Рис Боуен
Писмо до Тоскана (27)

Глава 27
Хюго

Декември 1944

Коледа наближаваше. София каза, че Козимо е застрелял диво прасе в гората.

— Трябва да го пазим в тайна — поясни тя, — защото нямаме право да притежаваме оръжия и ако германците разберат за глигана, ще ни го отнемат. Те обичат месо. Но мъжете ще го разфасоват в гората и ще раздадат по порция на всяко семейство в Сан Салваторе, така че ще имаме месо за празника. И познай какво ще приготвя? Рагу от диво прасе. Консервата, която ми даде, е с домати! Толкова съм въодушевена. Ще направя и кестенова торта. Истинска празнична трапеза.

След като тя си тръгна, Хюго продължи да си представя радостта по лицето й. Открива щастието в толкова малки неща, помисли си. Сравни я с Бренда, която не се въодушевяваше от нищо напоследък. Знаеше, че животът в замъка „Лангли“ беше скучен за нея, че смята провинцията за отегчителна. И все пак те не бяха насред нищото. Имаше бърз влак до Лондон от Годалминг и тя ходеше до там достатъчно често, за да пазарува, а дори и по нощни клубове. Пиеше доста, всякакви коктейли, и той бе сигурен, че е пробвала и кокаин. За него съпругата му беше като животно, уловено в златна клетка.

Прогони образа й от ума си и се замисли за София. Искаше да я изненада с коледен подарък. Не беше успял да хване друг гълъб. В действителност сега рядко виждаше птици, тъй като температурите се понижиха и нощем се заскрежаваше. Трудно успяваше да се стопли — дори когато навличаше собствените си дрехи и тези на Гуидо и лежеше върху овчата кожа. Опитваше се да се движи повече през деня и прекарваше часове в ровичкане из развалините. Разрушенията бяха сериозни. От постройката не бе оцеляло почти нищо, с изключение на стените на параклиса. Беше намерил отделни страници от книги, толкова съсипани от дъжда, че едва се четяха. Откри почти цял католически требник с похабени кожени корици. Щеше да го остави, но после промени решението си. Не му се струваше редно нещо така древно и свещено да бъде унищожено. Вдигна го и го пъхна в джоба на якето си. Питаше се какви ли още ценни и редки предмети са били изоставени от монасите, когато германците са ги прогонили. София му беше казала, че нашествениците са плячкосали картините от манастира. Надяваше се все пак монасите да са взели със себе си повечето ценности.

Проправяше си път към параклиса, когато го съзря — слънцето осветяваше нещо, което приличаше на монета. Наведе се едвам и го вдигна от земята. Беше медальон — изобразяваше жена, простряла ръце. Около нея с мънички букви беше изписано нещо. Мадоната, помисли си и се зарадва, че вече има коледен подарък за София. Върна се при скривалището си и приседна, като започна да почиства медальона с ризата си, докато той не заблестя почти като нов. После прокара пръсти през страниците на требника. Крайните листове бяха от по-дебела хартия. Откъсна внимателно един от тях и нарисува малка коледна сцена за София — Светото семейство и около тях овцете, вола и магарето. После прибави и хълма със Сан Салваторе в далечината. Беше много доволен от резултата. Сгъна рисунката и постави медальона в нея. После ги пъхна в кожената подвързия на требника.

 

 

— Съжалявам, че няма да мога да дойда на Коледа — каза София, когато пристигна. — Ще бъде невъзможно. Ще ходим на Коледната служба в църквата, а след това ще празнуваме със съседите през по-голямата част от нощта. А на следващия ден цялото село е навън. Празнува се много, макар че Господ ни е свидетел, че точно сега нямаме повод за празненства. Ще трябва да изчакам, докато всички заспят в коледната нощ, препили с вино, преяли и предоволни. Съжалявам, че ще се наложи да те оставя сам в толкова специален ден. Ще дойда веднага щом мога. Ще ти донеса малко от рагуто от диво прасе, макар и да се опасявам, че пастата няма да е така вкусна, когато е изстинала. Но днес съм ти донесла достатъчно, за да се заситиш. — Тя разгъна плата, с който беше покрита кошницата, и той видя, че му беше сложила голямо парче полента, маслинова тапенада, бучка овче сирене и сушена ябълка. — Това ще стигне за известно време. А за сега имаш супа.

Хюго изяде супата. Трогна се от угриженото й лице и начина, по който го наблюдаваше, докато той се хранеше.

— Някога опитвала ли си да рисуваш, София? — попита я внезапно.

— Аз? Като дете. Една от монахините хареса рисунката ми на магаре и я закачи на стената. Но дотам беше моята кариера на художник — засмя се тя.

Изведнъж у него се появи абсурдното желание да я заведе в Англия, да я настани в ателието си в „Лангли“ и да я учи да рисува, но не посмя да изрази на глас тази своя безумна идея. Защо да й предлага нещо, което няма да се осъществи? Защо да й дава напразни надежди? За да преживее по-леко тези тежки времена, отговори си.

— Когато войната свърши, ще се върна в Сан Салваторе — поде Хюго — и ще донеса статива и боите си. Ще те оставя да рисуваш каквото поискаш. После ще закача на стената си у дома рисунките ти.

— Ще бъде още едно магаре. Мога да рисувам само това — изкиска се София.

— Но би могло да е синьо магаре. Магаре на точки. Летящо магаре. Както и много летящи магарета.

— Какви ги говориш, Уго — изсмя се тя и го плесна закачливо през ръката. После внезапно се почувства виновна. — Извинявай, не биваше да правя това.

— Не се извинявай. Обичам, когато се смееш. Караш ме да се чувствам жив. Така надеждата не умира.

— Когато си помисля, че ще те видя скоро, аз също се чувствам по-жива.

Хюго инстинктивно взе ръката й.

— Ти си единствената причина, поради която съм жив, София. И си единствената причина, поради която искам да остана жив.

— Не говори така. Съпругата ти. Синът ти. Семейството ти. Те са твоята причина.

Той поклати глава.

— Не. Ако не се върна, ще поплачат известно време, ще кажат колко храбър мъж съм бил и как съм отдал живота си за родината, а след това ще продължат да живеят, сякаш нищо не се е случило. Не мисля, че у дома има някой, който истински би страдал за мен.

— Аз бих — каза тя. — Ако загинеш, наистина ще плача за теб.

Хюго забеляза, че София не е издърпала ръката си. Всъщност стискаше китката му така силно, както я държеше и той.

 

 

Събуди го камбанен звън. Беше доста тъмно и той не знаеше колко е часът, но камбаните продължаваха да ехтят из замръзналата околност. Германците — помисли си. — Германците са се върнали в селото. — Но след това си каза: — Не. Камбаните бият за среднощната служба. Коледа е. Отпусна се назад и се усмихна на себе си. В главата му нахлуха спомени от далечното минало. Той е на пет или шест години. Събужда се в студената сива утрин и намира чорапа, който прелива от подаръци, до крака на леглото. Бавачката подава глава през вратата.

„Дядо Коледа е дошъл, така ли?“

„Да — едва успяваше да каже нещо, беше толкова развълнуван. — Виж колко неща ми е донесъл.“

„Ха, не си ли късметлия днес? И все пак мисля, че и долу е оставил нещо. Най-добре да те измием и облечем.“

И наистина имаше още нещо. Охранено кремаво пони. Щастливи времена — помисли си. — Когато майка ми беше все още жива, баща ми не беше заминал на война, а на мен ми бяха обещали брат или сестра. Само че нещо се беше объркало и майка му и бебето бяха умрели по време на раждането. Внезапно бяха останали само с татко и бавачката. А на следващата година той беше изпратен в пансион и баща му беше мобилизиран. Никога повече не се почувства сигурен и в безопасност.

Лежеше и слушаше, докато последният камбанен звън замлъкна в тихата нощ.

— Честита Коледа! — каза той на глас и заспа.

 

 

Когато отново се събуди, чу различи далечни шумове — звуците на барабани и тромпети. Това му напомни за нахлуваща войска от времето на древните римляни или от Средновековието. Но София му беше казала, че всички ще празнуват навън. Може би в селото имаше оркестър и процесия, които бяха част от коледните тържества.

Изми се с дъждовната вода от варела и му се прииска да имаше гребен в джоба си, за да се среши. Навлажни косата си и прокара пръсти през нея, за да приглади къдриците. Навън бе изключително ясно. Цареше пълна тишина — толкова бе тихо, сякаш дъхът му бе единственият звук наоколо. Барабаните и тромпетите бяха замлъкнали и той си представи всички в селото, насядали около дълги маси. Подават си купи с храна, говорят и се смеят, сякаш нямат никакви грижи.

Празненствата ще продължат до късно през нощта, помисли си. София може и изобщо да не дойде. Трябваше да се примири с това и се надяваше тя да не рискува да идва при него, когато хората се прибираха по домовете си след празника.

Настъпи нощта. Хюго се настани в леглото си. Жадуваше за цигара, чаша скоч, пай със свинско, наденичка и парченце шоколад — всички онези малки неща, които беше приемал за даденост през целия си живот.

Помисли, че чува ангелска песен, и смаян, отвори очи.

— В полетата стояха овчари и пазеха нощем стадата си — промърмори той, като си припомни думите от Евангелието.

Погледна нагоре и видя ангел, който се приближаваше към него и пееше с висок, ясен и чуден глас. София държеше фенер, който осветяваше лицето й.

— Mille cherubini in coro ti sorridono dal ciel — пееше тя. — Хиляда херувима пеят в небето.

После приседна на пода до него.

— О, ти си буден. Толкова се радвам. Виж, донесла съм ти хубави неща за Коледа. Излез и се наслаждавай на празника.

Той се измъкна от леглото и се настани на пейката до нея. Тя разопаковаше храната, която бе донесла.

— Рагу от диво прасе и паста — занарежда. — И овче мляко с мед и пипер. Торта с кестени. И малко шишенце грапа. Яж, яж.

Той се усмихна на настоятелността й. Типична италианска майка — помисли си — макар и да е толкова млада. Нямаше нужда от повече подканяне. Храната беше все още топла. Той яде до насита и отопи купата с последните залъци полента. Грапата беше силна и изгори гърлото му, но разля топлина из цялото му тяло.

— Хареса ли ти? — попита срамежливо София.

— Чудесно беше. Истинско пиршество — отвърна той, а тя се засмя звънливо.

— Толкова хубаво беше днес в селото. Първо прекрасна служба в полунощ. Всички пяха, а отец Филипо ни окуражи със словата си. После празнувахме заедно с другите семейства. Трапезата беше изобилна и всички бяха щастливи. Както в добрите стари времена. — Лицето й придоби отново сериозно изражение. — Козимо ми даде подарък — бутилка лимончело, която беше крил в мазето си. Не исках да приемам, но наоколо имаше и други хора и не можех да го злепоставям пред тях. Така че го накарах да я отворим веднага и да вдигнем тост за любимите ни хора, които все още не са се завърнали у дома.

За миг се натъжи, а след това отново се усмихна.

— Донесла съм ти нещо мъничко, защото на Коледа не може без подаръци.

Подаде му едно ангелче, изработено от дърво.

— Беше част от коледната украса — добави тя.

— Не трябваше да го вземаш от там, София — възрази Хюго, докато тя поставяше фигурката в ръцете му.

— Но там има много ангели, а аз исках един, който да се грижи за теб. Коледната украса е от отдавна и всяко поколение до наши дни добавя по нещо от себе си. — Тя обви пръсти около ангелчето. — Пази го и знай, че през цялото време се моля на твоя ангел хранител да бди над теб.

Хюго усети как сълзи напират от очите му и премигна, за да ги спре.

— Аз също имам подарък за теб — каза той.

— Подарък? За мен?

— Разбира се. Нали е Коледа. Трябва да се подаряват подаръци. Ти го каза.

— Гълъб ли е? Или консерва?

— Опасявам се, че не е нищо подобно. Ето.

И той й подаде требника.

— Стара книга!

— Намерих я сред руините — поясни Хюго. — Изглежда почти непокътната. Отвори я.

София го послуша. Намери сгънатата хартия.

— Внимателно — предупреди Хюго.

Тя разгъна листа и ахна от възторг.

— Това е чудотворен медальон, точно като онзи, който пъхнах в джоба на Гуидо, когато замина на война. Откъде го имаш?

— Намерих го сред отломките — каза той. — Почистих го малко. Спомних си, че ти ми каза, че нямаш медальон с Мадоната. И аз ти я нарисувах.

Докато изричаше това, осъзна, че звучи като момченце, изпълнено с надежда.

София разгъна листа хартия и го задържа на светлината на фенера.

— Но това е Рождеството — възкликна тя. — Светата Дева и свети Йосиф с бебето Исус. Овчарите с овцете. О, но това е моят дом. Погледни църковната камбанария. Удивително! Ти си истински художник, Уго. Винаги ще пазя този дар.

Хюго се чувстваше безумно щастлив. Тя се премести до него и нежно го погали по ръката.

— Ти си добър и мил мъж. Надявам се жена ти да се научи да те цени.

Те погледнаха нагоре, тъй като дочуха ниските вибрации от приближаващи самолети.

— Съюзниците. Идват да бомбардират отново германските зимни позиции.

София изглеждаше въодушевена.

Шумът се засили и някои от падналите камъни се разтресоха. След това се чу пронизителен вой, последван от експлозия.

— Пускат бомби — обади се тя. — Сигурно на пътя има конвой.

Следващият удар разтърси целия хълм, София се разтрепери от страх.

— Този беше твърде близо — възкликна тя. — Прегърни ме, Уго. Страх ме е.

Тя се сви до гърдите му и той обви ръцете си около нея. Почувства мекотата на косата й върху бузата си.

— Не се плаши. С мен си в безопасност.

Мога да стоя така цяла вечност. Едва си го бе помислил, когато последва нов виещ звук, този път беше дори по-близо. Глухият удар при експлозията предизвика земетресение. София изпищя и се вкопчи в Хюго, като зарови лицето си в якето му. Камъни се сипеха от разрушените стени, като отскачаха и ставаха на парчета около тях. Хюго я покри с тялото си, за да я защити. Усетиха как подът се разлюля. Фенерът падна с трясък и настъпи тъмнина. Навсякъде наоколо се търкаляха отломки. Останалото от параклиса щеше да се сгромоляса всеки момент. Хюго и София бяха пометени заедно със срутващите се камъни. Тя пищеше. Хюго сграбчи страничната част на олтара. Отчаяно се бореше. Светът наоколо пропадаше.