Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (10)

10

Заля ме студена вълна, сякаш в мен внезапно се отвори воден шлюз, който ме наводни и заплашваше да ме удави. Сигурна съм, че минаха години, преди да проговоря, че Себастиен с часове е държал нежно ръката ми в търпеливо очакване на моята реакция.

— Себастиен — прошепнах, вгледана в чертите му, толкова ъгловати и различни от бруталното лице на Еймъри. — Как е възможно?

— Моята майка и твоят баща… — пое си дълбоко дъх той.

— Не! — прекъснах го яростно. Опитах се да отхвърля ръцете му, без да ме е грижа за физическото му състояние, и той трепна от болка — Не се осмелявай да говориш за баща ми по такъв начин. Нито го познаваш, нито разбираш семейството ми. Ти дори не си французин! — бръщолевех ядосано и отчаяно се дърпах от него и думите му, но той не ме пускаше.

— Чуй ме — изръмжа, търпението му вече се изчерпваше, желанието да свали бремето на истината от плещите си надделя над страха от споделянето на ужасяващата тайна. — Това е факт. Имам доказателство, трябва единствено да разгледаш няколко стари фотографии, за да видиш семейната прилика, и още по-добре, използвай науката на Ландщайнер и направи изследване на кръвта ни.

— Изследване на кръвта? За какво говориш?

— Четох за това. Има няколко типа кръв, което е безспорно доказано. Открити са преди повече от десетилетие. Подозирам, че ти и Еймъри ще имате еднаква кръвна група поради…

Пренебрегнах научните обяснения, само ме объркваха още повече.

— Имаш доказателство? — озъбих му се. — Що за доказателство?

Успя да намери още търпение у себе си и не показа, че е обиден от тона ми или от това, че го прекъснах.

— Мама е запазила писма. От баща ти. Но има и нейни, изпратени до него. Връщал ги е, навярно защото не е могъл да понесе мисълта да ги унищожи. Те представляват не само уличаващо, но и неоспоримо свидетелство за станалото между родителите ни. Има и болнични доклади, и…

— Спри, спри, моля те!

Струва ми се, че запуших уши като дете, но той продължи да говори и аз чувах въпреки нежеланието си. Посегна и свали едната ми ръка, не оказах съпротива.

— Фльорет, не искам да убивам илюзията, която си създала за семейството си. Съзнавам колко високо мнение имаш за баща си.

— Тогава не казвай нищо повече — помолих го.

— Не мога да мълча. Ужасно ще е да пренебрегнеш думите ми. Омъжила си се за собствения си брат.

Догади ми се. Трябваше да затворя очи и той милостиво запази мълчание, докато аз се опитвах да се възстановя от шока. Вероятно бе взел отново ръката ми в своята, защото бавно осъзнах, че една загрубяла, наранена длан обхваща моята нежно, сякаш е малко птиче.

— Дишай — прошепна ми. — Дишай дълбоко.

Себастиен започна да брои, аз вдишвах и издишвах, а той продължи да брои тихо, докато стигна десет. Привлекателната дрезгавина на гласа му ме успокои.

— Достатъчно. Ако продължиш, ще ти се завие свят — предупреди ме.

— Ще ми се да можех да изпадна в безсъзнание — изрекох през зъби.

— Истината ще чака да се събудиш — отвърна той. В тона му имаше огромно съжаление, което, признавам, намерих за утешително, защото бяхме двама в нещастието.

Имал бе повече време да смели този ужас, но несъмнено историята бе не по-малко противна и за него.

— Остави ме да кажа всичко. Чуй го такова, каквото е, а после заедно ще разработим план. Моля те, помни, че нито ти, нито Еймъри, сте виновни. Вината е на четиримата ни родители, които са крили истината от нас.

— Казвай тогава — заповядах, изненадващо и за мен самата.

Себастиен си пое дълбоко въздух, който профуча през гърдите му като акорд на старо пиано с дупка в капака. Беше на една възраст с мен и близнака ми, но макар да бе висок колкото мен, имаше стройна конструкция. Феликс бе още по-висок и внушителен заради по-широкоплещестия си вид, ала в загадъчно спокойните маниери на госта ми несъмнено имаше нещо могъщо. В стая, пълна с мъже, сред които и хубавия ми брат, Себастиен несъмнено би привлякъл вниманието и не би останал незабелязан, поне не и от мен. Сгорещих се при тази мисъл и знаех, че скоро ще се изчервя, но се надявах предателската руменина да се ограничи до шията, скрита под блузата ми. Умът ми блуждаеше, навярно за да избегне ужаса на неговото разкритие. Сплетох пръсти и се насилих да усмиря ръцете си, за да стоят спокойно в скута ми. Опитах да се съсредоточа.

— Мама е обожавала баща ти — започна Себастиен. — Доколкото разбирам, чувството е било взаимно. От леглото, което впоследствие се оказа смъртното й ложе, тя ми разказа, че уреденият й брак с Арно дьо Ласе е бил отвратително нещастен. Видяла го за първи път чак на сватбата им в Грас. На хартия — от неговите писма, а и по мнението на други хора техният съюз се очертавал като много успешен. Но когато го срещнала на живо само осем седмици преди официалната венчавка, открила, че има твърде малко неща, които биха ги направили щастлива двойка. Каза ми, че той незабавно проявил надменност, арогантност и пренебрежение към английския й произход, макар тя да се гордеела със своята нормано-френска кръв. Смятам, че е трябвало веднага да избяга обратно в Англия, но явно хората от нейното поколение не са правели такива неща — човек се сблъсквал с трудностите и намирал начин да се справи с тях. Останах с впечатление, че семейството й е настоявало за този брак и едва ли би подкрепило връщането й.

Въздъхна леко, после прокара пръсти през косата си, за да я разроши и да й даде разрешение да щръкне в предпочитаната от нея посока.

— Разбира се, знаех, че това е мнението само на едната страна, но според майка ми, когато били насаме, Арно се отнасял към нея с пренебрежение и поддържал любовница. Това вгорчило техните отношения още преди официалното обявяване на брака им.

Имах чувството, че описва Еймъри. Само че пред хората старият мосю Дьо Ласе беше очарователен, в компания водеше приятни, интересни разговори. Себастиен явно разбра накъде потече мисълта ми.

— Ако мнението ти за баща ми е различно, бих добавил, че възрастта може да е смекчила ръбовете, но не и желанието му за отмъщение. Твоите и моите родители са били големи приятели. Майка казваше, че са били известни като квартета на Грас в първите години след сватбите им. Родословните линии и на двете фамилии са били безупречни и древни.

— Баща ми? — Имах нужда да чуя истината.

Себастиен кимна, насочваше се натам и очевидно искаше да ме отведе внимателно до най-лошото.

— Майка призна, че незабавно е била привлечена от баща ти, когото срещнала в деня на пристигането си в Париж. Майка й била англичанка, баща й — наполовина французин, но не е имала никакви роднини тук, разполагала е само с френското си име, Маргьорит Бюмон. Баща ми е помолил твоя да я придружи до Грас. Вярвам, че се е влюбила в него много преди да изрече брачната клетва. Що се отнася до майка ти, мисля, че той още не я е познавал.

Свих рамене, но той продължаваше да чака, затова отговорих така, както се полагаше:

— Ами… срещнали се случайно според приказките. Татко бил в Париж на посещение при роднини, майка ми била на гости в града и заедно с приятелка излизала от хотела, когато вятърът отнесъл чадъра от ръцете й. Било свирепа зимна сутрин и татко се спуснал да й помогне, да върне чадъра, който се бил обърнал наопаки и бил стъпкан от няколко коня, докато той го преследвал надолу по улица „Сен Лазар“. — Усмихнах се тъжно. — Било любов от пръв поглед и за двамата, застанали навън под дъжда. Така ми представяха романтичната им приказка. Знам, че са се срещнали през януари 1885, венчали се през пролетта по настояване на родителите си… майка ми е била майска булка. Анри се родил следващата година. — Свих рамене при неговата изненада. — Помня дати.

— Нямам намерение да променям историята, но смятам, че баща ти и майка ми са станали любовници, макар да са разбирали, че никога не биха могли да са заедно. Обществото не би им разрешило, семействата им биха се възмутили, тъй като майка вече е била обещана и подготовката за сватбата е била и ход.

Почувствах се смазана от думите му. Падаха върху мен като тъпи, болезнени удари.

— Родителите ти навярно наистина са се влюбили от пръв поглед и любовта им сигурно е била чиста, но преди това той е трябвало да се откаже от майка, трябвало е да продължи живота си, да намери жена, с която да го сподели, с която да изградят семейство, макар Еймъри да се е родил три години по-рано.

— Имаше навика да посещава леля си и чичо си в Париж всяка Коледа — промърморих напълно безсмислено.

Себастиен кимна мило, сякаш знаеше, че за да ми помогне да мина през болката, да приема действителността, е необходима много нежност.

— Връзката им е започнала към края на декември 1882 — поясни и затвори пропастта между нас с внимателния си глас. — Еймъри е заченат тогава, увери ме майка, но любовната им история е продължила и през целия януари 1883. Родителите ми са сключили брак през февруари.

— Но тогава е валял сняг! Сигурно е било смразяващ студ — отбелязах с надеждата, че това е моят спасителен път, защото никое момиче от Грас не би се съгласило на сватба през зимата.

Той знаеше това, усети опита ми да отрека истинността на историята му.

— Майка каза, че е било истинска битка да склони Арно на зимна венчавка. Знаела е, че вече е бременна, знаела е, че иска детето на Виктор Дьолакроа — мъж, когото обожавала. Била е решена да запази тайната за произхода на бебето и да го отгледа като дете от брака си. Каза ми, че винаги е имало преждевременно родени деца и никой не би се усъмнил.

— Брат ми и аз също сме родени преждевременно. Но трябва да са били изключително внимателни да не ги видят, нали?

— Разбира се. Майка ми разказа и за това. Баща ти бил избран за неин настойник и те се криели зад това положение, но пред хората били изключително предпазливи. Живеела в неговата къща с няколко прислужнички, наети специално за нея, но едва ли е било особено трудно да намерят възможност да прекарат известно време заедно… насаме.

Не исках да мисля за това, звучеше толкова грозно. Да крадат време, да крадат целувки, да се прокрадват в леглата си. Моят баща! Потръпнах от отвращение, но дали всъщност не бе заради собственото ми отчаяние?

— Значи е знаел, че Еймъри е негов син?

Себастиен кимна.

— Без съмнение. Писмата, които са си разменили, свидетелстват, че е знаел. А и майка ми е признала, че й се иска да има кураж да отмени женитбата. Но била млада, ужасена от случилото се, от това какво би си помислило за нея собственото й семейство, от това как би се отразило на репутацията на двете семейства, ако истината излезе наяве. Баща ти я е обичал, но се е съобразил с решението й да се омъжи за Арно дьо Ласе. И щом тя го направила, е трябвало да пази тайната им и да продължи собствения си живот. Едва ли им е било лесно, след като семействата са били толкова близки.

— И после татко срещнал майка ми — добавих.

— Да. Три години по-късно един вятърничав чадър го събрал с момиче, в което се влюбил, с което можел да има щастливо семейство.

— Не допускаш, че Еймъри може да е син на Арно? — Опитах се да задържа погледа му с мълчалива молба да се съгласи.

— Майка е страдала от гаденето, характерно за бременността, още преди сватбата. Знаела е, но не е можела да разкрие нищо пред никого.

— Нямало ли е някой от семейството й с нея?

— Не. Дошла е сама във Франция. Била най-малката от три дъщери, баща й бил много болен, майка й се грижела за него, докато той чезнел. Брат й се съгласил да я отведе до олтара, което и направил, както ми казаха, но пристигнал няколко дни преди венчавката. Едната й сестра била бременна, другата кърмела малкото си дете, така че и двете не били на разположение. Чичо ми Джералд побеснял, че го завличат в мразовития зимен Грас, тъй като очаквал пролетно пътуване.

— Какво е казала на хората?

— Не съм я питал, но предвид очевидните й способности да се прикрива, навярно е твърдяла, че няма търпение да се омъжи за Арно, тъй като много държи на него.

Прехапа устни, с което показа, че макар да говори искрено, ме му е лесно да ме наранява.

— Представи си положението — продължи. — Било е в началото на осемдесетте години на деветнайсети век.

Направи гримаса, сви възмутено устни като стара мома и аз усетих как в гърлото ми истерично се надигат мехурчета смях, но бързо задуших изблика. Минавах през кошмар и макар нервният смях да бе приемлива реакция, нямаше да ми свърши никаква работа. Трябваше да запазя гнева си, ако исках да оцелея. В това време Себастиен продължаваше да говори.

— Ако изобщо може да е някакво утешение, майка призна, че в живота й няма по-щастливо време от седмиците, които е прекарала в къщата ви преди венчавката. Знаеше ли, че е живяла у вас?

Поклатих глава.

— Никога не съм чувала.

— Е, предполагам, че за всички е било болезнено да го споменат. Баща ти е бил изключително щедър към нея.

— Твърде много, както изглежда — прекъснах го злобно.

— Несъмнено. Но тя ми каза, че баща ти е бил очарователен, внимателен, щедър към всички, които среща, особено жените.

Усетих паренето на сълзи, но отказах да плача заради това. Знаех какъв е бил баща ми, нямах нужда една непозната да ми разказва за него.

— Майка го описа и като изключително привлекателен мъж — добави Себастиен.

Кимнах тъжно.

— Виждала съм снимки от младите му години. Изглежда като Феликс.

— Мама имаше негова портретна снимка. Прилича на теб в мъжки вариант. От него си наследила тъмната си красота.

Прозвуча дрезгаво, погледът му беше бездънен. Несъзнателното привличане, което усещах към него, се засили.

— По-добре да продължиш.

Кимна, отмести поглед и въздъхна.

— Смятам за важно да подчертая и ти да приемеш, че татко ти е станал баща на Еймъри, преди да се ожени за майка ти, докато е бил все още сам и не е дал обещание никому.

— Ако се опитваш да го оневиниш, боя се, че това не помага казах сурово.

— Така е, но поне не хвърля сянка върху отношенията между твоите родители. Майка ми е била невярна на годеника си, но баща ти, каквото и да мислиш за него, не е бил неверен на майка ти. Еймъри се ражда, преди родителите ти да се оженят, преди майка ти да забременее с Анри.

— Но е бил нечестен към Арно. Каквото и мнение да имаш за баща си, двамата са били приятели. Ако историята ти е вярна, баща ми се е държал по срамен начин.

— Любовта е сляпа, а понякога и жестока — промълви Себастиен.

Подсмихнах се подигравателно при това романтично излияние. Нямаше да оставя двамата ни прегрешили родители да се отърват толкова лесно.

— И така, баща ти ли е разкрил връзката им?

— Да, години след това. Еймъри вече е бил на четири, терминът на майка с мен е наближавал, трябвало да ме роди след шест седмици, но внезапно всичко излязло наяве. Не можа да ми обясни точно как е станало… предполагам никога няма да разберем истината, защото и четиримата вече ги няма, но мисля, че е била грозна сцена. Каза ми, че я е ударил и е беснял в продължение на часове, а накрая заплюл нея и семейството, което първо отворило дума пред него за брак между тях. Изгонил я бременна с мен. И след това съвсем естествено дошла враждата между двете ни фамилии. Приятелството било прекъснато. Конкуренцията в бизнеса станала брутална за известно време и постепенно се превърнала в лична омраза между двамата мъже.

— Разбираемо е.

— Напълно. И все пак са успели да запазят всичко в тайна.

— Изненадана съм.

— Трябва да повярваш — кимна Себастиен. — Според майка ми и до ден-днешен нито един слуга не знае, че във вените на Еймъри не тече кръвта на Дьо Ласе. Единствената причина, поради която е била принудена да издаде тази близо трийсетгодишна тайна, е твоята сватба.

— Ами избухналият скандал? Никой ли не ги е чул, не е казал нещо?

— Майка ме увери, че татко проявил типичната за него изобретателност. Отишли в лятната вила, която сме имали високо и планината. Баща ми изпратил цялата прислуга на пикник, за да каже на майка, че знае тайната й. Именно тогава й съобщил — така, както е лежала в напреднала бременност, насинена от ударите му, че никой никога не трябва да чуе истината.

Изкривих лице от отвращение, татко никога не би вдигнал ръка срещу човек, да не говорим за собствената му съпруга.

Себастиен кимна, засрамен от признанието.

— Уредил бил всичко, преди да й каже за разкритията си. Още същата вечер я отвели в Ница, после в Париж, а оттам — обратно в Лондон.

— И никой не се досетил?

— Много внимавал къде я удря. Предполагам, трябва да съм благодарен, че не е решил да нарани и мен — детето, което носела. Сигурен е бил, че тя няма да каже на никого, за да не изложи себе си или баща ти на укори. Кой знае за какво са се споразумели с Арно, но тя е била изпратена без сантим от неговото богатство, без поглед за довиждане и единствено с дрехите, с които е била в онзи момент. Дори не й позволил да се сбогува с Еймъри.

— Не би наранил дете. Ти си бил негов.

— Очаквали са да съм момиче. Смятам, че майка някак е успяла да го внуши на баща ми, за да й позволи да замине с нероденото им дете. Навярно се е страхувала, че ще я затвори някъде, докато се родя, а после ще й отнеме и мен.

Сви рамене.

— И все пак ти си истински Дьо Ласе. Как ли би се държал баща ти, ако беше научил за връзката по-рано и в корема на майка ти е бил Еймъри.

— Наистина не ми се мисли. Ужасяващо е дори само това, че й е посегнал.

Никога не бих оправдала насилие, от какъвто и да е вид срещу жена, но разбирах — макар да не бих признала пред Себастиен — как един нестабилен човек, изпълнен с гняв, че мъжествеността му е поставена под въпрос, а фамилното му име би могло да бъде опетнено, може да удари съпругата си.

— Историята, с която живяхме всички, е, че майка ти е заминала на пътешествие, отчуждила се е от семейството и никога не се е върнала. Винаги е звучала странно, но татко не говореше за това.

— Баща ми разпространил напълно приемливата история, че е заминала да се лекува на минералните извори в Бат заради трудности с бременността. А после, че съм болнаво момче, което е лъжа — поясни с крива усмивка, — и поради това тя трябвало да остане в родината си. Водела ме в Шотландия заради по-чистия северен въздух, където можела да се наслаждава и на обичта си към рисуването на акварели. Представял е редица причини и хората навярно ги приемали само защото той ги е казвал. Изглежда, никой в града не се е осмелявал да му противоречи, най-малкото баща ти, който е бил виновникът за всичко. Истината разбила сърцето на майка ти и тя отнела живота си.

— Какво? — От устата ми изскочи нещо като пищящ шепот и ококорих от ужас очи при думите му.

Зърнах лицето си в огромното огледало в позлатена рамка над бюфета. Изглеждах като призрак — пребледняла, със загубили цвят и почти безкръвни устни. Имах чувството, че не с останало нищо здраво, на което да се облегна.

— О, господи, Фльорет… — Помръкналият израз на лицето му показваше огромното неудобство от разкритието.

— Майка ми е починала от плеврит — изговорих внимателно. Оглеждах всяка дума, за да съм сигурна в яснотата й, сякаш бих могла да я превърна в истина, ако я произнеса отчетливо.

Себастиен поклати бавно глава. Чувствах необходимост да протестирам, не можех да се предам толкова лесно, макар дълбоко в себе си да знаех, че казва истината. Нямаше причина да нахлува в живота ми с тази лъжа.

— Така ни каза татко — настоях безсмислено и почти успях да възвърна нормалния си тон. — Той…

— Лъгал те е, Фльорет. Какво друго би могъл да направи? Истината е била толкова болезнена, а и той се е споразумял с родителите ми да пази тайната кой е Еймъри. Майка ти не е искала… не е могла… Навярно е обичала съпруга си толкова много, че не е била в състояние да приеме истината за миналото му, както и за предателството на най-близката й приятелка. Мама много плака, защото след всичките тези години продължаваше да има чувството, че майка ти е гледала на тайната им връзка като на предателство, макар да не е познавала баща ти по онова време. Смяташе, че криенето на тайната я е убило, а не самата тайна.

— Съмнявам се, че майка ти би могла да види нещата от гледната точка на моята майка. И все пак мама е продължила да пази ужасната им тайна — казах и поклатих невярващо глава.

— Не е точно така всъщност. Отказала е. Разграничила се е от любовната им афера и от бащинството на Еймъри по единствения начин, който е намерила за възможен. Била бременна с теб и Феликс, когато разбрала за историята. Родени сте по-рано от нормалното, както знаеш, и според майка ми това вероятно се дължи на шока от разкритията. Разбрах от нея, че сте родени в осмия месец и положението било много драматично. Не е било ясно дали ще оцелеете и двамата, или само единият от вас. Появили сте се и майка ти си е дала още малко време, за да е сигурна, че двете новородени ще оживеят и ще израснат здрави и читави.

Спря и сведе поглед.

— И после? — Знаех, че видимо треперя.

Себастиен си пое дълбоко въздух.

— После поканила баща ти на пикник. До известна степен заимствала начина, по който моят баща се е отнесъл със съпругата си, само дето тя не е била толкова груба и е била далеч по-емоционална при разкриване на предателството.

— Било е точно това — изрекох с разтреперан глас. — Не се опитвай да го омаловажаваш.

— Предателство на баща ти по отношение на моя — да, но не и към майка ти. Напомням ти, че не я е познавал по време на аферата.

Поклатих глава, сякаш за да отрека рационалността на думите му.

— Те са лъгали, Себастиен, в продължение на години. Еймъри е тяхната лъжа. — Знаех, че просто се опитва да направи нещата по-лесни за мен. — Но довърши отвратителната си история, моля те!

След новината за самоубийството на мама имах чувството, че дъхът ми минава през начупено стъкло, преди да стигне до дробовете. Болеше ме да дишам, бяхме страхотна двойка в бляскавата всекидневна на Дьо Ласе — Себастиен с неговото хриптене и аз с мъчителното си дишане.

— Отишли в Прованс, високо в планината, и майка ти се хвърлила от една скала пред очите на съпруга си. Баща ти изфабрикувал историята, че се подхлъзнала и паднала от ръба, тъй като била изтерзана от болки и много объркана от бременността и раждането на близнаци. Семейният доктор несъмнено е бил принуден да заяви, че майка ти е имала проблеми след раждането. Тя несъмнено е показвала признаци на меланхолия, но хората го отдавали на следродилните настроения. Не знаели, че тя просто не е в състояние да се справи с разкритието, че съпругът й е баща на детето на най-добрата й приятелка. Прислугата потвърдила очевидното падане и градът приел историята за трагичния инцидент. Превърнала се в истина, но била лъжа. Майка ти се самоубила, за да покаже на баща ти дълбочината на отчаянието си.

Взирах се безмълвно в него. Не исках да повярвам на думите му, но всичко започваше да добива смисъл и да попълва празнини, та изглеждаше безсмислено да поддържам надеждата, че може да греши.

— Преди да ме попиташ — изрече Себастиен, — майка знаеше всичко това, защото твоята майка й писала, обвинила я и обяснила какво смята да направи… От най-добри приятелки се превърнали в смъртни врагове. Искала е майка ми да се чувства отговорна за смъртта й, за разбиването на семействата, за цялото огорчение и мъка.

— Обвиняваш ли я?

Тонът му остана равен.

— Не обвинявам никого. Фльорет, мисля, че само родителите ми са знаели какво изпитват. Никой, освен тях няма право да обвинява или да чувства вина.

— Много великодушно от твоя страна, Себастиен.

Пое удара, без да трепне.

— Имах много повече време от теб да размишлявам над деликатното им положение. Едва ли можем да си го представим.

— Аз мога! Ако всичко, което ми каза, е вярно, не бих могла да гледам на баща си както досега.

— Не трябва…

Скочих рязко и го погледнах в лицето.

— Не си позволявай да ми казваш как да реагирам или да мисля! До гуша ми дойде от мъже, които си въобразяват, че знаят по-добре от мен какво изпитвам.

Себастиен наведе глава.

— Прости ми. Просто смятам, че е лесно да се хвърлят камъни.

Отидох до прозореца и се загледах в терасираните поля по склона, лишени от цвят, но изумително красиви в голата си зимна премяна.

— В този случай не съм съгласна — отвърнах рязко и дъхът ми замъгли прозореца, през който гледах.

Обърнах се към него и видях, че ме наблюдава напрегнато с наранено изражение.

— Знаели са, че допускат огромна грешка, и сега виждаме резултата от егоистичната им похот. Твоят живот е разрушен, Еймъри цял живот е мразил майка си, без да знае, че тя го обича, животът на мама е погубен заради любовно разочарование, бракът ми трябва да се анулира… И само помисли как ще кажа на съпруга си защо! Запазването на тайната им засяга нашето поколение и можеше да застраши дори следващото.

— Знам, че си ядосана, но какво трябваше да направя? Да те оставя да продължиш и да имаш дете от Еймъри?

Зави ми се свят от погнуса и не можах да отговоря.

Себастиен продължи:

— Видях писмата. Посланията от баща ти до майка ми, в които разказва за мъката си от загубата на своята съпруга, за начина по който я е загубил, за ужаса му, че остава с три невръстни деца на ръце, две от които бебета.

Продължавах да въртя глава безсмислено, за да отрека думите му.

— Прочетох писмата, защото и аз имах нужда от убеждаване.

— Може да е лъжа.

Надеждата ми беше толкова нелепа, но кой може да ме обвини?

— Кой лъже и с каква цел, Фльорет? Да виждаш тук финансова изгода? Едва ли. Не, това бяха дълбоко емоционални писма, изпълнени с отчаяние. Връзката му с майка ми е била основана на безпомощна страст, химическо привличане, ако ми позволиш да го сведа до това. Той я е обожавал и тя него. Но когато в живота му се е появила майка ти, е намерил стабилността на истинската любов. Почти вярвам… — Погледна ме колебливо.

— Какво?

Поклати глава със съжаление.

— Струва ми се много вероятно майка да е искала татко да узнае истината.

— Защо, за бога? — Трябваше да забия нокти в дланта си, свита в юмрук, за да не изкрещя думите в лицето му.

Устата на Себастиен сега бе права, болезнена линия.

— Баща ти явно е бил очарователен мъж, изключително привлекателен за много жени. Вероятно мама се е надявала да го преживее, но накрая е преценила, че ако тя не може да го има…

— И майка ми няма да може?

Видях как отпуска рамене нещастно.

— Било е трагедия. И макар всичко да е станало заради нейните машинации, мисля, че бързо е започнала да съжалява за невъзможната си любов към Виктор Дьолакроа и за своята роля в самоубийството на майка ти.

Усетих, че отново започва да ми се гади. Трябваше да избягам от мисълта за самоубийството, да накарам Себастиен да продължи злокобната си история.

— И какво е станало, след като баща ти е открил истината?

— Както вече обясних, той изпъдил майка ми в деня, когато се изправил срещу нея и тя признала, че го е направила рогоносец. Но й наложил сурово наказание. Задържал Еймъри. Нямало да й позволи да замине от Грас със скъпоценния спомен за баща ти и тяхната страст, а и никога не би се лишил от своя наследник, дори във вените му да не тече неговата кръв. Искал е това момче, дал му е всичко, отгледал го е като свой собствен син. Да не забравяме, че преди да научи истината, е обичал искрено Еймъри. Не му е пукало, че мама е в напреднала бременност. Вярвал, че второто им дете ще е момиче, а една дъщеря би била безполезна за него. Баща ми е искал наследник.

— Чакай… чакай!

Скочих и започнах да кръстосвам стаята, за да потуша отново надигналото се гадене. Наложи се да отворя прозореца и да си поема студен въздух.

— Фльорет — повика ме Себастиен меко.

Внезапно се оказа зад мен, беше пресякъл с куцане килима, за да ме прегърне. Почувствах се добре. Завъртях се в ръцете му и го оставих да ме подържи още миг, миг на споделено отчаяние.

— Съжалявам — прошепна той.

Поведе ме обратно към канапето, сякаш бях инвалид. Движех се като старица и войната, женитбата ми, моят живот, всичко ми се стори толкова далечно, когато той продължи да ми разказва онова, което бе научил от майка си на смъртното й легло.

* * *

Седяхме в мълчание, свързани от ужаса на думите му. Не една, а две страшни тайни бяха разкрити. Внезапно почувствах радост, че всичките ни родители са мъртви, но товарът сега бе легнал на нашите плещи.

— Себастиен, аз наистина получих писмото ти вечерта след сватбата, но се чудя дали изобщо щях да му повярвам, ако бе пристигнало по-рано.

— Е, така или иначе е закъсняло.

— Да, боя се, че е така.

— Вие успяхте ли…

— Не — прекъснах го енергично, усетила напрегнатия въпрос, преди да го изрече. — За щастие, не! Пристигна заповедта за мобилизация и Еймъри, верен на себе си, не можа да пропусне възможността да поведе атаката. Дори мисълта за първата брачна нощ не го отказа да сложи униформата и да яхне коня… за мое облекчение.

— Тогава манията му за величие е била благословия.

— Бяхме на ръба.

— Обичаш ли Еймъри?

Свари ме неподготвена.

— Аз… какъв странен въпрос.

— Ще го приема за „не“.

Ядоса ме заради искрицата смях, която долових в погледа му, докато отпиваше от чашата. Чаят отдавна бе изстинал.

— Няма да приемаш нищо! Това е ужасно предположение.

— Така ли? Мислех, че сме искрени един с друг.

— Смятам, че тук за един ден се размениха прекалено много откровени приказки между двама непознати.

— Права си — отвърна. — Разстроих те достатъчно — отбеляза съвсем справедливо и се наведе непохватно, за да остави чашата си.

Нацупих леко устни, но се предадох и му помогнах.

— Дай на мен.

Себастиен се усмихна.

— Благодаря и отново те моля да ми простиш. Държах се неучтиво.

— Държиш се като близнака ми всъщност. Феликс намира хумор във всичко, дори и в най-мрачните ситуации.

— Харесва ми.

— Бихте се разбирали много добре. Но има моменти, когато се бъркате в живота на другите и забавлението на техен гръб е неподходящо.

Погледът му помрачня и на лицето му се изписа загриженост.

— Фльорет, понякога хуморът се използва по-скоро като защита, отколкото като нападение.

Кимнах, знаех, че Феликс често прибягва до смеха, защото така му е по-лесно да се изправи пред действителността.

— Както и да е, това е моят живот, Себастиен, и аз наистина се чувствам застрашена.

— Трябваше да те защитя.

— Така казваш и в писмото си.

В този момент между нас се възцари изключително неловко мълчание.

Гостът се надигна на крака с тих стон, последван от лека кашлица.

— Ще тръгвам, Фльорет. Съжалявам, но не можех да оставя нещата в това положение и миг повече. Радвам се, че стигнах до теб преди…

Аз също се изправих.

— Но сега стовари бремето върху мен. Сега аз трябва да нося цялата тази мрачна истина.

— Той ще иска наследник.

Затворих очи и си поех дъх.

— Носиш ли писмата?

— Едва ли искаш да…

— Определено смятам да го направя. Името на татко е опетнено от черни инсинуации. Искаш да анулирам женитбата си. Дотук чух само думи от трето лице. Предполагам, не си дошъл невъоръжен, без доказателството, което твърдиш, че притежаваш.

— Писмата са у мен.

— Добре. И как си се добрал до писма, принадлежали на баща ми?

— Предполагам, че ги е пазел по сантиментални причини.

Забелязах, че е изключително внимателен при подбора ми думи. Явно не искаше да издаде подозрението си, че татко е запазил обичта си към майка му дълго след раздялата им.

— И после поради някакво моментно настроение й ги е върнал и е оставил на нея решението дали да ги унищожи.

— Тогава ги искам. — Постарах се погледът ми да е толкова твърд, колкото неговия. — Няма да им направя нищо. Искам да видя почерка на татко, да чуя гласа му в ума си, докато чета думите към майка ти. Така е честно предвид новините, които донесе, нали?

— Честно е, но ще те нарани още повече.

— Какво би могло да ме нарани повече от разкритието, че майка се е самоубила? Че е избрала смъртта пред живот с децата си. Какво би могло да ме разстрои повече от факта, че бащата, когото съм обожавала, е живял в лъжа?

— Той не е…

— Напротив, Себастиен. Бил е наясно, че Еймъри е негов син. И сега знам защо всеки път, когато се споменеше за сродяване на двете ни фамилии, намирах съюзник в негово лице. Докато беше жив, татко не даваше и дума да стане за брак между мен и Еймъри, макар всички да смятаха, че този съюз ще излекува стари рани, ще събере двете големи семейства и ще защити богатството на областта. Мислех, че го прави заради старата вражда и конкуренцията в бизнеса, но проблемът е бил в общата кръв на наследниците.

Не бях забелязала чантата, до която гостът докуца в този момент. Изглежда, я бе оставил върху по-отдалечена маса, преди да вляза в стаята. Сега я отвори и извади голям плик.

— Това са писмата на баща ти. Само три са. Последното е изпратил след погребението на съпругата си. — Подаде ми пакета. — Тук са и посланията на майка ми до него, както и бележката на твоята майка до моята.

Преглътнах.

— Ще ти ги върна, разбира се.

— Те са твоето доказателство. Твоето спасение от брака.

Изправих рамене и се насилих да се усмихна.

— Трябва да отседнеш тук, докато си в Грас.

— Може би е по-добре да не го правя. Единствената причина да излъжа началниците си бе да стигна до теб, преди Еймъри да е получил отпуск. Мисля да се върна…

— Замълчи, Себастиен. Ти си наш гост… ти си Дьо Ласе, имаш пълното право да отседнеш в дома на семейството си. Не искам и да чувам за отсядане на друго място.

Отидох до камината и дръпнах бродирания шнур, който звънеше в помещенията на прислугата в задната част на къщата.

— Мадам Муфлар ще се радва да приготви стая за теб.

Върнах се при него, целунах го по двете бузи и несъзнателно се насладих на усещането от боцкащата му брада.

— Довиждане, Себастиен, извини ме, моля те. Усещам, че ме обзема главоболие.