Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (1)

1

1 август 1914

Отвращавах се от мъжа, за когото трябваше да се омъжа.

Една ръка се протегна и легна върху китката ми. Беше без косми, със заоблени, добре поддържани нокти.

— Стой спокойно, Фльорет.

Не съзнавах, че нервнича.

— Овладей се — продължи брат ми. — Татко би искал да се държиш подобаващо, сега представляваш семейството.

Анри ме потупа леко по брадичката през воала, който макар и прозрачен, все пак скриваше достатъчно, та терзанията ми да останат незабелязани.

С умишленото споменаване на милия ни татко той ме подсещаше за подчинението, което се изискваше от мен. А аз бях винаги послушна. Казват, че хората сами вземат важните решения в живота си, но аз бях родена в семейство, което избираше почти всичко вместо мен. В защита на роднините си ще кажа, че не можех да се оплача от нещо. Израснах като скъпоценната дъщеря, която всички глезеха и обожаваха като съкровище.

Наскоро обаче проумях, че това не е просто една очарователна представа в моя ум. Оказа се, че наистина съм семейното съкровище и могат да ме използват като човешка валута, с която да търгуват. Бях точно толкова безпомощна, колкото и блестяща златна монета, предавана от ръка на ръка сделката е сключена, трансакцията е извършена.

И сега, след приключването на сделката, оставаше само ритуалът, който да потвърди официално осъществяването й пред останалите. Моите терзания нямаха значение. Направих още един опит да изтъкна законовото положение — моят последен бастион, единственият аспект на този противен съюз, зад който можех да се скрия. Хрумна ми дори, че войната би могла да се окаже мой съюзник.

— Анри, в очите на закона няма да сме женени. Без удостоверение от кмета църковният брак няма да е законен.

Казвах истината.

— Не започвай отново, сестричке. Уверявам те, че кметът и съветниците му имат за решаване далеч по-важни дела от регистрацията на една женитба. Лично повдигнах въпроса преди час, но нито тежестта на нашето име, нито дори заплахите на Еймъри и моите собствени, успяха да убедят кметския секретар да прекъсне съвещанието на градския съвет относно войната. Освен това управниците на града дори не са в Грас — добави с раздразнение, защото знаеше, че фактът ми е известен.

Вярно беше. С Еймъри трябваше да сключим граждански брак вчера, но в една Франция на война нога никой градски съвет не би бил склонен да се занимава с регистрацията на някакъв си брак, та дори и на елитни семейства като нашите.

— Кога ще се върне кметът?

Брат ми сви безпомощно рамене.

— Утре, надявам се. Извънредната среща в префектурата на Ница вероятно ще приключи днес, след официалното обявяване на войната.

— Не може ли някой друг…

— Не — отсече той. — Неподобаващо е по-нисш представител на властта да изпълни церемония по сключване на брак днес, когато нацията се намира в такъв смутен момент. Дори да е в правомощията му и да му бъде позволено да го направи.

Понечих да се намеся, за да представя своето виждане по въпроса, но Анри вече бе готов за атаката ми.

— Стига толкова — добави, вдигнал рязко длан. — Достатъчно трудно беше да убедим свещеника, но той се съгласи. Ти едва ли си по-компетентна от него.

— Но моят морал…

— Зарежи, Фльорет — заяви сприхаво, като бръсна с ръка въображаема прашинка от панталона си. — Всеки миг ще избухне война с Германия! Обстоятелствата са повече от необичайни и небесата ще ти простят. Това е просто формалност. Знаеш, че всички искаме да има гражданска церемония.

— Кога?

— Кметът изпрати съобщение, че ще направи всичко възможно. Да се надяваме, че ще е утре.

Беше почервенял от гняв, прокара пръст под яката си и ми хвърли недоволен поглед.

— Виж, нито аз, нито семейство Дьо Ласе ще ти простим, ако по някакъв начин се противопоставиш на този важен съюз. Не е възможно да отменим сватбата след месеци подготовка. Градът се нуждае от нея. А и повиквателните ни ще пристигнат всеки момент, нека поне приключим с венчавката в църквата. Гражданският ритуал може да изчака малко. Знам, че трябваше да е в обратния ред, знам, но искам да го приемеш. След като черквата ни може, значи и ти можеш. Моля те, помисли за другите… поне веднъж помисли за другиго, освен за себе си.

Укорът ме нарани. Не бях егоистка, но бях ядосана на нашия свещеник, задето престъпи каноните на вярата ни, законите на земята ни, просто защото две от най-богатите фамилии в града го бяха поискали. Без съмнение Анри или моят също толкова неприятен бъдещ съпруг бяха изнудили духовника… може би с нов прозорец за апсидата?

— Анри, ще легна с човек, който не е мой законен съпруг — изрекох с треперещ глас.

— Да, в очите на закона е така, но ще уредим въпроса по-късно. На какво се надяваш? Да отменим венчавката заради къс хартия? — Прободе ме с поглед. — Смяташ да разочароваш целия град? Всички граждани са се събрали да отпразнуват най-важния брак в последните години, а може би и в цялата история на Грас. Две от елитните му фамилии, обединени с официален съюз. Та това е мечта, Фльорет! Не я разваляй, не убивай този оптимизъм, особено сега. Знаеш, че всеки миг физически способните мъже до един ще заминат, за да изпълнят дълга си към страната.

— Точно така! Как може да сме сигурни, че правният въпрос ще бъде уреден без присъствието на Еймъри?

Надявах се, че точно за това брат ми няма предварително подготвен отговор. Беше последното ми оръжие, последният ми коз. За моя голяма изненада Анри бе повече от готов, а гласът му потрепваше от презрение:

— От страна на Германия това е само дрънкане на оръжия. Трябва да се подчиним на заповедта за мобилизация, но подозирам, че ще се върнем в града до седмица, в най-лошия случай — до две. Войната ще е кратка и Еймъри ще се завърне у дома, но иска да замине от Грас като женен мъж, евентуално с вече посят наследник, и ти ще се погрижиш да удовлетвориш надеждите и очакванията на всички ни. Твой дълг е да го направиш.

Затворих очи от отвращение. Говореше за тялото ми като за нива, готова да бъде преорана и… о, беше толкова грозно, че не исках да се замислям.

Не казах нищо на брат си след тирадата му, бях онемяла. Отворих очи и видях облечените си в ръкавици ръце. На третия пръст на лявата ми ръка платът бе надигнат, отдолу намигаше пурпурен блясък. Идваше от половин каратов рубин, разположен между две дъги от шлифовани диаманти. Резултатът бе пръстен с формата на око… което отвърна на погледа ми изпод дантелата с обвинение в червената си зеница. Еймъри не можеше да ми направи предложение с наследствен пръстен — нямаше нищо, останало от майка си, но дори да имаше, навярно щеше да го отхвърли, защото й е принадлежало. Затова годежният ми пръстен бе проектиран и изработен в Париж срещу огромна сума и разбира се, без мое участие. Безвкусен, несъмнено безбожно скъп, показно ярък и крещящ за внимание, той отразяваше единствено личността на Еймъри. Формата беше странна и вече имах зловещото усещане, че винаги ще ме шпионира. Мразех го, но, като се замисля, всичко, свързано с този брак, ме отчайваше.

В клаустрофобичното пространство на каретата ме обхвана странна болка — остра и придружена от гадене. Беше началото на август и цветята, вплетени в косата ми, и букетът в ръцете ми можеха да увехнат — това бе причината, която ми изтъкнаха, за да не пътуваме в открито ландо. Колкото и невъзпитано да бе, смятах, че истинската причина е по-скоро загрижеността на Анри за косата му и грижливо нанесената върху нея помада. Болката се задълбочи, вероятно изпадах в паника както онзи път, когато си помислих, че Феликс е отрязал пръстите си със сърпа за косене на лавандула, или в сутринта на юнския пикник, когато паднах от коня и гласовете на всички идваха от много далеч… или в деня, когато мама умря, което само по себе си бе непонятно за моя детски ум. Но колкото и малка да бях, още си спомням как тялото на татко се отпусна като празна торба за розов цвят, а аз не разбирах защо.

Не съм склонна към неуравновесени постъпки и в своя защита ще изтъкна, че тези спомени са от изолирани, емоционално наситени събития, които съм преживяла. Имах чувството обаче, че днешното ми безпокойство едва ли ще отмине просто така, съмнявах се, че отнякъде ще се появи човек, с чиято помощ да се почувствам по-добре. Днес бе началото на един нов живот, от който се страхувах. Желанието да избягам от него бе толкова силно, та имах усещането, че се опитвам да откъсна и освободя част от себе си… Тяло и душа трябваше да се разделят, за да успея да мина през това, което дългът ми повеляваше да извърша.

Не поглеждах към каменните сгради на града, докато се носехме по улиците и се приближавахме все повече до катедралата. Звукът на една от осемте й камбани отброяваше миговете до нашето неизбежно пристигане. Приковала бях поглед върху ръцете в скута си, които най-сетне лежаха мирни. Пръстите под обшитата с перли копринена шантилска дантела бяха прави, незасегнати от наследствената болест, от която бе страдал татко. Представях си, че болката ми идва от техните стави — жалък опит да се свържа с мъртвия си баща в момент, когато имах най-голяма нужда от него.

Безмълвно пожелах на Анри да усети в своите собствени пръсти болката, която изпитваше татко. Стори ми се, че усети клетвата, докато си припомнях описанието на лекаря за артрита на татко. Споменът бе толкова ярък, че сякаш в момента наблюдавах сцената.

— По ставите ви израстват шипове — отбелязал бе доктор Бертран. Мъжът подръпваше от лулата си, приведен така, че да вижда по-добре ръцете на татко, независимо от неговите протести. — Наричат се възли на Хеберден, ако трябва да съм точен — добави, смръщил вежди.

От устните му излезе облаче синкав дим, понесе се като прокрадващ се призрак и изпълни стаята с острите нотки на уискито от татковата гарафа и сухите листа, които бях хвърлила в огъня. Положих усилие и успях да извикам в ума си вкуса на чай и нежната нотка на нещо, което би могло да е ванилия. Татко би ми махнал одобрително за това мое заключение.

Ах, тези изкривени ръце. Те ме научиха на всичко. От конната езда до откъсването на мъничък, деликатен цвят на зазоряване, без да нараня листенцата — способност, крайно необходима за нашия фамилен бизнес. В този напрегнат момент се сещах за едно-единствено нещо, на което баща ми не ме бе научил със собствените си ръце, а ми бе дарил чрез кръвта си. Още тогава, когато бях обсипано с панделки детенце с черно коте, сгушено в скута, и слушах размислите на доктор Бертран за болните пръсти на баща ми, усещах, че изостреният ми усет за вкус и миризма се развива в унисон със също толкова силната дарба на моя брат близнак.

По-големият ни брат Анри знаеше, че и в това отношение е различен от нас. Не можеше с радост да приеме унаследената ни дарба като благословия. Дори и днес тя се изправяше невидима между нас и презрително му се надсмиваше. Анри се беше научил да я игнорира, но не можеше да прикрие влиянието, което тя оказваше върху непресъхващото му желание да впечатли баща ни.

Близнаците Дьолакроа бяхме надарени с дарбата на парфюмериста. Този божествен дар ни даваше толкова изострен усет за миризмите, че можехме да различаваме много повече аромати от средностатистическия човек. Способността ни да разработваме сложни ухания със завидна вещина ни превръщаше в богове на нашия занаят. Аз обаче, за нещастие, се бях родила жена. Подозирам, че ако се бях появила в друго семейство, необикновеното ми умение щеше да остане незабелязано. Но при настоящото положение ми бе позволено да споделям мислите си за ароматите единствено в ролята на невидим консултант. Бъдещият парфюмерист на фамилията беше Феликс. На мен ми бе достатъчно да бъда съветник, трябваше да ми е достатъчно, защото просто нямах право на избор. Както и да е, много по-очевиден от желанието ми да използвам уменията си бе фактът, че наследствената дарба бе отминала първородния наследник. И Анри намираше разнообразни начини да ни наказва за този факт. Но през повечето време горкичкият ни по-голям брат дори не осъзнаваше колко дълбоко ядосан е, че му липсва тази неоценима дарба.

Необичайно беше двама толкова близки родственици да притежават обоняние, недостижимо за повечето хора. Да разпознаваш букет от аромати е умение, което се придобива с усърдно прилежание. Но не това имам предвид, когато говоря за дарбата ни. Наследената способност да разгадаваш десетки, дори стотици основни вкусове и миризми, дори и смесени, е по-скоро шесто чувство. В юношеските си години Анри в гнева си се опитваше да ни поставя клопки — слагаше превръзки на очите ни, искаше да изнасяме представления като циркови животни. Така и не успя да разбере, че като ни отнема гледката към източника на миризма, само подпомага нашата способност. Ако си беше направил труда да наблюдава по-внимателно, щеше да си спомни, че когато помирисваше парфюм или дори цвете, татко винаги затваряше очи, сякаш за да се изолира от визуалните подсказки.

Не можех обаче да отпратя огромната болка, която чувствах в ръцете си сега. Нямах представа откъде извира — навярно от моята отлитаща душа, помислих си, макар да знаех, че Феликс ще се присмее на драматизма ми.

Сега бих дала всичко да видя как татко посяга с изкривените си ръце и хваща моите. Той щеше да знае какво да каже, за да потуши болката ми. Щеше да отмени този цирк и да обясни на всички, че за единствената си дъщеря иска щастлив, а не благоразумен брак. Изобщо не одобряваше Еймъри за мой съпруг, не искаше и да чуе за него, когато съюзът бе предложен преди няколко години. Всъщност се ужаси не по-малко от мен. Доскоро в негово лице имах надежден съюзник. Защо не бе обявил в завещанието си, че трябва да се омъжа, за когото аз искам, че бракът ми не трябва да е уреден? Мама, мир на праха й, може би не би се съгласила. Самата тя е приела брак по задължение, за който е настоявало аристократичното й английско семейство. За щастие на Флора Сейнт Джон, мъжът от другата страна на сделката е бил Виктор Дьолакроа. Съмнявам се да е съжалявала за споразумението между двете фамилии, изковано в Париж, защото то е било мъдро и благословено с любов. Договорът обаче навярно е бил изготвен изцяло с мисъл за комбинираното финансово влияние на двете фамилии. Ще ми се да бях имала повече време с мама от двете ни кратки години заедно. Ако беше жива днес, можех да я попитам какво е чувството да те продадат.

От другите в семейството знам, че е била златокоса красавица с млечнобяла кожа и светли очи и че баща ми се е държал с нея като с богиня. Тя населяваше паметта ми по-скоро като поредица от усещания. Можех да пресъздам любимия й парфюм просто като затворя очи и помисля за него: в мислите ми се понасяше аромат на виолетки, орлови нокти, жасмин и роза. Смътно си спомнях звука на нежния й глас, можех да призова спомена за прегръдките и целувките й, но не ми беше лесно да извикам образа й. За мен тя бе като призрак, който се носи из къщата. Привидение, което срещах във фотографии из къщата или в портрета в татковата приемна. Беше реална само в своите притежания — бижута, дрехи, гребена и четката й от слонова кост, но не ми липсваше, защото не я познавах. С Феликс сме загубили тази нежна, ефирна жена, когато сме били само на две години, заради усложнения вследствие на бременността й с нас, близнаците.

Семейният живот на родителите ми е бил кратък, но хората около мен постоянно и почти притеснително ме уверяваха, че е бил изпълнен с обич. Мама обичала татко безрезервно според нашата стара бавачка, която е била като майка за нея, а сега беше като баба за мен. Тя ми разказа, че в желанието си по-скоро да стане част от семейство Дьолакроа от Грас Флора Сейнт Джон е искала да тича по същата църковна пътека, към която се приближавах сега аз. Името Дьолакроа е имало огромен престиж не само в Югозапада, но и в цяла Франция и Англия, а сега аз се отказвах от него заради друго, още по-влиятелно.

Само че не го исках.

Човекът, който наистина го желаеше, ми хвърли изпълнен със самодоволство поглед, докато каретата завиваше покрай ъгъла, за да поеме надолу по склона, където ме очакваше моето бъдеще.

— Изглежда, целият град е дошъл — отбеляза весело Анри и потупа ръката ми като доволен собственик. — Трябва да се чувстваш поласкана. Виж колко щастливи са за теб, за нас.

Татко не би одобрил решението ти — намерих кураж за една последна атака. — И ти го знаеш. Обсъдихме го преди години и тогава той ти каза, че няма да даде съгласието си.

Анри отново погледна към приветстващите ни граждани, които ръкопляскаха и надаваха радостни възгласи, докато минавахме покрай тях. Познавах много от хората. Трябваше да им се усмихвам, да им махам с ръка. Но не правех нито едно от двете.

— Последните му думи бяха, че така и не можа да те види в булчинска премяна.

— Би одобрил роклята ми, но не и човека, за когото ме принуди да я облека, Анри. Дори ти би трябвало да си забелязал, че татко се държеше странно в негово присъствие, сякаш косите му настръхваха от ужас. Но аз мога да съм съвсем ясна — не харесвам Еймъри.

Това беше стар спор и Анри не си направи труда да се включи в него отново. Само въздъхна, сякаш за него бях безочливо младо момиче.

— Ще се омъжиш за Еймъри дьо Ласе днес, защото той е отлична партия за нашето семейство.

— За теб — озъбих се, вживяла се в ролята на непокорно дете.

— Като глава на семейството съм натоварен със задачата да вземам решенията. — В тона му се долавяше, че се насилва да говори търпеливо с мен. Изглежда, бе твърдо решен да покаже самообладание и нямаше да позволи да бъде провокиран.

— Като по-голям само с пет години може и да имаш властта да решаваш, Анри, но разликата във възрастта не те прави компетентен да вземаш правилните решения, както вече демонстрира днес. Ти просто избра най-лесното, за да решиш проблем, който съществува само в ума ти. Ако само се бе съгласил да почакаш, щях да ти помогна да вземеш блестящо решение по въпроса, което щеше да е полезно и за семейството. Повярвай ми, Анри, зная ролята си. Това е грешен избор, направен в грешния момент.

Дразнещата му усмивка се разшири снизходително.

— Съжалявам, че се чувстваш така в сватбения си ден, Фльорет, защото, честно казано, аз вярвам, че двадесет и три години е идеалната възраст за женитба. Не можем да гадаем кога ще решиш, че в живота ти се е появил съвършеният брачен партньор. Не, сестричке, няма да чакаме времето, когато ти сметнеш, че си емоционално готова. Може да минат години и да пропуснем шанса за свързването на нашите две семейства. Мисля, че татко те разглези твърде много. Яростният му отказ да приеме брак между членове на фамилиите Дьолакроа и Дьо Ласе граничеше с фанатизъм.

— Смяташ, че татко е бил луд, така ли, Анри?

— Не ставай смешна. Изкривяваш думите ми.

— В такъв случай казваш, че е имал принципно възражение срещу кръвната връзка между двете семейства.

— Никога не разбрах защо, а и той не си направи труда да ми обясни. Всички знаем за горчивото съперничество между Дьолакроа и Дьо Ласе в миналото, но с годините то се охлади. А и ние, и те постигнахме толкова голям успех, та вече не се налага да продължаваме враждата. Нямаше смисъл да се обсъжда брак, докато ти растеше, но ще призная, че и досега съм озадачен защо татко не склони да те обещае на Дьо Ласе в името на просперитета на нашата парфюмерийна империя. Разбира се, той винаги те е глезил. Както и да е, баща ни вече не е тук и не се грижи за бъдещето на семейството ни, за разлика от мен, а аз не споделям мнението му. Нямам възражения за този съюз, защото за мен той е напълно разумен. Освен това нито Еймъри, нито аз сме склонни да чакаме повече. Сега ти си в разцвета на силите си, никога няма да изглеждаш по-красива, кожата ти никога няма да сияе по този начин, никога няма да се чувстваш и движиш така, както сега.

Свел бе стойността ми до младостта на моята плът и ми се прииска да го обвиня, че няма представа какво изобщо е разцвет, камо ли пък на една млада жена, но той не спираше да ми опява.

— Бъди благодарна за приказния си живот, Фльорет. Принадлежиш към втората най-богата фамилия в Грас, а с женитбата си ставаш член на най-богатото семейство в града. Това е изключително важен етап от живота ти. Моментът е напълно подходящ и много добре знаеш, че бракът ти осигурява добруване за цялата област.

Манипулацията му бе толкова прозрачна, че за момент го съжалих. Винаги му е липсвал финес. Чак през последните една-две години бях започнала да разбирам Анри и неговото странно чувство за малоценност. Всичко бе на негова страна, беше най-големият — получаваше по право този специален статут, и все пак завиждаше на брат си и сестра си, жадуваше за това, което ние имахме.

Татко ни обичаше поравно, но подозирам, че майка ни е таяла специална и дълбока привързаност към Анри. Разбрах го от старата дойка, която помагаше в отглеждането ни. Анри е бил първородното дете на Флора, празничната поява на син и наследник го е превърнала в неин любимец. Сигурна съм, че за това е допринесла и приликата му с нейното семейство — косата му бе с цвета на слънчевите плажове от нашето детство. Като малък навярно е приличал на ангелче, зърнестите фотографии го потвърждаваха. Но сега тази някога блестяща коса оредяваше и заприличваше все повече на тънки златни нишки вместо на пшеница. Линията на косата отстъпваше и разкриваше блестящ скалп, заради което челото му изглеждаше твърде широко. Той компенсираше това с щръкнал мустак с показно завити краища. А наскоро си пусна и брада, която му придаваше по-улегнал вид — образ на патриарх, към който се стремеше. Оформяше рижата си брада в остър триъгълник, който напомняше удивителен знак в края на спор. Така доказваше, че е на двайсет и седем години — зрял мъж с мъжествено окосмяване.

С Феликс бяхме пълната противоположност на Анри. Бебешките ни косици бяха потъмнели бързо, на около пет години вече имахме блестящата, почти черна коса на бащините ни предци и знаехме, че подобно на предшествениците си ще посребреем, преди да побелеем, докато Анри ще продължи по пътя към пълното оплешивяване. Но това не бяха единствените различия между нас. Докато Анри имаше слаба фигура с полегати рамене, която прикриваше с умело ушити костюми, моят брат близнак беше едър и мускулест. Аз също имах дълги крайници и широки рамене, а и двамата излъчвахме здраве в сравнение с болнавия на вид Анри. Той постоянно си правеше билкови инхалации и гаргари със сол, от известно време ходеше на ежегодно поклонение в Лурд, за да пие вода от извора… прибягваше до всичко, за което се сети, за да избегне плашещото го заболяване. Вечно миришеше листа от евкалипт и си правеше разтривки с ментолов тоник, защото се тревожеше, че може да прихване болестта на майка ни. Често неблагодарно твърдеше, че тя му е завещала слаби бели дробове. Навярно от много по-голяма полза би му било да се откаже от пушенето на скъпите си кубински пури… но коя бях аз, та да поставям под съмнение мнението на главата на нашата фамилия? Скоро той вече нямаше да е глава на моето семейство. Щях да принадлежа на друг мъж, на друг контролиращ син, който се стреми да живее според стандартите на предците си.

Друг тиранин.

Конете, които теглеха каретата, забавиха ход и направиха широк завой по калдъръма пред катедралата, преди най-накрая да спрат окончателно. Бяхме пристигнали на мястото, където едната половина от мен навярно щеше да се откаже от живота. Другата половина щеше да стане свидетел на този отказ, но ако имах късмет, щеше да остане невредима — скрита, жива, устремена към по-добър живот и за двете.

— Брак, семейство, дълг. Това са нещата, на които държеше татко — завърши Анри, сякаш искаше да затръшне с трясък вратата, към каквато и да е по-нататъшна дискусия за целесъобразността на тази женитба.

Аз обаче исках да имам последната дума.

— Е, щом ме продаваш като кобила за разплод, Анри, трябва да вземеш под внимание и хубавите ми зъби! — казах, но гласът ми се пречупи, щом усетих как тялото ми се разпада.

Докато попивах бързо сълзите в очите си, ми се струваше, че в каретата е останала само черупката, докато духът ми се е източил и се носи навън. Най-сетне бе свободен и чакаше на стъпалата на катедралата от вътрешността на затворената карета да се появи младоженката Дьолакроа сред море от бяла пяна.

— Изпълни дълга си — сопна ми се рязко Анри и на лицето му се изписа едва прикрито презрение. Очевидно нямаше време за женски сълзи. — Единственото, което се иска от теб, е разумен и здрав брак… както и няколко наследника. Със сигурност можеш да се справиш със задачата.

— Дълг? — Едва не се задавих с думата. — Анри, всеки момент ще избухне война, а ти си по-загрижен за някаква си стратегическа женитба и…

Той ми изшътка снизходително.

— Тихо, Фльорет. Не е твоя работа да разискваш политиката.

Примигнах отвратено срещу него.

— Именно затова — усмихна се самодоволно той — младите жени не трябва да се месят в мъжките работи. Може да твърдиш обратното, Фльорет, но ти си като всяко друго момиче. Позволи ми да ти напомня за роднинската връзка между германския кайзер и руския цар. Те едва ли ще таят дълго лоши чувства помежду си. Войната може и да бъде обявена на думи, да… но навярно няма да има много битки.

Не можех да се притеснявам и за този спор. Нетактичният намек на Анри за следващия ужасяващ дълг, който се налагаше да изпълня, внезапно нахлу в ума ми и ми подейства като плесница. Брат ми не беше умишлено жесток, но почти чувах звука от ударите, усещах жилото на присмеха му.

И му отговорих по също толкова жесток начин, макар да се засрамих, задето си позволих да падна толкова ниско.

— Трябваше ти да се ожениш за него, Анри. Винаги си обичал Еймъри.

В погледа му блесна едва сдържана ярост. Усетих желанието му да я остави да се развихри и да ме сграбчи за врата така, както правеше, когато бяхме малки. Изправяше се срещу двама ни, но понеже Феликс бе по-едър и по-силен, Анри се нахвърляше на мен, дори да имаше спор само с брат ни. Не можех да му се опра физически, ала Феликс ме научи как да използвам ум вместо сила. Но днес се провалих. Днес езикът ми, единственото оръжие, с което разполагах, бе тъп и незначителен инструмент.

Тайната на Анри винаги е била в безопасност с нас. Бяхме семейство. Без значение от разликите помежду ни ние носехме името Дьолакроа и нищо не можеше да застане между нас и останалия свят. Но не и днес. Днес братът, когото защитавах, ме захвърляше в един нов свят, който не желаех… все още.

Бях негова вещ. В този момент го мразех толкова, колкото ненавиждах Еймъри, и ако не беше съчувствието в усмивката на Феликс, който наблюдаваше от върха на стълбите пред катедралата при пристигането ни, можеше и да се разколебая. Но моят близнак ми каза с поглед да не се отчайвам. Взрях се в мъжката си версия, бяхме споделяли майчината утроба цели тридесет и девет седмици и я напуснахме с минута разлика. Бях родена първа и с удоволствие му го напомнях редовно. Споделяхме всичко, често дори емоциите си, и знаех, че днес той губи най-добрия си приятел по начин, който повечето хора не разбират и всеки би подценил.

— Ще ти простя обидата, Фльорет, макар да нямам представа какво имаш предвид — излъга Анри. — Катрин също не би я разбрала.

Навярно при други обстоятелства бих харесала Катрин и бих я приветствала с отворени обятия, когато се омъжи за Анри. Страстното желание на роднините й да я направят Дьолакроа на всяка цена със сигурност бе заглушило инстинктите й. Ако бе срещнала първо Еймъри и се беше омъжила за него, сега щеше да ми спести тази травма. Може би бедната Катрин бе виновна за мрачната житейска пътека, по която трябваше да се отправя.

— Фльорет? — Тонът му внезапно бе станал нежен.

Аз обаче реагирах сякаш ме е ударил.

— Да! — Стиснах юмруци, за да овладея яростта си. — Знам, Анри, знам… — Подсмръкнах за последен път. — Дай ми време да се взема в ръце.

— Искам да ти кажа нещо, което да запомниш.

— Недей — предупредих го.

Хората вече се бутаха около каретата, кочияшът слезе и постави ниска табуретка, върху която да стъпя.

Анри задържа вратата затворена още няколко мига.

— Хайде, сестричке. В нашата семейна история няма брак, равен на този… нито в тяхната. Писан е на небесата.

— Или по-скоро на хартия, като е използвана главно аритметика със символите на френския франк.

— Фльорет, ти си привлекателна млада жена с интелигентност, равна на красотата ти. Научи се да използваш тези два дара наред с другите си качества, за да получаваш това, което искаш.

Думите нахлуха в мен като смразяващ порив на вледеняващия ноемврийски мистрал, минаха с грохот през ума ми и отнесоха със себе си надменното ми негодувание, а може би дори и арогантността ми да смятам, че имам правото да си избера съпруг. Нито една от приятелките ми не се беше омъжила по любов. Защо мислех, че аз съм по-различна? Бях просто една романтична глупачка. Феликс често ме обвиняваше, че искам да пиша сценария на живота си, макар да го контролираха възрастните, че искам да поема по своя си щастлива пътека, да си измислям пречки за преодоляване или предизвикателства, с които да се боря. Прозрението ме осени като слънчев лъч, огрял хълмовете на Грас на зазоряване.

Противният избор, който Анри бе направил вместо мен, със сигурност щеше да осигури успех и богатство на идните поколения. „Всичко трябва да остава в семействата на Грас“ бе една от любимите фрази на татко. Несъмнено това бе философията, която той би искал да се приложи и към нашите бракове. Не можех да избирам кога да следвам завета му и кога не. Възприемах го като неизменно правило. Защитата на градската индустрия, защитата на семейните интереси и благополучието на рода бяха и моя отговорност. А част от този дълг бе да сключа стратегически брак.

Любовта нямаше значение. Появеше ли се, щеше да е просто една щастлива случайност.

— Трябва да тръгваме, Фльорет — заяви още по-нежно Анри.

Вратата на каретата се отвори и ни заля глъчката на тълпата. На площада пред катедралата се бяха събрали толкова много хора, че бяха запълнили дори някои от тесните улички, извеждащи на него. Анри излезе пръв под аплодисментите на съгражданите ни, които се извисиха още по-високо, щом се появих аз. Облегнах се на ръката му с всичкото достойнство, на което бях способна в този момент.

— Никога не си изглеждала по-великолепно — прошепна брат ми. — Ако бях на мястото на Еймъри, щях да се смятам за най-големия късметлия на този свят.

Видях искреното му изражение и не долових лукавство, скрито зад думите. Горкият Анри. Наистина вярваше, че този брак е за добро. Казах си, че в такъв случай и аз ще направя същото, ще приема своя жребий и ще го понеса. Не трябваше да се оплаквам и да искам повече от живота.

Стегнах се, поех си бавно и дълбоко въздух и успях да се усмихна на брат си.

— Води ме, Анри.

Жените въздишаха, развълнувани да видят първата булка от новото поколение на рода Дьолакроа да слиза от каретата, готова да изрече брачната клетва в катедралата „Нотр Дам дьо Пюи“. Други, главно момчета, висяха по прозорците, свиркаха с уста и се стараеха да привлекат вниманието ми — да получат лека усмивка или хвърлен поглед. Не направих нищо подобно, но се надявах, че ще ми простят и ще ме помислят за притеснена булка, която отчаяно внимава да не се спъне или залитне. Усещах надигащата се от тях вълна на веселие и започнах да прозирам истината. Започнах да разбирам колко невъзможно е изглеждало в очите на брат ми и на неговия партньор в тази сделка да мислят за отмяна или отлагане на сватбата. Това навярно щяха да са последните усмивки в обозримото бъдеще. Макар войната да не бе официално обявена все още и да се молехме да бъде избегната, мисля, че всички усещахме нейната заплаха. Венчавката бе необходима, за да вдъхне на хората оптимизъм за бъдещето.

Анри и Еймъри се отказаха от стародавната традиция мъжът да вземе жената от нейния дом и двамата заедно да изминат пътя до катедралата, докато местните се присъединяват постепенно към тях в дълга процесия. Анри смяташе, че този обичай е недостоен за нас, а мен ме тревожеше мисълта, че ни смята за различни от другите във всяко отношение. Всеки от нас тримата бе роден и израсъл в този град, а баща ни бе дошъл от Париж още като момче. Ние бяхме „местни“. Навярно думата, която Анри не произнасяше, но чуваше в ума си, бе „селяни“. Така или иначе се наложи да се откажа от единственото си удоволствие в този ден — да вървя заедно с хората, които обичам, и поне малко от тяхното веселие да се влее в мен. Както изглежда, всички се бяха стекли пред черквата, само дето не ги бяха водили младоженците.

Забелязах, че това не е помрачило желанието им за празненство и са твърдо решени да изпълнят поне част от ритуала. В края на всяко стъпало към катедралата стоеше по едно дете на полски работник — познавах всички по име. Всяка двойка бе опънала помежду си бяла панделка. Ако обичаят бе спазен, щях да режа тези бели ленти по целия път, докато се придвижвам от дома си към олтара, но хората бяха достатъчно щастливи и на рязането на панделките само по стълбите. Първото момченце, Пиер, син на един от градинарите, които отглеждаха теменужки, тържествено ми подаде шивашка ножица, която изглеждаше твърде тежка в малките му ръце.

— Мадмоазел Фльорет — каза детето и се поклони сладко.

Не можех да откажа.

— Merci, Пиер — прошепнах и погалих къдравата му глава, преди да срежа панделката и тълпата да изригне във възторжени викове.

Повдигнах полите на дългата си булчинска рокля, изработена от прозрачна бродирана коприна, легнала върху сатен в най-бледо екрю. Нежно надиплените ръкави от фина фламандска дантела с дължина до лакътя бяха изработени от булчинската рокля на баба ми. Суеверни, бяхме ние, хората от семейство Дьолакроа. Цветът на одеждите ми хармонираше с мрамора на ниските стъпала, които водеха към входа на катедралата, и докато се изкачвахме, се чудех колко ли щастливи булки — като майка ми — са искали да се затичат нагоре към своите рицари. Бях минавала по изтърканите стъпала през повечето недели от живота си и никога не се бях страхувала от тях така, както днес. От каменната утроба на катедралата долитаха ехтящи гласове на хора, които се наместват по пейките — покашляния и монотонно бръмчене на мъжки гласове, лек женски смях, после мекият звук на органа се засили, превърна се в официална сватбена музика и заглуши всичко останало.

Болката ме бе напуснала. Но вече не бях цяла. В този момент искрено вярвах, че част от мен се е отделила и ме наблюдава отстрани. Напомних си, че когато Анри пусне ръката ми, моят брат близнак ще стои до жениха, за да ме подкрепи. Да ме преведе през изпитанието да изрека съгласието си и да стана съпруга на Еймъри, без да се разкрещя и да разкрия истинските си чувства пред всички. Феликс вече бе изчезнал навътре в катедралата, несъмнено за да успокои хората, които не съзнаваха, че съм стигнала до ръба на отчаянието. Представих си как ме увещава да съм силна с онази своя крива усмивка и с немирен блясък в очите.

Мисълта ми вдъхна кураж. Обърнах се, събрала всичките си сили, за да се усмихна на все още аплодиращите ме хора отвън. Те уважаваха старите фамилии, харесваше им онова, което правехме за града, и много обичаха баща ми заради грижата му към работниците в семейната ни фирма. Татко винаги бе смятал всички за важни, ценни и достойни за усмивката му, за неговите грижи и внимание — без значение дали берат цветовете, работят във фабриката по някой от процесите на дестилиране, или карат каруците, с които се разнасят доставките.

Бяхме европейските предводители на тази индустрия. Бяхме кралските родове на Грас, обичаните стари фамилии на Франция.

Бяхме парфюмеристите на света.

Тази мисъл ме разведри, обърнах се с вдигната ръка, за да изразя благодарността си към гражданите за техните приветствия, и срещнах изгарящия поглед на Грасиела Оливарес. Изглежда, бе стъпила върху нещо, може бе нисък дувар, защото раменете й стърчаха над високите хора около нея. Искаше ми се да я уверя, че съм безпомощна като агне на заколение, че нямам нищо общо с тази работа. И през ум не ми бе минавало, че тя няма да се омъжи за него. Само да можех да й обясня, че разговорите между Анри и Еймъри бяха проведени на четири очи и решението бе официално обявено, без изобщо да ме попитат за мнението ми; че болката ми е равна на нейната… Но Анри ме дръпна към сенките на портика, където жегата на деня и огънят в очите на Грасиела бяха незабавно прогонени от хладината на катедралата.

Поех глътка въздух от обичния ми Грас — един последен дъх свобода — и разгадах ароматите му с лекота, сякаш посочвах всеки един върху рафтовете на магазин. Бяха запечатани в паметта ми и можех да ги подбирам както ми се иска. И все пак сега, когато стигнаха до мен с утринната свежест, ми се стори, че ги усещам за първи път.

Първо долових подмаменото от слънчевите лъчи медено богатство на розата, което се носеше върху термалните потоци, надигащи се от долината към върха на хълма, където скоро щях да дам свещения обет. Потърсих дъха на виолетката… а, ето го, гъст като сироп и натрапчив, прогонен почти веднага от дървесния, камфоров дъх на розмарина и от повея на землистата, но все пак елегантна мащерка, който никога не изчезваше. Етерични масла, дестилирани преди месеци. Сетне идеше ред на жасминовия цвят, но чувственият жасмин щеше да се развихри истински чак вечерта. Зад него се тълпяха други аромати, искаше ми се да постоя още мъничко, да вдъхна още много ухания, но Анри ме поведе през сенките на преддверието.

Хора прочистваха гърло, оглеждаха се, стояха прави. Деца ме гледаха втренчено. Не можех да понеса мисълта да срещна чужд поглед, затова се взрях в тъмния камък на черковните стени пред мен.

Облегнала се бях леко на Анри и сега той докосна върховете на пръстите ми.

— Готова ли си за битката? — прошепна на майчиния ни език.

Изразът изглеждаше съвсем подходящ предвид ситуацията в Европа, но всъщност бе стара закачка от детството ни, която почти ме умилостиви. Въпреки нежеланието си все пак се поддадох на чувството, което брат ми се надяваше да предизвика с този въпрос.

— Tally ho!^[1] — промълвих шепнешком, като използвах познатия, но странен израз, чието значение никой от нас така и не разбра.

Анри се ухили леко и съзрях у него майка ни, както и мимолетно ехо от татковата усмивка. В следващия миг вече вървяхме, стъпките ни отекваха в унисон с тържествената музика, а подметките ни тъпчеха свежите розови листенца, хвърляни от детенцето, избрано за момиче на цветята за церемонията. Бланш бе дъщеря на човек от нашия персонал. Зачудих се дали не си представя собствената си сватба. Пожелах й брак по-щастлив от моя, а уханието на рози отново се надигна и ме обгърна с така обичания аромат, който ме придружаваше през целия ми живот. Вдъхна ми увереност и изпънах рамене под звуците на тържествената музика, която, естествено, бе избрана от Анри.

Осемстотин години памет и знание ме прегърнаха. Познавах тази катедрала, която сега наричахме просто нашата черква, почти толкова добре, колкото и собствения си дом. Кривите й каменни колони се извисяваха към свода на готическия таван, укрепен с железни греди. Семплите сиви мраморни плочи под краката ни отекваха с присъщата им скромност. Заобикаляше ме студен камък в унисон със студа в сърцето ми. Забелязах, че тъмносивите стени се ронят.

— Трябва да дарим малко пари за възстановяване на черквата — прошепнах.

Беше неподходяща забележка, безполезен коментар, но се нуждаех от причина да заговоря Анри, в противен случай трябваше да приема съществуването на лъчезарната публика, дошла да наблюдава събитието. Навярно брат ми и бъдещият ми съпруг бяха предложили тъкмо това на нашия свещеник, за да го умилостивят да пренебрегне липсата на необходимите документи. Беше мил стар човек, без съмнение сплашен от представителите на родовете Дьолакроа и Дьо Ласе.

— И така си е добре — успокои ме Анри с потупване по ръката, все едно бях послушен домашен любимец.

Сигурна бях, че знае какво си мисля.

Преместих поглед от подгъва на роклята си към високите прозорци под покрива. Винаги ми е било любопитно защо само един от тях е с цветен витраж. Вероятно брат ми бе прав в желанието си да остави черквата такава, каквато е. Простотата на останалите стъкла правеше този единствен, богато оцветен прозорец още по-красив.

Оставаха няколко крачки и сега вече трябваше да погледна напред към групата мъже, които ме очакваха — свещеникът, бъдещият съпруг, близнакът ми. Феликс погледна през рамо, прати ми една от кривите си усмивки и прошепна нещо на съседа си. Но женихът ми не се обърна, стоеше търпеливо. И как иначе, чакал бе търпеливо цял живот да порасна достатъчно, за да ме открадне от семейството ми.

Анри и аз се изравнихме с него. Бях висока почти колкото Еймъри, но той никога нямаше да ме приеме за равна, никога нямаше да ме признае за личност. От днес нататък моята роля щеше да е да подкрепям всяко негово начинание и преди всичко да му осигуря наследника, който искаше… и вероятно още няколко за резерв.

Само преди няколко месеца чух мъжете да си говорят за предстоящата война, но в разговора витаеше странно усещане за нереалност, сякаш не вярваха, че може да се случи. Новините от вестниците и различните съобщения обаче подсказваха, че роднинската кръв на внуците на кралица Виктория може да се окаже недостатъчна, за да спаси Европа от въвличане във всеобща война заради проблемите между Австро-Унгария и Сърбия.

Така и не изслушах докрай разговора. Татко е бил твърде възрастен, за да участва във Френско-пруската война, а братята ми дори не са били родени. Германската враждебност лежеше погребана под серия съюзи. Знаех само онова, което бях учила в училище, и макар да бях подложена на редовна военна пропаганда, политиката изобщо не ме интересуваше… както и бракът с Еймъри. Будех се с усмивка и вдъхновение всеки следващ ден, тъй като помагах на роднините си да правят парфюми. Останалата част от света бе в състояние да привлече вниманието ми само когато ми помагаше да открия нови растения, нови елементи.

Макар да ми позволяваха да упражнявам дарбата си, публично не ме наричаха „Носа“, но у дома търсеха и се радваха на съветите ми. Бях част от семейния екип, създал изящния и много популярен парфюм „Полунощ“. Дори бях избрала името му. Съвсем наскоро нашият парфюм „Пролетно сърце“ бе предизвикал лавина от поръчки. За да постигнем усещането за пролетен ритъм, комбинирахме единайсет зашеметяващи нотки и ги балансирахме толкова фино, че още помня споровете и за последната миниатюрна капчица ветивер. Бяхме разисквали разгорещено дали да включим анасон, или да се откажем от неговото замислено присъствие и дали ирисът остава достатъчно богат, след като отлети първият весел полъх. С Феликс не бяхме на едно мнение за лавандулата, имахме абсолютно противоположни възгледи за грейпфрута и страдахме жестоко заради включването на амбрата.

Умът ми винаги бе пълен с комбинации на аромати. В него нямаше свободно място за политически драми. Не се вълнувах особено дали кайзерът е обидил Русия и дали съседите на Германия внезапно са се обединили срещу нея в общото си негодувание срещу Берлин. Англия, родината на майка ми, която бе морски титан, се безпокоеше, че Германия увеличава военноморската си мощ. Европа сякаш внезапно се бе разделила на два лагера — ние с Антантата срещу Германия и нейните съюзници, които наричахме Централните сили, но всичко това нямаше нищо общо с мен. Спомням си, че в разговор със същия онзи доктор Бертран татко определи войната в Европа като неизбежна.

Еймъри бе на същото мнение и очевидно това бе причината да настоява за брака ни — искаше да продължи рода си, да му се родят синове, които да носят фамилното име и да развиват бизнеса, без значение на каква цена. И докато стоях в черквата, загледана в единствения цветен прозорец, който сипеше божествено красива светлина край мен, внезапно ме озари мисълта, че Анри ще е следващият. Щеше да се ожени незабавно, за да постигне същата цел. Нямаше да поема риска да остави бъдещето на фамилията Дьолакроа в ръцете на една жена, макар да знаеше, че тя притежава изключителен талант. Беше толкова тесногръд, че би предпочел да му се роди син без дарбата, стига начело на фамилията Дьолакроа да застане мъж. А и Феликс щеше да е на разположение, за да ръководи новия наследник, докато расте.

Отправих обвинителен поглед към нашия свещеник и той прояви доблестта да отвърне гузно очи. Бяхме стигнали твърде далеч и нямаше връщане назад. А и бях сигурна, че този прекрасен човек е бил притиснат и надвит от численото и финансово превъзходство на Анри и Еймъри — първенците на най-изтъкнатите фамилии от общността, на която служи. Надявах се, че поне се е борил достойно в защита на моя морал. Свещеникът зададе въпрос и чух Анри да отговаря тържествено, но не успях да различа думите заради внезапната тревога в съзнанието ми. Внезапно ми се стори, че всичко се случва твърде бързо. Оставаха ми само няколко мига свобода, на които да се насладя като член на семейство Дьолакроа. Всяка клетка от тялото ми отричаше действителността, а дългът бе налял олово в краката ми. В пълен контраст с мен Анри направо грееше, когато кимна на Еймъри, очарован да се отърве от бремето на една сестра стара мома. Не исках брат ми да ме пуска, но той се освободи от ръката ми и я подаде на новия ми собственик.

Чак сега Еймъри се обърна към мен. Примигна. На лицето му се изписа задоволство и трябваше незабавно да отклоня поглед от страх да не сграбча полите на роклята си и да избягам от черквата.