, после той идва на себе си, маха часовника си и си слага на китката часовника на Харолд — вече негов, после му го показва и той кима.

— Красота — заявява Харолд. — Стои ти добре.

Той тъкмо се кани да отговори (какво?), когато чува, а после и вижда Джей Би и Малкълм, и двамата също в костюми.

— Не беше заключено — обяснява Джей Би, а Малкълм въздиша. — Харолд! — прегръща го той. — Честито! Момче!

— Сигурен съм, че Харолд не го е чувал никога досега — заявява Малкълм и маха с ръка на Джулия, която тъкмо влиза в кухнята.

После пристига Анди, след него — Джилиан, ще се срещнат с Лорънс вече в съда.

На вратата се звъни отново.

— Очакваме ли още някого? — пита той Харолд, който вдига рамене:

— Ще отвориш ли, Джуд?

Той отива да отвори и на вратата стои Уилем. Той го гледа известно време и още преди да е успял да си каже да запази спокойствие, Уилем му се мята като мустанг и го прегръща толкова силно, че още малко, и ще го събори.

— Изненадан ли си? — пита Уилем в ухото му и от гласа му той разбира, че Уилем се усмихва.

За втори път тази сутрин не е в състояние да говори.

Третият път е в съда. Качват се на две коли и в неговата (зад волана е Харолд, Малкълм е на предната седалка) Уилем обяснява, че датата на заминаването му всъщност е била сменена, но после са върнали първата, Уилем не му е казал, споделил е само с останалите, за да се появи изненадващо.

— Да, благодаря ти, Уилем — обажда се Малкълм, — трябваше да държа изкъсо Джей Би, все едно съм от ЦРУ, иначе щеше да се изпусне.

Отиват не в Съда по семейни дела, а в Апелативния на площад „Пембъртън“. В съдебната зала на Лорънс — Лорънс е неузнаваем в тогата, днес е ден, в който всички са облечени официално — тримата с Харолд и Джулия си дават обет, Лорънс се усмихва през цялото време, после всички се втурват да правят фотографии, всеки снима всекиго в различни съчетания и конфигурации. Само той не снима, само той е по всички снимки.

Стои с Харолд и Джулия и чака Малкълм да се пребори с огромния сложен фотоапарат, когато Джей Би го вика по име, и тримата поглеждат нагоре и точно тогава Джей Би ги снима.

— Готово — заявява той. — Благодаря.

— Джей Би, нали не е… — подхваща той, но точно тогава Малкълм оповестява, че е готов, и тримата се завъртат покорно към него.

По пладне вече са се върнали в къщата и не след дълго започват да идват и другите: Джилиан и Лорънс, Джеймс и Кери, колегите на Джулия, колегите на Харолд, някои от които той не е виждал още от Юридическия факултет. Пристигат някогашният му преподавател по вокал, а също доктор Ли, преподавателят му по математика, и научният му ръководител доктор Кашен, а също някогашната му шефка в „Батър“ Алисън, Лайънъл — техен общ приятел от общежитието, който сега преподава физика в „Уелзли“. Цял следобед едни идват, други си тръгват, едни се появяват, други отиват на лекции, срещи, съдебни заседания. В началото на него не му се искаше да правят сбирка с толкова много хора — дали това, че вече се е сдобил с родители: Харолд и Джулия, няма да породи, дори да насърчи въпроси защо изобщо досега не е имал родители? — но часовете минават и никой не задава никакви въпроси, никой не настоява да разбере за какво са му нови родители и той усеща, че малко по малко забравя страховете си. Знае, че когато съобщава за осиновяването, всъщност се хвали, а хвалбите си имат последствия, но е по-силно от него. „Само този път — умолява той онзи, който завежда наказанията за лошото му поведение. — Нека само този път се порадвам.“

За такива празненства изисквания няма, затова гостите си измислят свои: родителите на Малкълм са изпратили огромна бутилка шампанско и каса тосканско вино от винарна в Монталчино, на която са съсобственици. Майката на Джей Би пък му е изпратила брезентово чувалче луковици на нарциси — за Харолд и Джулия, и картичка за него, лелите му са изпратили една орхидея. От Прокуратурата се получи огромен сандък с плодове и с картичка, подписана от Маршал, Ситизън и Роудс. Мнозина носят вино и цветя. Алисън, която преди години го беше издала пред Харолд за курабийките бактерии, носи четири дузини, украсени по неговия първоначален замисъл, и той се изчервява, а Джулия пищи от радост. Остатъкът от деня му носи огромно щастие: каквото и да прави в този ден, то е съвършено, каквото и да каже, то звучи уместно. Хората искат да общуват с него, а той не се отдръпва, не се притеснява, докосват го, а той не ги спира. Лицето го боли от усмивки. Десетилетията одобрение, обич са вместени в този единствен следобед и той не може да му се насити, замаян, толкова необичайно е всичко. Чува как Анди спори с доктор Кашер за огромното ново сметище, което смятат да правят в Гургаон, наблюдава как Уилем слуша някогашния му преподавател по наказателно право, чува неволно как Джей Би обяснява на доктор Ли защо творческата сцена в Ню Йорк е невъзстановимо прецакана, гледа крадешком как Малкълм и Кери се опитват да извадят най-голямото хлебче с раци, без да преобърнат цялата купчина.

Надвечер всички вече са си тръгнали и във всекидневната се ширят само те шестимата: той, Харолд, Джулия, Малкълм, Джей Би и Уилем. В къщата отново цари пълен хаос. Джулия споменава да вечеряли, но всички — дори той — са преяли и никой, дори Джей Би, и не мисли за храна. Джей Би е подарил на Харолд и Джулия картина, на която е изобразен той, и преди да им я връчи, е казал:

— Не е правена по снимка, правена е само по скици.

На картината, която Джей Би е нарисувал с акварел и туш върху кадастрон, се виждат лицето и вратът му и тя е в стил, различен от онзи, който той свързва с творчеството на Джей Би: по-пестелив, с повече движение, в по-строга сива гама. На нея дясната му ръка е застинала над гърлото му, сякаш той се кани да се сграбчи за врата и да започне да се души, устата му е леко отворена и зениците му са много разширени, като на котка в тъмното. Няма как да го сбъркаш — той разпознава като свое дори движението, въпреки че точно сега не се сеща какво означава знакът и с какво чувство е бил съпътстван. Лицето е малко по-голямо от естествените размери и всички го гледат в мълчание.

— Наистина добра работа — казва накрая Джей Би, явно е доволен. — Съобщи ми, ако решиш да я продаваш, Харолд.

Сега вече всички се смеят.

— Колко, колко е красива, Джей Би… много благодаря — изрича Джулия и Харолд го повтаря като ехо.

Както винаги пред свои портрети, рисувани от Джей Би, на него му е трудно да разграничи красотата на изкуството от омерзението, което изпитва към собствения си образ, но не иска да е неблагодарен, затова повтаря похвалата.

— Чакай, и аз имам нещо — намесва се Уилем и се насочва към стаята, а после се връща с дървена фигура с височина към половин метър на брадат мъж със синя като хортензия дреха, с ореол от пламъци, надвиснали над червеникавата му коса като качулка на кобра, с дясна ръка, вдигната на една страна пред гърдите му, и с лява, отпусната отстрани до хълбока.

— Този пък кой е? — пита Джей Би.

— Този е свети Юда, известен и като Юда Тадей — отвръща Уилем. Слага го на масичката, обръща го към Джулия и Харолд. — Взех го от едно антикварно магазинче в Букурещ — обяснява им. — Казаха, че бил от края на деветнайсети век, но знам ли… според мен просто са го издялкали от дърво в някое село. Въпреки това ми хареса. Красив и достолепен е като нашия Джуд^[2].

— Съгласен съм — казва Харолд, докато взима статуетката и я държи в ръцете си. Прокарва пръсти по нагънатата дреха на фигурата, по огнения венец. — Защо главата му гори?

— Това олицетворява, че е присъствал на Петдесетница и Светият Дух се е излял върху него — чува се да казва той — старите знания винаги са му подръка, струпани в хранилището на съзнанието му. — Бил е един от апостолите.

— Откъде знаеш? — пита Малкълм и Уилем, който седи до него, го докосва по ръката.

— То оставаше да не знаеш — мълви тихо Уилем. — Все забравям.

И той усеща как го плисва признателност към Уилем не за това, че помни, а че забравя.

— Светецът, покровител на изгубените каузи — допълва Джулия и взима от Харолд статуетката, а в съзнанието му веднага прокънтява: „Моли се за нас, свети Юда, сподвижник и помощник на останалите без упование, моли се за нас“ — последната молитва, която като малък казваше преди сън, чак след като поотрасна, щеше да започне да се срамува от името си, от това, че то сякаш оповестява на света що за човек е, и да се пита дали братята са искали другите да го възприемат именно така: като подигравка, като диагноза, като предсказание.

Въпреки това понякога му се струваше, че това име е всичко, което истински му принадлежи, и макар да имаше мигове, когато му идеше, когато би трябвало да го смени, той така и не го направи.

— Благодаря ти, Уилем — казва Джулия. — Много ми харесва.

И той носеше подарък за Харолд и Джулия, който с напредването на деня обаче му се струваше все по-незначителен и глупав. Преди години Харолд беше споменал, че по време на медения си месец двамата с Джулия са чули във Виена няколко ранни песни на Шуберт. Но Харолд не можеше да си спомни кои точно са им харесали, затова той бе съставил свой си списък и го бе обогатил с още няколко свои любими песни, предимно на Бах и Моцарт, а после бе взел под наем малко звукозаписно студио и се бе записал на диск как ги пее: веднъж на няколко месеца Харолд го моли да им попее, него обаче все го досрамява. Но сега подаръкът му се струва неуместен, струва му се, че гласът му звучи пискливо, че за свой срам той е тръгнал да се перчи и е прекалено самонадеян. Въпреки това сърце не му дава да изхвърли диска. Затова, когато всички стават, протягат се и си пожелават „лека нощ“, той пъха диска заедно с писмата, които е написал и на двамата, между две книги, леко повредено издание на „Здравият разум“^[3] и опърпания „Бял шум“^[4], на една от долните лавици, така те можеха да си стоят там неоткрити с десетилетия.

Уилем обикновено нощува заедно с Джей Би в кабинета на горния етаж, само той издържа на хъркането на Джей Би, а Малкълм спи с него долу. Днес вечерта обаче, когато всички тръгват да си лягат, Малкълм предлага сам да спи в една стая с Джей Би, така че те двамата с Уилем да си разкажат какво ново — старо.

— Лека нощ, влюбени гълъбчета — вика им от стълбището Джей Би.

Докато се готвят за сън, Уилем му разказва още истории от снимачната площадка: за актрисата в главната роля, която се потяла толкова много, че се налагало през два кадъра да й слагат пудра на лицето, за актьора в главната роля, който трябвало да се превъплъти като дявол и все се опитвал да се подмаже на осветителите, като ги черпел бира и ги питал на кого му се играе футбол, после обаче си забравил репликите и изпаднал в пристъп на необуздан гняв, за деветгодишния британски актьор, който изпълнявал ролята на сина на актрисата и веднъж дошъл при Уилем да му каже да не се тъпче с крекери, понеже били бъкани с калории и не го ли било страх да не нашишкавее? Уилем говори и говори, а той се смее, докато си мие зъбите и лицето.

После обаче осветлението е угасено, двамата лежат в тъмното: той на леглото, Уилем на канапето (след разправия, при която той се опитва да убеди Уилем да спи на леглото), и Уилем казва тихо:

— Мамка му, жилището е ужасно чисто.

— Знам — въси се той. — Извинявай.

— Недей — спира го Уилем. — Но, Джуд… наистина ли беше толкова страшно?

Тогава той разбира, че Анди все пак е разказал поне някаква част от случилото се, затова решава да не шикалкави.

— Не беше от най-приятните неща — признава, а после, тъй като не иска Уилем да се чувства виновен: — Но не беше ужасно.

И двамата мълчат.

— Жалко, че не съм бил там — казва Уилем.

— Не се притеснявай — отвръща той. — Но, Уилем… липсваше ми.

Уилем проронва едва чуто:

— И ти на мен.

— Благодаря ти, че дойде.

— То оставаше да не дойда, Джуди — изрича от другия край на стаята Уилем. — Каквото и да ми струваше, щях да дойда.

Той мълчи, наслаждава се на думите и ги запаметява, за да си мисли за тях в мигове, когато има най-голяма нужда.

— Как мислиш, добре ли мина? — пита.

— Сериозно ли говориш? — възкликва Уилем и той го чува как сяда. — Толкова ли не видя лицето на Харолд? Изглеждаше така, сякаш Зелената партия току-що е избрала първия си президент, Втората поправка^[5] е била отменена и „Ред Сокс“^[6] са били канонизирани за светци — всичко това едновременно.

Той се смее.

— Наистина ли мислиш така?

— Не мисля, а знам. Той беше истински, истински щастлив, Джуд. Обича те.

Той се усмихва в тъмното. Иска Уилем да го повтаря отново и отново, обещанията и обетите да се нижат на безкрайна върволица, знае обаче, че подобни желания са прекалено егоистични, затова сменя темата и те подхващат дума за дребни неща, за незначителност, докато не заспива първо Уилем, а после и той.

След седмица опиянението се е притъпило, превърнало се е в друго: в задоволство, в умиротворение. Последната седмица нощите му се състоят от ненарушавани от нищо сънища, в които той сънува не миналото, а настоящето: смешни сънища за работата, слънчево нелепи сънища за приятелите му. Това е първата пълна седмица от близо две десетилетия, от времето, когато е започнал да се самонаранява, в която не се е будил посред нощ, не е изпитвал потребност да грабне бръснача. Осмелява се да си мисли, че може би е излекуван. Може би още от самото начало му е трябвало точно това и сега, след като то се е случило, на него му е станало по-добре. Чувства се прекрасно, чувства се нов човек: невредим, здрав и спокоен. Сега има родители и понякога тази мисъл е толкова всепоглъщаща, че той си я представя как се въплъщава физически, като нещо бляскаво и златно, написано върху гърдите му.

Връща се в жилището. Уилем е с него. Донесъл е още една статуетка на свети Юда, която държат в кухнята, този свети Юда обаче е по-голям, керамичен е и е кух отвътре, с процеп отзад на темето и вечерно време пускат в него дребните монети от деня — решили са, щом се напълни, да си купят бутилка наистина хубаво вино и да го изпият, а после да започнат отначало.

Сега той още не го знае, но през годините напред ще подлага отново и отново на проверка обета на Харолд за преданост, ще се хвърля срещу обещанията му, за да види дали Харолд ще си удържи на думата. Дори няма да осъзнава, че го прави. Но ще продължи, защото дълбоко в себе си така и няма да повярва на Харолд и Джулия — колкото и да го иска, колкото и да си внушава, че им вярва, винаги ще бъде убеден, че накрая те ще се уморят от него, че един ден ще съжалят, задето има нещо общо помежду им. Затова той постоянно ще им отправя предизвикателства, та щом отношенията им неминуемо приключат, да може да се обърне назад и да е сигурен, че именно той го е предизвикал, и не само това, да знае коя точно случка го е предизвикала — така няма да му се налага изобщо да се притеснява и да умува къде е сбъркал и какво е можел да направи по-добре. Но това е в бъдещето. Сега щастието е пълно.

Първата събота, след като се е върнал от Бостън, отива както обикновено у Феликсови, господин Бейкър го е помолил да се яви няколко минути по-рано. Говорят си малко, после той слиза долу и заварва Феликс, който го чака в музикалната стая и подрънква на пианото.

— И така, Феликс — подхваща той в почивката, която правят след пианото и латинския и преди немския и математиката, — баща ти ми каза, че догодина тръгваш на училище.

— Да — отвръща Феликс, забил поглед в краката си. — През септември. И татко е учил там.

— Чух — уточнява той. — Как се чувстваш?

Феликс вдига рамене.

— Не знам — отговаря накрая. — Татко казва, че през пролетта и лятото сте щели да ме подготвите.

— Да — обещава той. — Ще бъдеш много подготвен, в училището няма да могат да се начудят.

Главата на Феликс е още наведена, но той вижда как в горния край бузите му се издуват леко и разбира, че момчето се усмихва.

И той не знае какво го е накарало да каже каквото казва след това: дали, както се надява, състраданието, или самохвалството, възможността да поговори за невероятните чудни обрати в живота си от последния месец.

— Знаеш ли, Феликс — подхваща, — и аз много дълго, чак докато станах доста по-голям от теб, нямах никакви приятели. — По-скоро чувства, отколкото вижда, че Феликс е застанал нащрек и го слуша. — И аз исках да имам приятели — продължава вече бавно, защото иска да е сигурен, че изрича точните думи. — И все се питах дали някога ще намеря и как, кога ще стане това. — Той прокарва показалец по масата от тъмно орехово дърво, нагоре по учебника по математика на Феликс, надолу по студената чаша вода. — А когато отидох в колежа, се запознах с хора, които по някаква причина решиха да ми бъдат приятели и ме научиха… всъщност ме научиха на всичко. Превърнаха ме и ме превръщат в по-добър човек, отколкото бях. Сега няма да разбереш какво ти казвам, но някога ще стане и това: според мен ключът към приятелството е да намериш хора, които са по-добри от теб: не по-умни, не по-оправни, а по-добри по душа, по-щедри, по-великодушни, а после да ги цениш заради онова, на което могат да те научат, да ги слушаш, когато ти казват нещо за теб, независимо колко лошо — или добро — е то, и да им се доверяваш, което е най-трудното. Но и най-хубавото.

Известно време и двамата мълчат и слушат потракването на метронома, който нещо се е повредил и понякога отброява тактовете и след като той го е спрял.

— Ще намериш приятели, Феликс — добавя накрая. — Непременно. — По-трудно ще ти бъде не да ги намериш, а да ги запазиш, но от мен да го знаеш, заслужава си. Много повече, отколкото, да речем, латинския. — Сега вече Феликс вдига очи и се усмихва, той също му се усмихва. — Чу ли? — пита го.

— Да — потвърждава все така усмихнат Феликс.

— С какво искаш да се заемем сега, с немски или с математика?

— С математика — отвръща Феликс.

— Добър избор — казва той и придърпва към него учебника му по математика. — Я да видим докъде стигнахме последния път.

Феликс отгръща страницата и те започват.

Бележки

[1] С портокали (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Така на английски се произнася библейското име Юда. — Б.пр. ↑

[3] Труд (1775–1776) на Томас Пейн, в който той призовава тринайсетте първоначални американки колонии да отвоюват своята независимост от Великобритания. — Б.пр. ↑

[4] Роман на Дон Делило. — Б.пр. ↑

[5] Става въпрос за Втората поправка към Конституцията на САЩ, според която хората имат право да се обединяват в милиция и да притежават и носят оръжие. — Б.пр. ↑

[6] Бейзболният отбор на Бостън. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханя Янагихара Малък живот (6)

Метаданни

Данни

Малък живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Ханя Янагихара
Малък живот (6)