Ейми Хармън
Музиката на сърцето (9)

9.
Кода

Бях дала на Самюъл всички записани за него касетки, когато се върна от резервата през март. Бях ги подредила в една кутия за обувки и бях надписала всяко произведение, заедно с композитора, като направих и справочна карта за обложката на всяка касета. Той каза, че слушал различна всяка нощ, преди да заспи. Аз правех същото и често гледах през прозореца надолу по улицата, където виждах къщата на баба му и дядо му, и се питах кой ли композитор прави компания на Самюъл тази нощ. Той скоро щеше да си тръгне и исках да му направя подарък за дипломирането — нещо, което ще му напомня за мен.

Всъщност накрая Соня ми даде идеята. Тя записваше уроците ми и ми ги пускаше, за да мога да чуя грешките си, бързината, музикалното фразиране и темпото. Внезапно разбрах какво Самюъл би харесал повече от всичко.

През следващата седмица упражнявах мелодията, която бях написала за него, исках да стане идеално. В нощта преди последния учебен ден попитах Соня дали ще можем да направим нов запис. Тя се поинтересува какъв и аз й казах, че искам да запиша моя композиция. Тя с готовност вдигна капака на рояла на най-високото положение и поднесе малкия си микрофон към зейналата му уста. Изсвирих мелодията с цялото чувство, на което бях способна, като мислех за неизбежната раздяла.

Когато приключих, Соня се взираше странно в мен. Натисна бутона на касетофона, преди да заговори:

— Скъпа моя, ако не знаех, че не е така, щях да помисля, че си влюбена.

Каза го леко развеселено, но с нотка на притеснение. Беше с гръб към мен и бях благодарна за това, защото усетих как вратът ми пламва. Тя извади касетата и я пъхна в кутийката.

— Направих си копие, ако нямаш нищо против — промени тя плавно темата и приключихме с любовния въпрос за следващите няколко години.

За съжаление, така и не казах на Соня за Самюъл. Той беше строго пазена тайна, докато не стана твърде късно да й кажа, докато тя вече не беше в състояние да ме разбере.

* * *

Самюъл не искаше да ходи на церемонията по дипломирането. Каза, че си бил заслужил дипломата, без значение дали ще му я поднесат официално, но Нети и Дон настояваха да отиде. Джони също се дипломираше, затова семейството ми присъства на церемонията. Беше доста скучно, пълно с банални приказки за успеха и стремежите. Имаше няколко вяли музикални изпълнения и абитуриентите изпяха училищния химн, но без особен ентусиазъм. Цветовете на гимназията в Нефи бяха алено и златно. Момчетата бяха облечени с алени тоги, а момичетата със златни. Златното беше малко с цвят на горчица и момичетата изглеждаха безлични на този фон.

Самюъл беше на задната редица заради високия си ръст и азбучния ред. Аленото сияеше до тъмната му кожа и аз постоянно го поглеждах скришом. Той не показа особено емоция, когато извикаха името му, взе дипломата си и стисна ръката на директора Бракен. Неговият славен миг беше минат преди седмица, на училищните награди, когато госпожица Уитмър го беше обявила за своя ученик на годината по литература от дванайсети клас. Тя казала, че е показал такъв забележителен напредък и желание да се учи, че определено заслужава тази награда. На учениците вероятно не им пукаше, но аз усетих, че е горд, когато ми разказа за това след училище.

След церемонията родителите правиха снимки и младежите позираха със съучениците си. Нети и Дон разговаряха, а татко се занимаваше с камерата. Намерих Самюъл застанал отстрани, беше върнал тогата и шапката на педагогическия съветник. Сега бе с черния панталон и бялата риза, които носеше на църковната служба на Бъдни вечер. Черната му коса бе сресана назад. Не след дълго тази дълга коса щеше да бъде остригана късо, по войнишки. Бяха му казали да се подстриже, преди да се яви в лагера, но още не го беше направил.

Баба му и дядо му щяха да го откарат в Сан Диего на следващата сутрин. Дон и Нети искаха да превърнат това в нещо като екскурзия, и двамата не бяха излизали често от Левън. Планираха да разгледат забележителностите. Самюъл щеше да се яви в наборния пункт на Морската пехота в понеделник сутринта.

— Искам да ти дам нещо — казах смутено, като се опитвах да не привличам внимание, но исках да си уредим среща. — У дома ли се прибираш после?

Винаги имаше голямо училищно празненство след дипломирането, но се съмнявах, че той ще остане за него.

— Нети и Дон искат да ме водят в ресторанта на Микелсон за ранна вечеря, но след това ще си бъда у дома. — Той се вгледа в мен за миг. — И аз имам нещо за теб. — Извърна очи, като се отдели от мен с езика на тялото си. — Знаеш ли голямото дърво, което е разцепено надве?

Кимнах. Наричах това дърво и другите около него Слипи Холоу. Слипи Холоу бе мястото, където растяха три огромни дървета, в триъгълник, на около два километра нагоре по пътя от дома на Самюъл, точно преди да завиеш към гробището и после към Закътания хълм. Мълния беше ударила най-високото от трите дървета и го беше разцепила до средата на дънера. Интересно, но дървото не беше умряло, просто се бе разделило на две дървета, поддържани от един огромен ствол — като дървесна версия на сиамски близнаци. Горните клони, сега наклонени под ъгъл от четиресет и пет градуса, бяха създали нещо като скеле, което се извиваше към другите две дървета на поляната. По-ниските бяха разкривени и деформирани от мълнията и растяха настрани вместо нагоре, като покрити с листа умолително протегнати ръце. Късно наесен, когато дърветата губеха листата си, дебелите разкривени клонаци заприличваха на костеливи ръце със застрашително свити пръсти и това ме вдъхнови да измисля името Слипи Холоу. Но през пролетта, когато дърветата отново се покриваха с премяната си, тези странни клони, комбинирани с другите две дървета в долчинката, създаваха гъсто зелено убежище, естествена ниша, напълно скрита от черния път наблизо.

— Ще дойдеш ли там, да кажем, в осем?

Самюъл изглеждаше смутен, но решителен и аз веднага се съгласих. Слънцето залязваше чак към девет, тъй като наближаващото лято удължаваше дните, а аз щях да съм свободна до вечерта.

* * *

Пристигнах преди Самюъл и застанах в заслона на дърветата, като държах подаръците си. Бях решила в последния момент да дам на Самюъл още едно съкровище, нещо, с което не исках да се разделям, защото и на мен ми беше подарено, но знаех, че ще има специално значение за него.

Самюел дойде на кон. Държеше нещо в ръцете си. Плъзна се от коня и върза поводите за един клон. Конят веднага започна да пасе, а Самюъл го заобиколи и разкри пухкавия си товар. Чисто бяла муцунка и влажно черно носле се появиха изпод свитите му ръце. Ахнах.

— Самюъл! О, господи! — изписках и хукнах към него. Кученцето в ръцете му беше дебело и с много бяла козина, като малко полярно мече. — Откъде го взе?

— Ханс Ларсен каза, че мога да си взема кученце, когато разбра, че неговата Баши е бременна. Дядо и Ханс си помагат със стадата. Един-два пъти съм пасъл овцете на Ханс.

— Лабрадор ли е? — попитах, като гледах красивата му муцунка.

— Наполовина — отвърна Самюъл. — В неговия случай смесената порода изглежда доста оригинално, нали?

Говореше лековато и аз не коментирах нищо относно „смесената порода“.

— А каква е другата половина? — попитах, като погалих копринената главичка на кученцето и го погъделичках под брадичката.

— Ханс Ларсен казва, че майка му е акбаш. Оттам и името й. Баши.

— Акбаш ли? Не съм чувала за такава порода.

— Защото те са овчарски кучета от Турция. Ханс от години използва акбаши да пазят овцете му. Казва, че не са толкова диви като обикновеното овчарско куче. Всъщност изобщо не подкарват овцете. Смятат се за пазачи. Много са спокойни и е в природата им просто да си лежат сред стадото. Ханс има овчарско куче, което му помага да подкарва овцете, а акбашът пази и живее със стадото. Ханс казва, че майката на това кученце си мисли, че овцете са нейни.

— И как така наполовина е лабрадор?

Самюъл сложи топлото телце в ръцете ми и аз потърках бузата си в гърба му.

— Онази седмица през януари, когато имаше силни бури, Ханс подкарал стадото към дома. Кучето на Стефенсон, голям бял лабрадор, отишло на приятелско посещение, за голямо разочарование на Ханс. Той бил уредил да развъди кучето си с друго от същата порода. Лабрадорът обаче го изпреварил.

Засмях се леко и седнах на меката пръст и тревата, като свих крака и оставих кученцето да шава около мен.

— На мен ми прилича на лабрадор… но е толкова бяло!

Самюъл клекна до мен, посегна към малкото животинче и прокара пръсти по гладката му снежна козина.

— Акбашите са чисто бели и приличат на лабрадори в муцуната и главата, но краката им са по-дълги и имат пухкава извита опашка. Този малкият има опашката на татко си. — Самюъл потупа малката опашчица. — Ще стане голямо куче. Всъщност, когато порасне, вероятно ще тежи повече от теб, но ще се грижи за теб, докато ме няма. — Гласът му беше тих и сериозен. — Все пак ти спасих живота и съм отговорен за теб, помниш ли?

Усмихна се леко, за да смекчи сериозността на думите си.

— За мен ли е?

Самюъл се засмя.

— Не мога да го взема със себе си, Джоузи.

— О, господи, Самюъл! — ахнах отново, като гледах с нови очи прекрасното създание.

Не бях и помисляла да си имам куче. Покрай кокошките, конете и разни проскубани котки, които се мотаеха на задната веранда, винаги бяхме имали твърде много животни, за които да се грижим. Внезапно тази мисъл ми се стори безкрайно привлекателна. Взех новия си приятел на ръце, прегърнах го като бебе и направо загуках, когато мокрото му носле докосна бузата ми.

— Мислиш ли, че баща ти ще ти позволи да го задържиш?

Този въпрос ме сепна. А после си дадох сметка колко малко неща съм искала. Татко нямаше дори да се поколебае. Ако занесях кученцето у дома и му кажех, че го искам, то щеше да стане мое.

— Татко не би имал нищо против.

Гледахме как малкото кученце се клатушка около нас и души земята.

— А как ще го наречеш? — попита Самюъл, като седна на тревата и протегна дългите си крака.

— Хм. — Свих замислено устни. — Кръстила съм всичките си кокошки на литературни герои, така че може би Хийтклиф? Това определено ще ми напомня за теб! — засмях се и поклатих глава, докато мислех за онези дни с „Брулени хълмове“ в автобуса.

Веднага усетих прилив на меланхолия, защото си спомних за заминаването на Самюъл.

— Хийтклиф е оная дебела котка, която обича лазаня в комиксите в „Сънди“ — каза Самюъл. — Трябва да е нещо по-кучешко… Освен това и двамата сме съгласни, че не харесваме особено Хийтклиф.

Самюъл се вгледа в лицето ми и аз видях проблясък на същата меланхолия.

— Прав си. Може би трябва да го нарека Рочестър, на голямата любов на Джейн. Ще го наричам Честър, за по-кратко. — Замислих се и поклатих глава. — Не. Искам да го кръстя на теб. Но не искам да е Самюъл, би било странно. — Пак се замислих. — Сетих се. — Обърнах се към него. — Яци.

Устните му потрепнаха и той погледна топло извърнатото ми нагоре лице.

— Яци е идеално. Баба Яци би го харесала. Нашите пазители са с еднакви имена.

Малкият Яци се покатери в скута ми и се тръшна там с изморено пухтене. Сложи глава на лапите си и веднага заспа.

— И аз имам нещо за теб.

Взех единия от пакетите, които лежаха до мен. Подадох му първо касетата. Бях я опаковала с обикновена амбалажна кафява хартия. Самюъл не беше по панделките.

Той разкъса лесно хартията и извади касетата на изтляващата светлина, която бе още по-слаба в нашето убежище под дърветата.

— „Песента на Самюъл“ — прочете той. — Записала си я? — Повиши глас от вълнение. — Това е песента, която ми изсвири онзи ден, нали? Твоята песен?

— Твоята песен — отвърнах срамежливо, доволна от реакцията му.

— Моята песен — повтори той почти шепнешком.

— Ето.

Подадох му и другия подарък. Не беше нужно да го отваря, за да разбере какво е. Поклати глава, докато сваляше хартията от големия зелен речник, с който бяхме подпечатали приятелството си. Погали корицата и очите му останаха сведени, когато възрази:

— Това е твое, Джоузи. Не искам да ти го взема. Ти обичаш тази книга.

— Искам да е твоя — настоях и се наведох през него, за да отворя корицата, където бях написала:

На моя приятел Самюъл, навахо бард и човек с характер.

С обич,

Джоузи

— Навахо какво? — изви развеселено вежди той.

— Бард. Провери я! — отвърнах през смях.

Той въздъхна силно, отново влизайки в ролята на неохотен ученик. Прелисти бързо страниците.

— Бард: амуниции за кон — прочете.

— Какво? — извиках и посегнах към книгата.

Самюъл се засмя с цяло гърло, отърсил се за миг от постоянната сериозност. Издърпа книгата далече от мен.

— О, може би имаш предвид другото значение. Бардът е поет — рече той, веждите му отново се извиха въпросително, докато вдигаше поглед от речника.

— И ти си точно такъв — навахо поет. Надарен с красиви мисли и способността да ги споделя — изтъкнах най-сериозно.

— Много те бива в това, знаеш ли? — каза той тихо.

— В кое?

— Да ме караш да се чувствам специален, а не отхвърлен, да ме караш да се чувствам важен.

— Ти си важен, Самюъл — казах искрено.

— Ето, пак го правиш. Вземи — каза внезапно, като посегна нагоре и развърза тънката кожена връв, която носеше на врата си. — Ти ми даде нещо твое. Искам и аз да ти дам нещо мое.

Тюркоазът се олюляваше на черната връв, когато ми подаде огърлицата. Никога не го бях виждала без нея. Поклатих отрицателно глава, както той бе направил преди малко.

— Вдигни си косата — нареди ми Самюъл.

Подчиних се, вдигнах русите си къдрици и се наведох към него. Ръцете му бяха топли и нежни, докато завързваше кожената връв на шията ми. После, уважителен и внимателен както винаги, се отдръпна от мен. Камъкът беше топъл от кожата му и ме завладя желанието някак да го задържа, да го моля да не заминава на сутринта.

Гласът ми пресекваше, докато споделях страха си.

— Не искам да си тръгваш. — Усещах как сълзите се събират, не можех да ги удържа. Избърсах ги яростно, но те напираха отново. — Ти си най-добрият приятел, който съм имала.

— Ако остана, няма да можем да сме вече приятели.

Гласът му беше овладян и той поддържаше обичайната дистанция, но скованият гръб издаваше вълнението му.

— Защо? — проплаках, като търках бузите си.

Сълзите ми секнаха при този отговор.

— Заради разликата във възрастта. Изобщо не бива да съм тук с теб сега. Исках само да се сбогуваме, защото всъщност ти си най-добрият приятел, който някога съм имал, а най-добрите приятели не се разделят, без да си кажат сбогом.

Той се изправи и се наведе да ми подаде ръка. Аз прегърнах Яци с едната си ръка и протегнах другата към него.

— Ще се върнеш ли? — попитах изтръпнала, усещах как безчувствеността на отрицанието се опитва да ме предпази от тази раздяла.

— Надявам се — каза тъжно Самюъл. — Когато се върна, може би нещата ще са различни.

Взирах се в краката си, главата ми кипеше, търсех някакъв начин да го забавя, да удължа сбогуването. Очите му бяха много черни в сумрака, а дъхът му беше топъл по влажните ми бузи. Той се наведе предпазливо надолу, без да срещне погледа ми, докато лицата ни не се приближиха толкова, че формата и цветът им се размиха. Наведе се леко надясно и аз вдигнах устни към неговите за най-плахата покана за целувка на света. Неговите само изпърхаха покрай устата ми и се залепиха твърдо на челото. Задържаха се там, а аз въздъхнах със затворени очи. Останахме така няколко дълги секунди. После той се отдръпна от мен. Взе подаръците си и сърцето ми.

— Никога няма да те забравя, Джоузи — говореше тихо, лицето му не показваше никаква емоция.

Обърна се и излезе от малката полянка. Конят изцвили приветствено, Самюъл се метна на седлото и хвана юздите. Пришпори коня с пети и потегли — черен силует на фона на виолетовия залез. Аз тръгнах бавно след него, прегърнала Яци, който бе опрял глава на рамото ми.

* * *

Когато се прибрах, казах на татко истината за Яци. Казах му, че е бил на внука на Дон и Нети, който е заминал за Морската пехота и ми го е дал, защото не може да го вземе. Чистата, голата истина, макар че някой би могъл да каже, че е доста съкратена. Татко, изглежда, не се интересуваше откъде съм го взела.

— Мислех да взема куче. — Той също се разтапяше от кучето, като истински каубой. — Ти си добро момче, нали! О, какъв красавец!

Какво им имаше на бебетата и малките кученца, че караха всички да им говорят с нацупени като за целувка устни? Оставих Яци на ентусиазираните грижи на татко и се качих в стаята си. Свалих огърлицата на Самюъл от шията си и я вдигнах пред себе си. Гледах как тюркоазът се олюлява леко на кожената връв. Татко не беше разпитвал за кученцето, но все някога щеше да забележи, че нося голям тюркоаз. Кученцето и камъкът, взети заедно, можеха да го притеснят, а аз бях достатъчно умна, дори на тринайсет, за да знам как другите могат да схванат тази връзка.

Потърках камъка в лицето си, затворих очи и си помислих за нашата „почти“ целувка. Искаше ми се Самюъл да не беше толкова внимателен и почтен. Искаше ми се наистина да ме беше целунал, първата ми целувка да е негова. Почти веднага се засрамих от тези мисли. Щом Джейн Еър можеше да се лиши от целувките на господин Рочестър въпреки чувствата си, макар че никой нямаше да пострада и на никого нямаше да му пука, а просто заради принципа, значи, и аз трябваше да постъпя така. Точно това беше направил тази вечер Самюъл в Слипи Холоу.

Прибрах огърлицата в малката кутия за бижута, която държах в бюрото си. Вътре имаше гривна със сребърни сърчица от мама, брошка слънчоглед, която Тара ми беше подарила за рожден ден, и зелен пръстен от томбола в неделното училище. Затворих внимателно капака и слязох по стълбите, за да се върна при моя пухкав пазител.