Лора Трентъм
Докато не те целунах (11)

Глава девета

Тъмнината вече обгръщаше Котънблум, когато Регън мина по моста към Луизиана и зави по Ривър стрийт. Уличното осветление придаваше на цветните тухлени фасади жизненост, непостижима за частта откъм Мисисипи. И двете страни си имаха своите положителни качества, но не можеше да се отрече ленивото, успокояващо очарование на Котънблум, Луизиана. Прекалено много витрини стояха празни. Ако беше на мястото на Сойер, щеше да предложи някакво поощрение, за да съживи бизнеса и да го направи печеливш.

Но не беше. На този бряг на реката нямаше никакви правомощия, поради което отново се промъкваше крадешком в мрака. Този път предпочете работния камион пред червената си спортна кола. Не че смяташе да извърши нещо незаконно или неприлично, но щеше да бъде неприятно, ако я хванат.

След като скъсаха, тя си създаде изкривена представа за Сойер — студен, неверен, ненадежден. Нейният начин да продължи напред. Но от лятото, когато чрез Сърцето на Дикси и двамата влязоха във фестивалния конкурс, нещата между тях се промениха. От пълно пренебрежение към съществуването на другия преминаха през съперничество и нежелано партньорство до… е, не беше съвсем сигурна.

Образът, закътан ревниво в съзнанието й, беше по-скоро на някого, приличащ на момчето, което обичаше някога. А целувката в склада на „Юрганени пчели“ й напомни, че някои неща никога не умират, но могат да се променят. Нямаше начин да престане да мисли и да мечтае за него. Той я преследваше. Проблемът беше, че не можеше да каже със сигурност кой точно Сойер се е настанил трайно в главата й — този от миналото или от настоящето.

Голото петно в цветната му градина й подсказа една идея. Наистина налудничава идея. Спря камиона близо до мястото, доколкото успя да си го спомни, и слезе. Наоколо нямаше никого. Изскърцването на вратата на багажното отделение я накара да се намръщи и да се огледа отново. Повдигна една от трите саксии, подпря я на бедрото си и грабна мистрията.

За Сойер цветята представляваха нещо много повече от красив проект. Спомни си как лежеше на седалката в стария пикап и гледаше звездите, заслушана в гласа му. Рядко разказваше за живота си в караваната с Кейд и Тали. Поглеждайки назад, сега й се искаше да бе задавала повече въпроси за неговата действителност, но беше прекалено млада и незряла, за да забележи или да разбере колко тежки са нещата за него. Но той обичаше да говори за родителите си и за прекрасното време преди смъртта им.

Смях, любов и лениви лета. С обич описваше майка си и насладата, която е изпитвала сред хаоса от цветя. Обеща един ден да засади цяло поле с цветя, красиви и диви като самата Регън.

Тези не бяха за нея, но всеки път, когато ги погледнеше, се връщаше отново към онази нощ под звездите. Към любовта, избухнала помежду им. Една любов, за която се бе надявала да продължи вечно. Цветята придобиха особено значение за нея и тя реши да възстанови градината заради него.

Наскоро засади леха със същите цветове в задния двор на къщата си, без да се опитва да си отговори на всички „защо“, които стояха зад сантименталния порив. На сърцето й щеше да бъде много по-леко, ако се беше спряла на обикновени хости^[1]. След като допи чашата с червено вино онази вечер, тя разкопа една четвърт от градината си.

А сега беше тук, застанала на колене, с мистрия в ръка, спотайвайки се в тъмнината като престъпник. Не й отне много време да измъкне старите корени и да сложи на тяхно място новите растения. Поля ги с двете бутилки с вода, които носеше със себе си. С изключение на разровената почва, лехата изглеждаше излекувана, с възстановено изобилие от преливащи се цветове.

Натовари всичко обратно в камиона и се поколеба. Изоставеният парк на Котънблум се намираше в края на улицата. След като вече извърши една глупост, можеше поне да стигне докрай.

Никаква кола не мина покрай нея. Луда нощ в четвъртък в Котънблум. Затича се по тротоара и забави крачки едва когато стигна до тревната площ пред игрището. Уличните лампи не стигаха толкова далече в тъмнината, а луната още не се бе вдигнала достатъчно високо, за да освети пътя й.

Очите й бавно привикваха и тя се загледа в краката си, за да избегне препречващите се корени, камъни и къртичини. В арката от зеленина, водеща към беседката, беше още по-тъмно. Извади телефона си, за да потърси дъската. Беше си нейна и си я искаше.

Остави смартфона настрана, сграбчи дъската и я дръпна силно. Нищо не помръдна. Разбира се, типично за Сойер беше да избере единственото нещо, което би издържало проверката на времето. Започна да удря пейката с голям колкото дланта й камък, но отново без резултат. Опасявайки се да не нарани дървото, прекара пръсти по надписа и получи ново вдъхновение. Мистрията.

Обърна се назад. Едра, тъмна мъжка фигура закриваше изхода. Пулсът й от нормален препусна лудешки толкова бързо, че усети замайване. Преди да успее да си поеме дълбоко въздух, за да закрещи, силуетът заговори:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Регън Ловел?

Сойер. С крещящо обвинение в гласа. Не че можеше да му се сърди. Само преди по-малко от два месеца, леко пияна, написа с червен спрей върху прясно боядисаната в жълто тухлена стена: Доматите управляват. Раците се лигавят. Той имаше всички основания да се съмнява, че е дошла за нова пакост. Впрочем предпочиташе да мисли така, отколкото да узнае истината.

— Аз просто… се разхождах тук.

— Чух някакво чукане.

— Така ли? — засмя се нервно, което само усили чувството й за вина. Пристъпи към него, за да се отдалечи от посланието.

— Да не би да искаш да откраднеш нещо? — Тонът му се смекчи и изгуби обвинителните нотки.

Жената се поколеба, усетила, че той съвсем точно знае защо е дошла. Беше се издала още онзи следобед, когато най-после й показа мястото.

— Това не е кражба. Дъската ми принадлежи.

— Дори да е съвсем изгнила, тя е собственост на града.

— Но посланието е за мен и си го искам. — Страстта в гласа й изненада дори самата нея и тя се опита да овладее вълнението. — Искам да кажа… е, разбираш ме. От известно време е като трън в петата ми. Искам да го извадя.

— Какво смяташ да я правиш? — пристъпи към нея той.

— Ще я изгоря.

Мъжът изсумтя, но тя не можеше да види достатъчно ясно изражението му, за да прецени дали беше развеселен или оскърбен.

— Значи си решила да ме заличиш и от спомените си, така ли?

Понякога й се искаше да може да стори точно това. Тогава нямаше да боли толкова, когато мислеше за него. Щеше да бъде само енорийският настоятел на съседния град и нищо повече. Не бивш любовник, който все още я възбуждаше и я караше да копнее за невъзможни неща.

Регън мълчеше. Всеки отговор би издал прекалено много.

— Наистина ли ще се преструваш, че снощи нищо не се случи? — попита Сойер.

Тя пое рязко въздух и в тона й се прокраднаха едновременно болката от наранените й чувства и желанието да се защити:

— Ти си този, който се преструва.

Пристъпи към нея. Тя остана неподвижна, въпреки че единият й крак се плъзна назад в калта.

— Беше почти като сън, нали?

Поне не каза „кошмар“. Стисна устни и ги разтърка една в друга. Още една крачка. Топлината на тялото му и свежият му аромат я обгърнаха. Съвсем скоро си е взел душ. Вероятно е работил до късно. Сигурно косата му е още мокра. А може би четината му от предишната вечер се е оформила в брада.

— Беше тъмно и усамотено и бяхме принудени да стоим близо един до друг. Нямаше нищо общо с теб и мен. Също като в нощта със зайците. Просто стечение на обстоятелствата, нали? — Защо го зададе като въпрос, вместо да го заяви категорично? И защо спомена онази нощ, когато я притисна към сладникаво ухаещата трева и я остави сред хаос от похотливо объркване?

— Точно така. Но сега също е тъмно и уединено. — Последна крачка и гърдите му докоснаха нейните. Тя вдигна лице и всичките й нервни окончания се устремиха към него.

— Наистина. И пак сме един до друг.

— Странно, как все успяваме да се озовем на тъмно и в уединени ситуации? — Дланта му обгърна тила й и го разтърка леко. Единственото насърчение, от което тялото й се нуждаеше. Притисна се към него и обви с ръце раменете му. Пръстите й се заровиха във влажната му коса и дискретният аромат на шампоана му събуди стари спомени. Беше същият, който използваше винаги, въпреки че можеше да си позволи доста по-скъпи марки. Практичният, надежден, предизвикателен Сойер.

Устните му се плъзнаха от слепоочието към челюстта й, обсипвайки я с целувки. Тя изви гръб и вдигна глава, търсейки устата му. Най-после я целуна. При допира от гърлото й се изтръгна тиха въздишка.

Едната му ръка продължаваше да гали тила й, докато другата се обви около ханша й, масажирайки го леко. Жената изхлипа с ридание, което разтърси гърдите й. Езикът му предпазливо се промъкна в устата й и се уви около нейния. Тя засмука долната му устна и я захапа леко. Сойер се отдръпна с нападателен звук, който прозвуча шеговито.

— Това ти липсваше, нали, скъпа? Обзалагам се, че нито едно от момчетата в Мисисипи не те е карало да се чувстваш така.

Думите му й подействаха като потапяне в леденостудената вода на действителността. Беше й необходимо прекалено много време да го изхвърли от живота си, за да може да върне всичко за едно кратко лято. Отблъсквайки се от гърдите му, неволно притисна слабините си към неговите и едва не се поддаде на изкушението. Втвърденият му член я изгаряше.

За да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че той наистина й липсваше. Ужасно. Не само физически, но и онази емоционална връзка, която искреше между тях. Изви се в ръцете му и той я пусна, оставяйки я да направи няколко колебливи крачки назад, докато запази равновесие.

Устните й бяха подпухнали, меки и молещи за още, когато прошепна:

— Това е лудост.

 

 

Сойер се опита да укроти бурята, бушуваща в тялото му. Тя беше права. Случайно прегрешение, което тя предпочиташе да забрави, беше едно. Но повторено, вече изглеждаше планирано, преднамерено или неизбежно.

Нямаше да се залъгва, като непрекъснато си повтаря, че не е малко засегнат от безразличието й към случилото се между тях в килера. Не знаеше със сигурност дали ако полицаите ги бяха открили, щеше да успее да изрази нещо, наподобяващо съжаление, още по-малко пък извинение. Тази целувка назряваше през цялото лято. За нещастие, вместо да утоли жаждата си по нея, той се чувстваше отчаян като човек, бродещ из пустинята в търсене на спасителен оазис.

Слава богу, тя смяташе, че интересът му към нея е чисто физически и дори не се досещаше защо пътищата им се пресичаха две нощи подред. От седмици сънят бягаше от него. Успокояваше се едва когато се увери, че се е прибрала у дома и е в безопасност. Предишната вечер, когато видя колата й, паркирана пред ателието, необяснима тревога стегна стомаха му. Забеляза я да се промъква в тъмнината и изпита неистово желание да я разтърси, за да влее малко здрав разум в главата й и да се разсмее. Регън Ловел беше нещо друго.

А тази нощ фирменият камион беше изчезнал, което го накара да стисне здраво волана и да тръгне да я търси, многократно превишавайки разрешената в града скорост. След като прекоси центъра на Котънблум, Мисисипи, и не откри и следа от нея, не му оставаше нищо друго, освен да се върне и да си легне, без да може да заспи, или да остане да наблюдава къщата й, докато тя се прибере невредима. Безпокойството и покровителството не му бяха чужди. Бяха част от различните емоции, които момичето предизвикваше у него в тийнейджърските им години.

— Права си. Лудост. Този фестивал очевидно е притъпил способността ни да вземаме разумни решения. Накрая или ще се озовем в едно легло, или ще се отдадем изцяло на Деня на труда. — Застина на мястото си, опитвайки се да се преструва, че думите само са минали през съзнанието му, но не са излезли от устата му.

— Няма да се озовем в едно легло. — Гласът й потрепери, но на Сойер му беше трудно да определи чувството в него. Гледаше го с широко отворени очи и леко разтворени устни. Прекара език по долната за втори път. Лудост. Наистина се беше побъркал. По нея.

— Разбира се. Само се шегувах. Щом толкова искаш тази дъска, ще ти я откъртя.

— Тя е тук долу…

— Знам къде е. — Дръпна силно нагоре и усети, че дървото поддава.

— Забравих, че можеш да виждаш в тъмното — засмя се доволно Регън.

Той натисна два пъти, преди летвата да се отчупи на мястото, където е била закрепена към рамката на някогашната пейка. В ръцете му остана дълга почти метър тясна дъска. Различаваше надраскания с химикалка надпис, но не можеше да разчете отделните думи. Сигурно наистина ще е по-добре да я изгори. Да сложи край на това.

Ако написаната им история бъде унищожена, означаваше ли това, че ще престане да съществува? Щеше ли да му се присмее, ако я помоли да запази разцепеното парче дърво? Можеше ли да се досети за болестта, повалила го през това лято? Треска, която постоянно я държеше в мислите и тревогите му.

— Ето. Вземи — каза той и се насили да й подаде дъската. Пръстите им неволно се докоснаха.

— Благодаря — меко отвърна Регън и обви ръце около нея в шеговита прегръдка.

— Хайде. Ще те изпратя до камиона.

Поведе я обратно към Ривър стрийт. Саундтракът на нощта бяха тихият ромон на реката и градът, сякаш излязъл от картина на Рокуел^[2]. Косата й се спускаше свободно по раменете, проблясваше на светлината на уличните лампи и изглеждаше по-огнена от обикновено. Беше облечена необичайно небрежно. Розова копринена блуза, тесни дънки до глезените и дантелени зелени еспадрили.

Ръцете й, прегърнали дъската, и коленете на панталона й бяха изцапани с кал. Когато наближиха камиона, тя ускори крачка и го изпревари. Погледът му се снижи към стройните й бедра. Освен съблазнителното поклащане, нещо друго му изглеждаше променено.

Регън вече се бе настанила зад волана, когато „различното“ застана на фокус. Зеещата празнина в цветната му градина беше запълнена с бели и лилави цинии^[3]. Пръстта беше прясно разкопана и все още влажна.

Двигателят на камиона изръмжа и забоботи. Сойер се обърна и почука на прозореца. Загледана право напред, тя започна да помпа педала на газта, докато моторът заработи равномерно. Той потропа отново, принуждавайки я да сведе очи към него, прехапала долната си устна.

Най-после смъкна стъклото и го удостои с една от престорените си усмивки:

— Трябва ли ти още нещо?

— Нищо ли не искаш да ми кажеш?

— А, да. — Погледът й се зарея в небето. — Косата ти е щръкнала нагоре. Не искаш да изсъхне така, нали?

Точно тя бе заровила пръстите си в разрошените му руси кичури, докато се целуваха. Мъжът се отмести така, че и двамата да виждат резултатите от намесата на ръцете й.

— А цветята?

— Прекрасни са.

— Запълнила си празнината ми. — Затвори очи и прокле езика си. — Искам да кажа, празното място в лехата.

— Не. — Регън изрече думата като въпрос.

Той издърпа едната й ръка от волана, обърна я, прекара палец по изцапаната й с кал длан и повдигна вежди:

— Е, добре. Може да съм го направил аз.

Погледите им се срещнаха. Блясък, какъвто не беше виждал от много време, смекчи познатите черти и ръката й потръпна в неговата, сякаш иска да го задържи. Какво щеше да направи, ако я притегли към себе си за още една целувка? Нямаше никакво значение къде се намираха и колко тъмно и самотно беше мястото. Беше свързано само и единствено с нея. И прошепна името й:

— Регън.

— Нещо като компенсация за историята със стената преди два месеца. — Тя издърпа ръката си. — Трябва да тръгвам. Късно е, а утре ме чака дълъг ден.

Камионът потегли, принуждавайки го да отскочи встрани. Наблюдаваше я, докато направи обратен завой и пое по моста към Мисисипи. После се загледа в цветята и разтърка с длан гърдите си.

Вероятно наистина искаше да се извини за вандалския акт с прясно боядисаната стена, но се надяваше да не е така. Приклекна до цветята и прекара пръсти по деликатните цветове. Възможно ли е това, което го бе поразило, да е заразило и нея? Страстта, която избухна между тях, когато се намираха близо един до друг, беше позната и в същото време съвсем нова. Вече не бяха деца, които се опипват неумело на задната седалка на пикапа или в лодката.

Животът ги бе променил, превръщайки ги в разумни и предпазливи зрели хора. Но проблясъците на чувства събаряха защитните стени. Не знаеше дали някой от тях е в състояние да понесе ексхумацията на болката, погребана в миналото. Но за първи път от много време насам му се искаше да опита.