Лора Трентъм
Докато не те целунах (9)

Глава седма

Подпряла брадичката си с длан, Регън потропваше с края на молива върху бюрото. Грубата скица пред нея беше едва наполовина завършена и по нея личаха следи от множество изтривания. Сутрешният й клиент можеше и да не забележи, но тя държеше да е готова с няколко предложения, а успя да подготви само две.

Трудно беше да се съсредоточи, за да реши дали мястото на дивана е под панорамния прозорец или пред огромния екран на телевизора, когато в главата й се въртяха толкова други мисли. Мистър Нийли позвъни да я уведоми, че започват преоценяване на всички бизнес сгради на Ривър стрийт, а следобед ще се прехвърлят на нейната улица.

Молеше се всичко да приключи преди градското събрание в четвъртък. До Деня на труда оставаха по-малко от три седмици, а я чакаха няколко дълги списъка със задачи и доста неща, които трябваше да се поръчат. Освен ако не искаше да финансира фестивала със собствени средства, бюджетът трябваше да мине.

Почукване на вратата я накара да подскочи стреснато. Докато боса прекосяваше стаята, тя приглади полата и блузата си, прекара език през зъбите си и се усмихна, загледана в сянката си. От другата страна, притиснала нос към стъклото и изкривила шеговито очи, стоеше Монро.

Регън се разсмя и отключи вратата. Приятелката й влезе усмихната. Жената се бе превърнала в лъч от щастие, откакто Кейд се върна. Въпреки че искрено се радваше за нея, особено след като научи подробности за тежкото й детство и за ролята му на герой в него, вечната й усмивка и постоянното й приповдигнато настроение започваха да я дразнят. Може би защото я караха да осъзнае в каква пустиня се бе превърнал собственият й личен живот.

— Видях колата ти отвън. Реших да отскоча да видя докъде си стигнала.

Регън я поведе към тесния си офис в задната част на сградата и пътьом затвори чекмеджето на отрупания с папки шкаф.

— Искаш ли да дойдеш довечера у нас на пуканки и скучен филм?

Монро се подпря на касата на вратата и пъхна ръце в джобовете на елегантния си панталон.

— Не тази вечер. С Кейд се уговорихме за късна вечеря.

— Къде ще ходите? — Регън се отпусна върху меката облегалка на стола.

— Всъщност ще си останем вкъщи. — По бузите на приятелката й плъзна приятна руменина. Ако някога бе участвала в конкурсите за живи картини, със сигурност щеше да разбие конкуренцията. Но тя никога не бе проявявала интерес към подобни неща. По природа беше по-зряла и по-сериозна от останалите момичета от компанията им в гимназията.

В стомаха й се надигна неочаквано озлобление. Не й завиждаше нито за способността да се изчервява престорено, нито за дългата руса коса. Не се ядосваше дори за това, че Кейд Форнет претендираше за по-голямата част от времето й.

Някога и тя се влюби, също като Монро. Тичаше около отразени дъги и се усмихваше на дъжда. Беше нещо, което се случва само веднъж в живота, но не успя да го съхрани. Изтика завистта в килера на душата си, който отбягваше да отваря.

— Звучи страхотно. — Да, наистина, но не й се говореше повече за това. — Имаш ли новини от майка ти? По-добре ли е вече?

Лицето на приятелката й помръкна.

— По-добре от първите две седмици. През повечето време плачела, а миналата неделя по телефона ме помоли да я прибера у дома.

Всички неприятни егоистични мисли изчезнаха и Регън стана да я прегърне за утешение. Въпреки че майката на Монро се бе съгласила да се включи в програма за лечение на алкохолици, в деня на заминаването промени решението си и принуди дъщеря си да използва насилие и заплахи, докато все пак я отведе в заведението.

Друга сянка премина през лицето на Монро.

— Сам обжалва екстрадицията в Джорджия. Нещо във връзка с ограничения на статута. Не знам. Кейд се ядоса и се разкрещя на служебния адвокат, назначен по делото.

— Но е все още в затвора, нали?

— Засега. Таруотър упорито настоява да го освободят под гаранция. Следващата седмица ще има ново изслушване.

— Ще отидеш ли?

— Ако това ще помогне той да остане зад решетките, да. — Тя прехапа долната си устна. — Кайла е ужасена. Убедих Тали да я вземе при нея. Надявам се, че между училището и работата няма да се забърква в неприятности, а и ще може да разчита на защита, разбираш ли?

Монро правеше всичко възможно, за да не се чувства безпомощна, но ако Сам Ландри се измъкнеше и решеше да нарани Кайла, щеше да намери начин да се справи. Регън нави на пръста си кичур коса, спуснал се на тила й.

— А ти вземаш ли някакви мерки за собствената си безопасност?

— В съда негодникът дори не посмя да срещне погледа ми. Страхува се от мен. И най-вече от Кейд. Такива мъже избират за свои жертви само най-уязвимите. Момичета като Кайла и жени като майка ми. Не се притеснявай.

Регън никога не я беше чувала да говори толкова категорично и заплашително, но това й напомни, че въпреки вечната й усмивка, приятелката й има двоен черен колан и даде добър урок на Сам на задната алея на таверната „Ривършек“ през юни.

— Знаеш ли какво? Изобщо не се тревожа за теб. Но къде беше тази разпаленост в нощта на заешкото нашествие? — Закачката й върна истинската усмивка върху лицето на Монро.

— Всъщност онази вечер ние с Кейд не се карахме заради зайците.

— Блажната боя, прехвърлила се от лицето му върху твоето, ми го подсказа — намигна й Регън.

— Впрочем ти се беше разпалила достатъчно и за двете. Доколкото си спомням, тогава успя да повалиш Сойер на земята.

Гореща вълна се разля из тялото на Регън. Грабна един каталог на бои и започна да си вее с него. Наистина го беше направила. Направо побесня, като го видя да държи гърчещите се зайци за дългите им уши. Скоростта, с която го настигна, изуми и двамата, а тя се хвърли като маймуна върху него. Уплашените животни побързаха да се скрият.

От инерцията паднаха тежко на земята. Щом се озоваха върху тревата, започнаха да се боричкат, докато неговата сила надделя над яростта й и тя се оказа легнала под него с вдигнати над главата ръце и разпиляна върху очите коса.

Започна да се извива и да се опитва да се освободи с намерение да забие нокти в лицето му, но той само стегна хватката си. Въпреки грубостта, не я нарани. Всъщност допирът, ароматът, натискът на тялото му я зашеметиха. Замайване, което не можеше да оправдае с бирата, изпита, докато чакаха.

— Стой мирно, малка вещице! — Сложната гама от емоции в гласа му я усмири. И гневът беше само малка част от нея.

Постепенно започнаха да осъзнават позата, в която лежаха. Двата им крака бяха преплетени, а другият му крак се озова между нейните, притискайки я с тежкото бедро точно по средата. Искаше й се да го повдигне, дори да се отърка в него и й се наложи да потисне гърлен стон, изпълнен с желание и похот. Господи, какво я бе обсебило?

От години не бяха стояли толкова близо. Измина много време, откакто бе изпитала онази лудешка страст. През последното десетилетие непрекъснато се опитваше сама да убеди себе си, че споделеното помежду им е било детинско, а тя го е смятала за специално само защото й беше първият. Сега логическите бариери пред миналото се срутиха като къщичка от карти, с един полъх на горещия му дъх върху бузата й.

Дали Сойер чувстваше нещо? Искаше да надникне в очите му, но косата й падаше като воал пред лицето й. Разтърси глава, за да избистри погледа си. Винаги успяваше да предугади нуждите й, спомни си Регън, докато той улови китките й с една ръка и отметна разпилените кичури от лицето й с другата. Жестът се оказа неочаквано мил и нежен.

Ослепителна светкавица просветна и освети за част от секундата очите му, но тя не разпозна онова, което видя. Забавният Сойер от спомените й беше изчезнал. Нещо много по-първично и плашещо застина като маска върху лицето му. В отговор тялото й потръпна. Неизречено, но оглушително кънтящо: Да, моля те. Бедрото му се притисна по-плътно между краката й. Този път не успя да заглуши тихия стон в гърлото си, нито лекото извиване на гърба.

Мъжът изруга под носа си и се отдръпна рязко, сякаш някой бе стрелял по него. Регън приседна полуобърната към мястото, където той стоеше с гръб към нея, сложил ръце на кръста и загледан към реката. В далечината някой изсвири. Сойер се обърна по посока на звука така, че да види силния му профил, но не направи опит нито да я погледне, нито да й каже нещо. И бавно се отдалечи.

Още една светкавица раздра небето и го освети за кратко, преди да изчезне в тъмнината. Колкото повече седеше и се взираше, толкова по-объркана се чувстваше. Никога не бе харесвала това усещане.

Един-единствен момент не можеше да заличи миналото. Тя се изправи, изтърси, доколкото можа листата, боровите иглички и тревата от дрехите си и реши да се придържа към онова, което познаваше и правеше нещата по-лесни. Гнева.

— Е, историята със зайците се случи преди два месеца. Мисля, че двамата се разбрахме по този въпрос. — Неприятната топла вълна започна да се отдръпва и Регън хвърли обратно каталога върху бюрото.

— Наистина ли? И какво по-точно означава това? Да не би да сте решили да обедините усилията си за фестивалите?

— Не. Хайде да не стигаме толкова далече. Но се опитваме да разберем кой саботира събитията. Човекът, запалил беседката и срязал кошовете за раци, вреди еднакво и на него, и на мен. Да не говорим, че почти хванах някакъв непознат, който се опитваше да се промъкне в задния двор на майка ми с флакон с промишлен пестицид срещу растения.

Приятелката й с усилие потисна напиращия си смях.

— Изобщо не е смешно. Къщата на родителите ми е една от водещите туристически атракции на Котънблум. Какво ще стане, ако унищожат градината?

— Вероятно би продавала повече билети на хора, желаещи да станат свидетели на гибелта й. — Монро дръпна един стол, седна на ръба, кръстоса крака и се наведе напред: — А сега сериозно. Какво стана с предполагаемия унищожител на домати? Сигурна ли си, че не е бил Сойер?

— Успя да избяга. Обадих се в полицията, която впрочем не предприе нищо, освен да нареди на патрулната кола да обикаля по-често през нощта, и да, убедих се, че не е Сойер. — Регън посегна към най-близкия молив и започна да потропва с него по бюрото.

— Не мислиш ли, че е крайно време да покажеш онова заплашително писмо на шерифа?

Леко почукване на вратата веднага бе последвано от мъжки глас:

— Регън? Вътре ли си?

Ръката й трепна, моливът се плъзна по бюрото и падна под шкафа.

— Тук отзад — извика тя.

Приятелката й повдигна вежди и прошепна:

— Това е Сойер.

— Знам — също толкова тихо отвърна тя, преди да се изправи и да разтегне устни в пресилена усмивка.

Мъжът изпълни рамката на вратата на малкия офис и Регън усети, че устата й пресъхва. Как успяваше да изглежда еднакво привлекателен в раздърпан, изцапан с грес гащеризон и избръснат, с нови дънки и риза за голф? От всички неприлични, похотливи мисли, рикоширащи в главата и тялото й, я порази тази, че не бе имала възможност да изпробва мекотата на брадата му.

— Здравей, Монро.

— Здрасти, Сойер. — Жената се изправи, кимна и огледа последователно единия и другия. Закачливият блясък в очите й подсказа на Регън, че ще бъде подложена на кръстосан разпит по-късно. — Трябва да се прибера да почистя, преди Кейд да се върне.

Сойер се отмести, за да й даде възможност да излезе. Камбанката на входната врата иззвъня, после настъпи тишина. Беше прекалено едър и мъжествен за този офис. Въпреки че работата й се състоеше предимно в обзавеждане на домовете на местните строители, именно жените с много свободно време и пари бяха хлябът и маслото на бизнеса й. Студиото й беше в типичен южняшки стил и от По-добрите домове и градини го бяха решили в изобилие от прасковено, розово и флорални мотиви. И тя ли бе изглеждала толкова не на мястото си в огромното хале, колкото той — тук?

— Нещо за пиене? — попита, вече тръгнала към шкафа.

Сойер пъхна ръце в джобовете на дънките си и пристъпи от крак на крак.

— Може би. Какво предлагаш?

— Висококачествен „Джак“.

— По дяволите, момиче. Мислех, че си страстен почитател на „Буунс Фарм“^[1] — подхвърли закачливо той.

— Ами пораснах — леко повдигна рамене жената.

— Това е съвсем вярно. — Чувството му за хумор се изпари и в гласа му се прокраднаха груби нотки.

Не знаеше какво да отговори. Обикновено заемаше отбранителна позиция, но опънатите нерви обуздаваха гнева й и се радваше, че има с какво да отвлече вниманието си. Чашите издрънчаха, докато ги вадеше с бутилката от най-долния шкаф. Той дръпна стола, освободен преди малко от Монро, облегна се и разкрачи широко крака.

Регън наля от бърбъна в кристалните чаши и бутна едната към него.

— Надявам се, нямаш нищо против да го пиеш чист.

Сойер вдигна питието, лъч светлина се пречупи в него и се изля в каскада от цветове върху китката му. Отпи глътка и Регън го последва с надеждата, че алкохолът ще поуспокои поне малко обзелото я напрежение.

— Чудесно уиски. — Той изсумтя и побутна с пръст купчината листове върху бюрото. Най-отгоре стоеше един от многото й списъци. — Виждам, че те чака доста работа, Регън. Първо, потвърждение от струнния оркестър. Второ, екип за треньора Хикс. — Вдигна въпросително поглед: — Какво означава това?

С едно движение на ръката тя издърпа листа.

— За кварталното празненство през уикенда. Помниш уговорката ни, нали?

— Да, но какво общо има треньорът? — Устните му потръпнаха около ръба на чашата, докато отпиваше друга глътка.

Регън прочисти пресъхналото си гърло и също надигна чашата си.

— Футболистите ще обслужват машините за пуканки.

— И затова на Хикс му трябва специален екип?

— Знаеш, че обича да носи полиестерни шорти, които са прекалено къси и очертават… — Тя махна неопределено с ръка: — Е, сещаш се какво. Опасявам се, че това по-скоро ще отблъсне хората.

Измина секунда, преди смехът на Сойер да изкънти около нея. Идваше дълбоко от гърдите му. Имаше най-прекрасния, най-заразителния, най-сексапилния смях, който някога бе чувала. Тя се изкиска в отговор. С все още сбърчено лице и блестящ поглед, мъжът потупа с пръст друга купчина листове върху бюрото:

— А имаш ли списък с „да хвана крадеца на домати, подпалвача на беседката и осквернителя на кошовете за раци“?

— Не, но можеш да намериш един, озаглавен „Как да изкарам Сойер Форнет извън нерви“ — отново се засмя тя.

— Той отдавна е попълнен и нотариално заверен, скъпа. — Той вдигна прихванати с телбод документи. — Успяла си да убедиш пекарната на Котънблум да подпише договора?

— Разбира се. Те се съгласиха да предоставят услуга срещу заплащане. Ако нещо се случва, и двамата трябва да сме подсигурени. Предполагам, вие с Руфъс също имате някакво писмено споразумение.

Мъжът върна документите обратно върху купчината.

— Ако няколко нахвърляни числа върху хартиена салфетка се броят, значи отговорът е „да“.

— Сойер, ами ако Руфъс се откаже по някаква причина?

Той изсумтя презрително:

— Понякога трябва да приемаш хората на честна дума и да им се довериш. — Веселите искри в очите му угаснаха, докато двамата се взираха един в друг достатъчно дълго, за да се почувстват неловко. — А сега… искаш ли да се заемем с онези писма?

— А, да. Писмата. — Затова беше дошъл. Не за да изпият почти приятелски по едно питие, да се посмеят или да възстановят старата-нова връзка, която се засилваше при всяка тяхна среща. Бръкна в горното чекмедже и извади два листа. По някакъв начин той бе успял да изчисти машинното масло от ръцете си и под ноктите си и сега дребните драскотини и червените мехури се виждаха по-ясно. Някога беше обикновен книжен плъх в офиса на завода за автомобилни части, а сега работеше като известен механик.

— Харесва ли ти?

Мъжът стреснато вдигна глава от първото писмо, докато другото стоеше все още сгънато.

— Да ми харесва? Щях да се определя като първокласен негодник, ако ми доставя удоволствие да чета заплахи, отправени към теб.

— Извинявай, нямах това предвид. — Тя отпи голяма глътка от уискито. В стомаха й се разля топлина, но не беше сигурна дали се дължи на алкохола или на отчетливата покровителствена нотка в гласа му. — Работата ти в сервиза. Трябва да е доста по-различна от всичко, което си вършил в завода.

— Меко казано — отвърна той и също надигна чашата. — Но съвсем различна, в добрия смисъл. Не можеш да си представиш какво е да повикаш някого в офиса си, за да му съобщиш, че е съкратен. Достойни, трудолюбиви мъже със съпруги и деца. И жени също. Самотни майки. — Изпи на един дъх остатъка от питието. — А аз не можех да направя нищо друго, освен да ги потупвам по гърба, да ги информирам за социалните услуги и да ги насочвам към курсове за преквалификация.

Тъгата и угризението изкривиха чертите му и в този момент й се искаше единствено да изпълзи по бюрото и с целувка да върне усмивката му. Наведе се напред и се вкопчи в ръба. За един кратък миг си представи как я повлича към пода и я обладава. Насили се да вземе чашата и измърмори само:

— Съжалявам.

Сойер се усмихна мрачно.

— Формално Кейд ми е шеф и честно казано, понякога е истинско копеле, но иначе не е проблем да работя с него. А когато трябва да разрешим някои разногласия, няма никакъв „дракон“ от отдел „Човешки ресурси“, който да ми диша във врата.

— Значи нямаш нищо против да вършиш най-грубата работа по двигателите?

— Напротив, това е любимата ми част. Точно затова от самото начало се насочих към инженерството. Вече предложихме няколко невероятни концепции. Дори получих първия си патент.

Гордостта в гласа му я накара да се усмихне.

— Поздравления.

Той отвърна на усмивката й и задържа погледа й толкова продължително, че напрежението помежду им стана почти осезаемо. Накрая прочисти гърлото си, остави празната чаша и разгърна второто писмо. Тя внимателно наблюдаваше реакцията му.

Регън непрекъснато уверяваше Монро, че заплахите са дело на аматьор и изобщо не я притесняват, но препрочиташе първото толкова често, че ръбовете му се бяха протрили. Той сложи двата листа един до друг. Измърмори нещо под носа си, но изглеждаше по-скоро замислен, отколкото разтревожен.

— Нищо сериозно, нали? Работа на някого, който има прекалено много свободно време.

Сойер обърна писмата, но на обратната им страна нямаше нищо.

— Честно казано, не знам. Имам предвид, че това е доста трудоемко. Ако извършителката е искала да скрие почерка си, можела е просто да го напише на компютър и да го разпечата, нали?

Използваната от него дума „извършителка“ внесе в ситуацията нов, зловещ нюанс.

— Я чакай, защо реши, че е жена?

— Защото това не е работа на мъж. — Той остави второто писмо на бюрото и посочи буквата „Т“. — Обърни внимание колко прецизно и елегантно е изписана. Не е нито от спортно, нито от списание за автомобили.

— Може пък да е от някого, който харесва Космо^[2]. — Тя се усмихна още докато изричаше думите, но в съзнанието й се въртяха различни предположения. — Или пък специализирани шивашки издания? Докато бях в „Юрганени пчели“, прелистих няколко списания и забелязах, че има липсващи страници.

— Допускаш, че мис Марта може да е изрязала буквите?

— Не знам. Аз през цялото време късам листове за различни идеи или да покажа на клиент някоя мебел или вътрешно оформление. Сигурна съм само, че и тя като мен събира и подвързва откъснатите страници — посочи с ръка към дебела папка на шкафа, пълна с изрезки от списания.

— Искаш ли моето мнение?

— Ти си единственият, който не ме смята за луда, така че — давай.

Ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха.

— Занеси това на шериф Томасън — каза той и плъзна писмата към средата на бюрото — и го помоли да подсили патрула на вашата улица. След сигнала за непознатия в градината на майка ти може би ще погледне на нещата по-сериозно.

Тя чакаше, но тъй като не последва друго, разпери безпомощно ръце:

— И само толкова?

— А ти какво предлагаш? Да претърсим „Юрганени пчели“ за уличаващи доказателства срещу мис Марта? О, я стига.

От начина, по който изрече думите, лицето й пламна и тя отново отпи от уискито, за да прикрие факта, че точно на това се бе надявала.

— Прав си. Това би било прекалено.

— Повече от прекалено. Аз съм пълномощен настоятел на енорията, а ти си кмет. Ако някой от нас бъде хванат… — Сойер поклати глава и се загледа в нещо над рамото й. — Лоша работа.

— Много лоша. — Настъпи напрегната тишина, в която погледите им два пъти се срещнаха и отклониха, преди тя да прочисти гърлото си. Мъжът се изправи и разтърка огромни длани нагоре и надолу по бедрата си. Движението очевидно бе породено от объркването и неувереността, обзели и нея.

Регън се осмели да вдигне очи към лицето му, но върху него се бе върнала предишната студенина, която я посрещаше между приливите на неприязън през последните няколко години.

Той тръгна към входната врата, но спря с ръка върху дръжката и се обърна:

— Виж, ще внимаваш много, нали? Котънблум е спокойно място, но… докато не разберем какво става, няма да правиш никакви глупости, ясно?

— Като да вляза някъде с взлом? — подхвърли тя, опитвайки се да говори нехайно.

— Знам, че не си толкова неразумна. Имам предвид, че не би тръгнала отново да гониш непознати в тъмното.

— Но това, изглежда, се превърна в любимото ми развлечение това лято.

Сойер се наведе към нея и лицата им се оказаха само на няколко сантиметра разстояние. Неговото беше съвсем сериозно.

— Аз не се шегувам, Регън. Пази се.

Излезе и пресече улицата към огромния си джип. Тя се отдръпна от прозореца и с треперещи пръсти заключи вратата. Думите му заседнаха като тревожен възел в гърдите й. Надникна през щората и изчака, докато задните светлини на колата му изчезнаха в далечината.

Очевидно я дебнеше опасност, а тя изобщо не беше убедена, че Сойер Форнет не представляваше най-голямата заплаха.