Лора Трентъм
Докато не те целунах (5)

Глава трета

На следващата вечер Регън се изтегна на дивана с купа пуканки и ужасно главоболие. Дали се дължеше на махмурлук, на многобройните обаждания, съобщения и имейли за градския бюджет или на леко заплашителното писмо, което намери в пощенската кутия, не можеше да определи. Искаше единствено няколко спокойни часа, които да прекара пред телевизора.

Телефонът й започна да вибрира. Регън изви очи към тавана и погледна дисплея, готова да включи гласовата поща. Официално работното й време беше свършило. Оказа се майка й. Смееше ли да не вдигне? Родителите й живееха на същата улица през четири къщи и трябваше само да излязат на предната си веранда, за да видят колата й на алеята. Въпреки че студиото й за вътрешен дизайн се намираше в красива старинна сграда в самия център на града, мястото там не достигаше и гаражът й беше пълен с дрънкулки, маси и лампи.

Въздишайки, тя се усмихна, защото майка й щеше да го забележи дори по телефона, и отговори:

— Здравей, мамо.

— Слава богу, че си вкъщи. Има някой зад градината. — Паниката в гласа й накара Регън да скочи от дивана, разпръсквайки пуканките навсякъде около себе си.

— Господи! Полицията идва ли? — След две секунди вратата хлопна зад нея и тя вече тичаше по тротоара.

— Не съм я викала. Помислих си, че може да е пак онзи Форнет. — Въпреки че се срещаха повече от две години, майка й никога не изрече името на Сойер. За нея той беше „онзи Форнет“ или ако искаше да изрази отношението си по-категорично, „оня луизиански плъх“.

За съжаление, майка й вероятно щеше да се окаже права. Почти беше сигурна, че разпозна задната врата на колата на Сойер предишната вечер. Кой обикаля по улиците с изключени фарове, освен ако не е замислил някоя поразия?

— Отивам направо отзад. Къде е татко?

— Играе карти в Американския легион.

— Обади се в полицията. — Прекъсна връзката, пъхна телефона в задния джоб на късите шорти и затича на пръсти покрай оградата на задния двор. Не се съмняваше, че е Сойер. Този път щеше да го разобличи. Никаква милост.

Преди два месеца той заедно с брат си Кейд и чичо им Делмар се промъкнаха през реката с намерението да пуснат зайци в градината на майка й. Животните щяха да унищожат безценните доматени посеви на родителите й.

Но връзките й на другия бряг се бяха задействали. Руфъс, собственикът на закусвалнята и магазина за месо, спомена, че е забелязал нещо подозрително, докато Регън правеше седмичната си покупка на свинско за барбекю.

Тя буквално налетя на Сойер, преди да успее да довърши мисията си. Търкалянето им по земята приключи, когато той закова китките й високо над главата и я притисна с тялото си към високата трева. Останалата част от спомена умишлено заличи от паметта си. Имаше нужда да се съсредоточи.

В края на градината забави крачки и се огледа. Мъж със сива качулка и тъмни изтъркани дънки, подобни на онези, които носеше Сойер на срещата в града, опипваше с ръка оградата, търсейки ключалката.

С бунтовнически вик, който би накарал предците й да се гордеят, тя се втурна към него. Непознатият се стресна и за момент застина неподвижно. Изпусна нещо от ръцете си, скри се зад дънерите на боровете и се затича към реката.

Регън го последва. Една шишарка се заби в свода на стъпалото й и я запрати олюляваща се към грапавата кора на близкото дърво. Острите й краища одраскаха глезена на другия й крак. Измина останалата част на гората, куцайки, сякаш прекосяваше минирано поле. Доколкото можеше да види в тъмнината, нищо не се движеше. Негодникът беше избягал.

— Сойер Форнет, страхливец такъв! — Думите й отекнаха в нощта.

Болката се уталожи под напора на надигащия се гняв. Огледа се и забеляза бутилката, която мъжът изпусна до оградата. Пестицид. Достатъчно силен да унищожи доматените насаждения.

Промъкна се през градинската врата. Още сутринта щеше да купи катинар. Майка й изскочи от страничния вход. Зад нея спокойно пристъпяше полицай Тадеус Престън.

— Е? — извика тя.

— Успя да избяга, но изпусна това — отвърна Регън и показа флакона. Престън само изсумтя и го обърна, за да прочете етикета. — Вие знаете, че беше Сойер Форнет.

Той обърна към нея леденосините си очи. Всъщност този човек я плашеше, въпреки че тя беше кмет и на практика — негов работодател. Кийт Томасън беше началник на полицията, докато Регън учеше в гимназията, и двамата приятелски си говореха на малки имена. Но след като Кийт се пенсионира, Тадеус Престън видя своя шанс да се издигне. Беше грубоват, строг и повече от компетентен.

— Сигурна ли сте? Искате ли да дойдете в управлението и да подадете оплакване? — Едната му тъмна вежда леко се повдигна.

Регън пристъпи от крак на крак и усети усилващата се болка в стъпалото.

— Всъщност не видях лицето му, но съм убедена. Знаете за фиаското със зайците през юни. И без всякакво съмнение, снощи забелязах колата му на нашата улица. С изключени фарове. Съвсем логично.

Престън въздъхна.

— Чух за историята със зайците, както и всички останали в града, но няма подадено официално оплакване. Подадохте ли сигнал предишната вечер?

— Не — извика тя. — Той не правеше нищо нередно, а само минаваше оттук.

— Именно. Струва ми се, че който и да е бил, е искал да навреди на градината, а не на вас, мисис Ловел. — Отправи коментара към майка й, което накара Регън да се почувства като десетгодишна.

— Няма ли най-после да вземете от това нещо пръстови отпечатъци или каквото се прави там? — попита тя.

— Можем да опитаме. — Радиостанцията му забръмча и някакъв женски глас издиктува няколко числа. — Друго обаждане. Предполагам, че мъжът няма да се върне, но за всеки случай се заключете и веднага се обадете, ако забележите нещо подозрително. Независимо какво. Патрулната кола ще държи мястото под око и ще обикаля насам по-често от обичайното. Лека нощ, дами.

Снизхождението в гласа му разпали гнева й. Щом не искаше да преследва Сойер Форнет, щеше да го направи тя. Впрочем той вероятно беше дошъл с лодката си, тъй като се затича към реката, така че можеше да го причака пред дома му и да го хване, така да се каже, със смъкнати панталони.

— Ти заключи и се обади на татко. Утре ще поговоря с вас.

Заобиколи къщата и се насочи към страничната врата. Майка й извика недоволно след нея, но Регън не й обърна внимание. Ако искаше да го пипне, трябваше да се качи до селската му къща.

Грабна ключовете и след трийсетина секунди беше на пътя. Разчитайки, че полицай Престън е зает с другия сигнал, си позволи да кара бързо и безразсъдно и спря до върбата пред дома на Сойер. Дори лампите на верандата не светеха. Освен ако не се правеше на опосум, тя го беше изпреварила.

Изключи двигателя, но в бързината остави ключовете в стартера и вратата отворена. Проклятия, възклицания и обиди се мятаха в главата й, докато подминаваше къщата, за да се отправи към реката. Не си правеше труда да пази тишина.

Лъч лунна светлина се отразяваше в ромолящата вода. Най-после спря. Краката й затънаха във влажната песъчлива почва. Една лодка, вързана на дървен пилон в малък кей, се клатушкаше от течението. Нищо не помръдваше. Дори жабите и насекомите бяха замлъкнали при приближаването на нощта.

Мислите й се завъртяха. Сойер вероятно притежаваше повече от една лодка и няколко кея. Имотът му беше доста голям. Но тя беше боса, а гората покрай реката изглеждаше черна като катран, така че би било неразумно да продължи. И сега какво?

— Кой е там? — Дълбокият глас на Сойер изкънтя в тишината.

Тя се извърна, закована на място от сноп ослепителна светлина.

— Изключи го, това съм просто аз. — Вдигна ръка и примигна, но светлият конус й пречеше да го види.

— Просто ти — засмя се безрадостно мъжът. — Какво правиш тук? По дяволите, да не би отново да се опитваш да саботираш кошовете за раци?

— Аз? Да не си посмял да ме обвиняваш! Дойдох, защото ти дебнеше около къщата на майка ми тази вечер.

Сойер не отговори. Завъртя светлия кръг към краката й, преди да изключи фенерчето. Тя беше достатъчно заслепена.

— Днес не съм припарвал до реката — вече по-меко каза той.

Регън пристъпи колебливо напред и примигна, за да фокусира зрението си.

— Някой беше там и със сигурност приличаше на теб. Кой друг би се промъквал край доматите на майка ми? С индустриален препарат за унищожаване на трева?

Мъжът изсумтя и тя си представи как прекарва ръка през косата си, както правеше винаги, когато беше раздразнен.

— Кълна се, че не съм аз. — Чу се шляпване по гола кожа. — Тук ще ме изядат комарите. Влез вътре.

Все още заслепена, тя направи две крачки, удари палеца си в издаден корен и падна. Поклащайки се на длани и колене, стисна устни и застена, докато острата болка утихна.

— Добре ли си? — Улови я с ръка малко над лакътя и й помогна да се изправи. Щеше да го отблъсне, ако не беше дяволската болка. Пръстът й пулсираше в синхрон с нараненото от острите върхове на шишарката стъпало.

Поведе я към къщата и тя закуцука до него. Отблизо успя да забележи, че е без риза, и загледана в него, се препъна отново. Този път се отскубна от хватката му.

— По-бавно. Почти не виждам заради проклетия ти фенер, а и кракът ме боли.

— Защо си тръгнала без обувки?

— Бързах да те хвана в действие. — Разтърка мястото, където допреди малко беше дланта му, и усети кожата си изтръпнала и гореща.

— В какво? — Наистина ли долови смях в тона му? Ако кракът й вече не бе понесъл достатъчно поражения, щеше да го срита в глезена.

— Да видя как се прибираш с лодката си. — Все още не вярваше, че не той е атакувал дома й и не се опитва да я заблуди. По дяволите, трябваше да провери дали двигателят е топъл. Погледна през рамо, но тъмнината скриваше пътеката, водеща към реката.

Никога не бе влизала в дома му. Това й се струваше странно, като имаше предвид колко добре познава него самия. Беше го познавала. Поколеба се на стълбите към страничната врата. Той влезе пръв, включи осветлението и меката светлина възвърна зрението й. Влязоха в кухнята. Беше старомодна, но функционална и уютна.

Най-после успя да го огледа добре. Честно казано, изглеждаше като човек, току-що станал от леглото. Косата му беше разрошена, а наболата брада — по-гъста и по-дълга от предишната вечер. А тялото му…

Колко години изминаха, откакто го видя гол? Беше се променил. Гладките, почти момчешки гърди вече ги нямаше. Сега бяха широки и мускулести, с косми, малко по-тъмни от косата му, които се спускаха надолу към карираното зелено долнище на пижамата.

То се беше смъкнало ниско на ханша му. Изпод него надничаше ивица червено бельо, което я накара да си помисли за Коледа, изненади и разопаковане на подаръци. Времето му се беше отразило добре. Прекалено добре.

А как ли изглеждаше тя? Вече се приготвяше да си ляга, когато майка й се обади. Беше свалила грима си и не си направи труда да изсуши косата си след душа, а я остави на естествени, разбъркани къдрици. Прибра един кичур зад ухото си и се опита да я приглади на тила си, но тя бухна отново.

Старите й шорти бяха прекалено къси и разръфани по ръбовете. И още по-лошо, не носеше сутиен. Не че беше особено надарена, но климатикът в стаята подчертаваше това. Скръсти ръце пред себе си и се размърда неловко. Изстена, щом прехвърли цялата си тежест върху наранения крак.

— Седни. Дай да погледна. — Той обърна един кухненски стол и посочи към него, преди да отвори малък шкаф с лекарства.

Регън се приближи, стъпвайки само на пета. Подпря се на ръба и зачака, стиснала ръце между коленете си.

Сойер извади бутилка кислородна вода и памук. После бавно и продължително си пое въздух. Сърцето му се блъскаше в гърдите в синкопен ритъм, сякаш свиреше на маримба^[1].

Адреналинът, който го събуди при тревогата за натрапник, намаля, но ефектът изостри сетивата му. Всичките. Погледна на юг и мълчаливо, но много строго се смъмри за надигащата се възбуда. Не трябваше да е толкова очевидна.

Все пак това изискваше сериозен размисъл. Регън седеше в кухнята му в чифт къси бели панталони, излагайки на показ краката си, и ако не грешеше — а се бе вглеждал достатъчно дълго, за да е сигурен, не носеше сутиен. След като първоначалният шок да я открие в задния си двор отмина, му бяха нужни сериозни усилия да свали фенерчето. Светлината очертаваше всяка извивка на тялото й.

Измина доста време, откакто за последен път я видя разрошена и без грим. Изглеждаше добре. Повече от добре. Струваше му се достъпна и сексапилна, точно като момичето, в което се беше влюбил безумно.

Насили се да се стегне, взе медицинските принадлежности и седна на отсрещния стол така, че коленете им почти се докосваха.

— Дай сега да погледна този крак.

Тя се поколеба и го изгледа през полуспуснати клепачи. Той също присви своите и направи подканящ жест с ръце.

Регън повдигна крака си и той обви длани около глезена й. Стъпалото беше изцапано с речна тиня. Не можеше да определи кое от червеното е лак и кое — кръв.

— Можеш ли да го движиш? — Тя разпери всичките си пръсти. Сойер улови палеца й и го завъртя леко. — Няма счупено. Чакай да го почистя.

Нужни му бяха няколко тампона памук, за да смъкне всичката мръсотия. Когато стигна до свода на стъпалото, тя изстена и се отдръпна.

— Май нещо се е забило. Част от шишарка, предполагам. Виждаш ли го?

На вече чистия й крак той забеляза тъмна тресчица и възпалената кожа около нея.

— Добре си се наредила. И това ли стана тук?

— Не, докато преследвах… онзи мъж в боровата гора зад къщата на майка ми. — В думите й все още се прокрадваше подозрение.

Той прочисти шумно гърлото си.

— Не съм аз. Честна дума, спях дълбоко, когато те чух да спираш отзад. Задръж за момент. Ще ми трябват пинсети.

Отиде в спалнята да донесе. Улови отражението си в огледалото и спря. Косата му стърчеше на всички страни. Опита се да я приглади, но положението беше безнадеждно, освен ако не използваше вода. Но тогава щеше да е прекалено очевидно.

Върна се в кухнята. Тя въртеше и оглеждаше крака си с такава гъвкавост и грация, че южняшката му кръв отново кипна.

Изкашля се, седна и улови глезена й.

— Може малко да те заболи. Готова ли си?

След десетина опита успя да измъкне тресчицата. Регън стискаше ръба на стола и кривеше лице в гримаси.

— Най-после — каза тя и въздъхна с облекчение.

Показа й дълга около шест милиметра част от шишарка. Кръвта бликна и той притисна памучен тампон към мястото. В същото време с другата си ръка разтриваше свода и възглавничката на стъпалото й. Мускулите й се отпуснаха. Не си спомняше някога да е масажирал краката й, докато бяха заедно. Очевидно тийнейджърските му хормони са насочвали вниманието му към по-специални части на тялото й.

Сега обаче можеше да оцени тясното стъпало, деликатния глезен и безкрайно дългия крак. Погледът му се плъзна по стройното бедро, скриващо се в шортите, и после по-нагоре, към мястото на изкушението. Очертанията на гърдите й едва се открояваха изпод розовата тениска, но зърната им повдигаха фината тъкан.

Докато я разтриваше, нещо, казано от нея, изплува в съзнанието му. Спря да движи ръцете си и силно стисна меката гладка плът.

— Я, чакай малко. Преследвала си някакъв непознат в гората? Сама? Облечена така? — посочи той с пръст дрехите й.

— Мислех, че си ти — сви леко рамене Регън, което само привлече погледа му към бюста й. Част от него искаше наистина да е бил той и да го беше хванала точно както последния път.

— Видя ли лицето му?

— Беше с дънки като онези, каквито носеше ти миналата вечер. И качулка. И физически приличаше на теб. Доста висок и… — Разтърси глава и започна да си играе нервно с конците, стърчащи от разръфаните краища на късите панталони.

— И?

— Ами, ти знаеш… — додаде тя, като изви очи към тавана и издуха кичур коса от лицето си: — … строен. Мускулест, бих казала. Избяга към реката.

— А какво щеше да правиш, ако го беше настигнала?

— Не зная. Щях да се разправя с него. Да ти се разкрещя… хммм… искам да кажа, на онзи тип.

— Ами ако беше извадил пистолет или нож и те беше наранил, по дяволите?

Задържа стъпалото й с една ръка, а другата плъзна по прасеца й. Мисълта, че някой, който и да било той, можеше да я нарани по някакъв начин, караше кръвта му да закипи и го изпълваше едновременно със страх и гняв, които не можеше да потисне.

Тя издърпа крака си, стъпи предпазливо на пода и се изправи.

— И през ум не ми мина, че може да не си ти, ясно? Първо дойде на събранието, после снощи те видях да минаваш по нашата улица. С изключени фарове. Какво трябваше да си помисля?

Сойер също се изправи, скръсти ръце и се наведе, за да застане лице в лице с нея.

— Например че не съм някой подъл задник. И просто съм се притеснявал за теб. — За втори път през последните няколко дни му се искаше да си вземе думите обратно. Отстъпи назад и се облегна на кухненския плот.

Колебанието смекчи изражението й, когато отново седна на ръба на стола.

— Наистина ли си се тревожил за мен?

— Виж, беседката беше опожарена. Някой вандалски саботира улова на раци. А сега и това. Всичко сочи към двата фестивала, и то към вашата част на града.

— Кошовете бяха откъм вашата.

Интуицията му подсказваше, че унищожаването на капаните беше съпътстваща щета, особено като се има предвид писмото, за което нито единият от двамата не спомена. Искаше тя да му каже. Да му се довери.

— Случило ли се е нещо друго?

— Нищо. — Погледът й се плъзна над рамото му, докато продължаваше да дърпа конец от ръба на панталона си. — Значи, дойде на събранието само да се увериш, че при мен всичко е наред?

Разговорът бързо вземаше друга посока.

— За мен е много важно този фестивал да се състои. Инвестирах доста, за да се представим успешно. Вашата част от града може да мине и без него. Предполагам, че имаш други начини да събереш средства, както го направи за Монро и за останалите си проекти. Аз не мога да се похваля с подобен лукс. Енория Котънблум има нужда от парите на туристите и наградата, която може да получи от Сърцето на Дикси.

— Разбира се, всичко отново опира до конкуренцията. — Тя издаде подобен на смях звук, който той не успя да разтълкува, и се отпусна върху стола със скръстени пред гърдите си ръце.

— Точно така. — Сойер се насили да я погледне, за да не се досети, че й спестява част от истината. Жената първа сведе глава. Цялото му тяло се отпусна сега, когато кафявите очи вече не го изгаряха.

— Благодаря за първата помощ. Вече е късно, а трябва да видя как е майка ми. Ще си вървя. — Тя отвори рамката с предпазната мрежа и закуцука навън. Сойер я остави да си тръгне, преди да каже нещо прекалено многозначително, като например да му се обади, когато се прибере.

Вратата на колата й хлопна. Празнотата, останала след нея, сякаш се разрастваше като черна дупка. Самотата, с която той се бореше в продължение на години, го връхлетя отново. Накрая той се раздвижи, изключи осветлението и провери предния прозорец.

Колата й все още беше там. Фаровете светеха с примигване. Акумулаторът не подаваше достатъчно ток, за да запали мотора. Внезапно всичко угасна, но тя не излезе от купето. Макар и да не беше останала доброволно, присъствието й запълваше пукнатината, образувала се в гърдите му. Не му се искаше да разгадае значението на това чувство.

Дали да не я остави да преглътне гордостта си и да го помоли за помощ? Вероятно би предпочела да извърви боса целия обратен път до града. Засмя се, като си помисли какво можеше да й се случи, докато броди сама из провинцията посред нощ.

Грабна ключовете от джипа и излезе. Регън седеше в колата с ръце върху волана, с отметната назад глава и затворени очи. Той почука на стъклото. Без да се помръдне и да го погледне, тя каза:

— Акумулаторът е изтощен.

— Досетих се. Вдигни капака. Ще пусна малко ток.

Огромният като бегемот джип можеше да смачка нейната „буболечка“. Сойер нагласи кабелите и включи двигателя. Ревът беше толкова оглушителен, че не си направи труда да се опита да извика, само й показа с жест да завърти ключа в стартера.

Колата запали веднага. Той разкачи жиците и пусна капака. Регън смъкна страничното стъкло и го усети да се навежда и да обляга ръце на прозореца.

— Още веднъж благодаря — каза, загледана някъде край него. — Тази вечер ти създадох доста грижи и ужасно съжалявам.

Мъжът изсумтя. Съчетаването на думите „благодаря“ и „съжалявам“ можеше да й струва скъпо.

— Вероятно веднага щом бюджетът мине, тези, които причиняват неприятностите, ще се откажат. Ще се опитам да стоя далече от пътя и… хората ти. — Вдигна обратно прозореца и той беше принуден да се отдръпне.

Задните светлини на колата й изчезнаха в тъмнината. Приемането на бюджета може би щеше да сложи край на проблемите, а може би не. Но той се притесняваше не толкова за фестивалите, колкото за нея.