Ейми Хармън
Музиката на сърцето (2)

2.
Маестра

Харесваше ми да имам цел, харесваше ми да съм полезна и установих, че като се грижа за баща си и братята си, започвам да ги обичам още повече. А като ги обичах още повече, ми беше по-лесно да живея без мама. И преди това бях сериозно дете, което предпочиташе да си играе само, но смъртта на мама направи самотната ми натура още по-затворена. Колкото по-независима ставах, толкова по-трудно ми беше да се държа според годините си; не сядах в скута на татко и не исках да ме прегръщат и целуват. Не се тръшках, когато не ми обръщаха внимание. Сигурно съм се държала като много малък възрастен. Самотата изобщо не ми пречеше. Тя бе за предпочитане пред съчувствието, което хората постоянно ми натрапваха.

Понякога, особено в годината след смъртта на мама, имаше моменти, когато скръбта вкъщи приличаше на тежък юрган, който покрива главата ти и ти пречи да дишаш. Тежестта на комбинираната ни мъка беше клаустрофобична, затова излизах със синьото си колело и въртях педалите с всички сили, докато не стигнех до малкото гробище в подножието на Закътания хълм, на около километър и половина от дома. Там сядах до гроба на мама и оставях тишината да разхлаби пелената от непролети сълзи, докато дишането ми не станеше по-лесно. Носех си книги и четях, облегната на надгробния й камък. Книгите ми бяха приятели и аз поглъщах всичко, което ми попадаше. Любимите ми персонажи се превръщаха в моите герои. Ан от „Грийн Гейбълс“ ми стана най-добра приятелка. Малката принцеса и Хайди — източници на сила и пример. Обожавах щастливите завършеци, когато децата като мен побеждаваха всички трудности. В тези истории винаги имаше трудности и това ми действаше някак успокояващо. Вдъхновявах се от саможертвата в „Лятото на маймуните“ и засадих червена папрат до гроба на мама за Дан и Ан, след като прочетох „Където расте червената папрат“.

Именно в един такъв ден, докато четях сама на гробището, малко повече от година след смъртта на мама, един дълъг бял кадилак бавно се плъзна по черния път, който минаваше от западната страна на гробището. В Левън нямаше бели кадилаци; всъщност нямаше никакви кадилаци. Аз го гледах как се приближава, вдигайки прах и отвличайки вниманието ми от „Лъвът, вещицата и гардеробът“, която препрочитах за трети път. Той измърка покрай мен и пое по алеята, която водеше към вилите на Брокбанк на Закътания хълм. Може би се нанасяше ново семейство. Внезапно ми стана ужасно любопитно къде отива кадилакът. Реших, че ще мога да се скрия в храстите, за да не ме видят, когато се приближа. Алеята беше стръмна и кожата ме сърбеше от пот и прах, когато най-сетне се добрах с колелото до върха на хълма.

На Закътания хълм бяха построени три красиви къщи, собственост на богатото семейство Брокбанк. Явно синовете Брокбанк, които се занимаваха със строителство, бяха решили, че този хълм е идеално място за лятна почивка, и бяха създали внушителен комплекс. Семейство Брокбанк и порасналите им деца идваха и отсядаха в различните къщи по различно време, но от няколко години те стояха празни. Бяха нарекли хълма Закътания, но явно бе твърде закътан, защото никой от тях не идваше задълго.

Вратата на гаража на най-голямата къща бе широко отворена и белият кадилак бе прибран тържествено вътре. Не виждах нищо наоколо — нито кашони, нито микробуси с багаж, нито детски играчки, зарязани на алеята.

Не посмях да почукам, а да надникна през прозорците на къща, в която има хора, бе твърде дръзко за моята предпазлива натура. Обърнах се да си тръгна, когато силен звук ме стресна така, че изпуснах колелото и ахнах от изненада. Със закъснение установих, че някой свири доста бурно на пиано. Не разпознах мелодията, но не беше красива. Беше бумтяща, интензивна и ми напомни на музика от страшен филм — страшен филм, в който малкото момиченце, което се промъква в чужд имот, е убито от откачения собственик. Бях сериозно изплашена. Грабнах колелото, но установих, че веригата е паднала. Клекнах и трескаво се заопитвах да навра мазната от машинно масло верига обратно в улея. Беше ми се случвало и преди и знаех как да я оправя.

Докато се мъчех, слушах нервно мощната музика, която се изливаше от къщата. Внезапно тя се промени и се превърна в нещо също толкова мощно, но наситено с радост във всяка нота. Музиката се изля в сърцето ми и в очите ми избиха сълзи, които потекоха по бузите. Аз ги избърсах, изумена, и оставих мазна следа по лицето си.

Никога не бях плакала на музика. А и това не бяха сълзи от тъга. Музиката, която чувах, ме караше да се чувствам така, както понякога се чувствах в църквата, когато пеех химни за Бог или Исус. Но го правеше без думи. Аз обичах думите. Изненадах се, че музиката може да ми говори без думи. Слушах толкова дълго, колкото посмях, и щом мелодията наближи извисения си финал, се качих на колелото и потеглих, като въртях в ритъма на мелодията, която сега изпълваше главата ми.

* * *

— Той е пенсиониран лекар, дошъл със съпругата си — каза ми татко на вечеря същия ден, след като му разказах историята за белия кадилак. — Казва се Гримуолд или нещо такова.

— Грималди — поправи го Джейкъб с пълна с картофено пюре уста. — Рейчъл и майка й им помогнаха да почистят къщата, преди да се нанесат.

Рейчъл беше гаджето на Джейкъб. А майка й беше председател на женската организация в нашата малка църква и това я правеше много заета жена. И й осигуряваше възможността да се осведомява от първа ръка за всичко в града, макар че не беше от хората, които биха злоупотребили с положението си.

— Рейчъл каза, че жената на доктора настояла да им плати — продължи Джейкъб. — Направо се ядосала, когато отказали. Майката на Рейчъл все повтаряла, че се радвали да помогнат и да услужат. Жената на доктора накрая се предала, но казала, че ако Рейчъл иска, може да й плаща за почистване веднъж седмично.

Джейкъб се облегна назад и се оригна доволно.

— А защо идват в Левън? — попитах аз. — Да нямат роднини тук?

Левън беше доста далече от Сейнт Джордж, който се намираше на три часа път на юг. Обикновено пенсионерите се местеха там, за да се приличат на слънце и да се наслаждават на меката зима.

— Рейчъл каза, че старецът пише книга и иска спокойствие — рече делово Джейкъб. — Жена му обяснила, че са стари приятели на Брокбанк и Левън им се сторил подходящо място.

Спомних си за силната страстна музика. Тогава определено не беше мирно и спокойно. Реших да накарам Рейчъл да ме вземе с нея, когато отиде да чисти. И ето как се запознах със Соня Грималди.

* * *

Рейчъл беше дребничка красива червенокоска, много добродушна и работлива. Винаги вършеше нещо. За нея всичко беше интересно и сигурно никога нямаше да качи и грам, защото работеше така бързо, както говореше, и като че ли не се изморяваше. Обичах я, но когато прекарвах твърде много време в нейно присъствие, започвах да копнея да седна и да почета. Тя идеално допълваше моя спокоен, бавно говорещ най-голям брат и бях благодарна, че някой ден вероятно щеше да стане Дженсън и щях да си имам сестра.

Тази събота тя с радост се съгласи да ме заведе у семейство Грималди и аз нямах търпение да чуя пак музиката, с надеждата, че онзи, който бе свирил, ще го направи отново. Грималди обаче ги нямаше, когато пристигнахме, макар че Рейчъл не изглеждаше притеснена от това и веднага започна работа. Опитах се да й помогна да чисти, но тя ме пропъди добродушно, като каза, че не иска да си дели надницата. Аз се промъкнах през кухнята и влязох в стаята, където предполагах, че е пианото. То беше огромно, черно, лъскаво, с вдигнат капак, а абаносовата пейка бе дълга и гладка. Отчаяно исках да седна и да прокарам ръце по клавишите. И го направих. Плъзнах се на пейката и сложих леко ръце върху блестящите бели клавиши. Натиснах всеки от тях много, много леко, като се наслаждавах на чистите тонове.

— Свириш ли? — попита глас зад мен.

Сърцето ми подскочи в гърдите и после падна в петите, докато стоях като замръзнала с ръце върху клавишите.

— Докосваш клавишите с благоговение и си помислих, че сигурно свириш — продължи гласът.

Сърцето ми се върна на мястото си и забумтя лудо, за да ме уведоми, че още съм жива. Станах и се обърнах виновно. Една подобна на птичка жена, не много по-висока от мен, стоеше зад пейката. Сребърната й коса бе фризирана на кок, като на Джейн Сиймур в „Някъде във времето“. Имаше очила с черни рогови рамки и много дълъг нос. Беше облечена в лилав костюм с панталон и носеше лилави бижута, за които по-късно разбрах, че се наричат гранати — по ушите, ръцете и шията.

— Аз съм Джоузи — заекнах. — Джоузи Дженсън. Дойдох с Рейчъл. Не свиря… но ми се ще да можех.

Тя мина покрай мен и се настани царствено на черната пейка, която бях освободила.

— Кой е любимият ти композитор?

Когато вдигна лице към мен, очилата се смъкнаха по носа й и тя ме погледна над рамките.

— Не знам никакви композитори — признах смутено. — Познавам само музиката, която съм чувала в църквата и по радиото. Много обичам да слушам как свирят химни на органа. — Мислите за Джейн Сиймур бяха отключили спомен. — Но има и една мелодия от един филм. Той беше любимият на мама и тя винаги плачеше на него. Филмът се казва „Някъде във времето“. Знаете ли го? — И когато тя не отговори, продължих: — Там постоянно вървеше една много хубава мелодия.

— О, да — въздъхна тя. — Тя е от Рахманинов. Тази, нали?

Започна да свири романтичната мелодия, която помнех.

Аз седнах на един стол наблизо и се заслушах в затрогващата музика. Сърцето ми щеше да се пръсне, сълзите отново рукнаха от очите ми.

Тя се обърна към мен, когато приключи, но сигурно видя нещо в изражението ми и разбра колко ме е трогнала музиката.

— На колко си години, дете? — попита ме тихо.

— На първи септември ще стана на десет, във вторник — отговорих срамежливо.

Знаех, че изглеждам по-голяма, и винаги ми беше неловко да признавам възрастта си.

— Как те кара да се чувстваш тази музика?

— Жива — отвърнах веднага, без да се замисля, после се изчервих леко.

Тя изглеждаше странно доволна от отговора ми.

— А искаш ли да се научиш да свириш?

— О, много бих искала! — възкликнах бурно. — Ще трябва да попитам татко, но съм сигурна, че ще ми позволи! — Една мисъл помрачи щастието ми. — Но колко ще струва?

— Ще струва само удоволствието от компанията ти и тържествено обещание да се упражняваш много усилено. — Тя разклати строго пръст към мен. — Дете, което не се упражнява, не напредва с уроците.

— Ще се упражнявам по-усилено от всеки друг! — обещах искрено.

— Училището започна ли?

— Да, госпожо. Започна миналата седмица.

— Тогава ще се видим в понеделник след училище, Джоузи.

Тя протегна костеливите си ръце и потупа леко моите, за да сключим сделката. Това беше най-хубавият подарък за рожден ден, който някога съм получавала.

Соня Грималди бе преподавател по музика от трийсет години. Беше срещнала съпруга си Лео, или Док, по-късно в живота си. Док имаше син от предишен брак, но те двамата нямаха свои деца. В Левън ги довела поредица от странни събития и съвпадения. Док познавал стария господин Брокбанк още от студентските години и бил лекар на семейството, откакто завършил медицинския университет. Соня и Док бяха на седемдесет години, но още амбициозни и енергични. Док винаги бил искал да пише, но докато практикувал медицина, така и не намерил време. Соня също искала да започне да композира по малко, а Закътаният хълм им се сторил идеално убежище за един писател.

Аз преглеждах няколко седмици рекламите в „Пени Пинчър“, докато не открих обява за пиано. Оказа се старо и грозно, но имаше наситен, красив звук. Дадох всичките пари, които бях спестила от продажбата на яйцата от моите кокошки на седмичния фермерски пазар, и го платих в брой. Татко помърмори малко, когато ни поискаха седемдесет и пет долара, за да дойде акордьор чак в Левън, но ги плати и ми каза, че ще е най-добре наистина да се упражнявам усилено.

Упражненията не бяха никакъв проблем за мен. Не можех да се откъсна от клавишите. Соня беше неконвенционална учителка, а аз бях талантлива ученичка. Вместо веднъж седмично, както повечето й ученици, аз ходех на урок всеки следобед. Прелитах през основата, бързо схващах музикалните концепции и теорията, като минах всички начални школи и мелодии само за месец. Известно време дори спрях да чета, тъй като ме интересуваше само музиката. Упражнявах се всеки свободен миг. За щастие, през повечето време татко и братята ми бяха навън и рядко пречех на някого с моята мания. Соня каза, че не съм точно дете чудо, но нещо подобно. Имах огромна страст и любов към музиката и бързо възприемах всичко.

Научих, че музиката, която така ме беше изплашила в деня, когато проследих белия кадилак до дома им, е от Вагнер. Тя го произнасяше Вах-гнер. Не си падах особено по него, но Соня каза, че карал кръвта й да кипи и чрез него изразявала вътрешния си дивак. Тя ми се усмихна при тези думи и аз също се усмихнах. Не мислех, че у Соня има нещо диво, но тя каза, че у всички нас има по малко от звяра.

Ако Вагнер събуждаше звяра, то Бетовен изразяваше красотата. Деветата му симфония се превърна в животворна сила за мен. Карах Соня да я свири всеки ден в края на урока и всеки ден си тръгвах изпълнена с надежда, а звярът бе прогонен.

* * *

Десетгодишните момиченца без майки не би трябвало да понасят бремето на ранния пубертет, но той дойде и цикълът ми започна малко след като се запознах със Соня Грималди. Реших, че съм поразена от някаква ужасна болест, когато открих кръв по бельото си. Бях ужасена и излях страха си от скорошната си смърт пред Соня. Тя тъкмо свиреше „Лунната соната“ на Бетовен и красотата и меланхолията на музиката ме бяха потопили в самосъжаление.

— Мисля, че умирам, госпожо Грималди — проплаках аз.

Тя ме взе при себе си и ме накара да й разкажа всичко. Когато осъзна какво всъщност става с мен, въздъхна и ме отдръпна от себе си с блеснали от сълзи очи.

— Джоузи! Това не е смърт! Това е прераждане! — възкликна тя драматично.

Взирах се в нея, смръщена от объркване.

— Не е никак изненадващо. Ти се развиваш преждевременно във всяко отношение. Явно си заслужила този преход към зрелостта много по-рано от повечето момичета. Джоузи, женствеността е невероятен дар! Той е дар от Бога. Женствеността е невероятно могъща и на теб е дарена с години по-рано от връстниците ти. Това означава, че си много специална в Неговите очи. Трябва да го отпразнуваме!

Тя плесна с ръце и стана с шумолене на дългото червено кимоно.

Така и направихме. Запалихме свещи и пихме газиран сайдер от кристални чаши. Тя ми прочете много изразително историята за царица Естер, която разказваше как нейната красота, грация и смелост спасили народа й. Как властта й повлияла на другите нации. Прочете ми историята на Дева Мария от Новия завет, момиче, което било само с няколко години по-голямо от мен, а станало майка на Спасителя на света.

След няколко дни със Соня отидохме с колата до града и тя ми купи ново бельо и сутиени в красиви пастелни цветове, с подходящи потничета, които да нося, докато сутиените не станат абсолютно наложителни. Направихме си маникюр и тя ми купи достатъчно дамски превръзки, за да заредя чекмеджето си в банята за няколко години напред. В този ден усещах присъствието на майка си и знаех, че тя е изпратила Соня Грималди в живота ми. Все пак нали на нейния гроб седях, когато видях белия кадилак? След това бях много по-сигурна, че Бог ме обича, и вече не проклинах преждевременното си навлизане в зрелостта.

* * *

Един следобед в началото на пролетта пристигнах за урока си и видях, че Соня лежи на дивана с книга на гърдите и затворени очи.

— Соня? — прошепнах. Не исках да я будя, но и не исках да си тръгна, в случай че има нужда от нещо. Бях и малко изплашена. Тя изглеждаше много дребна и изморена и ми заприлича на мама, преди да умре, отслабнала и бледа. — Соня? — Гласът ми потрепери и аз докоснах ръката й.

Тя отвори сънливо очи, те бяха кафяви и огромни под дебелите като дъно на бутилки от кока-кола стъкла с рогови рамки.

— О, Джоузи! Стана ли вече време? Опитвах се да чета, но напоследък очите ми много се изморяват. Опасявам се, че ще трябва да се откажа от книгите.

Тя изрече последното изречение малко печално. Соня в никакъв случай не беше тъжен човек и аз се вгледах в книгата, която четеше.

— „Брулени хълмове“ — прочетох на глас. — Искаш ли аз да ти почета, докато ти отпочинат очите? Много хубаво чета.

Соня се усмихна на сериозната декларация за способностите ми и ми подаде книгата.

— Е, добре тогава, почети ми малко, а после ще се упражняваме.

Мразех „Брулени хълмове“. Всеки ден, когато отивах на урок, четях на Соня половин час, преди да започнем. След една седмица на „Брулени хълмове“ захвърлих омразната книга с отвращение. Макар и още малка, аз бях чувствителна и схватлива и тъй като Соня ми обясняваше различните думи и изрази, разбирах по-голямата част от това, което четях, и успявах да следя историята.

— Тези хора са ужасни! Мразя ги! Не мога да чета това повече!

Сама се изненадах, когато избухнах в сълзи, и започнах да преглъщам отчаяно, за да се овладея.

— Такива са, нали? — съгласи се тихо Соня. — Твърде много грозота за една нежна душа. Може би някой ден ще я прочетеш с други очи… или пък не. Добре, спираме с Хийтклиф. Хайде на пианото, дете! — каза тя енергично и аз я последвах послушно, като търках очи и чувствах облекчение, че няма да прекарам повече време в бродене из мочурищата с призраци.

На следващия ден ме чакаше нова книга. Забелязах, че и тази авторка се казва Бронте, и потрепнах вътрешно. Но Джейн Еър изобщо не приличаше на Катрин Ърншоу Линтън. Обожавах „Джейн Еър“ и помолих Соня да ми позволи да я взема у дома, за да я чета между уроците. Тя се съгласи любезно, но ме накара да обещая да записвам всяка непозната дума и да проверявам значението й, за да мога да схвана наистина книгата. Когато разбра, че нямам речник у дома, ми даде речника на Ноа Уебстър от 1828 година. Каза, че това била втората по важност книга в английския език, след Библията.

Спазих обещанието си и четях до късно през нощта, като записвах непознатите думи с молив на стената над леглото ми. На следващия ден отварях дебелия речник и търсех записаните през нощта думи. С всяка книга моята Стена на думите нарастваше, както и гладът ми за още думи. Един ден, много месеци по-късно, татко се качи на тавана, който ми служеше за спалня — и където рядко имаше причина да ходи, — за да търси нещо. Аз бях долу и приготвях нова рецепта в кухнята. Изпуснах купата, когато той изрева името ми.

Хукнах натам, защото се страхувах, че се е случило някакво нещастие, а го заварих да се взира разгневен в стената ми.

— Джоузи Джо Дженсън! Какво е това, за бога? — Посочи към стената зад леглото ми, която вече беше отчасти покрита с думи.

— Това е моята Стена на думите, татко — отвърнах смутено. Когато той ме погледна ядосано, аз скръстих ръце пред гърдите си и реших, че ще е по-добре да му обясня: — Ами нощем, когато чета, не искам да спирам и да търся непознатите думи, затова ги записвам на стената и ги проверявам на сутринта. Много е образователно! — казах ведро, като му се усмихвах с надежда.

Татко поклати глава, но видях, че на устните му потрепва усмивка. Той отиде до стената и започна да чете някои от думите.

— „Култивирам“? — попита той. — Тази и аз не я знам.

— Означава да обработваш и облагородяваш. Аз се облагородявам с моята Стена на думите — казах дръзко.

Татко се засмя с глас.

— Така ли, така ли? — Поклати глава и ме погледна с обич, вече без никакъв гняв. — Добре, Джоузи Джо. Можеш да запазиш стената си. Но се ограничи само с тази, чу ли? Не искам да издраскаш с думи цялата кухня, когато тук не остане място.

— Може би просто трябва да започна да ги пиша по-ситно — казах аз, внезапно загрижена за ограниченията в пространството.

Чух татко да се смее, докато слизаше по тесните стълби.