Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (15)

15

Върнахме се в лабораторията леко зачервени, но закопчани догоре. Косата ми беше подредена и забодена с фибите, а неговата — сресана, разделена на път и пригладена. Никой не би заподозрял каква връзка се бе създала и оформила невидимо между нас. Бяхме безпомощно оковани от любовта и копнежа си. Дори миришехме един на друг, когато се върнахме към своя план за създаване на парфюм.

— И така, какъв ще е? — попита Себастиен.

Разказах му идеите си за аромат, който да създаде представа за смелостта и решителността на нашата нация да отхвърли чуждата власт, алчна за господство в Европа.

Не изглеждаше убеден.

— Какво не му е наред?

— Ами, много е патриотично, все едно размахваш юмруци.

— А ти какво очакваш?

— Никой не обича да му се напомня за войната. Със същия успех можеш да създадеш и видение за изкривен метал и овъглени тела.

Усетих как стискам устни, възмутена от неговото пренебрежение.

— Мислех си за нещо изкусително женствено.

— Разбирам. Като Габриела, може би?

Той примигна и не каза нищо, нямаше и нужда. Отвратих се, че съм способна да нараня човек, на когото само преди минути съм шепнала любовни думи.

— Себастиен, съжалявам. Никога повече няма да спомена името й.

— Споделих историята с теб, защото…

— Знам, знам… — Погледнах през рамо, за да се уверя, че сме сами. — И от сега нататък ще уважавам този спомен, макар да съм глупава и отчаяно ревнива жена.

Вгледа се в мен и ми се стори, че това е най-дългата секунда и живота ми.

— Ревнуваш от Габриела? Която сега е на около трийсет и пет и гърдите й сигурно висят до пъпа?

Засмях се неволно, щастлива, че напрежението отмина.

— Да! Ти си я обичал. Обикнал си първо нея. Докато аз никога не съм обичала мъж така, както обичам теб.

— Ти определено си дъщеря на майка си — обвини ме.

Усетих, че се изчервявам от истината. Бях дъщеря и на баща си, както демонстрирах с безумното си капитулиране пред Себастиен в спалнята. А бях казала, че никога не бих се държала като нашите родители. Смятам, че той разбра накъде препускат мислите ми. Сви рамене.

— Не мога да променя факта, че съм се любил с жени преди теб, но мога да те уверя, че никога няма да ти дам причина да обичаш друг мъж. И ти обещавам никога да не обичам друга жена.

— Моля те, прости ми.

Себастиен се усмихна.

— Любовта е вечно прощаване, така казваше майка ми. — Погали ме по косата. — Не мисли повече за това.

Въздъхнах облекчено.

— Е, как би описал „изкусително женствено“?

— Лесно. Представям си те дива и освободена, косата ти пада по раменете и гъделичка кожата ми. Искам парфюмът да ми напомня за меките ти устни, които се отварят под моите, за телата ни, преплетени в екстаз.

Изчервих се, но ми доставяше огромно удоволствие да го слушам.

— Искам да събужда мисли за твоя вкус, да усещам в него аромата на розите от спалнята ти, да ми напомня за студа на зимата, който ме доведе до вратата ти, и за хладината в сърцето ми, която топлината ти прогони, за сладостта на слънчев ден на розобер в Грас… изживяване, което никога не съм имал. Целуна ме. — Искам да си ти в стъкленица.

— Аз в стъкленица — повторих омагьосана.

— „Лудетина“ — кимна той.

— Мислиш, че съм кокетка?

— Мисля, че изобщо не съзнаваш собствената си привлекателност. Много мило качество.

— Какво ще кажеш за „Скандалджийка“? — попитах уж равнодушно.

Себастиен отказа да захапе примамката.

— Какво ще кажеш за нещо, което съчетава и духа ти в този момент, и надеждата ти за Франция?

Кимнах.

— Да, чудесно. Но кое ще е това неуловимо качество, което ги обединява?

— „Необуздана“ — отвърна, като затвори очи. После рязко ги отвори отново. — Да, „Необуздана“.

Хареса ми, но той вече клатеше недоволно глава.

— Това става — настоях.

— Не е и наполовина толкова добро, колкото онова, което харесвам най-много.

— А именно?

— То говори за цветя, за това да си чувствена жена, за Грас, за любов и слънце…

— Кажи го де!

— Има само една дума, която го обобщава: Фльорет.

Втренчих се в него.

— Направи свой аромат. Наречи го „Фльорет“, така че никой да не бърка парфюмериста. Ще бъде първият от многото ти парфюми и ще се превърне в име, под което цяла Франция и Европа ще разпознават вълнуващия нов парфюмерист на марката Дьо Ласе.

Преглътнах нервно.

— Какво искаш да кажеш? Как мога да правя парфюми за марката на Еймъри?

— О, скъпа Фльорет! Спомни си фамилното ми име. Спомни си правото ми на наследство. Спомни си, че Франция, за разлика от Англия, има закон за наследството, според който никой не може да бъде отстранен от завещание. Еймъри знае това. Затова ме държи далеч от живота си, далеч от бизнеса. Беше доволен да ме държи на разстояние, беше съгласен да ми плаща това, което баща ми е разпоредил приживе. Но майка е мъртва и вече не ме е грижа какво е възпитано и какво не, нито как ще изглежда в очите на хората. Ще поискам наследството си.

— Половината бизнес? — промърморих невярващо.

Познавах френския закон за наследството твърде добре.

Той кимна.

— Това, което ми се полага, нищо повече. Което означава, че сега Еймъри няма да има последната дума по въпроса за „Носа“ на нашата фамилна империя. Ако искам да имаме жена парфюмерист, точно така и ще стане.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Ще го направиш за мен?

— Ще настоявам за това. Изглежда ми глупаво да притежаваш умения и творчески ум и да не се възползваме от тях.

— Аз съм жена!

— Нима мислиш, че все още не съм го забелязал? — изрече с шеговито учудване. Ухилих се до уши в отговор и почти потръпнах от удоволствие заради възможността, която се откриваше пред мен. — Мъж, жена, какво значение има? Важни са само уменията.

— Е, и аз мисля така, но никой друг в града няма да се съгласи с теб.

— Виж, заченат съм в Грас, но не му дължа нищо и не бих подкрепил късогледото му отношение. Времената се менят, Фльорет. Днес богатите жени могат да управляват собствеността си по закон и макар засега Англия да води в това отношение пред Европа, скоро и тук ще е така.

— Не мога — признах.

— Добре, помисли какво ще направи тази война за каузата на жените и техните искания за повече независимост. Ако войната продължи, жените просто ще поемат управлението на страните ни.

Изгледах го недоверчиво.

— Е, може би не със съответните титли, но всъщност те ще са тези, които ще движат икономиката, и ще са на всички работни места, заемани преди от мъже. — Разпери ръце. — Точно това се случва сега тук, в Грас. Ти самата ми разказа за беритбата и колко изумителни са били жените от областта.

Кимнах, вярно беше.

— Те могат да събират реколтата, могат да се занимават с дърводелство и да правят собствени панели за извличане на есенцията, могат да дестилират, могат да са химици и дори парфюмеристи. — Разтърси рамото ми. — Повярвай го.

Притежаваше способността да ме възпламенява, това бе сигурно, защото се понесох на вълната на неговата увереност, а не на моята. Кимнах отново, цялата изпълнена с енергия.

— Тогава нека направим този парфюм.

Посегнах за молив и хартия. Посочих към едно бюро и се настанихме там.

— Всичко започва тук — докоснах слепоочието си, — в моето въображение. Но ти си човекът с визията, затова ми кажи какви качества искаш и аз ще си представя нотките, на които те отговарят.

Усмивката му ме стопли, сякаш бях нагазила сред поле от жасмин в средата на юли. Исках да му го кажа, но той вече мърмореше нещо, така че близнах графита на молива си с език и записах „основни нотки“. Така процедирахме с Феликс.

— Как ще работим? — попита Себастиен. — Научи ме.

Въздъхнах и сбърчих чело, чудех се как най-добре да опиша процеса на човек, който досега не е правил такова нещо. Бях усетила, че има богато въображение, затова реших, че ще разбере нещата най-добре, ако успея да нарисувам в ума му структурата на парфюма.

— Затвори очи.

Той се подчини.

— Сега си представи, ако можеш, много птици, събрани на едно място. Всякакви видове, всякакви размери. Кацнали са удобно във въображаема градина. Виждаш ли ги?

Себастиен кимна послушно.

— Да, елегантни като балерини птици фламинго, кряскащи папагали, горди пауни… Мъдри тъмнокафяви бухали поглеждат с неодобрение към ято цвъртящи лястовички, отместват поглед и продължават да наблюдават пернатата си компания. Знам, че вече искаш да спра — завърши.

Захилих се щастливо пред затворените му очи, влюбих се в картината, обичах го.

— Добре. Всъщност отлично.

Отвори едно око.

— Виждала ли си някога фламинго?

— Само в книгите — поклатих глава.

— Виждал съм толкова много, събрани на едно място, че покриваха цяло езеро в Африка. Пейзажът беше искрящо розов.

— Завиждам ти за пътуванията — въздъхнах.

— Един ден ще пътуваме заедно и ще те заведа в Африка. Там ще открием нови растения, екзотични нови ухания, с които да си играеш. После ще идем в Индия… а след това ще продължим към Австралия.

— Обещай ми.

Себастиен сложи ръка на сърцето си.

— Обещавам.

— Това означава, че ако те изпратят обратно на фронта, ти не можеш да умреш, защото ще нарушиш обещанието си.

За първи път споменавахме войната и неизбежното му заминаване.

— Няма да го наруша — увери ме.

Затвори клепачи и копринените полумесеци от тъмни мигли потънаха в леката хлътнатина под очите му.

— Така, моята градина вече ще се пръсне от тези нещастни птици, които вдигат страшна врява и оцвъкват грижливо поддържаните ми лехи със зеленчуци — подкани ме да побързам Себастиен.

Прихнах.

— Ама, разбира се. Добре, представи си, че излизаш тичешком навън и блъскаш чинели.

Отвори очи и ме изгледа подозрително.

— И защо ще тичам в градината с чинели?

Едва се удържах да не се разсмея на въпроса му. Вместо това го изгледах строго.

— Просто си го представи, моля те, прави каквото ти казвам.

— Добре де, добре, просто не исках да сбъркам нещо. Така, втурвам се на верандата с чифт огромни чинели, които едва нося. Блъскам ги и се разнася звук, при който от ушите ми потича кръв.

Радвах се, че не може да види какво удоволствие се изписа на лицето ми — толкова ми напомняше на Феликс.

— А сега, Себастиен, кажи ми какво ще се случи при първия звук от твоите чинели.

— Хмм, мога да те уверя, че със сигурност първото събитие ще е отварянето на прозорците на нетолерантните ми съседи…

— Себастиен!

— Извинявай.

— Парфюмът е сериозна работа — скарах му се шеговито.

Очите му останаха затворени, но той се ухили.

— Ще съм сериозен като гроб от сега нататък. Да видим. Навярно искаш да си представя, че лястовичките и скорците, орехчетата в преливащи се цветове и червеношийките, както и другите им другарчета, ще се ужасят и ще отлетят на мига.

Изпуснах беззвучна въздишка на задоволство.

— Точно това ще се случи. Всички ярки дребни птички ще се вдигнат във въздуха и ще изчезнат. Ще изглеждат красиви, докато излитат, а скоростта им ще ги превърне в зашеметяваща гледка.

— Предполагам, сега искаш отново да блъсна моите чинели?

— Да, така е. Какво става след това с птиците в твоята градина?

— Ами, предполагам, че свраките, гарваните, бухалите и всички останали ще се примирят с блъскането ми за известно време, но после ще се отегчат от малката ми перкусионна симфония.

— Да, ще се повъртят още малко, но няма да останат. Те също ще отлетят. Но понеже са по-тежки, ще им трябва малко повече време.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Така ми се струва. Остават по-тромавите птици, които летят само с основателна причина. Те не размахват много криле, имат нужда от малко затичване, преди да се отделят от земята.

Кимнах, а той отвори очи и видя потвърждението ми.

— Метафора за какво са тези птици? — попитах го, затаила дъх.

— За молекулите — отговори правилно и аз изръкоплясках.

— Тоест нашите най-тежки птици, или молекули, са основните нотки на парфюма.

— Хубава метафора, Фльорет. Основните нотки са ароматът или ароматите, които ще останат, след като другите молекули са отлетели.

Изправих се, размахах ръце триумфално и направих пирует, с който разсмях Себастиен.

— Точно така! Те са силни, активизират и удържат всички други нотки заедно. И когато останат само по-тежките молекули, уханието им трябва да се носи все така красиво, затова се налага да ги смесим по съвършен начин. В началото и взети поотделно може да не са толкова очарователни — това би могло да се прикрие от по-леките молекули, но взети заедно, показват красота, която се усеща след време, когато се превърнат в по-дълбоки и богати мириси. Затова трябва да подберем основни нотки на нашия парфюм, които да са в съвършена хармония. Именно те подпомагат другите ухания, но дават също трайността и остатъчния дъх по кожата и дрехите. Сърцевинните нотки са диапазон от молекули… при това изключително важен. Те са острието на парфюма — носят се из въздуха за определено време и се смесват красиво с основните нотки. Меки са и обикновено много нежни.

— Роза?

— Да, роза! Също жасмин, индийско орехче, лавандула. Не ме карай да ги изреждам всичките, защото ще трябва да седим с часове тук.

Той се ухили.

— А нашите най-дребни птички?

— Върховите нотки? Там са за съвсем кратко време, колкото да ни омаят. Те са ярки, скокливи, игриви, искрящи. — Виждах как погледът му омеква от удоволствие, че съм толкова страстна в описанието на любимата си тема. — Цитрусът е хубав пример… свеж, плодов, остър. — Взех ръката му. — Ела с мен.

Поведох го към врата, която ни отведе в не така ярко осветена стая. Имаше толкова високи прозорци и таван, че създаваха чувство за теснота. Наблюдавах как погледът на Себастиен шари из нея с нарастващо страхопочитание.

— Това е любимото ми място в цял Грас.

Вдъхнах въздуха и усетих незабравимите, познати и красиви ухания на природата и невероятното й богатство.

— По-любимо и от алкова ти в стил Луи XV? — попита уж небрежно.

— До днес бих казала да, но сега имам причини да обичам този алков още повече.

Целуна ме по врата и ефектът беше като от прескачане на електрическа дъга до точки от тялото ми, които все още пазеха спомена от сутринта.

— Престани да ме разсейваш — предупредих го и му посочих стол и бюро, заобиколено от извити полици. По тях бяха наредени десетки флакони с течности в различни нюанси на кехлибара, от почти плътни до почти прозрачни.

— Това е парфюмният орган на Дьолакроа.

— Свято място, както разбирам от благоговейния ти тон.

Кимнах, вече напълно сериозна.

— Татко седя тук в течение на много години. — Докоснах напуканата кожа на седалката и незабавно усетих миризмата на мазилото му. — Помня времето, когато бях по-ниска от стола и се прокрадвах тук, за да го видя, но и за да гледам тези флакончета.

— Сега Феликс заема този стол.

Усмихнах се.

— Да — изрекох с твърде много копнеж, макар да не ми се щеше.

— Искаш ли да си ти?

— Не вместо него, но до него? О, да, много. И за да съм честна, винаги е било така, Себастиен. Феликс и аз създавахме красива музика с този орган и нотите му.

— Макар и дирижирана от баща ви.

— Да. Сега е ред на Феликс да дирижира и аз с радост ще следвам указанията на палката му.

— Предполагам, че и Дьо Ласе имат такъв орган?

— Естествено, макар да не съм го виждала.

— Какво?

— Не са ме канили в тази стая, нито ще ме поканят. Главният химик и помощникът му, които не са мобилизирани, почти припаднаха първия път, когато се отбих в лабораторията. Всеки път, когато ги посещавах, се изнервяха толкова, че спрях да ходя там. Сега те идват при мен да пият кафе, всичко е напълно благопристойно и ми дават отчет за работата си. Точно сега няма много неща за обсъждане, както можеш да си представиш, но все пак ми дават материал за писмата до Еймъри.

— Както и възможност да се чувстваш свързана с правенето на парфюми?

— Вече ме познаваш много добре.

Извърнах очи.

— Не ми е приятно да те чувам толкова тъжна. Ами тук?

Свих рамене.

— Феликс го няма, лабораторните работници са по окопите.

— Тогава ще създадем парфюма тук, където е домът ти. Плюс това можем да го правим тайно, което означава, че ще имам възможност да те целувам често.

Побутнах го шеговито, беше върнал усмивката на лицето ми.

— Така — казах и седнах на татковия стол, очарована от удобството, с което се плъзнах по гладката кожа в неговата поза.

Изпънах рамене, поех си дълбоко дъх и се вторачих във ветрилото от флакони пред очите ми.

— Обзалагам се, че познаваш маслата във всяко едно от тези шишенца.

— До последното — потвърдих. Обхванах с широк жест една от секциите: — Основни, базови нотки. Тук се намират дървесните мириси… кедър, сандалово дърво. Тук — посочих към няколко шишенца — ще намерим пачули, сладката и горчивата смирна, тамян, разбира се, и мускус. — Посочих друга част: — Сърцевинни или средни нотки. А ей тук имаме всичко от грейпфрут до бергамот, градински чай, малини… върховите нотки на нашия орган.

— Наистина съм поразен колко много са!

— И постоянно откриваме нови аромати. Сигурна съм, че едва сме започнали да откриваме уханията, които могат да ми дадат екзотични места като онези, на които обеща да ме заведеш. Групираме ги, така че имаме дървесни, плодови, морски, мускусни… и още много, но Феликс смята, че един ден ще сме в състояние да получаваме ароматите в лабораторията.

— Прав е — увери ме Себастиен.

— Не искам да съм част от този прогрес. Ако нещата не са естествени, идеята губи смисъл.

— Не, не е така. Я ми кажи колко струва амбрата?

Свих рамене.

— Много е скъпа. На природата й трябват десетилетия, за да я сътвори…

— Представи си да можеш да я направиш тук — посочи към стените около нас.

Завъртях се на въртящия се стол.

— Знам, че може, но защо да го правя?

— Заради цената.

— Парфюмът е скъпо нещо — казах с категоричен тон.

Не можех да разбера накъде ме води с този разговор.

— И какво?

— Какво ли? Представи си една Европа, в която повечето жени имат своя любим флакон с парфюм, от който могат да си сложат при специални случаи. Представи си Жана, когато се облича за своя любим.

Втренчих се озадачено в него за миг.

— Искаш да го правим за масова употреба?

Очите му засияха с нов блясък въпреки сумрака в стаята.

— Точно така. А това ще стане възможно само ако има производство на създадени от човека суровинни мириси. Не говори за парфюм, изцяло изработен от химикали, но определено мога да си представя парфюм, който ще се отличава от останалите, защото е изработен от изкуствени аромати.

— Аз не мога — поклатих глава.

— Защото още не си го помирисала. Все още не е в твоя фантастичен репертоар от три хиляди мириса. Обаче смятам, че ако ти го опишеш, аз ще мога да го направя.

Погледнах го неразбиращо.

— Как се създава нещо, което го няма?

— Има го. Рози, например, но синтезирани в лаборатория. Грас има много рози, но представи си, че искаш масово производство на даден аромат, за да го продаваш в цяла Европа, Англия, Америка, по целия свят.

Примигнах пред картината.

— Да, можеш да внесеш розови венчелистчета, но помисли какво включва това: как да бъдат подготвени, как да бъдат запазени от увреждане… А можеш да направиш фабрика и да дестилираш маслото в чужбина. Мисли дори още по-мащабно.

— Не мога. Дестилационна фабрика в чужбина ми звучи достатъчно мащабно.

Себастиен се усмихна.

— Един ден парфюмите ще се правят изцяло от изкуствени компоненти.

— В този ден аз ще плача!

— А може да си и приятно изненадана. Но сега нека започнем работата по парфюма „Фльорет“. Готова ли си? — Застана зад стола ми.

Завъртях се, за да съм с лице към органа.

— Готова съм.

Гласът му се понесе над главата ми и аз затворих очи, за да изключа всичко, освен думите му. Потопих се в своите спомени за мириси в търсене на всеки елемент от описанието на Себастиен.

— Фундаментът на Фльорет е изящество… и очарование.

— Почакай, какъв цвят е?

— О, тя е огнена, алена жена в личните си покои.

Усмихнах се.

— Значи амбра — казах и посегнах към първия флакон. — Какво друго?

— Така, да видим… Тя е разумна, консервативна и земна. И все пак в нейния смях, в хумора й, в начина, по който прави любов, има нещо, от което ми се завива свят.

При последната забележка го сръчках с лакът. Себастиен се засмя и продължи:

— Понякога е меланхолична, макар че това най-вероятно се дължи на политическата й осъзнатост.

— Хмм.

Абстрахирах се от мисълта, че описва мен, и заработих със самата картина, без да я обвързвам с личност.

— Смятам, че това просто крещи за малко ветивер — казах, докато посягах за шишенцето с ориенталско масло. — Ярко ухание е, но с хладна природа. Идва от речните легла, знаеше ли го?

— Не, но ми звучи подходящо. От Азия?

Кимнах.

— Индия, Цейлон. Казвай следващото.

— Колко базови нотки ще има?

— Колко дълга е една огърлица? — отговорих неуслужливо. Четири, пет — добавих, свила рамене.

— Добре, да видим сега. Тя е гореща. Чувствена, без да го осъзнава, и…

— Мускус — прекъснах го. — Подхожда добре на профила добавих, без дори да проверя паметта си за аромати. Знаех инстинктивно, че мускусът е задължителен. — В съвършена хармония е с амбрата и ветивера.

Той отбеляза с поклон знанията ми и продължи да следва потока на мисълта си.

— Сладка, но не сладникава… хмм… какво всъщност искам да кажа? — запита се сам и започна да крачи из стаята. — Виждам я как се разсмива, когато подръпва от пура на мъж. Прави го просто за да се наслади на чувството да е скандална и да натрие носа на обществото, но все пак знае как трябва да се държи, как да не разочарова хората, които разчитат на нея. И е добра, да, притежава сладка щедрост, която не може да бъде пренебрегната.

Поех си шумно дъх и се опитах да събера всички тези качества в един-единствен аромат.

— Може би ванилия? — Посегнах към флакона, но промених намерението си, защото пред очите ми се изправи образът на мурата и незабавно усетих тютюневата миризма на доктор Бертран. — Не, трябва да е бобова тонка.

— Пасва ли си с другите нотки?

— О, да, тя е красавица. Има сходство с амбрата и ще се сроди добре с цветния елемент, който е просто задължителен за този парфюм. Сега можем да вкараме и някакъв мъх, за да добави горчива нотка. Така ще допълним шипровата характеристика на бергамота, който смятам, че трябва да е във върховите нотки. — Погледнах го и се усмихнах на озадачената му физиономия. — Просто ми се довери. Трябва ни евентуално и нещо дървесно или земно, което да придаде сила и едно по-зелено качество въпреки мекия си млечен аромат — предложих. Бързо навлизах в ролята си.

Можех да си представя как тези ухания влизат в деликатна хармония с вече избраните. Кимнах.

— Красива селекция е. Различна е от всичко, което са правили двете ни семейства досега.

— Добре. Да потегляме към сърцевинните нотки.

— Виолетка — изрекох без колебание. Мислех си за виолетовото мастило, първото нещо, заради което се влюбих в Себастиен. — И може би здравец, който да поддържа цветните нотки, защото те могат да бъдат объркани. Той добавя билкова зеленина с почти ментов поднюанс. Не мога да го обясня по-добре. Хмм. Ще трябва да помисля повече върху това — сбърчих чело.

Съзаклятникът ми се разсмя.

— Трябва ли да се добави още нещо?

— Мисля, че да. Помогни ми отново с мислите си. Парфюмът е толкова твой, колкото и мой.

Целуна ме по главата.

— Какво подушвам в косата ти? Отдавна искам да те попитам. Омагьосващо е.

— Масло от Макасар. Използвам го, за да омекотя косата си и да я поддържам блестяща. Подарък ми е от татко от пътуванията му из Изтока. Казали му, че е много известно заради употребите си в Леванта.

— Това трябва да е. Разбира се, срещал съм го и преди. Извикваше спомени за детството ми, но не можех да се ориентирам точно.

— Виждаш ли колко важни са миризмите? Те държат спомени… пътуват с нас през целия ни живот. Можем да добавим и малко иланг-иланг, ако искаш, той е основният компонент на маслото, което използвам за косата си.

— Перфектно — отвърна. — Не само ще напомня за теб, но и ще мирише като теб.

Забавлявах се, но един поглед към часовника ми показа, че пренебрегвам задълженията си.

— О, не, погледни часа, Себастиен. Денят направо си е заминал.

— Съжаляваш ли? — зачуди се обидено.

Станах.

— Нито за миг, но имам задължения и отговорности към другите. Свещеникът обича да обсъжда проповедта си с мен. Всеки четвъртък в късния следобед пием кафе заедно.

Вече връщах флакончетата по местата им и събирах бележките си.

— А парфюмът? Не е завършен.

— Ще почака. И не ми казвай, че трябва да запиша всичко, защото в момента той е в ранните фази на създаването си и всичко е запечатано в паметта ми.

Облегнах се на него и го целунах, потопих се във вкуса му и когато се отдръпнах, трябваше да му вдъхна малко увереност.

— Обичам те. Обичам и това, което правим заедно тук. Но трябва да ми помогнеш, като проявиш търпение. Предстои ни дълго пътуване, преди да се освободим от тайните на нашите семейства и бремето на греха, който родителите ни принудиха децата си да извършат.

Себастиен кимна и когато излязохме от кабинета с парфюмите, и двамата знаехме, че трябва да се върнем към платоничните отношения заради благото на другите. Пред вратата на лабораторията пуснах ръката му и щом прекрачих прага, осъзнах, че вали сняг.

Изписках от радост.

— Гледай, Себастиен, снегът дойде!

Снегът винаги ми се е струвал приказен, особено лекият, безобиден снеговалеж като този. Беше красив и нямаше да се задържи достатъчно дълго, за да се превърне в заплаха, така че отметнах назад глава и отворих уста като дете, за да уловя няколко ледени снежинки. Но спътникът ми не се присъедини към моето веселие.

— Какво не е наред?

— Ами внезапно всичко… — изрече и между нас се възцари мрачното му настроение. — Мразя да се преструвам, макар да разбирам радостта ти. А сега мисля и за окопите. Щом дори тук, на юг, вали сняг, представи си какво ги очаква на север.

Аз също се натъжих, но отказах да сантименталнича ненужно, защото знаех, че това няма да помогне на никого.

— Да не се поддаваме на тъгата — казах и му се усмихнах със съчувствие, докато излизахме в късния следобед.

Вдигнах качулката на палтото си. Наоколо нямаше жив човек и можех да говоря.

— Трябва да знаеш, че въпреки опасностите пред Европа и пред нас двамата никога не съм била по-щастлива. И това е изцяло заради теб. До днес си мислех, че животът ми ще е безрадостен, неудовлетворителен и лишен от любов. Не мога да предсказвам бъдещето, но само заради теб очаквам утрешния ден… и този след него.

Себастиен въздъхна и аз разбрах, че животът извън алкова в спалнята ми и сигурността на кабинета с есенциите е болезнен за него.

Изглежда, не беше редно да забравям дори за ден, че сме във война, докато останалата част от Европа скърбеше. Защото, докато изкачвах хълма на почтено разстояние от Себастиен и все още усещах тръпките на страстта да танцуват невидими между нас, животът вече се готвеше да ми напомни, че днешната радост няма да остане без последствия.