Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (11)

11

Преди да се зачета, в писмата, ги помирисах. Да, вероятно звучи странно, но за мен мирисът е от изключителна важност. Всеки аромат произлиза от нещо материално, от нещо реално и има история, която ми разказва. „Дегустирането“ на ухания е моят начин да отправя първичен поглед към света. Поглеждам с очи чак след като съм успяла да извлека информация чрез обонянието си.

Подуших първо писмата на татко. Бяха написани на любимата му моравосиня хартия и още преди да вдигна плика към носа си, знаех, че ще усетя виолетките. Беше странно мъж да избере подобно деликатно ухание за хартията си за писма, но аз бях отгледана с този аромат и никога не ми е хрумвало да подложа на съмнение женствената нотка, която се носеше из татковия кабинет в деликатен противовес е тютюнът, който пушеше. Винаги съм мислила, че го е избрал заради парфюма на майка ми. И сега не се усъмних в избора му, но открих, че се питам дали този аромат не се е превърнал в символ на нещо специално и скъпоценно между тях двамата.

Дали щях да го усетя върху хартията след всичките тези години? Вдишах силно през носа, за да се доближа до мъжа, когото съм си въобразявала, че познавам; единственият мъж, за когото съм вярвала безрезервно, че е безгрешен. Навярно само човек с изостреното обоняние на нашето семейство би могъл да усети аромата на виолетки след толкова време. Но, да, ето го, нежен, подобен на пудра, намек за сладка добродетел, която се надсмива над онова, което Маргьорит и татко са изпитвали един към друг. Когато затворих очи отново и вдъхнах още по-дълбоко, долових и една скрита нотка на меланхолия. Има ли по-тъжно ухание от това на виолетката? Съмнявам се. Да стоиш сред поле от виолетки, означава да вдъхваш обещание за печал — тъжна сладост, нежна като целувка, само че безрадостна. За мен теменужките ухаят на безнадеждност.

Отворих писмата и започнах да чета.

Думите — пламенни думи, които говореха колкото за страст, толкова и за любов — нахлуха в потока на мислите ми и осъзнах, че никога няма да ги забравя. Баща ми, най-ценният учител и наставник в живота ми и гигант в съзнанието ми, бе сведен до своя лъжлива сянка. Предполагам, че не би трябвало да реагирам по този начин, но любовните думи към Маргьорит някак си го смаляваха и аз усетих нарастващо чувство на ужас и пустота. Исках да е мой кумир, а безпомощното му обожание към някаква си непозната помрачаваше ореола му.

Преди всичко мразех факта, че я е обичал. Може да е детинско и егоистично, но го усещах като лично предателство, сякаш привързаността му към нея е кражба от чувствата, които са били предназначени само за нас, децата му.

Маргьорит, разбира се, е била отчаяно влюбена. Нямаше никакво съмнение. Докато уханните писма на татко бяха изпълнени с мили успокоения и утешения, нейните горяха от любовна мъка, пулсираха от травмата заради нещастния й брак и физическата раздяла с баща ми, когото не е можела да вижда след пропъждането си: „С радост бих предпочела да живея с болката да те гледам с Флора, отколкото с болката да не те виждам изобщо“.

В по-ранните си писма говореше нежно за Еймъри, за миговете на прилика с татко, а по-късно споменаваше, че любовта към този отнет син я кара да чувства още по-дълбока връзка с баща ми, въпреки че в онзи момент морето вече ги е разделяло. Споделяше страховете си как ще отгледа детето, чието раждане очакваше. Изненадах се колко убедена е била, че ще е момиче. Навярно го е желаела искрено, защото жестокият й съпруг би проявил по-малък интерес към женски потомък. В нито едно писмо не споменаваше за срам от аферата им или за реакцията на семейството й. Сякаш бе живяла в своя вселена, в която е съществувала само любовта й към Виктор Дьолакроа, в която са имали значение само той, тя и Еймъри.

Доверяваше подозрението си, че… „за жалост, той ще израсне като един Дьо Ласе, с жестокия си баща за пример Арно ще го научи да е горд, суетен, безжалостен. Това са качества, които не ценя, и горещо се моля кръвта да надделее над възпитанието, защото знам, че в твоето тяло няма и едничка костица зло“.

За разлика от нея, баща ми, чийто спокоен, закачлив тон чувах съвсем ясно в главата си, сякаш избягваше да говори за Еймъри. Прелистих назад, за да видя датата на посланието, което четях, и да — беше написано след раждането на Анри. Значи по това време ергенските дни на Виктор Дьолакроа не само са били зад гърба му, но е имал и законно дете… син… така важния наследник на трона. Беше се появил новият престолонаследник и бе узурпирал всичките му чувства… дори тези към незаконното му дете и някогашната му любовница. Тя вече не го впечатляваше с романтичните си празнословия, тъй като до него е сияела Флора Сейнт Джон. Почти не си спомнях майка си, но ако е била толкова красива, колкото свидетелстваха няколкото фотографии и портрети из къщата ни, тогава татко навярно напълно е загубил ума си по нея… бил е омагьосан от мама. Това би обяснило… как да го нарека? Не пренебрежението, а по-скоро отчуждението му от Маргьорит. Едва ли е било умишлено, но все пак той е бил женен мъж, и то щастливо женен по това време. Междувременно Маргьорит се бе отдала на самосъжаление заради изгубената си любов — една отминала любов, която вече не е съществувала от гледна точка на баща ми. В съзнанието й връзката им все още е била жива, но подозирам, че татко спокойно и непреклонно се е отдалечавал от нея, вероятно с надеждата, че потокът от писмата й постепенно ще пресъхне.

И тогава в малката купчинка, завързана с панделка, се появи писмото, от което се ужасявах най-много. Дъхът ми спря. Различен почерк този път, различна хартия, с дата две години след раждането ми.

По времето, когато четеш това, Маргьорит, аз ще съм мъртва и сега те обявявам за своя убийца. О, ръката ти може да не ме е покосила собственоръчно, но независимо от това кръвта ми ще е по дланите ти.

Какво яростно словесно нападение. Красивата крехка жена, както бях свикнала да мисля за майка си, бе изляла толкова свиреп гняв, та сигурно дори Арно дьо Ласе би се гордял с нея, ако бе видял писмото. Кой би имал нужда да сипе удари, когато би могъл да сипе изречения с такава категорична сила? Прочетох писмото й през сълзи, наклоненият й красив почерк трептеше пред очите ми, защото не спирах да плача. По същество казваше на Маргьорит, че не е достатъчно силна да понесе болката от предателството на двамата души, които е обичала най-много в живота си.

Моите скъпоценни Феликс и Фльорет вече са здрави деца и мисля, че ще се развиват добре от тук насетне, докато аз чезна. Време е да загася свещта, която напразно се опитваше да осветява пътя ми през непреодолимия мрак. Но на теб, коварна Маргьорит, пожелавам да живееш дълго и нещастно, с пълно съзнание за страданието, което причини.

Това беше злобно. Захвърлих писмото, защото не исках да се докосвам до страниците, изпълнени с ужасяващи чувства. Усещах се несъзнателно въвлечена в тази омраза, докосната от срама и лъжите. Сега те бяха мое притежание и щяха завинаги да бродят из ума ми. Еймъри все още не знаеше нищо, но последствията за нашата женитба и моя живот бяха огромни.

Този път жлъчката се надигна с бясна решителност и изобщо не бях в състояние да спра експлозивната й ярост.

* * *

След пречистването, една баня и кратка почивка се почувствах по-добре и излязох в градината. Имах необходимост от свеж въздух, макар да беше толкова студено, че тревата хрущеше под краката ми. Но бях добре облечена и решена да усетя вятъра по лицето си, сякаш той би могъл да издуха демоните от ума ми.

В къщата се усещаше напрежение. Навярно слугите ме наблюдаваха и се чудеха как е минала срещата с блудния син. Никой не знаеше ужасната информация, която бе донесъл, но новината несъмнено се бе разнесла из цялото домакинство и не бих се учудила, ако клюката вече се бе понесла от града към околните села. Фамилията Дьо Ласе беше твърде добре известна и важна, та новината за завръщането у дома на отдавна загубения син да не предизвика развълнувани клюки и да не се превърне в перфектната тема за разгорещени дискусии над сутрешното или следобедното кафе из домовете на заможните граждани. Не се и съмнявах, че много жени вече посягат към писалките и листовете си за писма, за да отправят покана за сутрешно кафе към новодошлия. Той несъмнено ще е интригуващ, ще е изгодна партия за брак, мислеха си навярно… а и беше мъжка компания, от която всички отчаяно се нуждаехме напоследък.

Точно сега не исках никой да вижда настроението или изражението на лицето ми, затова се запътих възможно най-далече от къщата и спрях чак когато стигнах до билковата градинка с ниска ограда, където не бе останала много растителност. Оказах се в компанията на няколко стръка рошава мащерка в съседство с прорасло стъбло на розмарин, което едва се крепеше право, и туфа рукола.

Предвид обширността на имението бях изненадана да видя обекта на клюките облегнат нещастно на отсрещната стена. Върху него падаше тънък слънчев лъч, сякаш небесните ангели го жалеха заради отвратителното положение, в което е изпаднал, и го къпеха в топлината си така, както никой друг не би могъл. Ясно беше, че и братът на Еймъри е дошъл тук в търсене на свеж въздух и усамотение.

Въпреки унинието и прегърбената фигура, бинтовете и бастуна той изглеждаше елегантен, особено сега — явно току-що излязъл от банята и без мръсната униформа. Превръзката му придаваше героичен вид, а съсипаното му изражение уби желанието ми да го обвинявам за болката, която ми донесе. Беше ясно, че страда не по-малко от мен. Очаквах да го видя с цигара, но здравата му ръка бе пъхната дълбоко в джоба.

Чу чакъла да проскърцва под краката ми и вдигна очи. В погледа му имаше толкова мъка, че ме заля чувство на вина и желание да оправим нещата между нас.

— Фльорет, как си?

— Както се очаква — отговорих с равен глас, докато приближавах към него. — Ти изглеждаш освежен обаче. Всичко ли беше наред?

— Напълно. Не бих могъл да се надявам на повече. Прислужницата ти Жана настоя да вземе униформата ми за пране. — Подръпна сакото си. — Нямам представа откъде дойдоха тези дрехи. На Еймъри ли са?

Поклатих глава.

— Еймъри е по-нисък и едър от теб. Тези са на брат ми… на Феликс. Надявам се, че не сме били нахални?

— О, не. Изключително благодарен съм. Но ще сложа униформата си, щом я изперат.

— Може би ще се наложи да мине през тази процедура няколко пъти — заядох се. — Как се чувстваш?

— Всичко ме боли.

— Може ли да ти предложим нещо за болката?

Себастиен се ухили.

— Нещо смешно ли казах?

Направи жест към близката пейка:

— Да седнем.

Не исках да сядам, но се съгласих. Предпочитах да съм любезна и да запазя контрол. Той седна на почтено разстояние от мен.

— Не споменах ли, че съм химик? — Каза го с ироничен тон, защото и двамата знаехме, че го е споменал. Отстъпих с усмивка. — Мога да се погрижа за болката си. Но бих предпочел да се погрижа за твоята. Прочете ли ги?

Кимнах, но гърлото ми се сви, не можех да изрека и дума.

— Ще ми се да можех да ти го спестя.

— Опита се.

— Трябваше да положа повече усилия.

Въздъхнах дълбоко.

— Какво ще правя сега?

Изненада ме, като положи длан върху моята. В жеста имаше нещо изключително трогателно — опитваше се да стисне ръката ми през превръзката си, за да ме утеши. Забелязах, че върховете на пръстите му стърчат през бинтовете и така ранената му ръка изглежда още по-зле.

— Пръстите ти са посинели — отбелязах.

— Нямах представа колко студено е навън. Мислех си, че ние, англичаните, сме калени.

Изсумтях презрително.

— Ти си само с шал, а изглеждаш така, сякаш притежаваш някаква вътрешна издръжливост. В същото време аз треперя като слабак.

— Себастиен, ти си в отпуск, за да се възстановиш от сериозно нараняване. Аз съм здрава, ти далеч не си. Позволи ми да се погрижа за теб. — Изненадах се от лекотата, с която предложението изскочи от устата ми.

Тъмните му очи, които чак сега осъзнах, че не са зелени, а буреносносиви, подобни на неспокойно зимно море, бяха загубили шеговитостта си.

— Можеш да правиш с мен каквото искаш — изрече решително той.

В погледа му имаше толкова гореща настойчивост, че извърнах очи.

— Ами… — започнах с весел тон, за да прикрия внезапното си смущение.

Заля ме вълна от неочаквано удоволствие, която избухна дълбоко в стомаха ми като дъжда от цветни фойерверки, организирани от Еймъри в сватбения ни ден. В изненадата от това усещане забравих думите, които се готвех да изрека. Себастиен не запълни неловката пауза, докато се опитвах да измисля какво да кажа, но по всяка вероятност разбра внезапното ми неудобство. И мълчаливо ме остави да страдам.

— Да започнем с намирането на подходящо палто и лечебна супа — предложих най-накрая. — Татко винаги е твърдял, че пилешкият бульон има магически лечебни свойства — добавих, вътрешно ужасена от безсмисленото си дрънкане.

Той се засмя леко, явно доловил обърканите ми емоции.

— Виж, Фльорет, тук съм заради теб. Няма да те оставя да минеш през това сама.

— Благодаря ти — и наистина го мислех, — но не виждам как би могъл да помогнеш.

— Няма да му позволя да те тормози.

— Нали не предполагаш…

— Израсъл е в сянката на баща ми. Всеки, който си позволява да бие бременна жена, е насилник… меко казано. — Вдигна ръка. — И за миг не оправдавам поведението на майка. Срамувам се от нея, но да не забравяме, че и двамата ни злодеи са били неженени, когато връзката им е започнала. Грехът им се състои в това, че не са я признали.

— Ами прелюбодеянието? — Прозвучах толкова превзето, но майка ми се беше самоубила заради това. Усещах със сърцето си, че имам правото да се чувствам засегната и да бъда моралистка.

Той ме прикова с морскосивите си очи.

— Това е груба дума. Сигурен съм, че нито един от родителите ни не е виждал близостта им в тази светлина.

— Не са били прави. Виж само болката, която са причинили и която сега, четвърт век по-късно, засяга всички нас.

— Сигурен съм, че ако знаеха последствията, биха ни ги спестили.

Беше толкова спокоен и великодушен към всички в тази драма, че ме ядоса още повече.

— Какво искаш да кажеш, Себастиен? — сопнах се.

Дръпнах ръката си рязко изпод грубата тъкан на превръзката му и веднага се засрамих заради болезненото му потрепване. Заболя го, но не издаде и звук.

— Искам да кажа, че докато човек не е изживял същото, не може да знае какво е да изпитваш такава страст.

— Аз никога не бих се държала така.

— И си абсолютно сигурна?

Втренчих се гневно в него.

— Разбира се, че съм сигурна! — Чух тона си на прекален светец и хич не му се зарадвах. — Нима можеш да си представиш свят, в който този вид поведение е прието?

Сега вече просто се заяждах, търсех начин да се измъкна от положението.

Себастиен вдигна тъмните си вежди и чертите му, които и без това не бяха твърде симетрични, придобиха онова леко криво изражение, което му придаваше израз на постоянно притеснение или на дълбока тъга, както беше в момента.

— Мога да си представя свят, в който някой несъзнателно се влюбва в друг и съвсем естествено губи яснота на преценката и мисълта. — Прокашля се лекичко. — Била ли си някога влюбена, Фльорет? С онази любов, която кара човек да се чувства безразсъден, безотговорен и неукротим?

Въпросът ме изненада и смути.

— Не. — Казах истината и се почувствах неловко, че мога да отговоря толкова категорично. — Ами ти? — не пропуснах да ударя на свой ред.

Прие въпроса ми по-скоро сериозно, а не като атака, и сбърчи вежди в размисъл. Накрая поклати глава.

— Не, досега не.

Преглътнах нервно.

— Какво искаш да кажеш с това „досега“?

Поколеба се, после изкриви устни във Феликсова усмивка. Бяха така ясно очертани, сякаш художник си бе дал труда да ги изрисува с изключително голямо внимание.

— Искам да кажа, че като взема предвид целия си живот до този момент, мога честно да заявя пред теб, че не знам какво представлява онова главозамайващо чувство, за което хората пишат поеми.

Себастиен сви рамене и аз си помислих, че обяснението му е твърде дълго. Усетих, че между нас се надига едно леко странно ново напрежение и едва ли си въобразявах.

Опитах се да се справя с това напрежение, като предприема изкусна според мен смяна на темата.

— Знам какво ме притеснява, нямаш нито брада, нито мустаци. — Казах го и в същия миг ми се прииска оградата на билковата градина да се срути върху мен и да ме спаси от по-нататъшното излагане.

— В британската армия не е позволено лицево окосмяване. Всички войници трябва да са гладко обръснати. Отдавна отминаха годините на пищните бради — обясни той и махна с непревързаната си ръка.

Усетих, че се усмихвам, защото предишната неловкост бе отминала.

— Предполагам, че братята ти и Еймъри са гладко обръснати като мен.

Изобщо не можех да си ги представя така.

— Феликс не би се зарадвал на още една грижа. Веднага би пожелал да се премести във флота, макар че му прилошава дори в лодка за разходка.

Себастиен се засмя, потърка брадичката си и чух дращенето на прораслата му брада.

— Трябва да се обръсна, може да ме изправят пред военен съд дори за толкова — отбеляза.

Знаех, че се шегува. Изправих се.

— Така, хайде да ти намерим по-топли зимни дрехи и малко лечебна супа. — Сега вече трябваше да му отправя истинска покана, за да не изглеждам невъзпитана. — Ще се присъединиш ли за вечеря, Себастиен?

— С удоволствие.

— Добре. — Зачудих се защо се чувствам виновна, все едно пристъпвам в опасна територия. — Ще се видим довечера. Мадам Муфлар ще се погрижи за всичко.

Кимна, взе ръката ми отново и я целуна леко, докато изказваше учтиви благодарности. Смутих се, а Феликс винаги е казвал, че когато съм смутена, изричам първото, което ми хрумне.

— Откъснал си мащерка?

Себастиен се разсмя на странността ми.

— Да, минутка, преди да дойдеш. Нима я усещаш?

— Разбира се. Подуших я още като дойдох. Ароматът й стоеше между нас през целия разговор.

— Наистина ли?

— Да, долавям и сапуна, който все още се носи от измитата ти коса, мога да помириша в дъха ти чая, който пихме…

— Чакай, Фльорет. Какъв е номерът?

— Няма номер. — Свих рамене. — Не свиря добре на пиано и знам, че учителката ми изпадаше в отчаяние пред неспособността ми да шия, без да се овържа цялата в конци, готварските ми умения имат нужда от много работа, макар че вкусът ми е на много високо ниво… обаче съм наследила таланта на татко.

— Притежаваш дарбата на парфюмериста? — възкликна, изпълнен със страхопочитание.

Вирнах нос комично, изненадана от своя толкова шеговит жест пред непознат.

— Да. Близнакът ми също. Но понеже той е мъж, това го прави „Носа“, а аз съм просто… — Направих гримаса, докато търсех подходящите думи. — Ами, да кажем, че братята ми са доволни да се въртя около тях.

Гледаше ме смаяно, докато говорех, но после изражението му стана безизразно и той насочи разговора към не толкова спорна тема.

— Харесва ли ти мащерката?

— В храна или парфюм?

Обмисли въпроса ми.

— Второто.

Кимнах, щастлива, че се озовах на позната територия, където се чувствам стабилна. Предишната тема моментално бе станала опасна, защото не ми се искаше да разкривам съкровените си желания пред брата на Еймъри.

— Разбира се, че я харесвам. Тя придава на парфюма земен, но някак си искрящ нюанс… висока зелена нотка, която разказва за хълмове и древни гори. Мисля, че може да формира една от най-ярките бази за мъжки одеколон, без да доминира.

Слушаше внимателно и се усмихваше. Накрая сбърчи вежди.

— Защо мъжки?

Погледнах към небето, поех отново дъха на смачканата мащерка и го прекарах през спомените си.

— Защото притежава дървесна нотка, която допълва подходящо мъжкия мирис.

— Затова ли върви добре с месо?

— Вероятно — отговорих предпазливо.

— Какъв е моят мирис?

— Като на ловец. Излязъл, право от гората.

Себастиен отметна глава и се разсмя, после зави като вълк.

— Ще ти изпратя нещата за бръснене — добавих за довиждане, преди да се завъртя на пети и да си заповядам да не тичам.

* * *

Останах в кухнята да надзиравам готвенето на вечерята и дори помогнах, като откъснах необходимите подправки от гърнето с билките, макар да бях сигурна, че Клотилд би предпочела да не се въртя из кухнята.

— А вие, мадам? Какво ще ядете? — попита ме тя в опит да прикрие раздразнението си, че кухнята е претъпкана с хора.

— И аз ще хапна супа, а вероятно и малко от твоя вкусен хляб, който подуших, че печеш тази сутрин.

— Разбира се, мадам. Ние французите ядем хляб с всичко, не е ли така? — сви рамене Клотилд. Очевидно опитът ми за комплимент беше неуспешен.

— Има ли нещо, което те притеснява? — Не можех да й позволя да се държи грубо с мен. Един господ знае какви ги говореше зад гърба ми. Видях, че хвърли бърз поглед към строгата мадам Муфлар, която поклати глава.

— Простете ми, просто досега не съм слагала мащерка в супите си.

— Аз обаче я харесвам — възразих.

„Сега пък защо се изчервих? Дали забеляза?“

— А и… по това време на годината изборът на билки е твърде ограничен.

— Да, но имам магданоз в парника, мадам. И мисля, че той е по-подходящ.

— Просто опитвам нещо ново — вметнах толкова небрежно, колкото се осмелих. — Мирише интригуващо, не мислите ли?

— Интригуващо ли, мадам? — повтори готвачката с престорена невинност.

— Е, ще ви оставя — усмихнах се към нея и кухненската помощничка.

Мадам Муфлар много удобно бе обърнала гръб към мен.

— Вечеря в седем? — провери Клотилд.

— Вечеря за двама в седем, да, моля.

Помислих си, че тази игра на думи е забавен начин да им кажа довиждане, но очевидно персоналът в кухнята не бе в настроение за шеги.

— Благодаря ви — добавих и забързано се изнесох, за да охладя червенината на страните си.

„Какъв палячо съм! И защо се изчервих при споменаването на мащерката?“ — помислих си. Навярно можех да си внуша, че е заради топлината на кухненската печка, но си спомних за устните на Себастиен върху ръката ми… Всичко бе някак още по-чувствено заради кожената ръкавица, която ни разделяше. Беше напълно допустим жест — учтивост, целувка между некръвни роднини, но защо тогава бях с чувството, че има нещо нередно, че тази целувка насред аромата на мащерка е донякъде открадната?

Древните цивилизации тачели това средиземноморско растение с елипсовидни къдрави листа и мъничък лилав цвят заради ползите му. В една от прашните книги в татковата ботаническа библиотека прочетох, че е една от първите свещени билки. Точно така, спомнях си много добре пасажа. Беше свързан със средновековна рецепта, в която мащерката беше основен елемент „за да се постигне състояние, при което се виждат елфите“. В онзи момент думите ме бяха развеселили, все още ми беше забавно, но това не отнемаше нищо от елегантността на уханието, с което са били балсамирани фараони, а римляните са пречиствали жилищата си. В по-късни времена стръкче мащерка са получавали кръстоносците като символ на смелостта им. Това деликатно растение, което често расте в диво състояние из градините около Грас, крие изненадващо силен аромат… Със слабия си чеснов послевкус то е основен елемент в кулинарията ни и същевременно е важна съставка на фамилните ни парфюми. В първия миг неговият аромат изглежда женски заради своята свежест, но все пак аз смятам, че е дълбоко мъжки поради дървесната му пикантност. Мисля, че от сега нататък винаги ще ми напомня за Себастиен.

Тъй като мащерката бе един от малкото антисептици на бойното поле, не е учудващо, че дори превръзката му миришеше слабо на нея. И очите му бяха с цвета на мащерката — неопределено тъмнозелено като листенцата й, които бяха металносиви от долната си страна. Да, ако трябва да опиша Себастиен с растение, мащерката би му подхождала много добре… с аромата си… не стремителен и груб, а с по-мека, женствена страна. И с цвета също. И с разнообразните си употреби. И с присъствието си… важно в толкова много аспекти, но без да крещи за внимание и награда. Подобно на мащерката във всяка една билкова градина, Себастиен позволяваше на по-показните растения да обявят присъствието си с повече цвят, с по-големи листа и по-силен аромат. И все пак пчелите се тълпят върху мащерката. Историята показва, че мъжете, които се отдават на духовното, на медицината и ритуала, ценят мащерката. И макар тя на пръв поглед да е скромна и невзрачна, при малко взиране става най-красивата билка… с нейните пръстенчета от мънички цветове.

Усмихнах се на себе си. Не исках да се замислям за растение, подобно на Еймъри, но за миг, точно преди да се взема в ръце, ми хрумна забавната мисъл, че той е като кожата на ръкавицата, която бе единствената преграда между мен и неговия брат. Не биваше да размишлявам над привлекателността на Себастиен обаче. Мислите в тази посока бяха твърде близо до безнравствеността и на границата с изневярата. Колко жалко, че не се беше появил по-рано! Женитбата с него не би представлявала проблем и щеше да е безкрайно по-приятна за мен. Охладих бузите си с ръце, ядосана, че дори допускам подобна мисъл в главата си.

Имах нужда от разсейване. В складовете цареше тишина. Дестилираното масло беше извлечено и постепенно засилваше аромата си, стъклените панели — измити, изсушени, прегледани за пукнатини и драскотини, бяха прибрани в очакване на следващото лято. Дори основната работа по полетата бе свършена. Почвата се бе вледенила и почиваше, а двете фабрики стояха обяснимо тихи, след като работата в тях бе приключила и мъжете бяха на фронта.

Наближаваше четири следобед. Можех да се разходя, да ида до градския площад и да проверя за писма, защото жената, която доставяше пощата ни, беше много стара и доста бавна с велосипеда. Можех да й спестя едно качване до къщата, ако имаше писмо от братята ми. Щях да прочистя и главата си. Позвъних и след минутка Жана се появи на вратата.

— Мисля да се разходя до града.

— Разбира се — каза тя и влезе, за да вземе подходящото палто и аксесоари към него. — Желаете ли да ви придружа?

Пъхнах ръце в палтото и тя ми помогна да го наместя на раменете си.

— Благодаря ти, ще се оправя и сама. Просто ми се прииска една бърза разходка. Доста време не съм излизала от къщата. Щях да ида и до имението на Дьолакроа, ако не беше празно и затворено за зимата.

— Да. Не ходете там. Винаги съм мислила, че къща с чаршафи върху мебелите е депресираща гледка.

— Само докато братята ми се върнат — усмихнах й се.

Девойката ме погледна със съчувствие. Всички се опитвахме да се подкрепяме и да поддържаме висок дух, затова криехме постоянната си тревога, че тези, които обичаме, няма да се върнат от фронта.

— Имаш ли новини от годеника си?

Тя поклати глава и се усмихна храбро, докато завързваше елегантно шала ми.

— Започвам да мисля, че е по-добре да нямаш новини, отколкото да получиш телеграма, мадам.

— Много мъдро подхождаш.

Бързо бях развила умението да сипя думи и да не казвам нищо смислено, тъй като често се налагаше да утешавам жените в къщата и в града. Нямаше значение, че съм млада и без много опит. Новото ми положение на омъжена жена от елит означаваше, че сега от мен се очаква да проявявам самообладание и да ободрявам другите. Тъжната истина бе, че бях неспокойна като всички останали и сенките под очите ми, прилични на синини, свидетелстваха за лош сън и тревоги. Най-вече се притеснявах за Феликс.

Излязох от къщата и чакълът на алеята за колите захрущя под краката ми. Изпитах облекчение, щом стъпих върху износения калдъръм на тесните градски улички. Когато навлязох в пресечките, които водеха към главния площад, от къщите над мен се понесоха топлите поздрави на жени, надвесени от балконите. Спомних си, че Наполеон е посетил Грас преди почти век, разправяха, че хората са го посрещнали с виолетки — любимото му цвете. Но сега имах нужда да прогоня тези красиви венчелистчета от мислите си. Въпреки това образът им се носеше в ума ми и те сякаш се сипеха върху мен и се задържаха здраво като при екстракцията.

Цветето — цветът му, мастилото, писмата, ме върнаха към лъжливия ми баща, към коварната му любовница и мъртвата ми майка, към моя груб и арогантен съпруг, а после и към Себастиен, който пишеше с писец, натопен в пурпурно мастило. Завих покрай познат ъгъл и се усмихнах за поздрав на няколко жени, но умишлено отминах забързано… Мислите ми бягаха от всички стари грехове. Само Себастиен беше безупречен в чист и намеренията си.

Минах покрай една от чешмите, където деца пиеха от чучура и се пръскаха с вода. Усмихнах се, разроших косата на едно от тях и то отстъпи със смях, без да съзнава тежкото положение на Франция или пък моето.

— Здравей, Юго! — разроших косата му отново.

— Извинете, мадам Дьо Ласе — прокашля се притеснено той и хвърли смутен поглед към приятеля си.

— Как е майка ти?

— Справя се, мадам. Изпълнявам задача, която тя ми даде.

— Има ли новини от баща ти?

Жорж, бащата на Юго, беше един от нашите най-добри градинари на рози.

Момчето поклати глава.

— От известно време няма. Тя много плаче, мадам.

Знаех, че имам дребни монети в джоба, и ги извадих.

— Вземи, Юго, изпълни задачата си и после купи нещичко за сестрите и братята си… може би малко сладкиши.

Изсипах парите от шепата си в ръката му, бяха приблизително два франка в дребни сантими. Не беше голяма сума за мен, но за Юго и семейството му бе значителна. Момчето ококори очи, когато видя монетите. Не исках да го притеснявам, затова махнах с ръка и му казах да побърза, за да не кара майка си да чака.

Юго докосна шапката си за довиждане, струва ми се все още малко смаян, и побягна, когато му кимнах. Отбелязах си наум да се погрижа за майките на по-големите семейства. Веднага взех решение, че фамилиите Дьолакроа и Дьо Ласе могат да осигурят стоки от първа необходимост за тези жени, които се борят отчаяно за оцеляването на децата си. Хляб, мляко, сирене… основни неща. Да, по-късно през деня щях да говоря с мадам Муфлар, за да подготвим списък.

Стигнах до оживения площад и осъзнах, че твърде отдавна не съм виждала колоритната му архитектура. Къщите бяха боядисани главно в оранжеви тонове, за да стоплят квадратната площ, засенчена от високи сгради. В този студен ден капаците на прозорците бяха затворени, но пастелните им зелени и сини цветове създаваха чувство за приказност и веселие в тази зимна сцена на голи дървета, ледени сенки и хора с измъчени физиономии. Днес слабото слънце огряваше мързеливо само най-високите етажи и ги оцветяваше в огнено оранжево. Движението по градския площад не бе толкова оживено, колкото би било, ако присъстваха и мъжете. Дърветата бяха оголели, а клоните им се протягаха нагоре в простичка молитва към небесата. Издигаха се като неустрашими стражи около площада, като символ на мъките на мъжете ни, които бодърстваха срещу врага на фронта. Малцина граждани седяха по масичките и пиеха по нещо — разбира се, никой не пиеше алкохол, нито пушеха, нямаше и смях. Ала точно липсата на млади мъже ми позволи да го забележа толкова лесно.

Себастиен обикаляше с накуцване, загледан във витрините на магазините. Изглеждаше видимо притеснен, че е тук, а не на фронта, макар очевидното му куцане и ранената ръка да отговаряха на всеки незададен въпрос. Вдигаше учтиво шапка, когато се разминаваше с минувачи, и накрая спря при фонтана, за да погледа усмихнато децата, които пускаха книжни лодки, и двойката момчета, които се преструваха, че стрелят един срещу друг. Въздъхнах при тази невинност, малчуганите смятаха, че войната е игра, че ще има победител и всеки ще е щастлив накрая. За тях идеята, че Франция ще се завърне обратно към нормалния живот, изглеждаше напълно естествена. Възрастните около тях обаче си даваха сметка, че плащат за войната с жестока валута: живота на синове, братя, бащи… любовници. Упрекнах се при последната мисъл. Дали някога и аз щях да си имам любовник? Човек, чието докосване — или дори само мисълта за неговото докосване — ще ме вълнува? Спрях поглед на Себастиен. Наблюдавах го тайно от преддверието на магазин за платове и изпитах усещането, че съм крадец на дребно… сякаш като не му се обаждам, задигам нещо от него. Една клиентка ми хвърли възмутен поглед, защото й се наложи да се провре покрай мен, за да влезе, но когато осъзна от кого се възмущава, бързо отмести очи. Наложи се да откъсна поглед от тъмнокосия чужденец, който заемаше прекалено много място в ума ми, и да се извиня на дамата пред мен.

— Пардон — промърмори тя. — Добър ден, мадам Дьо Ласе.

— И на вас, мадам Рьонери. Извинете ме, просто ми се ще на нашия площад да има повече мъже — обясних и потръпнах от тъга. — Много е жалко, че зад всеки заминал мъж има останала поне една жена, а често и повече, които тъгуват заради неговото заминаване… Майки, съпруги, сестри, дъщери, племеннички, внучки — въздъхнах.

— Мосю Дьо Ласе и прекрасните ви братя ще се завърнат като герои, мадам, сигурна съм — успокои ме тя с далеч по-мило изражение.

— Да се надяваме, че всички мъже на Грас са живи и здрави, включително мосю Рьонери — отвърнах.

И двете знаехме, че се самозалъгваме, защото новините, които получавахме, показваха колко ожесточени са боевете. Наскоро бяхме чули, че един от синовете на Пиер е тежко ранен и лежи в болница, безпомощен и навярно умиращ, а имаше поне още десетина смъртни случая, за които Жана бе чула в града. Разменихме заговорнически усмивки, докато мадам Рьонери влизаше в магазина, а аз се почувствах задължена да напусна входа. Насочих отново вниманието си към Себастиен, който сега беше в центъра на площада и се готвеше да ритне топка към три момченца, впечатлени, че един мъж е готов да се включи в играта им.

Смееше се заедно с тях, досега не бях виждала толкова открито изражение на лицето му, сякаш само за миг стана един от тях — отново безгрижно дете, забравило раните. Представих си самотното му детство, навярно бе прекарал голяма част от него в мисли за баща си, за брат си и защо са разделени. Може би трябваше да изпитам подобно съжаление и към Еймъри, но не успях. Сигурно защото така и не забравих и не простих неговото ужасно поведение в навечерието на първата ни брачна нощ.

Сега, когато бях излязла от прикритието си и Себастиен гледаше в моята посока, едва ли можех да се преструвам, че не го виждам. А и той очевидно вече ме беше забелязал. Подразних се, че това ми достави удоволствие. Вдигнах облечената си в ръкавица ръка за поздрав и се усмихнах извинително. Той се сбогува с приятелите си по игра и с куцане се плъзна по леда към мен.

— Внимавай. Какво правиш тук, вместо да си почиваш? — скарах му се и тогава забелязах, че раната му отново е просълзила през превръзката. — О, Себастиен!

— Съжалявам — промърмори, докато гледаше смутено към петното.

— За какво? Не ти ли я смениха?

Той сви рамене.

— Очевидно не много добре. Хайде — прозвучах като разтревожена майка, — татко винаги казваше, че ако искаш нещо да бъде свършено добре, трябва да го свършиш сам.

— Мъдър човек, но не ми позволявай да те задържам, вероятно имаш работа.

— Бях се запътила към пощата, за да видя дали има нещо за мен.

— Е, нека те изпратя дотам. Може да са получили новини.

— Надявам се на нещо от Феликс. Но как е ръката ти?

— Скъпа Фльорет, раната ми е нищо в сравнение с това, което става с нашите войници на Източния фронт. Аз наистина съм най-големият късметлия.

Заради нещо в погледа му усетих, че забележката му изразява повече, отколкото казваха голите думи.

— Но си тук, за да се възстановиш, затова най-малкото, което можем да направим, е да се грижим добре за теб.

Себастиен кимна, сякаш за да признае, че се предава.

— Бих ти предложил ръката си, ако можех — изрече и погледна към превръзката си.

— Знам.

— Щеше да ми е приятно да се разхождам с теб под ръка.

Закашлях се смутено и се усмихнах. Нямаше лесен или подходящ отговор на тези думи, затова замълчах.