Д. П. Лайл
Звездна лига (20)

20

Истинското му име беше Джуниър Мейкин-джуниър. Или Джуниър-джуниър. Оттам и Джу Джу. Добре познат на органите на реда. Дусет често си бе имал вземане-даване с него. Но също така се бе обръщал за помощ към Джу Джу и на свой ред си бе затварял очите за някои дребни нарушения. Джу Джу контролираше с желязна ръка дилърите в „Треме“. И в половината от Френския квартал. Избухнеше ли спор за територии — някой дилър навлязъл в чуждо владение, така да се каже, откраднал клиенти или подбил цените — Джу Джу озаптяваше и двете страни. Не позволяваше подобни недоразумения да прераснат в улична война. И поддържаше мира по-добре, отколкото това бе в състояние да направи полицията в Ню Орлиънс.

Дусет познаваше добре Джу Джу. Както и криминалното му досие, което съвсем не беше така дебело, както мнозина предполагаха. Джу Джу живееше в „Треме“, на една пряка от парка „Луис Армстронг“ и само на три преки от дома, в който се бе родил. Беше на четиресет и осем и изобщо не приличаше на наркобарон. А на треньор на гимназиален футболен отбор например. Бе влязъл в търговията с наркотици преди двайсет години, два пъти бе арестуван за притежание и веднъж за намерение за продажба, но не бе лежал зад решетките, ако не се броят шестте дни, прекарани в ареста.

Къщата му бе малка, двуетажна, боядисана в жълто с бели кантове около прозорците. Входната врата бе яркочервена, а по первазите бяха разположени сандъчета с пъстри цветя. Добре обгрижвани. Истински семеен дом. Уютен. Безопасен. Отлична придобивка за всеки квартал.

Дусет знаеше не само онова, което пишеше в досието на Джу Джу, но и много други неща. Джу Джу беше в бизнеса с наркотици, но самият той не продаваше. Около него никога нямаше дрога. Нито в дома му, нито в джобовете му. Може би държеше малко трева, която да пуши от време на време на някой купон. Но не пласираше. Беше се преориентирал към по-изгоден бизнес. Наричаше се протекция. Джу Джу осигуряваше закрила на истинските пласьори, както и на онези, които се занимаваха с други престъпни дейности като проституция, контрабанда на цигари, продажба на уиски без бандерол и прочее. Никой не искаше да си има неприятности с Джу Джу. Едър и силен, той бе в състояние да събори як мъж само с една ръка. Освен това разполагаше с хора, които държаха нещата под контрол. Никой не нарушаваше правилата, наложени от него. И никой не смееше да закача онези, които се намираха под закрилата му. Да им краде парите или стоката, да тормози уличните им дилъри… Никой. Никога. Ако някой прекрачеше границата, отговорът на Джу Джу бе бърз и болезнен. Дори смъртоносен.

Джу Джу беше умен. Не допускаше грешки. Не вършеше глупости. Не употребяваше силни наркотици. Пиеше съвсем малко. Никога не губеше контрол. Не ламтеше за повече пари, стига дилърите да си плащаха онова, което той смяташе за справедлива цена за проявената от него щедрост. И за разлика от повече престъпници не бъркаше в кацата с мед, както правеха уличните пласьори например. Защото нищо не бе в състояние да издъни един пласьор така, както смъркането или пушенето на собствената стока. Така човек ставаше глупав и безразсъден. А Джу Джу не беше нито едното, нито другото.

Той обичаше жените. Около него винаги се навъртаха жени. Поне три-четири на ден. Чернокожи, мулатки, бели… Той обичаше всякакви. Тази, която отвори на Дусет, бе бяла, с руси кичури, сини очи и чувствени розови устни. Не промълви нито дума, а само го изгледа, преди да се завърти и да тръгне по коридора. Остави вратата отворена, а стегнатите й стройни бедра се полюшваха съблазнително под розовите шорти. Тя се излегна на канапето до друго момиче, чернокожо, но също толкова слабо и стройно, облечено по същия начин. Двете бяха включили телевизора и гледаха някаква кримка с преследване на автомобили. Във въздуха се носеше мирис на марихуана. Двете горили на Джу Джу, които Дусет познаваше като Чапо и Булдога, се бяха разположили на два стола.

Чапо, нисък, набит латиноамериканец, много приличаше на истинския Ел Чапо, бившия главатар на картела „Синалоа“. Вероятно оттам идваше прякорът му. Под едното му око бяха татуирани две сълзи. Така заявяваше на света, че е убил двама души. Дусет не можеше да разбере защо някои престъпници обичат да парадират с това. Вярно, придаваше им известен авторитет на улицата, поне сред утайката на обществото, но за ченгетата бе сигнал, че не бива да проявяват никаква милост. Караше ги да действат едновременно предпазливо и агресивно. И увеличаваше вероятността да стрелят. От страх, ако не от друго. С две думи, подобни татуировки можеха да накарат някое ченге да те застреля.

Булдога бе слабо чернокожо хлапе с големи очи и златни обеци. Приличаше на начинаещ престъпник. Не беше нито толкова умен, нито толкова корав, за колкото се представяше. Дусет знаеше, че той винаги стои в сянката на Чапо и се прикрива зад неговата бруталност.

Когато Дусет влезе, Чапо и Булдога скочиха едновременно. Погледите им се насочиха към масичката, където в голям жълт пепелник лежаха фасовете от две цигари марихуана. Имаше и пълен с вода бонг. Момичетата доловиха тревогата им и чернокожото посегна към пепелника, вероятно с надеждата да го накара да изчезне по някакъв магически начин.

Дусет махна с ръка.

— Всичко е наред. Не съм дошъл заради това.

Чернокожото момиче замръзна. Дусет видя объркването в погледа й.

— Какво искаш? — попита Булдога.

— Трябва да се видя с Джу Джу.

— Той не разговаря с ченгета.

— Ще видим. — Дусет мина покрай него, блъсна го леко с рамо и продължи към кухнята и задния двор, където обикновено работеше Джу Джу. — Вие двамата стойте мирни и си гледайте филма.

— Ей, не можеш да ходиш там без негово разрешение.

Дусет не му обърна внимание и излезе навън.

Джу Джу седеше край масичка за пикник от палисандър. Беше гол до кръста и разговаряше по телефона. Беше качил няколко килограма, но си оставаше мускулест и в добра форма. Кожата му бе с цвят на махагон, а косата му бе започнала да побелява и да олисява. Вдигна поглед, видя Дусет да излиза през кухненската врата и посочи сгъваемия дървен стол срещу себе си.

— Ще ти звънна по-късно — каза Джу Джу на своя събеседник. — Едно ченге се натресе. Явно си е наумило нещо. — Той остави телефона на масичката.

На прага се появи Булдога.

— Съжалявам, шефе, ама той не ще да слуша.

Джу Джу го отпрати с ръка.

— Аз ще се оправя.

Булдога се поколеба, очевидно доловил упрек в гласа му, след което се скри в къщата.

— Какво те води насам? — попита Джу Джу. — Трябва да е нещо важно, щом идваш без предупреждение.

Това не бе първото посещение на Дусет в дома на Джу Джу и той добре знаеше, че от него се очаква да спазва определени правила. Например да се обади предварително. И Дусет спазваше този своеобразен протокол. Почти винаги.

Той сви рамене.

— Бях наблизо и реших да се отбия.

Джу Джу се усмихна.

— Да, да, разглеждал си забележителностите на „Треме“. Е, какво има? Някой от моите хора е сгафил?

Сега беше ред на Дусет да се усмихне.

— Не се съмнявам, че някой е сгафил. Но не за това съм тук.

Джу Джу се облегна назад. От колана на джинсите му се подаде матиран черен глок. Дусет не му обърна внимание.

— Трябва ми информация.

— За?

— Кетамина.

Джу Джу повдигна вежди.

— Какво за кетамина?

— Трябва да разбера откъде един човек може да се е сдобил с него.

— Че той се продава навсякъде!

— Не се съмнявам. Но кой го пласира на улицата? На непознати?

Джу Джу потри наболата си прошарена брада.

— Разбирам.

— Става въпрос за случай, по който работя.

— Предположих. Може би убийството на племенницата на Тони, а?

— Чул си за това?

Разбира се, че беше чул. Дусет просто следваше правилата на играта.

Джу Джу се усмихна и лениво повдигна рамене.

— Следя какво се случва в града.

— Знам, знам.

— Но това? Всичко живо говори за убийството в „Монтелион“. Обзалагам се, че онези актьори в блатата го обсъждат по цял ден. — Джу Джу извади пистолета, остави го пред себе си и се приведе напред, като опря лакти върху масата. — Разбрах, че сте намерили дрога. Но според моите хора става въпрос само за трева.

Дусет сви рамене.

— Информацията е съвсем нова. Вероятно още не е стигнала до улицата.

— Но ще стигне — каза Джу Джу. — Тя винаги стига до улицата — усмихна се отново той.

Дусет знаеше, че Джу Джу има свои хора в управлението. Дори бе сигурен за някои имена. Не можеше да докаже нищо, но въпреки това не се съмняваше, че е истина. А това означаваше, че съвсем скоро и Джу Джу ще научи за кетамина. Ако вече не бе научил и сега само се преструваше.

— Но да си остане между нас — каза Дусет.

Продължаваше да следва правилата на играта. Винаги е добре, когато информаторът се чувства посветен в някаква тайна. Това повдигаше самочувствието му. Джу Джу нямаше проблеми в това отношение, но повдигането на самочувствието му също бе част от играта.

— Гроб съм — отвърна Джу Джу.

— Оценявам го. По всичко изглежда, че Кристи и Кърк Форд са погълнали кетамин. Пушили са марихуана с кетамин. Не сме сигурни откъде се е взела цигарата — дали я е донесъл Форд или Кристи — но е била там, това е факт.

Джу Джу поклати глава.

— Мен ако питаш, не разбирам защо някой ще иска да използва подобна гадост. Та това нещо може да те скапе! Да те убие дори!

— Рядко се натъкваме на подобна стока. Поне откакто рейв културата отшумя. И все пак тази цигара се е оказала в „Монтелион“.

— Но доколкото знам, не тя е убила Кристи.

— Така е.

— Чух, че е била удушена. Смяташ ли, че кетаминът е накарал Форд да откачи? Да получи някакъв пристъп? Да я убие?

— Възможно е.

— По дяволите! Та това е мечта за всеки адвокат. Частична вменяемост и прочее.

— Можеш да се обзаложиш, че защитата ще го използва. Но моят проблем е да открия откъде се е взела цигарата. Някакви идеи?

— Познавам двама, които продават тази гадост.

— Можеш ли да ми кажеш имена? — попита Дусет.

— Нека първо аз поговоря с тях. Не искам хората да го изтълкуват погрешно.

— Побързай.

— Веднага се заемам — усмихна се Джу Джу. — Познаваш ме. Винаги съм готов да помогна на полицията.

— Ще очаквам обаждането ти.