Ейми Хармън
Музиката на сърцето (16)

16.
Модулация

Тара нахлу в салона като ураган един следобед — розова коса, червени устни, ослепителна усмивка, прегръщаше всички и пищеше, сякаш бе отсъствала цял век, а не три месеца. Появяваше се от време на време, правеше прическа на майка си и изчезваше като вихър. Сега седна на моя стол и започна да ми разказва най-подробно какво й се е случило, откакто ме е видяла за последно. Внезапно присви очи към мен и нацупи алените си устни.

— Косата ти ми харесва — каза тя с такава изненада, че се разсмях. — Не! Наистина! — настоя. — Пуснала си я по-дълга и къдриците са толкова меки и свободни.

Бях накарала Луиз да ми подстриже косата късо като на момче, когато започнах работа в салона й. Изтърпях толкова тормоз и закачки, след като цяла година преживявах експериментите на Тара, че просто казах на Луиз да я „отреже“. Тя през цялото време цъкаше с език. И не спираше да ме пита: „Какво си мислеше, момиче, като позволи на Тара да ти окепази косата?“.

Докоснах смутено косата си, която вече се спускаше под раменете ми.

— Ами просто е по-дълга. Не съм я оформяла по специален начин.

— Да не се виждаш с някого? — попита тя и се засмя, сякаш е казала невероятно забавна шега. — Че с кого ще се виждаш? Всички са или на шестнайсет, или женени, или отдавна мъртви!

Луиз се обади от работното си място, където подстригваше Пени Уоруд:

— О, не знам за това. Преди няколко дни Нети Йейтс дойде с внука си. Сега е голям хубавец!

— Внукът на Нети? Говориш за сина на Табрина? Този мъж е адски грозен! Ставаш отчайваща на стари години, мамо!

— Не синът на Табрина! Права си, онова момче е голям грозник! Не, говоря за сина на Майкъл! — каза тя победоносно.

— Кой е Майкъл? — попита Тара напълно объркана.

— По-големият брат на Табрина.

— Дори не знаех, че Табрина има голям брат!

— Ами, да. Той умря, когато ти беше още бебе, и сигурно затова не си чувала за него. Майкъл Йейтс беше висок хубавец! — въздъхна Луиз. — Беше по-религиозен от останалите в семейството и отиде на двугодишна мисия от църквата, макар че никой друг от близките му не беше ходил. Той беше доста мълчалив човек, но пък какъв хубавец, боже! Бедната му сестра Табрина е получила само остатъците, Бог да я благослови, а децата й са дори по-грозни от нея!

— Мамо! Концентрирай се! — засмя се Тара. — Кажи за този Майкъл. Значи, имал син?

— Да. Живееше тук с баба си и дядо си известно време, докато беше в гимназията. Половин навахо е или нещо такова. Не мога да повярвам, че не го помниш. Как му беше името, Джоузи?

— Самюъл.

Обърнах се и се престорих, че подреждам тоалетката си, за да не погледна Тара. Страхувах се, че ще издам нещо, което още не бях готова да обсъждам.

— Самюъл… — Тя сгърчи лице, в опит да си спомни. — О, да! Ей, Джоузи, това не беше ли хлапето, с което седя цяла година в автобуса в седми клас? — Тя потрепери драматично. — Бях сигурна, че ще убие баба си и дядо си в съня им!

— Тара! — обърнах се и я изгледах лошо. — Защо говориш така?

— Какво? — възрази тя. — Той беше много страховит! Никога не каза и две думи на никого и винаги беше намръщен. Имаше дълга коса и мога да се закълна, че на крака си закачваше томахавка. Не знам ти как издържаше. Аз щях да се напикая от страх, ако господин Уокър ме беше сложил до него в автобуса.

— Аз го харесвах — отвърнах простичко. — Всъщност станахме приятели. Той беше мълчалив и малко напрегнат, но и мен ме мислеха за такава — погледнах многозначително Тара.

— Не започна ли той да ръкопляска в църквата онзи път? — обади се и Пени Уоруд.

Луиз се обърна и ме посочи с гребена си, като го размахваше диво и подскачаше, сякаш имаше мравки в гащите.

— Той беше! Той стана и започна да ръкопляска, след като ти изсвири солото си! По онова време просто си помислих, че може би се опитва да изложи баба си и дядо си, да се направи на интересен, нали се сещаш? Не осъзнавах, че вие двамата се познавате! Охо! Ама как го направи само! Още помня изражението ти. Джоузи Джо! Сякаш бе готова да се възнесеш в рая.

— Значи… този Самюъл… защо се е върнал в града? — прекъсна Тара монолога на майка си.

— Ами Нети ми каза, че е дошъл да им помогне да вкарат нещата в ред — отвърна Луиз. — Те си нямат друг, нали знаеш, и вече остаряха. Табрина и съпругът й не им помагат. А и двамата заедно нямат акъл и за пет пари.

— Луиз! — скастрих я аз.

— Добре де, Джоузи. Това беше малко грубо. — И тя продължи: — Табрина и съпругът й почти нямат акъл за пет пари. — Усмихна ми се над дясното си рамо, преди да добави: — Както и да е, този Самюъл… е голям хубавец сега, Тара, каквото и да си мислила в седми клас. Върнал се е да уреди някакви юридически въпроси, да им помогне да продадат овцете, да продаде малко земя и такива работи. Дон вече не е добре и е време да спре да работи толкова усилено.

— Казваш, че е дошъл да уреди юридически въпроси. Да не е станал адвокат? — попита Тара с интерес.

За нея адвокатите означаваха пари, а парите бяха най-важната характеристика на един бъдещ съпруг.

— Не, морски пехотинец е — обадих се аз.

— Да, морски пехотинец е, но Нети каза, че от армията му помогнали да плати за колежа, после той изкарал офицерски курсове, а сега ще учи право. В момента е в нещо като отпуск.

Аз направо ахнах. Самюъл ще става адвокат? Коленете ми омекнаха и имах чувството, че ще заплача. Внезапно бях така силно, еуфорично горда с него. Явно не бях прочела достатъчно писма, а и досега не ми беше споменал за това. Пък и кога да го направи? При всеки наш разговор си разменяхме емоционални гранати. Засрамих се, че не го бях попитала нещо за него.

— Земята до Джоузи! — Тара размахваше ръце пред лицето ми. — Изглеждаш, сякаш ще заплачеш, добре ли си?

Аз прогоних въпросите, усмихнах се широко и ми се прииска този ден да свърши. Имах нужда да намеря Самюъл, без значение дали си мисли, че инфантата е мъртва.

* * *

Самюъл не си беше у дома, когато почуках на мрежата на Нети Йейтс по-късно тази вечер. Бях изпекла бисквити като повод да се отбия. Освен това бях напълнила една кошница със зеленчуци от моята градина. Нети бе спряла да обработва градината си през последните години, оплакваше се, че вече била „твърде крехка, за да копае“. Беше си истинска ирония, че бе споделяла с мен и семейството ми зеленчуците от градината си толкова години и ми бе показала как да се грижа за своята, а сега аз можех да отделя от реколтата си, за да й се отблагодаря.

Нети плетеше на една кука и ме покани да седна и да си поговорим малко.

— Самюъл и Дон отидоха да доведат кравите от планината рано тази сутрин. Не исках Дон да ходи; притеснявам се, че ще е на седлото цял ден, но той не ми даде и да издумам. Аз и не настоявах много. Той прибира кравите от връх Небо всяка есен, откакто се е научил да си връзва обувките, и това вероятно ще му е за последно. Продаваме кравите и овцете. Дон е облекчен, но му е трудно. Самюъл дойде да помогне, да свали малко бреме от плещите му. Когато дойде да живее при нас преди години, не знаех какво да мисля. Той беше толкова мълчалив и отначало изглеждаше много гневен. Но после постепенно започна да се променя… не знам точно защо, но съм благодарна. Порасна, стана много свестен мъж и истинска благословия за нас сега, когато се нуждаем от него. Казва, че ще остане, докато всичко бъде уредено.

Никак не ме биваше в такива разговори и не знаех какво точно да кажа. Бях решила просто да се отбия и да попитам за информация.

— А те кога ще се върнат? — поинтересувах се небрежно.

— О, сигурно всеки момент. — Тя ме погледна с любопитство.

Промених бързо темата и я попитах дали мога да й помогна с нещо, преди да си тръгна. Тя започна да усуква, не искала да ме безпокои, но накрая призна, че има нужда от помощ за цветните лехи в предния двор. Не след дълго вече бях на колене, заровила ръце в пръстта. Всъщност обичах да плевя. Наречете ме откачена, но има нещо безкрайно терапевтично в изтръгването на гадните плевели от хладната кафява почва. Вече бях оплевила лехата от едната страна на алеята и започвах другата, когато чух хрущенето на гуми по чакъла. Бях се надявала да се държа спокойно и овладяно, когато видя Самюъл отново. Вместо това бях на колене, вирнала задник, и скубех глухарчетата, избуяли сред невените.

— О, здравей, госпожице Джоузи!

Дон Йейтс слезе сковано от пикапа и тръгна към мен с леко изкривените си крака. Някога беше висок, а сега се бе прегърбил и смалил. В младостта си беше яздил на родео и няколко пъти го бяха сглобявали отново. Нети ми е казвала, че си е чупил всяка кост на ръцете, докато кариерата му не приключила. Пръстите му бяха като наденички, а дланите дебели и груби. В комбинация с мускулестите предмишници, приличаше малко на Попай. Огромни ръце, никакъв задник и криви крака.

— Здравейте, господин Йейтс. — Отметнах косата от лицето си и избърсах ръце в полите на вече мръсната розова рокля. — Как мина прибирането на добитъка?

Самюъл беше зад него и без да каже дума, коленичи до мен и започна да плеви.

— Ами продължително беше, госпожице Джоузи! Ще вляза и ще помоля жената да ми направи едно кафе. Иначе може да се строполя тук. Твърде стар съм вече за това. Искате ли малко лимонада или нещо друго?

— Не и за мен, благодаря.

Погледнах въпросително Самюъл.

— Влизай, дядо. Аз ще помогна на Джоузи да довърши.

Мрежата на вратата се затръшна след Дон Йейтс и ние със Самюъл продължихме да работим в мълчание. Реших, че ще ми е по-лесно да говоря, докато ръцете ми са заети, затова поех дълбоко дъх и започнах:

— Гордея се с теб, Самюъл!

Дърпах плевелите по-бързо, ръцете ми следваха темпото на галопиращия пулс.

Той ме погледна изненадан. Срещнах черния му поглед и бързо сведох очи, за да се уверя, че няма да започна да изкоренявам невените в трескавото си усърдие.

— Днес в салона говореха за теб — усмихнах се смутено. — Е, те винаги говорят, но днес казаха нещо много интересно.

Самюъл беше спрял да плеви, наклонил глава настрани, гледаше ме мълчаливо.

Погледнах пак надолу и трескаво затърсих плевел наблизо.

— Чух, че ще учиш право. — Замълчах. Гордостта, която изпитвах заради него, отново изпълваше сърцето ми. Вдигнах очи и преглътнах, за да овладея емоциите си. — Не мога да ти опиша как… се почувствах, когато научих за това. Просто исках да крещя от радост… и… да скачам. Толкова съм… толкова съм горда с постигнатото от теб.

Гледах го, той като че ли обмисляше думите ми.

— Благодаря ти, Джоузи. Нямаш представа какво означава това за мен.

Вгледа се в мен, после продължи да плеви, докато и последният упорит натрапник не беше отстранен от цветните лехи.

— И, Самюъл… благодаря ти за писмата… още не съм успяла да ги прочета всичките, но ще го направя. — Опитвах се да бъда откровена, без да става твърде лично, но се отказах, защото осъзнах, че не мога. — Почти ме карат да се чувствам, сякаш съм била с теб. Най-вече ме накараха да осъзная, че може би не съм била сама през всички онези нощи, когато плаках за теб и ми липсваше.

Гласът ми секна, но аз се овладях. Понечих да се изправя, но ръката му се стрелна и се сви около голата ми ръка, точно над лакътя, задържа ме.

— Съжалявам, Джоузи — каза той тихо и дрезгаво. — Толкова съжалявам за онова, което ти казах онази вечер. Накарах те да се почувстваш, сякаш съм разочарован от теб. Няма нищо нередно в това, което си, и това, което правиш. — Прокара леко пръсти по лицето ми. — Просто не искам да гледам как страдаш. Разбрах всичко погрешно. Ще ми позволиш ли да ти се реванширам? Ще ми позволиш ли да направя нещо за теб? — попита той почти умолително.

Исках да затворя очи и да притисна лице в дланта му. Докосването му беше леко като перце, но очите му се взираха настойчиво в моите. Кимнах в съгласие, осъзнавайки, че дори не ми пука за какво става дума, стига да съм в неговата компания още малко. Той се надигна и посегна да ме изправи.

— Цял ден се потя на коня, трябва да се изкъпя. Ще дойда у вас след половин час, става ли?

Кимнах отново и се обърнах да си вървя.

— Джоузи? — спря ме гласът му. — Баща ти у вас ли е?

Сърцето ми подскочи леко при интимността на този въпрос.

Поклатих глава и успях да открия гласа си. Излезе лесно и плавно, за което бях благодарна.

— Той и днес е вечерна смяна.

— Ще дойда.

Обърна се и влезе в къщата. Опитвах се да не тичам, но накрая хукнах по средата на улицата като дете.

* * *

Чаках Самюъл на люлката на верандата, когато той се зададе по улицата след половин час. Бях си взела вана и отмила пръстта от ръцете и краката си. Бях сменила розовата лятна рокля с пола и синя прилепнала тениска, която знаех, че подчертава цвета на очите ми. Полата беше бяла, с бродерия, удобна и красива. Не си сложих обувки. Прасците и стъпалата ми бяха потъмнели от слънчевите летни дни и липсата на обувки правеше предпочитанието ми към поли не толкова официално. Рядко обувах панталони и носех само шорти, когато тичах. Харесвах усещането от красивите женствени дрехи и беше спряло да ми пука дали съм старомодна. Нямах време да си измия косата, затова я вдигнах, сложих си грим и малко лавандула на китките. Чувствах се глупаво да го чакам така, но все пак го чаках.

Той беше с чисти джинси и мека карирана риза с навити до лактите ръкави, които разкриваха силните му предмишници. Беше с мокасини, а късата му черна коса бе сресана назад над гладкото чело и изпъкналите скули. Носеше голям буркан и още по-голямо дървено ведро. Спря точно пред мен и очите му се плъзнаха одобрително по босите ми крака и вдигнатата коса.

— Трябва ни музика — каза тихо.

По замислените му очи виждах, че не е бил сигурен как ще реагирам на молбата му.

— Добре — отвърнах спокойно.

— Дебюси.

— Нека бъде Дебюси.

— Аз отивам отзад.

Той се обърна и заобиколи зад къщата, без да изчака да разбере какво ще направя. Беше се променил в много отношения, но още бе малко властен. Това ми харесваше. Влязох вътре и намерих Дебюси.

Той седеше в задния двор, на дългата пейка точно под кухненските прозорци, когато отворих мрежата и сложих плейъра на перваза над него. Светлината от кухнята се изливаше в бързо притъмняващата вечер по широките му рамене и сведената глава. Той режеше нещо с остър нож, белеше кората и разкриваше бял влакнест корен, който изглеждаше гладък и мек. Наведе се напред и извади голяма сребриста купа от голямото дървено ведро, което бе донесъл. Сложи белия корен в купата, взе огромния буркан, който носеше, и изля гореща вода върху корена. После започна да го търка като сапун и веднага се оформиха малки мехурчета. Той продължи да търка и сребърната купа се напълни с гъста бяла пяна. Остави купата, взе една кърпа за ръце и дебела бяла кърпа за баня от дървеното ведро. Стана от пейката, сложи кърпата за ръце на рамото си и постла дебелата на пейката. После се обърна към мен и потупа пейката.

— Легни.

Бях го гледала с интерес, чудех се какво прави. Мислех си, че сигурно ще накисне краката ми, когато видях голямата купа с пяната. Бях любопитна, но не го разпитвах. Подредих полата си и легнах по гръб на пейката. Той посегна нагоре и пусна музиката, като превъртя мелодиите, докато не откри онази, която търсеше. Обърна дървеното ведро, сложи го близо до главата ми и седна на него като на столче. После издърпа кърпата под мен, за да ме плъзне към себе си, докато главата ми не увисна от ръба на пейката и се отпусна в скута му. Започна да сваля фибите от главата ми. Прокарваше силните си пръсти през къдриците ми, приглаждаше ги върху дланите си. Със закъснение установих, че музиката е „Момичето с ленените коси“ на Дебюси.

— Колко подходящо — казах тихо, с усмивка в гласа.

— Харесва ми — отвърна той. — Винаги мисля за теб, когато я слушам.

— Често ли я слушаш? — попитах, леко без дъх.

— Почти всеки ден от десет години — отвърна той равно.

Сърцето ми изпърха и спря, дишането ми стана плитко.

Той продължи спокойно, сякаш не бе признал нещо невероятно.

— Ти ми изми косата. Сега аз ще измия твоята. Моята баба навахо ме научи. Тя прави сапун от корен на юка. От него става най-хубавият сапун. Юката в двора на баба Нети е посадена преди много години от татко. Тя не е характерна за този регион, но когато се върнал у дома след двете години в резервата, искал да донесе нещо със себе си оттам. Аз изкопах парче корен. Трябва да свалиш кората. После настъргваш бялата част… това е сапунът. Не бях сигурен, че ще се разпени, но стана.

Като придържаше леко главата ми, той взе купата и я сложи в скута си, който сега бе покрит с кърпата за ръце. Сведе главата ми в сапунената вода и я задържа малко. С другата си ръка разнесе пяната по косата ми, топлината се процеди в скалпа ми, ръката му се плъзгаше напред-назад, прокарваше косата ми през дланта си, притискаше пръсти в основата на черепа ми и ги плъзгаше отново нагоре. Очите ми се затвориха и нервните ми окончания се напрегнаха. Свих колене нагоре, плъзнах стъпалата си по грубата пейка, пръстите на краката ми се свиха в отговор на сладката агония от докосването на ръцете му.

Самюъл продължи, музиката на гласа му бе успокояваща като топлата вода:

— Баба използва сапун от юка, за да пере овчата вълна след стригането всяка пролет. Казва, че върши по-добра работа от всичко останало. Твоята коса няма да мирише на лавандула или рози, когато приключа, но ще бъде чиста. Баба казва, че ще ти даде и сили.

— Твоята мъдра баба. Мисля за нея всеки път, когато храня кокошките.

— Защо?

В гласа му се усещаше усмивка.

— Ами ти веднъж ми каза, че всичките й овце си имали имена, а те били много! Аз също избрах имена за кокошките си, когато бях малка, след като мама почина. Така някак ми беше по-лесно да се грижа за тях. Нарекох ги с имена като Питър, Луси, Едмънд и Сюзан, на героите от „Хрониките на Нарния“. Но твоята баба е дала на овцете си имена като Рошава задница и Рибешко лице и това винаги ме разсмиваше.

— Хм. Имената на навахо определено звучат по-поетично — засмя се Самюъл. — Жалко, мисля, че Рошавата задница и Рибешкото лице се споминаха, но тя има нова овца, на име Лице като задница, в чест и на двете.

Смях се дълго и пръстите му се свиха в косата ми.

— О, Джоузи. Този звук трябва да се бутилира и продава.

Усмихна ми се, когато го погледнах изненадана.

Той извърна очи и взе буркана, изля горещата вода върху косата ми и я натопи пак в купата с пяна, като започна процеса отново.

— Единствено мама ми е мила косата — казах сънливо, плъзгането на пръстите му ме отпускаше и успокояваше. — Беше много отдавна. Приемах за даденост колко прекрасно е усещането.

— Била си дете. Разбира се, че ще го приемаш за даденост — отвърна той тихо.

— Знам защо мама ми миеше косата — казах със затворени очи, — но защо ти го правиш, Самюъл? Мила съм косите на много хора в салона. Никой от тях не е идвал да измие моята.

— Мия ти косата по същата причина, поради която вероятно го е правила и майка ти.

— Защото косата ми е мръсна и заплетена, след като съм играла в обора? — подразних го аз.

— Защото е приятно да се грижа за теб.

Гласът му бе едновременно нежен и искрен.

Душата ми запя.

— От доста време сама се грижа за себе си — отвърнах тихо, невероятно трогната от прекрасния му отговор.

— Знам, и те бива в това. От доста време се грижиш и за всички останали.

Той замълча и аз не продължих разговора. Отнемаше твърде много енергия, бях унесена от музиката, от магията на нощта, от силните му ръце.

„Мечтание“ на Дебюси се лееше в мастиления мрак, светлината не достигаше до нас и лицата ни потъваха в сенките. Самюъл хвана мокрите ми кичури с ръка, уви ги на пръстите си, дръпна главата ми назад и аз извих шия, когато той изстиска водата от косата ми. Чух го как оставя купата и го усетих да става, все още поддържаше главата ми с ръка. Изля топла вода по кичурите, плакнеше ги отново и отново, ръцете му сресваха косата ми, докато водата не потече чиста.

Отново усука кичурите и ги изстиска, после уви главата ми с хавлията, която държеше в скута си. Остави ме за миг и обкрачи пейката под свитите ми колене. Наведе се напред, хвана ръцете ми и ме вдигна към себе си, докато не седнах. Краката ми бяха от двете страни на пейката, а главата ми почиваше на гърдите му. Той взе кърпата за ръце и леко подсуши мокрите къдрици, като масажираше скалпа ми и попиваше водата от косата ми. Кърпата падна на земята, когато той вдигна лицето ми към себе си. Ръцете му пригладиха косата ми назад, над челото и скулите. Дъхът ми секна от очакването на целувка, но той отново прокара лявата си ръка през косата ми. Сведе глава и плъзна грубата си буза напред-назад по меката ми кожа, топлият му дъх докосна шията ми. Този жест бе така изпълнен с обич, така нежен, че очите ми останаха затворени под простичката ласка. Стаих дъх, когато прокара устни по челото ми, целуна затворените ми клепачи. Усетих го да се отдръпва и отворих очи. Гледаше ме в тъмното. Отчаяно исках да се наведе и да ме целуне по устните.

Ръцете му обгърнаха лицето ми и той като че ли не дишаше цяла вечност. После дланите и пръстите му се плъзнаха по ръцете ми и стигнаха над китките. „Лунна светлина“ шептеше с бриза и леко се спускаше по кожата ми, като създаваше вълнички от желание там, където ме бяха докоснали ръцете му.

— Помниш ли кога за първи път държах ръката ти?

Гласът му беше станал по-плътен.

Мислите ми бяха бавни и тежки, умът ми се бе размекнал от всичко това, но след миг отговорих:

— Точно след като спорихме за Хийтклиф. Ти ми беше ядосан. Не ми проговори с дни — казах, като си спомних болката и объркването, докато чаках отново да ми бъде приятел. — Искаше ми се да не бях казвала нищо. Ти толкова много ме ядоса.

Засмях се леко, защото си спомних колко упорито искаше Самюъл да докаже, че теориите ми са погрешни.

— Ти беше на тринайсет! Едно тринайсетгодишно момиче, което беше красиво, мъдро, търпеливо… и вбесяващо! Все си мислех: „Откъде ги знае тези неща?!“. Ти цитира онези думи от Библията, сякаш си ги научила именно за да ми дадеш урок. После стана и слезе от автобуса! Бях толкова смаян, че си пропуснах спирката. Останах да седя, докато всички други слязоха. Накрая се наложи да вървя до дома от къщата на шофьора. Господин Уокър се изнерви и реши, че съм намислил нещо. Е, не мога да го виня, държах се доста странно.

Погледнах към ръцете му, кожата на моите настръхваше под пръстите му.

— Първо послание на апостол Павел до коринтяни, глава 13… Откъде го знаеше? — В гласа му още се усещаше изумление. — Колкото и умна да си, едно тринайсетгодишно момиче не цитира просто така Библията.

Поклатих леко глава и се усмихнах.

— Няколко седмици преди този спор седях в църквата с леля Луиз и братовчедите ми. Татко не идваше често на църква, но леля Луиз водеше семейството си всяка седмица. Тя все казваше, че има нужда от всяка помощ… а и аз обичах да ходя на църква.

Самюъл изстена.

— Естествено.

— Тихо! — засмях се и продължих да се оправдавам. — В църквата беше тихо и спокойно, а музиката ме утешаваше. Там се чувствах обичана. Както и да е, онази неделя някой стана и прочете Тринайсета глава от Първо послание до коринтяни. Реших, че това е най-красивото нещо, което съм чувала. Страхувах се, че няма да мога да го намеря, защото ти си прав, не бях много запозната с Писанието. Казах на леля Луиз, че ми е лошо, и хукнах към дома, като си повтарях: „Първо послание до коринтяни, глава тринайсет, Първо послание до коринтяни, глава тринайсет“, през целия път, за да не го забравя. Когато се прибрах, извадих моя…

— Голям зелен речник? — усмихна се Самюъл.

— Моят голям зелен речник — повторих с усмивка. — Освен това извадих и Библията, която държахме на лавицата. Четох стиховете от четвърти до девети отново и отново, като проверявах всяка дума, дори тези, които знаех. Исках да ги разбера идеално. Тези стихове са като най-невероятната поезия! За мен бяха дори нещо повече от красиво съчетание на думи, защото бяха истината! Усещах тази истина, докато ги четях. Щом приключих, написах стиховете на моята Стена на думите и ги четях всяка вечер, преди да си легна. Доста бързо ги запомних.

— Твоята Стена на думите? — Самюъл изви вежди.

— Не знаеш за моята Стена на думите?! — прошепнах с престорен ужас. — Не мога да повярвам, че никога не съм ти казвала за моята Стена на думите! — Скочих от пейката и го дръпнах, той още стискаше ръцете ми. — Ела, ще ти покажа.

Влязох вътре, следвана от Самюъл, и се качихме по малкото стълбище към стаята ми на тавана. Раменете на Самюъл изглеждаха огромни в тесния коридор. В края на стълбите спрях.

— Чакай! Забравих правилата на татко! В стаята ми не може да влизат момчета. По дяволите! Сигурно ще трябва да снимам стената и да ти я покажа по-късно.

Устните ми потрепнаха и отворих широко очи. Престорих се, че ще се върна обратно по стълбите.

Самюъл протегна ръка и ме хвана през кръста.

— Аз ще стоя на прага.

Засмях се на флирта и влязох в малката стая, която беше моя, откакто станах достатъчно голяма, за да изкачвам стълбите. Самюъл ме последва и верен на думата си, се облегна на рамката на вратата. Огледа моя шедьовър.

Погледнах стената си с нови очи, спомняйки си книгите, в които бях намерила всяка дума. Посочих мястото, където бях написала цитата от Първо послание на апостол Павел до коринтяни, 13 глава.

— Ето го… написан, преди да спорим за истинската любов.

Обърнах се и го погледнах.

Той се отдръпна от вратата и тръгна към стената да прочете ситните букви. Прокара ръка по нея, както и аз бях правила много пъти, за да докосна думите.

— Толкова много знание… и всичко е тук сега — каза той нежно, посегна и почука леко по челото ми.

Отиде до прозореца и погледна навън, като сочеше надолу по улицата, където се виждаха светлините на къщата на баба му и дядо му.

— Странно е да си те представя тринайсетгодишна, тук, в тази стая, четеш, докато аз съм само на няколко къщи оттук. — Поколеба се за миг, припомняйки си. — Онази година ме промени. Мислех през цялото време за теб, спорех с теб в главата си и те проклинах, когато не можех да прочета нищо без проклетия речник. — И двамата се засмяхме. След секунди той продължи: — Понякога ти се ядосвах, защото ме накара да се съмнявам в онова, което си мислех, че знам. Започнах да се съмнявам, че изобщо знам нещо. През половината време ми идваше да те разтърся, а през другата половина просто исках да съм с теб и това ме ядосваше още повече. Когато си тръгнах от Левън, се заклех да не се връщам, докато не съм в състояние и аз да те науча на това-онова или да ти докажа, че грешиш. Както дойде.

Спомних си какво ми каза в нощта, когато ме накара да слушам „Павана за една покойна инфанта“. Тъга и съжаление се спуснаха по гърлото ми и свиха стомаха ми.

— А сега си тук. И аз съм тук. Но не каквато ме помниш.

Опитах да се засмея, но прозвуча повече като изхълцване.

Той се извърна от прозореца, пъхнал палци в джобовете си, и бавно се приближи. Вгледа се напрегнато в мен. Аз се взирах в ръцете си и после прибрах косата зад ушите си. Тя беше вече почти изсъхнала и се къдреше около раменете ми. Потиснах нуждата да прокарам пръсти през нея и стоях неподвижна пред погледа му.

— Да, права си. Не си същата. И аз не съм. Но ти вече не си на тринайсет, а аз не съм на осемнайсет. И това е адски добре.

Тогава посегна към мен, хвана лицето ми с длани и ме привлече към себе си. Устните му съвсем леко докоснаха моите. После отново и отново. Дъхът му бе едва доловима ласка по чувствителната ми уста. Така и не засили натиска, не пристъпи по-близо. Дълбоко в душата си усещах някакъв тътен, трус и прокарах ръце по неговите, хванах го за китките, докато загрубелите му от работа длани обгръщаха лицето ми.

— Ще се видим ли утре? — прошепна, като откъсна устни от моите.

Исках да възкликна, че може да остане още, но обуздах развилнелите се чувства. Той като че ли знаеше какво прави, а аз нямах никаква представа.

— Добре — въздъхнах и отстъпих от него, в опит да запазя достойнството си. — Ще те изпратя.

Точно преди да слезем по стълбите, той се обърна и пак погледна стената ми.

— Помня някои от тези думи. Те са наши думи — каза, поглеждайки ме с нежност.

Слязохме по стълбите и излязохме през задната врата. Той взе голямото ведро, купата и кърпите, сложи вече празния буркан при тях. Музиката отдавна бе спряла. Заобиколихме къщата в мълчание. Не исках да си отива.

— Лека нощ, Джоузи — каза той тихо.

Не отговорих. Притесних се да не разкрия отчаяното си разочарование, че тази вечер свършва. Опитах да се усмихна, после се обърнах и тръгнах обратно към къщата. Чух гърлен стон зад себе си. Чух как ведрото и сребърната купа падат на земята с трясък. Когато се обърнах, Самюъл крачеше към мен и аз ахнах от яростното му изражение. Внезапно се озовах в прегръдката му, силата й ме вдигна от земята. След това устните му бяха върху моите, ръцете му се заровиха в косата ми. Устните му настояваха, ръцете стискаха главата ми здраво под напора на целувката. Моите също се вдигнаха към главата му, стиснаха косата му, привличаха го към мен, докато бях потънала в прегръдката му, която ме притискаше, докато го вдишвах победоносно. Целувката бе безкрайна и безкрайно кратка едновременно. Той се отдръпна неохотно и опря чело в моето, слетият ни дъх излизаше на резки тласъци. Самюъл отстъпи назад така внезапно, както ме бе прегърнал, но продължаваше да ме държи. После ме пусна, взирайки се в подутите ми устни.

— Лека нощ, Джоузи!

— Лека нощ, Самюъл! — прошепнах.

Той отстъпи назад, черни очи вперени в сини, после се обърна и взе нещата, които бе хвърлил на земята. Бавно тръгна към дома си, като от време на време се обръщаше, за да види, че го гледам. После, когато вече не го виждах, чувах заглъхващите му стъпки.

* * *

Онази нощ се опитах да потъна в Шекспир, но накрая се втренчих в Стената на думите. Почеркът ми се бе променял през годините от едри, завъртени букви към четливите букви на опитна ръка. Разсеяно започнах да се изпитвам, като определях всяка дума, на която попадаха очите ми.

Нервозен: неспокоен, труден за овладяване

Блудкав: безвкусен, безинтересен

Доцент: преподавател, лектор

Присъщ:

Очите ми спряха на тази дума, когато изникна спомен. Помнех деня, преди много години, когато открих значението й.

Със Самюъл атакувахме няколко от сонетите на Шекспир за домашното му по английски. Аз четях на глас и стигнахме до думата предстоящ. Спрях, употребата й в сонета не съответстваше на значението, което аз знаех.

— Нали разбираш… предстоящ, означава, че ще се случи… всеки миг — беше ми казал Самюъл.

— Не мисля, че е това… Може да има печатна грешка. Я провери, да не би да е присъщ.

Самюъл въздъхна и отвори речника, бързо прелисти страниците и намери думата. Прочете я наум, после ме погледна, като поклати смаян глава.

— Права си. Друга дума е. Имаш набито око… или просто е заради елфските ти уши — каза той сухо.

Напълно ужасена, аз вдигнах ръце към ушите си. Разсеяно бях прибрала косата си зад тях, докато четях, и притеснено я дръпнах отново надолу, за да ги скрия. Мразех ушите си. Не бяха големи и не стърчаха, но имаха леко заострени връхчета. И за да стане още по-зле, тези връхчета бяха извити леко така, че приличах на някое от джуджетата на Дядо Коледа. Когато бях малка, мама казваше, че приличам на дървесно духче. Братята ми, разбира се, твърдяха, че съм приличала по-скоро на трол, и оттогава все ги криех.

Самюъл сигурно видя ужаса ми. Кръвта нахлу в бузите ми и лицето ми започна да пулсира в ритъм със сърцето. Стиснах здраво книгата в скута си и го попитах какво означава „присъщ“, за да го разсея от изчервената си физиономия.

Той помълча малко, стиснал речника и свел очи. После посегна и внимателно прибра косата ми зад едното ухо. Застинах, чудех се дали не се подиграва с мен.

Но когато заговори, в гласа му не се чуваше подигравка:

— Харесвам ушите ти. С тях приличаш на мъдра малка фея. Те са част от присъщата ти красота. — Думите му бяха искрени и аз усетих как любопитството ми нараства. Изражението ми сигурно е било въпросително, защото той бързо отговори: — Присъщ: част от природата и душата на човека. — Срещна сериозно погледа ми.

След миг бавно вдигнах ръка и прибрах косата си и зад другото ухо. После продължих да чета и вече не казахме нищо по въпроса.

Когато се прибрах у дома след училище, написах присъщ на моята стена и също я потърсих в речника. В допълнение към определението на Самюъл видях, че означава също и съществуващ единствено в мислите. Засмях се и реших, че ако красотата на ушите ми съществува единствено в мислите на Самюъл, това ме устройва.

* * *

Усмихната, докоснах думата, докато споменът ме сгряваше. Бях странно успокоена и внезапно много ми се доспа. Обърнах се към леглото, легнах и веднага потънах в дълбок сън без сънища.