Д. П. Лайл
Звездна лига (21)

21

Снимачната площадка на един филм прилича на малко селище. Пълна е с народ и всеки полага усилия работата да върви както трябва. Но обикновено, както неведнъж бе изтъквала Никол, работата върви бавно и скучно. Прекалено много хора стоят с ръце в джобовете, клюкарстват на малки групички и чакат нещо да се случи. В един момент обаче осъзнават колко са изостанали от графика и заснемат идеалния кадър. Но за да се заснеме той, всичко трябва да е на ниво — актьорите, декорите, осветлението, звукът, операторското майсторство.

Да не говорим колко скъпо е всичко това. Пътуване, хотел, храна, аудио и видео техника, охрана, наем на съответната локация… Като добавим към тях възнагражденията на актьорите и останалите хора, създаващи магията на киното, бюджетът може да експлодира за нула време.

Това е валидно с особена сила, когато снимките са далече от Холивуд и сценарият изисква построяването на действително селище. Не просто фасади, а истински сгради и в добавка към тях — улици, крепостни стени и всичко останало. В конкретния случай селището бе дом на якту, миролюбив клан, който Кърк Форд и близначките Джеймс бяха спасили от банда галактически мародери, известни като корвати, същински маниаци на тема вселенско господство. Та въпросните корвати искаха да унищожат якту поради някаква неясна причина. Якту живееха в хижи и колиби! Как биха могли да застрашат всемогъщите корвати?

Селището на якту се състоеше от дървени хижи с туфи трева по покрива, оградени от ниска стена от камъни, колове и нещо, което ми заприлича на изсушени лиани. То се намираше на малък полуостров, вдаден в блатото, от другата страна на лагера на кинаджиите — няколко покрити с тенти фургони и каравани, където режисьорът, актьорите, операторите, сценаристите, техниците и всички останали си почиваха.

Имаше и няколко камиона с ремаркета за техниката и декорите, както и два луксозни кемпера за звездите. Или за талантите, както се изразяваха в Холивуд. Един за Кърк, един за близначките. Подобни глезотии бяха нещо обичайно в Холивуд, защото няма ли звезди, няма приходи от порядъка на милиарди.

Видях всичко това със собствените си очи, когато пристигнахме.

Пътуването от „Монтелион“ дотук отне едва трийсетина минути. Лагерът на екипа и селището на якту се намираха в края на черен път, застлан на места с чакъл, който се виеше по ниските възвишения в това блатно царство. Мястото бе красиво, но малко призрачно и зловещо с тези кипариси, покрити с испански мъх, и щръкналите от блатата дънери, които приличаха на войници, маршируващи в тъмната вода.

Накрая излязохме на широко открито пространство и видяхме ограда от метална мрежа. Порталът бе охраняван от двама мъже. Вляво имаше паркинг, където се бяха събрали няколко десетки фенове, очевидно с надеждата да видят Кърк Форд и близначките. До тях стояха и двама-трима протестиращи, издигнали плакати против Кърк. Изглеждаха доста по-кротки, отколкото пред съдебната зала, вероятно защото отстъпваха по численост с десет или двайсет към едно. Така поне ми се стори. Имаше, разбира се, и няколко телевизионни екипа — оператори с камери и репортери с микрофони. Една привлекателна репортерка стоеше пред камерата и говореше, застанала така, че снимачната площадка да служи като фон. Предположих, че ще я видя по новините в шест.

Имената ни бяха в списъка, затова минахме без проблем през портала и продължихме към друг паркинг, разположен до камионите и караваните. Пенкейк спря. Слязохме от колата. Видях Ебърсол да разговаря с непознат мъж, застанал до голяма камера, монтирана на количка върху релси, които водеха към блатото.

Когато приближихме, Ебърсол вдигна глава.

— Лесно ли ни открихте?

— Упътванията ти свършиха отлична работа.

— Хубаво. — Той махна с ръка. — Добре дошли в моя свят. — Засмя се и добави: — Представям ви го такъв, какъвто е.

— Къде е Никол?

Ебърсол посочи тясно заливче в блатото, където Никол стоеше в компанията на двама от снимачния екип. Кърк Форд и близначките бяха нагазили в блатото до кръста, Кърк — без риза, а близначките — в подгизнали от вода бюстиета. Холивуд. Никога не пропускаше шанса да покаже малко гола плът. Дори в блато. Тримата си проправяха път във водата и поглеждаха притеснено назад, сякаш някой ги преследваше. Изведнъж Кърк се обърна и „стреля“ с някакво оръжие. Е, не стреля наистина, защото бластерът, или каквото там държеше, бе имитация, реквизит. Не се съмнявах, че впоследствие някой компютърен гений, настанил се в мазето на студията в Ел Ей, ще добави ярки и гръмки лазерни куршуми. Както и онзи или онова, което ги преследваше. Засега обаче Кърк стреляше по безоблачното небе. Не се виждаха нито летящи извънземни, нито космически кораби.

Тримата прекосиха блатото и се измъкнаха на брега, а операторът приклекна, за да заснеме драматичното им избавление. Чух Кърк да вика: „Бягайте!“. Близначките хукнаха. Профучаха покрай камерата, след което се присвиха на две и опряха ръце на коленете си, сякаш едва успяваха да си поемат дъх. Млада жена им раздаде хавлиени кърпи и те веднага започнаха да трият тинята от телата си.

— Току-що приключиха с тази сцена — обяви Ебърсол.

— Изглежда забавно.

— Те едва ли ще се съгласят с теб. Сцената е доста трудна и неприятна. Преследва ги група корватски воини. Компютърджиите ще ги добавят впоследствие.

Казах ли ви?

Забелязах двама души в стара плоскодънна лодка, от онези, с големите перки отзад. Единият седеше до руля, а другия на носа. В ръцете си държеше пушка.

— Кои са тези?

— Ловци на алигатори и змии.

— Моля? — учуди се Пенкейк.

Ебърсол вдигна рамене.

— Това е блато. Нормално е да има алигатори и змии.

Така говорят само онези, на които не им се налага да влизат във водата.

— Всъщност преди час убиха един голям воден мокасин.

— Наистина ли? — възкликнах аз.

— И още как. При това наистина голям. Дебел колкото ръката на Пенкейк.

Мразя водните мокасини. Памукоустите змии. Щитомуцунестите змии. Наречете ги както искате, но те си остават все същите гадни твари. Много добре знам, че в Съединените щати има четири вида отровни змии. Свенливата коралова змия, която рядко виждаме, е най-отровната сред тях. Нейните червени, жълти и черни ивици приличат на шарени детски бонбонки. Самата коралова змия много прилича на напълно безобидната млечна змия. И тази причина е довела до смъртта на много от тези безвредни създания. Никой не иска да рискува. Човек, ако види змия, която прилича на коралова, най-добре да избяга или да я убие. Ключът към различаването им се крие в последователността на шарките. При кораловата змия червените и жълтите ивици се докосват, докато при млечната червеното се допира само до черно. Всеки южняк знае стихчето за тези змии: „Ако червено жълтото допира, от нея мигом се умира; ако черно жълтото допира, всеки в безопасност се намира“. Рей ме накара да го науча още като малък.

Следват медноглавите змии, красиви червеникави влечуги, които не са толкова смъртоносни като множеството разновидности на гърмящата змия. Мокасините са най-страховити на вид. Те имат тъмносиви, кафяви и черни шарки, големи зъби, триъгълна глава, неспокоен език, който непрекъснато се стрелка насам-натам, и много силна отрова. Нападат и на сушата, и във водата. Всяка година ухапват хора, влезли в реки, езера, язовири, където лятното къпане е обичайно развлечение. Като деца двамата с Пенкейк неведнъж бяхме гонили змии, за да си поплуваме на спокойствие.

Луксозните каравани ми се сториха незначителен бонус на фона на мокасините.

— Това е последната сцена за тази сутрин — обяви Ебърсол. — Ще направим почивка за обяд.

— За обяд? — попита Пенкейк.

Разбира се.

Никол, Кърк и близначките тръгнаха по брега на блатото и се присъединиха към нас.

— Обичам работата си, обичам работата си — обяви Тара/Тигън. — Много я обичам.

— Продължавай да си го повтаряш — каза сестра й. После се обърна към Ебърсол: — Приключихме ли с това проклето блато?

— Остават още две сцени.

Тя поклати глава.

— Ще поискам увеличение на хонорара.

— Но тях ще снимаме утре — отвърна Ебърсол. — Тогава ще се чувстваш по-добре.

— Не, няма.

Никол ме прегърна.

— Не очаквах да дойдете толкова рано.

— Пенкейк огладня.

Тя го смушка игриво.

— Дошъл си на най-подходящото място. Закуската беше чудесна и предполагам, че обядът ще е още по-хубав.

Пенкейк изсумтя доволно.

— А после ще трябва да поговорим с Кърк. — Погледнах го и добавих: — Изникна нещо.

— Какво? — попита той.

Близначките се спогледаха разтревожено.

— Да, какво?

— Първо идете да се измиете и да хапнете, после ще го обсъдим — намеси се Рей.

Тара/Тигън извърна едното си рамо към мен. То бе покрито с няколко драскотини, които вече зарастваха, но имаше и една нова, яркочервена.

— Трябва да почистя това нещо.

Кърк кимна.

— И аз имам две нови. Кълна се, че това блато ще ни убие.

— Къде е лекарят? — попита едната близначка.

— Имате лекар на снимачната площадка? — учудих се аз.

— Не точно — отвърна Ебърсол. — Военен фелдшер. Но знае как да се справя с драскотините.

Кърк се запъти към своя кемпер, близначките — към техния. А ние с Никол и Рей последвахме Пенкейк към масите за пикник, разположени под огромна тента. Там ни очакваше бюфет, отрупан със сандвичи, морски дарове, салати, гарнитури и всевъзможни десерти. Пенкейк винаги надушваше къде има храна и се нахвърляше върху нея. Както и в този случай.

Никол се задоволи със салата, двамата с Рей си взехме салата и скариди на грил, а Пенкейк — скариди на грил без салата. Не че не обичаше зеленчуци, просто ги смяташе за излишен пълнеж, ако откриеше нещо по-вкусно. В случая си взе и раци с боб и ориз, пържена риба, пиле на грил и, разбира се, хлебен пудинг с бърбън сос. Щях да се изумя, ако не му бях свикнал. Голямото момче спокойно можеше да мине без зеленчуци.

Трябва да призная, че студията се грижеше актьорите и екипът да са добре нахранени. Дори тук, далече от цивилизацията.