Лора Трентъм
Докато не те целунах (22)

Глава двадесета

Регън си взе бисквитка от покрития със салфетка поднос и отпи от чашата с лимонада. Организационният комитет прие окончателния план. Въпреки че фестивалът бе изцяло нейно дело, тя разчиташе на помощта на обикновените граждани, възлагайки им някои отговорни задачи.

Обиколката из домовете и градините повери в опитните ръце на мис Беатриче, учителката й по английски в седми клас. За селскостопанския базар, където щяха да се излагат и продават пресни домати и доматени продукти като салца и чътни^[1], отговаряше мистър Холкомб, чиято реколта се конкурираше с тази на майка й. За самата Регън оставаха забавленията, храната и основната организация, както и да ръководи всички други събития. Крайно изтощително беше да следи непрекъснато дали някой не е излязъл извън релси.

— Чух да се говори, че някой се е опитал да унищожи доматите на скъпата ти майка. Вярно ли е? — Острият като игла глас на мис Беатриче я изтръгна от унеса. Съзнанието й изобщо не беше заето с фестивала, а я връщаше обратно в леглото на Сойер. Лицето й пламна, сякаш всички можеха да прочетат мислите й.

— Хванахме някакъв мъж да се навърта наоколо.

— Ако някой припари до моята градина, ще пробия дупка в задника му. — Боботещият тембър на мистър Холкомб отекна в малката зала, която обикновено използваха за тълкуване на Библията.

Реакцията на дамите премина от възмущение към откровен смях.

— Това е божи дом, мистър Холкомб. — Мис Беатриче намести на носа си очилата си за четене с вид на строга учителка, каквато наистина беше, преди да се пенсионира. Регън все още се страхуваше малко от нея.

— Нали сам Господ нарежда на Давид да обреже всички езически племена? Ако питате мен, това е много по-неприятна гледка от надупчени задни части.

Този път цялата стая избухна, а мъжът седна на мястото си с широка усмивка. Регън се опита да не се разсмее. Вдигна ръце, плесна и извика:

— Фестивалът е след малко повече от седмица. Някой има ли въпроси и предложения, които да обсъдим в последната минута?

Мистър Холкомб отново се надигна.

— Хрумна ми една идея. Да продаваме домати е едно, но там ще има гладни хора. Старият Руфъс ще предлага барбекю, раци и по’бойс^[2] в другата част на града.

— Ние пък ще имаме захарен памук, сладкиши и други такива неща.

Той изсумтя презрително:

— Това ще зарадва децата, но ви уверявам, че щом хората надушат какво готви Руфъс, бързо ще се прехвърлят на отсрещния бряг на реката. Ще изглеждаме много жалки в очите на наблюдателите от Сърцето на Дикси.

— Какво предлагаш?

— Имам братовчед, който вади прехраната си предимно като ловец на раци в енорията Мейкън. Какво ще кажете за малко джамалая^[3]? Така ще оползотворим и презрелите или ударените домати, каквито винаги има.

Ако мистър Холкомб беше дошъл при нея с това предложение преди два месеца, щеше да го приеме с възторг. Но сега не само бе обвързана с обещанието, дадено на Сойер, но и предлагането на раци щеше да бъде удар върху неговия фестивал и чувствата му. Не можеше да направи нито едното от двете. Вече не.

Няколко членове на комитета подкрепиха идеята. По челото й изби пот.

— Нямаме нито достатъчно място, нито човешки ресурси да я осъществим.

— Ще уговоря моите момчета. Разполагаме с достатъчно газови печки и съдове. Трябват ми само малко пари за раците, но братовчед ми ще ни ги даде с голяма отстъпка. Баба ми ни остави страхотна рецепта за джамалая. — Той погали увисналия над панталона си корем и изръмжа от задоволство.

Мистър Холкомб само се опитваше да бъде полезен, но това не потисна желанието й да го накара да млъкне, опъвайки единия от тирантите му.

— Не съм сигурна, че бюджетът ни го позволява, но ще прегледам сметките и след това ще поговорим пак. — Не й оставаше друго, освен да го залъгва още няколко дни, преди да е станало прекалено късно. — Освен това не забравяйте, че имаме пицария на Ривър стрийт.

Останалите въпроси, които комисията обсъди, бяха маловажни. Ако времето се задържеше хубаво, имаше всички шансове фестивалът да се окаже успешен. Записа някои неща в телефона си и събранието приключи. Мис Беатриче прочисти гърлото си толкова многозначително, че Регън вдигна глава.

Сойер стоеше на прага, вперил очи в нея. Горещият спомен за всичко, което й бе правил с устата, ръцете и… други части на тялото си, накара стомаха й да се свие.

— Какво търсите тук, енорийски настоятел Форнет? Дошли сте да шпионирате, нали? — Възрастната дама притисна бележника към гърдите си и му отправи поглед, който би смразил повечето мъже. — Мога да ви уверя, че доматеният фестивал на Котънблум ще засенчи всяко друго събитие в този щат. Ние ще спечелим съревнованието на Сърцето на Дикси. Помнете ми думата.

— Сигурен съм, че ще бъде нещо грандиозно, госпожо.

Той наклони глава и влезе в стаята, без да откъсва очи от Регън. Енергията му беше отчасти възбуждаща, но излъчваше и нещо друго, което не можа да определи, но караше коленете й да треперят.

Гузната съвест за несъществуващата палатка, предлагаща джамалая с раци, я накара да отстъпи няколко крачки назад, докато кракът й се удари в един сгъваем стол. Високите й токове изскърцаха по изтъркания с восък под, привличайки любопитни погледи. Внезапно разговорите замлъкнаха и в стаята настъпи тишина.

След неловката ситуация сутринта не можеше да си обясни защо я бе проследил до църковната зала пред очите на всички. Никога в живота си не се бе чувствала позасрамена, както когато чу гласа на Тали в къщата му. Тогава магията от нощта изчезна.

Талула Форнет не я харесваше. Презираше я заради онова, което представляваше някога, и жестоката й постъпка спрямо брат й. И с право.

Регън все още се чувстваше замаяна от признанията им през деня и споделената интимност през нощта. Крахът на връзката им преди толкова много години беше колкото по негова, толкова и по нейна вина. Нещо повече. Можеше да обвинява майка си безкрайно, но самата тя бе позволила нейното мнение да ръководи живота й, вместо да взема свои собствени решения.

Докато двамата изясняваха истината за миналото, естествено, в случай че избере да му повярва, не им остана време да обсъдят бъдещето и дали изобщо то беше възможно. Сексът беше невероятен, но дали тя означаваше нещо повече за него? Всички тези въпроси и още много други непрекъснато се въртяха в главата й.

Мистър Холкомб я улови за лакътя:

— Искаш ли да остана, Регън? — звучеше така, сякаш с удоволствие би стрелял по Сойер още в този момент.

Тя се насили да се усмихне и потупа ръката му:

— Ще се справя. Сигурна съм, че мистър Форнет иска да обсъдим нещо, свързано с фестивалите. Нали така?

Всичко в него се напрегна.

— Разбира се, мис Ловел. — Въобразяваше ли си, или наистина долови обида и примирение в тона му?

Хората се насочиха към изхода, но не преди да й отправят заинтригувани погледи. Наоколо стана тихо. Той прекара ръка през косата си, продължавайки да я наблюдава. Регън проследи движението, загледана в разпиляващите се под дългите му пръсти кичури. Предишната нощ тези ръце я бяха докосвали навсякъде. Този мъж беше върху нея, под нея, в нея… И го желаеше отново… и отново. Какво ли щеше да стане, ако Тали не ги бе прекъснала?

Разтърка буцата, заседнала в гърлото й. Какво да му каже?

— Искаш ли бисквита?

— Не.

— Лимонада?

— Не.

— Може би си дошъл да поговорим за фестивалите?

— А, значи това правим? — Сложи ръце ниско на кръста си и пристъпи към нея.

Опита се да направи крачка назад, но изгуби равновесие и се стовари върху стола. Той се надвеси над нея с мрачно, заплашително изражение. Неспособна да понесе неволното му превъзходство, тя се изправи. Старите навици се пречупваха трудно, а той се държеше като предишния хаплив Сойер.

— Нямам представа какво точно става — каза накрая Регън, смутена от поведението му.

— Тук съм, защото… — Махна с ръка и тя отново проследи движението й във въздуха. — С Кейд намерихме твоя човек.

Устата й се отвори и веднага се затвори. Думите му я свариха неподготвена. Очакваше да заговори за отношенията им или по-скоро за липсата на такива. Чувстваше се по-объркана от всякога. Това умишлено заобикаляне на единствената им нощ означаваше ли… че е била просто мимолетно изживяване?

Ако трябваше да управлява град или да ръководи общински съвет, щеше да поеме отговорността без колебание. Но принудена да се изправи лице в лице с бившия си нов любовник, не знаеше какво да каже или да направи.

— Кой е?

— Ами, ти се оказа права за Хийт Парсънс. Наела го е мис Марта.

— Не — прошепна тя, като седна отново и притисна устата си с ръка. Вярно, че се чудеше и имаше своите подозрения, но от изречената на глас истина усети стомаха си като игленик. Възрастната дама беше харесвана и уважавана от съгражданите си и въпреки многото различия, Регън не искаше да я види зад решетките. — Положението на „Юрганени пчели“ трябва да е наистина плачевно. Какво ще правим?

— Хийт се закани да отрече всичко, ако го разпитват в полицията, но съм сигурен, че ще успеем да открием уличаващи доказателства. Смятам първо да поговорим с мис Марта.

Мислите й се завъртяха около проблема. Нещо започна да я гложди отвътре.

— Показах писмата на мис Леора и мис Ефи.

— И?

— Изглеждаха шокирани, но не и изненадани, ако това има някакво значение.

— Допускаш, че може и те да са замесени?

— Не знам. Но със сигурност се досещат, че нещо се случва. — Тя прехапа долната си устна. — Нека първо да се срещнем с мис Леора.

Сойер затвори очи и разтърка с длан брадата си.

— Какво ще кажа на чичо Дел, ако се окаже, че и тя е в играта? Старецът най-после се почувства щастлив.

Между мрачното изражение и унилия тон той изглеждаше съкрушен. Регън стоеше, обзета от желание да го прегърне, но не знаеше каква ще бъде реакцията му. Затова се задоволи само да докосне мазолестата му ръка.

— Не бързай със заключенията. Може би тя просто ще ни помогне.

— Добре. Ще тръгваме ли, мис Ловел? — Официалният му тон, въпреки че бяха съвсем сами, само още повече я обърка.

— Сойер…

Той пренебрегна молбата в гласа й и протегнатата й ръка и се отправи към вратата. Успя да го настигне едва на паркинга.

— Какъв ти е проблемът?

— Никакъв. — Начинът, по който го изрече, намекваше, че тя е тази, която има проблем.

— Е, и аз нямам. — Наглата лъжа прозвуча точно като такава. На главата й се струпаха цял куп тревоги, сред които фестивалът, майка й и той.

— Ще се видим у мис Леора. — Той се качи в огромния си джип и включи двигателя още преди Регън да успее да седне зад волана на малкия си фолксваген.

По време на пътуването тя мислеше само за мис Марта и Сойер. Не успя да се съсредоточи достатъчно дълго върху нито единия от двамата, за да стигне до някакво логично заключение.

Камионът на Наш не беше там, за разлика от пикапа на Делмар Форнет и още един сив седан, очевидно предпочитан от дамите на определена възраст. Двамата се спогледаха, докато изкачваха стъпалата към верандата. Сойер натисна звънеца. Още преди първият звън да заглъхне, вратата се отвори. Чичо му вирна брадичка и блъсна дървената рамка с предпазната мрежа.

— Имам предчувствие. Знам защо сте дошли. Току-що говорихме за това. Елате в гостната.

Тревогата на племенника му беше осезаема, но между тях се долавяше някакво отчуждение, което липсваше предишната вечер, а той не улови ръката й, нито я докосна по някакъв начин, когато с жест я подкани да влезе в тъмния коридор.

Делмар се подпря на фотьойла, в който седеше мис Леора, а мисис Вера Карсън се беше свила като котка в ъгъла на елегантния диван. Миналата година Регън бе помогнала на домакинята за смяната на тапицерията и в избора на възглавници преди месец. Позволи си да седне без покана до мисис Карсън.

— Получила се е чудесна комбинация — отбеляза тя само колкото да каже нещо.

— Да. Имаш изискан вкус, скъпа. — Мис Леора и гостенката й си размениха многозначителни погледи. — Дошли сте заради Марта, нали?

Сойер, който крачеше нервно из стаята, спря с ръка върху полицата на камината.

— Тя стои зад проблемите, които имаме с фестивалите.

Мисис Карсън приглади безупречно оформените си вежди.

— Но не би могла да нахлуе в студиото на горката Регън.

— Не, тя не. — Той срещна открито погледа на чичо си. — Наела е Хийт Парсънс да й свърши мръсната работа. Но е изпратила заплашителните писма и вероятно лично е подпалила беседката.

Мис Леора улови ръката на Делмар и се обърна към Регън:

— Двете с Вера се опасявахме, че се случва нещо. А когато ми показа онези ужасни листове…

Мисис Карсън продължи нишката на мислите й:

— Тогава разбрахме, че е затънала до гуша в неприятности. Магазинът й едва крета, преди година имаше сериозни здравословни проблеми, а сега и това увеличение на данъците… Напрежението й е дошло в повече и предполагам, фестивалите са се оказали последната капка, преляла чашата.

— Досега никой не е пострадал физически, но с разбитото ми ателие, повредените кошове и изгорената беседка се натрупаха имуществени щети за няколко хиляди долара. Въпреки това не искам да я видя арестувана. Какво ще кажеш, Сойер? — погледна го тя.

— Съгласен съм. Нямаме нужда от подобна публичност само седмица преди наблюдатели от влиятелно списание да се изсипят в града, за да отразят празниците. — Отдръпна се от камината и се настани на люлеещ се стол срещу мис Леора. — Имам чувството, че вие, дами, заедно с чичо ми, обмисляте различни идеи как да измъкнете всички от тая каша, без никой да пострада. Прав ли съм?

— Нали ти казах, Леора, скъпа. С остър като рибарска кукичка ум и с най-голямото сърце от тази страна на Мисисипи — усмихна се широко на племенника си Делмар. — А тя се страхуваше, че ще изправите Марта пред съда.

— Виж, това, което е направила, е нередно и навреди на много хора, но аз знам какво е отчаяние. — Той хвърли към Регън поглед, който тя не успя да разтълкува.

Мисис Карсън стисна ръце в скута си и седна с изправен гръб.

— Аз ще откупя магазина й.

Леора си пое рязко въздух.

— Но, Вера…

— Не. Вече съм предприела първите стъпки. Кръгът около „Юрганени пчели“ беше моят рай в продължение на повече години, отколкото мога да изброя. Без онези дами там… — Жената поклати глава и се загледа през прозореца. — Да наблюдаваме как Котънблум се разкъсва заради действията на бащите, съпрузите и братята ни можеше да ни раздели завинаги, но ние съхранихме вярата и мира и се опитвахме да възстановим града стъпка след стъпка.

— От страната на Мисисипи има много хора, които не биха видели в мен нещо повече от луизиански блатен плъх. — Отвращението в гласа му изненада Регън. Обърна се към него с надеждата да я погледне, но цялото му внимание беше насочено към мисис Карсън.

— Не, но останалите гледат на теб и те приемат точно като чичо ти. — Дамата стрелна с очи младата жена. — Нали така, скъпа?

Топлият му кафяв поглед се насочи към нея, но лицето му остана безизразно. След едно непохватно и неопределено „хмм“ тя измърмори:

— Да. Теб всички… те обичат. — Лицето й пламна. Защо каза това?

Сойер я изгледа през полуспуснати клепачи, преди да се обърне към чичо си:

— Как ще убедим ловците на раци да не повдигнат обвинения?

— Ще ги обезщетим с печалбата от продажбата на магазина на Марта — отговори вместо Делмар мисис Карсън.

— Даже и така може да не са склонни да забравят и да простят — възрази той.

— Остави ги на мен. — Дел сведе брада към гърдите си и скръсти ръце. — Може да нямам голямо влияние в банките и висшето общество, но познавам момчетата от моята класа. Ще вземат парите и ще си държат устите затворени.

— Очевидно можем да разчитаме и на твоята дискретност, Регън — потупа ръката й мисис Карсън.

— Разбира се, но още не сме обсъдили дали мис Марта ще се съгласи на продажбата. Може да се заинати и да откаже. Да потъне заедно с кораба. — Тя местеше поглед от едната възрастна дама към другата.

— Не се притеснявай за нея. Двете с Вера ще я убедим. — Гласът на мис Леора беше твърд като стомана, с което винаги плашеше околните. Протегна ръка да докосне пръстите на Сойер и тонът й се смекчи: — Благодаря за проявеното разбиране, енорийски настоятел Форнет. Отношенията ми с твоето семейство не бяха особено гладки. Но Делмар се оказа прав, че си изключително сговорчив човек.

— Моля, наричайте ме Сойер. — Той се изправи и Регън побърза да го последва към вратата.

Тъй като, изглежда, нямаше намерение да спре и да поговори с нея, тя го настигна точно когато отваряше вратата на колата и го улови за ръкава.

— Я почакай една минута.

— Какво? — Облегна се на калника в характерната си поза и се обърна към нея със скръстени пред гърдите ръце. Къде изчезна мъжът, който я държеше в скута си, обсъждаше миналото с нея и й даваше надежда? Къде е онзи, който я люби миналата нощ и я накара да повярва, че започват нещо ново?

Въпреки че нещата с мис Марта не бяха приключили и фестивалите висяха над главите им, не можеше да чака подходящ момент, за да прочисти въздуха между тях. Нещата винаги щяха да са достатъчно сложни, но може би това не беше толкова лошо, защото ги правеше по-интересни.

— Слушай. Тази сутрин се оказа много странна с появата на сестра ти и… така нататък. — Куражът й се разколеба. Никога не би поканила мъж на среща. Ами ако за него тяхната нощ е била просто еднократно удоволствие? Ако й откаже и я унижи? Трябваше ли все пак да опита? — Искаш ли да се видим отново? Или нещо такова?

Колкото повече се проточваше мълчанието му, толкова по-червено ставаше лицето й, докато накрая можеше да съперничи на повърхността на слънцето. Изражението му оставаше сериозно, но поне не се изсмя подигравателно. Езикът й се заплиташе:

— Виж, ако снощи беше само… Имам предвид, ако не искаш да останем заедно, аз…

— Заедно? В смисъл без обвързване?

Фактът, че отговори на въпроса й с въпрос, още повече я обърка и разстрои.

— Разбира се, щом предпочиташ така. — След вечеря нямаше да има нищо против да отидат в нейната къща. Не и ако предишната нощ щеше да се повтори. — Стига някой да не ни налети отново. — Усмихна се на плахия си опит да се пошегува, но никакъв закачлив отклик не промени безизразното му лице.

— Да. Ако те видят с мен, репутацията ти може да пострада.

— Моля? — Факторът срам нямаше нищо общо с общественото й положение.

— Какво ще кажеш за довечера? Ще дойда да те взема в седем. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Облечи си пола.

Регън кимна и облекчението се разля в нея като струя хладен въздух. Той каза „да“. Седем беше доста късен час за вечеря в неделя, но може би щяха да отидат в местния клуб, щом настояваше да се облече добре. Въпреки странните им отношения, една истинска среща можеше да се окаже следващата стъпка към изграждането на нещо ново.

— Е, до довечера. — Беше й по-лесно да се усмихва, докато вървеше към колата си. Свъсил вежди, Сойер стоеше неподвижно в сянката на джипа си. Помаха му с ръка и потегли, усещайки как по тялото й преминават тръпки при мисълта, че съвсем скоро ще го види отново.

 

 

Сойер рязко отвори задната врата на къщата. Раздираща болка късаше сърцето му. Мистър Форнет. Така го нарече тя пред светските дами на Котънблум. Чувството й за вина беше очевидно и все пак нямаше нищо против да се показва с него наоколо. Това не би трябвало да го обижда, но някаква убийствена тъга дълбаеше гърдите му.

Пусна душа и застана под хладната струя. Майка й се оказа права. Започна да се търка ожесточено, сякаш усещането, че не е достатъчно добър да докосва жени като Регън Ловел, можеше да бъде отмито.

Искрата надежда, когато му предложи да се съберат, угасна, след като тя се съгласи на необвързваща връзка. А в действителност му се искаше да излизат, да разговарят по време на вечеря, може би да се сгушат на дивана и да гледат филм. Да я прегръща, по дяволите, докато нейното желание беше само да се озове на място, където никой няма да види мръсните му ръце върху нея.

Предишната нощ я накара да крещи името му. И щеше да го направи отново довечера. Още веднъж. После щеше да приключи с нея, с майка й и с целия Котънблум, Мисисипи. Щеше да работи упорито за Кейд, без да обръща внимание на чувството, че в живота му нещо липсва.

Часовете се изнизваха бавно. Извади чифт избелели дънки и тениска. Докато минаваше по моста, внезапно натисна спирачките. Защо се бе съгласила да я вземе от тях? Много по-дискретно беше да се срещнат някъде навън. Малко преди да свие към познатата улица, съмненията си пробиваха път през справедливото му негодувание.

Не, това си беше нещо тяхно. Да се промъкват по реката или из черните пътища. Никога не бяха афиширали връзката си в гимназията. Изглежда, Регън нямаше нищо против, че той не разполагаше с пари, за да я води в скъпи заведения. Изключителна проява на великодушие от нейна страна. Така и не пожела да го представи на родителите си или на приятелите си в Мисисипи. Но той го осъзна едва сега.

Спря до бордюра, едва въздържайки се да не покаже среден пръст към къщата на майка й, да мине по тревата, да почука и да я удари с юмрук в лицето.

Вратата се отвори. Гневът му се стори неуместен пред колебливата й мила усмивка, която сякаш караше очите й да танцуват. С елегантната пола, високите токове и пуловера без ръкави с остро деколте изглеждаше готова за църковна служба, а не за разходка с джип извън града.

Изражението й се промени, когато го покани да влезе и по врата му полазиха тръпки от прилив на неувереност. Планът му беше готов.

— Ще тръгваме ли?

— Само да включа алармената система — отвърна тя и изчезна към вътрешността на къщата.

Сойер се завъртя на пети и се върна до колата. Погледна колебливо през рамо, проследявайки очертанията на краката й. Високите токове бяха абсурдни. Вместо да я принуди да се качи в джипа сама, отвори вратата и махна с ръка. Дори грубостта му трябваше да има някакви граници.

Краката й бяха по-впечатляващи дори от токовете. Полата се вдигна малко над коленете, разкривайки съблазнителните й стройни бедра. Същите, които силно го бяха притискали предишната вечер. Пуловерът очертаваше извивките на гърдите й, дантелата на сутиена надничаше изпод дълбокото деколте.

Регън улови ръката му, качи се на стъпенката, настани се на седалката, но не го пусна. Пръстите й леко погалиха китката му. Кожата му настръхна от нейния допир.

— Благодаря — измърмори тя.

Когато седна до нея и включи двигателя, сякаш вътрешните му органи започнаха да се борят.

— Мислех да минем по черните пътища. Заради доброто старо време. Какво ще кажеш?

Той чакаше. От отговора й зависеше в каква посока ще поеме.

— Би било хубаво. Предполагам. — Съгласието й му прозвуча като съмнение и включи още една аларма в главата му.

Преглътна и зави обратно към Луизиана. Мълчаха през целия път по кънтящия паваж към полето край реката. Паркира, свали прозорците и пусна радиото. Вдигна конзолата между тях, превръщайки седалката в пейка.

— Тая история с мис Марта е истинска лудост, хмм? — Регън си играеше с гънките на полата.

— В Котънблум има много луди.

— В коя част? — засмя се тя и звукът накара сърцето му да забие по-бързо.

Вече не му се говореше. Всяко нещо, което тя казваше или правеше, го объркваше още повече. Бяха добри само в едно нещо. Обви ръка около врата й и я притегли към себе си. Усети съпротивата й точно преди устните им да се срещнат и застина, но нито я пусна, нито я придърпа насила.

Слънцето се снижаваше в небето и подобни на пръсти сенки танцуваха върху лицето й. Колкото повече гледаше очите й, толкова повече потъваше в тях. Не искаше да я нарани. Това би означавало да разреже собственото си сърце. Щеше да си позволи тези последни моменти с нея, преди да я остави завинаги в миналото.

Улови устните й и зарови ръка в красиво разпилените вълни на косата й. Целувките следваха една след друга, всяка по-ненаситна и страстна от предишната. Тя го прегърна през раменете, чертаейки с ноктите си пътеки от еротични усещания през тънката памучна тъкан.

Прихвана я през кръста и я настани в скута си с лице към предното стъкло. Тя опита да се обърне, но пръстите му силно притиснаха ребрата й. Не можеше да рискува отново да потъне в очите й.

— Искам те така.

Регън изви гръб и склони глава на мускулестото му рамо. Погъделичка врата й с устни, докато дланите му се обвиха около гърдите й. Тя прошепна задъхано името му. Мисълта, че я докосва за последен път, късаше сърцето му. Плъзна ръце под пуловера и погали покритата с дантела кожа. Зърната се бяха втвърдили. Тя харесваше допира му. Защо не можеше да обича и всичко останало в него?

— Желаеш ли ме? — изръмжа той в ухото й.

Рязкото поемане на въздух и разтворените бедра бяха достатъчно красноречив отговор.

Като продължи да гали гърдите й с едната си ръка, той обви крака около глезените й, разделяйки ги още по-широко, с другата си ръка вдигна полата й. Жената се гърчеше в скута му. Беше по-възбуден от всякога.

Част от него искаше да я обладае веднага, още там. Да задоволи нуждата си в нея. Разтърка кокалчетата на пръстите си във влажното бельо. Бялата дантела подхождаше на сутиена. Пъхна пръст отдолу. Тя беше невероятна. Нежна, гладка, приканваща.

— Това харесва ли ти?

— Знаеш, че ми харесва. — Регън завъртя ханша си, подлудявайки го съвсем. Проникна във влагалището й със стон.

— Обичаш да усещаш грубите ми мръсни ръце вътре, нали?

Тя измърмори нещо и потърси устата му. Езикът му докосна нейния, но веднага се отдръпна.

— Кажи името ми.

— Сойер, моля те. — Нямаше как да не долови тънката умолителна нотка в гласа й.

— Кажи ми колко много ме желаеш!

— Ужасно много. Очаквах това толкова дълго. — Откровеният копнеж докосна нещо подобно, прокрадващо се в душата му. Спря за момент, но тя го насърчи да продължи.

Беше твърде лесно. Тя беше прекалено отзивчива. Искаше му се всичко да продължи вечно, но Регън не би позволила. Покри ръката му със своята и натисна пръста му още по-дълбоко. Тялото й се разтърси от избухналия оргазъм и му се наложи да приложи няколко дихателни практики, за да не я последва.

Отпусна се в скута му и сплете пръсти в неговите, които все още я докосваха интимно. Тежкото им дишане заглуши тихата музика и усилващия се с приближаването на здрача шум. Тя успя да се извърти достатъчно, за да впие устни в гърлото му.

Господи, той я обичаше. Отново. А беше ли преставал някога? Тя ли беше причината да не се обвърже сериозно с друга жена? Как можеше да й признае чувствата си след толкова години на враждебност? Цяло десетилетие, изпълнено с вяра в лъжи и трупане на недоверие. Как биха могли да извадят нещо трайно върху толкова нестабилна почва?

Със сила на волята, присъща на светец, отдръпна ръка и отмести Регън от скута си. И веднага усети липсата на тежестта и топлината й. В първия момент тя остана неподвижна, с вдигната около бедрата пола и разголени гърди.

Сойер се загледа през предното стъкло, намести седалката и стисна силно волана. Шумолене на дрехи му подсказа, че Регън е схванала намека. Кожената тапицерия изскърца и тя сложи ръка върху китката му.

— Искаш ли да… — отекна гласът й в купето.

Разбира се, че не желаеше нищо повече от това да го докосва както си поиска.

— Ще те закарам у вас.

— У нас? Мислех, че ще отидем да вечеряме на някое приятно място.

Обърна глава към нея и я изгледа искрено учуден.

— Да вечеряме ли?

— Нали ми каза да облека пола.

Той отвори уста, но така и не намери подходящите думи. Мълчанието не продължи дълго.

— Господи, каква идиотка съм! Ти искаше секс. Леснодостъпен. Това е всичко. — Отдръпна се още по-далече от него и се загледа през страничния прозорец, притиснала устните си с ръка.

Моралните му устои бяха разтърсени.

— Ти ясно ми даде да разбера, че не искаш сериозна връзка.

— Съжалявам, че не съм се изразила достатъчно ясно. Предложих ти среща, защото ми се струваше, че няма да направиш първата крачка. Да, казах го, защото… ами, миналата нощ наистина беше невероятна. Поне за мен. Но очевидно ти просто си искал да начешеш стара краста или нещо такова. Закарай ме вкъщи.

— Мълниеносното ти бягство тази сутрин ми подейства като удар.

— Сестра ти, която изобщо не ме харесва, ако не си забелязал, нахълта в дома ти, докато ти беше все още вътре в мен. Какво очакваше да направя? Да я поканя да гледа шоуто? Бях ужасена.

— По-скоро засрамена.

— Разбира се, че не се срамувам. Аз съм голяма жена, Сойер. Това не ти е Алената буква^[4]. Закарай ме вкъщи!

Тъй като той не помръдна, Регън се наведе и завъртя ключа. Моторът изръмжа. Не знаейки какво друго да направи, той включи на скорост и потегли. Фаровете пронизаха рояците буболечки, летящи във всички посоки. Тя стоеше до отворения прозорец, извърнала лице навън.

— Не изглеждаше особено щастлива да ме видиш този следобед на събранието на комитета за фестивала — извади последния си коз той и сам долови отбранителните нотки в тона си.

— Действах като кмет на Котънблум. Ти си мой колега. Нали не си очаквал да падна на колене и да започна да ти правя свирка?

Ако беше забелязал сълзи в гласа й, сигурно щеше да продължи да я притиска, но от думите й бликаше гняв, който смаза и последните остатъци от логиката му. Но знаеше едно със сигурност. Беше разрушил всичко окончателно. Спря пред къщата и я сграбчи за ръката, за да не й позволи да избяга.

— Какво? — изстреля тя.

Предпочиташе яростта, типична за доскорошните им отношения, пред студенината, която лъхаше от нея сега.

— Виж, тази вечер беше едно недоразумение…

— Същото като в колежа, а? Изглежда с нас се случва доста често, не намираш ли? Успех на фестивала ти. — Изскочи навън и блъсна вратата, разтърсвайки колата. И изчезна, преди да успее да й отговори.

Бедността, гладът и самотата на юношеството му оставиха у него незаздравяващи рани. Той беше този, който винаги караше другите да се усмихват. Също като Регън. С нея можеше да говори за всичко. След като го изхвърли от живота си, той не разбираше колко много му липсва, докато съдбата не ги събра отново. Но както се оказа, съвсем за кратко.