Рис Боуен
Писмо до Тоскана (5)

Глава 5
Джоана

Април 1973

Разделихме се приятелски с госпожица Хъниуел. Тя дори ме покани на чаша шери за вечерта, за да не стоя сама. Благодарих й сърдечно, но в същото време си умирах да изкрещя: „Дърта лицемерка. Забрави ли колко отвратително се държеше с мен?“. Винаги съм я подозирала в завист към титлата на баща ми. Без значение какво му бе отнето, тя все пак трябваше да се обръща към него със „сър Хюго“. Убедена съм, че това я глождеше.

Вървях бавно нагоре по пътеката и усещах сладкия аромат на зюмбюлите и нарцисите, които цъфтяха от двете й страни. Уханието на прясно окосена трева се носеше от там, където доскоро бяха работили с косачката. Стоях пред входната врата на портиерското помещение, не ми се искаше да вляза и да стана свидетел на онова, което е останало от живота на баща ми. Не си идвах често, след като завърших училище. С татко не успявахме да общуваме добре и разговорите обикновено прерастваха в спор, а понякога и в кавги, така че по-често се срещахме за обяд в някоя кръчма. И двамата съумявахме да сме в добро настроение за времето, през което се наслаждавахме на печеното и ябълковия сладкиш.

Пъхнах огромния ключ в ключалката и го завъртях. Вратата се открехна с онова характерно проскърцване, което често чуваш по радиопиесите, когато някой влиза в къща, обитавана от духове. Пристъпих вътре и отскочих назад от миризмата на застояло, която се носеше във въздуха — съчетание от развалена храна, цигарен дим и дрехи, които се нуждаят от изпиране. Видно бе, че беше излязъл веднага след закуска. Черупки от варено яйце и препечен хляб в сребърния тостер, както и празна чаена чаша с каничка мляко стояха на масата. Това ми подейства донякъде успокояващо. Ако е искал да се самоубие, със сигурност не би си сварил яйце за закуска преди това. Нито пък би оставил млякото така да се развали. Баща ми винаги е бил придирчив. Видът на млякото ми подсказа, че той не е починал онази сутрин, а поне ден преди този, в който госпожица Хъниуел е разхождала кучето си. Това откритие бе последвано от други тревожни мисли: Той наистина ли просто така се е строполил мъртъв? Дали не е лежал в тревата и викал за помощ? Дали би могло да бъде спасен, ако е имало възможност някой да го чуе?

— О, татко — прошепнах. — Толкова съжалявам!

Едвам сдържах сълзите си. Цял живот съм искала да ме обича. Мисля, че все пак ме обичаше по някакъв свой начин, но не както го изразяваше мама. Не помня някога да ме е прегръщал. Когато бях малка, той ме качваше на коленете си и ми четеше книжки, но само дотолкова се проявяваше близостта между нас. Не мисля, че знаеше как да бъде любящ родител. Като всички момчета от висшите слоеве на обществото, е бил пратен в пансион, когато е бил на седем, и се е научил да прикрива чувствата си.

— Татко — прошепнах отново, сякаш можеше да ме чуе. — Наистина те обичах. Само ако…

Думите ми останаха неизказани. Без да се замислям, взех останките от закуската му, изхвърлих черупката от яйцето и препечената филия в кошчето и измих чинията и чашата. Сякаш ако бях заета да върша нещо, това би попречило на емоциите да ме залеят. Прибрах тостера и избърсах масата. Когато приключих, кухнята изглеждаше чиста и спретната, както когато майка ми беше жива. В онези дни тя беше топла и уютна, с чисти перденца, които се ветрееха на отворените прозорци, и винаги с прекрасния мирис на приготвената от нея храна — прясно изпечени кифлички, пай с говеждо и бъбречета, сладкиш „Виктория“… При спомена за това устата ми се напълни със слюнка. Майка ми обичаше да готви. Обожаваше да се грижи за баща ми и мен. Сдържах сълзите си, засрамена от себе си и това, че съм слаба. След като майка ми почина, никога не си позволих да плача. Колкото и подло да се държаха онези момичета в училище, колкото и ужасна да беше госпожица Хъниуел, аз неизменно хвърлях към тях предизвикателен поглед, изпълнен с презрение. Само след като… едва наскоро бях станала толкова крехка и мекушава.

Спомените за майчините ястия ми напомниха, че съм гладна. Не бях обядвала и не можеше да се каже, че няколкото хапки бисквити с яйчен крем са ме заситили. Проверих килерчето за провизии и се ужасих. Беше почти празно. Изсъхнало парче сирене, развалени картофи, няколко консерви с боб и супа. Реших, че докато е имало учебни занятия, се е хранел с останалия персонал в училището. През ваканциите буквално е гладувал. Отрязах си филийка хляб и си приготвих сандвич с препечено сирене. Докато хапвах, се оглеждах из кухнята. Изглеждаше толкова мрачна. Нищо чудно, че е изпаднал в депресия.

След като се нахраних, се почувствах малко по-добре и реших да огледам и останалата част от къщата. Освен кухнята, долу имаше всекидневна и малък кабинет, който беше отреден само за баща ми. На горния етаж имаше две малки спални и баня. Докато обикалях, си мислех, че би трябвало тези вещи да са мои сега. Бях единствено дете. Не мислех, че е оставил завещание — в края на краищата той не притежаваше нищо друго, освен нещата тук. Титлата щеше да умре заедно с него, освен ако не се появеше някой трети или четвърти братовчед. Не, че някой би искал да наследи титла без собственост, земя или пари.

Не ми отне много време да обиколя стаите. Онова, което ме разтърси повече от всичко, беше липсата на дух и атмосфера в тях. Ако някой посетеше къщата, не би могъл да отгатне какъв човек е живял тук. Когато майка ми беше жива, имаше цветя и женски списания, както и разгърнати готварски книги с рецепти на масата. Имаше мои бебешки снимки. Пуловер, който тя плетеше, беше оставен на дивана. Но сега нямаше дори една снимка, картичка или покана. Мястото сякаш беше обитавано от призрак.

Влязох в спалнята ми. Нищо мое не бе останало там. Когато се изнесох, взех със себе си малкото си притежания. Излегнах се на леглото, внезапно почувствала умора. Тази стая беше убежището ми. Всяка вечер майка ми идваше да ме прегърне. След като тя почина, аз се свивах на кълбо в това легло, завивах се през глава и така се изолирах от целия свят, от гадните съученички, от липсата на обич и мисълта, че никой повече няма да ме прегръща така.

Огледах се наоколо. Имаше ли тук нещо, което да искам? Със сигурност не. А в останалата част на къщата? Направих още една бърза обиколка. Забелязах, че баща ми беше успял да спаси някои ценни вещи от имението — прекрасното бюро с дърворезба и малки чекмедженца с гравирани кокалени дръжки в кабинета му. Винаги съм се възхищавала на това бюро. И часовника на дядо ми, който навярно беше отпреди повече от триста години. Разбира се, не и продъненият диван и похабеното кресло, на което сядаше да гледа телевизия. На горния етаж, в голямата спалня имаше красив скрин и гардероб, предназначен за мъжки принадлежности, с чекмеджета от едната му страна и закачалки за ризите и панталоните от другата. Беше разкошна изработка от махагон. Бях поразена от контраста между впечатляващите мебели и малкото вехти дрехи, които намерих в тях. Имаше и няколко картини по стените — ловна сцена и гравюра на замъка „Лангли“ през осемнайсети век с елегантни фигури, сякаш от роман на Джейн Остин, които се разхождаха из имението. Ако се бях родила в онзи век, щях да бъда подходяща партия за господин Бингли, помислих си и се усмихнах.

Допусках, че някои от вещите можеше да бъдат продадени на търг на прилична цена. Със сигурност нямаше къде да сложа мебелите, а не харесвах особено картините. Трябваше да проуча кога щяха да станат официално моя собственост. Поназнайвах някои неща относно легализацията на завещанието покрай работата ми. Ако лицето не е оставило собственост, дялове или други материални активи, узаконяване на завещанието не се налагаше. Но аз трябваше да се сдобия със смъртен акт и да изчакам, докато съдебният лекар освободи тялото. Питах се дали татко е разполагал с адвокат, който би могъл да ме посъветва. Вероятно някоя адвокатска кантора се занимаваше с продажбата на замъка „Лангли“ и изплащането на задълженията след смъртта на баща ми. Би трябвало да прегледам бюрото му или да проверя дали е имал сейф в банката, който, така или иначе, не биха ми разрешили да отворя, докато не получа смъртния акт. Всичко ми се струваше прекалено сложно и объркващо и не мисля, че някога се бях чувствала толкова самотна. Да осъзнаеш, че си нямаш никого на света, е съкрушителна мисъл. Знаех, че майка ми е била сираче, а баща ми — единствен син на единствен син. Може би някъде имах далечни братовчеди, но със сигурност не ги бях срещала.

„Вайкането няма да ми помогне“, казах си. Тъй като все още не можех да започна с опаковането на вещите му, по-добре да ида до селото и да се срещна с викария, за да обсъдим погребението. Надявам се, че той би могъл да се обади на съдебния лекар и да разбере кога ще освободят тялото.

 

 

След като вече имах план за действие, се измих и сресах и тръгнах към селото. Както често се случва през април, слънцето вече се беше скрило зад облаците и всеки момент щеше да завали. От запад задуха студен вятър и аз осъзнах колко глупаво беше от моя страна да не си взема чадър. Докато стигна до викария, щях да стана вир-вода. Пътят, който беше само около два километра, ми се стори безкраен. Притиснах се към живия плет, когато внезапно чух шум от приближаваща кола, и почти се замислих дали да не се кача на автостоп. Не беше необходимо. Беше ван за доставки, който спря до мен, а шофьорът се наведе и отвори вратата откъм моята страна.

— Това трябва да е Джо, няма друг начин — провикна се той. — Искаш ли да те закарам?

Погледнах едрия мъж с червендалесто лице, като се опитвах да се сетя кой беше. Когато видя, че се колебая, той добави:

— Това съм аз, Били. Били Овертън.

Тогава забелязах надписа „Пекарница Овертън. Хляб и тестени изделия“ отстрани на микробуса. Усмихнах се с благодарност и седнах до него.

— Били Овертън — подхванах, — не те познах.

Той се ухили.

— Е, трябва да призная, че съм качил някое и друго кило напоследък. Бях кльощаво хлапе, когато седяхме един до друг в училище, нали?

— Така беше. И беше толкова срамежлив, че едвам продумваше.

Той избухна в смях.

— Права си. Наскоро излязох от черупката си. Налагаше се наистина, работя с клиенти постоянно.

— При баща си ли работиш сега? — попитах аз, докато колата потегляше.

— Точно така. Включих се в бизнеса веднага след училище. Сега отворихме още два магазина — един в Уайтли и един в Хамбълдън. Търговията върви много добре, откак построиха големия жилищен блок. Сега татко се занимава с пекарната, а аз отговарям за доставките.

— Браво на теб! — казах му.

— Ами ти? — попита. — Как я караш?

— Аз съм адвокат — отвърнах. — Или поне ще бъда, когато си взема изпита по-късно тази година.

— Адвокат. Браво! — Той кимна одобрително. — Е, ние винаги сме смятали, че ще излезе нещо от теб. Винаги си била най-умната в класа.

— Ти също беше много умно хлапе — казах. — Помня, че всяка седмица се състезавахме кой ще изкара по-висока оценка на теста по математика.

— Трябва да призная, че смятането винаги ми се е удавало — съгласи се той. — Сега ми е от полза, тъй като трябва да се справям със счетоводството. Татко пече хляба, а аз опичам сметките, както казва жена ми.

Той се разсмя силно.

— Значи, си женен?

— Дали съм женен? Имам дете на три и още едно на път. Очакваме го всеки момент. Ами ти? Омъжена ли си?

— Не, не съм открила правилния човек засега — отвърнах.

— Така и предположих. Ти си заета с кариерата си.

— За местно момиче ли се ожени? — попитах, за да сменя темата.

— Полин Ходжкис — отговори ми. — Помниш ли я?

— Но ние я мразехме! — изстрелях аз, преди да се опомня. Бях проявила нетактичност. — Тя беше такъв сноб и постоянно говореше за разсадника на баща си и за това каква хубава кола имали.

— Тя се промени с годините — каза той, като се обърна към мен с усмивка. — А и е удобно да има хем разсадник, хем голяма овощна градина в семейството. Така имаме пресни ягоди за нашите сладкиши. — Той замълча за миг и лицето му доби сериозно изражение. — Предполагам, че си тук заради баща си? Значи, вярно е, че е мъртъв? Чухме слуха, че е починал, а майка ми видяла линейката да минава.

— Истина е — отвърнах. — Бил е намерен от директорката в близост до училището. Тя смята, че е било инфаркт.

— Това е ужасно — каза той. — Наистина съжалявам. Няма нищо по-лошо от това да загубиш родителите си. Помня, когато почина майка ти и колко тежко ти беше.

Кимнах, но замълчах. Страхувах се, че ако се опитам да кажа нещо, ще се разплача.

— Родителите ми винаги са съчувствали много на баща ти — продължи той. — Казваха, че е било несправедливо, задето е трябвало да продаде дома си така. Не и когато се е предавал през толкова поколения и е осигурявал работа за поколения хора като нас в околността.

— Мисля, че се случва често — отвърнах. — Никой вече не може да си позволи да се грижи за тези огромни къщи. Те са много скъпи, но без стойност, нали така? Постоянно имат нужда от ремонти и са много трудни за отопляване. А и никой вече не иска да е слуга. — Замълчах за миг. — Предполагам, трябва да съм доволна, че не наследих замъка „Лангли“ и че не съм обременена с дългове след смъртта на баща ми, както и с мъчителното задължение да продавам имението.

— Значи, нищо не те задържа вече тук — каза той, докато завивахме по главната улица на селото. — Нямаш причина да идваш повече насам.

Това ме разтърси. Сякаш някой ме удари в стомаха. Нямах вече никаква връзка с мястото, където бях израснала, където семейството ми е живяло толкова дълго време. Вече не принадлежах никъде. Извърнах поглед встрани, през прозореца, така че той да не забележи отчаянието, изписано на лицето ми.

— Къде да те оставя? — попита той.

— При викария, моля. Трябва да организирам погребението.

— Ако имаш нужда от сладкиши или сандвичи за церемонията, само ми кажи и ще ги доставя. За наша сметка ще бъде — усмихна се той.

— Благодаря ти. Много си мил.

Усетих как гласът ми потрепери, докато му казвах това.

Той заобиколи, за да ми помогне да изляза от вана.

— Ще останеш ли в жилището на баща си, или ще се прибираш към Лондон?

— По-добре е да остана, докато уредя всичко.

— В такъв случай кажи ми, ако имаш нужда да те закарам обратно до „Лангли“. Ще съм наоколо следващия час и нещо.

— Благодаря, Били. Винаги си бил добър приятел.

Той се изчерви, което ме накара да се усмихна.

Докато се отдалечавах, една кола спря от другата страна на улицата. Страничният прозорец откъм шофьора се приплъзна и нечий глас извика:

— Госпожице Лангли!

Обърнах се и видях доктор Фрийман. Тръгнах към него.

— Толкова съжалявам за баща ви — каза той. — Беше добър човек.

— Вас ли са извикали, за да отидете при него вчера сутринта?

— Да. Бедният човек. Трябва да е бил мъртъв от известно време, когато са го открили. Масиран инфаркт, опасявам се. Нищо не е можело да се направи, дори да е имало човек при него.

Това малко ме поуспокои. Поне не е лежал там сам и не е викал за помощ.

— Знаете ли дали ще правят аутопсия?

— Няма смисъл — отвърна той. — Предадох заключението си, че причина за смъртта е миокарден инфаркт. Няма следи, които да сочат към престъпление. Няма причина да го подлагаме на това последно унижение.

— Благодаря ви, докторе. Значи, тялото му може да бъде освободено за погребението?

— Да, разбира се. — Той излезе от колата си. — Сега, моля да ме извините, но вече съм закъснял с два часа за обяда и жена ми никак няма да е доволна.

Доктор Фрийман ми кимна приятелски и тръгна към предната врата на жилището си.

 

 

Продължих към църквата „Сейнт Мери“. Тя представляваше сива каменна постройка от четиринайсети век. Къщата, където се помещаваше викарият, беше не толкова стара и не така хубава — направена бе от солидни червени тухли от викторианската епоха. Възнамерявах да тръгна по пътеката към викария, когато внезапно поех на другата страна — отворих тежката дъбова порта и влязох в църквата. На мига бях погълната от студената застиналост на това място. Беше запазила този чудесен мирис, който имат старите църкви — отчасти на влага, примесена с миризмата на старите книги с църковни песнопения и натрапливото ухание на горящите свещи. Стоях така, в средата на църквата, вперила поглед към прозореца над олтара с оригинален стъклопис, който изобразяваше Дева Мария с бебето Иисус на ръце. Като дете обожавах този прозорец. Роклята на Девата беше в най-прекрасното синьо и когато слънцето блеснеше през стъклото, разпръскваше по един магичен начин снопове от синя, бяла и златиста светлина към мястото, отредено за църковния хор.

Наблюдавах я и се опитвах да уловя това усещане за спокойствие, което винаги ме обземаше в тази църква, но погледът на Девата сякаш минаваше покрай мен. Пухкавото бебе лежеше така защитено в ръцете й, а спокойната й усмивка като че ли бе малко подигравателна. „Виж какво си имам — сякаш ми казваше тя. — Не е ли съвършен?“ Затворих очи и извърнах поглед встрани.

Тръгнах да обикалям наоколо, като се взирах в стените и изучавах статуите и паметните плочи на поколения починали Лангли. Като дете ги знаех всичките наизуст. Едуард Лангли, баронет Джошая Лангли, Елинор Лангли, на двайсет и две години. И сега сякаш усещах присъствието им. „Не се тревожи — като че ли ми казваха те. — Ще преживееш това. Ние сме Лангли. Силни сме.“

Лесно ви е било на вас — мислех си аз. — Имали сте дом, в който да се върнете.

Зад гърба си чух шум, който ме стресна.

— Стори ми се, че някой влезе в църквата — каза викарият. — Джоана, скъпа. Радвам се, че търсиш утеха в Бога.

В действителност търсех успокоение в предците си, но го оставих да се помоли заедно с мен, а после той ме заведе в къщата си, където жена му ми поднесе чай и голямо парче плодов сладкиш.