Рис Боуен
Писмо до Тоскана (28)

Глава 28
Джоана

Юни 1973

След като процесията се разпръсна на площада, ние постояхме и наблюдавахме как хората се разотиваха във всички посоки. Погледнах към Паола, като се питах дали не трябва и ние да си ходим.

— Всички отиват да донесат нещата за пиршеството — поясни тя. — Тази година сме поканени да се присъединим към семейство Донатели. Мария Донатели беше така добра да ни покани, защото къщата ми е далече и би било трудно да ходя до там и след това да се върна на площада с храната. Ще ги чакаме на тяхната маса.

Последвах я през площада до една маса, застлана с бяла покривка. На табелка беше изписано „Семейство Донатели“. Сега забелязах, че всяко семейство си има запазена маса. Огледах се, за да видя къде ще седнат Козимо и Ренцо. Наоколо сновяха мъже, които разнасяха плата с нарязано агнешко месо. Видях как оставиха подносите на маси пред кметството. Все още от Козимо и Ренцо нямаше и следа. Осъзнах, че може би те са били сред мъжете, облечени с робите и качулките. На нашата маса пристигаха хора и носеха купища паста, ризото, салати, хляб и огромно парче шунка. Представиха ме, след което се оказах сред шумна тълпа, която се състоеше от представители на различни поколения. Най-младият участник тук беше дъщерята на Анджелина, а най-възрастният — съсухрен дребничък мъж без зъби, чиято храна беше предварително нарязана. Навсякъде около нас хората се смееха и говореха високо. На площада беше изключително шумно. Огледах се и се замислих дали има повод, който би могъл да предизвика толкова искрена радост и желание за празненство у моите сънародници. Чувствах се не на място тук, макар и всички да бяха много мили. Постоянно ми предлагаха храна и ми доливаха чашата с вино.

Внезапно ми се прииска да се откъсна от тържеството. Извиних се, като използвах за претекст, че трябва да отида до тоалетната. Когато се отдалечих в сенчестия край на площада, усетих, че някой вървеше зад мен. Отместих се встрани, за да направя път, но човекът мина отпред и спря. Беше Ренцо. Той отново взе ръката ми, повдигна китката ми и я сравни със собствената си, на която сега имаше пръстен.

— Да, идентични са — каза той. — Невероятно.

Оглеждахме пръстените и ги съпоставяхме. Той все така беше смръщил поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— От вътрешната страна на моя има изписани букви. Забелязах ги вчера. Х. Р. Л. Знаеш ли какво означават?

— Да. Хюго Родерик Лангли. Инициалите на баща ми — отвърнах.

Той поклати глава.

— Ще трябва да се съглася, че този пръстен идва от него. Трудно е да се повярва, че е бил тук и е познавал майка ми, но сега имаме доказателство, че това, което казваш, е истина. Трябва да се извиня за грубото си отношение по-рано.

— Няма нужда от извинение. Радвам се, че някой ми вярва.

Ренцо ме погледна, а аз му кимнах. Той се усмихна.

— Кой би помислил. Когато баща ми разбере, ще бъде толкова изненадан.

— Не му казвай.

Той ме погледна въпросително.

— Защо? Защо не е редно да знае?

— Защото… — поколебах се аз. — Защото не знаем със сигурност какво се е случило и преди да разберем, предпочитам това да си остане между нас.

Не бях сигурна какво трябва да направя и дали мога да се доверя на Ренцо. Бях научила по трудния начин, че не всички мъже са надеждни. После осъзнах, че нямаше как да науча нещо повече за баща ми и София, ако не споделях онова, което вече знаех.

— Бих искала да ти покажа нещо. — Протегнах ръката си. — Този медальон, прикрепен с тази панделка, беше сред вещите на баща ми. Сигурна съм, че майка ти му го е дала. Той не беше религиозен и никога не би избрал да носи нещо подобно.

Ренцо взе китката ми и се загледа в медальона. Чувствах се много неловко от докосването му, но той сякаш не забелязваше колко се е доближил до мен.

— Интересно — каза ми. — Не съм сигурен коя светица е това.

— Паола каза, че е света Рита — отвърнах.

Той сви рамене.

— Не съм познавач на светците. По-старите поколения вярват, че за всеки проблем си има светец. Откровено казано, не съм забелязал да са ми били в помощ при решаването на моите.

— Имал си проблеми? — попитах.

— Не е като да е било без хич. Е, предполагам, че в сравнение със световните неволи, бих ги определил като малки временни неуспехи. Предимно любовни страдания. — Той замълча за миг и пак се намръщи. — Не би трябвало да те отегчавам с това, синьорина Лангли.

— Не, моля те. Не ме отегчаваш. И моля те, наричай ме Джоана.

— Добре, Джоана. — Той сви рамене. — Когато бях на осемнайсет, тук имаше едно момиче. Бях изпратен на училище във Флоренция и когато се върнах у дома, казах на баща ми, че искам да стана готвач. Той не одобри идеята. Щях да наследя всички тези земи, включително маслиновите дървета и лозята. Той искаше да изучавам селско стопанство, така че трябваше да отстъпя и изкарах един курс по винарство към университета. После се прибрах у дома и се влюбих. Мислех, че Козимо ще е щастлив, но той не я харесваше. Тя искаше да стане моден дизайнер и за неин късмет, спечели място в Института по мода в Милано. Замина за там и разбира се, така и не се върна. Чувам, че е станала известна.

Той замълча за миг и ме погледна.

— Не знам защо ти разказвам за живота си.

— Може би защото усещаш, че и аз съм минала през подобни перипетии.

— Наистина ли?

— Да. Този, за когото мислех, че ще се омъжа, ме заряза заради друга, която щеше да подпомогне кариерата му.

— Винаги са ми казвали, че англичаните са студени и благоприлични — каза Ренцо. След малко се поправи. — Трябва да призная, че не всички са такива. Когато работех в Англия, срещнах едно момиче. Тя беше много мила, забавна и приятелски настроена и никак не беше скучна, както се говореше за англичаните. Реших, че бих могъл да остана в Лондон и да се оженя за нея. Но Козимо получи удар и трябваше да се прибера скорострелно и да я оставя. Имам чувството, че всеки път, когато се влюбя, нещата са обречени.

— Но пред теб има толкова много време — казах аз.

— За теб може би е така. Но аз вече навърших трийсет. Според нашата култура това вече е безнадежден случай. Стар ерген, като баща ми.

Вървяхме в сянката на тясната уличка и забелязах, че малкият парк е точно пред нас.

— Има още нещо, което бих искала да видиш — обадих се аз. — Може ли да седнем в парка, за да ти покажа? Може би ще ми помогнеш да разбера и аз.

Къщите останаха зад нас. Ренцо вървеше след мен по пясъчната алея, която водеше към пейката под сянката на смокинята, където предишния ден седеше възрастната двойка. Той се настани до мен и аз отворих чантата си. Извадих цигарената кутия, върху капака, на която баща ми беше нарисувал жената.

Когато му подадох рисунката, той възкликна:

— Да, това е тя. Майка ми. Точно каквато я помня. С тази нейна усмивка. Баща ти ли е нарисувал това?

— Би трябвало да е той.

— Успял е да я улови толкова добре.

 

 

Наоколо беше съвсем тихо. Чуваше се само гукането на някакъв гълъб, което идваше откъм дървото над главите ни, и чирикането на врабчетата, които се валяха в прахта. Сякаш бяхме съвсем сами на края на Вселената.

— Не разбирам — каза той. — Баща ти е дал на майка ми пръстена си, който би трябвало да е доста ценен. Нарисувал я е по този начин. Ясно е, че е имал чувства към нея. А тя му е дала медальон. Това би трябвало да означава, че тя също е имала чувства към него. Какво се е случило? Какво се е объркало? Дали я е оставил и е заминал за Англия и тя е избрала сигурността на това да тръгне с германеца?

— Има още нещо, което трябва да видиш. Предишния път ти говорих за него.

Подадох му писмото на баща ми.

Ренцо погледна плика.

— Да, това е нашият адрес — потвърди той. — Къщата, в която съм се родил. Било е изпратено… след като тя е заминала. Вече не е била там.

Той въздъхна.

— Сега прочети какво е написал баща ми.

Той отвори плика. Започна да чете, спря за миг и ме погледна.

— Италианският му е бил добър.

— Изучавал е изкуство във Флоренция преди войната — обясних аз.

— Бил е художник?

— Не и след като съм се родила. Преподаваше изобразително изкуство в училище, но не знаех, че е рисувал, допреди смъртта му, когато намерих някои наистина прекрасни картини.

Той се зачете отново в писмото. Усетих как се сепна, когато стигна до последната част от текста.

— Нашето красиво момче? — попита Ренцо и ме погледна.

— Питах се дали не е имал предвид теб и това, че трябва да те скрият от опасностите.

Той поклати глава.

— Вече ти казах. Никога не са ме укривали. Живеех с майка ми и с прабаба ми, а после майка ми ни напусна. След това продължих да живея с баба до смъртта й малко след войната. Тогава ме взе Козимо. Той взе земята на майка ми и баща ми и съумя да закупи имотите на хората, които бяха загинали по време на войната. Така стана достатъчно заможен, за да ми осигури добро образование.

— Възможно ли е майка ти да е имала друго дете? Дете от баща ми?

— Как би могло да се случи това? — Той поклати глава. — Щяхме да знаем.

— На колко години си бил? Три? Четири? Може би дете на тази възраст не би обърнало внимание, ако някоя жена понаедрее.

— Но баба щеше да забележи. Всяка жена в селото щеше да види. Нищо не убягва на жените в Сан Салваторе, уверявам те. Знаят всичко. И ако беше родила, къде щеше да се случи това?

— Това ми напомня за въпроса как така баща ми е бил тук и никой не е разбрал? Има ли вероятност да се е укривал у вас?

Изражението на Ренцо стана замислено.

— Предполагам, че е било възможно. Имахме огромен таван и трябваше да се изкачиш по стълбата, за да стигнеш до там. Майка ми отиваше горе от време на време, за да донесе разни неща, които ни трябваха. Също така имахме и мазе. Не обичах да ходя там, защото имаше плъхове и беше тъмно. Но в него държаха виното и зехтина.

Погледнах го обнадеждена.

— Значи, можело е някой да бъде укрит в мазето ви?

— Само че как баща ти е бил въведен в къщата? Единствената врата беше откъм улицата.

— А какво имаше в задната част?

— Прозорци, които гледаха към градските стени долу в ниското. Освен това няма начин баба да не разбере. Помня, че тя беше много строга жена, която всяваше респект. Не мисля, че щеше да позволи в семейната й къща да бъде укриван чужденец. Щеше да отиде незабавно при свещеника и да му каже.

— Нямаше ли и майка ти да стори същото? — попитах аз. — Със сигурност е била вярваща, иначе не би дала на баща ми този медальон.

— Предполагам, че да. Свещеникът никога не би споделил изповедта. Тя е свята.

— Говорих с отец Филипо — казах аз. — В случай че майка ти му е споделила нещо важно. Той я помнеше с много обич, но подробностите му убягваха.

— Да, чух, че паметта му изневерява. Много жалко. Какъв мил старец.

— Тя би поела огромен риск, ако е укривала вражески пилот в дома си, поставяйки на карта живота на сина си и баба си — рекох.

— Не само това. Не забравяй, че у дома живееше и германец. Този, с когото е избягала. Но е възможно той да е дошъл в къщата, след като баща ти вече го е нямало там. Как е бил спасен баща ти? Вероятно съюзниците са пристигнали, намерили са го и са го взели със себе си, като са оставили майка ми.

— Предполагам, че би могло да е станало така.

Спогледахме се. И двамата се опитвахме да проумеем нещата.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна — обади се накрая Ренцо. — Наистина не си спомням почти нищо от онзи период. Сещам се, че известно време бях болен и майка ми се грижеше за мен. Помня и германеца в къщата ни — този, с когото тя избяга. Помня, че се хранехме със зайци и кестени и с всичко, което тя можеше да намери. Излизаше с кошницата си и търсеше из гората нещо за ядене, защото хитлеристите ни вземаха всичко, което имахме. И сега вече няма как да не повярвам, че тя и баща ти са се срещнали и са се влюбили. Но красивото момче… Нямам никаква представа какво е имал предвид с това. Опасявам се, че никога няма да разберем. — Ренцо ме погледна, сякаш се опитваше да проумее загадката. — Ако е имало дете и то е било скрито, със сигурност е починало. Нищо добро няма да излезе от нашето търсене. Трябва да си идеш у дома. Да напуснеш това място. Имам чувството, че тук не е безопасно за теб.

Изви се студен вятър и сякаш искаше да грабне писмото от ръцете ми. Отвъд хълмовете се трупаха облаци. Внезапно се почувствах неспокойна да седя тук на пейката с него. Двама души сами, без жива душа наоколо. Исках да го попитам какво иска да каже с това, че не е безопасно за мен. Знаеше ли нещо, или имаше предвид това, че полицията би могла да ми припише убийството?

Изправих се.

— Трябва да се връщам. Паола ще се тревожи за мен.

— Да. — Той също се надигна. — А аз трябва да помогна на Козимо. Няма да е доволен, че съм разговарял с теб. Смята, че носиш неприятности тук.

— Не искам да създавам никакви проблеми — отвърнах. — Искам само да узная истината. Но сега ми се струва, че това никога няма да стане.

Тръгнахме заедно по пътя.

— Мислиш ли, че полицията ще ме пусне скоро? — попитах.

Той вдигна рамене.

— Кой знае? Смятам, че е повече от ясно, че не си имала никаква причина да убиваш Джани, и определено не си достатъчно силна, за да си способна да го бутнеш в онзи кладенец. За съжаление, някои от полицаите ни са идиоти. Но не се тревожи. Ще направим каквото можем за теб, обещавам ти. Не бива да има подобно отношение към чужденците.

 

 

Стъпките ни отекваха и звукът от тях сякаш се блъскаше в стените от двете страни на тясната уличка. В далечината се чуваше смях. Някой беше засвирил на акордеон. Гласовете се извисиха в песен.

— Изглежда, че се забавляват — казах аз.

Той кимна.

— На място като това хората имат малки очаквания и се радват на малки неща. Не е като в Лондон, където трябва да похарчиш пари, за да прекараш добре, и никой никога не се смее. В ресторанта, където работех, беше тихо като в гроб. Хората шепнеха. И никой не се усмихваше.

Замислих се върху думите му.

— Това е така — казах. — Ако някой говори или се смее на висок глас, ще го гледат странно.

— И въпреки това живееш там.

— Трябва да взема изпитите си пред колегията — оправдах се аз.

— Колегия? Искаш да работиш с колеги?

Това ме разсмя.

— Не, така се казва изпитът, след който ставаш адвокат. Викат те пред колегията. Глупаво, нали?

— На английски има толкова много странни изрази — отвърна той. — Постоянно се чувствах объркан какво искат да ми кажат хората. Значи, ще ходиш на изпит за адвокат?

Кимнах.

— И когато го взема… ако го взема, мога да практикувам право, където поискам. Но все още не съм намерила място, на което да се чувствам у дома.

— А там, където си израснала?

Поклатих глава.

— Никога не съм се чувствала добре там — казах. — Баща ми произлиза от благородническо семейство. Той беше сър Хюго Лангли. Преди да се родя, сме притежавали разкошна голяма къща, която се наричала на името на фамилията, както и много земи. Но се е наложило баща ми да продаде всичко заради данъците, дължими върху имотите. Така че живеехме в къщата за портиера, а баща ми беше учител в училището, което беше откупило имението ни.

— Това трябва да е било тежко за него — каза Ренцо. — Всеки ден са му напомняли какво е изгубил.

— Да, сигурна съм, че е било така. Майка ми не беше с благородническо потекло и беше толкова щастлива просто да се грижи за нас. Но тя почина, когато бях на единайсет. След като мама си отиде, животът стана пуст и тъжен. Посещавах училището, но останалите момичета там бяха богати. Нямаха никакъв интерес към учението. Те или ме дразнеха, или ме презираха. Така че, не, не бих искала да се връщам там.

— Значи, и двамата сме израснали без майка. Никога не е лесно. Винаги има нещо, което да липсва — обади се Ренцо. — Понякога се будех, защото сънувах, че майка ми ме целува по бузата, така както правеше, когато бях малък и спях.

— Майка ти със сигурност те е обичала — отвърнах му. — Наистина ли мислиш, че би те изоставила, ако действително не се е налагало?

Той се спря и се загледа напред по посока на смеховете и песните, които идваха от площада.

— Така ми казваха. Всички смятат така — каза той. — Сега не съм убеден в това.