Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumer’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2022)

Издание:

Автор: Фиона Макинтош

Заглавие: Тайна с дъх на парфюм

Преводач: Росица Тодорова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 23.02.2018

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-414-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17067

История

  1. — Добавяне

13

Не можех повече да чакам прислугата. Къде бяха изчезнали всички по това време? С усилие спрях да пляскам раздразнено с ръце. Сега вече вярвах на твърдението на татко, че второто ми име би трябвало да е Нетърпение вместо Северин, защото само за десет минути вече бях отрупала един поднос с необходимите неща и стоях пред стаята на Себастиен.

Поколебах се, преди да почукам. Защо така? Някъде дълбоко в гърлото си усетих стягане. Отхвърлих мисълта и отдадох напрежението си на факта, че се намирам в необичайна ситуация — бях в крило на къщата, където обикновено не стъпвах.

И тогава вземането на решение дали да почукам бе свалено от плещите ми, защото Себастиен отвори вратата и примигва озадачено на прага.

— А, ти си била!

Подносът в ръцете ми се наклони обезпокоително от изненадата, че ме хванаха пред вратата, все едно надничам през ключалката.

— Ами…

— Носиш нови бинтове, ти си добра душа, благодаря ти — спаси ме Себастиен както винаги, но аз усетих измамно бодрата нотка в тона му.

Със сигурност бе точно толкова изненадан да ме открие пред вратата си, колкото аз, че ме хвана да се въртя отпред, вместо да вляза като нормален човек.

— Очаквах да дойде някой от прислугата.

— Не можах да почукам заради подноса — казах, щастлива, че изкопах правдоподобно извинение.

— Чух някакъв шум — обясни той без никаква необходимост, но отговорът му поне ми подсказа, че е смутен не по-малко от мен. — Ъъъ… да го сложим ли тук? — предложи и избута от масата ленената покривка с дантелена украса.

Беше крайно време да спазя обещанието, което си дадох сама — да се взема в ръце и да покажа уменията си да водя лек светски разговор.

— А, стаята ти е много приятна — казах, щом подносът се оказа в безопасност върху масата. Тонът ми беше приятелски, без да е твърде интимен. Налучкала бях правилната нотка. Завъртях се към прозореца. — Значи гледа към…

— Билковата градина и тази страна на долината — отговори гостът отново без нужда. Бях до прозореца, така че и сама можех да видя. — Изглежда доста самотно място — продължи Себастиен.

— Да, така е през зимата. — Възненавидях учтивия тон на разговора ни.

Внезапно осъзнах, че преди, когато говорехме за парфюма, тази неловка вежливост отсъстваше. И двамата бяхме изпълнени със страст и копнеж. При този спомен мислите ми се объркаха. Ако трябва да съм честна, усетих, че отново изпитвам страст, но не към парфюма, а към Себастиен. Осъзнаването на този факт ме свари неподготвена и предизвика фойерверк от нови тревоги в мен. Никога преди не бях имала силни чувства към човек извън семейството и това изтръпване, неловкост, стягане на гърлото, както и неспособността ми да изрека и дума, бе абсолютна новост за мен. Докато бях горе в стаята си, все още под влияние на писмото от Феликс и на новата перспектива, която то откри пред мен, мислех, че преувеличавам увлечението си по този мъж. Но сега разбрах, че емоциите са истински и на практика нямам никакъв контрол над тях. Не бих могла да наложа волята си над нещо, което е толкова спонтанно и естествено като дишането.

Обърнах се, като внимавах да не поглеждам към Себастиен, който ме очароваше с тъмната си красота, независимо от унинието, куцането и ранимостта си. Опитвах се да държа погледа си върху безопасни предмети и внимателно избягвах леглото със светлосиня дамаска.

— Как ли са нарекли тази стая? — зачудих се на глас.

— Нямам представа, но ми казаха, че е декорирана от майка ми — повдигна иронично вежди събеседникът ми.

Разсмях се.

— Явно е била от любимите й — допълни.

— Е, определено е притежавала отличен вкус — изрекох, докато оглеждах чудесните нежносиви и бледосини цветове, които на фона на пръснатите из стаята златни декорации бяха смело оставени непозлатени. Изчистените бледи тонове създаваха спокойна и ведра атмосфера, която подхождаше много добре на Себастиен. О, божичко, застанал бе прав, с навити ръкави и разкопчана яка на ризата, а аз, колкото и да исках, не можех да отлепя поглед от него. По ръката му личаха нежни тъмни косъмчета, те отвлякоха вниманието ми от вдъхновената палитра на майка му и го насочиха към неговата китка и трикветрума й, който изглеждаше странно крехък, щръкнал самотно там. Единствената причина да знам термина беше, че Феликс веднъж бе счупил ръката си при падане от кон. Много добре си спомням как многократно се опитвах да произнеса медицинското име на кокалчето на китката му, докато докторът обясняваше на татко в какво се състои нараняването на близнака ми. Харесваше ми странният начин, по който думата се търкаляше по езика ми, и подлудих всички в къщата, защото не спрях да я произнасям дни наред.

Откъснах вниманието си от китката му, но попаднах от трън, та на глог, тъй като погледнах към опушените му сиво-зелени очи.

— Мадам Муфлар ме увери, че цветовете са „гълъбови“ — заяви Себастиен и отново забелязах отличното произношение, без следа от английското му родословие. — Отлично се допълват от нюанса, който майка сама е създала и е нарекла „китайско порцеланово синьо“.

Изглеждаше толкова доволен от обяснението си, че не се удържах и се разсмях след лекия поклон, последвал хубавото му представяне. Това определено разсея неудобството ни.

— Браво! — Плеснах възторжено с ръце. — Да започваме ли? — Направих жест към ранената му ръка.

— Разбира се. Фльорет, сигурна ли си? Искам да кажа, че лекарят…

— Глупости. Лекарят ще дойде утре. Известна съм с отвратителното си нетърпение. Просто не мога да си губя живота в чакане на други хора, когато мога да направя нещо по-бързо и по-добре.

— О, господи — намръщи се гостът театрално. — С това поведение направо си търсиш белята…

Усилията му бяха чаровни. Стараеше се да е забавен, имаше усет за момента и както при Феликс, думите му рядко пропускаха целта. Бях срещала достатъчно мъже, които си умират да са остроумни, но без успех. Приказките им бяха направо досадни, особено когато трябваше да се смея на шегите им от учтивост. Но със Себастиен всичко бе естествено, без усилие.

Настанихме се предпазливо от двете страни на масичка. Коленете ни бяха едва на педя разстояние, но бях доволна и на толкова.

— Сега трябва да срежа всичко това, нали? — Взех голяма ножица от подноса и зачаках търпеливо позволението му.

— Никога не бих си позволил да споря с жена, която размахва такова оръжие. — Само за миг изражението му стана напълно сериозно. — Фльорет, гледката под превръзката не е приятна. Ще издържиш ли?

— Щом ти издържаш, ще издържа и аз — отбелязах, докато се чудех дали наистина е така.

Не си дадох време да разсъждавам по въпроса и острите ножици разрязаха бинтовете. Когато те паднаха, зловонната миризма, за която не бях споменавала до момента, изпълни стаята, засили се още повече и двамата рязко се отдръпнахме.

Bloody hell![1] — възкликна Себастиен. Английската ругатня разруши магията и двамата се разсмяхме. — Съжалявам продължи на френски. — Отвратително е.

Поклатих глава и се наведох напред, вече привикнала към сладникавия неприятен мирис. Бях едновременно очарована и ужасена от вида на сълзящия неравен ръб на зашитата рана, която определено трябваше да се зашие отново. Уменията ми в шиенето не биха впечатлили никого. Татко направо се бе отчаял от мен, особено предвид факта, че Феликс шиеше доста добре, а Анри можеше дори да плете, за бога. Сестра им обаче не се справяше с нито едно от двете. Усетих се, че изричам всичко това на глас, включително и заключенията си за раната на Себастиен. Двамата бяхме навели глави напред, за да я инспектираме заедно, и аз усещах как гъстата му коса се докосва леко до моята.

Беше изключително интимен момент и ми се искаше никога да не свършва. Знаех, че съм се изчервила, но нямаше значение, защото не се гледахме. Стояхме мълчаливо, хипнотизирани от гледката на обезобразената му ръка — разкъсана и осакатена.

— О, няма нужда да шиеш, за да впечатлиш някого — промърмори. — Особено мен. — Последните му думи увиснаха колебливо между нас.

Размърда пръсти и аз инстинктивно разбрах, че го прави, за да ме развесели. Съвсем предсказуемо се разсмях в безпомощен опит да разсея напрежението. За моя изненада, от окото ми се отрони сълза и падна върху дланта му, където проблесна в мъничко езерце от съжаление и копнеж.

— Фльорет…

— Съжалявам. Не подозирах, че раната ти ще ме разтърси толкова. На твое място би могъл да е Феликс или Анри. Ти си хилядите мъже, които…

Кимна, разбрал какво искам да кажа с недовършеното си изречение.

— Как е Феликс? Радвам се, че получи писмо от него.

Въздъхнах.

— Както ти правиш и невъзможното, за да ме развеселиш, така и той полага същите усилия да ме предпази от ужаса.

— Защото те обича.

Вдигнахме глава и погледите ни се срещнаха, но аз бързо сведох очи. Себастиен въздъхна на свой ред.

— Смятам, че трябва да мислим за мен по-скоро като за един от щастливците, а не като за жертва.

— Прекрасна идея — промърморих. — Не съм лекар, но това не е миризмата на инфекция. Не мисля, че раната е инфектирана.

— Виж, започнах да уча за лекар, но открих, че предпочитам химията, и мога да те уверя, че ръката ми не е инфектирана. Гадната миризма е просто от гниенето на мъртвата кожа. Тази миризма е добра, независимо от неприятната смрад, защото плътта се опитва да заздравее. — Посочи към дупката между показалеца и малкия си пръст. — Когато почистиш засъхналата кръв, ще видиш, че хирургът е затворил всичко съвсем добре и раната е суха, с вече формирана ръбцова тъкан. Скоро ще започне ужасяващият сърбеж на истинското заздравяване и ще подлудявам всички около себе си, като започна да пъхам игли за плетене под бинтовете.

Усмихнах се на картината, която нарисува. Една мисъл мина през ума ми:

— Нали не пишеш с лявата ръка?

Поклати глава и аз си отдъхнах облекчено.

— Надявам се, че ще можеш да работиш с пипета и разните други неща с нормална сръчност?

— Мога да те уверя, че винаги съм сръчен с пипетите — отвърна с равен тон, явно с намерението да ме разсмее.

Наградих го с усмивка, а той поклати глава и се вгледа внимателно в лицето ми.

— Защо си чакала толкова дълго? — попита ме внезапно.

— За какво? — изрекох, докато наливах кафявия антисептик в плитка купичка с вода върху подноса. Водата се оцвети в тъмнозлатисто и незабавно се разнесе острата миризма на йод. Веднага си представих водораслите, от които е бил извлечен, и се зачудих дали и Себастиен вижда същото.

— Да се омъжиш — поясни.

Прекъснах заниманията си, всички мисли за морето изчезнаха.

— Какъв странен въпрос.

— Не, наистина. Сигурно е имало опашка от ухажори, които са тропали и драскали по вратата?

Засмях се.

— Е, ако е имало, не съм ги чула.

— О, хайде. Никакви влюбени до уши млади господа?

— Не много. Имах двама едри братя.

Себастиен се ухили.

— Колко жалко, че Еймъри е стигнал до теб първи.

Не се удържах и погледът ми политна към него.

— Преди кого?

— Преди правилния брат.

Каза го. Поех си бавно дъх.

— Себастиен, не бива да говориш така.

Изтегли бавно ръката си, за да спре работата ми по нея. И без това вече я бях почистила, просто повтарях движенията си, за да удължа удоволствието от докосването. Думите и действията ми видимо си противоречаха и аз определено лъжех сама себе си.

— Искаш да кажеш, че не трябва да съм честен?

Нямаше нищо престорено свенливо в погледа, който си разменихме в този момент.

— Мисля, че е опасно.

— И все пак го чувстваш?

Истината заседна в гърлото ми. Думите напираха да излязат, но аз ги преглъщах обратно.

— Чувстваш ли същото като мен? — настоя Себастиен.

В изражението на лицето му вече нямаше нищо шеговито.

— Какво изпитваш ти? — изрекох отбранително, с мократа превръзка в ръце и миризмата на йод в носа.

„Героика“ вероятно имаше нужда от морска базова нотка. Примигнах, възмутена от себе си.

Себастиен се оказа по-бърз, отколкото очаквах, и просто не успях да реагирам. Въпреки куцането си той скочи от стола изумително бързо, заобиколи масата и ме вдигна на крака. Изпуснах ленената превръзка, натопена в йодния разтвор, а заедно с нея изгубих и здравия си разум — напълно сигурна съм, защото му позволих да ме прегърне с едната си ръка. Би трябвало да изразя изненада, да го отблъсна или поне да кажа нещо, за да напомня какво е положението ми в тази къща. И псе пак стоях в прегръдката му, втрещена от факта, че изпитвам неприлично голямо удоволствие, вместо да съм ужасена.

— Нека по-добре ти покажа — заяви той и преди да реагирам, устните му бяха върху моите, нежни и настоятелни.

В целувката му нямаше принуда, нямаше нищо насилствено, все едно отпивахме нежни глътки един от друг. Признавам обаче, че в това мое ново дръзновено състояние в слабините ми отново се зараждаше топлина, а сърцето ми блъскаше както парен чук и тътенът му вибрираше в гърлото ми. Не беше настоятелен по никакъв начин, беше нежен и не чувствах никакъв срам, задето не направих опит да го разубедя. Имах усещането, че летя на галопиращ кон и крещя към небесата от радост заради чувството, че истинският ми дух е свободен.

Това беше истинската любов. Значи така се чувства човек, когато желае някого по толкова безумен начин, та рискува дори да го хванат в ситуация, която би се отразила ужасно на репутацията му. Знаех, че Жана или мадам Муфлар може да почукат или да влязат по всяко време. И все пак го насърчих, вече не се колебаех, вдигнах ръце и ги увих около шията му като шал. Явно желанието да докосна косата му се е таяло в дълбините на ума ми през целия ден и сега зарових пръсти в гъстите вълни.

Внезапно Себастиен се отдръпна и аз затаих дъх.

— Дали не се възползвам? — попита.

Засмях се тъжно.

— Малко късно е да питаш сега — промърморих и поклатих безпомощно глава. — Не те отблъснах, Себастиен. — Докоснах устните си, които вече се чувстваха самотни след отдръпването му. — Какво правим? — прошепнах, изпълнена с благоговение и страх едновременно.

— Май се влюбваме.

— Едва те познавам.

— Искаш ли да знаеш повече? Любимият ми цвят е зеленият, любимата ми храна…

— О, спри, моля те. — Започнах да кръстосвам стаята. — Какво, за бога, правим? — повторих разсеяно.

Внезапно се завърнах в настоящето и започнах да пренареждам приоритетите си. Сега вече наистина се почувствах ужасена.

— Аз съм омъжена!

— Да, но за собствения си…

— Не го изричай! — изкрещях, като се извърнах към него.

Себастиен мълчаливо гледаше как кръстосвам стаята и си мърморя под нос. Отвратителен страх се събираше в гърлото ми. В главата ми се въртяха мисли за ужаса и яростта на Анри, както и за това, че всичките ми предци ще се обърнат в гроба си. Феликс нямаше да каже много, но предусещах неизбежното му разочарование, защото близнакът ми бе един предан Дьолакроа.

— Какво ти подсказва инстинктът?

— Да бягам! — сопнах се и се обърнах да го изгледам.

Направи крачка към мен, но аз отстъпих. Само да знаеше, че го правя, защото нямам вяра на самата себе си. В този момент желаех единствено да го прегърна отново, да усетя пак онова чувство за откровение… сякаш току-що съм отворила скрита кутия с тайната на живота. Имах чувството, че започвам да полудявам.

Но макар да не ме познаваше, Себастиен изкусно привлече вниманието ми и го побутна обратно в правилната посока по начин, по който би могъл да го направи само човек, надникнал в душата ми.

— Фльорет — призова ме с най-мекия си глас, — каква беше целувката ни, ако трябва да я опишеш с аромат?

Погледнах го изумено, но всичките ми разпилени мисли внезапно спряха, обърнаха се и се запътиха към дома.

— Ъъъ… извини ме? — заекнах, докато се вземах в ръце.

— Чу ме. Бъди абсолютно честна.

Инстинктивно затворих очи.

— Добре — успокои ме той. — А сега я опиши.

— Когато бях дете… — започнах.

— Когато беше дете? — насърчи ме и чух усмивката в гласа му.

— Любимото ми време от годината беше май. И все още е.

— Защо?

— Пролет е. Време за розобер в Грас.

— Продължавай.

Прозвуча ми по-близо, сякаш се е приближил на пръсти, но не отворих очи. Беше ме омагьосал, а и харесвах играта. Познавах я, бях много добра в нея, толкова добра, че докато я играех, се чувствах на сигурно място, далеч от онези подлудяващи мисли.

— Розовите венчелистчета от полетата със столистна роза падат толкова бързо, че едва успяваме да подлагаме торбите под тях. Всеки е готов за розобера, целият град е готов за беритбата през май.

— И?

Беше още по-близо, чух дъска да проскърцва тихо под тежестта му.

— Пристигат във фабриката. Малките планини от рози, които чакат да бъдат претеглени, са божествено красива гледка. Дните са топли, но розите, набрани в ранните часове, носят свежа сладост. Татко ми разрешава да се изтегна върху постелка от рози. Смее се. Феликс хвърля с шепи рози към мен и аз съм покрита с ярки конфети. Цветовете са изумителни. Отдалече всичко изглежда розово — изрекох, докато посягах към щастливия спомен от детството. — Но отблизо тези все още влажни листчета са обагрени в безброй нюанси: от най-бледото розово до ослепителното вишневочервено на здрача по залез.

Отново усетих, че Себастиен се усмихва, наслаждаваше се на живото ми описание, но най-вече на мен самата. Беше се прокраднал толкова близо до мен, че вече не бе необходимо да се ориентирам за положението му по хриптенето на неговите възстановяващи се дробове. Чувствах топлината на тялото му.

— А сега ми опиши аромата на онзи майски ден.

Произнесе думите, наклонил глава близо до ухото ми, но без да ме докосва. Удоволствието от гласа му, ласката на дъха му, споменът за целувката му — всичко това се обедини в коктейл, който наподобяваше прегръдка. През тялото ми премина тръпка, изригна сладък копнеж. Тайната, която бях разкрила, се оказа събуждането на собственото ми желание, разбудено просто от гласа на човек, просто от неговото присъствие. Никога досега не бях усещала тялото си толкова жизнено, самата мисъл за мъж караше сърцето ми да препуска. Едно време Феликс ми се смееше, когато се оплаквах, че съм единственото момиче, което никога не си е падало по момче. Дори не разбирах какво си говорят връстничките ми, докато припадаха по този или онзи.

— Така е, защото умът ти е на друго място, смяташ собствените си мисли за достатъчно интересни — каза ми веднъж Феликс през смях.

— Добре де, никой не се е опитал да ме ухажва официално.

— Че защо да го правят? Ти си недосегаема, Фльорет. Имаш двама братя и си единствена дъщеря на една от най-богатите и известни фамилии във Франция… Кой би рискувал да се пробва?

Спомням си, че се почувствах засегната.

— Бих била доволна и на подсвирване.

Феликс поклати глава.

— Нямаш самочувствие.

— Току-що ми каза, че съм прекалено погълната от себе си.

— Да, наистина си сдържана. Но и представата ти за това как те виждат другите е погрешна. Не всички те смятат за забавно и отворено момиче, Фльорет. Самият ти ум ги обезсърчава… да не говорим за външния ти вид. Е, ще ти го кажа само веднъж, за да не се възгордееш твърде много: несъмнено си красавицата на Грас. Вероятно си най-желаната жена в целия Юг и по щастливо стечение на обстоятелствата видът ти съответства на качествата и богатството ти — и двете в горния край на брачния спектър. Да видим — изрече сухо, — мислиш ли, че това те прави подходящ обект за натискане и целувчици по ъглите, или всички тези качества те правят обезкуражаваща перспектива и държат настрана горките младежи?

Никога не се бях смятала за невзрачна, но и не се възприемах като сияйна красавица. Мислех, че другите момичета са красавици, защото ми се струваше, че по рождение знаят как да флиртуват, как да привличат вниманието на момчетата, как да се държат престорено свенливо и същевременно прелъстително. Липсваше ми нещо, или поне винаги така съм си мислила. Не слагах руж на бузите си, не връзвах панделки в косите си. Предпочитах ботуши пред изящните обувки с токчета, бях най-щастлива в лабораторията, вместо да разхождам хубавите си рокли по градския площад. Обичах дългите разговори за парфюми повече от празното кокетно бъбрене, в което няма нищо съдържателно.

Но сега бе настъпил моментът на събуждането, надиганото на спящото сексуално желание, което се чудех дали някога ще изпитам. Разбрах, че искам Себастиен по същия начин, по който нашите берачи на полето поглъщат студената вода, за да угасят адската си жажда. Представих си как отмятат глава назад, за да изгълтат цялата бутилка, без да се тревожат, че сладката вода тече прекалено бързо и се стича по брадичките им. Бяха пресъхнали, нуждаеха се от спасение. Така се чувствах и аз в този момент. Отчаяно исках Себастиен — и само Себастиен — да облекчи жаждата ми.

— Разказвай ми, Фльорет. Искам да чуя живописния ти спомен за любимия ден от годината — подкани ме той.

И аз отворих ума си за майския розобер.

— Хипнотизиращо е — започнах отново, този път съсредоточено, защото желанието да усетя докосването на Себастиен бе станало едно цяло със спомена за любимия парфюм. — Нямам търпение да започнем да дестилираме и да вдъхна аромата на абсолюта… който е същността на моята радост.

Преди да ме помоли да го опиша, аз вече бях готова, нетърпелива да споделя чувството с него.

— Сладката свежест на венчелистчетата сега се е трансформирала в тъмно чувствено масло. Разказва ми за напечената от слънце земя, която лежи между солта на океана и стръмно издигащите се склонове на алпийската ни Ривиера. Вдишвам аромата и той ми напомня за обещанието на малините през лятото и касиса през есента, но най-силно усещам меда, а над всичко това се носи високо една дяволита цитрусова нотка.

— И нашата целувка ти напомня за този аромат?

— Да — потвърдих.

— А сега заради мен опиши целувката и спомена за розобера с една дума.

— Опияняващи — отвърнах, без да се замислям.

— Отвори очи, Фльорет.

Отворих ги. Осъзнах, че влажният му нежен поглед се дължи на възбуда и ме държи прикована като мушичка в хербарий.

— Добра дума — похвали ме. — А аз съм опиянен от теб.

Понечих да кажа нещо, но той ме накара да замълча.

— Не, трябва да ме изслушаш. Завъртя ми главата още щом влезе в приемната. Сякаш съм се събудил и в същото време все още съм в обятията на красив сън. Когато ти съобщих най-ужасните неща, които човек би могъл да чуе, се чувствах виновен. Но не заради това, което ти казах, а защото, докато те утешавах, изпитвах самодоволно удовлетворение, че Еймъри не е успял да те направи своя. Чувството, когато те видях за първи път, беше объркващо и зашеметяващо, сякаш внезапно погледнах надолу от ръба на пропаст. А този следобед, докато се връщахме от центъра на града, се почувствах пиян. Изненадан съм, че не залитах и не се блъсках в стените. Разбираш ли, вече бях скочил в пропастта. Затова ме намери в билковата градина, опитвах се да се справя с противоречивите си чувства. Знаех, че не е редно да се възползвам от теб по този начин. Донесох ти отвратителни новини, съзнавах опасността да се възползвам от уязвимостта ти и все пак не успях да се въздържа. Ненавиждах се с часове, сякаш съм мошеник, но съм опиянен от теб, напълно обсебен от целувките ти, смеха ти, гласа ти, дори и способността ти да виждаш всичко и всички като мирис. Сринах се от скалистия връх на деликатната чувствителност в озадачаващата и болезнена бездна на желанието. И няма излизане. Ти си тази, която търся.

— Как би могъл да знаеш? — изрекох гласно мислите си, смутена, че разкривам невежеството си.

— Защото в живота си съм бил с доста жени. — Откровеността му бе стряскаща. — Няма да те лъжа: целувал съм, ухажвал съм, спал съм с достатъчно много жени, които са ме привличали, и мога да позная кога съм изправен пред човек, от когото не мога да си тръгна, без това да ми коства много.

— Колко много? — попитах озадачено.

— Смъртоносно наранено сърце, Фльорет. — Вдигна ранената си ръка. — Това е нищо в сравнение с удара, който можеш да ми нанесеш.

Поклатих глава, внезапно останала без дъх.

— Имам усещането, че съм отплувала твърде далеч от брега.

— Ще те спася — предложи ми с тъжна усмивка.

Наведе се отново към мен, но спря, сякаш чакаше позволение. И аз отново не му отказах, ала този път опознах целувката по начин, който ме накара да разбера, че всичко досега е било репетиция. И вероятно е било така. Младежите, които бяха откраднали по целувка от мен — когато татко най-накрая ме пусна да ходя по светските балове с Феликс, залепен за мен като придружител — бяха несръчни юноши в сравнение с него, макар и двамата да се смятаха за едни от най-големите ухажори в града.

В действията на Себастиен обаче личеше сексуална увереност, той сам предпочете да бъде по-сдържан, защото разбираше липсата ми на опит, дори нежеланието ми да извърша грях, който би накарал родителите ни да се обърнат в гроба. Същевременно знаеше, че мога да бъда водена, че наистина искам това да се случи. Дълбоко в съзнанието ми се появи мисълта, че навярно съм прекалено открита, но тя избухна и изчезна. И следващия миг вече го притеглях към себе си, а след това още по-близо, на което той отвърна пламенно.

Забравих се напълно, още веднъж лежах на постелка от рози, потънала в най-щастливия момент от живота си. Сега той несъзнателно бе свързан с целувка, която ми се искаше никога да не свършва. Страстта на Себастиен ми даде възможност да хвърля поглед към едно бъдеще, в което отчаянието от нещастен брак без любов не съществува.

Внезапно се почука на вратата и се разнесе познат глас. Подскочихме стреснато, сякаш са ни хванали да се търкаляме голи в леглото. Обезумяла, с широко отворени очи, гледах как Себастиен спокойно сяда и слага сакото върху скута си. Разхилих се безпомощно, без звук. Той ме изгледа кисело и ми посочи стола, преди да отговори:

— Кой е?

— Жана, мосю Дьо Ласе.

Себастиен ме погледна отново и аз изпухтях тихо. Седнах на стола и си заповядах да не подръпвам нервно косата или дрехите си. Вместо това вдигнах превръзката и кимнах. Имах чувството, че са минали повече от десет минути, но часовникът на камината показваше, че са отлетели само няколко секунди.

— Влизай, Жана. Тук съм с мадам Дьо Ласе.

Двамата отново се наведохме над ранената му ръка и когато вратата се отвори, аз тъкмо изстисквах превръзката от антисептика. Въпросителните ни погледи, отправени към камериерката, бяха придружени от звука на капещата течност.

— Здравей, Жана — казах, изумена и отвратена от себе си, задето звуча толкова невинно. — Наред ли е всичко?

Девойката изглеждаше не само ужасена от ръката на Себастиен — странно, но аз не изпитвах подобно чувство, а и засегната, че господарката й се занимава с кървавата вода.

— О, мадам, моля ви. Някой от нас би могъл…

Въздъхнах дълбоко и махнах с ръка, за да й покажа, че това няма значение.

— Радвам се, че поне веднъж съм полезна — отвърнах умишлено скромно.

Забелязах, че Себастиен не е изчервен, и се надявах да не му отстъпвам по небрежна самоувереност.

— Мен ли търсите? — попита спокойно гостът. Дишането му бе хрипливо, но болестта очевидно не се отразяваше на хумора му — погледна ме с дяволито мълчаливо послание, докато отправяше тези думи към моята прислужница.

Хвърлих му надменен поглед и обърнах лице към Жана.

— Ъъъ, да, господине. Трябва да ви предам, че докторът ще дойде да ви прегледа тази вечер вместо утре сутринта, а вечерята ще бъде сервирана в седем часа. — Погледна към мен. — Мадам нареди за вас да има бульон.

— Отлично — каза той. — Много любезно от твоя страна, Фльорет. Благодаря ви, Жана. Може би ще имам нужда от малко помощ, за да облека сакото си.

— Разбира се. Ще изпратя някой от мъжете.

— Етиен ще му помогне — намесих се. — Кажи му да ми се обади. Сигурна съм, че ще успеем да намерим още някакви дрехи за брата на съпруга ми.

Камериерката направи реверанс и после остана в очакване на други нареждания.

— Това е всичко, Жана — казах й с усмивка. — Аз ще завърша тук.

— Сигурна ли сте, мадам?

Отговорих й с още една усмивка и кимване с глава. Младата жена затвори вратата след себе си и двамата се спогледахме развеселено, като деца, измъкнали се сухи от водата. Вдигнах ръка към устата си и се престорих, че завъртам ключ. Той кимна с разбиране, че в къща като тази и стените имат уши. Кой знае какво би могла да каже Жана, когато слезе долу, в помещенията на прислугата. От сега нататък трябваше да сме повече от предпазливи, трябваше да сме безукорни.

— Как се чувстваш — попитах, заинтересувана от раната му.

Себастиен посочи скута си.

— Ами, имам проблем, който едва ли ще се реши лесно.

Прихнах в шепи. Никога досега не бях флиртувала така фриволно и щеше да е безсмислено заблуждение да не призная колко млада и безразсъдна ме караше да се чувствам това поведение. А и опасността да бъдем разкрити добавяше своя чар. Когато истината излезе наяве — все някога щеше да се случи, може би щях да съм вече освободена от задълженията си, но бях сигурна, че не бива да петня репутацията на Еймъри пред домашната прислуга. Да му поставя публично рога, щеше да е излишна жестокост, затова, докато събирах медицинските принадлежности обратно върху подноса, се взех в ръце.

— Е, така е с всички заздравяващи рани — отвърнах в опит да насоча разговора в праведния път.

Себастиен милостиво последва примера ми заради евентуалните подслушвачи, особено Жана, която лесно можеше да се позабави зад вратата. Познавах всяка дъска от пода в моето крило на къщата, но не можех да разчитам на тукашните да поскърцват и да ми съобщават дали някой се разхожда по тях, така че нямах представа дали прислужницата ни е оставила на мира.

— Благодаря, че дойде. Оценявам високо личната ти загриженост.

Погледнах го отчаяно, а той ме дари с кривата си усмивка, за да ме подсети да отговоря подобаващо.

— Беше много по-бързо и просто да дойда и да се погрижа сама за ръката ти, вместо да чакам някой друг да ти помогне. — Прихнах отново в шепи, като се постарах веселието да остане нечуто.

Налагаше се да поупражня малко умението да се крия зад думите, ако исках да играя тази игра с него.

Бележки

[1] По дяволите (англ.ез.). — Б.пр.