Ейми Хармън
Музиката на сърцето (10)

10.
Облигата

В началото не можех да пиша на Самюъл. Още нямаше адрес. Беше обещал да ми пише при първа възможност. Писмото пристигна около две седмици след заминаването му.

7 юни 1997 г.

Скъпа Джоузи,

Първите няколко дни тук почти ми се сливат. Натовариха ни на автобус, беше доста късно — към един сутринта. Беше толкова тъмно, че не виждахме нищо навън, докато ни караха към така нареченото посрещане. Когато спряхме, един тип с униформа дойде при автобуса и започна да крещи да си съберем боклуците и да се наредим до жълтите знаци по асфалта. Бях доста замаян и не можех дори да видя къде са тези знаци. Онзи не спираше да крещи: „Веднага!“. Едно от момчетата се разплака, просто така. Овладя се, но мисля, че всички му съчувствахме, освен сержанта, който застана пред него и му нареди да престане.

Дадоха ни възможност за петнайсетсекундно обаждане и аз позвъних на мама. Никой не отговори и не мисля, че ще се обадя отново. Писах й къде съм и какъв е адресът ми, така че сега всичко зависи от нея. Не знам дали ще ми пише. Баба Яци би го направила, ако можеше — тя не очаква писма, защото не може да ги прочете и да отговори. Знае, че ще отида да я видя, когато ме пуснат от лагера след дванайсет седмици.

Не спах изобщо първата нощ. След като се обадихме, отидохме в една стая с бюра и започнаха да ни заливат с информация — че подът всъщност не е под, че това е „палуба“, че вратата е „люк“. Шапката се нарича фуражка, а обувките — кубинки. Когато приключа тук, ще говоря три езика — английски, навахо и пехотински. Казаха ни номера на взвода и трябваше да го напишем на лявата си ръка с черен перманентен маркер. Взводът ни е 4044, първи батальон. След това събраха всичките ни цивилни дрехи, бижута, ножове, лични вещи, цигари, храна и дъвки — всичко. Едно хлапе се опита да натъпче десертче в устата си, за да не трябва да го предава. Сержантът го накара да го изплюе върху нещата си.

Не можем да използваме думите „аз“, „мен“ или „мой“. Трябва да казваме „редник“, когато говорим за себе си. Всички все се объркват. Аз сега съм редник Йейтс — без първо име. Сержантът каза, че морските пехотинци не са индивиди, а екип. Важен е само взводът. Сега сме четири нула четири четири. Числото четири е свещено за навахите. Има четири свещени планини, които обграждат земите на навахо. Затова си мисля, че повтарянето на тези четворки ще ми донесе късмет.

Веднага ни заведоха на така наречената „черепна ампутация“. Сержантът вдигна голяма врява, когато дойде моят ред да ми стрижат косата. Определено беше най-дългата от всички и знаех, че ще ме обръснат, защото вербовчикът ми беше казал да го очаквам. Обръснаха ни почти нула номер. Остана само четина. Все ми иде да се пипам по главата, но не искам да привличам внимание. Имам чувството, че колкото по-малко внимание привличам, толкова по-добре. Все пак ми беше трудно да гледам как косата ми пада на пода. Това ми напомни за Самсон от Библията на татко. Той изгубил цялата си сила, когато му отрязали косата.

После получихме екипировката си за тринайсетте седмици, които ще прекараме тук. Дори ни дадоха малка кърпа, на която са начертани всички части на М-16, за да знаем къде да ги слагаме, докато чистим оръжието си. Сега сигурно минава четири сутринта, но не съм сигурен, защото не ни е позволено да имаме часовници. Не съм спал, откакто рапортувах призори предишния ден, и вече усещам умората.

След това ни отведоха в казармите. Койките (така наричат леглата тук) имат голи матраци. Същият тип, който натъпка сникърса в устата си, тръгна направа да ляга. Сержантът веднага изникна пред него, за да му каже да се „върне в строя“ — което означава да се нареди до бялата линия. Той ни научи как да вървим в строй и после марширувахме към столовата. Не ни е позволено да говорим, докато сме там, което ме устройва — само сержантът крещи през цялото време. Трябва да държим таблите под определен ъгъл, със събрани пети и насочени навън пръсти на краката. Има толкова неща за помнене, но винаги се намира кой да те поправи на мига, ако объркаш нещо. Имаме около десет минути да се нахраним, преди да ни подкарат отново навън.

Всъщност не си легнахме чак до осем вечерта. Учихме се да маршируваме, да вдигаме крака, да стоим в редица и такива неща. После ни отведоха пак в казармите и трябваше да се научим да си оправяме леглата в пехотински стил. Посред нощ ни събуди крясъкът на сержанта: „До линията, до линията“. Един тип продължи да си спи — и сержантът смъкна одеялото му и му закрещя в лицето, докато хлапето буквално не се търколи на пода. За щастие, беше на долната койка. Друго хлапе се засмя и сержантът се обърна към него и каза: „След един час ти обещавам, че няма да се усмихваш, редник!“. Започнахме да се обличаме, като следвахме точно заповедите. Когато ни казаха да се хидратираме, трябваше да изпием цялата манерка с вода и да я обърнем над главите си, за да го докажем.

И нещо много важно. Имам идеалния резултат от 300 точки на първоначалния тест за сила. Това означава, че направих 100 коремни преси, 20 набирания с главата надолу и пробягах пет километра за 17,58 секунди. Работих усилено и исках да съм най-добрият. Не може да се разбере дали бяха впечатлени, или просто привлякох нежелано внимание. Предполагам, че с времето ще стане ясно. Един от инструкторите като че ли ми се подигра с думите, че това означавало само, че ще трябва да ме товарят повече от другите.

На четвъртия ден тук ни преместиха в нови казарми. Представиха ни инструкторите, които са назначени на нашия взвод. Старшина Медоус е старши инструкторът, старшина Блъд (името му подхожда, повярвай ми) и сержант Еджъл са другите двама инструктори на нашия взвод. Сержант Блъд постоянно реве с цяло гърло (научих този израз от теб). Никога не съм го чувал да говори спокойно. Той е навсякъде, постоянно в движение, крещи, действа. Не ни е позволено да го гледаме в очите и това вероятно е добре, защото ще ми се завие свят, ако се опитам да го направя. Трябва да се взираме право напред. Постоянно крещим: „Да, сър!“, и мразя това. Нямам нищо против думите. Крещенето ме изморява, но когато сержант Блъд се изтъпани пред мен и започне да пръска слюнка и да крещи, че не ме чувал, адски ми се ще да го цапардосам.

Няколко от момчетата вече се разплакаха. Не ми пука, каквото и да ми се случи тук, няма да плача. Не мога да си представя как ще запазя самоуважение, ако го направя. Няма да се откажа, ще съм най-добрият и няма да хленча и рева като тях. Срамота е. Едно хлапе започна да плаче, след като изкрещяхме: „Убий. Убий. Морска пехота!“. Което правим доста често. Хлапето просто се изплаши. Сержант Медоус го издърпа настрани и поговори с него. Не знам дали това момче ще устиска до края. То е същото, което се опита да изяде десертчето и легна на голия матрак онази вечер без разрешение. Казва се редник Уитън, но неколцина от другите вече го наричат редник Хлипън.

Моят съсед по койка е едро бяло хлапе, на име Тайлър Янг. Той е от Тексас, но говори така, сякаш се мисли за черен, което дразни момчетата, които наистина са черни. Но аз донякъде го харесвам. Добродушен е и винаги се усмихва. Много говори, но според мен всички говорят твърде много. Попита ме дали съм мексиканец. Аз казах само, че не съм. Друг от нашия взвод, който е латино, се намеси и ме попита какъв съм. Казах му, че съм редник. Сержант Блъд ме чу и май хареса отговора ми, но момчетата сега са подозрителни към мен, сякаш крия нещо от тях. Не че се срамувам, че съм навахо — просто ми омръзна постоянно да обяснявам какъв съм. Никога не говоря за произхода си тук.

Сержант Блъд казва, че шепна, когато трябва да крещя. Застава точно пред мен и реве: „Защо шепнеш, редник?!!!“. Казва, че сигурно нямам сърце. Не е нужно да крещя, за да имам сърце. Оставям действията ми да говорят сами. Никой няма да ме победи, никой няма да ме надбяга, никой няма да стреля по-добре от мен. Гарантирам това — но няма да бъда най-гръмогласният пехотинец във взвода, това е сигурно. И тъй като не съм бил достатъчно шумен, сержант Блъд ме накара да направя двайсет допълнителни лицеви опори, сто допълнителни коремни преси, изтласкване от клек и катерене, докато краката ми се разтрепериха. Другите наказани са хленчещите и онези, които постоянно бъркат нещо или изостават. Не искам подобно внимание.

Знам, че писмото стана дълго, но трябва да разкажа на някого за това откачено място. Надявам се, че си добре, че свириш на пиано и пишеш музика. Училището свърши и вероятно имаш повече време за упражнения и четене. Позволиха ми да задържа речника и Библията на татко. Реших да я прочета, докато съм тук, като използвам речника за всички думи, които не знам… а те са горе-долу половината. Получавали по един час свободно време всеки ден. Музика не е позволена, затова се налага да слушам Рахманинов само в главата си.

Надявам се да пишеш,

Самюъл

Скъпи Самюъл,

Бях много развълнувана, когато получих писмото ти. Проверявах в пощата всеки ден и когато то най-сетне дойде, направо ми се доплака. Нали ме знаеш — малко съм емоционална. Трябва да кажа, че аз вероятно не бих издържала и един ден в този лагер. Не мога да издържа, когато хората ми крещят. Освен това съм ужасно непохватна. Сигурно ще се провалям постоянно и ще провалям и останалите. Гадост! Хубаво е, че Бог е дал на хората различни таланти. Светът щеше да е в голяма беда, ако аз бях морски пехотинец.

Добавих малка преходна част към твоята песен. Може би някой ден ще мога да я запиша и да ти я изпратя. Не знам обаче дали някога ще ти позволят да слушаш музика, затова ще ти я дам, след като завършиш лагера. Свиря я постоянно, откакто свърши училището. Соня работи с мен по композирането на музика и записването й с ноти. Досега само съм чела и свирила музика, никога не съм писала. Прилича на училище, но нямам нищо против. Соня казва, че ще мога да се прехранвам като музикант, вероятно да свиря с оркестър или филхармония, може би ще обиколя Европа. Няма ли да е страхотно? Не знам обаче дали ще мога да напусна татко.

Мислех си за твоите думи за Самсон, когато са ти обръснали главата. Затова пак прочетох историята. Не мисля, че силата на Самсон е била наистина в косата му. Винаги съм смятала, че е голям идиот да повери на Далила тайната си. Тя се оказа напълно недостойна за доверие. Използва всичко, което й е споделил, срещу него. След като прочетох историята, ми хрумна, че Самсон всъщност не й е вярвал. Той просто не е вярвал, че наистина може да изгуби силата си, ако си отреже косата. Вярвал е в силата си и че тя не му е дадена от Бог с определени отговорности и условия, както са го учили родителите му. Той не е изпълнил обещанието си към Бог. Бог е казал, че неговата дълга коса ще бъде символ на това обещание. Не източникът на силата му. Затова, когато Самсон е разкрил символа на обещанието си пред Далила, той е отхвърлил Бог и всъщност сам се е откъснал от източника на силата си. Затова, казано накратко — твоята индивидуалност не идва от начина, по който изглежда косата ти, Самюъл. Твоята индивидуална стойност се съдържа в това да държиш на обещанията си и да бъдеш човек с характер. Знам, че ми е лесно да го кажа от удобната си стая, докато слушам Моцарт. Но мисля, че все пак е истина.

Помниш ли онази част, която ти прочетох от „Джейн Еър“? Нейната стойност идва от чистия й и надежден характер. Предполагам, че никой от нас не знае какъв е характерът му, докато не бъде подложен на изпитание. Мисля, че през тези няколко седмици ще откриеш, че притежаваш силен характер. Аз вярвам в теб. Ще те смутя ли, ако ти кажа, че много ми липсваш? Защото е така.

Ще слушам достатъчно музика и за двама ни и ще се опитвам да ти я изпращам телепатично. Няма ли да е хубаво? Да можем да си предаваме мисли като радиовълни? Сигурно има начин.

Пази се и бъди щастлив,

Джоузи

1 юли 1997 г.

Скъпа Джоузи,

Получих писмото ти снощи, когато даваха пощата. Прочетох го бавно, на части, за да продължи по-дълго. Моята баба Нети постоянно ми изпраща колети, пълни с неща, които не е позволено да имам. Тя предава обичта си чрез храната, а не чрез писма, макар че ми изпрати и едно кратичко. Твоите писма са особено ценни — благодаря ти. Някои от момчетата си показваха писмата, особено ако бяха от момичета. Някои от тези момичета не притежават никаква класа. Толкова са различни от теб, че направо е смайващо. Не заслужават дори да ти ближат подметките. Едно едро черно хлапе от Лос Анджелис, на име Антон Карлтън, показваше някаква мръсотия и всички се хилеха. Не исках да я прочета и отказах да взема писмото, когато Тайлър ми го подаде. Това ядоса Карлтън и той каза: „Твърде важен ли си за това, белчо? Или просто не харесваш момичета?“. Казах му, че нямам желание да докосвам боклука му. Не мисля, че ме харесва особено, но чувствата са взаимни.

Тайлър веднага се намеси и каза, че не съм бял, а онова момче латино, Меркадо, рече: „Е, знаем, че не е латино“. Всички се втренчиха в мен. Аз просто продължих да си чистя оръжието. Тайлър пак се обади и рече, че съм зелен. Така се наричат самите морски пехотинци. Преди си мислех, че щеше да е много хубаво, ако всички хора бяхме един цвят — ако бяхме еднакви. Но вече не мисля така — защото тогава ти нямаше да си същата. Косата ти нямаше да е толкова руса и златна, а очите ти нямаше да са толкова сини. Но тук нашата цел ни прави еднакви… зелени. Странно терапевтично е след толкова години, в които бях разкъсван от желанието да науча повече за културата на баща си и все пак да остана верен на културата на майка си. Това тук е съвсем друга култура.

Трябваше да се досетя, че ще намериш начин да ме успокоиш за косата. Интересно си схванала историята на Самсон… Сама ли го измисли? Като те познавам, сигурно. Намерих я в Библията и я прочетох вчера през свободния час. Самсон е бил сериозен воин. Мисля, че си права — силата му всъщност не е била в косата. Вероятно това е добър урок за повечето от нас тук. Самсон е бил невероятно могъщ, но е изгубил всичко, когато е решил, че може да се справи сам.

Тук, в лагера, историята е на голяма почит. Изучаваме я с часове. Интересно е и изгражда у мен гордост, сякаш съм част от нещо важно. Набиват ни в главите дати и битки — Инчън, Бело Уд, Сайпан (моят дядо се е бил в Сайпан), Пелелиу, Окинава, Чосин и много други. Иво Джима през Втората световна война е нещо като апогей за Морската пехота.

Учим и за Воините, както ги нарича старши инструкторът — морски пехотинци, които са извършили велики дела. Днес разбрах, че един индианец, на име Джим Кроу, е бил морски пехотинец. Чувал съм името му, той има интересна история. Освен това трябва да запомним и четиринайсетте особености на водачеството, които са неща като честност, знания, полезност, смелост (мисля, че това ще ти хареса — ти обичаш силните характери), осемте принципа на камуфлажа, шестте бойни дисциплини и така нататък, и така нататък. Наричат всичко това „познание“ и постоянно ни изпитват за него.

Няма време за дебати или дискусии и един ден се сетих за теб, докато ни наливаха в главите факти и характеристики. Почти се засмях (което нямаше да е добре), като си помислих колко нямаше да ти хареса това. Ти обичаш да анализираш всичко и дискусиите са важни за теб — не би искала просто да наизустяваш онова, което ти казват, че е важно. Иначе мисля, че от теб щеше да излезе страхотен морски пехотинец. Ти каза, че светът щял да загази, ако беше пехотинец. Не, нищо подобно. Физическите умения се учат — макар че за теб може да се окаже трудно. Ти си толкова всеотдайна, лоялна и смела. Не се сещам и за едно качество, което да не притежаваш. Светът щеше да е много по-добро място, ако имаше повече хора като теб.

Тази седмица започнахме обучение с тояги. Те са дълги около метър и двайсет и са дебело подплатени в двата края. Редниците носят каски и предпазители. Бихме се с момчетата от взводове 4043 и 4045. Накараха ни да се строим покрай дъсчената пътека и се бихме един срещу друг. Целта е да нанесеш удар по главата или гърдите, като и двата се смятат за смъртоносни. Първият, който нанесе два смъртоносни удара, печели. Когато дойде моят ред, полетях по рампата, крещейки както баба ми ме е учила да правя, когато койот се опитва да нападне овца. Повалих противника си от платформата с един мощен удар в гърдите. Сержант Медоус буквално извика от възторг. Сержант Блъд каза:

„Какво беше това, да не е някакъв индиански боен вик?“. Като че ли му хареса — поне не се оплакваше, че не съм достатъчно шумен. Мисля, че противникът ми беше по-изплашен от ужасния ми вик, отколкото от удара в гърдите. Започнах да осъзнавам какъв е смисълът на това постоянно крещене. Ние паднахме от взвод 4043, затова те отнесоха флага. Аз бях леко ядосан от това. Но трябва да призная нещо на Карлтън. Може да е уличен бабаит, но знае как да се бие. Той ми каза същото, когато приключихме, само че без „уличния бабаит“. Почти го харесах днес. Някои от момчетата никога не са участвали в юмручен бой. Аз цял живот се бия. Кой да знае, че това ще ми даде предимство в лагера. Както и да е, тъй като изгубихме, накрая получихме наказателна тренировка.

Знаех си, че няма да ми се размине, и се ужасявах от басейна. След няколко урока и инструкции сложихме куртките, каските, раниците и ботушите и трябваше да скочим в басейна с пълна екипировка. Казаха ни как да не потънем, но аз усещах нарастването на паниката. Лицето ми потъна под водата, но ако се отпуснеш по гръб на раницата и наклониш глава нагоре, лицето ти излиза над водата. Трябваше да плуваме по гръб напред-назад из басейна няколко пъти. После трябваше да скочим от кулата и да преплуваме 15 метра. Не беше толкова зле. Мога само да си представям колко ужасяващо щеше да е всичко това, ако не се бях научил да плувам. Не бях най-бързият, но не привлякох нежелано внимание. Всъщност имаше един-двама, които не можеха да плуват. Аз щях да съм като тях, ако не беше ти.

Вече имам нов прякор. Неколцина от момчетата забелязали, че чета Библията в свободното си време, и вече съм Проповедника. Не е много подходящо, мен ако питаш. Нали проповедниците трябва да проповядват и учат хората? Е, можеше да е и по-зле. Някои от момчетата говореха за любимата си музика. Никой не каза класическата. Не се изненадах. Аз не казах какво харесвам. По-късно си говорих с Тайлър Янг и той ме попита какво слушам, затова му казах за Бах. Попита ме кои песни харесвам. Казах му, че много обичам една сюита — голяма грешка! Помисли си, че говоря за момиче. Сега ме нарича Сю. Мисля, че предпочитам Проповедника. Тайлър е много устат, особено когато си мисли, че ще ни разсмее, и преди да се усетя, разказа на всички, че обичам някаква си Сю.

Всъщност ми харесва тук. Смисълът на този лагер е да станеш нещо по-добро. Тази идея ми харесва. Изминаха четири седмици и съм сигурен, че ще се справя. Между другото, как е Яци? И ти ми липсваш.

Не се променяй,

Самюъл

Написах няколко писма на Самюъл, опитвах да се сетя за всичко, което може да го заинтригува. Казах му как Яци дъвче всичко, което може да докопа с малките си зъбки, и как тормози кокошките. Ако не беше такава пухкава сладка топчица, татко сигурно щеше да ме накара да се отърва от него. Пазех повечето му бели в тайна, за да го защитя. Почти разруши къщата. Определено ми отвори доста работа. Трябваше да реша козината му всеки ден, за да не оставя косми навсякъде, но пък си струваше. Гушках го постоянно и получавах много обич в замяна. Благодарение на него ми ставаше по-леко на сърцето.

Ако не броим Яци, животът бе относително скучен и аз трудно намирах материал за кореспонденцията си. Не можех да му кажа, че предния ден съм плакала, докато храних кокошките, защото си мислех как ще събирам тъпите им кафяви яйца поне още пет години, докато те кудкудякаха и ме кълвяха неблагодарно по краката. Междувременно Самюъл щеше да е заминал, за да води битки по света, щеше да бъде мъж, щеше да се влюбва в ЖЕНИ. Мразех факта, че ще навърша едва четиринайсет и съм твърде млада за него. Стоях сама в стаята си прекалено често, мечтаех как той ще се върне през есента и ще се возим на автобуса, ще седи до мен с униформата си от Морската пехота, ще ми държи ръката и ще слушаме класическа музика от периода на романтиците.

И щом се усетех за какви глупости фантазирам, се чувствах още по-зле, защото осъзнавах, че наистина са детински. Той ужасно ми липсваше и аз много, много се страхувах, че никога няма да го видя отново. Пишех това в писмата, но после ги късах на малки парченца и изпращах по-подходящо писмо, в което ставаше дума за музика, за разни интересни факти и истории, които Соня ми разказваше по време на уроците.

Прекарвах свободното си време със Соня и Док — толкова, колкото да не им се натрапвам прекалено. Уроците ми бяха много разнообразни и покриваха повече теми от музиката. Дори Док участваше понякога, като споделяше по нещо от огромните си познания и даваше мнение. Той не беше музикално надарен, но обичаше да ме слуша как свиря и повечето пъти спеше в креслото си, когато си тръгвах. Не знаех какво става с намерението му да пише книга. Доколкото знам, той така и не я написа, но по някаква причина със Соня обичаха Левън и останаха. Синът на Док беше вече голям и живееше в Кънектикът или някъде другаде, също толкова далече — затова не го виждаха често. Техните леки ексцентричности не бяха чак толкова силни, че да се чувстват задушени в нашето малко градче. Хората като че ли ги харесваха и Соня показваше музикалната си дарба на органа в църквата всяка седмица. Док също си подремваше в църквата всяка седмица, но винаги ходеше, макар че продължаваше да стиска с устни лулата си по време на службата. Никога не я палеше, затова може би хората не протестираха.

Често си мислех, че ако не бяха Соня и Док, мозъкът ми сигурно щеше да атрофира, защото нямаше да има с какво да го занимавам, освен с храна за кокошки, рецепти и лесни уроци в училище. Те бяха истински еликсир за копнеещото ми сърце и стимулант за интелекта ми.

Онова лято проверявах за писма всеки ден, но получавах рядко от Самюъл. Два месеца след като той напусна града, получих още едно. Хукнах към дома, хвърлих останалите писма в кошницата за сметките за по-късен преглед и изтичах в стаята си, където се хвърлих на леглото и разкъсах плика. Първо помирисах страниците със затворени очи и си представих как ги пише. Чувствах се като онези момичета, които плачат, след като са видели Елвис. Отърсих се от глупостта си и разгънах страниците. Писмото беше дълго и прецизният му почерк се накланяше агресивно напред. Зачетох жадно.

31 юли 1997 г.

Скъпа Джоузи,

В съня си чувам как сержантите крещят: „Кръгом, равнис, прикрий се, не бързай!“. Тренираме сякаш с часове. Имам чувството, че марширувам в съня си. Антон Карлтън буквално марширува насън. Тайлър беше наряд предната вечер и Карлтън отишъл при него, марширувайки и спящ. Тайлър извикал: „Кръгом, върни се в строя!“. Получило се. Голямото момче измарширувало обратно към койката си. Тайлър разсмива всички с тази история — нали се сещаш, че не може да я запази в тайна. Карлтън малко се обиди, но двама други чернокожи му казаха да не се впряга. Всички решиха, че е много смешно.

Май всички осъзнават, че ако не се държим заедно, ще страдаме. Един ден водачът на нашия взвод, един корав червенокос тип от Юта, на име Травис Фиц, трябваше да прави наказателни тренировки всеки път, когато някой от нас не изпълни заповед или сбърка нещо. Той плащаше за нашите провали. Това беше много голям урок. Някъде по средата помолих за разрешение да говоря и поисках да заема мястото му. Тормозех се, че той е наказван заради всички нас. Сержант Блъд каза, че това прави истинският водач — поема ударите заради екипа. Позволи ми да сменя Фиц, но урокът бе научен.

Прекарахме последните няколко седмици на стрелковия полигон. Баба ме научи да стрелям. Когато излизахме да пасем овцете, тя ме изпращаше далече от тях и аз се упражнявах. Наричаше това време „мързеливо“ — когато овцете се напасат и са вече сити и сънливи, и оставаме на същото място известно време, за да ги гледаме. Когато баба била малка, прогонвала койотите с лък и стрели. Знам колко примитивно звучи това — повечето хора вероятно няма да повярват. Баба имала свое стадо на осем години. Ако изгубела овца, щели да я бият с каиш, защото това означавало загуба на храна и препитание. Виждал съм я да язди, да крещи срещу койот, да стреля от седлото. От баба вероятно също щеше да стане добър морски пехотинец. Трябва да й кажа това, когато я видя. Тя много ще се зарадва.

Не срещнах никакви трудности на стрелковия полигон, и то благодарение на нея. Но имаше редници, които никога не са стреляли с пушка. Направо не мога да повярвам — дори момчетата в Левън имат ловни пушки, нали? Накъде отива Америка? Нашето поколение е невероятно мекушаво. Господи, започвам да говоря като сержанта. Както и да е, на изпита отбелязах 280 точки, което ме прави експерт. Сержант Медоус каза, че трябва да помисля за школата за снайперисти, след като приключа бойното обучение в Морската пехота. Не съм сигурен какво ще направя. Преди си мислех, че просто ще отида в запаса, но си мисля, че може и да започна активна военна служба.

Вече сме почти на средата на курса и току-що ни направиха снимки в пълна парадна униформа. Направо ми се доплака. Странно, досега нито веднъж не ми се е доплаквало, нито когато ме болеше, когато бях изморен, когато ми крещяха. Но когато облякох униформата, в гърлото ми се появи огромна буца. Невероятно. За първи път имам чувството, че наистина принадлежа някъде.

Знам, че все някога ще трябва да прочета „Джейн Еър“, но не мога по време на лагера, затова те моля да не ми я изпращаш. Няма да го преживея — представи си, че идва пощата, сержантът къса пакета и вади „Джейн Еър“? Ще ме затвори в карцера за година.

Мисля, че Бетовен звучи в мен. Какво си направила? Продължавай с телепатията.

Не се променяй,

Самюъл

Веднага хукнах към малкото си бюро и му писах.

Скъпи Самюъл,

Днес слушах Джон Филип Соуса и си представях как маршируваш със синята униформа. Ще ми изпратиш ли снимка, когато завършиш курса? Нямам търпение да те видя сериозен до знамето. Сериозността ти се удава, затова не мисля, че ще ми изглеждаш твърде различен.

Не се изненадвам, че се справяш толкова добре. Обичам историите за баба ти. Бих искала някой ден да се запозная с нея.

Има, чувството, че стоя неподвижно, докато ти тичаш напред. Малко се притеснявам, може би дори малко завиждам, че ти сбъдваш мечтата си. Сигурно и аз ще имам такава възможност някой ден.

Ходих да помогна на баба ти Нети в градината й днес. Тя поговори малко за теб. Каза, че си й изпратил писмо. Каза ми много неща, които вече знаех, но разбира се, не го споменах. Тя много се гордее с теб. Няма търпение да получи снимката ти с униформа. Показа ми къде ще я закачи. Избрала е място до снимката на Дон с военна униформа. Каза, че той е бил в Националната гвардия. Сигурно знаеш за коя снимка става дума. Видях още една в коридора, която не бях забелязала досега. Ходила съм много пъти в къщата, но обикновено влизам в кухнята или в дневната. На снимката сте ти, майка ти и баща ти, когато си бил на четири години. Знам, че снимките може да са подвеждащи, но и тримата изглеждате щастливи. Ти много приличаш на тях — не мислиш ли? Татко ти е бил толкова хубав мъж, а майка ти е красавица.

Животът може да бъде жесток. Понякога си мисля за мама, за твоя баща, за хората, които обичаме и които ни напуснаха. Ще ми се да разбирах Божия промисъл малко по-добре. Смъртта на мама определено ме направи по-способна и по-независима, и вероятно по-силен, по-добър човек. Просто понякога ми липсва. Ти също ми липсваш.

С обич,

Джоузи

Не получих друго писмо, докато Самюъл не завърши курса и аз се приготвях да започна осми клас. Той вече звучеше толкова различно, толкова пораснал и фокусиран. Изглеждаше ми толкова далечен. Тъгувах за загубата на момчето, което беше мой приятел, макар че мъжът, в който се превърна, ме впечатляваше.

Най-хубавата част от писмото му беше малката снимка в него. Дъхът ми секна и сърцето ме заболя и запя едновременно. Той беше толкова хубав. Косата му я нямаше и силната челюст и скулите изпъкваха на слабото тъмно лице. Ушите му бяха прилепнали към главата. Тъмните му очи се взираха сериозно изпод тънката черна козирка на бялата шапка. Широката уста бе твърда и не се усмихваше. Тъмносинята униформа блестеше със златните си копчета. До него беше знамето, а изражението на Самюъл казваше: „Не се закачай с мен“. Дори се засмях леко. Но смехът премина в стенание и аз се хвърлих на леглото и плаках, докато главата и коремът ме заболяха.

През следващите месеци писмата идваха все по-рядко. Аз продължих да пиша, когато знаех адреса му. После писмата напълно спряха. Не видях Самюъл две години и половина.