Д. П. Лайл
Звездна лига (36)

36

— Беше забавно — каза Пенкейк.

Бяхме зарязали Дрипата в онази уличка и сега стояхме на половин пряка оттам, на ъгъла на „Дикейтър“ и „Конти“, и обсъждахме следващия си ход. Рей предложи да отидем и да разтръскаме дървото на Джу Джу, така да се каже. И да видим какъв плод ще падне от него. Пенкейк имаше друга идея.

— Гладен съм — обяви той.

— Не мога да повярвам! — възкликнах. — Колко време мина от последното ти тъпчене?

— Днес не съм ял кой знае колко.

Моите и неговите представи за обилно хранене силно се разминаваха. Аз си взех само един сандвич в „Кухнята на мама“ и се чувствах заситен. От друга страна, познавах Пенкейк достатъчно добре, за да не споря с него, когато е гладен. Това е все едно да дразня мечка с пръчка. Голяма, сърдита, хипогликемична мечка.

— Добре — казах, — да вървим към Кафе дю Монд. Може Глория да е на смяна. Ще проверим дали е чула нещо.

— Обичам поничките им! — възкликна Пенкейк.

— Не се съмнявам.

Намерихме си маса в средата на покрития вътрешен двор. Още не беше разчистена, защото клиентите преди нас току-що си бяха тръгнали. Появи се сервитьор, който бързо отнесе чиниите. Миг по-късно изчезна и покривката, поръсена с пудра захар. Седнахме. Видях Глория да излиза от кухнята. Помахах й. Тя кимна и след като изпълни няколко поръчки, тръгна между масите към нас.

— Как сте? — попита ме.

— Добре — отвърнах и я запознах с Рей и Пенкейк.

— Пенкейк? — възкликна тя. — Много обичам палачинки. Особено онези големите с ягодово сладко.

— Аз също — усмихна се той.

Очарователен. Винаги очарователен.

След като изчакахме флиртът да приключи, ние с Рей си поръчахме кафе, а Пенкейк кафе и две порции понички. Глория донесе поръчката след няколко минути и отиде да обслужи друга маса, но скоро пак се върна.

— Нещо ново за Кристи? — попита тя.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос — отвърнах аз.

Глория се озърна.

— Дойде едно ченге.

— Трой Дусет ли?

— Да. — Тя ме погледна. — Ти ли му каза за мен?

— Не. Но не се съмнявам, че е разбрал за приятелството ви с Кристи. Логично е да дойде.

— Предполагам — сви рамене Глория.

— И?

— Разговаря с мен и двама колеги от кухнята. Интересуваше се за Кристи, питаше откъде е могла да вземе онази цигара. — Глория огледа заведението и приседна, като остави таблата си на масата. — И за някакъв кетамин. За какво става въпрос?

— Явно е намесен и кетамин.

— Какво? Кристи?

— Така изглежда.

— Божичко! — Тя поклати глава. — Попитах ченгето какво общо има със случая кетаминът. Той обаче не ми отговори. Смятах, че става въпрос за актьора. И през ум не ми мина, че има предвид Кристи. — После облещи очи. — Да не би да я е упоил? Моля те, кажи ми, че не го е направил.

— Иска ми се да го кажа, но… Истината е, че и двамата са били упоени.

— Но това е абсурдно! — възкликна Глория и поклати глава, за да подсили думите си. — Абсолютно сигурна съм, че Кристи не би докоснала подобно нещо! Та за нея дори пушенето на трева беше прекалено!

— Ти разговаря ли с колегите ти? — попитах аз. — Онези, които спомена. Пита ли ги дали са давали нещо на Кристи?

— Разбира се, че ги питах. Полицията също. И двамата ми се заклеха, че не са го правили. Заявиха, че само луд би продал дрога на племенницата на Тони Гидри.

— Май всички са единодушни по този въпрос.

— Не се съмнявам.

— А някоя приятелка или приятел от колежа? Възможно ли е Кристи да е взела цигарата от някой там?

Глория се замисли за минута.

— Предполагам, че да. Но тя не живееше в общежитие, а у дома си. Не излизаше със състудентите си. Не мисля, че имаше много приятели от колежа.

— Наистина ли? — попитах аз. — От това, което чух, стигнах до извода, че е била доста общителна.

— Така е. Но не си падаше по студентския живот. Приятелите й бяха все от едно време. Общо взето, не излизаше от квартала освен за лекции, разбира се.

Кимнах.

— Имаше едно момиче… Дойде два пъти тук с Кристи. — Глория тръсна глава. — Но не мисля, че тя има нещо общо. Двете с Кристи много си приличаха. И тя беше добра, мила, възпитана…

— Как се казва?

— Бети Смитсън.

— Имаш ли представа как да се свържа с нея? — попитах аз.

— Тя е от Хатисбърг. Изкара само един семестър. Имаше семейни проблеми. Някой, мисля, че майка й, се разболя от рак. Наложи се Бети да се върне. Не съм я виждала от няколко месеца.

Още една нишка, която не водеше доникъде.

Глория се изправи.

— Трябва да се връщам на работа.

— Благодаря. Обади ми се, ако научиш нещо. Нали запази номера ми?

— Разбира се — каза тя и се отдалечи.

Мобилният ми телефон иззвъня. Вдигнах. Беше Оуен Вон. Искаше да поговорим.

Отне ни двайсетина минути да се върнем в „Монтелион“, да вземем пикапа на Пенкейк и да стигнем до автосервиза. Карл ни поздрави още е влизането. Запознах го с Рей и Пенкейк.

— И вие ли сте частни детективи? — попита той.

— Да — отвърна Рей.

— Какво мога да направя за вас?

— Оуен ми звънна — обясних му аз. — Каза, че иска да говорим.

— Ясно. — Карл не изглеждаше доволен, но кимна към вратата отзад. — Ще го намерите там, почиства някакви карбуратори.

— Благодаря, че дойдохте — каза Оуен, който стоеше пред метална маса с два карбуратора, разглобени на части.

Той изтри мръсните си ръце в оранжева кърпа и аз му представих Рей и Пенкейк.

— Явно имаш някакви въпроси към нас — започнах.

— Робърт и Кевин се отбиха вчера. Направо ме обвиниха, че аз съм убил Кристи.

— Така ли?

— Да.

— И защо го направиха?

— Защото са идиоти. А може би защото се объркани, страдат за Кристи и търсят отговори.

Отлична оценка на ситуацията. Оуен продължаваше да ме впечатлява. Определено бе по-умен, отколкото ми се бе сторило при първата ни среща.

— Освен това споменаха нещо притеснително. — Той изгледа и трима ни поред. — Казаха ми за кетамина. Вярно ли е?

— Така изглежда — кимнах аз.

— Казаха още, че полицията проучва възможността убиецът да е някой друг. Който е искал да отмъсти и на Кристи, и на Кърк Форд. Така ли?

— Да.

— И разни хора като Робърт и Кевин предполагат, че това може да съм аз? Разбира се, пет пари не давам какво мислят тези двама глупаци. Но ченгетата?

В гласа му долових гняв. А може би страх?

— Не мисля, че полицията се интересува от теб — отвърнах аз. — Но не изключват възможността да е замесен трети човек.

— Искам да ви кажа, че нямам нищо общо със станалото. И не бих могъл да имам. Аз я обичах… И още я обичам.

— Вярвам ти.

Той ме погледна.

— А полицията?

— Не мога да бъда категоричен, но останах с впечатлението, че не проявяват особен интерес към теб. Потърсиха ли те отново?

— Не.

— Вероятно ще се върнат.

— По дяволите!

Оуен изглеждаше объркан. Почти като изоставено паленце.

— Кажи им същото, което каза и на нас — посъветвах го аз.

— Ех, да беше толкова лесно.

— Защо да не е?

— Ченгетата невинаги вярват на истината.

— Прав си — съгласи се Рей. — Но такава им е работата — да подозират всички.

— В такъв случай да подозират някой друг. Моля ви, кажете ми, че проучват и други варианти.

— Мисля, че да.

— Това означава ли, че имат някого предвид? Кого?

— Не знаем — отвърнах аз.

Оуен се замисли за миг.

— Този кошмар няма да свърши никога, нали?

— Не и докато не заловим убиеца — каза Рей.

— Не смятат, че е Форд, така ли? — попита Оуен.

— Той е основният заподозрян — казах аз. — Ченгетата просто си вършат работата. Това е всичко. Не го приемай лично.

— Трудно ми е, след като аз съм на мушката.

— Познаваш ли Бети Смитсън? — попитах.

— Разбира се. Защо?

— Чух, че е била приятелка на Кристи от колежа.

Оуен кимна.

— Да. Но Бети не би могла да има нищо общо с това. Тя е свястно момиче. Много мило и… със сигурност не докосва дрога. — Оуен изрита едно камъче. — Освен това се наложи да прекъсне. Майка й се разболя и тя си замина.

— Така чухме и ние.

— Позволи ми да те попитам нещо — обади се Рей. — Какво ще кажеш за Робърт и Кевин? Биха ли могли да го направят?

— Не виждам как.

— Поправи ме, ако греша, но останах с впечатлението, че Тони се е отнасял по-добре с Кристи, отколкото с братята й.

— Няма две мнения.

— Възможно ли е това да е породило съперничество? Завист? — попита Рей.

— Възможно е — въздъхна Оуен. — Но не мисля, че се е стигнало чак дотам.

— Защо? — попитах аз.

— Кристи защитаваше братята си. От гнева на Тони, имам предвид. Те правеха гаф след гаф, а тя се застъпваше за тях. Непрекъснато. Успокояваше Тони. През годините неведнъж съм ставал свидетел на подобни сцени.

— Предполагам, че си прав.

— Истината е, че сега, след като Кристи я няма, не бих се учудил, ако Тони ги изрита на улицата. Мисля, че ги търпеше само заради нея.

— Не си единственият на това мнение — уверих го аз. — Но тъй като така или иначе стана въпрос за тях, убеден ли си, че Робърт и Кевин не биха й навредили по никакъв начин?

— Струва ми се невъзможно. — Оуен пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Но може и да греша. Мислите ми са толкова объркани напоследък.