Ейми Хармън
Музиката на сърцето (18)

18.
Оратория

Спах неспокойно, ставах няколко пъти да си преподреждам багажа. Никога не бях ходила в индиански резерват. Нямах представа какво ще ми трябва. Събудих се преди алармата и продължих да лежа, изморена. Искаше ми се да не се бях съгласявала, питах се какво ли е довело до такъв ход. Всъщност знаех защо отивам. Ако трябваше да съм честна към себе си, правех го, за да прекарам време със Самюъл, което отново беше абсолютно глупаво. Той щеше да си тръгне пак. Скоро. И аз отново щях да остана тук. Скоро.

Отметнах завивките и се изкъпах, опитвах да се отърва от умората от недоспиването и паренето в очите. Бях готова, преди Самюъл да дойде, и седнах на верандата да го чакам с Яци. Кучето положи глава в скута ми и ме погледна печално. Знаеше, че заминавам и няма да дойде с мен. Самюъл се бе обадил, след като си тръгна снощи, и каза, че Нети ще идва да храни кокошките и да се грижи за Яци. Малко се притесних, че тя знае, че тръгвам с него, но бях благодарна, че е уредил кой да се грижи за животните. Питах се какво ли си мисли тя за тази покана. Всъщност не исках да знам. Надявах се, че ще си мълчи за това, но предполагах, че целият град скоро щеше да узнае. Може би когато се върнех, дори щеше да е стара новина. Въздъхнах при мисълта, че всички ще ме гледат странно доста време заради това малко „приключение“.

Самюъл дойде точно в шест и сърцето ми се разбумтя като на малка глупачка, когато той спря двигателя на пикапа и слезе. На устните му играеше лека усмивка.

— Готова ли си?

Прегърнах Яци и слязох от верандата с багажа си. Може и да не знаех какво точно да взема, но осъзнавах, че не бива да се появявам пред хогана на Стела Яци с огромен куфар, пълен с дрехи и тоалетни принадлежности. Бях взела възможно най-малко неща.

Самюъл погледна одобрително чантата ми и я взе от ръката ми, после огледа износените ми джинси. Бях ги облякла с тънка бяла туника и си сложих халки на ушите. Все пак не исках да съм прекалено неугледна. Бях обула сандали. Сложих старите си ботуши зад предната седалка, защото знаех, че ще ми трябват там.

— Да, винаги женствена — усмихна се Самюъл.

— Ей, мога да яздя кон, да чистя конюшни, да доя крава и да разгонвам нахални кокошки, господине — казах кисело. — Просто се обличам като момиче. Твърде много време носех старите дрехи на братята си. Имаш ли проблем с това?

— Не, госпожо. Определено нямам проблем с външния ти вид — отвърна Самюъл, в гласа му вече не се усещаше никаква закачка.

Преглътнах с усилие и сдържах усмивката си.

Той беше заредил пикапа, преди да дойде да ме вземе, и в поставката имаше диетична кола за мен, както и божествено ухание, което идваше от някаква кафява торбичка на седалката.

— Канелените кифлички на Потната Бети! — изписках, когато разпознах аромата.

— Как я нарече? — попита Самюъл, вдигайки вежди, докато затваряше вратата и палеше двигателя.

Обясних му произхода на това прозвище, докато доволно дъвчех топлата лепкава частица от рая.

— Ще ми се да го знаех, преди да погълна три от тези кифли — рече той и потрепери в престорен ужас.

— Ако си изгубил апетит, аз имам място за последната — казах, докато ближех пръстите си. — Каквото искаш говори за Левън, но определено си има предимства. Готвенето на Потната Бети е едно от тях, потна или не.

— Честно да ти призная, мога да кажа за Левън само хубави неща — каза и облегна ръце на волана, подготвяйки се за дългото пътуване.

— Наистина ли? — Бях малко изненадана. Помнех как думите на баба му в нашата кухня преди много години ме бяха оставили с различно впечатление. — Мислиш ли, че някога би живял тук?

Още щом думите излязоха от устата ми, ужасно съжалих, осъзнавайки колко отчаяно звуча, като жена, която вече си прави планове за сватбата и се оглежда за къща. Нямах нищо такова предвид.

Той се взира известно време през предното стъкло, после ме погледна сериозно, свъсил вежди.

— Не, Джоузи. Не мисля, че искам да живея тук — каза тихо.

Зачудих се дали да не отворя вратата и да се хвърля на шосето. Потиснах порива да се обяснявам, защото знаех, че каквото и да кажа, ще се закопая още повече. Доядох кифлата без никакво удоволствие и изпих половината кола. Неловкото мълчание между нас продължи много километри, докато утринното слънце се изкачваше лениво над хълмовете и протягаше дългите си ръце над сънливата долина вляво от шосе 1–15, по което пътувахме. Щяхме да изминем по него сто и петдесет километра, а после щяхме да завием по 1–70 и да поемем на изток към Моаб, през Монюмънт Вали, към Аризона.

Накрая започнахме да разговаряме и аз се освободих от смущението, когато той заразказва случки от живота си в армията. Опитах да се сетя за нещо смешно от живота в Левън. През последните години бяхме живели много различно, но някак не се чувствах отчуждена от него заради това, както преди да прочета писмата му. Просто исках да науча повече, да го разбера по-добре.

Спряхме за късен обяд в Моаб, но потеглихме пак след петнайсет минути с опакованата храна между нас. Самюъл искаше да стигнем при баба му по светло, а имахме още много път. Пейзажът постепенно ставаше по-суров и драматичен. Огромни плата и извисяващи се планини стърчаха от равнините като замъци от червена скала. Често се бях питала как са се чувствали бягащите мормони, когато водачът им е заявил, че долината Солт Лейк е „мястото“. Бяха пътували толкова дълго, бяха преживели ужасни страдания само за да стигнат до почти гола, лишена от дървета и вода долина. Как ли са се свивали сърцата им и как ли отчаянието е заплашвало да ги завладее. Но са успели. Питах се какви ли древни индиански племена са обитавали тази пустинна местност. Колкото и красива и величествена да беше, тя бе съвсем негостоприемна. Сигурно съм казала нещо на глас, защото Самюъл се наведе към волана и присви очи към пейзажа около нас, когато започна да говори.

— Хопите всъщност имат интересна легенда за това как са се озовали на тази земя.

— Хопите? — попитах аз.

— Индианците хопи населяват част от този район, предимно в планинските пустини на Североизточна Аризона, обградени от всички страни от народа навахо. Хопите са миролюбиви — всъщност „хопи“ означава „миролюбив и мъдър народ“. Тази история показва, че смиреното приемане е традиционно за тях. Те казват, че когато първите хора изпълзели от подземния свят, един присмехулник ги посрещнал с няколко царевични кочана с различни размери и цветове, които положил пред тях. Присмехулникът им казал, че всяко племе или семейство трябва да избере кочан. Той щял да им каже каква ще бъде съдбата им — например навахите избрали жълтия кочан, което означавало, че ще имат много радост, но кратък живот.

Самюъл замълча и ме погледна печално.

— Аз лично не съм имал много радост в живота си, затова се надявам другата половина от предсказанието да не важи… Та всички племена понечили да си вземат кочан. Утите взели сивия кочан, а команчите червения. Хопите стояли и гледали как всички грабят и се боричкат за най-хубавия кочан, но нищо не правели. Накрая останал само късият син кочан, който никой не искал. Късият син кочан предсказвал съдба на усилен труд и несгоди, но дълъг, пълноценен живот. Водачът им го взел и приел тази съдба за народа си и те тръгнали да си търсят място, където да живеят. Накрая стигнали до трите скални плата в пустинята. Богът на смъртта, Масауву, притежавал тази земя и им казал, че могат да останат. Хопите се огледали и си казали, че животът тук ще бъде труден, но пък никой друг няма да иска тази земя, затова никой няма да се опита да им я отнеме.

Засмях се с глас.

— Сигурно на това му се казва да гледаш оптимистично на нещата.

— Е, не се оказало точно така. Били са земеделци и тъй като измислили успешни методи да отглеждат реколта на такава земя, постоянно били нападани от ути, апахи и навахи, които искали реколтата им.

— Никой не искал земята им, но искали реколтата?

— Да, горе-долу.

Пътувахме дълго в мълчание, всеки потънал в мислите си.

— Харесва ми, че не само познаваш историята на народа си, но и историята на другите племена. Ти си ми като личен водач във всичко, свързано с коренното население на Америка.

— Ще установиш, че повечето от легендите на коренното население са вариации на едни и същи истории. Може да ги разказваме различно, посвоему, но всички са подобни, особено сред племената, които населяват един и същи географски регион. Вярванията на хопите са много подобни на тези на навахите. И двете племена държат на религиозните церемонии. В основата на вярванията им са хармонията, равновесието между нещата и най-важното — да имаш добро сърце, което често е свързано с това да си в разбирателство с хората и да приемаш обстоятелствата на живота си.

— Хозхо — спомних си аз.

Самюъл ме погледна смаян и кимна.

— Да, хозхо. Откъде знаеш тази дума?

— Преди много време разговаряхме за хармонията. Оттогава често мисля за това. Дори написах хозхо на моята Стена на думите.

— Представи си само: момиченце от Левън, Юта, написало дума на навахо на стената си.

— Представи си само — съгласих се аз. — Е, Самюъл?

— Да?

— Ти откри ли я?

— Кое?

— Хармонията, равновесието, хозхо… както и да се нарича. Докато те нямаше, през всички тези години, откри ли я?

Той ме погледна за миг и се обърна пак към пътя.

— Това е процес, Джоузи. Не можеш просто да я откриеш и задържиш. Като да пазиш равновесие на колело. И най-дребното нещо може да те разклати. Но се научих, че за мен хармонията е свързана с усещането ми за цел. Освен това трябваше да се отърва от много гняв и тъга. Когато се срещнахме преди толкова години, бях изпълнен с гняв. Започнах да се променям, когато сърцето ми започна да омеква.

— И какво смекчи сърцето ти? — попитах тихо.

— Хубавата музика и един приятел.

Очите ми запариха и се извърнах от него. Примигнах бързо, за да потисна жиленето на сълзите.

— Музиката има невероятна сила.

— Както и приятелството — отвърна той искрено.

— И ти беше добър приятел за мен — казах бързо.

— Не, не бях. Нищо подобно. Но колкото и злобен и лош да бях понякога, ти никога не ми се разсърди. Така и не успях да те проумея. Като че ли ме обичаше въпреки всичко. Не разбирах такава обич. После ми се случи нещо, което ми даде урок. Нали знаеш, че взех записките на татко, когато заминах за Морската пехота. Четях по малко. Прелиствах ги, четях това или онова, започвах и спирах. Не мисля, че някога съм ти разказвал какво ми се случи. Може да е в някое от писмата, които ти дадох. Бях насред Афганистан, в район, в който се смяташе, че се крият голяма група талибани. Търсехме особено усилено един човек. Носеха се много слухове, че Осама е там. Изпратиха ме напред с още един снайперист — винаги ни изпращаха по двойки, — за да разузнаем и да открием някакъв вход към серия пещери, където се смяташе, че се крият терористите. Аз лежах по корем и гледах през мерника цели три дни. Бях изтощен и раздразнен и исках да взривя цялата проклета страна и просто да се прибера у дома.

— Звучи ужасно — казах аз.

— Такова беше. — Самюъл се засмя безрадостно и поклати глава. — Преди да ме изпратят на тази мисия, бях прочел притчата за блудния син. Тя малко ме ядоса. Яд ме беше заради сина, който бе останал верен, а после беше отблъснат от баща си. Мислех си, че разбирам какво се опитва да ни научи Исус с тази притча. Мислех си, че това означава, че Исус обича грешника, а не греха, и че ще ни прости, ако просто се върнем при него и му позволим да ни излекува. Знаех, че това е вярно, но продължавах да си мисля, че не е справедливо и не е честно, и „добрият син“ не заслужава да бъде приеман за даденост. Дори си мислех, че тази притча на Исус не е най-добрият пример за приемане на грешника в лоното, че е можел да използва друга история, за да предаде посланието си. Та лежа, значи, там, изморен, ядосан, и притчата за блудния син не спира да се върти в ума ми. Тогава виждам човек, който прилича на мишената ни, да наближава входа към пещерите с още двама мъже. Развълнувах се, защото си мислех: най-сетне някой ще си получи заслуженото. Представяш ли си? В ума си критикувах великия Учител и се приготвях да прострелям човек. Ужасно бях развълнуван, имах заповед да го убия, а внезапно моят партньор каза: „Не е той“. „Той е — отвръщам аз. — Той е!“ Искам да стрелям, макар да осъзнавам, че не е нашият човек, но не искам да отстъпя. — Гласът и тялото на Самюъл бяха напрегнати и той поклати твърдо глава, беше се пренесъл отново на онази скала в далечната страна. — Вече се готвех да натисна спусъка, когато внезапно, отникъде, един глас ми проговори така ясно, както бе проговорил другарят ми, директно в ухото ми. — Самюъл замълча и изведнъж някакво чувство заля лицето му. — Но не беше партньорът ми. Той още шепнеше трескаво, настояваше, че не е нашият човек. Онзи глас можех да го чуя само аз. Той ми каза: „А ти колко дължиш на Господаря ми?“.

Тишината в кабината беше пълна, примесена с нещо като мъка — и макар че не разбирах какво означава този въпрос, знаех, че Самюъл е разбрал, и чаках да овладее чувствата си, за да сподели с мен. Той вдиша дълбоко няколко пъти и продължи дрезгаво, гласът му прекъсваше леко.

— Притчата за блудния син не беше просто за греховете на сина, който си е тръгнал и се е върнал. Тя беше за греховете и на верния син. — Самюъл ме погледна, аз се взирах в него, чаках да продължи. — Онзи ден, сред скалите на Афганистан, бях така решен всеки да си получи заслуженото, че едва не убих човек, за когото знаех, че не е мишената. Той можеше да е тръгнал да търси изгубената си коза. Въпросът е какво всъщност заслужава всеки от нас, Джоузи? Думите, които чух онзи ден, бяха от следваща притча на Исус в Евангелието на Лука, за несправедливия слуга. Прочетох я веднага след като прочетох притчата за блудния син, но бях така ядосан от онова, което смятах за несправедливост в първата притча, че всъщност не прочетох наистина думите на втората. „А ти колко дължиш на Господаря ми?“ Колко? Колко дължа аз? Истината е, че никога не мога да изплатя дълга си. Никога. Ние дължим ВСИЧКО на Бог. Няма ниво на задлъжнялост. Аз съм не по-малко в дълг от човека, който едва не загуби живота си от моята ръка. Верният син е не по-малко задлъжнял от блудния си брат. Всички дължим всичко на Исус Христос. И все пак в края на притчата бащата казва с обич на гневния си син: „Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое“. Ето това е обич. Двама недостойни синове, но и двамата обичани и приети. Онзи ден, с леко припомняне, един милостив баща ми показа колко съм недостоен. И въпреки това ме спаси. В този ден наистина започнах да разбирам.

Разкопчах колана си и се плъзнах към Самюъл на широката седалка. Положих глава на рамото му и прегърнах с две ръце дясната му ръка. Седяхме така, със сълзи в очите, стиснали ръце, останали без думи, в продължение на много километри.

* * *

Пристигнахме в Дилкън точно преди залез. Приличаше на всеки малък град. Пейзажът беше друг, осеян с килими и бижута на навахо — но като че ли не беше много по-различен от Левън. Минахме през града и потеглихме по пътища без никаква маркировка и знаци, като понякога подминавахме стадо овце или широка каруца. Преброих няколко изоставени пикапа. Видях хоган да се извисява унило насред нищото и го посочих на Самюъл.

— Когато собственикът на един хоган умре, в него вече никой не живее. Помниш ли чииди? Че остават само лошите духове? Без значение дали вярваш в тях, уважаваш традицията, която повелява хоганът да остане необитаем, за да се върне при Майката Земя. Ще видиш и други изоставени хогани. Все по-малко навахи живеят в хогани напоследък. Просто е много по-удобно да имаш течаща вода, електричество и климатична инсталация. Но някои още се придържат към старото. Баба Яци определено е една от тях.

Не знаех как Самюъл открива пътя, завиваше ту наляво, ту надясно, докато накрая не заподскачахме по неравна земя към един самотен хоган със стар пикап отпред, който приличаше на пикапа на брат ми. От северната му страна имаше огромно ограждение от преплетени наслуки пръти хвойна. Поне стотина овце бяха в ограждението. Хоганът бе обърнат на изток. Вратата беше отворена и сенките на залязващото слънце създаваха нещо като навес отпред, където една дребна стара жена седеше и чепкаше вълна. Не помръдна, нито стана, когато спряхме и автомобилът изпъшка доволно, след като Самюъл завъртя ключа. Слязохме сковани и аз изостанах малко. Самюъл тръгна напред, вдигна дребната жена от столчето й и я прегърна здраво. Вълната и макарите паднаха в краката й, когато тя го притисна към себе си, малките й ръце галеха ръцете и силния му гръб, потупваха бузите, докато тя мърмореше нещо, което не можех да разбера.

Накрая Самюъл я пусна и се обърна към мен, протегна ръка и ме представи на навахо на своята любима шимасани Яци.

Баба Яци беше красива, както е красиво старото дърво. Сърдечна, тъмна и толкова мъдра, че се взирах в чертите на лицето й за отговори на най-важните въпроси в живота. Косата й беше бяла и гъста, прибрана назад и увита на традиционния за племето навахо кок. Ризата й бе избеляло лилава, с дълги ръкави, а полата й беше широка, на слоеве и убито синя. Носеше стари каубойски ботуши и големи сребърни пръстени с тюркоази на безименните пръсти на сбръчканите си ръце. Не беше много висока, може би към метър и петдесет, но беше набита — по-силен вятър не би я отвял; всъщност останах с впечатлението, че нищо не е в състояние да я разклати.

Тя ми кимна почти царствено и пак насочи вниманието си към внука си. После протегна ръка към хогана си и ни покани да влезем. Хоганът беше по-просторен, отколкото очаквах. Огромен стан заемаше почти изцяло едната му страна. До съседната имаше сламеник, малък скрин с чекмеджета и печка на дърва. Голяма маса с два стола заемаше кухненската част.

— Баба се притеснява, че няма да ти е удобно тук — прошепна ми Самюъл. — Аз й казах, че не обичаш да се суетят заради теб, затова и тя няма да го прави. Казах й, че ще ти е неудобно само ако на нея й е неудобно. Мисля, че това я успокои.

За миг се изумих колко добре ме разбира Самюъл.

Хапнахме просто ястие от пържен хляб и задушено овнешко. Усетих, че клепачите ми натежават, докато седях навън на един от столовете от кухнята и слушах нежната каденца на разговора им. Ръцете на баба Яци бяха винаги заети. Беше ми показала, с превод от Самюъл, килима, по който работеше на стана си. Той беше само с естествените цветове на вълната, преплетени в сложен мотив. Каза, че си правела бои от различни растения, но за този килим нямало да ги използва. Червеното, кафявото, черното и сивото в мотива бяха цветовете на вълната на нейните овце. Попитах я дали замисля модела предварително. Самюъл отговори вместо нея, преди да е превел въпроса ми:

— Мотивът се появява сам. Вълната ти казва какъв ще бъде. Има традиционни мотиви — забравил съм какво точно означават, — но всеки от тях разказва история. Някои истории са сложни и включват много подробни мотиви. Баба казва, че това е церемониален килим.

Това ми се стори логично и аз продължих да разсъждавам:

— Тъкачеството е нещо като композирането на музика. Музиката се пише сякаш сама. Просто трябва да започнеш да свириш.

Самюъл веднага мина на навахо и преведе на баба си думите ми и какво ми е казал. Тя кимна, съгласявайки се с обяснението му, и ми се усмихна леко, когато той вероятно й превеждаше сравнението ми с музиката.

Тази нощ Самюъл спа в каросерията на пикапа, а аз в спален чувал в хогана, като баба му лежеше тихо до мен. Сънувах, че седя пред стана, тъка килим с мотиви на царевични кочани в червено, жълто, синьо и бяло. Един присмехулник е кацнал на рамото ми и ми казва да избера съдбата си. Всеки път, когато посягах към жълтия кочан, присмехулникът ме клъвваше по ръката и казваше с папагалски глас: „Не е за теб! Не е за теб!“.

* * *

Следващия ден яздехме със стадото по каньона към по-тревисти пасища. Зимата идваше рано във високите райони и след месец овцете щяха да пасат близо до хогана на баба Яци. Станахме преди изгрев и аз се постарах да изглеждам красива, дори без необходимите принадлежности. Знаех, че дните ми със Самюъл свършват, и исках всичко да е както трябва. Не се опитвах да си обясня чувствата си към него, освен радостта от завръщането му. Знаех, че като избягвам да се замислям за това, се самозаблуждавам, но просто не можех да се накарам да си представя какво предстои. Много време бе изминало, откакто бях яздила, и знаех, че на следващия ден ще имам болки. Никога не бях излизала с овцете и знаех, че баба Яци всъщност не се нуждае от помощта ми, затова изоставах и чаках инструкции, като просто се наслаждавах на присъствието им.

Студената утрин отстъпи пред слънце и сини небеса, с дъх на наближаващата есен във въздуха. Когато стигнахме до долината, където овцете щяха да останат няколко часа, слязохме от конете, спънахме ги, като вързахме задните им крака, и хапнахме сушено месо и пържен хляб, останал от вечерята. После се настанихме да си починем, докато овцете пасат.

Бях задрямала, докато слушах как Самюъл говори с баба си, без да разбирам нищо, естествено, но и не изпитвах нужда да разбирам. Усетих как той ме докосна по ръката и отворих едно око.

— По теб пълзеше кърлеж. Баба казва, че има много кърлежи тази година.

Мисълта кърлеж да се забие в ръката ми ми подейства като обливане със студена вода и бързо се разсъних. Седнах, изтупах ръцете и краката си и прокарах пръсти през косата си.

— Знаеш ли защо кърлежите са плоски?

Самюъл седеше до голяма скала. Не изглеждаше никак притеснен от мисълта, че около нас пълзят кърлежи.

— Не съм разглеждала достатъчно дълго кърлеж, за да знам, че е плосък — признах аз, като още изтръсквах крачолите на джинсите си.

— Още една история на навахо… баба я разказва по-добре от мен… но легендата е, че Койотът излязъл един ден на разходка и срещнал старица. Тя му казала, че наблизо има великан и той трябва да се обърне и да си отиде. Койотът заявил, че не го е страх от нищо, особено от великани, и продължил напред. Взел обаче една остра пръчка за всеки случай, като си мислел, че може да му потрябва, ако се натъкне на великана. Накрая стигнал до отвора на огромна пещера и тъй като си бил любопитен, като повечето койоти, влязъл да я огледа. Изминал известно разстояние и видял една жена да лежи на пода на пещерата. Попитал я какво й има. Тя казала, че е толкова слаба, че не може да стане. Койотът я попитал дали е болна. Тя отвърнала, че е отслабнала от глад, защото е пленена в корема на великана без никаква храна. „Какъв великан?“ — попитал Койотът. Жената се засмяла и му казала, че и той е в корема на великана. Пещерата, в която влязъл, била устата на великана. „Лесно се влиза — казала жената, — но никой не е излязъл.“

Койотът не знаел какво да стори, затова продължил да върви и да оглежда. Срещнал още много хора, всички слаби и умиращи от глад. Казал им: „Ако това е коремът на великана, значи, стените са от мускули и мазнина и можем да си режем парчета и да ядем месото“. Той използвал острата пръчка и зъбите си, за да къса месо от стените на корема на великана. Нахранил всички хора и те били доволни. Казали: „Благодарим ти, че ни нахрани, но все още не можем да излезем от тук“. Койотът им рекъл: „Ако това е коремът на великана, значи, сърцето му трябва да е някъде наблизо. Ще го намеря, ще го пронижа и ще го убия“. Един от хората казал: „Виждаш ли онзи пулсиращ вулкан ей там? Това е сърцето на великана“.

Койотът пропълзял по вулкана и забил пръчката си в сърцето на великана. Великанът извикал: „Ти ли си, Койоте? Спри да ме режеш и пронизваш и ще отворя устата си, за да те пусна навън“.

Но Койотът не искал да спаси само себе си, искал да спаси всички. От вулкана започнала да изригва гъста лава. Великанът затреперил и Койотът казал на хората, че вулканът предизвиква земетресение и великанът ще отвори уста и всички ще избягат. Когато в предсмъртните си мъки великанът заревал от болка, хората, пленени в корема му, избягали през устата му. Койотът ги спасил — завърши историята Самюъл и ме загледа с очакване.

— Хубава история… но не разбирам какво общо има с кърлежите — извих въпросително вежди.

— О, да — усмихна се той. — Ами последен излязъл кърлежът, тъкмо пропълзявал навън, когато великанът умрял и челюстите му се затворили. Койотът трябвало да дърпа кърлежа между зъбите на великана и той се сплескал.

— Ооо, сега вече всичко е ясно — засмях се. — Харесва ми как индианските легенди смесват практичното с фантастичното.

Бабата на Самюъл седеше до нас и пак чепкаше вълна, погледна нагоре и се засмя. Като че ли успяваше да следва разговора и аз заключих, че сигурно разбира по-добре английски, отколкото го говори.

Тя ми каза нещо, което не разбрах. Изражението й бе мило, а думите нежни.

— Баба каза, че са като историите в моята Библия, легендите съдържат уроци, ако се вгледаш достатъчно дълбоко в тях. Именно поуката в тази история е най-важната част — преведе ми Самюъл, като се взираше в баба си с подобно на нейното изражение.

— Като притчите ли?

Баба Яци кимна, сякаш бе разбрала въпроса ми. Пак заговори на мен, този път на накъсан английски, и аз я слушах внимателно. Знаех, че й е трудно и го прави само заради мен.

— Койотът не е знаел, че е пленен.

Тя погледна към вълната, която чепкаше, и не каза нищо повече.

Погледнах към Самюъл за пояснение, не разбирах съвсем какво се опитва да ми каже баба му. Той постоя неподвижен за миг, после ме погледна, присвил леко очи заради слънцето, което се промъкваше под нашия заслон.

— Койотът е бил в корема на великана и дори не е знаел това. Той изобщо не съзнавал, че е в плен. Мисля, че това се опитва да каже баба.

— Но може да се каже и че Койотът е бил единственият, който не е бил в капан — свих рамене, знаех, че интерпретацията на баба му на тази легенда му напомня за мен. Стомахът ми се сви от тази мисъл и изгарях от нетърпение да обърна нещата. — Койотът не е имал проблем да се измъкне, но е знаел, че не може да остави останалите.

— Хм. Трябваше да се досетя, че ще го видиш по този начин. — Самюъл докосна с пръсти бузата ми. — Имам чувството, че пак съм в автобуса и се опитвам да следвам мислите ти. Ти винаги си на две крачки пред мен.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако изиграем една канадска? — пошегувах се — Сигурна съм, че няма да имам шанс.

Той се засмя и баба му вдигна рязко поглед, очите й се спряха с обич на лицето му. Погледът й се плъзна към мен, изпълнен с въпроси.