Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (21)

21

1 януари 1918

Съсипани и без надежди навлязохме в четвъртата горчива година от войната. Всички се бяхме превърнали в сенки на предишното си аз, докато чакахме телеграма или мрачна вест, или поредното отчайващо съобщение във вестниците или киното. Събирахме се в кметството за обмен на последни новини. Вече не смятах за неподходящо да се бутам заедно с жените от Грас, за да чуя всяка дума. Тълпата ми даваше усещане за утеха, а и Грасиела ме окуражаваше да се появявам по-често сред хората, да споделям сълзите им, да разговарям с тях, без значение колко мрачна е темата. В последно време добрите чувства към мен не бяха само заради фамилията ми, но и заради човека, в когото се превръщах.

Усещах го. Превръщах се в жена със собствен път, със собствен поглед към живота. Бях страдала не по-малко от другите и те го знаеха, смятаха сдържаността ми за сила, за нещо, за което могат да се хванат в момент на нужда, на което да се възхищават. Момичета на дванайсет-тринайсет години ме търсеха по площада, вървяха до мен, хванали ме за ръка, и ми разказваха тревогите си за своите банди и братя. Търсеха утеха от мен. Нямаше как да им споделя, че сърцето ми плаче за един мъж, затова говорехме за загубата, за това, че трябва да се изправят пред бедите, да намерят вътрешна сила. Ако Феликс можеше да ме види отнякъде, навярно би казал, че съм израснала по-висока, отколкото си ме спомня. Макар че в редките случаи, когато поглеждах в огледалото, едва разпознавах жената, която отвръщаше на погледа ми. Изглеждах смалена, с хлътнатини там, където преди имаше розови бузи. Можех да преброя ребрата си, костите на таза ми стърчаха видимо под бледата кожа, която обвиваше скелета ми.

Храната беше оскъдна. Отглеждахме каквото можем за цяла Франция, бях превърнала огромни участъци от семейните земи от градини в ниви, защото вече просто не произвеждахме парфюми. Обединените складове на Дьолакроа и Дьо Ласе се пукаха по шевовете от етерични масла. Обичах да си мечтая, че когато войната свърши — ако изобщо някога свърши, ще съм готова да произвеждам парфюми от деня, в който обявят мира. Но засега в семейните фабрики правехме само сапун и лечебни кремове за армията. Струваше ми се, че поне това можем да сторим, тъй като в Грас знаехме технологията и имахме достъп до суровини. Беше относително лесно да пренасочим уменията си.

Произвеждахме дори лекарства за медицинските корпуси и докато обикалях нашите отново работещи лаборатории, постоянно се чудех дали флакончетата ни ще попаднат в ръцете на Себастиен. Започнах сама да им слагам етикетите, в случай че това се случи, сякаш всяка ампула с болкоуспокояващо бе лична любовна бележка до мъжа, за когото копнеех и се молех никога да не се наложи да скърбя.

Бях затрупана с работа, трябваше да се занимавам дори с подписването на документите за всеки товар от скъпоценните ни плодове и зеленчуци, особено през лятото — най-натоварения сезон на беритбата. След подписа им махвах да тръгват и наблюдавах как каруците трополят надолу по хълма и се насочват към Ница, където товареха храните и лекарствата ни на железницата. Нашата стока заминаваше за там, където е най-необходима, за да храни и лекува войниците ни.

В къщата на хълма бяхме свикнали на оскъдна диета, която ставаше още по-трагична през зимните месеци. Сега, като гледах воднистата яхния и простите тържествени блюда в празничните дни, едва успявах да си спомня упадъчната трапеза на онази съдбовна Коледа на 1914 година, с нейните шоколади и подправки. Но никой от нас не се оплакваше. Приличахме на призраци, дрехите ни висяха по нас, но предпочитахме, доколкото е по силите ни, да пълним стомасите на мъжете, които се бият за свободата ни. И ако това означаваше да понесем малко гладни, кльощави времена, така да бъде.

Като се замисля за края на 1914 година, осъзнавам, че онази трагедия ме превърна в жена. Преди това бях просто дете в зряло тяло. Новата година постави началото на нова ера в живота ми, тогава оставих невинността — във всеки един смисъл на думата — зад себе си и разбрах, че животът не е и никога няма да бъде оцветен в черно-бялата увереност на моята младост. Сега живеех в свят, където тъмните и сиви мисли понякога бяха мои приятели и често ми носеха утеха.

Докато тихо празнувах двайсет и седмия си рожден ден с глътка шери и малко простички бисквити с портокалова есенция, разбрах, че компромисът е всичко, особено в отношенията между хората. С времето бях осмислила последните няколко дни на 1914 година. И макар никога да не простих на Еймъри, аз все пак не заплюх ковчега му в семейната крипта на Дьо Ласе. Всъщност го посещавах понякога и слагах свежи цветя във вазата, дори чистех праха, за да не изглежда гробът му занемарен. Защото осъзнах, че и той като всички нас е жертва на обречената връзка на родителите ни. Искаше ми се да бях проявила повече съчувствие към него в онзи момент — може би щяхме да избегнем фаталния изход. В спокойни моменти, обикновено когато се разхождам покрай леха с рози или преди да угася светлината вечер, ми се иска да бях показала по-голяма въздържаност тогава. Бях позволила на гордостта си, на егото и на новопоявилото се самочувствие от споделената любов със Себастиен да определи поведението ми към един огорчен мъж. А в онзи ден той беше като ранено куче. В заслепението си се смятах за зряла жена, но един зрял човек би знаел, че раненото куче винаги напада своя мъчител. Мъдростта на годините ме научи също, че можем да действаме само в конкретния момент, а това, което знаем днес, не може да промени миналото. Израстваме, развиваме се, поглеждаме с нови очи; неща, които са ни вълнували преди, вече не ни вълнуват.

Имах необходимост да достигна някаква яснота, да се освободя от емоциите на онзи ден и да помисля обективно. И така в един момент, нямам представа точно кога, поех пълния товар на двете кончини и признах участието си в тях, защото макар да не бях дръпнала спусъка, аз помогнах да докараме Еймъри до такъв бяс, че да стане убиец. Но се помирих с това. Налагаше се, иначе рискувах да полудея от вината, макар че тя не беше само моя. Еймъри беше грубиян, в състояние бе всеки момент да изпадне в необяснима ярост и бяс. Навярно щеше да натиска спусъка, докато убие всички, дори и без моето участие. Беше като прахан, готова да пламне всеки миг, но истината е, че и онзи ден аз направих по-лесно пламването на искрата в избухливите пари около него. Не можех да променя миналото, но можех да оформя бъдещето си, затова стигнах до заключението — не без помощта на приятелката ми Грасиела, че ако искам да водя ползотворен живот, трябва да прогоня този ден от ума си, да го заключа във въображаема кутия и да изхвърля ключа.

Много често говорех с Феликс в семейната гробница, въпреки че през пролетта на 1918 година посещенията ми се разредиха. Преди ходех всеки ден, а сега по три, понякога и два пъти седмично, ако съм заета в лабораторията или на полето. И все пак винаги успявах да намеря цвете, което да откъсна и да положа върху саркофага му на път към къщи. Понякога бе семпла маргаритка, друг път — ефирен ирис или дъхав здравец, каквото хване окото ми. При тези редовни визити му разказвах какво става с войната, четях му писма, осведомявах го за полетата, включително и тези, които превърнахме в ниви, за да отглеждаме храна. Винаги отделях и няколко минути да обсъдим парфюма, над който работя в ума си. Преди да кажа довиждане, му споделях как е Себастиен. Като говорех за него на глас, чувствах любимия си жив и по-близо до себе си.

Започвах да вярвам, че Грасиела го е преценила правилно. Себастиен имаше невероятен късмет, за щастие, продължаваше да е жив и здрав и пишеше редовно. Четях писмата му на глас във всекидневната, често пред публика от жени. Те плетяха и се усмихваха заговорнически на леките му, забавни коментари и на проницателните наблюдения върху живота на фронта. Макар в първия момент историята за двойната смърт в малкия ни град да изуми всички, трябва да призная, че постоянната заплаха от смърт, с която се бе примирил всеки, наистина отслаби удара от внезапната и неочаквана кончина в къщата на Дьолакроа на двама от най-изтъкнатите хора в Грас. Ако времената бяха мирни, клюките щяха да се вихрят години наред. Но в условията на война случката намери своето място в умовете на хората като трагично стечение на обстоятелствата за двама храбри мъже. Името на Грасиела не беше замесено и хората, които знаеха, че е била любовница на Еймъри, а ни виждаха заедно, навярно са били озадачени първоначално, но дребните клюки около нас бързо загубиха привлекателността си.

Заключението на полицията беше, че Себастиен е бил принуден да убие нетрезвия Еймъри при самоотбрана. Той получи разрешение да се върне в частта си в Северна Франция в рамките на десет дни след затваряне на ковчезите и полагането на нашите мъртви в местата им за вечен покой. Слухът за пияния Еймъри се разпространи като пожар по сух планински склон. Говореше се как моят съпруг се е появил пиян и бесен по причини, които така и не сме разбрали, съборил ме е, докато съм се опитвала да го успокоя, размахвал е оръжието си и по случайност е убил Феликс, когато той се е опитал да ми помогне. И тогава — в опит за самоотбрана — е полетял третият куршум. Беше голям шок за всички, но хората постепенно започнаха да признават, че самите те са видели Еймъри дьо Ласе да пристига в нетрезво състояние на гарата.

Мадам Муфлар разказала на властите как той побеснял и станал агресивен, щом открил, че съпругата му не е вкъщи. Нейните показания — ненасочвани от мен, мога да добавя с чисто сърце — пред полицията, че се побояла за живота ми, когато видяла Еймъри в такова мрачно настроение, бяха изключително полезни за каузата ни. Жана свидетелствала в същия дух. Казала, че когато излизал от къщата, го чула да си мърмори под нос, че ще ме удуши, задето съм го унизила.

Два дни след погребението кметът ме посети, за да ми обясни с много хъмкане, мънкане и огромно притеснение, че бракът ми с Еймъри не е законен, защото церемонията по гражданската регистрация не е била извършена и няма брачно свидетелство. Мигах тъжно, а вътрешно ликувах, разбира се, докато той постепенно и много колебливо се добра до думите, че по закон не съм Дьо Ласе и поради това нямам права като негова вдовица. Голяма битка беше да изрече последните думи. Улесних го. Спомням си как въздъхнах, станах и отидох до прозореца.

— Вероятно е за добро.

Още помня как ме погледна — ужасен, че съм толкова спокойна.

— Мадам, знам, че това е голям удар…

— Нищо не би могло да ме съсипе повече от загубата на двамата ми братя в течение само на една седмица, господине. Всъщност вашата вест ми дава възможност да се помиря по-лесно със стореното от Еймъри дьо Ласе. Предвид деянията му не желая да съм негова съпруга и вашата новина, макар и неприятна, е добре дошла.

— Впечатлен съм от мъдростта ви, мадам.

— Мадмоазел — поправих го с мрачна усмивка.

Кметът пусна изнервена усмивка.

— Това означава, че няма да имате никакви финансови облаги. Всичко отива при брат му Себастиен дьо Ласе.

— Нямам нужда от богатството на Дьо Ласе — напомних, като внимавах да не прозвуча надменно.

Всеки от Париж до Ница знаеше, че сега съм най-богатата жена в региона, а вероятно и в цяла Южна Франция.

— И все пак е жалко, че двете ни фамилии загубиха специалната връзка, която градът така радостно приветства и отбеляза с празненства — подхвърлих небрежно.

Той кимна.

— За мое огромно съжаление. Връзката щеше да направи областта ни по-силна. Брат му… — гласът на кмета заглъхна.

— … е много фин човек — довърших изречението му и продължих: — Изпитвам огромно възхищение от него. Всъщност всички тук му се възхищават.

— Чувам, че Себастиен дьо Ласе често ви пише…

„Значи езиците не почиват“ — помислих си. Но тази клюка беше добра, точно каквато се надявах да предизвикам.

— Да, така е — отвърнах без колебание. — Цялото домакинство очаква писмата му. Чета ги на персонала и на приятелки.

Кимна в знак, че е чул и това. Последвалото свиване на рамене говореше много.

— Може би… кой знае… след като войната свърши… — Обикаляше на пръсти около онова, което занимаваше ума и на двама ни, а после тръсна глава. — Животът трябва да продължи.

Грейнах в усмивка.

— Всички правим каквото можем и двете големи фамилии на Грас винаги ще поддържат града — отвърнах.

Задържа погледа ми миг по-дълго от приетото и между нас мина безмълвното послание, че би било хубаво да позволя да ме ухажва и друг Дьо Ласе… за доброто на Грас, разбира се.

Не бях изрекла и една лоша дума за Еймъри след смъртта му, обличах се в черно както всяка вдовица, за да жалея за мъртвите в семействата ни и да отбележа геройските му постъпки на фронта. Но не правех и нищо, за да намаля възхищението на хората от Себастиен… един истински син на Грас, когото тепърва им предстоеше да опознаят. Разбира се, действията му в защита на Грасиела и мен не навредиха на репутацията му.

И така аз продължих да чета писмата му пред приятелите и прислугата, но Себастиен го знаеше и пишеше общи неща — интересни и забавни, доколкото му беше възможно при дадените обстоятелства. През последните три години всички го опознаха и обикнаха, започнаха да мислят, че връщането му да живее тук ще е най-естественото продължение на живота му. Обикновено в писмото имаше и отделен лист само за мен. Не четях на глас пред другите тези тайни послания, не ги четеше никой друг. Само Грасиела знаеше за тях — моят верен съюзник.

Отнасях се с тези скъпоценни листове като с лично съкровище. Насилвах се да изчакам да мине денят, за да ги изчета, намирах си работа по полетата или в лабораторията и чаках напрежението и копнежът да чуя гласа му в ума си да станат нетърпими. После, след оскъдна вечеря, често споделяна с Грасиела, която редовно ме посещаваше, драсвах клечка и запалвах фитила на свещта, за да чета на голия пламък в спалнята си. Макар и детинско, беше по-романтично, защото си мислех, че най-вероятно той пише писмата си на припламващата светлина на свещ или фенер.

Останах в къщата на Дьо Ласе, макар че нямаше никаква съществена причина да го правя. Искаше ми се да се върна в родния си дом, но за момента той беше само една празна черупка, изпълнена с мрачни спомени. Дори три години след събитията във всекидневната все още се усещаше духът им и, кълна се, все още можех да подуша страха и ненавистта от онзи бурен ден.

За да пропъдя лошите спомени, през есента на 1915 година превърнах фамилната ни къща в дом за възстановяване на ранени войници. Имаше толкова мъже, които се нуждаят от грижи, беше наш дълг да помогнем с каквото можем, затова много богати хора с празни къщи се отзоваха и сега в Грас имаше безброй помощни болници, включително моята и на Грасиела. 1916 година беше ужасна за морските битки. Струва ми се, че броят на загубените от нас и нашите съюзници кораби надвиши четиристотин, и не се съмнявам, че сред вражеските кораби и подводници също е имало големи загуби. Както в моята, така и в къщата на приятелката ми, бяха настанени моряци, оцелели и тези злощастни за Антантата морски битки. Много млади войници минаваха през отделенията ни, за да възстановят здравето си. Трябваше да ги закърпим, доколкото е възможно, и да ги изпратим отново в огнения ад на войната. Макар понякога да изглеждаше безсмислена, тази работа беше изтощителна, трудна и вдъхновяваща. Поддържаше духа ни, защото давахме своя принос. Всички тези мъже бяха нечии съпрузи, братя или синове, любими или бащи, чичовци или племенници. Зад тях надзъртаха толкова много жени, че се чувствахме свързани и твърдо решени да помогнем на техните любими хора.

Всеки път, когато изпращахме някой мъж, с Грасиела си казвахме: „Някъде една майка, една съпруга или любима ни благодари“.

Понякога, докато минавах през главния салон на вила „Дьолакроа“, който сега служеше за сутрешна стая на пациентите, усещах вкуса на кръвта на Феликс, сякаш е все още свежа и проблясва върху устните ми от целувката за сбогом. Имах необходимост от още време. Имах нужда животът отново да е хубав, саванът на смъртта да се вдигне от Франция, за да се справя с прогонването на всички демони от тази къща веднъж завинаги.

Струваше ми се обаче, че мадам Муфлар никога няма да ми прости, ако напусна вила „Дьо Ласе“. През първата година ме глези като скърбяща вдовица, а после, когато свалих траурните дрехи и започнах да добавям цвят тук-там, направи странната забележка, че не може и не бива да оставам вдовица завинаги.

Започна да подхвърля намеци, че вилата има нужда от детски гласове, от смях и нов живот. Умело събираше поддръжници и скоро и други от прислугата взеха да й пригласят, че когато войната свърши, ще е хубаво в къщата да се чуват писъците на щастливи деца, играещи в градината. Не откликвах, но винаги ги оставях да говорят на воля. Надявах се, че ако оставя нещата да се развият естествено, персоналът може сам да достигне до идеята, че Себастиен е перфектният избор… за да се запази кръвната линия жива и силна в Грас.

И така, запалила свещ в спалнята си в имението „Дьо Ласе“, което с всяка изминала година ми ставаше все по-близко, като дом, аз чувах гласа на Себастиен чрез писмата му. Говореше ми за любовта и копнежите си. Аз също копнеех да ме прегърне и да почувствам ръцете му. Да гледам как заминава в онзи вледеняващо студен ден през януари 1915 година, беше вторият по трудност момент в живота ми. Преди четири години бях казала, че да сключа брак с Еймъри е най-голямото предизвикателство, пред което се изправям, но сега знаех, че едва ли ще се намери нещо, което да изисква повече сила, воля, самообладание и самодисциплина от затварянето на ковчега на Феликс. След него се нарежда моментът, когато Себастиен отново замина за бойното поле. Трябваше да се разделим, а не можех дори да го прегърна и целуна открито, принудена бях да приема три учтиви целувки на гарата пред очите на персонала и дошлите да се сбогуват с него.

В двете седмици преди заминаването му избягвахме да оставаме насаме. Вечеряхме с Грасиела или с други гости. Лягахме си по различно време, никога не тръгвахме заедно нагоре по стълбите, а и той бе настанен в отделно крило на вилата. Когато раменете или ръцете ни се докоснеха мимолетно, това беше откраднат миг и двамата се оглеждахме виновно, за да проверим дали са ни забелязали. И така дори простото подаване на чаша чай се превърна в напрегнат и желан момент, в който пръстите ни можеха да се допрат; поздравите бяха натоварени с по-дълбок смисъл, защото ни позволяваха да се прегърнем и да докоснем леко с устни бузата на другия. Дори смехът имаше романтичен подтекст — развеселен поглед, усмивка в знак на удоволствие, отмятане на главата при шега — всеки невинен жест укрепваше връзката ни, докато хората се движеха около нас, без да долавят скрития ни език.

Най-романтични бяха писмата. Заради отсъствието на Себастиен и вероятността да бъде ранен или да загине неговите послания ми въздействаха по начин, който трудно може да се постигне от обикновени писма в мирно време. Сега, когато не бе възможно нито да се докоснем, нито да се видим, споменът за гласа му бе всичко за мен. Всяка дума беше злато. Следвах буквите по листа с пръст, сякаш се пресягам през времето и пространството. Представях си, че галя ръката му, хванала писалката, която изписва с мастило мислите му.

През онези две седмици, в които чакахме да мине полицейското разследване, нито ми се мислеше, нито ми се говореше за създаване на парфюми. И определено не бях в настроение за любов, докато скърбях за Феликс и Анри, така че животът се погрижи да не ни хванат в ситуация, която би компрометирала положението ни в обществото. И все пак преструвката с формалните целувки на гарата — без да знаем дали не се докосваме и виждаме за последен път, дали това не са последните думи, които си разменяме на глас — почти ме съсипа. Бях убедена, че насиля ли още малко фалшивата си усмивка, маската, която едва поддържам, ще се разсипе на ситни парченца. Беше ужасно болезнено да го пусна да тръгне, но трябваше да прикриваме болката, да говорим и да си махаме за довиждане като приятели, а не като любовници.

Сега си спомням, че за да се справя с емоциите си, в онзи следобед се скрих в лабораторията, а после отказах вечерята, като заявих, че съм много уморена. Плаках, докато най-накрая се унесох от изтощение, но преди да заспя, в главата ми цареше такъв хаос, та поне няколко часа имах чувството, че бавно полудявам, защото всички ужаси от изминалите дни се бяха струпали в края на леглото ми и ме зяпаха втренчено оттам.

Но всъщност ми направиха услуга.

На следващата сутрин опаковах ужасите си и както Грасиела ме бе посъветвала, се погрижих да си останат само мои, да не се превръщат в проблем на другите. Като се изправих лице в лице с тях и им намерих отделно място в сърцето си, можех да контролирам кога да ги вадя и да мисля за тях. Вече се владеех. След тази вечер никога повече не съм заспивала след изтощителен плач, всъщност дори не съм плакала и нямам никакво намерение да позволя отново да се чувствам толкова слаба.

Окопната болест, както стана известна, беше един от невидимите врагове, които преследваха момчетата ни заедно с вражеската артилерия, раните, заразите и отчаянието. Четях писмо от Себастиен на група жени във всекидневната, докато плетяхме чорапи за нашите храбри егери.

„Войникът обикновено стои в окоп, който е така плувнал във вода, че вътре се въдят жаби. Краката се подуват, стават безчувствени — пишеше Себастиен, а аз четях. — Чувал съм мъже да казват, че могат да забият щик в крака си, без да усетят нещо. Естествено някои се радват на състоянието, защото доста често то води до ампутация, а тя е билет за дома. Други смятат, че са изтеглили късата клечка, когато подуването започне да спада, тъй като знаят, че истински лошото тепърва идва с агония, която трудно се предава с думи.“

Вдигнах поглед и видях как малката аудитория въздъхва тежко.

— Значи е хубаво, че плетем чорапи — отбеляза една от по-възрастните жени. — Как е твоят младеж, Жана?

— Жив е. Имал е пристъп на окопна болест и е оцелял, но каза, че болката след спадане на подуването е все едно хиляда гладни плъха гризат живите ти нерви.

Жените потръпнаха.

— Чух, че били големи като котки — каза една.

— С голи розови опашки и зли лица, хранят се с труповете — добави друга.

Жана въздъхна.

— Годеникът ми пише, че през нощта чака някой плъх да се покатери на стъпалото му, после вдига внезапно крак и подхвърля ужасния гризач високо във въздуха над окопа, за да даде тренировъчна цел на вражеския снайперист, който е на пост по това време. Само тогава се надява бошите да не пропуснат.

Разсмяхме се. Черният хумор винаги помагаше. Жана ме погледна и аз я окуражих с усмивка, която съзаклятнически казваше да поддържаме духа висок. Разбира се, съзнавах, че тя не би могла да знае за отчаянието и тревогите ми за Себастиен.

Жените не падат духом стана моя мантра. „Ще понеса всичко. Ще намеря сила в собствената си твърдост“ — повтарях си. И така дните се превръщаха в седмици, а те в месеци, годините започнаха да минават една след друга и световните несгоди станаха далеч по-належащи и важни от разбитото ми сърце.

Радвах се, че Грасиела реши да остане в Грас. Имаше време, когато се опасявах, че най-добрата ми приятелка може да се върне в Испания, макар боевете да правеха пътуването почти невъзможно. Все пак тя често говореше за завръщане у дома и аз бях наистина благодарна, че не осъществи намерението си. А и хората в общността започнаха да я приемат по друг начин и тя ми призна, че вече не се чувства като чуждестранен навлек. Смъртта на Еймъри безвъзвратно и неусетно промени образа й в очите им, а когато предостави собствения си великолепен дом на разположение на Антантата за настаняване на оздравяващи войници и за малка болница, тя окончателно спечели сърцата на съгражданите ни. Имаше случаи, когато и двете бяхме толкова изтощени, че мадам Муфлар вечер ни намираше заспали на масата, прекалено изморени, за да ядем. Да, харесваха ни заради нашата крехкост, но и заради неизчерпаемата ни енергия да помагаме на Франция в тази война.

Разбира се, постоянно се боях, че някой от бинтованите и упоени войници, които пристигаха в инвалидни колички, ще се окаже Себастиен. Несъзнателно оглеждах съсипаните, кървящи лица, но късметът го пазеше далеч от прага на вила „Дьолакроа“ и аз бях много благодарна за това.

Докато писмата му не спряха.