Лора Трентъм
Докато не те целунах (25)

Глава двадесет и трета

Веднага щом той слезе от пикапа, Регън се стрелна покрай него и изтича по пешеходния мост към края на улицата, където от лекия бриз най-горните клони се люлееха, карайки листата да танцуват. Огромният дъб се бе стоварил върху задната част на магазина, покривайки го целия със зеленина.

— Къде е противопожарната служба или полицията? — попита, когато той я настигна и застана до нея.

— Не знам. Кейд отиде у Тали и ще им се обади. А и не е изключено те да се измъкнат сами. Хайде да минем отзад. Да видим дали ще можем да влезем оттам.

Двамата тръгнаха към алеята. Масивната коренова система на дървото стърчеше във въздуха, разкъсвайки асфалта и долния ръб на тухлената стена. Тротоарът и улицата се нуждаеха от сериозен ремонт, но това, което я притесняваше сега, беше дали няма хора, затиснати като в капан в някой от магазините.

От задната страна се виждаше ясно, че железарията е поела тежестта и силата на удара.

— Стой тук — нареди Сойер и пристъпи към вратата на „Юрганени пчели“.

Регън пренебрегна заповедта и си проправи път напред между клоните, които жулеха и драскаха краката й. Но това нямаше значение. Дебелият ствол препречваше гледката към вратата, но изглежда, зад него имаше достатъчно място.

— Мисля, че ще успея да се промъкна.

Той я погледна нетърпеливо:

— В никакъв случай. Боса си, а и бездруго няма да можеш да видиш нищо, дори да влезеш вътре. Ще опитам аз. А ти се върни отпред и извикай някого на помощ.

— Добре.

Преди да се пъхне под следващия клон, тя го дръпна за тениската и го привлече към себе си за страстна целувка.

— Пази се. Обичам те.

— И аз. — Обви ръка около кръста й и я целуна пак, по-бавно, по-дълбоко и с нещо повече от намек за обещание. — Нямам търпение да останем сами довечера.

Пусна я и изчезна. Нощта изглеждаше много далече. Разтърка ожулените си ръце, за да се стопли, тъй като дрехите й все още бяха влажни. След като той не се появи веднага, реши, че е успял да влезе в магазина, и се върна отпред.

Черният камион, движещ се на заден ход, спря, щом клоните закачиха каросерията му. Зад него паркираха още два пикапа. Мускулест четирийсетгодишен мъж с камуфлажни дрехи, включително и бейзболната му шапка, скочи иззад волана. Делмар Форнет се появи от другата страна.

Шофьорът изплю струйка тютюнев сок и извади резачка. Още двама мъже се приближиха, като първият носеше същия инструмент, а другият си слагаше кожени работни ръкавици. И тримата й бяха непознати.

Неочаквани сълзи бликнаха от очите й, предизвикани от добротата им. Дел обви ръка около раменете й и я прегърна силно.

— Радвам се да те видя жива и здрава, госпожице кмет. Къде е племенникът ми?

— Сойер е добре. Промъква се в „Юрганени пчели“ през задния вход. — Гласът й звучеше напрегнато. — Дамите вътре ли са?

— Със сигурност. Слава богу, че в железарията е нямало никого. С момчетата ще им разчистим пътека колкото може по-скоро.

— Благодаря ти за помощта, Дел!

— Моето момиче е там. — Погледът му, отправен към сградата, беше сериозен, преди да се обърне към нея с усмивка: — Освен това всички сме съседи.

Още двама тичаха по моста, водени от Кейд.

— Всички тези мъже от Луизиана ли са? — попита тя.

— Повечето. Само Дарил е от Мисисипи.

Нямаше представа кой точно е Дарил, но беше благодарна на всички. Двете резачки забръмчаха и разговорът стана невъзможен. Тя отстъпи назад. Докато едните режеха клоните, другите ги товареха в камионите. Когато ги напълниха, започнаха да трупат останалите клони на купчина на празното пространство отстрани.

Отне й пет минути да огледа пораженията в останалата част на центъра. На нейната улица едно дърво се беше наклонило под странен ъгъл, повдигайки с корените си тротоара и уличната настилка. Покривът на пицарията беше повреден и собственикът и двамата му синове го покриваха с брезент. Студиото й изглеждаше незасегнато. Грабна чифт джапанки, които държеше в един шкаф, и изтича обратно.

Когато се върна, пространството отпред беше разчистено и вече се виждаха ъглите на вратата. Повдигна се на пръсти. Сойер стъпваше между листата, понесъл Вера Карсън, стиснала чантата си с две ръце и кръстосала глезени, сякаш седеше на пейка в църквата.

Избухна в смях, породен от обзелото я облекчение, и се втурна към тях. Той пусна мисис Карсън на земята и възрастната дама приглади полата си и изтърси праха от косата си. Регън не можа да се въздържи да не го докосне. Изглеждаше съвсем добре, освен че беше покрит с червеникава пепел.

— Вътре всичко наред ли е?

— Да. Страничната стена е пробита, но жените са се скрили зад плота. Трябва да изведа мис Ефи и мис Леора навън. — Намигна й и хлътна отново вътре.

— Радвам се, че всички сте живи и здрави, но много съжалявам за „Пчелите“, мисис Карсън. Разбрах, че тази сутрин сте подписали документите.

Старата дама се обърна да погледне назад. Изглеждаше по-скоро замислена, отколкото разстроена.

— Както е казано, неведоми са пътищата Господни. — Преди да успее да добави още нещо, дъщеря й се втурна към нея, прегърна я и я отведе.

Мис Ефи се появи, стиснала здраво ръката на Сойер, и веднага щом беше предадена на сина й, Сойер изчезна отново.

Дървото изскърца заплашително, мъжете извикаха и отскочиха назад. Част от сградата хлътна под тежестта му и по тротоара се разхвърчаха тухли.

Регън пристъпи напред, но Кейд я дръпна за ръката. Беше потен и издран от усилията да разчисти улицата от огромните прекършени клони.

— Стой тук. Нека първо да слегне.

Наоколо всичко се успокои. Мъжете се суетяха около един от камионите и разговаряха шумно помежду си. Делмар се приближи, без да откъсва очи от вратата. Но Сойер не се появяваше.

— Къде е той? — обърна се към него Регън.

— Ще ида да видя. Вие двамата изчакайте отвън — нареди Кейд и тръгна към магазина.

Пренебрегвайки заповедта, тя го следваше по петите. Касата се беше изкривила от тежестта и Кейд напрегна всичките си сили, за да отвори.

Плъзна се покрай него и прекрачи прага. Във въздуха се носеше прах, затова размаха ръка пред лицето си и се закашля.

— Сойер? Мис Леора?

— Тук отзад — обади се с треперещ глас възрастната жена.

Тухли и топове плат бяха разхвърляни от лявата страна на магазина, но дясната изглеждаше непокътната, с изключение на натрупания дебел пласт мазилка. В помещението беше тъмно и Регън слепешком си проправяше път между отломките.

Сойер седеше на земята зад тезгяха и притискаше едната си ръка с другата. Тя клекна до него, без да може да го види ясно.

— Ранен ли си?

Той повдигна дланта си. От дълбока рана малко над лакътя му струеше кръв и миризмата усили гаденето, надигнало се в стомаха й.

— Това трябва да се зашие. Какво стана? — наведе се над рамото й Кейд.

— Почти стигнахме вратата, когато стената поддаде. Един пирон от носещата греда ме одраска.

— Инжекция против тетанус и няколко шева. Веднага! — нареди брат му и му помогна да се изправи на крака.

Регън застана между тях.

— Ти се погрижи за мис Леора. Аз ще се заема с него.

Кейд не възрази. Вдигна старата дама и я понесе навън.

— Не искам да те изцапам — каза Сойер и предпазливо я прихвана през раменете.

— Вече съм достатъчно мръсна. Впрочем нямам нищо против — успокои го тя и го прегърна. — Просто се радвам, че си в безопасност.

Подкрепяйки се един друг, двамата излязоха под ярката слънчева светлина. Регън примижа заслепена. Въпреки че част от керемидите на островърхия покрив липсваха, беседката бе устояла на стихията и тя го поведе натам.

На една от пейките до мис Леора седеше Делмар, обвил ръка около кръста й, и двамата се настаниха в ъгъла. Към тях вече бързаха мис Беатриче и мистър Холкомб, нейните лейтенанти на организационния комитет.

Жената направи класическия жест с пръсти, имитиращи пистолетен изстрел, а той я подкрепи с тържествено поклащане на глава.

— Това е катастрофа, Регън. Фестивалът е само след три дни. Трябва да го отменим. — Гласът на мис Беатриче беше с няколко октави по-висок.

— Първата ми грижа е да се уверя, че всички, от двете страни на реката, са добре. — Изобщо не се бе сетила за фестивала.

— Даже всички тези клони да се разчистят, сградите не са безопасни. Видя ли дървото пред ателието ти? Трябва да се отреже, преди да е паднало — отбеляза мистър Холкомб, без да престава да кима.

— В такъв случай наистина ще го отменим — повдигна рамене Регън. Фестивалът вече не й се струваше толкова важен.

— Не е необходимо — обади се Сойер и всички погледи се насочиха към него. — Нашата част не е пострадала.

— Наистина ли казваш това, което си мисля? — посегна към ръката му тя. Над лакътя му личаха струйки засъхнала кръв.

— Хайде да се обединим. Ние предлагаме барбекю и по’бойс. Джамалаята ще ги допълва чудесно. Ще изложим всичката храна по Ривър стрийт. Беседката оцеля, пешеходният мост също. Можем да разположим музикантите на тревната площ. От нашата страна ще намерим място за всичко, което сте планирали.

— А какво ще стане със съревнованието? — изсумтя мис Беатриче.

— Това вече няма никакво значение. Огледайте се наоколо. — Регън махна с ръка към мъжете, разчистващи улиците. — Когато ни сполети нещо такова, всички сме съседи. Мисля, че обединяването на фестивалите е чудесна идея.

Изсвирване на клаксон прекъсна разговора. Кейд го чакаше на главния път.

— Това е превозът ми.

Сойер се изправи и тя го последва от беседката на тревата. Той спря и се обърна към нея:

— Ти остани. Нужна си тук.

— Не, идвам с теб.

Обви длан около врата й и допря челото си до нейното.

— Ще се оправя. Трябва да направиш още няколко списъка със задачи, за да спечелим този конкурс.

— Но, Сойер…

Той я целуна.

— Остани и действай като кмет на двете части на града. Аз ще се върна веднага щом мога.

Наблюдаваше го как се отдалечава, докато всяка фибра от тялото й копнееше да е близо до него. Но Сойер беше прав. Положената клетва я задължаваше. Котънблум имаше нужда от нея.

Нестабилните дървета я принудиха да организира обезопасителни операции на отсрещния бряг на реката. Руфъс предложи безплатни храна и напитки в ресторанта си за доброволците, работещи по разчистването на улиците от страната на Мисисипи.

Началник Томасън и шериф Бери й представиха докладите си. Двамата й родители бяха добре, както и повечето къщи, с изключение на няколко липсващи керемиди и странични обшивки. В Луизиана, освен къщата на Сойер и изкоренените дървета, бе съобщено за нанесени щети единствено в парка с караваните. Най-големи поражения бяха отчетени в центъра на Котънблум, Мисисипи. Слава богу, нямаше жертви или пострадали с опасност за живота.

Когато Сойер се върна, Регън го прегърна набързо и огледа внимателно шевовете на ръката му.

— Боли ли?

— Малко ме дърпа, но ще го преживея.

Пренебрежителната му забележка изпълни сърцето й и от свитото й от сълзи гърло се изтръгна ридание. Хвърли се към него, обви ръце около кръста му и намери с устни пулсиращата вена на шията му. Той отвърна на ласката й със същата страст.

Живи.

След като преживяха бедствието, бъдещето беше пред тях. Тяхната история имаше шанса да приключи щастливо, вместо с фатален край.

Прегръдката му се разхлаби, едната му ръка погали косата й.

— Кейд ме чака. Трябва да огледаме парка с караваните и по-отдалечените къщи. Да се уверим, че никой не е ранен или заклещен в капан. Ще ме почакаш, нали?

— Да. Обещавам.

Целувката беше кратка, но страстна. След като той изчезна от погледа й, тя се стегна и се върна към задълженията си. Когато се смрачи и мъжете, разчистващи града, прибраха инструментите си, двете с Монро вечеряха на крак с барбекю и студен чай. Приятелката й си тръгна, а и тълпата от хора скоро се разотиде. Тя остана да чака до цветята на Сойер.