Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (19)

19

Бях толкова поразена от появата на Еймъри, че за миг онемях. Въпреки дългото пътуване той изглеждаше безупречен в сравнение с Феликс и Себастиен. Беше обръснат, страните му розовееха от студа, но в очите му блестеше онзи опасен пламък, който вече познавах.

— Защо, ако ми позволите дързостта да попитам, съпругата ми е тук с теб, Феликс, вместо да стои на стъпалата пред моята къща, за да поздрави героичния си съпруг, завърнал се от фронта? — Погледът му блестеше от толкова неприкрит гняв, че почти усещах как трепери под безупречната си униформа. — И кой, по дяволите, е този нещастник? — попита, като огледа превръзките на Себастиен и бастуна му.

Тъкмо се окопитих и понечих да отворя уста, когато Еймъри ме спря с рязък жест на ръката.

— Не говорех на теб, жено, а на мъжа в къщата.

— И все пак защо не я оставиш да говори, братко? — отговори Себастиен от името на всички ни. Очевидно не беше ни най-малко сплашен от арогантността на съпруга ми и от господарското му чувство.

— Братко? — презрително изсумтя Еймъри и втренчи заплашително очи в него. — И с какво право ме наричаш: така, страннико?

— С правото на кръвта. Аз съм Себастиен дьо Ласе, непознатият ти брат.

— Аха — кимна Еймъри и успя да си придаде заинтересован вид, макар да прозвуча равнодушно. Това си беше истинско постижение, защото в същото време сваляше кожените си ръкавици, като дърпаше пръстите им със зъби.

— Говори се, че си един от героите в оня замък. Чух, че си проявил смелост и си спасил няколко други. Не е зле за цивилен.

Себастиен сви рамене.

— Може би е семейна черта?

Като оставим настрана този подхвърлен комплимент, самият Себастиен не ми беше споменавал, че е спасил и други, освен себе си. Не знаех дали е възможно да го обикна повече, отколкото вече го обичах, но ми се щеше да мога заради скромността му. Особено сега, когато неговият полубрат се перчеше като паун в период на чифтосване. Изправена отново лице в лице с Еймъри, осъзнах, че независимо от добрите си намерения, не бих могла да живея с него, за да поддържам някакъв фалшив образ. Щеше да ми е трудно да се преструвам в негово присъствие и ако сега съюзниците ми не бяха в стаята, най-вероятно щях да търся начин да избягам от къщата.

— И защо си тук, вместо да се възползваш от бягството си от фронта и да припкаш обратно при мама, заврял опашка между страхливите си английски нозе?

Себастиен не трепна.

— Защото майка ни е мъртва, Еймъри.

Брат му се разсмя.

— Прав й път, бих казал. Несъмнено добра новина. И сега какво, ранен в битка на бойното поле, тичаш да си починеш в имението на баща ни?

— Баща ни? — подсмихна се Себастиен. — Хмм, вероятно моят, но не и твоят, Еймъри.

Пулсът на съпруга ми навярно се учести, видях как присвива очи. Не беше това начинът да му кажем.

— Еймъри… — започнах внимателно.

— Млъквай, Фльорет — озъби ми се. — Сега приказват мъжете.

— Не й говори така — предупреди го Себастиен.

— Или какво, малки братко?

— Ще те съсипя. — Не му остави време да спори. — И мога, знаеш го. По закон имам право на всичко, което смяташ за свое. Мога да упражня правото си ей така, без да ми мигне окото — заяви и щракна с пръстите на здравата си ръка. Звукът прозвуча много по-силно, отколкото би трябвало, в ужасната тишина.

Зачудих се дали би могъл да щракне и с пръстите на ранената си ръка сега, когато я бяхме превързали по-добре. Умът ми пак бродеше.

— Ще поискам половината от всичко и със сигурност вече няма да си най-известният производител на парфюми в Грас… или можем да се държим любезно.

Лицето на съпруга ми потъмня. Грасиела ме бе предупредила за настроенията му, пък и самата аз ги бях изпитала на свой гръб в деня на сватбата ни. Плашех се, като виждах как Себастиен умишлено подклажда гнева му, но какво ли би могъл да направи Еймъри в присъствието на двама други мъже?

— Не ти дължа нищо, Бюмон!

— Дьо Ласе — поправи го Себастиен. — Това е истинското ми име, знаеш го, макар да не си наясно със своето.

Затаих дъх, но с облекчение забелязах, че Еймъри е прекалено разярен от заплахата на брат си, за да забележи по-фините му намеци.

— Хората тук дори не знаят, че съществуваш! — изсъска.

Видях, че губи самообладание, и се обърнах към Феликс, за да се възползвам от предимството на мълчаливото ни общуване. Начинът, по който брат ми ме погледна, ми подсказа, че тактиката на Себастиен вероятно наистина е подходяща, макар никой от нас да не би избрал този подход.

— Е — продължи Себастиен с равен тон, — както ние, британците, казваме, пукната пара не давам какво мислят хората или какво знаят. Законът е на моя страна, братко.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? Кръвта ми?

— Категорично не. Не е толкова чиста, колкото си въобразяваш. И със сигурност съм повече Дьо Ласе от теб. Ще бъдеш изненадан да научиш истината.

Мислено стиснах очи и подозирам, че Феликс направи същото.

— Но нека просто кажем, че това, което искам от теб, няма да ти струва нищо.

Определено привлече вниманието на Еймъри. Видях как преглътна алчно.

— Едно от твоите така наречени притежания би свършили работа.

Ахнах от уплаха, защото вече виждах накъде отиват нещата и усещах, че няма да завършат добре.

— Себастиен… — опитах се да се намеся и да го разубедя, но той ме погледна мило, с много обич.

— Замълчи сега, Фльорет — настоя.

Дали защото бях произнесла името на брат му, или заради фамилиарността, с която Себастиен бе отвърнал, не мога да кажа, но поведението на Еймъри моментално се промени. Спря да пристъпва от крак на крак като дете върху горещ пясък. Изразът му от надменен и гневен стана злобен, сега в очите му гореше обвинение. Трескаво събираше две и две. Знаех, че Еймъри не е глупак. Детските ни игри заедно ме бяха научили, че умът му е бърз и се плъзга по коварни пътища. Зачудих се дали вече е стигнал до правилното умозаключение.

— Кое притежание, братко? — попита заинтересовано, макар тонът му да подсказваше, че е отгатнал.

Себастиен обаче не се подмами по игричките му.

— Твоята полусестра.

С Феликс ахнахме полугласно. Не бяхме очаквали да обяви истината толкова учтиво и бързо.

— Сестра? — Еймъри изглеждаше объркан, погледна към Феликс, а после и към мен, за което не можех да го виня.

— Полусестра — поправи го Себастиен, невъзмутим и спокоен като лятна утрин, с което отново привлече вниманието на брат си.

Не можех да не се възхитя на директността му. Не остави никакво място за съмнения.

— Нямам сестра, идиот такъв. Това шега ли е? Да не си полудял от войната?

— Не, но войната те направи рогоносец, макар че предвид факта, че бракът ти не е съобразен със закона, влюбването ми във Фльорет е напълно нормално, както би било и за всеки мъж, който я види. То е напълно допустимо поради незаконността на венчавката ви. А и дори да оставим настрана правната страна, дори да загърбим и духовната, морално погледнато, ти си на много хлъзгава почва в претенциите си към Фльорет… макар че, разбира се, не си могъл да знаеш.

— За какво, по дяволите, говори той? — изкрещя Еймъри и заплашително захвърли пелерината си с внушителен замах.

Себастиен и Феликс инстинктивно застанаха по-близо до мен. Еймъри забеляза реакцията им. Кимна, сякаш приема предизвикателството, макар гласът му да подсказваше друго.

— Феликс?

Една дума. Ясно поставен въпрос, изречен спокойно, почти невинно. Но тонът не можеше да ме заблуди. Атмосферата беше натегната, всеки миг щеше да експлодира в милиони остри парченца болка.

Близнакът ми прочисти гърлото си и заговори. Разказа горчивата история за половината от времето, което ни бе отнело да я разкажем на него. Осъзнах, че не сме предложили на Еймъри да седне. Никой от нас не бе помръднал от мястото си, стояхме един до друг в плътно трио и го наблюдавахме как преглъща страшните новини. Но ако ние бяхме притихнали, той беше като истукан, изражението на лицето му не трепна и по никакъв начин не издаде чувствата му. Гледаше Феликс с изнервяща напрегнатост и несъзнателно се хванах, че търся у него чертите на Дьолакроа. Сега, когато се съсредоточих, започнах да ги откривам и почти ми призля. Приличаше на татко по формата на главата, въпреки че цветът на косата му беше друг. Дори накланяше глава като татко — както Анри правеше толкова често, а големите груби длани ми бяха болезнено познати. Докато го гледах с нови очи, се чудех дали в идните години ще страда от артрит, дали ще го мъчат възлите на Хеберден.

Сега вече можех и да го помириша. Стаята отново се беше затоплила и най-силното ми сетиво се бе протегнало инстинктивно, за да подуши гневния въздух около Еймъри. Усетих алкохол. Може да изглеждаше безупречно и да носеше на пиене, но вече нямах съмнение, че пие редовно. Не ме вълнуваше дали го прави, за да се стопли или за да заглуши спомените от окопите, интересуваше ме само, че алкохолът го превръща в агресивен и непредсказуем скандалджия. Страхът ми се надигна и безпокойството ми избухна като политащ рояк пчели.

Въпреки това успях да се възхитя на Феликс. Гласът му беше ясен и стабилен. Говореше с онази спокойна, мека интонация, която винаги ме е успокоявала. Освен това беше забележително стегнат в изказа си, говореше като офицер на офицер по техния военен начин — само факти, без никакви украси. Посочи масичката.

— Има писма, които потвърждават станалото между татко и майка ти… дори от адвокатите от двете страни на Ламанша. Ти си полубрат на Анри и Фльорет, както и мой. Себастиен е единственият между нас, който не е кръвно свързан със семейство Дьолакроа. — Прочисти гърлото си. — Много съжалявам, Еймъри.

Станах и се приближих към него с връзката писма.

— Еймъри, би ли погледнал…

Той отблъсна ръката ми и писмата се разпиляха по килима.

— Не, не бих — озъби се.

Оставих писмата там, където паднаха. Нямаше да му дам друг шанс да ме обиди, докато пълзя да ги събирам по пода. Сега повече от всякога бях решена да отстоявам свободата си. Този път нямаше да има компромиси, никакво покриване заради семействата. Исках името ми да бъде отделено от неговото. Никога повече нямаше да се съглася Еймъри дьо Ласе да има последната дума в живота ми. Мразех го повече, отколкото смятах за възможно, и все пак… все пак изпитвах някакво съчувствие към него. Към двама ни, защото плащахме цената на чужди грехове.

Себастиен се намеси в разговора.

— Това е доста детинско, не мислиш ли? — отбеляза и погледна към разпилените пликове. — Но майка винаги казваше, че си бил разглезено дете. — Сви рамене. — Не можеш да се скриеш от истината. Бракът ти с Фльорет трябва да се анулира с днешна дата. Ще говоря със свещеника този следобед, ако ме принудиш, и ще му разкажа всичко, което знам.

— Да те принудя? — изсмя се презрително Еймъри, като отваряше и затваряше юмруци. — Куче, ще те убия с голи ръце, ако се осмелиш дори дума да обелиш по въпроса!

Изсъсканото предупреждение потопи стаята в тишина, затаихме дъх в очакване на следващото му действие.

— Защо не опиташ? — предложи Себастиен. — Ето ме. Изтощен и отчасти безпомощен. Да, само човек, израснал в сянката на баща ми, може да нападне кръвния му син, неговия истински наследник. Хайде, Еймъри, предизвиквам те. Използвай голите си ръце срещу един ранен войник. Сигурен съм, че бойците от взвода ти ще те сметнат за още по-голям герой, когато научат за постъпката ти.

— Достатъчно! — Феликс застана между тях. — Еймъри, ти си в шок, трябва да се прибереш, да се изкъпеш и да си починеш. После всички ще се срещнем и ще поговорим. Никой няма да ходи при свещеника, нали така? — Отправи предупредителен поглед към Себастиен и той кимна.

Феликс отново се взря в съпруга ми.

— Ще го направиш ли заради мен, Еймъри? Мисля, че всички трябва да си поемем дълбоко въздух и да се успокоим. Самият аз научих за това минути преди теб. Трябва да осмислим доста неща, да се справим с планини от болка, да простим на родителите си… И съм съвсем искрен, като казвам, че ти съчувствам.

Напрежението спадна, когато Еймъри сви рамене и после ги отпусна бавно. Поклати глава, сякаш да каже, че чутото наистина му е дошло в повече. Щом заговори, прозвуча уморено и умиротворено.

— Може ли да остана за момент насаме със съпругата си, господа?

Мисля, че никой от нас не бе очаквал толкова учтива молба. Внезапно бе овладял гнева си и изглеждаше, че потенциалната опасност ни се е разминала благодарение на тактичността на Феликс. Можех сама да отговоря. До гуша ми беше дошло всички да ме направляват.

— Разбира се — съгласих се примирено.

Себастиен ми хвърли тревожен поглед и не беше необходимо да се обръщам към Феликс, за да знам, че също е обезпокоен.

— Добре съм — потвърдих. — И Еймъри е добре.

Съпругът ми отново сви рамене.

— Смятам, че трябва да останем насаме поне за момент и да се опитаме да се справим с това сами.

Погледна ме въпросително и усетих съчувствието ми да се надига, той определено го заслужаваше, защото бе в същото състояние на отричане и шок, в което самата аз се намирах преди няколко дни.

— Добре, можем да излезем. Ела, Себастиен — подкани го Феликс. — Ще идем на верандата. Добре ще ни се отрази по един цигара, нали? — обърна се към мъжа, когото обичах, но той се поколеба дали да го последва.

— Няма да се бавим — обещах тихо на любимия си. За разлика от него, аз се притесних от този неловък момент под погледа на Еймъри. Себастиен нямаше за какво да се чувства виновен и навярно затова си позволяваше да предизвиква сприхавия нрав на своя брат.

Изчакахме ги да излязат. Еймъри гледаше встрани и дори не промени израза на лицето си, когато Себастиен с куцане мини покрай него.

— Не можеш ли да побързаш, братко. Не разполагаме с цял ден.

Себастиен го изгледа застрашително.

— Ти трябва да побързаш, Еймъри. Имаш само няколко минути, след което или напускаш къщата, или аз сам извеждам Фльорет оттук.

Успяваше по някакъв начин да говори за мен в мое присъствие, без да ме унизява. Всъщност се почувствах по-скоро защитена при тази заплаха. Леката усмивка, която му отправих, преди да затвори вратата след себе си, остана незабелязана от съпруга ми.

Щом се обърна бавно към мен, Еймъри ми хвърли проницателен поглед, остър и търсещ. Приближи се нехайно и едва удържах желанието си да направя крачка назад. Сетне отиде до огъня и остана зад мен. Гледах напрегнато вратата, зад която изчезнаха съюзниците ми, и отново удържах подтика да се обърна и да го погледна като хванато в капан животинче. „Това е моята къща — казах си — запази спокойствие, бъди силна.“

— Била си доста заета в мое отсъствие, Фльорет — изрече почти шепнешком Еймъри.

Сега вече се обърнах, за да го погледна, и кимнах.

— Да — потвърдих, като полагах усилие да съм любезна. — Погрижих се за беритбата, за извличането на маслата и за дестилацията. Проверих дали цялото оборудване на Дьо Ласе…

— Не говоря за моя бизнес с парфюмите. Имам предвид далеч по-сенчестата работа между теб и брат ми.

„Дръж се като Себастиен — повтарях си. — Бъди твърда, бъди пряма.“

— Не бих казала „заета“ — отблъснах удара, не ми достигна кураж да го засегна. — Срещнах го едва преди ден-два.

— Още по-зле. Изобщо не си губила време да се хвърлиш в ръцете на мъж, когото едва познаваш. Как би нарекла изневяра на младоженка, докато съпругът й е на фронта, за да защитава родината?

Примигна, за да покаже отвращението си, макар че тонът му беше любезен.

Погледнах надолу и въздъхнах тихо. Не можех да го избегна, трябваше да се справя! През дървото на вратата чувах как брат ми и любимият човек ме насърчават да съм откровена.

— Еймъри…

— Да, Фльорет? — Тонът му бе пропит от сарказъм. — Почвай с измишльотините как нищо не е било преднамерено и как не сте искали да ме унизите, докато всъщност безмилостно си уронвала достойнството ми. Умирам да ги чуя.

— Не зависи от мен кой е баща ти, Еймъри — отговорих, след като най-сетне намерих кураж.

Той трепна.

— Не зависи от мен, че ти и аз имаме кръвна връзка.

Затаи дъх и стисна устни толкова силно, че се уплаших да не се задуши. Но не ме остави дълго да си въобразявам, че мога да го отклоня от основния проблем.

— Но си избрала Себастиен по своя воля. Отнели девствеността ти?

— Това ли е най-важното? — озъбих му се.

— Направи ли го? — настоя.

Направи крачка и вече ръмжеше в лицето ми. Никога няма да разбера какво ме подтикна да му отговоря. Последните минути в неговата компания ми бяха припомнили какъв егоистичен и арогантен грубиян е бил винаги. Исках да разбере, че повече не ми се налага да се свивам под погледа му, като негова съпруга. Не му дължах нищо. Цялото ми съжаление се превърна в яростен гняв. Дългите години на тормоз — от деня, в които ме накара да гледам, как къса крилцата на пеперуди, та до нощта на венчавката ни, всички омразни моменти от детството и младежките ми години, когато пътищата ни се пресичали твърде често, сега кипнаха като вряло мляко.

Задушавани в продължение на месеци емоции, потискани от деня на нещастната ни венчавка до този момент, се превърнаха от вряща лава в потръпваща ледена ярост.

Поклатих глава.

— Не, Еймъри. Себастиен не отне девствеността ми. Не бих му го позволила.

Протегна врат, сякаш внезапно яката на ризата му бе станала толкова тясна, че той се задушаваше от собствения си приведен гняв. Но нямах намерение да му позволя да се наслади на момента.

— Не бих му позволила да я отнеме, защото исках и имах удоволствието да му я дам по своя собствена воля. Беше моят специален дар за него. Искаш ли да ти разкажа къде и кога му се отдадох? Бих могла да преброя часовете на пръстите на едната си ръка и ако затворя очи, мога да го усетя вътре в себе си. Да ти кажа ли, че заради него се почувствах жива, а сетивата си усетих така възвисени, че изричах името му като молитва? Или смяташ, че това е твърде личен момент, който трябва да пазя само за себе си? Искаш ли да чуеш как прави любов, колко нежен и чувствен е, как искам тази сладост завинаги в живота си, а ти и твоя дъх, смърдящ на тютюн и алкохол, с твоята зловредна арогантност и…

Честно казано, не знам какво стана след това. В един момент му се зъбех неконтролируемо, а в следващия бях зашеметена, неспособна да фокусирам погледа си, сгърчена върху паркета в поза, неподобаваща за една дама. Помислих си, че съм озадачаващо близо до камината. Единствената причина, поради която успях да направя този извод, беше усещането за гладък мрамор под пръстите ми, докато се опитвах да се изправя в седнало положение. Не можах и накрая се свлякох под неудобен ъгъл като парцалена кукла, която детска ръка е хвърлила към леглото или към кутията с играчки, без да уцели целта.

Замаяна и объркана, започнах да осъзнавам, че Еймъри ме е ударил с юмрук отстрани по главата. Пак ли звъняха камбаните на катедралата, или си въобразявах? Разтърсих глава. Той говореше, но аз не го разбирах. Лявото ми ухо глъхнеше, сякаш натъпкано с вата. Изглежда, примигвах много бързо, защото виждах като през плътен воал как Еймъри посяга да свали дебелия си кожен колан и после се стряска от нещо. Панически си помислих, че ще разкопчае панталоните си и ще ме изнасили, за да ми даде урок. Но не, той не си падаше по прости наказания. Сега, когато зрението ми започна да се прояснява и слухът ми се завърна на пръсти през мъглата, разбрах, че има намерение да ме накаже по един доста по-категоричен начин.

„… осмеляваш се да ме унизиш по такъв начин“ — стори ми се, че чух някъде отдалече. После вниманието ми бе привлечено от револвера, който Еймъри размахваше пиянски към мен. А, значи това е правел, вадел е военния си револвер от кобура на кръста. Щеше да ме убие, ако успее да го задържи неподвижен. Исках да му се изсмея, да го предизвикам, но вместо това от устата ми се разнесе писък. Не съм и подозирала, че мога да надам толкова силен вик. Не го сторих от страх, а единствено от огорчение и ярост.

Двойните врати се отвориха с трясък за втори път и брат ми, любимият ми и един човек, когото отскоро смятах за свой приятел — Грасиела, се втурнаха вътре. Дори не се запитах откъде се е появила тя.

— Копеле! — изръмжа Феликс и незабавно се насочи към мен.

Но Еймъри се бе извърнал и сега размахваше револвера към тях, докато безпомощно лежах на паркета. Вече не се интересуваше от мен. Съюзниците ми незабавно спряха и инстинктивно вдигнаха ръце.

Само Грасиела не се съобрази с неговата заплаха. Четях думите по алените й устни, защото слухът ми все още не се бе възстановил напълно.

— Еймъри! — изрече и си представих как яркочервените и копринени поли шумолят, сякаш разярени като самата нея. — Какво правиш? Не ставай смешен.

Макар гласът й да бе приглушен, парфюмът й стигна до мен като великолепен повей на огнени подправки.

— Казах ти да чакаш, докато се върна, жено! Не искам да стоиш в тази компания! — сопна й се.

Веднага забрави красивата испанка и се обърна към Себастиен. Очевидно слухът ми се подобряваше, защото го чух да ръмжи:

— Ти… — обвини го. — Каза, че искаш само едно нещо от мен, но както изглежда, вече си го взел, братко. Затова мисля да ти покажа какво правя с мошеници, които крадат моята собственост.

Главата ми се проясняваше бързо, докато заплахите кънтяха из стаята и напрежението се увеличаваше. Подпрях се и седнах както трябва, не рискувах да се изправя, за да не стресна Еймъри, докато размахва оръжието си. Изражението на Себастиен беше язвително и ясно показваше, че не е впечатлен от револвера, насочен към сърцето му, но аз бях ужасена и с размазаното си зрение се озъртах за нещо, което да ползвам като оръжие. За съжаление, комплектът за огъня беше от другата страна на камината, иначе щях да се пробвам с ръжена.

Феликс изглеждаше разтревожен като мен. Ръцете му все още бяха вдигнати успокоително. Чух как внимателно казва на нашия полубрат:

— Свали оръжието, Еймъри. Обещах ти, че ще оправим нещата, така и ще стане.

— Чух, че си разубедил двама души да се самоубият, Феликс. Като добавим и тези, които си спасил от смърт на бойното поле, наистина си герой. Определено си сладкодумец, но знаеш ли, аз нямам намерение да убивам себе си… други да, но не и себе си — присмя му се. — Така че не си хаби думите.

— Просто… — опита Феликс отново, но Себастиен го прекъсна.

— Не съм откраднал нищо, което само не е искало да се измъкне от алчните ти ръце. Нека бъдем ясни, Еймъри. Фльорет не е ничие притежание, но всички вие направихте грешката да мислите, че е вещ, с която можете да търгувате. Тя сама ще определи пътя си. Когато този брак бъде анулиран, ще е свободна да избере, когото иска и да живее по свои собствени правила. Светът се променя. Самата война ни го показва. Като оставим настрана колко противозаконно и неприятно е, че си неин съпруг, ти си изкопаемо и аз се радвам, че твоето време си отива. Ала сега тук има една жена, която истински те обича, такъв, какъвто си — изрече, като се обърна и се поклони на Грасиела. — Току-що се запознахме, но тя беше напълно откровена. Това е жената, за която трябва да се ожениш, защото, ако съм разбрал правилно, самият ти винаги си се възхищавал от нея.

Еймъри се изсмя подигравателно.

— Никога няма да се оженя за мавритански мелез, пръкнал се от кръвосмешение между испански крадци и португалски пирати. Тя е доволна от споразумението ни — подхвърли небрежно и дори в замаяното си състояние ахнах безмълвно пред злобната му забележка и арогантната му увереност в обожанието на Грасиела.

— Не искаш да сключиш брак с красива и богата жена, която те обича, но настояваш да спиш със собствената си полусестра? Що за сбъркана логика е това и какво по-голямо кръвосмешение? — изрече невярващо Себастиен.

— Свали оръжието, Еймъри — намеси се отново Феликс. Познавах настойчивата нотка в гласа му, както и режещия като обсидиан поглед в очите.

Ако бях в състояние да предупредя своя полубрат, щях да му кажа да обърне сериозно внимание на този съвет.

Но Еймъри вече бе напълно полудял. Вдигна оръжието и се прицели в Себастиен, а аз с олюляване се изправих на колене, подпряла ръце на пода.

— Моля те, Еймъри — посегнах към него, но ръката ми се плъзна по панталона му.

— Нямаш право да ме молиш за нищо, кучко. А сега гледай как ще накарам сина на една друга кучка да плати за греха си.

Всичко се случи много бързо. Аз скочих към него и го избутах встрани. Не знам кой от нас изкрещя — струва ми се, че бях аз, но устата на Грасиела беше отворена, значи може да е била тя. Последва замъглено движение, придружено от вик, но не виждах добре, защото Еймъри ми пречеше. Чу се нов писък — „Не!“ — и после дългото ехо от изстрел. Видях Феликс да се свлича бавно на земята с объркан, невярващ израз на лице. Инстинктивно запълзях на четири крака, за да стигна до брат си. В обвилото ни за миг ужасено мълчание чух недоволното изръмжаване на Еймъри.

— Проклет да си, Феликс. Виж какво направи. Не трябваше да се изпречваш на пътя ми — каза, все едно нищо особено не се е случило. — Сестра ти е виновна, че не се прицелих добре.

Докато се изправях на крака, една ваза профуча към главата му. През ума ми мина нелепата мисъл, че никой не трябва да замерва хора с вази от лиможки порцелан, но чудесният опит на Грасиела завърши безславно с удар в рамото на Еймъри. Тя го засипа с поток от испански думи. Той не й обърна внимание, но все пак се разсея за няколко скъпоценни секунди. Вече не ме беше грижа по кого ще стреля — бях стигнала до Феликс, държах главата му в скута си и исках съпругът ми да ме застреля, за да бъде екзекутиран за двойно убийство.

Не знам дали Себастиен си е помислил, че Еймъри ще направи опит да ме застреля, но очевидно реши да не оставя нещата в ръцете на съдбата. Застана пред нас решително, точно както скъпият ми Феликс бе застанал пред него, за да поеме първия куршум. Кръв обагряше ризата на близнака ми, който дишаше плитко със затворени очи. Непрестанно се опитвах да кажа името му, но шокът бе вцепенил устните ми. Виковете ми бяха безмълвни, болката ми бе твърде всепоглъщаща, за да се съсредоточи в звук.

Себастиен разпери ръце:

— Давай, Еймъри, ти страхливо, нечистокръвно, краставо куче! Направи го!

И той го направи, нека гние душата му в ада! Натисна спусъка. Ала в тази сутрин над нас явно бдяха ангели, защото изстрелът оглуши всички, но куршумът се заби безсмислено във вратата и от нея се разхвърчаха трески. Еймъри не беше голям стрелец, откатът от револвера в комбинация с алкохола в тялото му спасиха живота на Себастиен. Съпругът ми погледна оръжието си с израз на огромно отвращение и възкликна раздразнено, все едно е на упражнение по стрелба.

Нямам представа какво е коствало на Себастиен да се придвижи толкова бързо, но видях как вдигна бастуна си във въздуха и с един замах го стовари с все сила върху ръката на Еймъри, в която беше револверът. При съприкосновението на бастуна с китката на съпруга ми се чу отвратителен пукот от счупване на кост. Зарадвах се на звука и най-вече на страховитата болка, която пролича в очите на Еймъри. Но по-важното е, че револверът се плъзна по паркета и се блъсна безобидно в ботите на Грасиела.

Съпругът ми бързо се възстанови — достатъчно бързо, че да стисне с едрите си ръце врата на Себастиен, който се бе хвърлил непохватно върху него, за да защити мен и Феликс още веднъж. Очевидно счупената китка не бе достатъчна пречка за един побеснял грубиян.

— Казах ти, че ще те убия с голи ръце — изкрещя Еймъри и видях, че от главата му се стича кръв.

— А аз ти казах да опиташ — процеди Себастиен през стиснати зъби, докато се опитваше да откопчи пръстите му от врата си.

Всичко течеше много бавно, любимият ми издаваше приглушени звуци и знаех, че трябва да оставя умиращия си брат и да му помогна, ако искам да оцелее.

Чу се остър, пронизителен звук, когато Себастиен намери почти свръхестествена сила в здравата си ръка и счупи един от пръстите на Еймъри. На лицето на брат му се изписа нетърпима болка и той отпусна счупената си ръка, но веднага се сети да посегне за окопната си кама. Грубо изкованото острие бе френската версия на окопния нож, за който Себастиен ми бе разказал съвсем наскоро. Съпругът ми изтегли непохватно злокобното оръжие от колана си, без да обръща внимание на счупената си китка и пръст.

Себастиен реагира инстинктивно. Преди ножът да нанесе сериозна рана, вдигна ранената си ръка, за да поеме първия замах, и острието съвсем лесно мина през бинтовете.

— Готов ли си да бъдеш изкормен, британска измет? — изръмжа Еймъри.

Не мислех, че Себастиен — сега възседнал брат си — би могъл да отбие още един решителен удар, затова посегнах към втората лиможка ваза. Не беше удобно оръжие, но можеше да отвлече вниманието на Еймъри поне за миг, ако я хвърля по главата му. И без това вече не виждаше добре заради кръвта, която течеше от раната. Видях как се опитва да я отръска от очите си, за да има по-добра видимост.

Себастиен използва последната си възможност и се опита да натисне Еймъри с цялата си тежест, за да счупи врата му… ала не беше лесно да стигне до него. Опитваше се да отбие камата със здравата си ръка, но не печелеше битката и острието приближаваше застрашително шията му.

Внезапно пред очите ми премина ален вихър.

— Върви в ада, Еймъри — изрече Грасиела с необичайно дълбок глас. За частица от секундата двамата мъже спряха да се борят. Испанката се възползва от този миг, за да събере достатъчно слюнка и да я изплюе в лицето на любовника си. Сетне се нахвърли върху него с нов поток от яростни испански думи, които ушите ми не разбираха, но сърцето някак си разбра перфектно. Не бе успяла да понесе обидите му. Бе изстрадала достатъчно заради него и се бе унижавала достатъчно, за да му докаже любовта си. С отхвърлянето и пренебрежението си Еймъри бе подпалил лесно възпламенимия й испански нрав, все едно бе хвърлил гориво върху жарава.

Разбрах, че е вдигнала револвера, едва когато дръпна спусъка и стреля почти от упор в Еймъри. Явно беше вземала уроци по стрелба, защото бе застанала стабилно, с леко раздалечени крака, и държеше оръжието с две ръце, за да е сигурна, че няма да се отклони от целта. Вцепенена от ужас, видях как главата на съпруга ми отхвърча назад и се блъсва в килима. И макар дупката в средата на челото му да изглеждаше съвсем малка и чиста — въпреки огромния шум на този втори изстрел — не исках да си представям какво има от другата страна на черепа. Разгневените му кървясали очи се взираха невиждащо в тавана със смаян израз. И нищо чудно, кой би помислил, че ще го убие единственият човек на този свят, който го обичаше? Кървавото петно под главата му бързо се увеличаваше. Кръвта бе гъста и толкова тъмна, че изглеждаше почти черна върху ориенталския килим на нашата всекидневна.

Пламъците в камината, станали свидетели на толкова смърт, танцуваха щастливо и единственият звук в стаята идваше от припукването на дърво в огъня.