Рис Боуен
Писмо до Тоскана (38)

Глава 38
Джоана

Юни 1973

На другата сутрин, веднага щом се събудих, първата мисъл, която мина през ума ми, бе, че си тръгвам от Сан Салваторе днес. Ренцо щеше да ме закара до гарата и никога повече нямаше да го видя. Хрумна ми, че може би погрешно бях разтълкувала желанието на Козимо бързо да се отърве от мен. Може би не е било страх от това, че съм научила нещо опасно. Възможно е просто да е усетил, че Ренцо е привлечен от мен. Съвпадение ли беше, че всяка, в която се влюбеше Ренцо, биваше отстранена? Това дело на Козимо ли беше? Дали той не беше уредил това момиче от селото да посещава училището по моден дизайн — нещо, което тя не би могла да си позволи? Да го върне от Англия, при положение че е получил удар, е разбираемо. Но да го държи тук и да изисква помощта му във всеки един момент, дали наистина това бе необходимо? Със сигурност Козимо беше от онези хора, които се смятат за центъра на света и гледат на другите само като помощни средства.

Мисълта за това ме подсети и за още нещо. Ренцо беше споменал, че Козимо е бил влюбен, но момичето го е отблъснало. Възможно ли е това момиче да е било София и за да й отмъсти, е съобщил на германците за нея и баща ми? Това би обяснило защо Козимо е опетнил името й и защо иска да се махна толкова скоро от тук.

Все още разсъждавах над тези неща, когато тръгнах към къщата, за да се изкъпя и да закуся с Паола и Анджелина. По време на закуската беше тягостно. Паола изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Дори не съм ти обяснила още нищо за гъбите — промълви тя. — Малките дървесни гъби… толкова са вкусни. И равиолите… не те научих да правиш равиоли. — Тя се пресегна през масата и ме хвана за ръката. — Обещай ми, че ще се върнеш, скъпа Джоана. Ще си прекараме чудесно, нали?

— Надявам се — отвърнах. — Вярвам, че ще бъде възможно, когато този тежък период покрай Джани приключи.

— Жалко, че не си адвокат тук в Италия — каза тя. — Щеше да знаеш как да разговаряш с този полицейски инспектор, така че той да те чуе и да проумее истината.

— За жалост, ние не знаем каква е истината — отговорих аз.

— Каквато и да е тя, не би могла да има нищо общо с теб — каза твърдо тя.

Ето тук грешиш, помислих си, но не казах нищо. Приключихме със закуската.

— Трябва да си събера багажа — промърморих и отидох в стаята си.

Сгънах прилежно дрехите си в куфара. Скоро щях да бъда отново в сивия и дъждовен Лондон, щях да си купувам претоплена пържола и пай с месо от супермаркета за обяд и щях да се питам какво ли крие бъдещето за мен.

 

 

Все още не бях привършила, когато някой почука на вратата.

— Влез — казах аз.

Стреснах се, когато видях, че беше Ренцо, а не Паола.

— Готова ли си? — попита той. — Трябва да побързаме, ако искаме да видим манастира, преди да тръгнем към Флоренция. Баща ми настоява да се срещна с някакъв човек във връзка с лозята ни, преди той да се оттегли за следобедната си дрямка.

— Трябва само да прибера още няколко неща в багажа — казах. — Да оставя ли това за после?

— Може да довършиш всичко още сега. Както прецениш — отвърна ми той и седна на леглото.

Набързо натъпках останалите неща, огледах стаята и затворих куфара.

— Готово — казах. — Можем да тръгваме.

— Bene — отвърна той. — Добре. Сега напред към нашето приключение.

Тръгнахме през лозята, като минавахме между редовете с лози и поехме по път, който вървеше нагоре по хълма сред маслиновите дръвчета. Чухме как някой извика в далечината и съзряхме каруца, която се изкачваше по друг път по склона. Някакъв човек пришпорваше коня си. Ренцо се загледа натам и се замисли.

— Каруца — промълви той. — Имаше нещо, свързано с каруца.

— Какво имаш предвид?

— Внезапно се сетих за нещо, свързано с една каруца. Един мъж се появи пред къщата ни и каза, че е докарал каруцата, но иска първо да му се плати. Но майка ми вече беше заминала и той си тръгна.

— Мислиш ли, че е възнамерявала да избяга с тази каруца? — погледнах към Ренцо с надежда. — Може би тя и баща ми са планирали да избягат заедно или тя е искала да го закара на сигурно място с нея.

Той вдигна рамене.

— Кой знае. Няма никой, който да е останал жив и да ни разкаже. Това е отчайващото в цялата тази история. Да знаем, че никога няма да разберем какво се е случило.

Кимнах в знак на съгласие. Известно време вървяхме, без да разговаряме.

— Добре ли спа? — попита внезапно Ренцо.

— Много добре — усмихнах се аз едва-едва.

Той ми отвърна с усмивка.

— Съжалявам, че земетресението ни прекъсна вчера. А сега вече нямаме повече време. — Той замълча за миг. — Питах се, ако успея да дойда до Лондон някой ден, ще мога ли да те видя?

— Ако Козимо те пусне далеч от себе си за по-дълго време — отвърнах, без да се замисля.

Ренцо се намръщи.

— Не съм затворник на баща ми. Просто при затруднената му способност да се придвижва аз правя нещата, които иначе той би свършил. Но се случва да ходя до Флоренция. Също и до Рим. Така че, защо не и до Лондон? Убеден съм, че неговите вина не са достатъчно добре представени в „Хародс“.

— Със сигурност! — засмях се аз. — И, да, ще се радвам, ако дойдеш да ме видиш.

— Трябва да ми оставиш адреса си.

— Не зная къде ще бъда — отвърнах му. — От известно време спя на дивана у една приятелка. — Щях да кажа „след като излязох от болницата и приятелят ми се ожени за друга“, но все пак довърших мисълта си със „след като освободих предишното си жилище“. — Но сега наследих малка сума от баща си. Надявам се да е достатъчна за изплащането на малък апартамент някъде.

— В Лондон?

— Да.

— Но ти мразиш града — каза той. — Това се вижда.

— Налага се да работя, а ще ми бъде самотно да живея в провинцията.

— Разбирам. — Ренцо ме погледна и за миг помислих, че ще каже нещо, но после отклони поглед встрани и продължи да крачи нагоре по хълма. — Доста дълъг е този път — промърмори той. — Не мога да повярвам, че майка ми е идвала всеки ден с кошницата си до гората. Хората от нейното поколение са били по-силни.

Имаше право. Бях плувнала в пот заради стръмното изкачване и се затруднявах да водя разговор. Зарадвах се, когато пътеката навлезе в гората по билото на хълма. Тук беше прохладно и тихо, под краката ни сякаш имаше мек килим и ухаеше невероятно. Гората обаче не беше особено голяма и ние бързо излязохме от другата страна. Пред нас се издигаше скалистият връх. Навсякъде наоколо имаше ограда с надписи: „Внимание. Падащи скали. Не преминавай“.

Погледнах към Ренцо.

— Дали е добра идея да ходим натам?

— Ще трябва да проверим, нали? Хайде, ето от тук можем да минем.

Показа ми едно място, където човек можеше да се провре през оградата. Пред нас имаше стъпала, които минаваха през тревата. Навсякъде цъфтяха макове и други диви цветя. Със скалистия зъбер на върха, всичко наоколо представляваше разкошен пейзаж и ми мина през ума, че баща ми би се радвал да можеше да го нарисува.

Първите стъпала се оказаха лесни. Но след това те се заизкачваха почти отвесно нагоре по скалите. На места бяха разрушени и скалата отстрани беше пропаднала, така че те висяха над стръмна пропаст. Устните ми пресъхнаха от ужас, но нямаше да позволя на Ренцо да види, че ме е страх.

— Ти мини напред. Аз ще съм зад теб, за да те хвана, ако се наложи — каза той.

Внезапно това ме разтревожи. Замислял ли го е? Да заведе английското момиче някъде, където човешки крак не стъпва, и да го хвърли от скалата?

— Не, ти мини пръв — отвърнах. — Така ще мога да видя кои стъпала са стабилни и кои не.

— О, искаш да се пребия, така ли? — обърна се той към мен и се разсмя.

— По-добре ти, отколкото аз.

— Това трудно може да се нарече истинска любов. Ами Ромео и Жулиета?

— Били са твърде млади, за да разбират каквото и да било — отвърнах аз.

— Добре. Ще мина пръв. Стой от дясната страна на стълбите — каза Ренцо и тръгна нагоре.

Откъм далечните планини задуха силен вятър. От лявата страна в ниското се виждаше стар път, който минаваше през долината. По него се движеха камиони и коли, които от тук изглеждаха като играчки. Ренцо беше изкачил вече три или четири стъпала, когато го последвах. Държах се здраво за ръждясалия железен парапет от дясната страна. Стигнахме успешно до върха и стъпихме на площадката, която някога е представлявала вътрешният двор на манастира. Гледката беше възхитителна. На всички страни се виждаха надиплени един след друг гористи хълмове. Селца, подобни на Сан Салваторе, се показваха едва-едва по върховете на някои от тях. В горите се издигаха древни крепости. Имах чувството, че от тук можех да надзърна чак до края на света.

— Красиво е, нали? — попита ме той и сложи ръка на рамото ми.

Може би това трябваше да бъде най-вълшебният миг. Бях близо до него и съзерцавах тази гледка. Но не можех да спра да треперя от напрежение.

— Не бива да се заседаваме твърде дълго — рекох. — Може да ни видят и да си имаме неприятности.

— Ще ни глобят няколкостотин лири за нарушаване на забраната и преминаване на оградата. Е, и, какво от това? — Той се разсмя. — Успокой се, Джоана. Наслади се на момента, докато все още имаш тази възможност.

Думите, които употреби, ме накараха да вдигна поглед към него, но изражението му издаваше единствено и само удоволствие.

— Нямаше да си щастлив, ако беше останал в Лондон — казах аз. — Ти обожаваш всичко тук.

— Да. Така е. Но също така бих искал да развия уменията си. Ако се бях върнал тук като опитен готвач, щях да отворя свой собствен ресторант. Бих могъл да превърна нашето малко село в интересно място за туристите.

— Все още можеш да направиш това — казах му. — Готвиш много добре. Храната ти е страхотна.

— Но нямам свидетелство, което да удостоверява, че съм обучен в кулинарна академия, нали? Този документ винаги е нужен.

Сетих се за моя изпит пред колегията. Човек има нужда от свидетелството. Естествено.

— Хайде да огледаме наоколо — предложих.

— Стъпвай внимателно — предупреди ме Ренцо. — Тези камъни по земята са неравни и нестабилни. Дай ми ръка.

Ръката му беше топла. Даваше ми усещане за сигурност. Постепенно започнах да се отпускам. Вървяхме полека към руините, останали от някогашните постройки. Измежду разломените камъни бяха израснали малки дръвчета и храсти. От лявата ни страна, върху купчината отломки, имаше и по-високи дървета. Някакво пълзящо растение със светлосини цветове беше покрило по-голямата част от руините. Спряхме, за да се огледаме наоколо.

— Никой не би могъл да се скрие тук — обади се Ренцо. — Може би трябва да погледнем в параклиса.

От дясната страна се издигаха някогашните четири стени на параклиса. Мраморни стълби се виеха нагоре до зейнал отвор, където някога се е намирала входната врата. Пристъпихме вътре. Там, където стояхме, беше прохладно и сенчесто, но слънчевата светлина огряваше стената срещу нас, където се виждаха останките от стенопис. Жена с ореол на главата се усмихваше нежно. Облаци. Ангели. Погледнах надолу, готова да продължа напред, но подът беше покрит с отломки. Огромни греди лежаха върху керемиди и камъни.

— Не мисля, че баща ми би успял да намери подслон тук, нали? — попитах.

— Поне е щял да бъде на завет — отвърна Ренцо. — Можел е да си направи скривалище с всички тези камъни.

— Къде е тогава?

Той се огледа наоколо и вдигна рамене.

— Имало е доста земетресения, след като той е бил тук. Може да се е срутило. Хайде. Нека да погледнем.

Той отново ме хвана за ръка и ние се покатерихме върху купчините развалини. Но нямаше нищо. Никакви захвърлени консерви или цигарени кутии, които да подсказват, че някога тук е имало англичанин. Въздъхнах.

— Не мисля, че има смисъл да оставаме повече. Ако изобщо някога се е укривал тук, е бил открит от германците. Избягал е и е успял да се върне в Англия. Но също така нямаме никакво доказателство, че майка ти е идвала на това място.

— Може да сме се объркали — каза Ренцо. — Може би се е крил в гората и си е направил малко скривалище от клони. А може би тя е рискувала и го е укривала в мазето ни.

Поклатих глава.

— Но тогава хората от Сан Салваторе щяха да видят как германците го отвеждат. И всички вие сте щели да бъдете избити, задето сте укривали англичанин.

— Така е. Добре, дойдохме и разгледахме. Боя се, че сега е време да тръгваме за Флоренция. Най-малкото, което мога да направя, е да те заведа на хубав ресторант, преди да си хванеш влака за дома.

— Благодаря!

Все още се колебаех дали да потеглям. Дали не усещах присъствието на баща ми тук? Може би ако бях по-близка с него…

 

 

Докато се канех да се придвижа напред, нещо ме изхвърли нагоре. Първата ми мисъл бе, че някоя от гредите се беше разместила изпод руините. Но след като се свлякох на четири крака, усетих как земята под мен се тресе.

— Земетресение! — извика Ренцо. — Можеш ли да стигнеш до портата? Не би било добре падащи от стените камъни да полетят към нас.

Но беше невъзможно да се изправя. Подът танцуваше, сякаш беше оживял. Чувах как наоколо камъни се откъсваха от стените. Наведох се и покрих главата си с ръце в очакване всичко да отмине. Изведнъж се чу глух тътен, последван от трус. И като по чудо всичко утихна. Вдигнах поглед и видях как Ренцо се опитваше да се задържи на краката си.

— Леле, това беше доста силно — каза той. — Добре ли си?

— Мисля, че да. Не можехме да помръднем, нали?

Той кимна.

— Надявам се селото да не е засегнато — каза, а после добави: — Дано стълбището да не е пропаднало и да се окажем като в капан тук.

— Оптимистична мисъл — отбелязах аз, а той се разсмя.

Изправих се и се опитах да се придвижа до него. Камъните се клатушкаха при всяка моя стъпка. Внезапно спрях и се загледах напред.

— Ренцо. Насам. Виж.

Той се приближи до мястото, към което сочех. На пода, в близост до дясната стена, беше зейнала дупка. Виждаха се стълби, които водеха някъде надолу.

— Сигурно това е някогашната крипта — каза Ренцо.

— Не мислиш, че баща ми се е крил тук, нали?

— Тогава защо беше затрупана?

— Имало е земетресение, след като си е тръгнал от тук?

— Възможно е. Искаш ли да слезем долу и да погледнем? Подът тук горе е доста нестабилен. Може да пропадне при вторичен трус.

— Нека да опитаме и да видим дали има смисъл да продължим — предложих аз. — Ти си пушач, нали? Имаш ли кибрит?

— Да, в джоба ми е. Готов съм. Когато кажеш.

Той си проправи път към отвора и заслиза надолу по стъпалата. Сега те бяха покрити с отломки там, където подът над тях беше пропаднал. Ренцо изрита няколко, за да разчисти пътя за мен. Следвах го по петите. Когато се озовахме в почти непрогледен мрак, той запали една кибритена клечка. Чух го да промърморва нещо, което вероятно на италиански беше израз на изумление.

Разбрах какво имаше предвид. Помещението представляваше разкошен малък параклис с резбован олтар в единия му край и статуи на светци в нишите, както и няколко картини по стените.

— Погледни това — каза Ренцо, като държеше нависоко клечката в близост до една от картините. — Прекрасни са. Такъв късмет, че германските войници не са ги намерили. Те плячкосваха всеки шедьовър, до който можеха да се доберат.

Клечката изгасна. Изчаках така, на половината път на стъпалата, докато той запали нова, и се спуснах надолу, за да го настигна. Миришеше на влага. Около стъпалата се усещаше студен въздух, което ни караше да се чувстваме странно и леко тревожно. Приближих се до Ренцо.

— Някакъв знак за присъствието на баща ми?

Той беше малко по-напред от мен.

— Там има врата. Може би води към мястото, където се е укривал.

Той се помъчи известно време с резето и най-сетне то поддаде. Вратата се открехна съвсем леко.

— Явно е затисната отзад — каза Ренцо.

— Нека да пробвам да се промъкна през отвора. Аз съм по-слаба от теб.

— Бъди внимателна.

Успях да се провра.

— Беше прав. Коридорът отзад е затрупан, но има нещо, което пречи вратата да бъде отворена изцяло. Изчакай малко. Дай пак светлина.

След като Ренцо ми подаде клечката, аз се наведох, за да взема предмета, който лежеше в краката ми.

— Прилича ми на картина — казах аз. Затруднявах се да я повдигна, тъй като тя бе напъхана така здраво между вратата и огромната купчина отломки. — Не мога да я помръдна — извиках. — Ще се опитам да преместя част от тези камъни.

Докато се мъчех да отстраня някои от камъните, отгоре се срутваха нови. За мен стана опасно. Можех да предизвикам лавина и да се окажа затрупана зад вратата.

— Не мога… — С кански усилия се опитвах да измъкна картината. Почти паднах отгоре й, когато тя се озова в ръцете ми. — Успях! — извиках победоносно.

— Подай ми я — каза Ренцо.

Тъкмо се канех да го направя, когато ме обзе страх. Ами ако всичко това е част от плана? Той взема картината и ме затваря тук. Никой никога няма да ме открие. Това е нелепо, казах си. Трябва да се науча отново да се доверявам на хората. Трябва да си възвърна поне част от вярата. Подадох му картината. Докато се промушвах обратно през вратата, чух как той възкликна:

— Намерихме го, Джоана! Това е тяхното красиво момче!