Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (7)

7

В стремежа си да ме видят, че общувам с другите офицерски съпруги, посетих Катрин за сутрешното кафе, което организираше у тях. Беше в добро настроение, защото и тя като мен бе получила новини от Анри вчера. Макар писмата да бяха кратки, човек можеше да прочете между редовете, че навярно се бият в Лорен или Елзас. Съпрузите на две от другите гостенки, които не познавах особено добре, бяха в полка на Еймъри и явно знаеха доста повече от мен. Двайсет и трети полк, изглежда, се бе изтеглил от италианската граница и вече също беше в Северна Франция.

Отпих учтиво от кафето си, макар да бих предпочела чай, и се наведох към Катрин, когато тя стисна ръката ми.

— Нещата като че ли вървят добре за тях.

Кимнах. Анри не бе казал такова нещо в писмото си, но пък той всъщност не бе казал нищо кой знае какво, като изключим намека, че са близо до границата и е забравил да вземе книги, и ако обичам, да проверя при мосю Бушар дали разполагаме с достатъчно свинска мас за тазгодишната екстракция. Предполагам, че писмото ме успокои до известна степен, защото в него нямаше нищо, което да предизвика тревога.

— Да, Анри и Феликс ще се грижат един за друг — уверих я. — Няма за какво да се тревожиш.

— Ти си щастливка, че се омъжи, преди мъжете да заминат сви рамене Катрин.

— Така ли?

Погледна ме озадачено и побързах да коригирам думите си.

— Искам да кажа, че сега, когато съм омъжена, имам причина да се тревожа много повече.

В природата на Катрин бе да е мила с всеки. Прегърна ме сестрински.

— Твоят Еймъри ще стане герой, сигурна съм.

Усмихнах се леко, а тя се обърна към жената от другата й страна и скоро двете потънаха в задълбочен разговор за топовете памук и коприна, които наскоро бяха пристигнали от Италия. „Ще са последните поне за известно време“ — помислих си отегчено. Отчаяно се стараех да не покажа, че много повече ме интересува беритбата на жасмина. Не бе тяхна вината, че са ми скучни разговорите им. Разбирах добре, че трябва да се постарая да се впиша сред връстничките си, ако не искам да съм самотна в отсъствието на Феликс.

— Чух, че всички мъже от Грас сега са заедно на север. Каква е вашата информация, мадам Дьо Ласе? — Съседката ми се усмихна дяволито и не ми даде възможност да отговоря. — Боже, колко странно е да ви казваме така вместо мадмоазел Дьолакроа.

Усмивката ми не трепна.

— И аз трябва да свиквам с това — отвърнах.

— О, мисля, че сте най-щастливата жена в Грас, да се омъжите за този ваш елегантен офицер.

Навярно всички мислеха така.

— Благодаря — отговорих учтиво. — Нямахме голяма възможност да се почувстваме съпруг и съпруга.

Съседката ми отново се разсмя, очевидно доловила нюанс, който в никакъв случай не съм искала да предам.

— О, сигурна съм, че ще компенсира това веднага щом получи отпуск. Моят Жиро смята, че ще стане в най-скоро време. Надява се всичко да приключи до Коледа. Баща ми каза, че прочел за градове, вече върнати в лоното на родината, така че Жиро вероятно е прав.

— О, да, ще е свършило до Коледа — увери ни и друга офицерска съпруга, която се присъедини към разговора ни, докато си вземаше от сиропирания пандишпан.

— Да се надяваме — вметнах.

— Ще прекарате ли лятото в Грас тази година? — попита ме тя, като отхапа мъничко парче от сладкиша и после сама отговори на въпроса си: — Предполагам, не е много разумно да се пътува, където и да е в настоящия момент, макар че на мен една промяна на обстановката би ми се отразила добре.

— Сега е беритбата на жасмина — казах. Опитах се да прикрия изненадата си, че някой може да постави под съмнение как една Дьолакроа или Дьо Ласе ще прекара месец август.

— Но вие със сигурност имате хора за това! Нали? — попита жената, смътно ужасена, че може да се занимавам с подобни работи.

— Не и тази година — напомних аз и се усмихнах спокойно, за да прикрия огромното си нетърпение да се озова сред цветята, работниците и истинския живот, който толкова обичах.

* * *

В склада на фабриката, където от торбите се изсипваха внимателно килограми жасминов цвят, беше задушно, а още не бе станало обяд. Бяха ми разказвали, че това нежно цвете вероятно е пристигнало за първи път в Испания от екзотичния Ориент през Африка. После испанците донесли по нашите земи най-царственото от всички цветя с неповторим аромат. Беше скъпоценно в толкова много отношения и се береше изключително внимателно от умели, специално обучени берачи. Жените, които можеха да оберат шест, дори седем килограма розов цвят през май, успяваха да съберат само три четвърти килограм жасмин за същите работни часове през август. Беше отегчителна, изтощителна работа, която изисква концентрация и бързина. Нищо не бе в състояние да възпламени гнева на татко по-бързо от торба наранени и унищожени жасминови венчелистчета, които — както обичах да се шегувам, покафеняваха само да ги погледнеш накриво.

Берачите бяха започнали работа преди зазоряване, бях в полето заедно с тях и работехме наравно, докато първите слънчеви лъчи се спуснаха над Грас. Обикновено жените пееха по пътя към полетата, които се простираха като гладко море от блестящо бяло, но в този ден всички бяхме мълчаливи, замислени за войната, която се разгръщаше на границата ни.

Бях получила съобщение от Феликс чрез човек от местната казарма, в което обясняваше, че въпреки първоначалната заповед да пазят границата с Италия, Двайсет и четвърти полк ще бъде изпратен в Лорен, за да вземе участие в общата офанзива към Елзас. Изведнъж всичко ми се стори толкова реално, толкова страховито, че бях радостна да се потопя в монотонната работа по брането на цветове в един свят, който разбирам.

* * *

Върнах се от полето преди почти час и имах достатъчно време да хапна една тарта и да пийна подсладено кафе, преди да отида в работилницата. Не исках да пропусна нито миг от този изключително важен етап.

Поех си дълбоко въздух, за да усетя свежия кадифен аромат на най-ценния ни цвят, който не може да се подложи на мацерация или дестилация с пара. За него се използва техника, наречена „извличане чрез поглъщатели“, и тя вече бе започнала. Екип от жени енергично работеха по своите платформи, които от дете наричах „прозорци“. Кимнах на началничката на смяната — страховита на вид бивша берачка, облечена сега в познатото черно на управата, която се отнасяше към длъжността си много сериозно. Отдалечих се от идиличната сцена на работниците, които изсипваха торбите си набран цвят, и се насочих към зоната за извличане, за да проследя процеса. Сигурна бях, че мадам Орели ще състави плътен и все пак справедлив график за работничките, защото бе наясно колко трудна е тази физическа работа. Щеше да им осигури редовни хранения, почивки, гимнастика за продължително наведените им гърбове, макар старият началник мосю Планк да не бе толкова милостив.

— Добро утро — провикнах се колкото се може по-весело към петнайсетината жени.

— Добро утро, мадам — отвърнаха като една, за да ме разсмеят.

— Как са ръцете?

— Не са чак зле — призна една възрастна жена.

Имаше нокти като на граблива птица, но движеше ръцете си с деликатна сръчност. Загледах се, удивена от професионализма й, докато тя вземаше нов стъклен панел с дървена рамка. Беше намазан със свинска мас — по миризмата познах, че тази година не е лой. Бързо, но умело, старата Адел сръчно натискаше жасминовите венчелистчета в слоя мас с нежността, с която човек се отнасяше с новородено. Нито едно листче, богато на щедри, скъпоценни сокове, нямаше да се увреди в ръцете й. През следващите два-три дни маста щеше да погълне това съвършено нощно ухание. В продължение на няколко седмици на всеки три дни работничките щяха да заменят листчетата с нови, докато помадата достигне състояние на пълно насищане и мазнината не е в състояние да поеме повече аромат.

— Ето, мадам Фльорет — обърна се към мен Адел, когато завърши работата по още една рамка. — Ще получите помадата, преди да се усетите.

Благодарих й с усмивка. Всички знаехме, че това е богатството на областта. Беше главният месец в годината; моментът, в който правехме парите. Като изключим май — времето на розите, август бе от изключително значение. Затова бях настояла да загърбим страховете за мъжете си и да покажем, че можем да се справим с беритбата с работниците, с които разполагаме. Тази работа така или иначе се вършеше главно от жени, надзиравани от мъже, ето защо бях уверена, че можем да сполучим с реколтата за 1914 година и да накараме мъжете да се гордеят с нас.

Нямах намерение да продавам помадата, както двете ни семейства бяха правили години наред. Бяхме във война и дори не знаех как да започна подобни преговори. Възнамерявах да измия мазнината и да извлека ароматните молекули в алкохол, който след това нашите химици да изпарят, за да ни осигурят завидно количество жасминов абсолют. Тази вискозна жълтеникава течност е въплътеният дух на най-ароматното нощно цвете. Тя пренася деликатното му ухание напред във времето.

— Чудесна работа, дами. Продължавайте!

Изрекох думите ентусиазирано и работничките в един глас ми пожелаха довиждане. Всички полагахме усилия да сме ведри, независимо от липсата на мъже около нас, но мисълта, че по нашите граници вероятно вече се чува стрелба, се спотайваше като тъмна сянка в ъгъла. Заплашваше да се промъкне на светло и да наложи присъствието си в момента, в който се осмелим да се зарадваме на най-щастливото време от годината.

Напуснах зоната за екстракция и погледът ми попадна отново върху планините от росни жасминови венчелистчета в отсрещната страна на халето. Подействаха ми успокояващо със своята хладина. Започнах изчисления наум и се изненадах от числата. За всяка унция абсолют са необходими четвърт милион цветчета, значи бяха нужни около пет милиона или повече, за да се постигне количество, заслужаващо продажба. Чакаха ни стотици и стотици работни часове бране. Изумително! Поне половината от полетата на Грас бяха покрити с жасмин, можехме ли да оберем този плашещ брой цветове с наличната женска работна ръка? Нашите семейства никога преди не се бяха изправяли пред такъв проблем. На мен самата не ми се бе налагало да мисля за набирането на работници преди, тъй като Анри отговаряше за това от много години. Ала намирането на работна ръка не бе представлявало трудност досега, защото в беритбата по традиция се включваше не само цялото население на Грас, но обикновено имаше и приток на временни работници. Идваха пътуващи надничари, мъже и жени от различни провинции, дори от Испания и Италия. С тревожно чувство си отбелязах да поискам среща с градския съвет — е, поне с тези, които бяха останали — за да обсъдим официално проблема, с който скоро щяхме да се сблъскаме. За да задържим икономиката на Грас на крака, в работата трябваше да се включат всички жени, млади и стари.

Излязох от главния склад, потънала в аромата на цветовете. Определено бе по-зелен тази година, усещах го, но все пак богатството бе съхранено и постигаше онова замайващо главата усещане, така характерно за „краля на уханията“, както го наричаше Феликс. Усмихнах се, като си спомних, че близнакът ми описваше розата като жена, а жасмина като мъж. Сега долавях и нашия жасмин една особено изящна сладост. И опитът, и въображението ми подсказваха, че дори миниатюрно количество от нея би издигнало красотата на парфюма на ново, по-висше ниво. Това бе моето умение, моята божествена дарба. Цветята имат някъде между петнайсет и няколкостотин индивидуални компонента. Долових няколко, докато вървях към лабораторията на Дьо Ласе. Разпознах кайсиева нотка, смекчила леко тревистия нюанс, който тази година бе по-силен според мен. Той оспорваше традиционния начин, по който мислехме за нашия жасмин. „Когато го използвам, ще трябва да балансирам тази свежест, ако искам да запазя среднощната чувственост“ — казах си. Татко винаги бе използвал жасмина за екзотични ухания, за да отдаде почит на произхода му, и един от любимите ми парфюми бе сред най-ранните, създадени от него. Беше го направил като сватбен подарък за майка ми — опияняваща смес от сандалово дърво с ванилови нотки, канела и кедър. Между тях се провираше жасмин, който ги свързваше като ефирна, невидима панделка и превръщаше отделните части в едно цяло. Беше великолепен вечерен аромат, наречен „Безсмъртие“.

Днес си бях капнала капчица от него в чест на жасминовата беритба и на татко… а и за да си спомня мама в този момент на пръснати семейства и размирици. По стар навик помирисах свивката на ръката си, за да се отърва от всички други мисли за мириси, а след това и китката си. Когато вдъхнах уханието, в ума ми се появи благородното лице на татко, а присъствието на майка ми веднага стана съвсем осезаемо. Сякаш духът й бе слязъл в пулса ми и тя стоеше пред мен сега. Не можех да я видя или чуя в ума си, както виждах и чувах татко, но тя все пак присъстваше. Това е силата на мириса — той може да пренесе човек навсякъде. Когато се намесят ароматите, минало и настояще се размиват. Сепнах се изненадано, когато внезапно се озовах в детството си и усетих отново онова знойно ухание, което живееше в душата ми.

Именно в този миг разбрах какво трябва да постигна. Беше задача, която си поставих сама… мечта, цел, вдъхновяващ крайъгълен камък, който щеше да разчисти пътя към бъдещето ми.

Щях да създам свой собствен парфюм. Средностатистическият човек в Париж различаваше до около двайсет различни мириса. Феликс открояваше към две хиляди и петстотин, татко — малко повече, но аз бях надарена с усет, който ми позволяваше да разгранича над три хиляди. Близнакът ми ги бе броил веднъж, за да се увери, че дарбата ми наистина превъзхожда неговата. Не че имаше значение, защото стабилността на марката „Дьолакроа“ зависеше от трима ни — татко в центъра и ние с Феликс за баланс от двете му страни. Талантите ни се допълваха по безброй начини: от очевидните като женското и мъжкото начало до по-изтънчените като умението на Феликс да улавя шипровите аромати, които обхващат цитрусовите, тревистите и плодните ухания. Талантът му в тази област бе много по-голям от моя, но стигнеше ли се до папратовите — поопушените, дървесни и пикантни нотки, аз нямах равна. Заедно щяхме да сме забележителен екип, но татко не живя достатъчно дълго, за да предаде лабораторията изцяло в ръцете на близнаците си. Придържал се бе към по-консервативния път и бе доставял суровини или напълно готови парфюми на други парфюмерийни къщи в Париж, Лондон, Ню Йорк или Милано, които те представяха за свои. Феликс и аз още от юношеските си години лелеехме мечтата да разработим гама под нашата собствена марка „Дьолакроа“.

Защо да не започна осъществяването й това лято и в дълбините на нещастието ни да се заровя в създаването на нов парфюм? Но разбира се, защо не? В сърцевината му ще е жасминът — в миниатюрни количества, но все пак ще е там като последно кимване към родителите ми и началото на една нова ера.

* * *

Химикът на Дьо Ласе беше възрастен мъж — някъде над шейсет, а помощникът му изглеждаше десетина години по-млад. И двамата се изненадаха да ме видят в светая светих на лабораторията си. Заобиколени бяха от шишенца във всякакъв размер и форма, които съхраняваха течности в различни оттенъци на жълтото, зеленото и кафявото. Някои от стъклениците бяха с непрозрачен кафяв цвят, защото съдържаха по-нежните масла, а прозрачните блестяха като скъпоценности. Просто не можех да устоя на възможностите, които криеха.

Мъжете спряха заниманията си, сякаш ги бях хванала насред беля. Работеха в близост до две големи парчета мътносива амбра. Тези подобни на восък образувания от храносмилането в червата на китовете бяха загубили първоначалната си природа на фекалии и с течение на времето под влияние на морската вода се бяха превърнали в бучки със сладък земен аромат. Винаги съм била очарована от този жизненоважен компонент на парфюмерийното изкуство. Откак татко ми обясни произхода на амбрата, започнах да я предпочитам като основа за парфюмите си. Феликс бе прочел някъде, че след като субстанцията бъде изхвърлена — само от кашалотите, както ме увери, са необходими години, през които тя се носи по вълните на океаните, докато се превърне в амбра и накрая бъде изхвърлена на някой бряг. Беше изключително рядка, а цената й бе сходна с тази на златото. Гилдията ни я третираше с огромно уважение и използваше съвсем малки количества. Стоях хипнотизирана пред двойката огромни късове от необикновения материал.

— Мадам Дьо Ласе!

— О, казвайте ми мадам Фльорет, моля ви — настоях. — Добро утро, мосю Планк. Вашият брат навярно ви липсва — казах, горда от паметта си. — Със сигурност липсва на хората в работилницата.

— Филип ще пише, когато е сигурен за местоположението и състоянието си — отговори мъжът хладно. — Мадам, позволете ми да ви представя мосю Букар, който работи заедно с мен.

— Мосю Букар — повторих усмихнато и кимнах любезно за поздрав.

Човекът изглеждаше ужасен да ме види в лабораторията и само се поклони с чукване на токове.

— Как сте, господа? — Бях твърдо решена да преодолея формалностите, но подозирах, че няма да е лесно с тези двамата.

— Много добре, мадам. А ваша милост?

— Малко уморена от брането, но и освежена, като се има предвид настроението в града.

Бяха се вторачили в мен, все едно съм непозната форма на живот.

— Върху какво работите, господа? — опитах да подхвана разговор.

— Ъъъ… правим микс за една английска парфюмерия.

— Така ли? Какъв е центърът?

Мъжете размениха погледи.

— Основни нотки на естествена кожа, мадам. Миксът ще бъде използван за гама тоалетни води.

— Предполагам ще минат години, преди този клиент да плати мри дадените обстоятелства.

Мъжът кимна с изумен вид.

— Вероятно сте права, мадам Дьо Ласе.

Последва неловка пауза.

— Какво можем да направим за вас, мадам Дьо Ласе?

— Всъщност дойдох да предложа помощта си, иска ми се да съм полезна.

— Извинете, мадам, в какво отношение?

Не можех да разбера дали преднамерено се прави на недосетлив.

— Ами… аз съм дъщеря на баща си — опитах да го насоча, без да прозвуча арогантно.

Но мосю Планк просто ме погледна озадачено.

— Искам да кажа, че съм наследила дарбата му.

Прозвуча толкова помпозно, честолюбието ми бе успяло да изскочи и сега се перчеше между нас, макар на смъртния си одър татко да ме бе предупредил да не парадирам с таланта си.

— Как може нещо да е хвалба, ако човек казва самата истина? — бях го попитала, а той се бе усмихнал снизходително.

— Нека хората около теб сами открият твоите дарби. Човек, който изпитва необходимост да впечатли другите, страда от вътрешна несигурност. Не бъди такава, мила ми Фльорет. Бъди силна, но приеми, че си жена с дарба, която мъжете смятат, че само те могат да притежават. Възможно е да те намразят заради нея.

— Тогава смятам да променя мнението на света. Ще стана водещ парфюмерист.

— Надявам се да го направиш, но е най-добре да демонстрираш таланта си, а не да говориш за него… и трябва да прокараш тази идея на пръсти в техния живот. Нека сдържаността бъде твой приятел, моето момиче.

Пристъп на кашлица прекъсна думите му и когато се успокои, татко продължи, ала си поемаше трудно въздух.

— Един ден ще се обърнат и ще разберат, че сред тях има жена парфюмерист, и тогава ще е твърде късно да те отхвърлят.

Гласът му прозвуча дрезгаво и хрипливо. Уплашено си помислих, че много скоро едно от тези задъхани вдишвания що се окаже последният му дъх.

— Но ако се изтъкваш или навираш прекалено настойчиво мечтата си в лицето им, те ще се почувстват застрашени и ще работят против теб. Един мъж трябва да има своята гордост, Фльорет, никога не го забравяй. Времето на жените парфюмеристи със сигурност наближава и се надявам ти да си първата, но това трябва да се постигне спокойно и без да се омаловажават качествата на мъжете.

Татко почина на следващия ден, но аз и досега чувам предупреждението му, макар току-що да го бях пренебрегнала.

— Поздравления, мадам Фльорет, това е рядка и завидна дарба. Да, чувал съм за специалния ви талант.

Направи добро представление при опита да прикрие подигравката в думите си. Въпреки това реших да продължа, твърде късно беше да отстъпя.

— Предвид необичайното време, в което живеем, реших да предложа някакво участие.

— Така ли? И по какъв начин?

Успя да прозвучи напълно скромно и невинно, но беше точно от типа мъже, за които татко бе споменал… хора от предишно поколение и предишен век. А скокът, който се опитвах да направя тук и сега, изискваше от него да надскочи мисленето си по един просветен начин.

Гневът ми обаче се възпламени най-вече от развеселения поглед, който помощникът хвърли към Планк. Усетих у себе си разбуждането на звяра, за който ме бе предупредил татко.

— Стремите се да постигнете мъжки аромат, права ли съм?

Мъжете кимнаха. Очевидно не можеха да пренебрегнат факта, че съм съпруга на работодателя им, и се стараеха да са любезни с мен.

— И според вас мъжете искат да миришат така, сякаш току-що излизат със залитане от гората, след като са се борили часове наред с мечка?

Мосю Планк примигна.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, мадам.

Сега вече тонът му бе учтив. В скоро време можеше да стане дори очарователен.

— Как да ви го обясня, господа, за да схванете идеята? Един мъж използва ароматични продукти, за да има добър външен вид, но основната идея е, че иска да стане привлекателен за другите, и по-специално за жените. Мога да ви уверя, че за да постигне подобен ефект, ще трябва да подобрите вашето ухание с няколко нюанса, които да омекотят този почти глигански аромат, който сте постигнали.

Планк изглеждаше така, сякаш съм му ударила плесница.

— Мадам! Определено не искате да…

— Да, да, точно това искам. Навярно забравяте, че аз съм главата на двете фамилии сега, когато нашите мъже са на фронта, мосю Планк.

Неизказаното обвинение, че той не е на границата с тях, бе достатъчно ясно. Видях как се сви под жилото му и макар да почувствах срам от постъпката си, не можех да спра.

— Ако целите именно конската миризма на човек, който тъкмо излиза от конюшнята, тя трябва да се балансирана така, че жената да не остане с впечатление за потен ездач, отъркалял се в кал или в кравешки изпражнения. Разбирате ли посоката?

Не изчаках отговора му, особено като видях новата серия изумени примигвания на Планк.

— Вижте, обичам аромата, който извиква в ума ми картина на конюшня: строен, силен мъж с високи ботуши и пелерина; поскърцване на кожа; сено, ездач и кон, леко изпотен от галона в сутрешната мъгла. Бих искала да го подчертая с тютюнев абсолют. Разбира се, усещам ясно вашата добавка от мускусна амбра, бяла бреза, хвойна, дъб, пачули, горска лавандула, но дайте ми и намек за настроението на този мъж, за романтичната му страна, мосю Планк. Дайте ми малко бергамот, кумарин, нежното обещание на розата… — Махнах с ръка в жест на леко раздразнение. — Лекото загатване за жасмин ще ме накара безпомощно да мисля за обещанията на една звездна нощ в ръцете на този мъж.

Двамата ахнаха, а аз почувствах, че се изчервявам.

— Простете ми — прочистих гърло, но в настъпилата тишина усетих вълна от ново възмущение.

— Работата е там — казах с отчаяната надежда да измисля нещо, — работата е там, че смесването на по-мъжките аромати, особено на цибет и мускус, които подушвам тук, със смекчаващите женски нотки наистина прави парфюма по-непосредствено привлекателен за дамите, които се надявате да впечатлите. Тя подушва дивака, ловеца, но знае, че той няма да я нарани — завърших, като се молех приказката ми да е свършила работа.

За щастие, мосю Планк кимна. Искрено се надявах, че не си въобразявам краткия изблик на уважение, който забелязах в изражението му.

— Какво ще кажете и за малко ливанска смола?

— Страхотна идея. Тя запазва горската си нотка, но придава и цитрусов нюанс, така че свежестта й ще минава през по-опушените аромати. А ако решите да използвате по-пресния бергамот, смолата ще го промени. С въвеждането на ливанската смола ще навлезете в царството на ориенталската екзотика.

— Защото ще имаме отзвук и от тамян — вметна колегата му, за да ни спаси от пропастта, над чийто ръб се бяхме навели.

— Разбира се. Нямам търпение да помириша това ухание. Мога ли да ви предложа още мъничко женска интуиция?

Мъжете кимнаха безпомощно.

— Вероятно един по-зелен мирис с малко намек за вода също би могъл да е полезен — подхвърлих с ентусиазъм.

Новият ми подход проработи. Внезапно се върнахме към нормалните отношения между сантиментална младоженка и по-възрастен снизходителен мъж.

— Е, благодаря ви, мадам — заяви Планк с безкрайно по-искрен тон, отколкото в началото на разговора. — Дадохте ми идеи, върху които да помисля.

— Беше ми приятно, мосю.

Приключих с тези думи, макар още много да се тълпяха зад затворената ми уста. Най-сетне се бях вслушала в един от добронамерените съвети на татко. „Казвай по-малко, слушай повече“ бе негова любима поговорка. Погледнах часовника си.

— Довиждане, господа. Благодаря за отделеното време. Мисля, че трябва да се погрижа за обяда на работниците. — Допуснах, че споменаването на далеч по-женска задача ще ги умилостиви. — Очаквам с нетърпение да помириша завършения ви парфюм, мосю Планк.

Мъжете се поклониха, а помощникът на Планк добави още едно учтиво чукване на токове в моя чест. Надявах се, че съм се измъкнала благополучно от ямата, която сама си изкопах. Навярно трябваше да послушам съвета на Еймъри и да стоя далеч от неговата лаборатория. Отказвах обаче да стоя настрана от нашата — особено сега, когато взех решение да създам собствен парфюм. Щях да се противопоставя на Анри и дори на баща ми. Нищо нямаше да ме спре да използвам завидния си наследен талант. Щях да стана парфюмерист на всяка цена.