Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Perfumer’s Secret, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Тодорова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2022)
Издание:
Автор: Фиона Макинтош
Заглавие: Тайна с дъх на парфюм
Преводач: Росица Тодорова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 23.02.2018
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-414-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17067
История
- — Добавяне
6
Ако ме помолят да опиша какво съм правила в седмицата след венчавката, едва ли бих могла да драсна и ред. Всичко е объркана сива мъгла… Жените се нагърбвахме с нови задължения, за да поемем колкото се може повече от товара, оставен ни от мъжете, а самата аз не можех да се отърва и от чувството, че съм марионетка в ръцете на гигантски кукловод. Не си спомням нито една съзнателна своя мисъл от онзи период. Вършех всичко или по инерция, или по памет. Нямаше никакво развитие, докато най-сетне не започнахме да осъзнаваме и лека-полека да приемаме мисълта, че мъжете ни ги няма. За първи път в живота ми около мен нямаше човек от семейството, с когото да мога да поговоря. Бях сама, носех пълната отговорност за себе си, за две домакинства, за персонал, който се състоеше само от жени и няколко възрастни мъже, пръснати из двете къщи. Всеки чакаше. Не бях сигурна какво точно. В ума ми обаче започна да се прокрадва мисълта, че може би чакат да започна да вземам решения.
За мой късмет времето бе достатъчно добро и реколтата можеше да се обере, макар и по-късно от нормалното, та поне не ни се наложи да гледаме как цветята вехнат по полетата.
Сигурна съм, че се измъкнах от това състояние на почти вцепеняващо объркване само защото намерих писмото. В някакъв момент си спомних, че когато прекъснаха първата ни брачна нощ, в бързината бях пъхнала посланието на Себастиен в джоба на копринения си пеньоар. В последвалия хаос напълно забравих за него, а пеньоарът остана в имението на Дьо Ласе. Не се бях връщала там последните няколко дни, защото предпочетох първо да подготвя фамилната си къща за новия й военновременен живот, а после да се върна горе на хълма, за да бъда мадам Дьо Ласе.
И точно там бях сега, седях за първи път в будоара на новия си дом и се чувствах незначителна сред разкоша му. Писмото прошумоля тихичко, докато се събличах вечерта.
— Мадам? — изрече изненадана Жана, която вадеше копринения халат от гардероба с чеиза ми, недокоснат от сватбената нощ.
Навярно икономката бе разопаковала дрехите ми и бе подредила всичко в мое отсъствие. Оставила бях стаята в безпорядък. Жана извади неотвореното писмо и ми го подаде с въпросителен поглед. Ами, разбира се, кой оставя неотворени писма в джобовете на пеньоара си?
— Божичко. Забравила съм го. Пристигна в нощта на мобилизацията.
Жана се усмихна, а аз изпитах облекчение, че не разпозна почерка. Но всъщност едва ли някой тук би могъл да го познае, защото Себастиен никога не е бил част от малкия свят на Грас.
— Бихте ли искали да ви донеса ножа за писма? — предложи девойката.
— Не, ще го прочета по-късно. Навярно са просто поздравления за сватбата — отказах аз. — Точно сега не съм в настроение за такива неща.
Постави плика на нощната масичка и двете се загледахме в него за миг, преди тя да вдигне ръка и да започне да разресва косата ми с дълги, отмерени движения на четката с глигански косъм. Топнах пръсти в бурканче с лавандулов крем от Алпите в Горен Прованс. Направен бе с масла от тамошните маслинени гори и побързах да нанеса нежно ухаещия балсам върху целите си ръце.
— Може ли, мадам? — Жана посочи бурканчето.
— Разбира се — отвърнах.
Помислих си, че иска да го опита, но тя потопи само връхчето на пръста си в крема, разнесе малката капчица между дланите си и прокара лъщящите си пръсти през тъмните вълни на косата ми, която току-що бе сресала. Усмихнах се, когато повтори процедурата и косата ми стана гладка и хлъзгава.
— Кремът ще я подхрани, мадам.
— Кой те научи на това?
— Преди работех в домакинството на мадам Грасиела Оливарес.
Не успях да скрия изненадата си достатъчно бързо и тя видя смаяното ми изражение в огледалото.
— О, простете ми. Мислех, че мосю Дьо Ласе ви е казал.
— Не. Вероятно е сметнал, че ще ми е неприятно да ме обслужва прислужницата на бившата му любовница.
Сега беше ред на Жана да се изуми.
— Не, не, мадам. Нищо подобно. Сестра съм на камериерката й, просто чистех къщата. Нямах нищо общо със семейството.
— Разбирам.
Представих си Жана като шпионин на Грасиела. Момичето навярно отгатна мислите ми, защото се изчерви.
— Не съм тук, за да ви шпионирам, мадам. Заклевам се, че ще ви покажа благодарността си, като бъда ваша предана слугиня.
Като деца ни бяха учили да приемаме хората според постъпките им и да ги съдим само когато има истинска причина. И макар в този момент да бях подозрителна, Жана не ми беше дала реален повод за това. Може да бе скрила истината, но все пак сега я бе изрекла без никакво чувство за вина.
— Надявам се, че наистина мога да ти се доверя — отговорих. Съзнателно използвах една от татковите фрази, което ме подсети, че трябва да живея според неговите стандарти. Едно време се плашех най-много да не го разочаровам. — А и нямам какво да крия. Ако си шпионин, тук няма тайни, които да предаваш на Грасиела.
— Не съм шпионин, мадам.
— Знам, че ще го докажеш, Жана. Доверието е нещо, което човек трябва да заслужи, нали?
— Да, разбира се. — Девойката отново се зае с четката, но после смръщи вежди. — Макар че понякога се дава на сляпо.
— При съпрузи и съпруги? — попитах с леко ироничен тон.
Тя се усмихна и кимна замислено, но бръчката на челото й се задълбочи.
— И с децата е така.
— Към родителите ли имаш предвид?
— Ами да, например — отвърна момичето.
— Но това е най-чистата форма на доверие, нали?
— Предполагам. Макар че понякога родителите ни разочароват. Баща ми имаше любовници, а майка ми се напиваше до смърт.
Веднага ми дожаля за Жана, особено като се сетих колко сигурна се чувствах с татко и братята ми, докато растях.
— А сега и мъжете от нашия град отидоха да воюват, изпълнени с доверие към офицерите си, към правителството ни… Но всички знаем, че някои от тях няма да се върнат, независимо от това доверие.
— Жана, съжалявам, че не попитах по-рано, но имаш ли някой, който е скъп на сърцето ти?
— Да, имам. Казва се Ернандо — усмихна се свенливо момичето.
— Баск ли е?
— Много е горд с това, да. Живял е в Лион, но преди две години дошъл да помогне за беритбата и останал тук… досега.
— Ще се жените ли?
— Надявам се. Разбрахме се да изчакаме, докато му дадат първия отпуск.
Реших да не й казвам, че не се предвиждат отпуски в близко бъдеще. Знаех го от Феликс, който ми бе изпратил съобщение по човек от жандармерията, останал в Грас.
— Добре тогава. Когато научим повече, ще ти помогна.
— Наистина ли, мадам?
— Разбира се. Можем да приготвим празничен обяд в градината, ако искаш.
Бях показала добрата си воля и сега от Жана зависеше да заслужи доверието ми.
— Ще присъстват само жени. И свещеникът.
— Имаш нужда само от младоженец и легло — казах с дяволит пламък в очите, с който Феликс би се гордял.
— Мадам! — прихна момичето. — Вие сте такава щастливка. Успяхте да се омъжите точно навреме и да имате сватбена нощ.
Значи прислугата смяташе, че с Еймъри сме консумирали брачния си обет… Щом това ги правеше щастливи, щях да ги оставя с тази вяра.
— И така, каква е мадмоазел Оливарес?
— Едва ли сме разменили и две думи, докато чистех къщата й.
— О, хайде де. Сестра ти все е казала нещо — усмихнах се заговорнически.
— Не, наистина не ми е споменавала нищо. Не сме много близки. Но знам, че мадмоазел предпочита да й казват сеньорита вътре в къщата, както и че има страховит нрав.
— Така ли? Испанците са известни с огнения си характер.
— При нея е нещо повече от това, мадам. Мадмоазел Оливарес ми направи впечатление на доста… спонтанен човек.
Подбрала бе твърде странна дума. Нещо в интонацията на Жана ме накара да мисля, че в действителност би предпочела ни каже нестабилен.
— Имаш предвид, че е непредсказуема?
— Смятам, че действията й се влияят от приливите и отливите на емоциите й.
— Не е ли така с всички ни?
— Не, мисля, че мадмоазел се ръководи напълно от моментните си настроения. Може да удари плесница на слуга и в следващия миг да прегърне детенце.
— Наистина ли?
— Видях я да дърпа яростно покривката на напълно подредена маса и цялата храна да се разпилява по пода, защото не й хареса лютивата яхния.
— Не може да бъде — ахнах втрещена.
— Не се шегувам. Беше ужасно. Имаше гости. Настана голяма бъркотия. И всичко това, защото твърдеше, че пиперът е изветрял.
— На колко години е?
— Мисля, че малко над трийсет, мадам.
Неприятна възраст за една стара мома.
— Богата и нещастна.
— Защо е тук?
— Не знам. Мисля, че семейството й е трябвало да напусне Испания. Баща й бил страхотно богат, брат й починал, родителите й загинали в корабокрушение, така съм чувала. Сама е от двайсетгодишна възраст.
— Колко трагично. Тя вярваше, че ще се омъжи за човека, с когото аз сключих брак.
Погледите ни се срещнаха в огледалото. Жана се изчерви.
— С Еймъри обсъдихме въпроса. Тъжно ми е, че тя все още изпитва обич към него.
Жана прояви благородството да не отговори. И да знаеше нещо повече, нямаше да ми го каже на този етап. Докато връзваше косата ми със сатенена панделка, усетих, че за момента сме приключили с разговора за Грасиела. И все пак се почувствах по-добре, защото бях събрала сили първа да отворя дума за тази история.
— Благодаря.
— Желаете ли още нещо? — попита момичето и посегна към ключа на лампата.
— Не, върви да си лягаш — усмихнах се. — Ще се насладя на първата нощ в новото си легло.
— Да загася ли лампата? — попита с надежда.
Кимнах. Електрическото осветление все още бе новост. Богатият ни град се радваше на електрическо улично осветление от първите години на новия век, а фамилната ми къща и домовете на други богати фамилии в Грас бяха напълно електрифицирани. Имахме светлина във всяка стая, но прислужниците и останалата част от градското население все още се разхождаха с газени лампи из къщите си. Затова можех да разбера удоволствието на Жана от това, че с подръпването на едно шнурче светлината магически изчезваше или се появяваше по нейна команда. А и използването на електричество беше по-чисто и не изискваше допълнителна работа, така че можех да си представя колко улесняваше живота й в голямата къща.
Когато Жана излезе, стаята остана осветена само от лампата до леглото ми и ме обзе едно по-меланхолично настроение. Взех писмото на Себастиен и си легнах, за да го прочета на спокойствие. Пликът се отвори лесно и от него извадих два тънки листа. Виолетовото мастило отново привлече вниманието ми. Цветът му толкова рядко се срещаше в природата, а същевременно бе почти символ на Грас заради пурпурните пролетни теменужки. Пурпур… кралският цвят, багрилото на утринта. За разлика от много други, които биха посочили първо аленото или кървавочервеното, аз смятах виолетовото за цвета на романтиката. Определено беше любимият ми цвят. Стоях запленена от красотата му върху плътната кремава хартия и се чудех дали човекът, писал писмото, е изпитвал по отношение на цветовете същото, което чувствах аз. Почеркът на Себастиен, макар и с пищни извивки, течеше по прегледни прави редове.
Уважаема мадмоазел Дьолакроа,
Навярно намирате за странно, че ви пиша така внезапно, като се има предвид, че не се познаваме. Въпреки това ние сме силно свързани чрез миналото приятелство между нашите семейства. Моля да ми простите дързостта да предприема тази предпазна мярка. Изпращам ви настоящото писмо, в случай че не успея да пристигна в Грас навреме и лично да предотвратя женитбата ви с Еймъри.
Ахнах и спрях да чета. Примигнах от смайване заради неговите категорични думи. Трябваше да ги прочета отново, за да съм сигурна, че не съм ги разбрала погрешно.
Не, не се бях объркала. Действително пишеше „… да предотвратя женитбата ви с Еймъри“. Заля ме нова вълна изумление при тази безусловност. Беше съвсем различно от смущението при разкритието на Жана, че е работила за любовницата на Еймъри. Тук долових нещо зловещо, някаква опасност.
Продължих четенето, като едва дишах от страх да не разбъркам с дъха си листовете пред мен.
Ще ви обясня подробно, щом се видим, но моля ви, приемете моите най-дълбоки извинения за това, че разбивам живота ви с толкова загадъчна инструкция. Надявам се да разбирате, че не бих отправил толкова травмиращо искане на шега. Абсолютно почтен съм в мисията си да предотвратя този брак и ще ви представя напълно сериозна причина той никога да не се състои. Предявете каквото и да е извинение, мадмоазел, разболейте се, ако е необходимо, но не изричайте брачния обет с Еймъри дьо Ласе.
Умолявам ви да не пренебрегвате тази заповед, която идва от нашата майка.
Поглъщах думите с все по-разширяващи се очи и галопиращ пулс, но тук спрях. „Заповед“ — повторих шепнешком. Тази жена не ме познаваше, но бяхме свързани. Как бе възможно майката на Еймъри да е толкова твърдо настроена срещу мен, щом познаваше моето семейство, връзките ни, нашето значение за Грас? Колкото и да ми беше неприятен, не можех да отрека, че дълбоко в себе си намирах брака ни за съвършен. Оставих настрана неприязънта си и продължих да чета.
Изпращам това набързо написано писмо като допълнение към сватбения ви подарък, за да не събудя подозрение. Смятам за по-разумно да не показвате съобщението на брат ми — казаха ми, че е известен с гневния си нрав и има вероятност да избухне. Изпратих му отделен пакет с подаръци за по-сигурно.
Налага се да съобщя и на двама ви нещо от изключителна важност, но лично, а не в писмо. Нашата майка настоява за това и Еймъри трябва да бъде убеден в нейната искреност, което може да се постигне само при разговор очи в очи. За нещастие, тя е тежко болна и аз съм изправен пред незавиден избор: или да бъда с нея на смъртния й одър и по този начин да я наскърбя, като не спазя инструкциите й да дойда в Грас, или да изпълня нейното желание и да не бъда с нея, когато тя почине.
И в двата случая съм прокълнат, но като покорен син изпълнявам разпореждането й.
Информацията, която майка желае да сподели, ще обясни до голяма степен странния живот, който съм водил с нея и който сега най-сетне разбирам.
Отново ви моля за извинение за загадъчното естество на посланието ми и за това, че в момента не мога да кажа повече. Необходимо е съобщението на майка ми да остане незаписано на хартия, за да бъдат предпазени всички. Ще се видим скоро. Доверете ми се, моля ви.
Само дето изобщо не се появи. Седнах на ръба на леглото, а сърцето ми блъскаше толкова оглушително, та чак ми прилоша. Поех си дълбоко въздух и минах бързо през стаята, за да отворя прозореца още по-широко. Бях объркана и все още не можех да повярвам на написаното.
Нощта бе тиха, от града в подножието на хълма намигаха светлинки и се носеше ухание на жасмин. Постигнах някакво просветление едва когато ефирният аромат на белия жасмин отдаде сладостта си на звездите и почти усетих зараждането на ново ухание някъде на ръба на сетивата си. Тук, на това място, изпълнено с аромати и красота, беше истината; тук животът бе прост и ясен. Разбирах го, вярвах му, но знаех, че не мога да остана в този свят, животът ме очакваше. Трябваше да се изправя пред мрака, в който писмото бе потопило мислите ми.
Какво искаше да сподели Себастиен? Бях се разтреперила от решителния му подход, макар да знаех, че той е бързал да ми изпрати посланието и не е имал достатъчно време да състави учтиво писмо, за да ме преведе внимателно през шока, очакващ ме в края. Примигнах от раздразнение. Каква бе тази сериозна причина, поради която Еймъри и аз трябваше да се откажем от сватбената церемония? Защо бе тази тайнственост? Почувствах облекчение, когато си напомних, че със съпруга ми още не сме споделяли брачното ложе, но долових и щипка гняв, понеже някой се опитваше да отнеме нещо мое. Знаех, че мислите ми са в противоречие с чувствата ми към Еймъри, но наистина ми беше писнало от мъже, които искат да ме контролират. Независимо дали ми харесваше или не, с него вече бяхме съпруг и съпруга. Какво би могло да преобърне нещата?
Очевидно плановете на Себастиен да пристигне навреме в Грас бяха провалени от обявяването на войната. Зачудих се дали Еймъри вече знае информацията, която брат му бе така решен да ни съобщи. Навярно вече я бяха обсъдили. От какво ли значение бе тя за нас?
Знаех, че сънят ще ми убягва, докато умът ми се занимава с проблема. Не исках да посрещна новия изгрев като безгласен фигурант в тази драма, имах нужда да направя нещо, да се заема с решаването й по някакъв начин. В изблик на енергия запалих отново лампата, извадих новия си комплект за писане на писма — сватбен подарък от Феликс — и седнах да напиша послание на съпруга си.
Скъпи Еймъри,
Искам да вярвам, че това писмо ще те намери щастлив, или поне в добро настроение там, където си. Сигурна съм, че си отличен пример за своите войници. Тук всички сме добре, макар животът в града да тече съвсем тихо, почти безшумно.
Благодаря ти за красивите стаи в моето крило — виждам, че са обзаведени по един сдържан, изискан начин и с внимание към любимите ми цветове.
Не сметнах за нужно да му съобщавам, че това е първата ми нощ тук. Но и не смятах за разумно да крия важни неща. Честността беше задължителна и не можех да се преструвам, че не съм получила писмо от Себастиен, без значение колко искрена беше настоятелната му молба.
За съжаление, съм малко притеснена. Получих писмо от брат ти. В него Себастиен настоява да отложим сватбата до пристигането му. Носи новини от майка ви. Не казва какви са, но е много настоятелен. Имаш ли представа за какво може да се отнася?
Спрях дотук, защото предпочитах да не му напомням, че бракът ни не е консумиран и сме съпруг и съпруга само на хартия.
А сега нещо на по-приятна тема. Беритбата започва утре и ще започнем дестилацията в края на седмицата, представяш ли си! Персоналът и на двете домакинства ще накара семействата ни да се гордеят. Сигурна съм, че работата ще помогне на всеки да се придържа към рутинните си дейности, ще запази полетата в добро състояние и складовете пълни.
Скоро ще ти пиша отново. Бъди жив и здрав, скъпи Еймъри, а аз ще очаквам твоето писмо.
Запечатах писмото, за да не мога да променя нещо по-късно. Погледнах плика, надписан с обикновено черно мастило. До него като обвинение лежеше посланието на Себастиен. Предавах го, но се утешавах с мисълта, че не го познавам и не съм молила за неговото доверие. Представях си по-млада версия на Еймъри, което не беше кой знае колко въодушевяващо. Макар че не звучеше като Еймъри — писмото му въпреки настоятелния си тон бе изпълнено с уважение, почти с нежност.
Изключих всички лампи с намерение да не мисля повече по въпроса и се наместих удобно в новото си легло с високи възглавници. Насред жегата в стаята чаршафите бяха стряскащо и все пак приятно студени и аз се плъзнах с благодарност между тяхната сатенена гладкост. Изритах пухената завивка и се загледах в балдахина от син щампован лен, който бе величествено драпиран горе и се спускаше като водопад по четирите колони на леглото.
Лежах и се преструвах, че мислите ми са спокойни. В действителност препускаха хаотично първо към Феликс, за да му пожелаят нощ без опасности, а после и към Анри за същото. Странно, но следващата ми мисъл се прокрадна към Себастиен. Опитах се да си представя как майка му е разбила квартета на нашите две семейства и е напуснала Грас.
Докато вземах решение, че трябва да науча повече за тази загадъчна жена, сънят явно бе пристъпил на пръсти и милостиво ме бе унесъл, защото изпаднах в онова замаяно състояние, в което нито спиш, нито си буден, а сетивата ти са притъпени до степен да нямаш мисли. Чувствах се защитена в безопасното си убежище в Грас, знаех, че Франция храбро ще отблъсне германците и нашите мъже ще се върнат у дома много скоро. След това хубаво усещане потънах съвсем леко в дълбок сън, без да знам, че в далечината вече се заражда буря, която ще премине през моя живот — през живота на всички ни и ще го промени завинаги.