Рис Боуен
Писмо до Тоскана (41)

Глава 41
Хюго

Пролетта на 1945

Изминаха седмици, а от София нямаше отговор. Хюго си повтаряше, че може би пощенските служби в Италия все още не са възстановени. Може би писмото й се беше загубило. Ще изчака, докато войната приключи официално, и ще й пише отново. Или — по-добре — ще отиде на място и ще я изненада.

Един ден го посети семейният адвокат господин Бартън.

— Съжалявам, че се срещаме при подобни неприятни обстоятелства — започна той. — Да разбирам ли, че няма да оспорвате развода, поискан от съпругата ви?

— Не, не възнамерявам да го правя.

— В такъв случай процедурата е улеснена. Но смъртта на баща ви предизвика сериозни финансови проблеми. Опасявам се, че задълженията са със значителен размер, като се има предвид големината и стойността на имението.

— Какво имате предвид, когато казвате „със значителен размер“? — попита Хюго.

— Близо милион паунда.

— Милион? — възкликна Хюго. — Откъде да взема такава сума? — Ако не сте в състояние да я съберете, боя се, че имението трябва да бъде продадено.

— Но това е чудовищно! — изкрещя Хюго. — Нечестно!

— Боя се, че законът е такъв.

— Възможно ли е част от земята да бъде продадена срещу построяването на сгради върху нея?

— Да. Макар че се съмнявам, че това ще осигури кой знае какви приходи.

— Ще намеря някакъв начин — каза Хюго. — Няма да продам дома, който е принадлежал на семейството близо четиристотин години. Ще видя дали мога да получа заем за построяването на сгради в отдалечения край на имението. Хората ще имат нужда от жилища след войната.

Постепенно обаче се наложи да се изправи срещу реалността. Нито една банка не искаше или нямаше възможност да му заеме пари, за да изгради жилища, а и никой не желаеше да купи част от земята, която беше така отдалечена от железопътна гара. Гарнизонът се оттегли от имението, като остави след себе си огромни поражения върху къщата и земята. Хюго обикаляше заедно с икономката Елзи Уилямс из напуснатите от военни помещения. Навсякъде цареше разруха. Войниците бяха стреляли по статуите и бяха разкъсали тапетите. На места дори бяха използвали стаите вместо тоалетни — подовете бяха покрити с петна и загниваха. Покривът беше протекъл и по таваните на горните помещения се беше появил мухъл. Основният бойлер не работеше. Хубавите мебели бяха нахвърляни в безпорядък в малките спални, където ги беше нападнал дървоядът.

— Безнадеждно е, нали? — каза Хюго на Елзи.

За пръв път тя не можа да му отговори оптимистично. Имаше вид на някой, който щеше всеки миг да се разплаче. Хюго сложи ръка на рамото й, а тя му се усмихна.

По-късно писмото до София му беше върнато неотворено — „Неоткрит получател. Върнете на подателя“, пишеше на плика. Каза си, че може би тя е получила новини от съпруга си и е заминала, за да е с него. Щастлив завършек за нея. Опита се да повярва в това. Искаше да се върне в Сан Салваторе, за да се убеди сам. Не му отне много време, за да проумее колко невъзможно бе за момента. Войната в Европа официално бе приключила с капитулацията на Германия на 7 май, но континентът бе потънал в размирици и на цивилните не беше позволено да пътуват. Обърна се към старите си другари от Кралските военновъздушни сили, за да види дали те не биха могли да открият нещо повече, но нито един от тях не беше разпределен в близост до Сан Салваторе. Най-сетне писа на кмета и получи кратък отговор:

Синьора Бартоли вече не е в селото. Била е забелязана да заминава заедно с германски офицер и оттогава никой не е чувал нищо за нея.

Последната надежда беше попарена. Хюго се срещна отново с адвоката си.

— Добре. Обявете къщата за продан.

По-късно през онова лято Хюго стоеше пред имението и наблюдаваше, докато изнасяха последните мебели. Прислугата беше вече напуснала. Той усещаше неописуема празнота, сякаш бе мъртъв. В действителност му се искаше да беше умрял през пролетта. Защо изобщо го бяха намерили сред толкова убити германски войници? За да понесе цялата тази мъка? Не виждаше смисъл.

Елзи Уилямс излезе през входа за прислугата. Носеше куфара си. Наблюдаваше я как се приближава към него. В този миг лицето й не беше радостно, но изразяваше решителност и стоицизъм. Брадичката й беше високо вдигната. Хюго мислеше колко е тъжно, че тя отива да работи за някой друг и няма да я види повече. През лятото беше свикнал да разчита на нейната точна преценка и на ведрото й излъчване.

— Съжалявам, че нещата се развиха по този начин, сър Хюго — каза тя, когато стигна до него. — Просто не е справедливо след всичко, през което преминахте.

— Така е, Елзи — отвърна той. — Не е честно. Но от толкова време насам нищо не е така, както трябва да бъде, нали? Всички мои другари, с които изпълнявах мисии, загинаха в пламъците. Бедните хорица, които просто са вечеряли по къщите си и са били разкъсани на парчета от бомбите. Ами онези нещастници в концентрационните лагери? Никой от тях не е заслужавал да умре.

Икономката кимна.

— Прав сте. — За известно време настъпи мълчание, а после тя добави: — Чух, че възнамерявате да останете.

Хюго въздъхна.

— Училището предложи да ме настани в портиерското помещение, ако се съглася да преподавам изобразително изкуство. Тъй като за момента нямам други възможности, това решение ми се струва най-удачно. Поне докато стъпя отново на крака. — Той погледна към малкото по размери куфарче, което тя носеше. — Ами ти, Елзи? Къде ще отидеш? Нямаш съпруг, нали?

Тя се разсмя.

— О, не сър. Така е прието, нали знаете, икономките и готвачките да бъдат наричани „госпожо“, независимо дали са омъжени, или не. А колкото до това къде ще отида, не съм много сигурна. Надявам се да намеря нещо друго, макар да се говори, че повечето от именията ще бъдат затворени. Но все пак ще се справя.

— Нямаш семейство, нали? Помня, че когато дойде при нас, беше сираче.

— Така е, сър. Нямам семейство. Дори не познавам роднините си.

Хюго я погледна и почувства огромно съжаление. Ето, беше захвърлена на произвола на съдбата, без да има къде да отиде, и не се оплакваше. Понасяше всичко стоически. Понечи да каже нещо и сам се учуди на думите, които произнесе:

— Знаеш ли, Елзи, можеш да останеш тук.

Тя му хвърли поглед, пълен с изненада, и поклати глава.

— Да остана тук? О, не сър. Те бяха категорични, че ще си наемат нов персонал за училището.

— Имах предвид да останеш с мен.

— С вас? В портиерското? — Тя се изсмя нервно. — Първо, не мисля, че ще има място, а и не ви трябва прислуга.

Той усети, че се изчервява.

— Не се изразих добре. Имах предвид, че ние винаги сме се разбирали добре. Ти си мила и добра жена. И аз наскоро оцених присъствието ти до мен. През цялото време ми беше голяма опора. Ти няма къде да отидеш, а аз си нямам никого. Ако се оженим, това ще е добре и за двама ни.

— Да се оженим? Сър? — Очите й бяха широко отворени от изумление. Тя поклати глава. — Боя се, че нищо добро не би излязло от това. Аз съм доста по-възрастна от вас. Едва ли сте на повече от… трийсет и четири, нали?

— Трийсет и пет — отвърна Хюго.

— Аз съм вече на четиресет и две, сър.

— Убеден съм, че това не е непреодолима разлика.

— Мисля, че не би трябвало да вземате прибързано решение относно такъв важен въпрос. Не и когато преживяхте толкова много и се чувствате така нещастен и объркан… след като мисис Лангли ви напусна. Освен това не бих искала да ми отправяте подобно предложение от съжаление към мен.

— Не изпитвам съжаление към теб, Елзи — прекъсна я Хюго. — Всъщност ти завиждам. Ти си в състояние да извлечеш най-доброто и от най-тежката ситуация. Мисля, че си точно това, от което имам нужда в този момент. Разбира се, напълно възможно е да не ме намираш за подходяща партия…

Тя се изчерви.

— Винаги съм смятала, че сте много привлекателен, мистър Хюго. Когато бях млада, дори държах ваша снимка в стаята си. — Тя замълча за миг и запристъпва притеснено от крак на крак. — Но освен всичко друго възниква въпросът с класата. Вие сте баронет, аристократ. А аз съм прислужница. Хората ще ни одумват.

Хюго постави ръка на рамото й.

— Мисля, че войната промени всичко. Вече няма да има толкова изявено класово неравенство. А и на кого му пука за хорските приказки? Нека си говорят. Смятам, че ние ще съумеем да бъдем щастливи, независимо от тях, нали?

— Винаги много съм ви харесвала, мистър Хюго — каза тя. — А и трябва да призная, че възможността да имам собствен дом и да не живея под чужд покрив е доста примамлива. Но не бих искала да направите нещо, за което по-късно ще съжалявате.

Той се усмихна и леко повдигна брадичката й.

— Кълна се, не бих съжалил нито за секунда, Елзи. И за бога, остави този проклет куфар. Искам да те целуна.