Д. П. Лайл
Звездна лига (52)

52

Открихме Софи на Роял Стрийт, точно пред стаичката на Мадам Тереза. Вратата бе затворена и предположих, че гадателката се е усамотила вътре с някой лековерен турист, за да изкара още четиресет долара. Изведнъж в главата ми изскочиха нейните думи: „Той обаче не го е направил. Те са го направили. Не той“.

Погледнах Никол. Очевидно и тя си мислеше за същото, тъй като гледаше към вратата на Мадам Тереза.

— Какво се случи? — попита Дусет.

Софи беше в шок. Пръстите й трепереха, долната й устна също. Очите й плуваха в сълзи, дишането й бе учестено.

— Бях тук — посочи тя съседния антикварен магазин, — а те бяха ей там. — Софи ни показа отсрещния тротоар. — Видях през витрината как ги качват насила в една черна лимузина.

— Насила? Кой? — попитах аз.

— Нямам представа. Някакъв едър гаден тип. Мисля, че беше въоръжен.

Джони Хъбърт. Една от мутрите на Тони. Несъмнено.

— Не видях шофьора — продължи Софи, — но колата потегли веднага щом близначките се озоваха вътре. И тръгна натам. — Тя посочи нагоре по Роял Стрийт. — Зави надясно и изчезна.

— Кога се случи това? — попитах аз.

— Току-що. Миг преди да ви звънна.

— По дяволите! — възкликна Дусет. — Тони да не се е побъркал?

— Така изглежда — каза Рей.

Той извади телефона си, прелисти списъка с контактите и набра някакъв номер. Включи на високоговорител, за да можем всички да го чуем.

Тони отговори след две позвънявания.

— Рей Лонгли — представи се Рей.

— Здрасти, Рей, какво има? — попита Тони. Звучеше съвсем спокойно.

— Пусни ги — каза Рей.

— Какво? Кого?

— Много добре знаеш кого.

— Боя се, че не те разбирам.

— Чуй ме, Тони. Това е голяма грешка. Нямаш представа колко голяма.

— Мислех, че сме приятели — отвърна Тони.

— Очевидно не. Трябва да поговорим.

— Днес съм зает. Може би утре.

— А може би днес. Може би сега.

— Невъзможно.

— Не ме карай да пусна хората си по петите ти — каза Рей.

— Обясних ти вече. Нямам никаква представа за какво говориш, но ако искаш да поговорим като зрели мъже, обади ми се по-късно — отвърна Тони и затвори.

Рей поклати глава.

— Някои хора не могат да се променят. — Погледна Дусет и попита: — Някаква представа къде може да ги е отвел?

— Не и в някой свой клуб. Би било прекалено рисковано.

— Тогава къде?

Дусет се поколеба.

— Не знам.

— Отвличането означава, че е разбрал за резултатите от ДНК анализа — отбеляза Рей. — Несъмнено.

— Разбира се — съгласи се Дусет. — Нищо чудно да е научил преди мен.

— Няма да чака съда — казах аз. — Сам ще се погрижи за всичко.

— Така прави обикновено.

— Трябва да ги намерим — обади се Никол.

— Имам предложение — казах аз и погледнах към Рей. — Да започнем с Дрипата.

— Добра идея.

Обърнах се към Никол:

— Двете със Софи се приберете в хотела. Не излизайте оттам.

Никол кимна. Очаквах да възрази, но тя явно бе разбрала колко сериозно е положението. Хвана Софи за ръка и двете тръгнаха по Роял Стрийт.

Открихме Дрипата там, където очаквахме да го намерим. В неговата уличка. Говореше по телефона. Облещи очи, като ни видя. Пенкейк буквално се втурна към него. Дрипата отстъпи крачка назад, но Пенкейк го блъсна в гърдите. Въздухът мигом напусна тялото му и той се преви на две. Пенкейк опря длан в гръдната му кост и го залепи за бетонната стена. С другата си ръка дръпна телефона, който падна на тротоара и се счупи.

— Ей, човече!

— Какво „ей“? Голяма работа! — отвърна Пенкейк. — Само ще ти зададем няколко въпроса.

— Майната ти!

Грешен отговор.

Юмрукът на Пенкейк се заби в стомаха на Дрипата. Наркопласьорът се просна на улицата, останал без дъх. Пенкейк го сграбчи за тениската и го вдигна. Дрипата приличаше на кукла на конци, увиснала във въздуха.

— Готов ли си да говориш, или да ти счупя нещо?

Дрипата едва успя да изрече на пресекулки:

— Ка… какво ис… каш?

Бях впечатлен от факта, че Трой Дусет стоеше настрани и не ни попречи нито за миг. Явно и той нямаше високо мнение за Дрипата. Или пък изпитваше искрено възхищение от методите на Пенкейк. Едва сега попита:

— Къде е Тони Гидри?

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— В коя дупка се свира, когато не иска никой да го безпокои?

— Може би в „Рай“.

— Помисли си пак — посъветва го Рей.

Ръката на Пенкейк се стовари върху гърдите на Дрипата и пак го прикова към стената.

— Чуй ме внимателно, нищожество! Започни да говориш или ще ти вкарам зъбите в белия дроб! Тони е отвлякъл двама души. Къде може да ги е отвел?

Очите на Дрипата се насълзиха от силния удар на Пенкейк. Пое си дъх с усилие и отговори:

— Откъде да знам? Представа си нямам какви ги върши Тони!

Явно казваше истината. Само след още няколко въпроса стана ясно, че няма да научим нищо повече от него. Пенкейк го пусна, той се олюля и преви. Дишаше тежко. Имах чувството, че ще се просне на земята. Ще припадне. Ще започне да храчи кръв. Вместо това той попита:

— Ами телефонът ми?

— Изпрати ми сметката — отвърна му Пенкейк и си тръгнахме.

Следващата ни спирка бе домът на Джу Джу. Там разговорът протече далеч по-любезно. Все пак Джу Джу разполагаше с две въоръжени отрепки. И за разлика от Дрипата не се плашеше лесно. Джу Джу изобщо не се притесни и не ни каза абсолютно нищо. Непрекъснато повтаряше, че не знае за какво става въпрос и няма представа къде е Тони, а дори да знаел, нямало да ни каже. Накрая посъветва Дусет да извади заповед за обиск, ако възнамерява да си вре носа в работите на Тони.

Последна спирка: „Рай“.

Не заварихме там нито Тони, нито горилите му, но затова пък Робърт и Кевин бяха вътре. Не останаха очаровани от появата ни. Дори бих казал, че изглеждаха уплашени.

Явно знаеха какво става. Несъмнено.

— Искам да ви задам няколко въпроса — започна Дусет.

Братята се спогледаха и Робърт каза:

— За какво?

— Подозирам, че знаете.

Робърт се поколеба, погледна първо брат си, после се озърна из заведението. Направих същото. Край бара стояха десетина души, а два пъти повече се бяха настанили край масите.

— Да излезем навън — предложих аз. — Няма ли да е по-добре?

Последва ново колебание и накрая кимване.

Когато излязохме на паркинга, продължихме разговора с братята. Но първо изчакахме две млади жени да се качат в колата си, а едната — да оправи грима и косата си в огледалото. Стори ми се цяла вечност, но накрая тя запали двигателя и потегли.

— Къде е чичо ви? — попита Дусет.

Робърт отново погледна брат си.

— Не знаем.

Пенкейк пристъпи напред. Рей протегна ръка и го спря.

— Чуйте ме — каза Рей. — Тони отвлече близначките Джеймс. От улицата посред бял ден.

Кевин поклати глава.

— Нямам представа за какво говорите.

— За Тара и Тигън Джеймс. Тони ги отвлече.

Робърт изглеждаше объркан.

— Защо му е да ги отвлича?

— Защото смята, че са замесени в убийството на Кристи.

— Така ли е? — попита Кевин.

— Не става въпрос за това. А за отвличането.

— Не знаем нищо — настоя Робърт.

— Но познавате чичо си. Въпросът ми е къде би могъл да ги отведе.

Робърт го гледаше и мълчеше.

Рей пристъпи напред и впери очи в него.

— Искате ли да се забъркате в подобна история? Искате ли да попаднете зад решетките заради Тони?

Робърт изглеждаше уплашен, но продължаваше да мълчи.

Сякаш мозъкът му не бе в състояние да обработи информацията и да вземе някакво решение.

— Тони се издъни — продължи Рей. — И то здравата. Предлагам да започнете да говорите, ако не искате да се натопите в тази каша.

Робърт пое дълбоко дъх.

— Не знаем нищо за отвличането.

Рей се отдръпна назад и погледна Пенкейк.

— Твои са.

Пенкейк се усмихна и пристъпи към братята.

— Чакай малко — каза Робърт и вдигна ръце в опит да се защити. — Чакай малко!

— Чакам — отвърна Рей.

— Тони има къща на брега на езерото Пончартрейн.

— Къде?

— На около час оттук.

— Това не ни помага особено — отвърнах аз, извадих телефона си и отворих приложение с карти. — Покажи ми — казах и му подадох телефона.

Робърт го взе, но не го погледна. Явно обмисляше възможните си ходове и търсеше начин да избегне всичко това.

— Действай — подкани го Пенкейк.

Робърт започна да мести картата по дисплея, да увеличава, да смалява изображението, докато най-после откри мястото, разположено северозападно от града.

— Тук.

— Видя ли, не беше трудно — казах аз.

Огледах картата, а Рей надничаше през рамото ми. На дисплея се виждаше къща, разположена на брега на тесен блатист залив. На север от нея минаваше път, който се виеше между ниски дървета и стигаше до застлан с чакъл паркинг зад къщата. На брега имаше малък хангар за лодки и къс дървен кей. Намалих изображението. До най-близката къща имаше поне осемстотин метра нагоре по пътя. Протегнах телефона към Дусет.

— Знаеш ли къде е това?

Той го взе и разгледа внимателно изображението.

— Разбира се. — Проследи с пръст някаква река. — Това е Лакомб Байю. Северно от Пончартрейн е. Недалече от Слидел.

Дусет се обърна към Робърт и Кевин:

— Ето каква сделка ви предлагам. Дръжте си проклетите усти затворени. Ще тръгнем към Тони, но ако някой от вас го предупреди, заклевам се, че няма да види бял ден. Ясен ли съм?

Двамата братя кимнаха едновременно. После Робърт каза:

— Нямаме нищо общо с това.

— Надявам се — отвърна Дусет.

 

 

Робърт наблюдаваше как Дусет и останалите свиват зад ъгъла и се скриват от погледа им.

— Какво мислиш? — попита той брат си.

— Не знам — поклати глава Кевин. — Може просто да блъфират.

— Наистина ли? Защо? С каква цел?

— Нямам представа.

— Тони ги е отвлякъл. Не се съмнявам в това — каза Робърт и отметна перчема от челото си. — Въпросът е защо.

— Знаеш защо. За да ги убие.

— Не можеш да си сигурен.

— Ако смята, че са виновни за смъртта на Кристи, окото му няма да мигне.

— Не трябва ли да му звъннем? — попита Робърт. — Да го предупредим, че ченгетата са тръгнали към него.

— Какво? И да се издадем, че ние сме ги пратили по петите му?

— Но той ще разбере. Винаги разбира…

— По дяволите! — възкликна Кевин. — Прецакани сме.

— Така си е.

— Предлагам да не правим нищо. Да си траем. А после ще отречем всичко, ако се стигне дотам. Ще кажем, че ченгетата лъжат.

Робърт се замисли за миг.

— И бездруго нямаме голям избор.

— Каквото и да направим, все ще е лошо. — Кевин потупа брат си по ръката. — Да се връщаме на работа. И да се престорим, че всичко е наред.