Ейми Хармън
Музиката на сърцето (4)

4.
Прогресия

Реших, че нашият малък читателски клуб няма да е завършен без речника на Уебстър от 1828 г., затова всеки ден влачех чудовищната книга на училище, за да я използвам в автобуса. Самюъл извъртя очи, когато я извадих от огромната си чанта на следващата сутрин. Всеки път, когато той питаше ядосано за някоя дума: „Това пък какво означава?“, кимах към голямата зелена книга, която лежеше между нас. Той въздъхваше и търсеше думата, която аз му казвах по букви. За някои думи и аз не бях много сигурна и го карах да проверява и тях, защото беше съвсем ясно, че щом аз не ги знам, не ги знае и той.

Измина една седмица, аз четях сутрин и следобед, а той седеше кротко и слушаше. Един следобед така потънах в историята, че забравих да чета на глас.

Дългопръстата тъмна ръка на Самюъл внезапно покри страницата, в която бях потънала, и осъзнах, че поне от няколко секунди чета наум.

— Опа! — изсмях се. — Извинявай.

Той посегна и взе книгата от ръцете ми.

— Мой ред е — каза без голям ентусиазъм.

Намери мястото, където въображението ми беше накарало гласа ми да замлъкне, и започна да чете с дълбокия си баритон. Винаги четях аз и бях напълно стъписана от внезапното му желание да чете.

Той изговаряше думите идеално, но гласът му имаше друга напевност — думите се изливаха сякаш в ритъм — и тонът му оставаше постоянен и неизменен, без издигането и спадането на интонацията, с която разказвачът предава емоцията. Аз се заслушах в гласа му, привлечена от него така, както преди минути бях потънала в историята.

— Джоузи? Ще провериш ли тази дума?

Събудих се от унеса си, не исках да призная, че нямам никаква представа за коя дума говори.

— Кажи я по букви — казах, за да прикрия неведението си.

— Къде си днес? Да не мислиш за друго?

— Слушах гласа ти.

Изчервих се от признанието и вътрешно се проклех, че това постоянно изчервяване не ми позволява да скрия нищо.

— Не, не е вярно. Не си чула нищо от това, което прочетох — каза той меко.

— Слушах гласа ти — настоях отново.

Той смръщи вежди, не ме разбираше.

Опитах да му обясня, че гласът му сякаш не се издига и спада по същия начин като моя. Когато не отговори, реших, че може да се е ядосал. Самюъл беше много чувствителен, заради това че е различен. Както се перчеше с индианския си произход, с дългата коса и мокасините, внезапно се ядосваше, ако някой ги забележеше.

Изглеждаше замислен, когато заговори. Избираше внимателно думите си, сякаш никога досега не ги беше изричал:

— Езикът на племето навахо е един от най-сложните езици на земята. От древни времена той е само устен, а не писмен език. Ако не го научиш като дете, е почти невъзможно да го овладееш. Всяка сричка означава нещо различно. Ние използваме четири тона, когато говорим: висок, нисък, извисяващ се и спадащ. Когато при навахо гласът се извисява или спада, това може да означава напълно различна дума. Например думите за „уста“ и „лекарство“ се произнасят по един и същи начин, но с различен тон. Същата дума, но… изобщо не е същата. Разбираш ли? Може би затова, когато един навахо говори английски, той изрича всяка сричка с еднаква интонация, защото не иска да наблегне на нея. — Помисли малко, после ме попита така, сякаш отговорът щеше да му причини болка: — Странно ли звуча, когато говоря?

Сърцето ми се сви леко от уязвимостта му. Поклатих усърдно глава.

— Съвсем малко… Не мисля, че повечето хора могат да го забележат. Вероятно ми прави впечатление, защото имам музикален слух и ритъмът на гласа ти ми звучи като музика.

Усмихнах му се и за първи път той отвърна на усмивката ми.

* * *

След училище на голямото поле, което разделяше прогимназията от гимназията, се събра тълпа. Не обръщах внимание на виковете на развълнуваните деца, които тичаха да се включат в екшъна. Не можех да видя около кого се е събрала тълпата, но автобусът още не беше пристигнал, затова отидох до спирката да чакам, като оставих раницата си на тревата и седнах на нея, за да не ми измръзнат задните части. Ранният сняг се бе стопил след няколко по-топли дни и туфи трева стърчаха тук-там между ледените участъци. Беше достатъчно студено, за да е неприятно, а тук, в началото на каньона, където бяха училищата, вятърът бе най-силен. Времето в Юта е много капризно и непредвидимо. Хората се оплакват, че когато засеят късно напролет, се налага да го правят отново, защото земята все замръзва и убива всичко. Имали сме сняг през юни и никакъв през декември в една и съща година. Сега беше ноември и Майката Природа ни удостои със сняг през октомври само за да ни даде един слънчев и сух ноември с ледени ветрове, които разклащаха голите дървета и се подиграваха на зимното слънце.

Нямах никакво желание да се включвам в лудницата и си седях трепереща, с надеждата автобусът да дойде по-скоро. Тара обаче се беше провряла в самия епицентър на събитията и наблюдаваше юмручния бой от първия ред.

— Господин Бракен идва! — понесе се трескав вик през полето.

Господин Бракен беше директорът на гимназията, доста сърдечен и приятен човек, но никой не се съмняваше, че замесените в боя ще бъдат изключени. Децата веднага се пръснаха, не искаха да бъдат разпитвани или наказвани, и се спуснаха към приближаващия автобус. Той спря с поклащане и се оформи опашка, на която всички се бутаха да заемат позиция. Аз не бях достатъчно агресивна, за да удържа мястото си в опашката, и изостанах да чакам тълпата да оредее.

Тара дотича при мен с подскачаща раница, беше хванала дебелите презрамки, за да я задържи на гърба си.

— О, господи! — изпъшка тя още преди да се приближи съвсем. — Онзи индианец се би с три различни момчета. Джоби Дженкинс и двама негови приятели го нарекоха „мелез“ и той откачи. Приятелите на Джоби се опитаха да го хванат за ръцете, но той се освободи и им видя сметката. Счупи зъб на единия и разби носа на Джоби. Индианецът сигурно си е наранил ръката в зъба на онова хлапе, защото сега е цялата в кръв!

Тара използваше твърде много местоимения, затова не разбрах съвсем кой как е пострадал и кой кого е бил, но стомахът ми се сви при споменаването на „индианеца“. Това можеше да е само Самюъл.

— Къде са сега?

Оглеждах мястото, където се бе образувал кръгът около биещите се, но не виждах Самюъл, Джоби или дори господин Бракен.

— Когато някой извика, че директорът идва, Джоби и приятелите му избягаха към прогимназията. Индианецът си взе раницата и тръгна насам с останалите, които тичаха към автобуса. Не знам къде е отишъл. — Тя се огледа, като подскачаше, за да вижда над тълпата от деца. — Не знам дали господин Бракен изобщо е дошъл. Може някой нарочно да е извикал, за да спре боя.

— Значи, не си видяла господин Бракен?

Надявах се да не изключат Самюъл. Клюките обикновено се разпространяваха бързо и до утре всички щяха да знаят за боя. Но може би, ако не ги бяха хванали на местопрестъплението, директорът нямаше да действа по слухове и това правеше изключването малко вероятно.

Автобусът бързо вдиша нетърпеливите си пътници и ние с Тара се качихме вътре, като тя не спираше да говори.

— Имаше толкова много кръв! Индианецът…

— Самюъл! Казва се Самюъл — прекъснах я аз.

— Както и да е! — махна тя нетърпеливо с ръка, явно не й пукаше как му е името.

Когато се качих на последното стъпало и вече можех да виждам по пътеката, веднага погледнах към нашето място. Самюъл беше там, втренчен през прозореца. Вероятно искаше да разбере дали ще му се размине. Тара продължаваше да говори, но вече не я слушах. Питах се как е минал покрай шофьора, без той да го забележи. Тръгнах по пътеката, настаних се до него и раницата ми се плъзна на пода.

— Добре ли си? — попитах задъхано.

Виждах кръвта по панталона му и докато се опитвах да огледам лицето му, осъзнах, че устната му е подута и разцепена.

— Добре съм — сопна ми се той, все така извърнат.

— Ако не спреш кървенето, ще ти прилошее — настоях аз.

Самюъл въздъхна подразнено и разкопча с една ръка джинсовото си яке. Уви ръката си в края на тениската, като оголи тъмния си корем. Светлосиният памук напълно подгизна от кръв.

— О, господи! — Звучах като Тара, но не можех да се спра. Вероятно си беше разцепил кожата на кокалчетата. — Ей сега се връщам!

И тръгнах обратно по пътеката. Автобусът вече се движеше и господин Уокър ми извика да сядам. Не му обърнах внимание, вървях решително, като се държах за седалките на люлеещия се автобус.

— Господин Уокър, на момчето до мен му потече кръв от носа. Имате ли аптечка или някакви салфетки?

— И защо му потече кръв от носа? — погледна ме с подозрение той.

— Не знам. Просто потече — казах нехайно, чувствах се почти разконспирирана.

Бях жалка лъжкиня. Това определено не ми беше в природата.

— Хмм — изръмжа господин Уокър и посочи към малка тенекиена кутия с червен кръст, закачена с велкро над голямото предно стъкло.

Аз я откачих и тръгнах към Самюъл. Той беше покрил отново ръката си с якето, за да скрие окървавената тениска от любопитните деца около него. Ако някой видеше кръвта и извикаше шофьора, Самюъл щеше да загази.

Плъзнах се до него, отворих кутията и зарових из нея. Имаше няколко доста големи превръзки, антибактериални кърпички, както и марли и бял лейкопласт. Издърпах раницата си на седалката зад мен и се плъзнах напред, до самия ръб. Извърнах се настрани и напълно скрих Самюъл от останалите. Сложих неговата раница върху моята и създадох нещо като малка стена, която нямаше да свърши работа, ако някой пред или зад нас се изправеше и погледнеше над облегалките. Но нищо друго не можех да сторя.

— Дай да ти видя ръката — казах тихо.

Той разви ръката си от окървавената тениска и ми я подаде. От дълбоката рана на кокалчетата му веднага изби прясна кръв, която потече по пръстите му. Аз бързо покрих раната с дебела бяла марля и притиснах, за да спра кръвта.

— Дръж така! — наредих му и взех някакви малки лепенки, които бях виждала Джони да използва, когато си разцепи основата на носа при една тренировка.

Разопаковах ги и по моя команда Самюъл вдигна марлята, а аз залепих малките лепенки, за да затворя раната. Сложих още една и кръвта рязко намаля. После покрих с марлята и пак го накарах да притиска.

— Какво стана? — попитах небрежно, докато увивах бинта около марлята.

— Джоби Дженкинс си изпроси юмрук в лицето — отвърна той.

— Защо? — погледнах го за миг в очите.

— Писна ми от тъпите му шеги. — Красивата му уста се изпъна в права линия. — Какво им става на някои хора?

Аз откъснах парче лейкопласт със зъби и залепих бинта. Не бях много добра в това, но поне кръвта му нямаше да изтече.

— Какво имаш предвид?

— Някои хора просто не могат да си затварят устата. Джоби никога не млъква.

Самюъл гледаше как почиствам кръвта от пръстите му, които стърчаха изпод нескопосаната ми превръзка.

Напълно бях съгласна с него за Джоби.

— Джоби напада онези, които мисли за слаби — отвърнах, докато продължавах да бърша пръстите му.

— Ако ме мисли за слаб, тогава защо дойде с още двама? — сопна ми се гневно Самюъл, разбрал погрешно думите ми. — Защо не дойде да се бие с мен сам?

— Нямам предвид физически слаб — възразих. — Ти си различен и затова си лесна мишена. Другите деца не те познават, затова му е по-лесно да говори глупости и да ги настройва срещу теб. Много го засрами, когато го избута от седалката. Мисля, че просто е чакал да ти отмъсти.

— Сигурно. Счупих му носа. Ще ме изключат. Ще стане точно като в училището в резервата. И там ме наричаха мелез. Само че за тях бях твърде бял.

Говореше с горчивина, устните му бяха извити надолу.

— Не си ли израснал с децата, с които си ходил на училище там?

Той сведе глава в леко кимване.

— Тогава какъв им е проблемът, че си наполовина бял… Нима цветът на кожата ти е проблем за тях след толкова време?

— За повечето деца не беше — призна той някак неохотно. — Имах приятели и приятелка.

Погледна ме за миг.

— Според мен повечето хора не са така предубедени, трябва само да им позволиш да те опознаят — предположих аз.

— Не смятам да карам хората да ме опознават или харесват — каза той гордо.

— Е, това е глупаво — изпъшках аз.

Очите му проблеснаха и той стисна зъби.

— Може и да не съм от най-общителните — продължих. — Предпочитам да съм сама, но не мога да очаквам хората да ме опознаят, ако нарочно страня от тях. — Замълчах, той запази каменно изражение. — Госпожа Грималди казва, че не можеш да градиш стени и после да се ядосваш, че никой не иска да ги прескочи.

— Лесно ти е да го кажеш — изсмя ми се той, докато очите му прелитаха по русата ми коса и след това се вгледаха с ярост в сините ми очи.

— О, стига, Самюъл! Може да не съм с тъмна кожа, но съм достатъчно странна — отвърнах аз. — И не се преструвай, че не си го забелязал.

Той поклати глава с отвращение и издърпа ръката си. И без това бях приключила. Събрах окървавените салфетки и ги увих в няколко чисти.

— С колко други деца си говорил, откакто си тук? — попитах го тихо. — Освен с мен?

Той не отговори, не го и очаквах.

— Хората могат да бъдат гадняри. Джоби е гадняр и вероятно си заслужава счупения нос — успокоих го аз. — Но просто не предполагай, че хората не те харесват, защото изглеждаш различно. На мен например ми харесва как изглеждаш.

Изчервих се много силно, грабнах аптечката и хукнах към предната част на автобуса, за да я закача отново над стъклото, после изхвърлих окървавените салфетки.

— Всичко наред ли е? — попита ме господин Уокър, докато закачвах кутията на мястото й.

— А?

— С носа? — попита той.

— А, да, оправихме се. Кръвта спря — заекнах аз.

Когато се върнах, Самюъл беше пъхнал ръката си в ръкава и якето му беше закопчано отпред, за да скрие тениската. Беше отворил „Брулени хълмове“ в скута си. Аз седнах и той веднага започна да чете. Извадих големия зелен речник и това сложи край на разговора ни, поне засега.

* * *

— Какво е това име? Хийтклиф? — измърмори един ден Самюъл, докато четяхме.

Бяха ни останали само пет страници.

— Мисля, че името му е едно от най-хубавите неща у него — казах аз искрено. — Поне не е скучно като Ед или Хари. Някак си е романтично.

— Но той няма друго име… няма фамилия, няма презиме, само Хийтклиф. Като Мадона или Шер.

Бях малко изненадана, че Самюъл знае кои са Мадона и Шер. Не ми приличаше на човек, който си пада по музиката, макар че нямах представа що за човек е.

— Според мен това, че няма фамилно име, го кара да изглежда съвсем сам на света — предположих замислено. — Всички си имат английски фамилии, а Хийтклиф е с цигански корени, без семейство, дори без фамилно име.

— Да, може би — кимна в съгласие Самюъл. — Имената са много важни за навахите. Всяко дете получава тайно навахо име, когато се роди. Само то, семейството му и Бог го знаят. Не трябва да го казваш на никого.

— Наистина ли? — попитах смаяна. — А твоето какво е?

Той ме погледна подразнен и повтори саркастично:

— Не го казваш на никого!

Изчервих се и забих поглед в книгата.

— Защо?

— Баба казва, че ако го направиш, краката ти ще се сковат… но аз мисля, че е по-скоро някаква връзка, която сближава хората, поддържа традицията жива, нещо такова. Мама ми каза, че това име е свещено.

— Еха. Ще ми се и аз да имах тайно име. Никога не съм харесвала особено Джоузи Джо. Малко е тъпо и бебешко — казах с копнеж.

— А какво име предпочиташ?

Самюъл наистина изглеждаше заинтригуван от отговора ми.

— Ами… мама искаше всички да имаме имена с „Дж“. Сигурно това е бил нейният начин да ни обвърже заедно, като при твоето семейство. Така че мога да си представям, че се казвам Джоузефин и всички просто ме наричат Джоузи за по-кратко. Джоузефин е много по-драматично и женствено.

— Добре. От сега нататък ще те наричам лейди Джоузефин — каза Самюъл със съвсем лека усмивка.

— Не. Хайде това да е моето тайно навахо име и само аз и ти ще го знаем — отвърнах заговорнически.

— Ти пък нямаш нищо общо с навахо — сопна се Самюъл.

— Ами ако някоя красива жена навахо ме беше осиновила като бебе? Нямаше ли да ми даде навахо име? Макар че съм с руса коса и сини очи?

Самюъл ме гледа смръщен известно време.

— Всъщност не знам — призна той. — Не съм чувал навахите да са осиновявали бяло бебе. Аз съм най-близкото нещо до бяло бебе за тях. — Лицето му помръкна. — За щастие, всяко дете навахо принадлежи към клана на майката, затова съм навахо, без значение какъв е баща ми.

— А ти познаваш ли баща си? — попитах тихо.

Не исках да го ядосвам, но въпреки това не се страхувах от гнева му.

— Бях на шест години, когато той умря. Помня някои неща за него. Наричаше ме Сам и беше висок и доста мълчалив. Помня какъв беше животът ми, преди той да умре, и после, след смъртта му, когато живеехме в резервата. Не бях живял там. Беше много различно от малкия ни апартамент. Знаех езика на навахо, защото мама нарочно ми говореше на него. Говорех и английски, което ми помогна, когато започнах училище в резервата. Мама рядко споменаваше татко след смъртта му.

— Защото се е натъжавала? — попитах аз, мислех за смъртта на моята майка и колко трудно беше за татко дори да изрече името й.

— Може би. Но беше по-скоро заради традицията. Навахите вярват, че единственото, което остава след смъртта на човека, е лошата част от духа му. Те я наричат чииди и когато говориш за мъртвия, ти призоваваш чииди. Така че, не говорехме много за него. Знам, че го обичаше и той й липсваше. Когато бях още малък, тя ми четеше от Библията, която татко й беше дал. Мисля, че така се чувстваше близо до него. Приела е християнството, когато се е омъжила за татко, но около година след смъртта му се отказа от него. Беше изпълнена с гняв и огорчение. Не знаеше как да живее извън резервата без татко и затова се върна там, омъжи се отново и съм сигурен, че никога няма да го напусне.

— Не знам какво щях да правя, ако не можех да говоря за мама — прошепнах аз. — Това ми помага да я помня… като говоря за нея. Кара ме да се чувствам по-близо до нея.

— Майка ти е умряла? — попита Самюъл с изненада.

— Да. — Малко се стъписах, че не знае. Просто бях приела, че знае всичко, което знаят баба му и дядо му. — Тя умря през лятото преди трети клас. Бяха почти на девет години. — Свих леко рамене. — Вероятно съм късметлийка, че имам много спомени от нея. Помня доста неща. Например как ухаеше, как скриваше устата си, когато се смееше, как ме люлееше на люлката.

— Защо да си късметлийка? Мисля, че това всъщност е лош късмет. Тя е умряла и ти нямаш майка.

Лицето му беше притъмняло, устните му бяха стиснати в права линия, докато чакаше отговора ми.

— Но я имах през тези девет години и тя ме обичаше, и аз я обичах. Виж хората като Хийтклиф. Той няма майка и баща.

— Да, май има право да е гадняр.

— Сигурно е имал причина, поне в началото, но това не ме кара да го харесвам. Той е изпълнен с омраза и гняв. Когато прочетох тази книга за първи път, постоянно исках да се промени, да развие характера си, но той не го направи. Просто го презирах заради това. Исках да бъде мил поне мъничко, за да мога да го харесам.

— Хората не са го харесвали, защото е с по-тъмна кожа и им се е струвал различен! — отново се разгневи Самюъл.

— Може би е така, поне в началото. Но бащата, господин Ърншоу, го обичаше повече от всички, повече от собствените си деца. Хийтклиф така и не се възползва от тази обич. Катрин го обичаше. А той какво направи?

— Тръгна си и стана войник, нали? Стана друг човек, промени дрехите си и външния си вид!

Самюъл защитаваше Хийтклиф, сякаш самият той беше Хийтклиф.

— Но той така и не се промени наистина! — извиках аз разпалено. — Исках да ме вдъхновява! Накрая просто ми беше мъчно за него и си мислех: „Колко жалко!“.

— Сигурно не е можел да се промени!

Лицето му бе изопнато, ръцете стиснати.

— Самюъл! Говоря за промяна отвътре! На хората, които го обичат, не им пука, че е циганин! Не разбираш ли?

— Катрин го обичаше, въпреки че е такъв отвътре! — възрази отново той.

— Тяхната версия на любов обрече и двама им! Те бяха нещастни, защото така и не разбраха каква е истинската любов!

— Защо тогава не ми кажеш каква е ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ, лейди Джоузефин, тъй като си толкова мъдра на тринайсет години? — изсмя ми се Самюъл и скръсти ръце на гърдите си.

Бузите ми пламтяха и аз забивах пръст в гърдите му при всяка дума, която изричах:

— „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява!“ — Спрях за миг и отново го бутнах в гърдите. — Първо послание на апостол Павел до коринтяни, глава 13. Провери.

После взех дебелия зелен речник и преливащата от книги раница и тръгнах по пътеката. Автобусът още не беше спрял, но аз трябваше да се махна.

* * *

Самюъл не говори много на следващата сутрин след разпаления ни спор за Хийтклиф. Попитах го дали иска да прочете последните пет страници. Той вече го беше направил. Гледаше през прозореца по целия път до училище и аз седях смутена, без да имам какво да чета. Накрая дори отворих учебника по математика и прегледах урока за следващия ден. Пътуването до дома беше почти същото. За щастие, беше петък.

В понеделник сутринта се настаних първа на нашата седалка. Не носех вече речника, нямаше причина да го влача с мен, защото бяхме приключили. Самюъл дойде скоро и ми каза „мръдни“. Аз се преместих до прозореца и той се настани до мен. Само това ми продума по целия път до Нефи. Този път бях подготвена и забих нос в „Джейн Еър“. Тази книга ми беше като лакомство за утеха, защото се чувствах някак отхвърлена.

След училище се качих в автобуса, страхувайки се от трийсетте минути, през които щяхме да си мълчим със Самюъл. Липсваха ми четенето и разговорите. Дори той ми липсваше мъничко.

Самюъл вече се беше настанил и ме гледаше как вървя към него по пътеката. Изражението му беше странно, когато срещна погледа ми. Изглеждаше някак победоносен. Седнах и той ми подаде тънка пластмасова папка.

— Сигурно все пак разбираш донякъде от истинска любов. Или поне госпожица Уитмър мисли така — каза ми той.

Бързо погледнах заглавието. Това беше докладът му за „Брулени хълмове“. Беше го озаглавил „Истинска любов или мания?“. Госпожица Уитмър беше написала „Великолепно!“ през цялата страница с големи червени букви. Отворих папката и очите ми прелетяха по текста. Самюъл бе използват цитата от Първо послание до коринтяни и в общи линии бе описал разликата между истинската любов и манията, като бе използвал примери от книгата. Последното му изречение беше прекрасно и съвсем типично за него: „Истинската любов щеше да ги спаси, а манията ги обрече завинаги“.

Аз възкликнах толкова силно, че децата се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.

— Самюъл! Това е страхотно! Тя каза ли нещо?

Имах чувството, че усмивката ще разцепи лицето ми надве, но не можех да се сдържа.

Вълнението ми явно беше заразно, защото и той се усмихна за миг, белите му зъби проблеснаха.

— Каза, че е толкова впечатляващо, че не само ще ме пусне да мина, но и ще ми напише петица.

Аз отново възкликнах и вдигнах развълнувано ръце. Този път половината автобус се обърна към нас. Тара дори млъкна насред изречението осем седалки напред и ме погледна питащо. Аз се наведох и потиснах смеха си. Самюъл поклати глава и извъртя очи, но също се смееше.

— Лейди Джоузефин, голяма работа си — каза той тихо, посегна и хвана ръката ми. Неговата беше голяма и топла, златистокафявата му кожа беше много красива до моята. Усещах ръката си съвсем дребна в неговата и сърцето ми запърха като колибри. Самюъл я подържа още секунда, после внимателно отдръпна своята.

* * *

Откакто зимата бе завладяла долината, се стъмваше рано. Изкачването по хълма към дома на Грималди стана по-трудно заради снега, но аз не се оплаквах и когато Соня каза, че се тревожи заради времето и ранното мръкване, аз успях да отклоня темата. Явно паниката ми да не пропусна урок е била очевидна, защото тя не настоя да отложим уроците до пролетта, когато щеше да ми е по-лесно да се качвам до къщата. Вече не карах колелото по хълма. Земята беше така замръзнала, че гумите нямаха сцепление. Карах го до подножието и продължавах пеша покрай пътя, където имаше преспи сняг и нямаше да се подхлъзна.

Соня беше започнала да ме учи да дирижирам музика, сякаш дирижирам жив оркестър. Пускаше плоча, слагаше партитурата пред мен и аз дирижирах, като размахвах ръце, за да отмервам ритъма, включвах въображаемите инструменти и следвах динамиката, сякаш аз я контролирах.

Онзи ден си тръгнах с изпълнена с музика глава. Соня беше във възторжено настроение и музиката още се изливаше от къщата, докато се спусках по хълма. Беше пуснала „Болеро“ на Равел и аз го дирижирах вдъхновено. Мелодията беше прекрасна, настойчива, повтаряща се — и идеална за начинаещ диригент като мен да се упражнява да „включва“ инструментите, тъй като те се добавяха постепенно.

Понякога в такива моменти усещах музиката като пулсираща сила в мен. Буквално левитирах, докато разпервах ръце и се въртях замаяна по заснежения хълм. Скоростта на спускането ме разсмиваше, докато стремглаво дирижирах вътрешния оркестър, който изпълваше сърцето ми до пръсване.

За нещастие, не левитирах наистина и започнах да се препъвам, тежките ми ботуши се заплетоха и размахах ръце. Мъглата на музикалната еуфория ме изостави насред полета. Затъркалях се по склона и се стоварих тежко в една снежна преспа на две трети надолу по пътя. Толкова рядко се държах като дете. Каква ирония — когато напълно се забравих в детска радост, накрая се оказах наранена и сама. Глезенът ме болеше ужасно, стомахът ми се свиваше от болката, която ме караше да скимтя и да пълзя на колене, в опит да избягам от нея.

Партитурите ми се бяха пръснали по хълма, бележейки спускането ми. Нямаше начин да ги оставя там. Запълзях нагоре, за да ги събера, но осъзнах, че ръцете ми потъват в снега, а бях успяла да изгубя и ръкавиците, и очилата си. Без помощта на ботушите все се пързалях надолу, докато се опитвах да се изкача. Напразно сдържах плача си и си казвах да не се държа като идиот, докато се мъчех да събера по-близките книги и се молех за останалите. Нямаше начин да стигна чак до къщата на Соня. Плъзнах се по задник надолу, като стисках книгите до гърдите си и забавях спускането със здравия си крак.

Щом стигнах до подножието, се изправих пред задачата да се добера до дома. Карането на колело беше немислимо; глезенът ми не би понесъл такова усилие. А и дори съвсем здрава не бях особено добра в пазенето на равновесие, затова не смятах да куцукам и да бутам колелото до вкъщи. Препасах чантата си през раменете, дръпнах ръкавите на палтото си надолу и запълзях. Тъмнината се сгъстяваше около мен и знаех, че съм загазила. Не можех да измина три километра с пълзене. Представях си как ще ме намерят замръзнала до пътя и се разплаках от самосъжаление. Питах се дали ще липсвам на Самюъл. Искаше ми се да го видя още веднъж, преди да умра. Може би щеше да си пореже ръката, както правеха команчите, когато някой умре, за да имат белег от изгубения любим човек.

Бях го попитала откъде знае за традицията на команчите, щом е навахо. Той ми каза, че много племена имали общи приказки и легенди и баба му му разказала как команчите пазят спомен от мъртвия любим, без да споменават името му.

От мрачните мисли ме извади блеене на овца някъде вляво. Звучеше изгубена и нещастна също като мен. Тя отново изблея печално и аз видях черния нос и краката й на фона на снега, беше се свила до някакви храсталаци и хвойни. Запълзях към нея, мислех си, че може да се гушнем. Вълната топли, нали?

Овцата обаче не мислеше така. При приближаването ми се разблея още по-силно, отметна глава назад и настоя да се махам. „НАЗААААД“, сякаш казваше тя и аз почти се засмях, почти изхлипах при безплодните си усилия. „НАЗААААД“ — проплака овцата отново.

Някъде в далечината излая куче. Овцата изблея в отговор. Кучето излая отново. Сигурно някой търсеше овцата. Не се надявах особено някой да търси мен. Баща ми и братята ми ме обичаха, но едва ли щяха да се притеснят от отсъствието ми, освен ако не станеше твърде продължително. Кучето сякаш приближаваше. Спорадичен лай бележеше напредъка му в нашата посока. Овцата заблея отново, когато го чу, и аз зачаках обнадеждена нашия четирикрак спасител. Беше много студено и се бях измокрила от търкалянето в снега, а ръцете ме боляха почти колкото глезена. Свих се в красивото си синьо палто и се замолих за избавление.

Мракът беше почти пълен, когато Гюс, черно-бялото коли на Дон Йейтс, доприпка до изгубената овца. Малко след него крачеше Самюъл, увит добре заради снега — с черна ски шапка и палто от овча кожа. Беше сменил мокасините с работни ботуши с връзки. Извиках от благодарност и той спря изненадан.

— Джоузи?

— Самюъл! Навехнах си глезена и не мога да се прибера с колелото до дома. Опитах се да пълзя — заекнах с тракащи зъби. — Но си изгубих ръкавиците и е твърде далече.

Той клекна до мен, свали си шапката и я сложи на главата ми. Внезапната топлина и облекчението от присъствието му накараха сълзите, които бях сдържала, да рукнат по лицето ми. Той хвана ръцете ми и започна силно да ги разтрива.

— Защо си тук?

Звучеше ядосан и търкаше ръцете ми доста силно.

Сълзите ми бликнаха още повече.

— Всеки следобед ходя на уроци по пиано при госпожа Грималди. Тя живее на върха на Закътания хълм.

Не му казах как съм се увлякла от музиката и съм се затъркаляла по склона.

— И как се оказа на четири крака и замръзнала почти до смърт? — попита той смаяно.

— Ами подхлъзнах се — отвърнах аз, издърпах ръцете си и избърсах сълзите от замръзналите си бузи.

Той си свали ръкавиците и отново сграбчи ръцете ми. Нахлузи ръкавиците си на тях, стана и посегна да ме изправи.

— Ще можеш ли да вървиш, ако ти помагам?

Сега не звучеше толкова ядосан и аз се опитах да направя крачка напред. Сякаш някой заби леден шиш в глезена ми и се стоварих в краката му. Догади ми се от болката и съдържанието на стомаха ми се надигна бунтовно. Повърнах до ботушите на Самюъл. За щастие, бях яла само една ябълка и половин сандвич преди доста време и нямаше какво да повръщам. Но повръщането пред публика беше по-гадно и от изкълчения глезен. Изстенах ужасена, когато Самюъл нарита сняг върху остатъците от обяда ми и клекна отново до мен. Подаде ми шепа сняг да си почистя устата и аз с благодарност го направих, ръцете ми трепереха.

— Не каза ли, че си дошла с колело? — попита той внимателно.

— В подножието на хълма е, ей там.

Гласът ми трепереше и аз внезапно замълчах, не исках да се излагам още повече.

Самюъл стана и се отдалечи накъдето му посочих. След няколко минути се върна, като буташе колелото ми.

— Ще ти помогна да се качиш…

— Не мога да въртя педалите, Самюъл — прекъснах го, гласът ми отново се разтрепери от напиращите сълзи.

— Знам — каза той спокойно. — Но седалката е дълга. Мога да седна зад теб и да въртя педалите.

Колелото беше подходящо за мен, но Самюъл бе много висок. Щеше да е доста интересно. Той го хвана с една ръка и ме вдигна на крака с другата. Приближи колелото до мястото, където се олюлявах, после го обкрачи и ми помогна да се кача пред него.

— Можеш ли да сложиш крака пред себе си?

Рамката беше U-образна и предоставяше добра опора за краката ми. Самюъл ми помогна да вдигна наранения си крак и аз внимателно седнах възможно най-напред на седалката, докато той държеше колелото и мен. Отблъсна се леко, изсумтя и след малко потеглихме. Колелото се клатушкаше силно, снегът и чакълът правеха пътя изключително опасен. Затворих очи и преглътнах лек вик. Самюъл първо се отблъскваше с крака, докато наберем достатъчно скорост, за да започне да върти педалите.

— Ами овцата? — попитах внезапно; бях забравила за моята другарка по съдба.

— Гюс ще я отведе у дома. С това темпо може да стигнат по-бързо от нас.

Погледнах назад, като надникнах предпазливо над рамото му, за да не наруша равновесието на колелото. И наистина, овцата припкаше по пътя, а Гюс я следваше.

Отпуснах се, доколкото можех, опрях глава в извивката на рамото на Самюъл. Ръцете и краката му ме предпазваха да не падна от тясната седалка. Някаква глупава песен за колело за двама изскочи в ума ми: „Няма да се оженим със стил; не мога да си позволя карета…“.

Когато чакълестият път най-сетне стана асфалтов, усетих, че Самюъл се отпусна леко. Пътуването внезапно стана много по-гладко. И все пак едва ли му беше приятно. Представях си как изглеждаме на озарения от луната път, съвсем сами в нощта, като създание с осем крака и две глави. Засмях се въпреки болката в глезена и наранената си гордост.

Усетих вибрация и в гърдите на Самюъл и извърнах глава да го погледна изумена. Не го бях чувала да се смее.

— Стой мирна!!! — извика той, защото колелото внезапно се наклони.

Бях забравила, че трябва да се движа съвсем бавно.

— Извинявай! — изписках и се хванах за ръцете му, докато той умело възстанови баланса.

— Не мърдай — повтори твърдо.

Продължихме в тишина няколко минути, накрая реших, че е време за благодарностите.

— Ти ме спаси — казах простичко. — Не знам какво щях да правя, ако не се беше появил. Може би наистина ми спаси живота. Сигурно татко и Джони щяха да забележат, че ме няма, чак след часове. Те не ми обръщат много внимание.

— Не съм сигурен, че искам да съм отговорен за спасяването на живота ти.

— Защо? Толкова ли не ме харесваш? — попитах, много огорчена.

Самюъл въздъхна.

— Не става дума за това. И, да, харесвам те. — Звучеше леко смутен при това признание. — Просто в много местни култури, когато спасиш нечий живот, ставаш отговорен за него. Все едно му ставаш пазител или нещо такова.

Това не ми звучеше никак зле. Дори ми хареса мисълта Самюъл да е до мен като доживотен пазител.

— Не бих искала друг да се грижи за мен — признах аз.

Някак ми беше много по-лесно да съм искрена в тъмното. Все пак се напрегнах малко, докато чаках отговора му.

Такъв не последва. Пътувахме в мълчание, носехме се покрай домовете на съседите ни, докато накрая Самюъл не спря пред нашата къща. Старият пикап на Джони беше паркиран небрежно на чакъла отпред, а работният пикап на татко беше на алеята. Самюъл ми помогна да сляза, остави колелото на земята, после ме нарами на гръб. Щеше ми се да ме понесе на ръце като булка. Чувствах се тежка и тромава така просната на гърба му и вкопчена в раменете му. Стаих дъха си, докато той изкачваше стълбите и ме плъзна на земята, за да почука.

— Това е нашата къща! Направо влизай — казах, посегнах покрай него и отворих вратата.

Веднага чух шум от баскетболен мач по телевизията и усетих топлината от печката на дърва. Самюъл ме пренесе безцеремонно на дивана, остави ме възможно най-бързо и се отдръпна, сякаш си мислеше, че ще загази, задето ме е докосвал.

Татко седеше на фотьойла и ни гледаше зяпнал цяла минута, преди да се съвземе. Аз преброих две празни кутийки от бира до него и още една в ръката му. Въздъхнах. Той не ставаше лош, когато се напиеше. Просто бе сънлив и в настроение, докато удавяше самотата си в този вечерен ритуал с будвайзер и спорт — футбол, баскетбол, бейзбол, каквото и да е. Не пиеше изобщо, докато мама беше жива. Ние, мормоните, не сме големи пиячи. Всъщност мормоните не пият изобщо, ако живеят съвсем според вярата си. Може би затова татко никога не ходеше в църквата и не му пукаше дали и ние ходим. Мама нямаше да е много доволна от това, сигурна бях.

— Какво е станало? — попита той.

Още не завалваше думите, беше ранна вечер.

Започнах да му обяснявам накратко историята с падането, овцата и Гюс, като по някое време включих и Самюъл.

— Никакви уроци по пиано повече! — измърмори татко. — Не е безопасно. Знаех си, че нещо не е наред. Тъкмо щях да тръгвам да те търся.

— О, не, татко! — извиках бързо, изправих гръб и свалих здравия си крак на пода. — Ще внимавам повече. Подготвям се за коледната програма. Не мога да пропусна уроците. Освен това Соня… госпожа Грималди… ще ме обучава в църквата следващите няколко седмици, за да ме учи да свиря на орган.

Не вярвах, че татко дори е забелязал липсата ми, нито че е смятал да ме търси и спасява, но виждах, че се чувства зле, задето съм била в беда, а той е нямал никаква представа.

Самюъл му стисна ръката и бързо си тръгна, трябвало да провери дали Гюс е върнал заблудената овца в ограждението.