Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running Barefoot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Ейми Хармън

Заглавие: Музиката на сърцето

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2019 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 19.11.2019

Редактор: Стефана Моллова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-325-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11776

История

  1. — Добавяне

19.
Кресчендо

Би трябвало да има връзка между математиката, музиката и астрономията — някои от най-великите композитори са били запалени звездобройци. Връзките между математиката и музиката ги разбирам — макар че те не се изчерпват само с темпото, броенето и нотите. Всъщност се случва нещо неврологично в мозъка, когато се свири определен тип музика. Смята се, че тази неврологична промяна оказва благотворен ефект върху математическите ни способности. Бях запленена от онова, което някои учени наричаха Ефект на Моцарт, и използвах това проучване, за да убеждавам не една майка детето й да продължава с уроците по пиано.

Но единствената връзка, която намирах между астрономията и музиката, бе в начина, по който ме караха да се чувствам. Когато поглеждах към небосвода, изпитвах същото благоговение като от величествена музика. Никой не ме беше учил на знания за звездите, както бабата на Самюъл бе направила. Наученото от учебниците не ме вдъхновяваше, сякаш му липсваше нещо жизненоважно. Галактиката беше загадка, която всеки си мисли, че може да разгадае, но всъщност никой не бе успял. В училище често усещах, че се отегчавам от факти и цифри, които ми изглеждаха нищожни догадки за нещо, което бе отвъд всякакви думи и обяснения.

След вечеря на третия ден в резервата със Самюъл се изкачихме на едно скално възвишение близо до хогана на баба му. И докато лилавият залез почерняваше, ние гледахме как звездите започват да се пробуждат над нас. Колкото повече напредваше нощта, толкова по-впечатляващо ставаше небето. И пак изпитах познатото смирено изумление, което винаги ме завладяваше, когато мислех за небесата. Крайниците ми бяха натежали, стомахът ми бе пълен, от много време не се бях чувствала така доволна и отпусната.

Бабата на Самюъл беше заклала коза в наша чест и през последните два дни готвеше всякакви ястия. Аз не бях особено придирчива, но когато Самюъл ми каза, че баба му използва буквално всичко от козата, вече не бях напълно сигурна дали да взема участие в приготвяния пир. Бях я гледала как прави кървави питки и колкото и да е странно, въпреки зловещото име, не бяха лоши. Бяха тежки, засищащи и миришеха вкусно. Две приятелки на баба Яци дойдоха да й помогнат с приготовленията и аз бях поразена колко приличат на жените от моята църква, докато се смееха и работеха заедно. Учудвах се на изобретателността и способностите на тези хора. Те използваха дори пепелта от дървата, за да подквасват хляба си.

Пиршеството се превърна в събиране на приятелите на баба Яци, които познаваха и явно обичаха Самюъл. Майка му също дойде, но ми се стори зле настроена към баба Яци. Някак си дори изглеждаше по-стара от нея, макар че вероятно беше в края на четиресетте. Дълбоки бръчки и хлътнали очи издаваха, че е много тъжна жена. Самюъл се зарадва да я види и я прегърна сърдечно, но само сви рамене, когато тя си тръгна скоро след това.

Сега, докато лежах до него на гладкото скално възвишение и се взирах в безкрайната шир на нощното небе, го попитах за жената, която бе негова майка.

— Тя още живее с втория ми баща, макар че не съм го виждал, откакто си тръгнах оттук през последната година в гимназията. Хоганът на моята шимасани е неутрална територия, където с майка ми се срещахме през годините.

— Тя като че ли не харесва много баба Яци — казах аз.

— Тя никога не успява да ядоса баба. Мисля, че се опитва да я накара да направи нещо лошо само за да оправдае собственото си лошо отношение. Но баба просто я обича и доколкото виждам, винаги се държи добре с нея. Жалко, но мама е предавала себе си вече много пъти и се превръща в мечка.

— Мечка? — попитах объркана.

— Още една легенда. Когато бях малък, баба ми разказа една история за жена, хваната от мечки. Нощем те били мечки, а през деня хора. Жената се омъжила за вожда на мечките и накрая, след като живяла с тях много години, започнала да й расте козина и да се превръща в мечка.

— И майка ти става като мечката, за която се е омъжила?

— Бързо схващаш, Джоузи. Всъщност в легендата мечокът е любящ и всеотдаен и накрая умира за семейството си, но винаги съм смятал, че ставаме като обкръжението си — въздъхна Самюъл. — Или може би просто е по-лесно да виня втория си баща за това, в което се превърна мама, вместо да виня нея.

— Мисля, че легендата е по-правдива, отколкото предполагаш. Забелязвал ли си как възрастните двойки започват да си приличат след много години брак?

Засмях се при мисълта за някои от най-възрастните двойки в Левън, съпрузите си приличаха като брат и сестра.

— Ако се омъжиш за мен, след петдесет години косата ми ще започне да се къдри и очите ми ще станат яркосини? — подразни ме леко Самюъл, без да ме поглежда, взираше се в звездите.

Сърцето ми прескочи и внезапно си представих съвсем живо какво ще е да остарея с него. Седнах рязко, прегърнах коленете си и се опитах да мисля за нещо друго, каквото и да е, за да разкарам тези образи от главата си и от копнеещото си сърце.

Дори да усети смущението ми, той не каза нищо и гласът му бе тих, когато насочи разговора към не толкова лична тема. Протегна ръка и прокара нежно пръсти през косата ми, докато говореше:

— През следващите няколко години ще бъда в Кемп Пендълтън в Сан Диего, Джоузи. Приех назначение в снайперистката дивизия. Ще бъда инструктор, ще обучавам морски пехотинци, които са добри стрелци. Няма да е нужно да живея в базата и няма да ме изпращат на мисии. Също така в Сан Диего ме приеха и да уча право, ще ходя на лекции следобед и вечер.

Беше планирал всичко. Вече бе разбрал какво иска. Когато стояхме в кухнята ми сутринта след тичането, твърдеше, че още не е решил какво ще прави. Сега ми се струваше, че знае. Гордеех се с него и същевременно бях ядосана.

— Как го правиш, Самюъл? — попитах, изненадана от остротата в гласа си. — Как идваш тук да видиш баба си, гледаш как остарява и знаеш, че един ден вече няма да я има, без да си наясно дали не я виждаш за последен път, и пак си тръгваш?

— А ти мислиш ли, че моята шимасани има нужда да остана, Джоузи? — Той също седна и пръстите му, които бяха нежно преплетени в косата ми, се плъзнаха към брадичката, за да извърнат лицето ми към него. — Наистина ли мислиш, че тя иска да остана? — Опитах да се отдръпна, но той се наведе към мен и отговори сам на въпроса си: — Като стоя тук, няма да постигна нищо. Баба знае, че я обичам, и очаква от мен да вървя напред. Помниш ли, че е заровила пъпната ми връв първо в хогана си, за да знам, че винаги ще имам дом?

Кимнах.

— Сърцето ми е в това място, но то не може да бъде мой дом, не и сега, може би никога. Баба осъзнала, че това не е правилно, изкопала пъпната връв и я сложила при пушките.

Пак кимнах.

— Има много видове воини, Джоузи. Аз съм един от тях и казват, че станеш ли веднъж морски пехотинец, си оставаш такъв завинаги, но сега искам да бъда друг вид воин за народа на навахо. Искам да завърша право, за да мога да помагам на коренното население, и не само на навахо, да запази земите си. Нашето правителство няма нужда от толкова акри земя. Знаеш ли, че правителството на САЩ ПРИТЕЖАВА повече от половината земя на запад? Почти шейсет процента от земята в някои щати. Правителството отнема земята в името на народа, но всъщност я взема от народа. Бащите основатели, както и неколцина от великите вождове ще се обърнат в гроба, ако знаеха какво заграбване на земя се случва сега от страна на правителството.

Самюъл въздъхна вбесено, свали ръка от лицето ми и я прокара през косата си.

— Дори не ми се говори, Джоузи. — Замълча и пак се обърна към мен. — Значи, мислиш, че трябва да живея тук с баба си в нейния хоган? Това ли ми казваш, Джоузи? Да живея тук и да паса овцете? Мислиш, че баба така ще си помисли, че я обичам повече?

Почувствах се като най-нисшата форма на живот и поклатих нещастно глава.

— Не, Самюъл. Съжалявам. Не знам какво исках да кажа.

Тишината около нас бе разкъсвана само от далечния смях, който се носеше от хогана долу, или от оркестъра на щурчетата, обединени във вечерната си песен. Изминаха няколко дълги секунди, преди Самюъл да каже нежно:

— Може би всъщност не говориш за мен, Джоузи.

Той изчака търпеливо отговора ми, но след като мина доста време, просто се изправи. Посегна надолу и аз поех ръката му, позволих му да ме издърпа до себе си.

— Утре ще ставаме много рано, Джоузи. Нека се върнем и видим дали са ни запазили малко сладолед от кози черва.

— Пфу! — извиках ужасена.

— Само се шегувам, скъпа. Всъщност очите са доста вкусни. Смятат се за деликатес.

— Самюъл!

Смехът му успокои кипналото ми сърце и аз го последвах по стръмната пътека към смътната светлина на хогана на баба Яци.

* * *

Нямаше сълзи при раздялата на Самюъл с баба му на следващата сутрин. Слънцето тъкмо надничаше над източните планини, докато те говореха тихо, притиснали бузи. Самюъл бе опрял чело на рамото й, извил гръб, за да може да я прегръща. Извърнах се от тях, смутена, че очите ми се навлажниха, а техните — не. Сигурно просто защото не обичам сбогуванията.

Усетих леко докосване по ръкава, обърнах се и видях, че баба Яци стои до мен. Търсеше с поглед очите ми и сигурно забеляза влагата, която заплашваше да се излее от тях. Посегна нагоре и ме потупа по бузата с топлата си груба длан. След това заговори на почти перфектен английски:

— Благодаря, че дойде. Самюъл те обича. Ти обичаш Самюъл. Вървете и бъдете щастливи.

Сложих длан върху ръката й и я задържах за миг. После тя отстъпи от мен и сълзите ми потекоха. Извърнах се бързо от нея и тръгнах към пикапа. Самюъл сигурно бе чул думите й; беше само на няколко крачки от нас. Малките ни чанти и двата спални чувала вече бяха натоварени в каросерията, затова той само след минута се качи до мен и запали.

Докато потегляхме, осъзнах, че преглъщам, за да спра сълзите, които не искаха да секнат. Зарових из жабката в търсене на подкрепления и грабнах шепа кафяви салфетки от „Тако Бел“. Избърсах си лицето, като отчаяно се опитвах да спра потока от чувства.

— Джоузи! — въздъхна тихо Самюъл. — Сърцето ти е твърде меко.

— Обикновено не плача така, Самюъл. Господи, от години не съм плакала така. Откакто ти се върна, като че ли не мога да спра. Сякаш някакъв облак в мен се е пръснал и тече постоянен порой.

— Ела тук, Джоузи — каза Самюъл и когато се плъзнах до него, ме целуна нежно по челото и приглади косата ми назад от мокрите бузи. — Е, може би трябва просто да се предадеш и да оставиш дъждът да се излее.

И аз го направих. Изплаках всичко и не мислех, че ще плача отново поне няколко години. После положих глава на дясното му бедро и заспах с ръката му в косата си, докато Конуей Туити пееше „Не ми го отнемай“ по радиото.

* * *

Бързо стигнахме до дома. Явно всички тези сълзи са ми тежали, защото се чувствах странно безтегловна и празна по време на пътуването. Разговаряхме за разни неща, но леко и неангажиращо. По едно време заваля, този път истински дъжд, и когато спря, на небето се изви огромна дъга. Това стана повод за още една легенда на навахо — за синовете на Променящата се жена, които се опитвали да стигнат до Тюркоазената къща на Бога слънце отвъд Голямата вода. Когато стигнали до Голямата вода, те последвали насоките на Жената паяк и с песни и молитви потопили ръце в Голямата вода, и се появил огромен Мост дъга, който ги отвел до Бога слънце. Казваше се още, че синовете срещнали малък червенокос човек, който приличал на пясъчен скорпион и плюл четири пъти в ръцете им, но въпреки това историята беше хубава.

Странностите й ме накараха да се зачудя дали много от легендите на коренното население не са започнали от много стара истина, но после са доукрасявани от поколенията, като в онази игра, която децата играят по партита — всички седят в кръг и един човек прошепва нещо в ухото на съседа си, а той го повтаря на следващия и така нататък, докато не обиколи целия кръг. Ако кръгът е достатъчно голям, накрая фразата няма почти нищо общо с първоначалната. Попитах Самюъл какво мисли за теорията ми.

— Вероятно нещо такова се е случвало — съгласи се той. — Нямало е как да запишат точно историите, защото не са имали писменост. Много от легендите ни и историята ни вече са записани и мисля, че това е една от добрите страни на приобщаването на децата навахо в американските училища. Ние можем да говорим и пишем на английски и да съхраним така културата си. Мисля обаче, че много от легендите от самото начало не са били истина. Не и така както го разбираш ти. Много от тях са истории, които местните хора са използвали, за да учат децата си и да създадат правила за поведение, по които да живеят. Те не са имали Библия, която да учи децата им за любящия Спасител, за Неговото изкупление и за живота след този. Мисля, че много от нашите легенди са опит да обяснят онова, което не са разбирали — включително откъде са дошли и защо съществуват. Те са искали да знаят това, което всички ние искаме да узнаем. Кой съм аз? Защо съм тук?

Замислих се върху думите му и се зачудих за моите собствени отчаяни въпроси след смъртта на Кейси. Преди това не се бях питала какъв е Божият план за мен. Не бях се чудила коя съм и защо съм тук, преди да дойде мигът, в който вече не можех да гледам с радост и очакване към бъдещето, докато не започнах да търся причина да продължа. Тогава най-много се нуждаех от отговори, а единственият, който открих, моята единствена причина да съществувам, беше нуждата на татко от мен. Тогава и Соня се нуждаеше от мен и аз открих някаква радост в това служене, която ме поддържаше. Досега. Сега отново имах въпроси.

* * *

Влязохме в Левън към шест и половина вечерта. Чувствах се мръсна и изтощена, но не исках да се разделям със Самюъл. Предложих да се срещнем у нас за вечеря след час, за да можем да се освежим след няколкото дни, в които се миехме с кофа.

Поздравих щастливото си куче с прегръдка и целувка и влязох в банята, без да се поглеждам в огледалото. Реших, че онова, което не знам, не може да ме нарани. Изкъпах се, намазах се с лосион и излязох от душа като нова. Хвърлих всички дрехи от пътуването за пране, облякох пола и лека розова блузка и се насладих на гримирането пред голямо огледало за първи път от дни. Носът ми беше леко изгорял, а бузите имаха още лунички, но когато приключих, изглеждах освежена, а косата ми сияеше по раменете.

Сложих да варя спагети и размразих малко наденички в микровълновата. Изпържих ги и добавих към тях домашно приготвен доматен сос, който бях затворила в буркани преди няколко седмици. Реших, че ще е прилична бърза вечеря. Изтичах в градината, защото копнеех за салата от свежи зеленчуци, и тъкмо се изправях с пълна кошница, когато Самюъл ме изненада — тъкмо заобикаляше къщата към мен. Сърцето ми подскочи няколко пъти и аз стаих дъх, преди да го издишам, смаяна. Бяхме се разделили само преди час, защо така се вълнувах да го видя? Черната му коса сияеше, тъмната му кожа блестеше, когато ми се усмихна, и аз усетих мълния в стомаха си, която накара коленете ми да затреперят. Свих пръстите на краката си в хладната пръст и му се усмихнах, чаках го да се приближи.

Той спря пред мен и веднага се наведе, взе кошницата от мен, остави я до краката ми и ме прегърна. Ухаеше невероятно — на хвойна, на сапун и изкушение. Клепачите ми потрепериха и се затвориха, когато устните му откриха моите и не се отдръпнаха няколко дълги минути.

— Липсваше ми — каза той и лицето му имаше тъжно изражение, когато отворих очи да срещна погледа му.

Целуна отново устните ми, наведе се и взе кошницата със зеленчуци. Прегърна ме през кръста и тръгнахме към къщата.

Ядохме, докато Яци спеше в краката ни, а през прозореца долиташе бръмченето на далечна косачка. Бетовен се разливаше тихо от стереоуредбата в дневната и аз бях потънала в музиката и в храната, когато осъзнах, че Самюъл е спрял да яде и се вслушва напрегнато.

Погледнах го, чаках да ми каже какво има.

— Как се казва това?

— Музиката ли?

— Не… не името, музикалният термин. Веднъж ми го обясни. Спомнях си го, когато слушах музика, която постоянно се връща към един звук. Как се нарича?

— Тониката ли имаш предвид? — попитах изненадана.

— Да, мисля, че така го нарече.

— Слухът ти много се е изострил. Чуваш тоничната нота дори когато не я свирят. Тук е по-недоловима, отколкото в други произведения.

— Обясни ми го отново — настоя той, изглеждаше дълбоко съсредоточен.

— Ами… тонична нота е първата нота от скала, която служи като базов лагер, около който се разпъват всички други палатки и около който гравитират. Ако мелодията има силна тонична база, можеш да чуеш тоничната нота през цялото време, тя ще се слива с всяка друга нота или акорд.

— Точно така, сега си спомних.

Той като че ли приемаше тази част от музикалната теория много сериозно и аз не спирах да поглеждам смръщеното му лице. Почистих чиниите и заедно ги измихме и подсушихме, докато Струнен квартет №13 на Бетовен се разливаше зад нас. Самюъл отиде в дневната и го изключи, аз прибирах чиниите в шкафа. После вдигна капака на пианото.

— Отдавна не съм те чувал да свириш, Джоузи. Ще ми посвириш ли тази нощ?

Гласът му бе изпълнен с копнеж, докато плъзгаше пръсти по клавишите.

— Не зная. Ти така и не ми изпя ирландската елегия — подразних го, като му напомних за споразумението ни при езерото Бурастън.

— Така е. Имахме сделка. Добре. Аз ще ти кажа ирландската елегия; няма да я пея. Но ти трябва да обещаеш нещо.

Гледах го и чаках.

— Ще ми обещаеш, че няма да избягаш.

Стана от пейката, висок и изпънат, и погледна надолу към мен.

— Не искам стиховете да те смутят. Това е поема за любовници. Може да те изплаша и да те накарам да избягаш или пък да те накарам да се влюбиш в мен.

Изчервих се и изсумтях, сякаш бе казал нещо съвсем нелепо.

— Значи, не бива да бягам, но няма проблем да се влюбя в теб?

— Зависи — отвърна той веднага.

— От какво?

— Дали ще избягаш.

— Не те разбирам.

Той сви рамене.

— Е, договорихме ли се?

— Добре.

Протегнах ръка, но сърцето ми подскочи леко в гърдите. Самюъл затвори очи за минута, сякаш да изрови думите от някакво кътче в ума си, после наклони глава към мен и започна тихо да рецитира:

О, спря се над зората печален тъмен облак,

щом при мойта Джоузи върнах се аз пак.

Сърцето ми в гърдите все за нея пита

и биеше то диво, биеше в захлас!

Годините на болка, на страх и на копнежи

се сляха толкоз силно в шеметен порой:

като реката дива, подобно ручей вихрен,

любовта ми, само сянка, трепкаше пред мен.

Ала слънцето излезе и разтопи мъглата,

скоро я превърна в елмазена роса.

Поточето тъй мрачно грейна във позлата

и птица се издигна във светли небеса.

И тя не беше вече сянката от мрака,

не беше призрак бледен тя на любовта.

Ръцете си отвори, към мене се завтече

и скри пак свойте тайни във вик на радостта.

В гърлото ми се появи гигантска буца, докато се взирахме един в друг. Вдишах дълбоко, опитвах се да сдържа надигането на емоциите. Самюъл пристъпи към мен.

— Точно така се случи и с нас. Ти се появи изневиделица насред дъждовна буря. И после беше в прегръдките ми.

— Да не се опитваш да ме прелъстиш, Самюъл? — исках да прозвучи игриво, но гласът ми прозвуча като тиха молба.

— Не — прошепна напрегнато, като клатеше глава.

— Аз ли съм момичето, за което сърцето ти копнее най-много?

Отново не успях да прозвуча нехайно, не можех да облека думите в шеговитост. Не исках да отговори на въпроса ми, бързо извърнах очи от него и тръгнах към пианото. Плъзнах се на пейката и започнах „Фантазия Импромптю“ на Шопен, пръстите ми летяха замаяно по клавишите, музиката ставаше все по-дива и трескава, също като препускащото ми сърце. След това мелодията стана по-лека и аз свирих няколко минути, докато Самюъл стоеше до мен, неподвижен. Когато темпото отново се ускори, той мина зад мен и сложи ръце на раменете ми. Аз едва успях да довърша.

— Ти бягаш. Каза, че няма да бягаш — въздъхна той зад мен.

— Тук съм.

— Пръстите ти летят, опитват се да избягат.

Сложих ръце в скута си и сведох глава. Музиката беше твърде разобличаваща. Шопен бе казал на Самюъл точно какво чувствам въпреки опитите ми да го избегна.

Една от ръцете на Самюъл се вдигна към главата ми и проследи с мазолестите си пръсти къдрица, която се бе спуснала по врата ми. Потреперих.

— Ще изсвириш ли още нещо?

— Не бива да ме докосваш. Не мога… не мога да се концентрирам така — почти прошепнах и се свих от детинския си шепот.

Ръцете му се вдигнаха от раменете ми и той се отдръпна, без да каже нищо, облегна се на вратата на дневната и ме загледа. Така не беше много по-добре. Опитах се да затворя очи, за да се концентрирам. Знаех какво иска да чуе. Знаех какво искам да изсвиря, но направех ли го, то щеше да отвори сърцето ми и да разкрие твърде много.

Оставих пръстите си да танцуват леко по клавишите, издавайки уязвимостта, която знаех, че отеква в първата ми композиция. Не бях писала музика от много време. Композирах трескаво, докато не срещнах Кейси, а после си позволих да бъда просто седемнайсетгодишна. Бях млада и влюбена, не усещах меланхолията, която пораждаше творческите ми моменти, и нямах желание да пиша. Исках да бъда на седемнайсет. Наслаждавах се на това да се държа според годините си поне веднъж в живота си. Разбира се, след смъртта му меланхолията вече не беше проблем, но дарбата ми странно замлъкна.

Сега „Песента на Самюъл“ се издигна с обич от клавишите и започна да се извива около нас. Украсявах я, докато свирех, припомняйки си старите чувства. Момиче, влюбено в момче, което не може да има. Сърцето ме болеше, но продължих. Нямаше да крия повече. Не отварях очи, ръцете ми знаеха какво да правят. Клавишите бяха хладни под пръстите ми и аз потънах в сладката агония на песента.

Внезапно Самюъл се озова на пейката, дългото му тяло се плъзна към мен, ръцете ми паднаха от клавишите, когато неговите ме прегърнаха и устните му намериха нетърпеливо моите. Посегнах да го прегърна, дясната ми ръка се вдигна към лицето му. Главата ми се притисна към рамото му и той ме издърпа в скута си, устните му трескаво се движеха върху моите.

Чух се да изричам името му, докато се отдръпваше от устата ми, за да обсипе с целувки брадичката и шията им. Усетих дълбока тръпка в стомаха си и ръката ми стисна по-здраво лицето му, избутвайки го, за да видя очите му. Той ме погледна, дишаше накъсано и задъхано, както никога не бе дишал, дори когато тичахме. Очите му блестяха и горяха, устните му бяха леко отворени, докато се опитваше да овладее дишането си.

— Как ще мога да спазя обещанието си, ако продължаваш да ме целуваш? — прошепнах аз.

— Какво обещание?

Не ме пускаше, още ме държеше в прегръдката си.

— Да не се влюбя в теб — прошепнах.

Жегата в стомаха ми пребори гравитацията и се втурна към вече зачервеното ми лице.

Той не отговори и аз се отдръпнах от ръцете му. Пусна ме. Станах и отстъпих назад.

Той също се изправи и аз тръгнах към вратата.

— Джоузи.

— Да.

— Не ми позволи да отговоря на въпроса ти.

— Какъв въпрос?

— Попита ме дали ти си момичето, за което сърцето ми копнее най-много.

Сега аз замълчах.

— Ти не си момичето, за което сърцето ми копнее най-много, Джоузи. — Раменете ми се напрегнаха да посрещнат отхвърлянето. — Ти си единственото момиче, за което е копняло — добави тихо. Дъхът ми секна, не вярвах на ушите си. — Знам, че прибързвам. Просто не мога да се сдържа. Гледам те и те слушам, и искам само да те прегръщам и да те целувам, и… съжалявам, ако те притискам… — Гласът му затихна.

Не знаех как да отговоря. Сърцето ми поднови галопа си и аз сложих ръка на гърдите си, за да успокоя ритъма му. Дланите му легнаха нежно на раменете ми и той ме обърна към себе си. Погледнах го в лицето и потънах в онова, което знаех, че предстои.

— Искам да дойдеш с мен в Сан Диего. Искам да се омъжиш за мен. Сега, следващата седмица, следващия месец, когато си готова. Можеш да се запишеш в университета или просто да свириш на пиано по цял ден. Не ми пука, стига да си щастлива и да си с мен.

Ръцете му обгърнаха лицето ми, гледаше ме умоляващо.

— Първо ми казваш да не се влюбвам в теб, а след пет минути ми предлагаш брак! — възкликнах аз.

Не бях на себе си, еуфорията заплашваше да изригне и да ме отнесе, но тежестта на отговорностите продължаваше да ме стиска за гърлото.

— О, Джоузи! Всичко обърквам, нали? Моля те, опитай да ме разбереш — изстена той. — Наистина искам да ме обичаш, Джоузи, защото аз те обичам до болка. Но ако ще избягаш, любовта към мен само ще те направи нещастна.

— Не аз съм тази, която си тръгва, Самюъл! Защо не можеш да останеш тук? Защо трябва да заминаваш? — извиках, звучах като малко дете в собствените си уши.

— По същата причина, поради която не мога да живея в резервата. Бъдещето ми не е тук. Имам задължения в Морската пехота, задължения към себе си, дори към народа си. Тук няма нужда от мен.

— Аз имам нужда от теб! — примоли се отново детето в мен.

— Тогава ела с мен.

— Не мога. Не мога да замина. Тук съм необходима.

— Необходима си на мен — каза той тихо. — Нуждая се от теб, защото те обичам.

Почувствах се странно откъсната, сякаш наблюдавах сцена от роман на Джейн Остин. Изпитвах мъка, но някак съчувствена, състрадание към измъчващ се човек — почти както се чувствах на погребението на мама, — сякаш не беше истинско. Отстъпих от Самюъл.

— Не мога да тръгна с теб, Самюъл. Съжалявам.

Гласът ми звучеше странно и аз усещах устните си натежали — като в ужасен сън, когато се опитваш да говориш, но не можеш, защото устата ти внезапно вече не успява да оформи думите.

Лицето на Самюъл се напрегна за миг, сякаш ми беше ядосан, после омекна, когато ме погледна. Черните му очи се задържаха на лицето ми още миг.

— От това се страхувах. Тази нощ осъзнах нещо, докато слушахме Бетовен. Ти си като основната нота. Ти си нотата, около която всички други се въртят и гравитират. Ти си домът. Без теб песента няма да е песен, семейството ти няма да е семейство. От това се страхуваш, нали? Кой ще бъде тогава базовият лагер, основната нота, ако си тръгнеш? — Очите му бяха безизразни, когато продължи с дрезгав и тих глас: — Ти и за мен си това, откакто те срещнах преди толкова години. — Наведе се и ме целуна леко по главата. Дланта му обгърна за миг бузата ми и палецът му проследи треперещата ми долна устна. — Обичам те, Джоузи — каза той.

После се обърна и излезе от къщата.

На сутринта пикапа му го нямаше, както в деня, след като теленцето на Дейзи се роди, преди години.