Лора Трентъм
Докато не те целунах (18)

Глава шестнадесета

Освен разбитата витрина, останалите щети в студиото се оказаха незначителни. Купи боя, за да заличи надписа с червен спрей, оставен в офиса й от вандалите. Напълни три торби с боклук, но перата и пълнежът за възглавниците сякаш постоянно се възпроизвеждаха. Сигурно щеше да намира остатъци и през следващите седмици. С изключение на няколкото счупени декоративни украшения, нищо ценно не беше изчезнало. Изглеждаше като работа на човек, който е искал да я изнуди и сплаши, а не да я обере. Честно казано, не можеше да прецени кой сценарий е по-притеснителен.

Монро се появи до вратата, размахвайки хартиена торба и с две напитки в ръце.

— Можеш ли да си позволиш една обедна почивка? Имам четирийсет и пет минути до следващия клиент.

— Да, естествено.

Настаниха се в тесния офис, където над главите им надвисна заплашителният надпис. Мълчаливо дъвчеха сандвичите със салата и пиле и отпиваха от студения чай.

— Каква ирония, не мислиш ли? — посочи с бутилката към червените букви Регън.

— Преднамерена или случайна?

— Известно е, че аз нашарих стената на Сойер. Стоя така двайсет и четири часа, за да я видят всички, преди да я пребоядисам.

— Някой, на когото не му харесва, че си падаш по него? Или пък който иска неговият фестивал да спечели, а твоят да се провали?

— Ако приемем, че е същият човек, който сряза кошовете за раци и направи това… — тя махна с ръка към стаята и отпи от чая — тогава, изглежда, не иска нито един от фестивалите да успее.

На входната врата отново се почука. Регън избърса устата си със салфетка и отиде да отвори. Мис Марта стоеше на тротоара, загледана в разбитата витрина. Поне можеше да се увери, че не тя е автор на погрома. Завъртя ключа и се насили да се усмихне. Последното нещо, което искаше да дискутира в момента, бяха данъчните оценки, но произшествието щеше да разтревожи останалите собственици на малък бизнес, а нейно задължение беше да ги успокои.

— Здравейте, мис Марта. Можете да влезете, ако искате.

Възрастната дама прекрачи прага с широко отворени, шарещи наоколо очи.

— Мили боже! Има ли сериозни щети?

— Нищо скъпо, с изключение на витрината, естествено. Предимно клане на възглавници. — Смехът й, изглежда, изненада посетителката.

— Очаквах да те видя по-разстроена. Не знам какво бих направила аз, ако заваря магазина си в този вид.

Регън хвърли още една шепа пух в кошчето за боклук.

— Не мисля, че има от какво да се притеснявате, освен ако не сте решили да се кандидатирате за кмет на следващите избори.

Мис Марта прошумоля с плата, който държеше.

— Какво имаш предвид?

— Това по-скоро е насочено лично към мен. — Заведе я в офиса си и махна с театрален жест към надписа.

— Господи. — Жената се загледа в заплашителното послание. Лицето й пребледня и тя се олюля на краката си.

Монро скочи на крака.

— Ето, защо не седнете, мис Марта? Изглежда, малко ви прилоша.

Възрастната дама й отправи слаба усмивка и потупа ръката й.

— Благодаря ти, скъпа.

Регън потъна в стола зад бюрото.

Мис Марта отново насочи вниманието си към стената.

— Страх ли те е? — попита накрая.

Като се има предвид, че изчака в колата си, докато Сойер провери къщата й за неканен посетител, очевидно, че беше уплашена, но със сигурност нямаше намерение да го признае точно пред тази жена, а дори и пред приятелката си. С мис Марта все още имаха разногласия около данъчните оценки, а нещо в поведението й постоянно я държеше нащрек.

— Всъщност, не. Взела съм предпазни мерки и който и да стои зад инцидента, ще бъде хванат съвсем скоро. Полицията огледа цялото студио, взе пръстови отпечатъци и откри косми, които да анализира. — Половинчатата лъжа дойде от гледането на прекалено много криминални драми и тя се напрегна в очакване на реакцията на мис Марта.

— Надявам се никой друг от нас да не се превърне в мишена заради твоя фестивал.

Регън се отпусна на стола. Тази жена се интересуваше единствено как произшествието ще се отрази на „Юрганени пчели“. Егоистично, но разбираемо.

— Ще повторя пак, че няма от какво да се притеснявате, но ако това ще ви успокои, шериф Бери и началник Томасън обещаха да подсилят патрулите.

Цветът се върна върху лицето на мис Марта. Тя се изправи и измърмори нещо за довиждане. На прага на офиса се обърна и подхвърли:

— Едва не забравих. Направих ти нова възглавница. Знам, че няма да замени… — Махна неопределено с ръка.

Регън взе плата, който й подаде, и го разгъна върху бюрото. Представляваше мозайка от сини, зелени и червени парчета. Вината, че бе заподозряна старата дама в нещо нередно, се бореше с топлото чувство, че е част от общност, в която хората се грижат един за друг.

— Чудесна е, мис Марта. Много благодаря. — Заобиколи бюрото и я прегърна. Не беше най-нежната и задушевна ласка, но поставяше някакво начало. — Надявам се, след като фестивалът приключи, да се уверите, че е бил единствено от полза за вас и за града.

Жената се отдръпна рязко.

— А ако се окаже катастрофа?

— Тогава няма да хабим сили за друг следващата година. Обещавам.

— Много съжалявам за случилото се. Наистина.

— То едва ли е по ваша вина. Всички сме потърпевши. — Регън я последва до вратата. Мис Марта кимна, но не срещна погледа й на излизане.

Наблюдаваше я, докато зави по Ривър стрийт. Монро застана до нея на вратата.

— Това беше доста странно.

— Така ли? На мен ми приличаше на предложение за сключване на мирно споразумение.

— Веднъж четох една книга за серийни убийци. Знаеш ли, че изпитват удоволствие да се връщат на местопрестъплението? Още повече, ако полицията е наблизо.

Регън взе калъфката от бюрото и използва изхвърления в кошчето за боклук пух, за да я напълни.

— Да не би да сравняваш мис Марта със сериен убиец? — Въпреки че не беше точно по нейния вкус, възглавницата се получи неочаквано свежа и приятна.

— Знам само, че вибрациите, които излъчва, са доста странни.

— Просто се притеснява за магазина си. Той е нейният живот.

— Именно. А ти се намеси в него.

Регън притисна възглавницата към гърдите си. Монро говореше изключително сериозно. Около сините й очи се образуваха ситни бръчки. Подозренията ги завладяха отново.

— Тя не би могла да се вмъкне тук и да вдигне онова кресло. То тежи цял тон.

Лицето на приятелката й се отпусна, но остана все така смръщено.

— Права си. Сигурно е бил човекът, когото си видяла в градината на майка ти.

— Определено.

Разнесе се ново почукване, последвано от колеблив глас:

— Регън, миличка, тук ли си?

Мис Леора и мис Ефи стояха пред вратата и се оглеждаха. Мис Ефи обви ръце около раменете й.

— Много съжаляваме за това, което се е случило.

— Не е по ваша вина — повтори същите думи, които каза и на мис Марта.

— Не, но това е нашият град и е отвратително, че може да стане нещо подобно. Полицията подозира ли някого? Нещо откраднато ли е? — попита мис Леора.

— Не, не споменаха нищо. А вие, дами, няма от какво да се притеснявате. Котънблум е напълно безопасно място. Тази атака не е случайна. Някой просто не иска фестивалът да се проведе.

— Защо казваш това, скъпа? — Мис Ефи наклони глава и я изгледа остро.

Регън ги заведе в офиса, където Монро дояждаше сандвича си, и махна с ръка към стената. Двете жени извикаха от ужас. Тя се поколеба, после заобиколи бюрото и извади двете писма.

— Получих и това — каза и подаде по едно на всяка, следейки внимателно реакциите им.

Мис Леора ахна и си пое въздух с усилие, докато мис Ефи измърмори нещо не съвсем подходящо за дама.

— Значи има и второ?

Регън не обърна внимание на укорителния тон на Монро и не отговори. Двете възрастни жени си размениха многозначителни погледи и нещо неизречено мина между тях.

— Подобно поведение е неприемливо. — Въпреки треперещия си глас, мис Леора излъчваше осезаема сила. Не беше жена, която някой може да приеме несериозно.

Двете се отправиха към вратата и тя спря с ръка върху дръжката:

— Съобщи ми, ако смяташ, че мога да ги помогна с нещо за фестивала, Регън. Ще спечелим тази награда.

До този момент дамите от юрганения кръг не бяха предложили значителното си влияние на нито един от фестивалите. Неочакваната подкрепа вдъхна нова увереност на Регън.

— Непременно. Много благодаря.

Жените се отправиха към кафенето на отсрещната страна на улицата, приближили глави една към друга. Монро я потупа по рамото и размаха двете писма пред лицето й:

— Кога получи второто?

— Веднага след събранието за бюджета.

— Показа ли ги на полицията снощи?

— Не. За тях знае само Сойер.

— Какво, по дяволите, става с вас двамата?

— Нищо. — Регън се изкашля и се съсредоточи върху няколко топки пух, пъхнали се под старинен скрин.

— О, я стига, моля ти се! Той звъни на Кейд, изпаднал в паника, защото ти имаш треска. Прекарва цялата нощ при теб. А на сутринта, когато буквално го избутах през входната врата, имаше вид на наритано кученце.

— Не мога да си представя Сойер да изпадне в паника за каквото и да било. — Регън се изправи, но не събра кураж да срещне погледа на най-добрата си приятелка. — Показах му писмата само защото той е толкова заинтересован да открие кой стои зад непрекъснатите саботажи, колкото и аз. Това е всичко.

Може би наистина беше всичко. Нямаше как да знае, докато двамата не довършат разговора си. Най-после се осмели да вдигне глава. Сините очи на Монро пресякоха лъжите й. Или поне половинчатите истини.

— Разбирам по-добре от всеки друг какво означава да изградиш около себе си защитна стена от страх да не те наранят. Просто помни, че да живееш означава да разголиш сърцето си, за да го защитава някой друг. — Стисна ръката на Регън и я остави сама.

Преди някой друг доброжелателен приятел, собственик на бизнес или клюкар да се отбие, Регън затвори ателието и превъртя ключа в подменената ключалка, въпреки че дупката във витрината беше обезопасена само с парче брезент. Дори след всичко, което се случи, не допускаше, че нещо може да бъде откраднато. По улицата бавно мина полицейска кола и някой отвътре й махна с ръка. Началник Томасън спазваше обещанието си да увеличи патрулиращите екипи.

Не беше в настроение да работи в студиото или по организацията на фестивала. Можеше да мисли само за Сойер. Опасността нещо да се превърне в център на живота ти се състои в това, че когато то се саморазруши, всичко останало рухва. И все пак думите на Монро отекнаха в съзнанието й. Можеше ли да му довери да пази нещо, което веднъж беше разбил?

 

 

Съмненията кръжаха, неувереността го връщаше обратно в тийнейджърските му години. От доста време не се бе чувствал нервен и развълнуван заради жена. От връзката си с Регън насам, в интерес на истината.

Преди да даде възможност на съмненията да го обсебят, той се насочи към реката. Опитваше се да не мисли прекалено напред в бъдещето. Каквото и да покълваше между тях, трябваше да го подхранва. Всяка буря можеше да го прекърши.

Беше свикнал да ходи доста по-нагоре по течението, над фермата на родителите й, но допусна, че наближава познатото място. Забеляза полегатия бряг и насочи лодката към него. Миналото изглеждаше едновременно близко и като съвсем различен живот. Скочи на земята и видя в далечината смътните очертания на къщата й.

Прекара ръце по късите панталони, преди да извади телефона си. Навлече си неприятности, задето не се обади след горещата им среща до стената в дома й. Грешка, която повече нямаше да повтори. Докосна с пръст номера й.

Тя отговори след четвъртия сигнал с неувереното:

— Здравей.

— Здрасти. Само проверявам. Как си?

— Добре. Много добре.

Сойер разтърка тила си и се загледа към къщата.

— Вкъщи ли си?

— Да. Трудно е да свърша нещо, когато половината град се извървя да огледа щетите. А ти?

— Навън. Съвсем наблизо всъщност.

— Вероятно искаш да се отбиеш? — Свенливо колебание смекчи гласа й. — Можем да нахвърлим няколко теории за онзи, който се опитва да провали фестивалите.

Той се облегна на дънера на огромния дъб.

— Вече съм почти до вас.

Последва кратка пауза, преди да се обади отново:

— Не виждам колата ти.

— Да се срещнем до реката. Ще те чакам под онова дърво.

Мълчанието се проточи и той едва чу прошепнатия отговор, преди връзката да прекъсне:

— Добре.

Нямаше представа колко ще му се наложи да чака. Или дали тя няма да промени решението си и да му позвъни. А може би просто щеше да го остави да стои там. Но изминаха само пет минути. Някакво движение привлече вниманието му и го накара да се изправи и да пристъпи напред.

Тя се приближаваше почти тичешком към него, с разпусната коса, проблясваща от жаркото следобедно слънце. Сърцето му се опита да изскочи от гърдите и да извърши ритуално самоубийство. А може би това беше жертвоприношение пред боговете на съдбата. Истината внезапно изригна в него.

Той все още обичаше Регън Ловел.

Любов, която винаги бе съществувала, но приглушена под слоеве от усложнения и болка. Философите твърдяха, че истината прави човека свободен, но Сойер се опасяваше, че точно тази може да го погуби.

Жената забави ход на няколко крачки от него. Беше с лятна рокля без ръкави. Бяла, с щампирани червени цветя, най-вероятно макове. Боса, понесла джапанките си в ръка. Усмивката й съперничеше на слънцето.

— Изненада ме с това обаждане — каза тя и застана до него под сянката. — Още повече с поканата до реката. Предполагам… — замълча и се наведе над водата.

— Дойдох с лодка. — Гласът му прозвуча така, сякаш минаваше през мелница. — Какво ще кажеш да се повозим заради доброто старо време?

— Защо не?

Регън нахлузи джапанките и той й помогна да се спусне от брега към лодката. Понесоха се в стар, познат ритъм. Тя седна на носа и пъхна полата на роклята под бедрата си, после извърна глава леко настрани.

Сойер отблъсна катера от брега, скочи вътре, преди краката му да подгизнат, и включи мотора. Сравнително тихият двигател беше една от първите разработки на Кейд. След като потеглиха, остави реката да свърши по-голямата част от работата. Косата й се развяваше пред лицето, а вятърът разваляше магията, която бе направила, за да изправи естествените вълни.

Регън събра немирните кичури с пръсти и ги нави на тила си. Ръцете й бяха гъвкави, загорели и грациозни. Гърдите й повдигаха горната част на роклята. Изви гръб и наведе брадичка, подчертавайки дългата си шия. Всяко нейно движение го съблазняваше като танц с чувствена хореография.

Сойер заобиколи участъка от реката, който разполовяваше центъра на Котънблум. Беше плитък и прекалено изложен на показ. Нямаше представа пред колко публика тя искаше да разкрие онова, което ставаше между тях. Всъщност по време на връзката им той нито веднъж не я покани на заведение или на кино.

Трудно беше да оправдае такъв лукс, докато семейството му се бореше да осигури храна за масата и дрехи на гърбовете им. А Регън, изглежда, нямаше нищо против. Или пък тайният характер на взаимоотношенията им я устройваше напълно. Искаше да държи родителите си, и особено майка си, в неведение колкото е възможно по-дълго.

Преминаха в Луизиана и навлязоха в тясната част на реката. Дърветата се свеждаха ниско, преплитайки клоните си. След яркото слънце сенките изглеждаха още по-дълбоки. Той изключи мотора и остави лодката да се носи по водата. Течението я блъсна отзад и бавно я завъртя в кръг.

— Красиво е тук. Бях забравила — прошепна Регън с благоговение.

— Не смятам, че си имала много причини да се возиш по реката, след като… — Не искаше да говори за болката от раздялата им. Все още не. — Спомням си как татко и чичо Дел ни водеха с Кейд за риба. Не можехме да стоим тихо. По онова време се чувствахме по-скоро като най-добри приятели, отколкото братя.

Сега, когато се движеха съвсем бавно, тя се обърна към него и му отправи искрена усмивка. Винаги бе мразил фалшивите й заучени гримаси.

— Обзалагам се, че нищо не сте хващали.

— Татко ни връщаше на брега, предупреждаваше ни да се пазим от крокодили и ни оставяше. — Споменът го накара да се засмее, въпреки че Регън се задъха от ужас.

— Сойер, но това е безотговорно!

— Не. С Кейд много се забавлявахме. Тръгвахме да търсим страшните влечуги, но откривахме само няколко гущера. Когато се връщаха да ни вземат след няколко часа, носеха цял живарник, пълен с риба.

— Не мога да си го представя… Моите дни бяха разчетени до минута.

Водовъртежът изтласка лодката до едно паднало дърво и тя почти спря, полюшвайки се леко на повърхността.

— Изненадан съм, че изобщо имаше време за мен. Всъщност изумен съм как успяваше да ме вместиш в графика си. — Най-после имаше възможност да я попита нещо, което много го занимаваше през годините: — Защо го правеше?

Регън си пое дълбоко въздух. Когато бяха деца, никога не говореха за дълбочината на чувствата си и не обсъждаха защо правят нещо или не го правят. Любовта й към него беше факт, а не нещо, за което да отделя време, за да анализира. И тогава, след това… омразата се оказа също толкова истинска. А после, вече пораснала, осъзна колко чиста и детинска е била обичта им.

— Ако не знаеш, ти беше много сладък. И определено правеше силно впечатление още от първия път.

— А, това ли било? — Изглеждаше разочарован, дори малко засегнат.

Колко откровена искаше да бъде, след като не знаеше накъде са се запътили?

— В началото да флиртувам с теб беше забавно и ме караше да се чувствам бунтарка. Още тогава знаех, че майка ми ще е против. — Топлият поглед на тъмните му очи я замая и тя продължи, без да подбира думите: — Ти си първият, който наистина ме видя.

— В какъв смисъл?

— Ами, в мен тя търсеше себе си. Или по-скоро онова, което е искала да стане. Живите картини, приемите, мажоретките. Постоянният натиск да изглеждаш по правилния начин, да постъпваш както трябва, да се срещаш с подходящото момче. В началото всичко беше чудесно. Обичам да печеля. Вниманието ме ласкаеше. — Тя повдигна рамене. — Приятно е да чуваш от външни, безпристрастни съдии, че си красива. Но аз винаги се чувствах като грозната доведена сестра на Пепеляшка, която се опитва да напъха крака си в стъклената пантофка.

Той се усмихна, докато тънък лъч слънчева светлина накара косата му да заблести.

— Повярвай ми, ти не си грозната доведена сестра в тази приказка.

— Но дълбоко в себе си се чувствах точно така. Ти ми помогна да погледна към света извън егоистичния си малък кръг. Внезапно да осъзная, че намирането на най-подходящата рокля за следващата картина не е толкова важно, колкото да се уверя, че си добре. Исках да те направя щастлив.

Сойер се загледа във върховете на дърветата и измърмори нещо неразбираемо, преди отново да я погледне в очите.

— Ела тук.

Разделяха ги само няколко крачки. Не можеше да устои на заповедническия тон и настойчивостта в гласа му. Изправи се и без да обръща внимание на лекото поклащане на лодката, се притисна към него. Той я прегърна и я настани в скута си така, че краката й увиснаха от страничния борд и се потопиха във водата.

— Значи не си ходила с мен само за да дразниш майка ти? — попита тихо.

— Това беше един от положителните странични ефекти — опита да се пошегува Регън. Ако се съдеше по последните им среши, майка й не беше нито простила, нито забравила. Връзката със Сойер превърна сърдечните отношения между майка и дъщеря в бойно поле. А неговото предателство отреди победата на противниковата страна.

Майка й прикриваше постоянното натякване под маската на градивна критика. Всъщност все още продължаваше да го прави. Именно Сойер и вярата му в нея й дадоха сили да се изправи и да отстоява своето. След като той си отиде, изгуби воля за борба и се установи в Котънблум със заключено сърце и доста по-скромни мечти.

— За нас нещата никога не са били лесни, нали? — подхвърли накрая.

— Животът е жесток, Регън. Не си ли го разбрала досега? Ако искаш нещо, трябва да се потрудиш, за да го получиш.

Поучителният му тон я постави в защитна позиция и внезапно я напрегна.

— Знам какво значи да работиш упорито, много благодаря. Но не си ли се питал дали не сме били обречени още от самото начало? Искам да кажа… Шекспир е знаел как ще завърши историята на Ромео и Жулиета още преди да започне да я пише, нали така?

— Предопределението е просто бягане от отговорност.

— Какво имаш предвид? — Плъзна ръце от врата към гърдите му и усети как напрежението в тялото й нараства.

— И двамата имаме вина. Ти скъса с мен…

— Това беше…

— Не, не беше просто кратка почивка, а окончателна раздяла. Не се оправдавай. Нарани ме толкова дълбоко, че не знаех дали ще го преживея. — Болката в гласа му отразяваше нейната собствена. — Искаш ли да знаеш какво се случи онази нощ?

Искаше ли наистина? Не по този начин. Не и докато е в прегръдките му насред реката. Мястото, което пазеше само най-хубавите спомени с него. Когато се раздвижи, за да се отдръпне, той само я притисна още по-силно към себе си.

— Нищо не се случи — каза рязко.

Тя застина, преставайки да се съпротивлява на прегръдката.

— Какво?!

— Онази вечер приятелите ми ме измъкнаха навън, за да ме развеселят. Напих се почти до безсъзнание. Не си спомням нищо, докато на следващата сутрин ти не връхлетя в стаята.

— Не съм се заблуждавала. Знам какво видях. — Болката отпреди десет години се появи отново.

— Не съм правил секс с онова момиче. Физически беше невъзможно.

— Откъде знаеш? Току-що сам каза, че не помниш нищо.

— Като оставим настрани факта, че алкохолът прави мъжа неспособен, по-късно успях да я открия и я попитах направо. Мога да ти се закълна, че ако бях трезвен, нямаше да я пусна в стаята, още по-малко — в леглото си.

— Защо? — Искаше й се да му повярва с отчаяние, което я изненада.

Той разхлаби прегръдката, но ръцете й останаха обвити около раменете му. Много нежно приглади косата й назад и пъхна непокорен кичур зад ухото.

— Ти си първата ми любов. Беше нещо специално и свято, което не бих захвърлил само за една нощ.

— Въпреки че аз… скъсах с теб? И разбих сърцето ти? — За първи път Регън поемаше върху себе си част от вината за раздялата им.

— Да, въпреки това. Няма как да престана да те обичам за едно денонощие.

— Тогава защо не…? — Тя преглътна сълзите, парещи гърлото й. — Ти се опита да ми кажеш.

— Толкова много пъти. Без да споменавам, че майка ти постоянно ме отпращаше, а ти не вдигаше телефона… А после ми каза, че никога не си ме обичала и в живота ти има друг. Направо побеснях. Изглеждаше така, сякаш всичко, което си мислех, че сме споделяли, за теб е нямало никакво значение. Изхвърли ме от сърцето си с такава лекота…

— Излъгах те.

— Моля?

— Нямаше друг. Дори не излизах с никого много, много дълго време.

Сойер отметна глава назад и затвори очи.

Наивността им, а не съдбата ги бе обрекла.

— Едва не напуснах университета. — Безрадостният й смях отново привлече вниманието му към лицето й. — Чувствах се съкрушена. Монро преживяваше своите разочарования. Дори майка ми се притесни сериозно. Съвсем близо бях до решението да се прибера у дома и да се прехвърля в колежа в Котънблум.

— Затова ли не завърши политология и се установи във Вашингтон?

— Отчасти.

— А каква е другата причина?

— След като вече нямах теб… мечтите ми започнаха да ми се струват глупави. Прекалено грандиозни.

— Това пак майка ти ли ти го внуши?

— Мама не ме разбираше. Нито пък Монро. Тя имаше намерение да се върне в града още преди да замине. Корените й се оказаха прекалено дълбоки и това й харесваше.

— Но ти винаги си искала да се махнеш оттук.

— Мислех, че си ме излъгал… — Сойер се опита да възрази, но тя продължи: — За мен беше така, независимо дали се е случило наистина или не. Увереността ми беше разклатена и вече се страхувах да поемам рискове. В крайна сметка се спрях на нещо безопасно и удобно. Нещо, което майка ми одобри.

— Декорация?

— Интериорен дизайн, ако обичаш. И съм изключително добра в работата си, което ме направи отново щастлива. Политическите науки не ми се удаваха много.

— Щеше да си също толкова добра и на някой важен пост във Вашингтон. А да си кмет на Котънблум удовлетворява ли те?

— Е, не е ООН, но мисля, че направих доста неща.

Той се засмя:

— Бих казал, че някои от героите тук представляват по-голямо предизвикателство от всичко, с което се занимават в ООН.

— Аз обичам този град. Никога не съм съжалявала. — Това беше вярно. Харесваше й да познава съседите си, да живее сред стари приятели, на които можеше да се обади, когато се нуждаеше от помощ, и да вижда безспорните подобрения, които правеше.

Настъпи мълчание, но по-голямата част от напрежението се беше разсеяла. Сложи глава на рамото му и остави краката си да докосват студената вода. Той улови ръката й и пръстите им се преплетоха. Но Регън му дължеше още нещо.

— Съжалявам, Сойер.

— За какво?

— За това, че те изхвърлих от живота си. И не ти дадох още един шанс.

— И аз съжалявам, че не бях по-упорит в опитите си да те накарам да ме изслушаш. И двамата бяхме млади и неопитни.

— Да — усмихна се тя. — Но ти се оказа по-глупав от мен.

— О, така ли? — Стисна пръстите й и я погъделичка с другата ръка. Жената изпищя и се разтресе от смях в скута му. Той я отмести на съседната седалка. — Е, достатъчно. Имаме един саботьор и трябва да го открием.

Регън успя да потисне напиращия смях до лека усмивка. Той включи мотора и насочи лодката към средата на реката, а после нагоре по течението. Вятърът правеше разговора невъзможен. Отношенията им се бяха раздвижили. Пътят беше разчистен от баластрата на миналото. Как и какво означаваше това, беше все още неясно.

При приближаването до брега Сойер намали скоростта. Усещане за дежавю паралелно с чувството за ново начало нарушаваха равновесието в съзнанието на Регън. Не заговориха отново, преди да спрат под стария дъб.

— Имаш ли някакви планове за довечера?

На среща ли я канеше?

— Нямам. Не. Никакви. — Колко ли отчаяно прозвучаха думите й?

— Имам идея къде да потърсим нашия мистериозен човек.

— Ясно. Разбира се. — Значи, никаква среща. Мисия.

— Облечи нещо по-удобно. Ще мина да те взема към девет.

— Лодка или пикап?

Закачлива усмивка заигра на устните му:

— Ще започнем с кола.

Тя излезе от сянката под слънчевата светлина и рязката промяна я заслепи като светкавица на фотоапарат.

— До довечера. — Устните му докоснаха бузата й и той си тръгна.

Щеше ли да изпълни обещанието, което долови в гласа му?

Наблюдаваше го как се спуска към брега и завива зад първата извивка на реката, усещайки миналото едновременно близко и на един живот разстояние.