Метаданни
Данни
- Серия
- Колекция «Втора световна война» (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tuscan Child, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Даниела Гамова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рис Боуен
Заглавие: Писмо до Тоскана
Преводач: Даниела Иванова Гамова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“, София
Излязла от печат: 01.08.2018
Редактор: Соня Илиева
Технически редактор: Ангел Петров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-954-771-400-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12914
История
- — Добавяне
Глава 31
Джоана
Юни 1973
Докато вървяхме, изучавах селцето, разположено на хълма.
Действително изглеждаше, че има начин да се спуснеш надолу по стената, която граничеше с къщата на София. Някой по-пъргав би могъл да се прехвърли през прозореца, да се изкатери по ръба на стената и да се спусне незабелязано надолу към лозята. Помня, че Ренцо ми беше казал, че майка му излизала с кошница, за да събира каквото намери из гората. Погледът ми се плъзна към лозята, а после нагоре през маслиновите насаждения към горите на върха на хълма. Отвъд тях, над дърветата се извисяваха скали и древни руини. Спрях и се загледах натам. Изглеждаха не повече от купчина развалини и беше трудно да се каже кое от тях някога е било постройка и кое е част от самите скали.
Замислих се за София и нейната кошница. Възможно ли е да е укривала някого там?
— Тези древни руини — подхванах аз — някога замък ли са били?
— Манастир — отвърна Паола. — Помня монасите. Тогава бях дете. Имаше толкова красив параклис.
— Когато си била дете? — избъбрих набързо думите. — Когато си била дете, това все още е било манастир?
— О, да. Докато не беше бомбардиран по време на войната.
— Германците са обстрелвали манастир? — попитах ужасено.
— Не, не германците. Съюзниците. Мисля, че бяха американците.
— Бомбардирали са манастир? Това е ужасно. Погрешка ли?
— О, не. Германците бяха прогонили монасите и бяха разположили оръдията си там. Освен това от там има добра видимост към пътя в долината и към самолетите, пратени на мисия. Така че съюзниците трябваше да го унищожат. Жалко е да се срине до основи свещено място като това, но те нямаха кой знае какъв избор. В онези дни важеше правилото „Убий, за да не бъдеш убит“.
Аз се бях вторачила към развалините. Опитвах се да си ги представя като някогашен величествен манастир. Би било лесно да скриеш някого там, но не би било твърде безопасно заради порутените скали. И все пак трябваше да отида и да проверя лично. Но не днес!
Паола се спря за миг и подуши въздуха.
— Трябва да побързаме. Задава се буря — каза тя и ускори крачка.
Бяхме все още доста далеч от къщата на Паола, когато чухме първите тътени. Внезапно се появи вятър, студен и пронизващ. Небето се отвори и рукна дъжд. Подгизнахме целите за минута и пристигнахме у дома мокри като кокошки.
— О, мамо — извика Анджелина, когато ни видя в коридора. — Вижте се само! Разтревожих се, когато чух гръмотевиците.
— Само се поизмокрихме малко, скъпа, но не е нищо страшно. Малко сухи дрехи и чаша грапа ще оправят ситуацията. — Паола постави ръка на рамото ми. — Отиди да се преоблечеш, Джоана, а после ще окачим роклята ти в банята и тя ще изсъхне съвсем скоро.
— Добре — отвърнах.
Това беше обезкуражаваща перспектива. Валеше толкова силно, че дъждовните капки удряха шумно по керемидите на покрива и отскачаха от земята. Затичах се по пътеката през градината, която сега представляваше серия от локви. Стигнах до къщичката, натиснах бравата и пристъпих вътре, като въздъхнах с облекчение. Когато затворих вратата след себе си, замръзнах — със сигурност я бях заключила, когато излязохме рано сутринта. Убедена съм, че не бях проявила невнимание… и, да, ключът е все още в чантата ми. После си спомних как Ренцо каза, че никой в Сан Салваторе не заключва входната си врата. Вероятно някъде в къщата на София има резервен ключ и не е трудно да бъде намерен.
Може би се тревожа напразно, помислих си. Вероятно Анджелина е имала нужда да вземе нещо от къщичката. В големия гардероб има резервно бельо. Но също така е възможно някой, който е знаел, че ще сме на празника през целия ден, да е претърсил стаята ми. Може да са били карабинерите. Или пък не. Внимателно отворих едно от чекмеджетата. Дрехите ми бяха разместени. Извадих резервния ми чифт обувки и открих, че нещата, които Джани ми беше оставил, бяха все така скрити в едната обувка. Значи, този, който е тършувал, не е свършил кой знае какво, нали? Или пък е открил предметите, но е решил, че няма нужда да знам това, и ме е оставил да си мисля, че съм в безопасност. Доста тревожна мисъл. Проверих останалите си вещи, но нищо не липсваше. Разбира се, уличаващото писмо заедно с паспорта и портфейла ми бяха на сигурно място в дамската ми чанта. Значи, някой може би е знаел защо Джани е искал да говори с мен. Но също така е бил наясно, че той така и не е успял да ми каже нищо, и вероятно е сметнал, че не бих могла да разтълкувам тези три предмета.
Събрах малко сухи дрехи, увих ги в хавлия и изтичах обратно до къщата.
След като се изсуших и затоплих, и изпих чаша грапа, се почувствах по-добре. След тържеството не бяхме гладни и хапнахме съвсем скромно от останалата супа с малко хляб.
Преди да си легна, се уверих, че съм заключила вратата. Лежах и слушах как бурята бушува, докато тътенът постепенно не отслабна и гръмотевиците се чуваха само отдалече.
На другата сутрин се събудих с обичайното ведро синьо небе. Въздухът ухаеше на свежо и цветовете бяха така ярки след дъжда, че трябваше да засенчвам с ръка очите си, за да наблюдавам околността. По време на закуската Паола обяви, че ще работи в зеленчуковата градина. Беше забелязала, че насекомите също са имали пиршество… с нейните насаждения. Обеща, че ако намери узрели, ще приготви патладжани с пармезан за вечеря.
— Мисля, че е добра идея да проверя дали инспекторът от Лука е решил кога може да си тръгна — казах аз.
— О. — Лицето на Паола посърна. — Толкова скоро? Вече искаш да си ходиш? Точно когато си намерих още една дъщеря.
— Наистина ми харесва тук — рекох. — Но трябва да знам дали полицията все още ме счита за заподозряна в убийството на Джани. А и скоро се налага да се върна у дома. Трябва да се подготвя за изпита.
— Но ще останеш поне седмица — каза Паола.
Думите й ме изненадаха. Нима съм била в Сан Салваторе по-малко от седмица? Имах чувството, че съм живяла тук цяла вечност.
— О, разбира се. Поне седмица — отвърнах.
— Как бих могла да те науча да приготвяш ястия от Тоскана, ако си тръгнеш толкова скоро? — Тя ме прегърна през раменете и ме притисна към себе си. — Освен това трябва да те охраня малко. Трябва да се позакръглиш, иначе никога няма да си намериш съпруг.
— Може би тя вече си има някого, мамо — намеси се Анджелина и погледна към нас от мястото, където кърмеше бебето.
— Вярно ли е? Има ли младеж, който те очаква? — попита Паола.
Поклатих глава.
— Не, никой не ме чака.
— Разбира се. Първо трябва да си вземеш изпитите. Когато станеш богата адвокатка, ще има опашка от мъже за теб — каза Паола.
— Тя не иска да бъдат с нея заради парите, мамо — каза Анджелина. — Иска да се омъжи по любов. Видно е, че е романтична, а не практична жена.
— Парите не вредят — обади се Паола. — Но вероятно ти произхождаш от богато семейство и няма да имаш проблем.
Отново поклатих глава.
— Боя се, че не разполагам с наследство. Баща ми беше напълно разорен, когато почина. Ще трябва да се справя сама или да се омъжа за богат човек.
— Тя трябва да се ориентира към Козимо — разсмя се Анджелина. — На петдесет и пет, неженен и собственик на всичката тази земя!
— Козимо? Би трябвало да обърне внимание на наследника Ренцо. Доста по-привлекателен е. Нали, Джоана?
Усетих, че се изчервявам. Тя се засмя.
— Нищо не ми убягва. Видях как го гледаше, когато те заговори. И се усамотихте по време на празненството.
— Само си говорихме за майка му и за това дали има някакви спомени да е срещал баща ми.
— Той помни ли баща ти?
Поклатих глава.
— Не. Но сега знаем със сигурност, че родителите ни са се познавали. А и вдовицата на Джани потвърди, че баща ми е бил пленен. Може би точно това се е случило. Той е бил отведен от врага и тя се е отдала на отчаянието и е избрала да бъде защитена от германеца. Или… и тя е била предадена и също отведена в плен. Може би никога няма да узнаем.
— Никога ли не си питала баща си за това? Той не ти ли е разказвал?
— Никога — отвърнах. — Майка ми е разказвала, че самолетът му е бил свален и той е бил тежко ранен по време на войната и че едвам е оцелял, но никога не съм разпитвала за подробности. А и съм сигурна, че баща ми не би споделил нищо за София пред нас.
Поради което е пазел спомените си скрити в кутия на тавана, помислих си.
Приключихме със закуската. Паола си сложи шапка за слънцето и престилка и отиде да работи в градината. Изявих желание да й помогна, но тя отхвърли предложението ми.
— Ти си тук на почивка. Отивай да се забавляваш.
Оставих я да се занимава с бобовите насаждения и потеглих нагоре по хълма. Денят обещаваше да бъде горещ. Вече усещах парещото слънце на тила ми. Ще се оттам да се срещна с Ренцо — мислех си — и ще му предложа да ме придружи до манастира. Мисълта за това ме изпълни с удоволствие. Поклатих глава. Никога ли нямаше да си науча уроците? Ренцо беше син на мъж с репутацията на опасен човек — който може да поръча убийството на всеки, изпречил се на пътя му. Също така живееше на село в Италия. Трудно можеше да се нарече подходящ за започване на връзка, макар и да се бе оказало, че все пак не ми е брат. Да не говорим, че изобщо дори не забеляза, когато се притиснах в него по време на земетресението.
Стигнах до площада в селото. Следите от вчерашното празненство бяха все още налице. Навсякъде имаше транспаранти и флагчета, които имаха окаян вид след дъжда — висяха от покривите или бяха захвърлени върху все още неприбраните маси. Отидох до полицейското управление, където ми съобщиха, че инспекторът още не е пристигнал. Никой не знаеше кога се очаква да дойде. Когато излязох навън, забелязах, че жълтеникавата сграда в дъното на площада беше поща. Хрумна ми, че би било добре да телефонирам на Скарлет и да я уведомя, че има опасност да ме арестуват. За всеки случай…
Влязох в пощата и платих. Обясниха ми как да се обадя извън Италия. Служителят беше много въодушевен от това, че ще ме свърже с далечно място като Англия. Той настояваше да свърши всичко сам и мина много време, преди най-сетне да ми подаде слушалката. Чух сигнала „свободно“. Изчаках доста и тъкмо бях решила да затворя, когато нечий глас каза:
— Знаеш ли колко е часът, по дяволите?
Разбира се, досетих се, че в Италия сме с час напред в сравнение с Англия. Тук беше десет сутринта, но девет там, което според разбиранията на Скарлет си беше почти посред нощ.
— Аз съм. Джоана. Съжалявам, сигурно съм те събудила. Не съобразих часовата разлика — изтърсих аз.
— Джо? Случило ли се е нещо? — попита тя. — Обикновено не би харчила пари за телефонен разговор. Все още ли си в Италия?
— Да.
— Успя ли да откриеш отдавна изгубения си брат и старата любов на баща си?
— Не, но съм на път да го сторя — отвърнах. — Колкото до това дали нещо не е наред, исках да ти се обадя, за да знаеш къде съм, в случай че се озова в затвора.
— В затвора? Да не си ограбила някоя банка?
— Не, заподозряна съм в убийство.
— Мили боже! — възкликна тя. — Какво се е случило?
— Тялото на един мъж беше открито в кладенец в близост до стаичката, в която спя — поясних аз. — Мисля, че има вероятност полицията да се опита да ме натопи за това, тъй като е доста по-лесно, отколкото да се мъчат да разберат каква е истината.
— Предполагам, че е замесена мафията. Това не се ли случва често там?
— Би могло да е нещо подобно. Мъжът е имал съмнителни познанства, или поне така ми казаха. — Не посмях да спомена нищо за писмото. — Днес ще се срещна с инспектора и той ще прецени дали може да си тръгна.
— Горката ти. Не можеш ли просто да се метнеш на първия влак и да стигнеш на безопасно място като Швейцария, преди да се усетят?
— Не е толкова лесно — отвърнах. — Намирам се на място, където автобус има два пъти седмично. Дори няма път до тук, така че съм като в капан. Но ако получиш от мен закодирано съобщение, в което те моля да нахраниш хамстера или нещо от този род, намери Найджъл Бартън и му кажи, че съм в беда.
— Това е забавно — обади се Скарлет.
— Кое? Че съм заподозряна в убийство ли? — възкликнах аз.
— Не, Найджъл Бартън. Мисля, че си пада по теб. Появи се миналата седмица и каза, че има новини за теб. Нещо във връзка с картините, които си му дала. Спомена, че са почистени или нещо подобно. Казах му къде си и че не знам кога ще се върнеш. — Тя замълча за миг. — Смятам, че картините бяха просто повод да намине.
— О, боже — промълвих. — Последното, от което имам нужда, е влюбен адвокат.
— Можеше и по-зле да е. Баща му и дядо му са собственици на кантората.
— Защо всички нямат търпение да ме омъжат за някой, който щял да наследи нещо си някой ден? — избухнах аз.
— Леле, какво ти става? — изуми се тя. — Само се майтапя, приятелко. Както и да е. Освен че си обвинена в убийство, успяваш ли да се забавляваш?
— Колкото и странно да ти звучи, да. Прекарвам си чудесно. Уча се да готвя италианска храна. Вчера тук имаше голям празник. С една дума, харесва ми.
— Няколко дена в Тоскана и вече си италианска домакиня — пошегува се Скарлет. — Но слушай, пази се, чу ли? Ако човек е бил убит, то убиецът вероятно все още е на свобода. Сигурно това е местна вендета и няма нищо общо с теб, но някой би могъл да реши, че знаеш повече, отколкото в действителност е така.
— Да, ще внимавам.
Помислих си колко е близо до истината. Исках да го споделя с нея, но извън телефонната кабина видях началника на пощенския клон, който се размотаваше наоколо, както и възрастна жена, скръстила нетърпеливо ръце. Засега бе по-добре да си мълча.
— Обади ми се пак, когато имаш някакви новини — каза Скарлет. — И следващия път, моля, не толкова рано сутринта. До два през нощта съм в театъра.
— Съжалявам. Ще ти се обадя отново, макар и единственият телефон в селото да е този тук.
— По-добре да изпратя Найджъл Бартън да те спасява. — Скарлет се разкиска. — Вече го виждам как препуска на белия кон.
— Ха-ха. Много смешно. До скоро.
— Да, чао.
След като оставих слушалката, известно време поседях така, вторачена в телефонния апарат. Скарлет беше моята тънка нишка, която ме свързваше с дома, а сега отново бях сама в един свят, за който не знаех нищо. Бях чувала за подкупите, корупцията и наказателните акции в Италия. За местата, където се разпореждаше мафията. Ами ако инспекторът работеше за истинския убиец и му беше наредено да ме натопи за престъплението? Това никак не изглеждаше невероятно. Паола ми беше съюзник, но какво влияние имаше тя? Единственият, към когото можех да се обърна за помощ, беше осиновеният син на човека, който би могло да е поръчителят на убийството.
Излязох от пощата и съзрях един от карабинерите, който ми махаше.
— Инспекторът пристигна — извика той. — Питаше за вас.
Поех си дълбоко въздух и го последвах. Инспекторът седеше на бюрото си.
— Синьорина Лангли — поздрави ме на италиански. — Добре ли прекарахте почивните дни?
Той се усмихна и аз забелязах два златни зъба в устата му.
— Да, благодаря ви — отвърнах. — Бях на празника Тяло Господне вчера. Беше много хубаво.
Заеквах и произнасях думите колкото се може по-бавно и с ужасен английски акцент. Исках да оставя у него впечатлението, че ако се налага да зададе още въпроси, ще трябва отново да се обърне към Ренцо.
— Свободна ли съм да си отида у дома сега? — добавих.
Той разпери ръце.
— Все още не съм напълно убеден, че нямате участие в това убийство. Защо дойдохте в Сан Салваторе? Това се питам аз. Той не е красив туристически град. Може би са ви изпратили тук, за да подмамите бедния синьор Мартинели и да предизвикате смъртта му? Платили са ви, за да го направите?
Трябваше ми известно време, за да разбера думите му.
— Казах ви и преди. Не познавам никого в този град. Дойдох, за да науча какво се е случило с баща ми по време на войната. Но никой тук не е чувал за него. Това е всичко. Сега бих искала да си тръгна и да се прибера в родината си.
— Имам и други разпити за днес. Изглежда, че този човек е имал вземане-даване със съмнителни хора, някои от които са били извън закона. Но не се тревожете. Ще разнищя тази история. Вероятно върху кладенеца има и други отпечатъци. А може би не. Но ако сте невинна, както твърдите, след няколко дни ще бъдете на път за Англия.
Той тъкмо се канеше да ме пусне да си ходя, когато откъм коридора се чу някаква патърдия. Младият полицай отвори вратата на кабинета и подаде глава. Имаше много объркан вид.
— Инспекторе, отвън има един господин и той казва…
— Той казва, че трябва незабавно да разговаря с инспектора — чу се дълбок и боботещ глас и самият Козимо влезе в стаята.
Въпреки бастуна си, той се придвижваше впечатляващо бързо.
— Синьор Ди Джорджо, нали?
Инспекторът беше пребледнял.
— Разбира се — отвърна Козимо. — Вашите началници в Лука ме познават много добре. Тук съм заради тази нещастна млада жена. Моят син ми каза, че е разговарял с нея и е убеден, че тя няма нищо общо с това престъпление. Не искаме тя да остане с лоши впечатления от Тоскана, нали? Няма да сме доволни, ако тя се прибере у дома и каже, че онези, които бранят закона в Тоскана, са идиоти, които не знаят как да разрешат едно просто престъпление. Така както го е правил господин Шерлок Холмс. Тук съм да заявя, че трябва да я пуснете тогава, когато тя поиска да си тръгне. Може би някой ден ще научим истината за смъртта на Джани Мартинели. А може би не. Хората, способни на подобно престъпление, не са толкова лесни за залавяне, както знаете.
Последва дълго мълчание. Инспекторът изглеждаше объркан. Не искаше авторитетът му да бъде поставен под съмнение, но и не желаеше да противоречи на Козимо.
— Дайте ми още няколко дни, моля ви — каза той. — Младата дама ще бъде в пълна безопасност тук. Може да се наслаждава на слънцето в Италия.
— Синът ми ще ходи утре до Флоренция — обади се Козимо. — Готов е да закара синьорината до влака.
— Ще го имам предвид — отвърна инспекторът — Това е, което мога да обещая засега.
Козимо сложи ръка на рамото ми и ме изведе от стаята.
— Не се безпокой, мила моя — каза той. — Обещавам ти, че ще можеш да си тръгнеш утре сутринта със сина ми. Наслади се на последния си ден в Сан Салваторе.
Тези негови думи прозвучаха доста зловещо, макар и да бях убедена, че той нямаше предвид онова, от което се опасявах. Навън слънцето светеше ослепително. Зачудих се накъде да поема. Внезапно взех решение. Трябваше да говоря с вдовицата на Джани. Изглежда, сякаш само тя беше чувала нещо за баща ми. Може би знаеше нещо повече. Може би дори ще може да ми каже защо Джани е искал да ме види онази вечер, с което намери смъртта си.